Вещичка. Тип фея. Зелена.

Агенция и сайт

2012-01-22T23:19:00.004+02:00

Нашата преводаческа агенция най-накрая си има сайт:

Агенция за преводи ПроЛингва.

Ако на някого му трябва нещо за превод, с радост ще помогнем ;)

Архив, така да се каже

2012-01-06T05:48:00.003+02:00

Намерих си много хубава група и искам да я споделя - както се казва, по-добре късно, отколкото никога (откриването й, имам предвид) :)

Archive

Искам да кажа, че...

2011-09-27T21:24:00.003+03:00

Проблем с циганите има. Но събитията в Катуница и след това са проблем с престъпността, с управляващите и с манипулацията.
Защото стана точно каквото очаквах. Всичко се дигна срещу циганите. За кеф на управляващите. На които за пореден път им се дава възможност да разтягат локуми - което го могат; да използват полицията - в което са се усъвършенствали; и да не вършат нищо - което им е просто гвоздеят в програмата. Пак слушаме за приоритети и главни цели, за етническа толерантност и недопустимост, за интеграция и имидж, и, естествено, за Европа. Чудничко, нали? "Да яхнем и обуздаем гнева на тълпата, за да се размине - за пореден път - истината, че приоритетът и главна цел е интересът, толерантността е към този, който плаща, недопустимо е да не се измъкне мафиотът, интеграцията е само на хартия, а за имиджа пред Европа ни никого не му пука."
В ситуацията случайно се пресичат два проблема - на хората им е писнало от своеволията на мафиота Кирил Рашков и сие; хората недоволстват от толерирането на циганския етнос за сметка на българския. (Аз, прочее, съм сигурна, че на тях повече им се ще и те да не си плащат сметките, отколкото циганите да бъдат накарани да плащат своите, но не това е важното в момента.) И двата проблема израстват от един корен - държавата. По-точно, както бе писала Веселина Седларска, фактът, че "държавата е изключена или извън обхват". Държавата тук не присъства. Тя е като феята Моргана и боговете на Пратчет - престават да съществуват, когато хората престават да вярват в тях. Може да се поспори дали в случая не е станало обратното, но е ясно, че държава няма. Само едни хора се развяват с костюми и маски и носят на ръце чучелото й, за да замажат очите на народа и да си напълнят джобовете.
То и народ няма. Сборът от хора, съсредоточени изключително в собствената си паница, без гражданско и общностно чувство, готови да се наежат на всекиго, уповаващи се на величие от минали векове, за да изградят днешното си самочувствие - това народ ли е? Питайте Левски, питайте Вазов, да не цитирам. И хората, за които горното не отговаря, изключенията, колкото и да са много, и те не правят народ. 'Еле па толерантен.
Казах, че проблемите се пресичат случайно, но дали наистина е така? Щеше ли да се реагира по същия начин, ако не беше Кирил Рашков, а който там е шеф на ТИМ? Или братя Галеви? Много ми се иска да вярвам, че да.

Циганите не се натискат особено да се интегрират. На нас пък не ни пука. И двете групи сме стоварили на държавата да се оправя, все едно ние тая игра не я играем, ще дойдем само накрая да видим резултата. Като в оня виц за госта на хотел до гарата. "Малко е шумничко от влаковете нощем, но след 1-2 вечери ще свикнете", казва рецепционистът. "Е, ми че аз тогава направо на третата вечер ще дойда", казва човечецът.
Имаме право да негодуваме срещу проблемите, създавани от циганите. Но нищо не правим. "Циганите на сапун" и сбиванията по улиците изобщо, ама изобщо не са крачки в правилната посока.
Имаме право да негодуваме срещу проблемите с престъпността и мафията. И ето, че този път нещо се прави. Само че малко не е уцелена посоката. Мафиотите и престъпниците със същия успех може да са южноафриканци, швейцарци или ескимоси. Всички ли изживяващи се като феодали, олигарси, едри престъпници са цигани? Едва ли. Обаче в случая поради пресичането на двата проблема става едно удобно... И кукловодите, движещи чучелото на изфирясалата държавност, с кеф започват да каканижат за расова търпимост и етническа толерантност. Защото не виждам как ще кажат нещо за истинския проблем - самите те. За това е нужна жива държавност. И жив народ. Вместо това сега сърдитите млади хора ще повилнеят, колкото полицията позволи, и после - всяко чудо за три дни.
Харесвам сърдитите млади хора. Иска ми се само да престанат да слушат какво им крещят по мегафоните и да мислят. Шествията им да не завършват в циганските квартали, а пред политическите бърлоги. Може и да има шанс да основат Четвърта българска държава - защото тази започва сериозно да мирише на мърша - но нищо градивно не е излязло от омразата.

Ето затова да хванеш политици, мафиоти и прочее подобна паплач, и да ги зачешеш с гьостерицата, би било проява не на омраза, а на здрав разум. Жалко, че подобни изречения винаги остават в условно наклонение.

Намерен кокер

2011-09-11T20:19:00.003+03:00

Да напиша и тук, че ако търси някой в Гугъл, дано му излезе - днес в Младост 4 в София край магазин "Европа" е намерен мъжки кокер шпаньол, възрастен е, предполагам към 8-10 години, муцунката му е побеляла. За сега е у нас, от което Дара не е особено щастлива - мисля, че ми се цупи и смята, че съм взела ново куче и ще бъде пренебрегвана. Мисля да разлепя утре обяви, дано скоро намерим стопаните.

2011-03-05T15:22:00.003+02:00

Вие сте журналист и отговаряте за новините в международния отдел на Големия Новинарски Сайт? Вие нямате представа как се изписва името на някакъв град в дивата Либийска пустиня (или поне в района)? Вие черпите информация от няколко световни агенции, а те явно имат собствено мнение по въпроса с транслитерацията на арабски имена (а вие може би дори не знаете що е то транслитерация)? Как решавате проблема? Много просто - пишете всички възможни варианти в рамките на два абзаца, все някой ще е правилният, а и хората обичат да има.
Ей тъй на:

"Град Раз Лануф отново е под контрола на либийските власти,
съобщи "Ал Джазира". "В Раслануф всичко е спокойно, правителството контролира ситуацията”, се казва в изявление на либийското външно министерство.

По-рано днес бунтовниците обявиха, че са превзели източния либийски град. "Ние напълно превзехме Рас Лануф. Силите на Кадафи се изтеглиха", заявил войникът от опозиционните сили Хафез Ибрахим в телефонно обаждане от вътрешността на града, цитиран от "Ройтерс".
http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=3657291

Яко, а?

Смех в залатъ

2010-11-24T22:30:00.005+02:00

Вчера в разстояние на има-няма 2-3 часа където отворя да прочета нещо, там не попадам на глупости. Първо в един ПР-материал съвсем сериозно се мъдреха думите "култуво заведение" и "ларингс". После във vesti.bg някой беше припадал (не съм променяла правописа): "Калин Врачански, звезда каквато отдавна не е изгрявала на българския телевизионен екран, успява да е и в ролята на безумно смелия очарователен гасконец Д'Артанян на сцената на Театър "София". (Не съм компетентна по периодите на изгряване на звездите на ТВ екрана и тяхната величина, но от това, което видях на театралната сцена, почнаха да ме глождят съмнения.).
И накрая в интервю с Рицаря на книгата чета: "В България има огромен брой [интернет] доставчици – около 1500. Това е прекалено много и те трябва постепенно да започнат да отпадат."
Ако някой си е въобразявал нещо за частния бизнес, малки и средни предприятия, свобода на ... (попълнете точките с произволно понятие), да не си въобразява много. Как така ще има толкова много доставчици на интернет, я да стават 2-3, че на милиционерите ще им се откачат краката да обикалят, защитавайки свободата на ... (примерно достъп до информация, що не).
Чудя се, да се откажа да чета, да се откажа да пиша, да се откажа от здравия разум ли, що ли...

Много ми е чудно...

2010-10-06T17:08:00.002+03:00

...защо е задължително децата на ходят на предучилищна от пет години? Опитвам се да намеря някакво разумно обяснение, най-вече на това защо бих била длъжна да си дам детето и ако не го направя, ще ме глобяват даже. Ами ако не искам? Аз и на 6 години не бих го дала на училище, но хайде... Все пак, съвсем неутрално и обективно ми е интересно, ако някой наминаващ оттук случайно знае от какво е продиктувано това решение (намаляване на ромската неграмотност не влиза в разумните доводи). Благодаря :)

Грррр....

2010-09-19T23:45:00.002+03:00

Сега няколко дена няма да може да се отвори вестник или спортен сайт. Сигурно и от чешмата ще текат прехласвания. Не ми е проблемът Бербатов, ако играеше в някой друг отбор, щеше да ми е сигурно симпатичен. Ама няма как да харесам Манчестър Ю, особено в мач срещу нас. Треньорът да си вземе бележка, че тази липса на дух, която показа Ливърпул, е по-страшна от всякакви резултати и загубени точки.
Страшно ме е яд.

Сонисфиър фест

2010-06-24T23:52:00.003+03:00

Само давам линк към написаното от мен за изминалите два дни, в които бях толкова изтощена, че съм пропуснала историята с chitanka.info...

С три думи - фестът ми хареса. Бях се зарекла да не ходя на фестове, но друго си е да не газиш в кал до колене. Но вчера колко ми беше студено... докато не излязоха Рамщайн, де.

В Катехизиса частите за Антракс и Слейър са мои:
http://katehizis.com/news/shNews.php?id=15482&

За Металика:
http://mysound.bg/?act=article&id=9099

Рамщайн:
http://katehizis.com/news/shNews.php?id=15483&

И видео, снимано с моя старичък фотоапарат, който разфокусира, когато нещо не му хареса и изобщо не му е това силата, но все пак добре се справя за Кодак отпреди 4-5 години:

Снимките са в обратен хронологичен ред, но ми писна от простотията на Блогър и не ми се оправят. Клик за по-голям размер, евентуално.

Как чета? Щафетката най-накрая и при мен :)

2010-06-17T11:38:00.006+03:00

Марио ме покани да участвам в тази блог-щафета, може би най-интересната за мен от всички до сега, които съм виждала, защото става дума за голямата ми любов - книгите. До колкото разбирам, щафетата е започната от блога "Аз чета". Я да видим сега въпросчетата.

Q: Похапваш ли докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти “храна за четене”?
Не ям специално докато чета. Просто чета дори когато ям. Единствено в ресторант не чета, докато ям, но не е като да не ми се е искало.

Q: Какво обичаш да пиеш, докато четеш?
Няма връзка, не си наливам някакво питие, когато сядам да чета, ако ми се допие нещо, пия :) Започна ли да чета, нямам ресурс да се занимавам с други удоволствия.

Q: Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти книгите или идеята да драскаш по книгата те ужасява? Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяш книгата отворена?
Върху книга не се драска. Не се и пише, между другото, вбесявам се от навика да се подарява книга и да се пише "На еди-си кого с пожелание за еди-си какво." Смятам, че върху книгата право да пише има само авторът. В краен случай - преводачът :)
Отбелязвам с разделители, визитки, случайно попаднали листчета, случайно попаднали ми предмети, НИКОГА не прегъвам, брррр, понякога оставям книгата отворена (за разлика от драскането и прегъването, нямам скрупули да се повреди корицата там, където са залепени страниците, не знам как се казва - разбира се, обичам много шитите книги, където това гръбче не се наранява, колкото и широко да си разтворил книжното тяло, но мразя да чета "на пръсти", отваряйки страниците едва-едва, за да не се нацепи гръбчето. Обичам добре издадени книги.
Запомням и страницата, до която съм. Както и знам до къде съм стигнала и не ми е проблем после да си го намеря, дори да не съм отбелязала с нищо.

Q: Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?
И двете. По много. Но като количество - май художествена съм изчела повече.

Q: Държиш ли да прочетеш главата до края, преди да оставиш книгата, или можеш да си спреш по всяко време?
Предпочитам да дочета реда, абзаца, страницата, главата, книгата :), преди да спра. Гледам винаги да си дочета поне реда.

Q: Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът те дразни?
Не. Никога не оставям книга недочетена.
Имах само два случая, на един разказ от сборник, който после обаче прочетох, щото станахме гаджета с автора и беше някак неудобно... И една книга на Людмила Филипова - това не се чете просто!

Q: Ако попаднеш на непозната дума, спираш ли, за да потърсиш някъде значението?
Не. Рядко има непознати думи, още по-рядко такива, които да не разбера от контекста. Обикновено проверявам след като съм свършила да чета.

Q: Какво четеш в момента?
Освен двете книги, които превеждам - The Graveyard Book на Нил Геймън и In the Hand od Dante на Ник Тошис, смятам да чета "Коко и Игор" и още поне една. Приключих тъкмо с "Инес, моя душа" на Исабел Алиенде.

Q: Коя е последната книга, която си купи?
Не помня. Последно си поръчвах книги преди няколко месеца, определено имаше нещо на Орхан Памук. Книгите, които чета, идват "служебно"...

Q: От тези хора, които четат само по една книга, ли си или можеш да четеш по няколко наведнъж?
Задължително чета 2-3 наведнъж. Много рядко само по една.

Q: Имаш ли си любимо място/време за четене?
Не. Чета винаги и навсякъде. Винаги - буквално, навсякъде - не съвсем, но сериозно съм се замисляла няма ли как да си внеса книга в банята. Не съм открила още удобен начин...

Q: Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания?
Нямам претенции, но много мразя умишлено разтегнати поредици, които никога не свършват и се размиват. Друго са си "Хрониките на Амбър", където проблемът е обратният - Зелазни има страхотни идеи за продължение, но...

Q: Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?
Вече не препоръчвам книги. Обяснявам какво и защо ми е харесало, но отговорността да препоръчвам ми иде малко много :) Все пак си имам много трудно избран топ три на всички времена, който може да мине за книгите, които бих препоръчала - "Майстора и Маргарита", "Малкият принц" и "Бърни Кълвача".

Q: Как организираш книгите в библиотеката си? (по жанр, заглавие, име на автора, т.н.)
По жанр. Твърде много са, за да ги редя по азбучен ред, а и ми е удобно да са на жанрове, за да знам, когато нещо ми потрябва, къде се предполага поне да го търся.

Сега да видим кого ще предизвикам...
Ганима
Алекс
Колегата Денчев
Деска
Облачето, което не обича, но да се пробвам все пак
Ан
Вълшебницата Дими
Има хора, които бих искала да предизвикам, но знам, че няма да напишат или няма да видят или не пишат отдавна, затова - който иска, да се чувства поканен да отговори :)

Шефа на 'орото или Лорд ъф дъ денс (пак)

2010-06-16T01:01:00.000+03:00

Със задна дата, но нещо напоследък не ми се пише...
На 9 юни след три концерта в столицата приключи третото гостуване на спектакъла Лорд Ъф Дъ Денс (Lord Of The Dance) у нас, преминал този път още през Варна, Бургас и Пловдив.

За трети пореден път залите са препълнени, билетите – разпродадени дълго преди изявите, самите дати – увеличавани поради голямото търсене. И за трети пореден път се убеждаваме, че шоуто на Майкъл Флетли не е шоуто с Майкъл Флетли.

Преди почти десет години видеокасетата с Лорд Ъф Дъ Денс бе подготвила почвата за първото гостуване у нас и го превърна във фурор. През месец май 2001 това бе едно от големите събития в тогава бедния откъм чужди изпълнители концертен календар. Всички бяхме гледали записа, съжалявахме, че Майкъл Флетли вече не танцува, и тръпнехме в очакване преди големия спектакъл. Как ще е на живо, дали няма да ни спестят нещо? След края мърморехме за плейбека (имаше ли, нямаше ли), сравнявахме с „Два свята” на Нешка Робева и въздъхвахме, че солистът се опитва да изпълнява движенията на Флетли и танцува страхотно, но липсва нещо. Ала бяхме доволни, че сме го гледали – шоуто бе от световна класа, не вълнуващо, а направо разтърсващо.
Спомням си как бях убедена, че прословутото "тракане" е на плейбек, защото ми се струваше, че има разминаване - и при това гостуване имах същото впечатление. Не мога да твърдя със сигурност нищо, но ми се ще да знаех. Помня и каква бе огромната разлика в излъчването на солиста. Майкъл Флетли е просто гений, не само с бързината, с която танцува, с хореографията, с идеите, но и с този огромен заряд, който излъчва. Не може да гледаш видео на негово изпълнение и да останеш безучастен. Истински артист, той не само танцува, той и играе, живее на сцената, превъплъщава се напълно в образа си. Като Господар на танца е и властен, и леко надменен, излъчващ сила - всички след него градят някакъв клиширан образ от оста "добро-зло", няма нюанси, няма плътност. Виждаш какво удоволствие изпитва да е на сцената, как се зарежда от танца, от френетичната публика, как бълва енергия...

Да се върна към хронологията. През 2008 трупата дойде отново, препълни залите и обяви, че не предвижда в следващите 5 години турне на Балканите. За щастие организаторите от "Арт БГ" успяха още на следващата година да обявят това, което в изминалите дни се превърна в реалност. А то бе: бляскаво зрелище, музика, която не може да те остави равнодушен, и чудесни изпълнители.

Разделена на две части от антракт, постановката е основана на контрапункти. Спокойно начало, динамичен финал. Черно и бяло. Червено и черно (почти по Стендал). Но това не е само приказка за битката между Доброто и Злото. Това е приказка за ирландския народ, разказана с музика, танц и песен.
Първата част представя героите на историята. Господарят на танца - води своя клан и единствен знае тайната на шеметния степ-танц. Богинята Ерин - внася хармония със своята песен („Ерин” през 19 век е поетичното име на Ирландия). Мориган – изкусителката (келтската богиня с това име е богиня на войната). Дон Дорча – Господарят на мрака със своите воини. Малкият дух с вълшебната си флейта. Сирша (Saoirse) – девойката в бяло, чието име на ирландски означава „свобода”.

После всичко се развива много бързо, предимно около битки – за надмощие или освобождение. Напрежението се нагнетява, все по-бързото чаткане на подкованите обувки влиза в тон с ускорения пулс, има вълнение, възхита, възвисяване. И всичко завършва добре. Хореографията на Майкъл Флетли разказва приказка с ярките светлини на прожекторите, атрактивните танци, пъстрите и бляскави костюми. И в нея вплита история за Ирландия.

Едно такова шоу не може да не е на ниво. То е най-малкото същото, както от преди почти десет години. Залата все така избухва в спонтанни аплодисменти след ефектните номера. Все така искрено си иска задължителния бис. Наслаждаваме се на спектакъла, както вече сме свикнали. Мнозина закъсняват с по 20 минути, половин час, нищо, че танцьорите са започнали точно навреме. Сякаш това не е чак такова голямо събитие, че да се постараем да сме точни. Вече не се чудим за плейбека и не въздишаме за Майкъл Флетли. Но все така магията ни докосва и излизаме след края, тананикайки си темата от "Cry Of The Celts". Или се отправяме към дома с подозрително танцова стъпка.

А Флетли, с онази лудост, хъс и неустоима харизма, които се надяваме да е запазил, обяви, че отново ще танцува в шоуто.
За края на годината са обявени дати на представления с неговото участие и можем само много силно да се надяваме, че трупата пак ще дойде в България – защо не този път с Господаря на танца.
И ако не вярвате, че шоуто е добро, идете и вижте. А след това погледнете в YouTube изпълнение на Флетли. И ще разберете защо бих отишла да гледам спектакъла с него, нищо че съм го гледала вече два пъти, само да дойде малко по-наблизо. И смятам да съм в първите редове.

Снимките са мои, но ми трябва нов апарат и да взема да се понауча да снимам поне маааалко по-добре...

Отзвуци от Джаzz+

2010-05-30T17:41:00.003+03:00

Шестото издание на фестивала "Джаzz +" приключи преди десетина дни, оттогава се каня да пиша няколко думи и май е време да го направя, преди да дойде време за следващите концерти в програмата :)
Джаз плюс винаги имат изключително качествена програма и дори да отидеш на концерт на изпълнител, който никога не си чувал, не поемаш почти никакъв риск. Бях много приятно изненадана от "Ронин", един изключително слушаем авангард, чудесна музика.
Вместо да описвам концертите един по един (изпуснах само фламенкото, за което изключително много съжалявам), пускам това, което писах вече.

15.05.
Преди пет години триото на Торд Густавсен откри първото издание на фестивала "Джаzz +". Тази година Торд дойде в квартет, за да открие в зала "България" на 15 май шестото издание на джаз феста, превърнал се в очакван с нетърпение от меломаните музикален форум от висока класа.

Малко след 19.30 часа, когато залата бе почти изцяло запълнена, светлините се стопиха и сцената се обля в приглушено сияние, когато на нея се появиха Матс Ейлертсен (контрабас), Йарле Веспестад (барабани), Торе Брунборг (саксофон) и Торд Густавсен. Започнаха без думи, направо с музика - две парчета от новия албум "Restored, Returned". Оттук нататък Торд казваше по няколко думи между композициите с тих глас, сякаш вглъбен в себе си, не излязъл напълно от музиката; после се впускаше в нея с неистово настървение и страст, които раждаха невероятно красиви мелодии.

Малко след началото на концерта дъждът навън се усили и се включи към музиката със своя глас, нахлуващ през някой отворен прозорец. Светлината навън все още не бе угаснала и успяваше да вдъхне живот на високите стъклописи в залата. Твърде високо, за да стигне до сцената, но достатъчно интригуващо за всеки, които би вдигнал поглед нагоре. Само че погледи нагоре липсваха - случващото се на сцената приковаваше вниманието на всички. Прожекторът зад гърба на Торд хвърляше сянката му върху ламперията на единия балкон и там, като на помръкнал киноекран, свиреше още един пианист, с огромни сенчести ръце по своето безплътно пиано. Още едно измерение на крехкостта и деликатната красота на музиката, която се лееше от сцената - театър на сенките в царството на джаза.

Композициите, на които публиката имаше възможност да се наслади, бяха като стъклописите високо над главите - пъстри, нежни, болезнено красиви. Чухме още "Left Over Lullaby N1", "Been There", "Tears Transforming" - над час и половина топъл полъх от Севера. След последното парче залата избухна в такива ръкопляскания, че извика музикантите два пъти един след друг - първо за "Blessed Feet", посветена на племенника на Торд, а за финал - нова композиция, вдъхновена от нашата столица.

Поради лошото време не успя да се осъществи идеята за концерт на открито на френския пианист Паскал Невьо, затова той се качи на сцената за кратка импровизация след като квартетът се оттегли под аплодисментите на публиката, които дълго не искаха да стихнат.

17.05
Майк Стърн представи пред българската публика най-новия си проект "Big Neighbourhood" в зала 1 на НДК вчера, 17 май. Концертът му с Ришар Бона, Дейв Уекъл и Боб Малах бе част от шестия фестивал Джаzz+.
Излишно е да представяме Майк Стърн. Дори само споменаването на някои от имената, с които е работил - Били Кобъм, Майлс Дейвис, Джако Пасториус - е достатъчно, за да може незапознатият с творчеството му да придобие представа за класата на джаз музиканта.
Публиката, изпълнила зала 1 на НДК обаче, като цяло бе запозната - можем да употребим думичката "ценители". С уговорката, че не минахме без изхвърляния в ръкоплясканията - неприятно преживяване, толкова често случващо се напоследък по концерти. За отбелязване е, че по-рядко се случва в зала "България", отколкото в зала 1, но няма как, Майк Стърн е от калибъра поне на последната.
Любимата думичка на много пишещи и с претенции да разбират от изкуство, е "случване". Концерт, изложба, постановка - напоследък всичко се случва и измита предишния лауреат "състоя се". За съжаление истинско случване наблюдаваме далеч не така често, колкото използваме думичката. Ала с чиста съвест мога да я употребя за това, на което бяхме свидетели снощи. На 17 май се случи един прекрасен концерт. И едно малко чудо - всичко беше като приказка, която след края си те оставя малко по-различен, малко по-чувствителен за вълшебните вибрации на вселената, които малцината посветени изливат в музика, може би малко по-добър? Малко по-щастлив със сигурност.
Всичко в този концерт бе вълшебно и в същото време - близко и сърдечно. Чиста музика, но не далечна като математиката на звездите, а спонтанна, искрена, топла. Магията на общуването без думи, протичащо като ток по струните на китарата, кожата на барабаните, извивката на сакса. Изумителният вокал на Ришар Бона, съществуващ като живото доказателство на онова древно твърдение, че човешкият глас е най-съвършеният инструмент. Не липсваха и шеговити закачки, и музикални намигвания - към Пърпъл, към Майлс - което особено радва слушателя и го кара да се чувства специално поглезен. Да добавим и дългото раздаване на автографи след концерта и можем да обобщим, че това бе едно наистина великолепно и великолепно истинско изживяване.

19.05
Заключителният концерт от шестото издание на феста Джаzz + бе първото гостуване у нас на Ник Берч и неговия квартет, наречени Nik Bärtsch`s Ronin.

В сряда вечер изключително подходящия за такъв тип концерт Sofia Live Club събра запознати с творчеството на Ник и любопитни за нещо различно слушатели. А "Ронин" определено е "нещо различно", авангардна група, свиреща трудно поддаващ се на класифициране и определяне стил, наричан от Ник Берч "дзен фънк".

Ако не сте слушали "Ронин", сте пропуснали много, още повече, ако сте изпуснали възможността да станете свидетели на живото изпълнение. Надявам се "Джаз плюс" да поканят музикантите в някое от следващите издания на феста, а до тогава можете да чуете двата албума на групата, издадени от лейбъла ECM - "Stoa" и "Holon". Третият предстои да излезе на пазара през есента, а в сряда имахме възможността да чуем и няколко композиции от него.

Минималистичен, авангарден, съчетаващ привидно несъчетаеми неща, сливащ джаз, рок, фънк и източни мотиви, вглъбен и същевременно експресивен - това са само няколко думи, които правят опит да опишат стила на "Ронин". Много красива и много интересна музика. На пианото - Ник Берч, свири на клавишите, свири директно на струните, свири върху цялото пиано. Повтарящи се, хипнотични мотиви, върху които останалите инструменти надграждат великолепна тъкан. Просторно, омагьосващо море, осеяно с островчетата на соло изпълненията и разгръщащо постепенно огромното разнообразие на дълбините си. Парчетата са дълги, но не омръзват и всяко крие изненади - в развитието на темата, в промяната на ритъма, в някоя причудлива идея.

При все, че бе пестелив на думи, Ник Берч бе разточителен в музиката, която ни поднесе. Като приказката за вълшебния орех, от който излизат дворци, реки, цели царства - стига да попадне в правилните ръце. Ръцете на странстващите самураи "Ронин", чиито ръце раждат миниатюрни вселени музика.

Не само като отделно изживяване, но и като финал на много силния шести Джаzz +, концертът на тази формация бе наистина чудесен избор. От онези, които са изследване на границите и пространствата на джаз музиката, пътешествия в познати и непознати светове, нова информация или срещи със стари познайници. Докосване до живата музика, от което разбираш, че имаш истинска нужда. Удоволствие да откриеш подход, музикант или стил. Да пренесеш после емоцията от залата у дома си, да се гмурваш в музиката отново и отново, докато научиш наизуст своите стъпки и нейните пътеки. Час и половина, които настаняват музиката там, където й е мястото. На сцената, край теб, в теб.

Щафета, ама не салам

2010-05-27T01:04:00.001+03:00

Ели ми подаде една щафета, тоест блог-игра :) До колкото разбирам, трябва да напиша:

10 неща, които ме правят щастлива: (не са подредени по никакъв начин, най-малкото по значимост)

-Споделеното с любимия човек. Чувствам се невероятно, когато споделя нещо с човек, когато обичам - любим, приятел. Като под споделяне нямам предвид да кажа "я, виж, фтичка". А нещо като... обмен. ;)
-Четенето на книги. Хващам и потъвам :)
-Пътуванията. Искам още и още. Обичам да съм на път. Обичам да пристигам. Да откривам нови неща за хората.
-Музиката. Ами... музиката.
-Писането. Почти целият ми живот. Обичам си писането и това е.
-Обувките :) Не знам дали е удачно да казвам колко обувки имам, че може някой със слабо сърце да се почувства зле. Страшно удоволствие е да си намеря красива обувка, която да ми става и да ми е удобна. И изключително рядко срещано :)
-Постиженията - своите, на любимите хора. Всяко завършено нещо носи задоволство. И разкрива хоризонти, пред които дишаш с пълни гърди.
-Миговете на замряло време. Вечер, когато въздухът синее след залез. Нощем, в малките часове. Сутрин безумно рано сред хлад и гларусов крясък. Следобед във водопад от застинала слънчева светлина. Врати с мънички ключета, зад които се крие безвремие. Абсолютното спокойствие. Мигове съвършенство. Щастие.
-Морето. Всяко завръщане при него е парче щастие.
-Лятото. Ако животът ми е слово, то аз го изричам за лятото. Живея за лятото. Живея в лятото.

5 неща, които не знаеш за мен:
-някога, много отдавна, тренирах художествена гимнастика. За кратко, учителката беше гадна. Исках балет, ама не можеше.
-Свиря на пиано и се уча на барабани и китара. Барабаните ще станат. Китарата се опъва.
-Много обичам да гледам Формула 1, снукър, а от известно време - и английски футбол. Наистина ми е интересно - почти през цялото време. Не мога да понасям бейзбол, голф и тенис. И бокс.
-Падам си по древни митологии.
-Преподавала съм биология на английски в арабско училище :)

Глупотевини разни, обаче ако се опитам да мисля за нещо по-така, ще откарам до Коледа.

Сега трябва да тагна 5 блога... То като ги тагна, те като се юрнат... ама поне един да се върже, все ще е келепир :) Затова, моля, строй се, преброй се:

Облачето, Вълшебницата, Додушка, Алекс и Неандерталеца :)

Чакай, гуспужа...

2010-05-16T03:04:00.006+03:00

Днес се натъкнах на едно интервю на здравната министърка и като го прочетох, едва не се разплаках. От умиление, вие какво си помислихте? Така се разчувствах, виждайки как направо препускат към нас хубавите неща в медицината и здравеопазването, че за малко да забравя мълчанието на подопечното на госпожата министерство по въпроса с липсващите животоспасяващи лекарства за онкоболните деца. Лекарства, които не са и толкова скъпи, лекарства, които са им абсолютно необходими, лекарства за деца, за болест, която не е нито заразна, нито наследствена, а и дори да беше, това е болест, която деца на една годинка, на три годинки, на осемнайсет години, не са виновни, че имат. МЗ мълчи като пукел, чудесните ни медии не отразяват кампанията, подета от граждани по въпроса - че защо не, ако си мълчим, проблемът ще изчезне от самосебе си, нали?

Повече за поредния абсурд у нас - в групата във Фейсбук.

Аз ще се върна към госпожата.
Вижте, не мога да не подчертая любимите си моменти от това трогателно интервю. Ще обясня защо (поясненията в средни скоби са мои):

"Прави ми впечатление, че най-зле са тези [болници], които са най-високоспециализирани, с най-много специалисти, където има най-много пациенти, но там отиват най-тежко болните. А те искат най-голямо харчене. Добре са тези болници, които нямат тежко болни. И всъщност какво излиза – когато си добър, означава, че влизаш вътре (смее се). И аз сега да им се карам ли, да не им се карам ли? Всъщност те лесно могат да преодолеят дефицитите си, като спрат да приемат тежко болни. Но какво става с тези хора? Тежко болният тропа на тази врата – а-а (бел. ред. – в смисъл на “не”), тропа на друга, и накрая го вземат точно тези болници – големите. Та засега не им се карам, но ще видя какво ще правя с тези директори."

Ама моля ви се, госпожо! Как няма да се карате! Ми че то ако човек не се скара на болниците, че приемат тежко болни и се вкарват в разход, как ще се оправи тази държава? Карайте се, може да им напишете и по една забележка в бележника, пък викнете накрая и родителите, да видим как ще се оправдаят, че не са възпитали по-добре потомството си? Карайте се, аз даже предлагам да се скарате и на тежко болните, че са се разболели, като начало, а после, че са тръгнали по болници, да създават само проблеми. Какво е това безобразие, питам аз!!

"За мен обаче беше много мило да чуя, че лекарите от болницата в Дряново искат да се срещнат с мен час по-скоро – утре, в други ден, но нямам часове! Всичко е заето. Ето и Световна банка ще идва, и асоциацията, на която имаме задължения заради апаратурата, и “Подкрепа”, и конфедерации, и… А аз нямам часове! Затова предложих на лекарите от Дряново, които искат да ми благодарят за това, че имам визия да не ги затварям, че няма да има затворена болница, да дойдат на среща в Габрово."

Няма часове жената, нямааа! Едно "благодаря" няма време да чуе, затова, лекари от Дряново, хващайте си автобуса и отивайте на срещата. И да внимавате, като благодарите на госпожата с визията, да го направите пред лекарите от Габрово, тактически така, тя за какво, мислите, ви вика там! И изобщо, какво си въобразявате, тя Световната банка ще дойде на крака да се види с министър Борисова, вие къде смятате, че ще се вредите в тоя дневен ред?

- Как ще устоите, ако дойде някой примерно първи братовчед на премиера и каже да не правите болницата му в такава за долекуване или в хоспис?

- Няма, няма! Г-н Борисов ми е дал пълна свобода! И аз ще си искам свободата на решение. Той ми го заяви!

Направо се успокоих, благодаря, госпожо! Таман са бех притеснила, ама сега така ме успокоихте, ще дойда и аз като лекарите да ви благодаря!

"Няма местни, няма неместни! Значи или ние ще създадем карта, която ще гарантира здраве, живот и няма да повиши смъртността, или няма за какво да работим. Да си вземаме чантите и да си вървим! Ние за какво сме дошли – да свършим работа. Аз и моят екип. Те са абсолютно съгласни. Моята първа точка е ултимативна – задължителна здравна карта! Иначе аз нямам работа в това министерство – да си вземам чантата и да си вървя. "

Ей, тоя прийом с ултиматумите стана вече запазена марка на кабинета, бре! И все ще си ходят, ще си ходят, пък като погледна - все там си седят. Що тъй?

- А той [премиерът] от какво най-много се интересува?

- Иска да въведе ред. На него му хареса това, че казах: “Искам ред и дисциплина.” Например: портиерите да нямат обеци на ухото, мъже на 60 г. За мен това е смешно и жалко! Направих забележка. Това е някакъв ред, нали? Да са спретнати, деловодството да е спретнато.

Ето! Моята идея за забележките се оказва съвсем адекватна. Дали да не се кандидатирам за министър? Жалко само, че нямам против мъжете да си слагат обеци на ушите. Но съм съгласна, че трябва ред. Направо се изумявам какви приоритети има това министерство! Най-важното - да няма прах и всичко да е спретнато. Да няма обеци. Всеки портиер да си носи носна кърпа в джоба. Проблемите с лекарствата, онкоболните, лекарите - всичко по реда си. Най-важно е в архива да няма прашоляк.

И в заключение ще споделя, че след като прочетох наръчника на Иво Сиромахов за това как се прави интервю с премиер, мога да дам своя по-скромен принос към наръчник за интервю с министър, ето един блестящ примерен въпрос на колегата от "Труд" ( в случая е условно казано, но то е ясно, че е нужен един човешки коментар за финал, да ти стане по-топло така, по-сърдечно към госпожата):

- Не само в кабинета ви е спретнато, но и във входа на кооперацията ви стълбището е чисто, изрядни изтривалки…

- Мисля, че заслугата е и моя.

- Така казаха и комшиите ви.

Не, наистина, нямам какво да добавя. Блестящо, просто блестящо!

Конкуренция

2010-05-11T03:24:00.004+03:00

AC/DC си били избрали да ги подгряват "Конкурент". Да бе. Не знам тази смешна група кой точно я е избирал, но силно се съмнявам да са дори мениджърите на ДиСи, както се твърди.

Но за друго ми е мисълта - за пръв път под новина - в случая в Катехизис - всичките мнения - до този момент над 70, са абсолютно единодушни. Такова нещо не съм виждала. Като добавим дружния смях, който се носи от тия коментари, и се успокоявам за здравия разум на хората.

И цял ден, като се сетя за Емо и компания, и си се смея. Веселба голяма. Не им завиждам на хората, които ще трябва да ги изтраят :(

"А ся, не приличам ли на Ковърдейл? А, а? Нали, нали?"

Идеята на автора

2010-05-07T03:05:00.004+03:00

Спомням си в училище - но не съм сигурна точно в кой клас - в учебника по литература са приложили репродукции на известни картини и ти се налага да пишеш съчинение за тях. Да обясниш какво е нарисувано и защо. Любимото ми - какво е искал да каже авторът.

Ненавиждах това.
Той авторът нали затова е нарисувал картина, а не е написал роман. Същото, като да се обяснява какво е имал предвид поетът в някое стихотворение...

Та днес попадам на статия в "Капитал" за българското участие на изложението в Шанхай (интересно, колко много приличат нещата на описаното от Сандо). Та в коментарите отдолу някой дава линк към сайта на нашето участие там, където най-долу се обяснява фигурата от тази снимка:

"На фасадата е изобразена стилизирана човешка фигура, чрез която е изразена идеята за човека, обединяващ различните епохи и култури."

Изпаднах в недоумение. Нещо не виждам тая идея, разните там епохи и култури, и това си е. Виждам само един човек, вързан на джуфка. Дали ще се намери някой любезен човек, така, да ми обясни за културите и епохите, че и обединението къде да го видя, да ми се изясни идеята на автора, дето се е хабил толкова да стилизира?

Иде вятър, иде...

2010-05-01T23:38:00.001+03:00

Явно такъв е периодът :) Поредният постинг, който - първо, мрънка за нещо недоволно, второ, не бе планирано зачекване на темата, но...

Ще си говорим за ФСБ. Тоест, аз ще пиша, после ще се появят коментари (ако имам късмет), които да покажат, че някой не е разбрал какво съм писала, такива, които са ме разбрали и са на същото мнение и - пак ако имам късмет - такива, които са ме разбрали и не са съгласни, обаче ще започнем интелигентна дискусия. Разбира се, всички знаем, че това последното няма да се случи, така че да пристъпваме спокойно напред.

Поводът за постинга не е, както всеки би предположил, новият албум на групата в интернет, а изречение на Ивайло Крайчовски по повод повода :) в което имаше нещо фрапиращо и аз си позволих да го споделя във фейсбук. Целта ми изобщо не беше ФСБ, а появата на дума, която ме изуми и ядоса. Цитирам:
"...ФСБ не можа да си намери нов издател или пъблишър..."

Взето е оттук, където може да се види, че това са думи на Крайчовски, цитирани, а не авторски текст на журналистката, отговорна за статията. Защо тя е решила да го остави, защо той е използвал тази несъществуваща в българския език дума, която на всичкото отгоре по значение дублира използваната непосредствено преди нея "издател" - ето това исках да дискутирам аз. ФСБ хич не ме занимаваха в момента. А фактът, че аз - човек с много либерално мислене относно чуждиците и промените в езика изобщо, който използва "постинг", както можете да видите сами - аз бях шокирана от тоя пръкнал се пъблишър. Поради което исках да видя какво мислят другите. Обаче не - заредиха се коментари за ФСБ, музикалната култура и значимостта на групата. Вълшебното съкращение "ФСБ" не даде на никого да обърне внимание за какво всъщност говоря аз. И то много упорито, колкото и да обяснявах къде е акцентът.

Тогава, рекох си, дай да ги видим тия ФСБ.

Като начало, за да продължа връзката с пъблишъра, трябва да изтъкна, че явно музикантите от тази група изключително много държат на подобен род думички. Ако се вярва на Ники Русиновски - а до сега му вярвала - и вземем за основа тази негова статия, Иван Лечев смята за най-нормалното нещо да използва "джънк саунд" и "джънк фууд". Добре! И аз се принудих да използвам "саунд" чат-пат в материалите, които пиша. Джънк отказвам да използвам, за фууд - да не говорим. И не ме интересува, че това са музиканти и - примерно - не било задължително да са лингвисти, както коментира някой. Някъде ей тук започвам да се ядосвам... Значи вече правилното говорене и уважението към собствения ти език се превърнаха в задача само на лингвистите?? Брей. Обаче трябва да уважаваме българската музика и да си купим на часа албума на ФСБ и да се юрнем да ходим на български театър, вместо да гледаме турски сериали? Тоест българското има разни слоеве и езиковата култура е някакъв целофан, който се маха за определени прослойки, професии и профани? Простете, последното така ми дойде, по съзвучие...

Казвала съм го по повод представянето на новия албум на Блуба Лу, ако не се лъжа - щом не можете да говорите един нормален български, вземете си ПР да говори вместо вас, иначе ще сте подложени на същите критики, на каквито би бил подложен всеки обикновен човечец в подобно положение. Джънк, ти да видиш...

Та като съм се наела, да довърша. Ще използвам отново статията на Ники. За някои съвсем основни и принципни неща.

Преди това обаче уточнявам - налага се :) Много, много харесвам ФСБ. Те са една от най-любимите ми групи. Техни песни са сред най-любимите ми изобщо. Който е мятал по-често око на блога ми, знае за прехласването пред "Зимна къща", например. До голяма степен заради текста, заради поетическия гений на Калин Донков. Но не малка заслуга има и музиката. Не на последно място, смятам, че са страхотни музиканти.

Друго нещо - който смята, че "големите музиканти са големи хора" или още по-общо, големите творци са големи хора - не в смисъл на години и ръст, разбира се :) - дълбоко греши. Има и страхотни хора и личности, но те са по-скоро изключение. Големите творци често са хора с недостатъци като всички нас, а много често имат, да кажем така, неприятни черти на характера.

Затова се стремя да не се интересувам от музикантите като личности (за писателите се интересувам, имам своите си основания, но те нямат отношение към темата). Гледам да слушам музиката им като музика и да не знам какъв човек - като човек - седи зад нея. Изключение правя единствено за най-любимата ми група, за която знам де що съм успяла да намеря и прочета. Но те просто са единствени и в отделна категория :)

Защото... науча ли нещо лошо за някой музикант, се разочаровам. И това може да се отрази на начина, по който възприемам музиката му. Може би не е правилно, но е нормално, човешко. Разбира се, важи и обратното. Само че се случва далеч по-рядко.

Та така стигаме до ФСБ и моята дългогодишна любов и възхита пред тях. Започнах да се разочаровам малко, когато подочух за отношенията между Петър Славчев и останалите. Опитвах се да игнорирам обвиненията, че са се възползвали до дупка от системата. Затварям си очите за Крайчовски, който покрай странични неща ми става все по-малко симпатичен. Поведението на триото китари, в което участва и Лечев, преди концерта на Пол Гилбърт в Пловдив, също опитах да подмина. Та поразочаровала съм се малко, но като цяло отношението към групата остана непроменено.

Само че преди няколко седмици разбрах за "След 10 години" - че е кавър, ама едно към едно. Никога не съм знаела. Голяма работа, ще кажете. Абе голяма е, ще обясня след малко защо.
После се появява и албумът в интернет. Придружен с оплаквания. Ще се спра на тях след мъничко също.

Пак уточнявам - продължавам да смятам групата за страхотна - в музикално отношение. Песните, които съм харесвала, продължавам да харесвам. А че са чудесни музиканти - това е факт.

Какъв е проблемът тогава? Като оставим настрана неспособността ми да се изказвам лаконично ;)

Проблемът е, че започнаха да се появяват мнения как трябва да се помогне на музикантите. Как държавата не си мърда пръста за тях...
Ще използвам статията на Ники, защото ми е по-лесно да цитирам оттам и да коментирам. После ще добавя нещо от себе си и ще приключа, обещавам :)

Музикантите казват: "Това, че ние подаряваме своята музика, показва, че нещо не е в ред в нашата държава."
Всъщност нищо не е наред в нашата държава, само дето горното не разбирам как го показва. Преди тях Исихия, ПИФ, Обратен ефект (поне за тях се сещам) си пуснаха албумите онлайн безплатно. Това в България. А в света в последните години същото направиха доста големи имена. Да цитирам ли? Жалко, че се хабих преди време да пиша статия по въпроса, не бе публикувана - мисля, че по технически причини, а аз защо не я пуснах в блога, сега се питам... Все едно - това показва, че се случват разни неща и нещо не е наред не в нашата държава, а в настоящето състояние на музикалната индустрия. Толкова. Тоя път поне държавата сама по себе си не е виновна.

Музикантите не обвиниха никого конкретно за трагичното положение на музикалния ни пазар, но подчертаха, че са дълбоко несъгласни с действията на Министерството на културата и правителствената политика към културата през изтеклите 20 години, която сравниха с „ботуш, смачкващ всичко".
Съгласна. Но пускането на албум в интернет няма отношение към това. А към музикалната индустрия най-вече. Ако има някакво отношение, то то е в неуредиците около закона за авторското право, за меценатството и прочее.

„Нищо не искаме от държавата. Ако може поне да не ни пречи", отговориха те на въпрос на в. „Труд" колко пари би трябвало да им отпусне държавата, за да могат да издадат албума си на физически носител.
Добре са го казали. Интересно ми е кой умник в "Труд" обаче е решил, че държавата ТРЯБВА да отпуска на когото и да било пари да си издава албума. Не виждам никакво основание за подобно задължение от нейна страна, освен ако държавата (каквото и да значи това) не реши, че много държи дадена група или музикант (независимо дали са ФСБ, Лили Иванова, Бичето или Анелия) да издадат някакъв албум и не го финансира - ама тогава тя ще е поръчител, а музикантът - изпълнител на поръчка. Съвсем друг случай.

От държавата всички ние можем да искаме единствено да си върши работата така, че да създава среда, в която нашите потенциални спонсори да могат да развиват успешен бизнес и да имат стимул и облекчения да ни спонсорират, допълниха Румен Бояджиев и неговите колеги. [...] И ето - свършихме си нашата работа и ви я подаряваме безвъзмездно, щом няма кой да ни спонсорира да я издадем. Дано някой се замисли, че в това има нещо грешно, казаха ФСБ.
Дойдохме си на думата. Първото изречение е абсолютно вярно. Второто ме учудва, третото - изумява. Няма кой да им даде пари да го издадат. Лошо, наистина, но какво да се прави... (Чудя се обаче как се издаде албумът на Акустик Трио 3000, в което участва и Лечев. Да не би да са станали по-популярни и продаваеми от ФСБ? Аре бе, кога го пропуснах тоя момент...) Но искат да ми кажат, че група като ФСБ не може да намери друг начин да си издаде албума, освен като изкрънка пари от някоя компания? Сериозно ли?

Защото група като Мерилиън намери начин да си издаде албум в страна, където цените за записване и издаване изобщо не могат да се съизмеряват с тези тук. Има ли нужда да припомням как стана това? Споменавам го, защото ФСБ твърдят, че имат много фенове (и не само ФСБ го твърдят, феновете им се самозаявяват с хиляди). Трябва ли да преоткриваме топлата вода и при-сейла (pre-sale), както би казал някой от групата?

А вариантът всеки от тях да се бръкне и да даде по малко лични пари, за да издаде албума - аз не искам да им се бъркам ;), разбира се, но имам някои наблюдения относно такъв процес, имам представа колко може да струва и знам, че в никакъв случай не е нещо сложно и непосилно. Трябва само да се сетиш и... да го искаш. Защото в тоя случай няма хън-мън, ама те не дадоха пари... вадиш си ги от джоба, за идеята за музика... И не, не се налага да продаваш "по стая от жилищата си", освен ако не решиш зорлем да даваш пари залудо. И не, другите групи, които са го правили, не са били барабан и не са се оплаквали пред пресата.

Сега е моментът да се върна към "След 10 години", която споменах. Сега е моментът, в който ФСБ ме разочароваха. Защото аз толкова години изобщо и не подозирах, че песента е кавър. Няма нищо лошо в това да направиш кавър. Само че ще черпя този, който ми намери обложка, на която да пише, че песента е по музика на еди-кого си или че е кавър на еди-коя си песен.
Преди време не се пишеше, когато песента е кавър. Пишеше се "български текст: еди-кой си" и толкова. "Антология" обаче е издадена след това време. Не виждам никакви, ама никакви причини да не се упомене чий е оригиналът. Просто е грозно.

Няма да коментирам заемки от "Тото" и "Дженезис", нито качествата на новия албум.

Само прибавям към горното за кавъра и факта, че сега групата изскача и едва ли не се сърди на всички, че пари за албума им няма. Едва ли не тя - или феновете й - се държат така, сякаш някой е длъжен да прави реверанси и да им изсипва пари, само защото са ФСБ. Сякаш това, че пускат албума си в нета за свободно теглене, е нещо изключително и неповторимо, в същото време е юмрук в лицето на държавата, която не се грижи за своята култура.

Извинявайте, група "ФСБ", но ако държавата трябва да налива пари някъде, то трябва да ги налива при младите, неутвърдените още таланти. Защото вие вече сте име и ако дори голямото ви име не може да ви помогне, то тогава как мислите, че ще се оправят младите групи? Или след вас - и потоп? Тя културата не свършва някъде към края на 80-те, надявам се, че си давате сметка. Освен това всички вече разбраха, че музикантите от албумите печелят мизерни части. Лъвското го лапат издателите, а тукашните дори не си мърдат пръста след това да направят нещо за групата - концерт, турне, реклама. Така че какво се оплаквате? Издайте го тоя албум, нали имате - и това е така, не иронизирам - толкова много фенове. Направете после концерти, тези верни фенове (тук вече мога да си позволя малко ирония, но не по повод ФСБ, а по повод една част от наричащите се сами музикални фенове, отново друга тема... всъщност дали е друга?) ще дойдат да си купят билет. Поискайте да си поръчат албума преди издаването му, за да съберете парите. Или да дадат по 1 лев, за който после им запишете някое бонус парче, знам ли - вие ги разбирате тези работи, аз само съм чела какво правят колегите ви по света. Само спрете да мрънкате. Държавата е виновна не за това, че не можете да си издадете албума, а за това, че младите музиканти нямат нищо на разположение - най-вече култура у слушателите. За това сте прави да обвинявате държавата, но вашата ПР акция привлича вниманието към вас, към вас и само към вас и същинският проблем с културата и младите групи дори не се отбелязва. Ето затова съм разочарована.

А пускането на албума в нета е добър ход. Както и подчетаването на разликата между качеството на mp3 и парчето в диска. За шума около тази тема заслужавате похвала, хората трябва да започнат да се усещат най-накрая.

Обаче да се надявате, че всичко ще е като преди, с времената от студио "Балкантон" и 'сякакви екстри - ами не. Защото младите групи се налага да се оправят сами, а със сигурност има талантливи колкото вас. Защото "Уикеда" имаха също готов албум, ама и на тях никой не искаше да им го издаде. А те пълнят клубовете и залите, където отидат да свирят. Защото "Ривендж проджект" са сред най-добрите групи в жанра си, но просто се бръкна и издаде албума си сама, за да не зависи от спонсори, издатели и държава - е, нямаше да има кого да обвинява, наистина, ако албумът им не се продаваше, заради това, че не струва. Но той е страхотен и се надявам, че инициативата им малко по малко се изплаща. Защото "Пантоммайнд" са невероятна прогресив група, изключителни музиканти, обаче този факт не им намира пари от спонсори.

Което ме навежда на мисълта - ами ако албумът ви не струва? Това, че не сте издавали от 20 години и че сте страхотни музиканти, не е никаква гаранция за качеството на настоящата ви творба. Просто хипотетично, не съм го слушала още, но ако албумът не е нищо особено? Какво правим? На "Запад" някой продуцент и от най-големия боклук щеше да направи пари, защото името си е име. Но тук, на изток от рая, нещата не седят така. И ако държавата или спонсорите или арменския поп - и аз вече не знам кой трябвало да помогне - бяха се ръснали с пари, а дискът всеме да се окаже нещо средна ръка и хората не го харесат - пак ли щеше да се стигне до огорчени слова за културата, "стойностите в изкуството" и "грубия комерсиализъм"?

Където има дим, там има и пушек...

2010-04-30T04:26:00.004+03:00

Както няколко пъти до сега, мисля си да не зачеквам дадена тема, защото понеже няма смисъл - изложенията на мнение по определени въпроси, дори с интелигентни и ценени хора, прилича на дебат с радио или сказка пред стена. Обаче после вземе тая тема да се появява де що се обърнеш, почваш плахо да отваряш дори консервите, да не би да изскочи и оттам, и нали сърце юнашко не трае, взема, та се ядосам от някой коментар и рипна да пиша тук.

Та случаят в момента е аналогичен, този път иде реч за така омразното връщане на закона за пушенето в закрити помещения и ау, колко са отвратителни долни гадняри депутатите, дето го върнаха.

Аз, собствено - абе някой изобщо сеща ли се към какво мятам аналогии, като използвам таквизи колоритни думички, или да не се хабя да ги пиша? - смятам, значи, че това е вероятно едно от крайно малкия брой неща, дето настоящите депутати ще вземат да сторят както трябва. То не е точно тяхна заслуга, та им се приписва по съвместителство, но да не издребняваме.
Сега е мястото да отбележа, че очаквам много остри реакции и обвинения в 77 смъртни гряха и половина, обаче - не се хабете, няма смисъл. Всичко, което може да се каже по темата, съм го изчела и изслушала и то се заключава в това, че пушенето вреди и затова трябва да се забрани (в затворени обществени помещения). Всъщност реалността е без това в скобите, но тъй като не е възможно да се забрани, стигаме до тях.

Пушенето е вредно и аз не го отричам. Алкохолът също е вреден - пак ще ви изпреваря и ще контрирам надигащото се възмущение, че той не вреди на околните. Аааа, не вреди - да не дава Господ да участвате в катастрофа с пиян шофьор. Аз съм била участник в такова ПТП, та знам за какво говоря. На мен нищо ми няма, но ще ви препоръчам да погледнете статистиките и да сравните колко души годишно умират в катастрофи, предизвикани от употреба на алкохол, и колко - от рак на белите дробове. По-леките въздействия като астма и алергии пък можем да сравним с инвалидността след катастрофа, при която човек е имал късмет да не загине.

Това, разбира се, не са доводи, които яростните привърженици на закон, осигуряващ всяко покрито кътче да е свободно от тютюнев дим, ще приемат. Те едва ли ще приемат какъвто и да е довод, нали споменах, че осъзнавам каква е "ползата" от повдигането на дискусия по темата, но преди да опитам за последно, ще изредя малко факти. Приемаме, не приемаме, фактите са си факти, нали.

Аз пуша по кутия цигари на месец, средно. Понякога изобщо не пуша. Уточнявам.
При моментното разделение на заведенията на зони за пушачи и непушачи почти навсякъде и почти винаги има места в залите за непушачи. Човек би помислил, че като са толкова много и толкова загрижени за здравето си, местата за тях ще преливат. Така и собствениците нямаше да се притесняват от забраната. Ама не. Да, на много места разликата е формална. Но все пак - дори и там, където не е - местата за непушачи са далеч по-малко заети.

Не всичко, което идва от големия бял брат, наречен Европейски съюз, е аналог на Десетте божи заповеди и е единственото Правилно, Праведно, Непогрешимо и Добро. Смятам, че се прекалява със забраните. Независимо дали са в ЕС, Америка или Китай.

Като цяло ЕС не отчита, че по нашенско нещата са малко по-различни и за правилното функциониране на каквото и да било е нужно да се отчитат спефицичните особености. Затова в Гърция имат тая забрана, ама си пушат навсякъде. Да, знам в какво положение са сега. Нали се сещате, че те пари ще получат, щото явно номерът им минава пред Европата. Нашият номер обаче е друго нещо.

При толкова много хора, които искат да ходят по заведения и да не им се пуши на главата, броят на заведенията, в които не се пуши изобщо, е изключително малък. Що ли?
И стигаме до същината на въпроса.

Забраняването на пушенето на обществени места ще предпази здравето на хората горе-долу толкова, колкото забраната за наркотици предпазва наркоманите. В страна с такъв огромен процент пушачи нещата няма да се решат така. Аз, разбира се, съм далеч от мисълта, че някой ще се сети да седне да помисли в тая насока. Че то от производството на тютюн пари нали падат? Нали картата с тютюна и населението, за което той е основен поминък, е сред най-важните, зададат ли се избори? А и кой ти ще се занимава да търси по-ефикасни средства, когато може просто да се скрием зад удобното "в цивилизованите държави правят така" и като маймунки да подражаваме. Абсурд пък някой да види по-далеч от носа си и да отчете социалния и психологически фактор при пушенето.

Омръзна ми да ми забраняват това и онова, защото така, видиш ли, се грижели за мен. Не че обществото понякога няма нужда да се държиш към него точно като към малко дете, ама все пак... Омръзна ми хората да надигат вой само когато нещо им пречи ама много конкретно и много сега. Имате ли идея как да се справите с проблема, че вече не е необичайна гледка да видиш 10-годишен с цигара? Ама честно? Надявам се, че осъзнавате как това е страшният проблем и как нямате представа какво да направите, а забраната за пушене в ресторанта изобщо, ама хич няма да помогне. Надявам се, че осъзнавате как паркираната в градинката на тревата кола, изхвърленият от прозорците боклук, нулевият интерес към съсипването на околната среда, чалгата от всички страни, нитратите, ниската култура, неработещата здравна система... ми пречат и вредят сериозно на здравето ми. Искам първо да оправим това и като станем държава като онези, които сочим с пръст за пример, може и да се замисля за забраната.

А типът, който си заравя фаса в пясъка на плажа и чичката шофьор в автобуса, който най-нагло си пали цигара и на мен са ми противни. Само че - познайте! Проблемът, както казах, е ниската култура и обществено самосъзнание. Не пушенето на обществени места.
Но пък тук сякаш сме се специализирали да слагаме коня пред каруцата... Яд ме е, че дори умни и интелигентни хора не виждат нищо от цялостта на проблема. Еле па да се направи нещо по въпроса.

Не съм чела текста на закона. Подкрепям отпадането на забраната за пушене в ресторанти, барове, заведения. Не обществени сгради като болници, училища, банки, офиси, автобуси и прочее.

Бургаски работи

2010-04-29T02:49:00.005+03:00

Гледам онзи ден по "Господари на ефира" за една сграда в Бургас, която се руши и като падат чат-пат парчета от фасадата на улицата, застрашават минаващите. Една от любимите ми сгради в Бургас, по която редовно въздишам, като минавам, защото никак не бих отказала да живея в нея, ама не виждам начин да вземе да стане, та само си я гледам :)

Та значи тръгва репортерът да отива в Общината на сесия на общинския съвет да изложи проблема и аз си викам - а, сега ще видят хората каква готина община си имаме. Защото ако човек чете на сайта на общината (който е много добре направен, между другото, евалата), ще реши, че в Бургас само дето още мед и масло не са тръгнали да текат по улиците и то само защото съчетанието с морската сол не върви, не за друго. Един вид кметът и общината денонощно седят и мислят за хората и не само това, ами се вършат и едни ми ти дейности и въобще чудо и приказ. И аз така, понеже получавам прес съобщенията на служебния мейл, чета и се радвам. Защото си обичам града, спор да няма.

Та викам си, ще видят сега от Господарите как кметът веднага ще скочи и ще разпореди и ще се реши проблемът. Ама съм забравила, че това не е живо предаване, нали така. И за да го излъчат, ще да има нещо по-иначе.

Леле, ужас. Не ми стигаше, че всеки, когото интервюираха по тия бургаски улици, говореше като хванат от най-дълбокото странджанско село, ами и общинарите се държаха като хванати и аз не знам от къде, барабар с главния. Кметът само кимаше, ама не стана нещо да каже, да направи. Главната архитектка, скръб. Срам. Изобщо стана ми много срамно и мъчно. И ме хвана много яд, че съм им се вързала на тия от общината, че са един вид la creme de la creme.

Ама браво на ПР отдела, трябва да кажа без капка ирония, защото си върши добре работата. Само работодателите му да можеше и те така...

И тъкмо смятах с това да приключа, и днес чета следното в бюлетина, което ме довърши. Имаме си ние в Бургас едно нещо, което се казва Бункера, защото си е бункер. Аз го харесвам, имаше до него едно заведение, което го използваше за тераса и като седнеш да си пиеш кафето, имаш чудна гледка оттам. Защото в Бургас само да се качиш малко по на височко и имаш чудна гледка, но може би поради това има само 2-3 места, откъдето да гледаш и те не са по-високи от 2-3 етаж. Имаше навремето Панорамата в хотел България, на последния етаж, но защо ни е такова място, като може да се превърне в луксозни апартаменти, а бургазлии и гостите на града да не се правят на много големи европейци, не им трябва място с шеметна гледка, което на всичкото отгоре да се разработи и порекламира и да почне да привлича хора, много занимание е това.
Страшно ме е яд за Панорамата, дори тоя мижав Мираж не се сетиха да му направят един висок етаж с кафе-ресторант, ама хайде да не се отплесвам.

Та Бункера го правят на клоун. Буквално. Замазали му амбразурите, ще го вапцат в жълто и ще се хили и плаче. То и аз сега седя и се чудя да се смея ли, да плача ли. Таквоз грозилище не знам защо е нужно на Морската градина, но да речем, че естесткото ми чувство се разминава с нечие друго и може пък да е някаква хубавина тоз кретенски клоун. Но Бункерът винаги е стимулирал въображението ми. Представях си какво се е случвало. Ако не го бях виждала, думите "бункер" и "амбразура" никога нямаше да знам реално какво значат. Да не говорим, че не бих си представила някак по-достоверно какво ужасно нещо е войната, клише. Жалко, че е заменено с още по-голямото клише - някакъв хилав опит да се превърне тъмното минало в светло бъдеще. Може би щяха и направо да го сринат, но сигурно е много скъпо. Да бяха поне дали тия пари, дето ще отидат за този некадърен идеен проект, на някои млади художници да направят нещо по-разчупено или на някой, дето е талантлив в графитите, да направи нещо по-актуално. Ама защо да очаквам такива неща в град, който се тупа в гърдите с културата и изкуството си, а по никакъв начин не помага на младите творци, ама това е друга, много обширна, тема...
Дано малките деца не сънуват после кошмари, като се приберат след разходка край този клоун...

Човекът, който забавлява

2010-04-18T16:07:00.001+03:00

Впечатление от концерта на Ричард Клайдерман, спретнато като за медия, но ме мързи да го напиша по-блогово :)

Когато говорим за концерт на Ричард Клайдерман, трябва да направим няколко необходими уточнения.
Въпреки че несъмнено е виртуозен пианист и че изпълнява пиеси от световната класика, неговата аудитория е различна от тази на един класически пианист и публиката му не присъства на класически концерт. Каквото и да си мислят хората, които слушат неговите версии на „Fur Elise”, Девета симфония на Бетовен и „Рапсодия в синьо” на Гершуин. По-точно на части от тях.
Неговите концерти са шоу, забавление в най-чистия смисъл, издигнато над обикновената зрелищност, но далеч от съзерцателния досег с вселените на музиката – и то не само класическата. Което обаче в никакъв случай не е нещо лошо, ако човек не подхожда с неправилни очаквания. Музиката на Клайдерман е пътят към голямото изкуство за мнозина, а ако стотиците му дисковете не ви запалят да чуете изпълненията на Артур Рубинщайн или Людмил Ангелов, то поне ще ви отпуснат и ще ви накарат да се чувствате приятно. Не случайно дълги години лаундж музиката се отъждествяваше именно с изпълненията на симпатичния французин, роден като Ришар Паже (Richard Pagès) и издигнал се към върховете на славата след изпълнението на прочутата „Балада за Аделина” („Ballade pour Adeline”), композирана от Пол дьо Сеневил (Paul de Seneville) по случай раждането на дъщеря му.

Пол дьо Сеневил и друг френски композитор - Оливие Тусен (Olivier Toussaint) са сред авторите, с които Клайдерман обича да работи. Мюзикълите и филмовата музика, както и най-известните примери от класическата музика също са неизменна част от репертоара му, с които задължително изправя публиката на крака и печели дълги овации. Нищо по-различно не можеше да се случи и на втория му концерт в София, когато пълната зала 1 на НДК чу един своеобразен „The Best of”, придружен със закачки с публиката и мултимедия по двата екрана. От време на време там се показваха кадри, илюстриращи по един или друг начин случващото се на сцената, но определено това можеше да бъде направено много по-добре от просто използване на най-базисни слайд ефекти за снимките. За сметка на недоизпипаната мултимедия поведението на Клайдерман бе добре отработено и въпреки това – достатъчно естествено, за да повярваме, че и той се забавлява поне толкова, колкото и публиката. Шеги на английски със силен френски акцент и шеги с този акцент, няколко фрази на български и сърдечна усмивка бяха достатъчни за доброто настроение в залата.

Може би нямаше да е зле по някакъв начин да се обявяват произведенията – екраните и без друго не служеха кой знае за какво и можеха да поемат тази функция – защото по-голямата част от публиката едва ли разпозна повече от 3-4 парчета от почти двучасовия концерт (казвам почти заради лекото закъснение и антракта по средата). Неизменно се аплодираха грандиозно звучащи мелодии и такива, за които знаем, че „това е известно”, като силно се съмнявам голяма част от присъстващите в залата да знаеха какво точно чуват.

След интродукция, в началото на която „глас зад кадър” представи пианиста – начало, традиционно за всеки концерт от световното турне на Клайдерман, чухме прекрасната пиеса на Пол дьо Сеневил „A comme amour”, последвана от може би най-известната композиция на Raul DiBlasio “Corazón de niño”. Нямаше как в програмата да не присъстват такива запазени марки като „Marriage d’amour”, “Souvenir d’enfance” и Рапсодия в синьо, „Root Beer Rag” и „Kohdo Kohgen”, както и вечната „Балада за Аделина” за финал. Финал, който, разбира се, бе продължен с няколко биса, съпроводени с оглушителни ръкопляскания от изправилата се на крака зала – чухме медли, в което се открояваше мотивът на “Let the Sunshine In” от мюзикъла „Коса”, същинският финал дойде с “Time to Say Goodbye”, също традиционен завършек на концертите от турнето. “Don’t Cry for Me, Argentina” от „Евита” на Андрю Лойд Уебър и версията на началото на Девета симфония от Бетовен, олекотена като френската сметана за кафе, предизвикаха очакваната бурна реакция на публиката, както и грандиозната композиция на Вангелис за филма „1492: Завладяването на рая”. Не чухме изпълнявани другаде мотиви от филмовата музика към „Хари Потър” и „Титаник”, нито втръсналата от прекомерно екслоатиране прекрасна пиеса на Бетовен „Fur Elise”, което в случая е дори плюс, предвид трактовката на Клайдерман на това произведение.

Не може да не споменем чудесното участие на оркестъра на Класик FM – Mtel, които се справиха безупречно със задачата си, ала все пак остава чудно защо бе нужно използването на синбек – бийтове, диско елементи, барабани и синтезатори, при наличието на прекрасен оркестър и чудесен пианист, седнал зад класния роял „Ямаха”. Твърде непривично и изкуствено звучаха тези „вметки”, особено в медлито, трибют на Стиви Уондър, където на моменти всичко звучеше не като концертно изпълнение, а като студиен запис.
В крайна сметка обаче е важно това, че публиката си тръгна доволна, получила точно каквото иска – забавление от висока класа, голяма звезда и лесен достъп към известни музикални шедьоври. А може би това е нечий път към голямото изкуство?

Сбирщина от размисли и сАображения относно футболни мигове

2010-04-09T07:58:00.003+03:00

Не че нямам за какво друго да пиша - имам, но изисква твърде интелектуални усилия и ще го оставя за по-нататък, с надеждата, че ще ми мине и ще се размине ;)
С голяма доза облекчение и още по-голяма - притеснение, онзи ден музата ми намина, след десетки месеци непукистко отношение към моята персона, това ме зарадва, разбира се, натракахме набързо тва-онва, но ме и разтревожи, щото като всеки уважаващ себе си творец започнах да си задавам екзистенциални въпроси за личността и творчеството, притесних се и спрях да пиша, да не ми стане нещо. Но понеже нали не върви така изведнъж тук да изпльоскам някой свой гениален промисъл, редно е да подготвя почвата за евентуалната му поява, поради което не се сещам за по-подходяща тема, декор и интродукция от футболната магия, мания или накратко - мач. Подбрала съм откъси от други автори и коментар - кратък и мой, за да ви загубя малко от времето, докато ги четете, и с нищо особено да не ви обогатя, но такъв е животът.

Разбира се, скорошните мачове по европейските турнири привлякоха вниманието ни, няма смисъл да се спирам на всеизвестни факти като този, че нашите ще вземат да са издрускат от дървото на Великата Английска Четворка (ся няма ли да е готино да го съкратя ВЕЧ, а?) и догодина ще се чудим какво да правим с огромни дългове, неадекватен треньор и дупки по чорапите, но Ливърпул си е Ливърпул и какво тук значи някакъв си Рафа. Няма да е лошо да се задържим на 4-о място, щото аз харесвам Ман Сити много повече от Ман Ю, но това не значи, че трябва да им дишаме прахта, какво остава за ненавистния (по съвместителство от живот с арсеналец) Тотнъм, за Астън Вила нямам основание, ама не ги харесвам, не ми приличат на отбор с шампионски дух, колкото и добре да играе нашето момче там, адмирации - искрени.
За какво говорех, а, да, за нас - ами не сме добре, ама добре се оправихме с Бенфика, браво, Торес, браво, Стиви Джи, браво, Рейна, това е. Ето тук един много хубав текст, който го е писал, евалата.

Конкретиката на мача между Ман Ю и Байерн обаче се нажежава с приказната роля на Принца от приказките (Prince Charming на английски, за който не знае български), бих го оприличила на един Сизиф дори, ако това нямаше да му придаде някакъв героично - митичен ореол, който не му пасва никак.
За Бербатов иде реч и сапунената опера около неговото доказване в тима на Съра.
Нямам нищо против момчето, добър футболист, хубаво, че успява, ама някак си не е за Манчу и всеки следващ мач все повече ме убеждава в това. Обикновено гледам да си мълча, щото какво пък, да не е само той такъв, ама половината народ се е вторачил натам и преглъща на сухо, руси мацки стават фьенки на Манчестееееер, щото Берабатов е много гоооотин и го защитават със зъби, нокти и силикон и това от време на време ми иде в повече.

Четох из коментарите в спортни.бг, които винаги много ме забавляват, един, който отразява цветисто виждането ми по въпроса, та ще го публикувам тук, да ми е лесно да си го намирам ;), но преди това - произведение на лицето, известно в блога си като iancheff, а попадало ми в модериран от мен форум под друго име, но това са подробности, плюс бонус - моят коментар, ако ви е било малко написаното до тук. Подчертала съм основното, квинтесенцията и същината на проблемата, дет са вика, да се набие на очи и да се възприеме най-естествено (липсват ми емотикони!)

Ако случайно не сте разбрали безсмислеността на поста до сега, едва ли ще я разберете и до края ;)

Сриднощни размисли за футбула у нас и пу свита!
автор: iancheff

Съм седнал снощи пред тиливизура,
на ракийка, да пудкрепям нашия гирой,
пък той кату излези сякаш беши припариран
и ду финала си сидя в застой!

Са чудя и са мая, що така бе, Мите,
що, гуведу милу, са влачиш кат’ парцал,
тоз, Халикса, ни ти ли думна два шамара,
приди пучивката да ти налей акъл!

Щот’ с мърдосвани пу цялуту игрищи
няма стани твойта искрина мичта!
Да вдигниш купи с Манчистър Юнайтид,
чак ду синити английски нибиса!

Посли са напих и са размислих
за нашия гилосан нациуналин титуляр
и за бъдищиту футбулну и родну
нищу хубаву дукат' заспах ни усъзнах!

В коментарите под произведението се заговори само за футбол и се наложи да реагирам -
Ся аз ни моа да рАзбера, защо се подценява достойнството на лит'ратурната творба, като се концентрира коментирането около Звезделинчо! Берилянтна митафоръ и перефектен стелистичен искас! Инак Бербутов не е ич лош футболис, ама не е за утбор кът Манчу, низависимо, че тех ни моя ни да ги дишам, ни да ги кьорам, ама се пак ги презнавам за голем утбор чат пат и от време на време.
Няма да ми забелязвате на киритическата мисъл и неволното смесване на различни български диалекти, щото ся мий кеф, че мойо утбор сцепи бенфицианците и макар че сме нейде окол дъното на грандовете у премиършипо, се пак показааме дека не се даваме. Де да можеше да са намери един такоф утбор и у наше село, че оня ден се скинах от смех, дека на цесекато че му праат културно-енетелектуална спявка с баш ентелегентите да му помагат, оти веке е тотално зело-дало и явно там футболо не вирее никакиш та ся ша му имплантирват ентелект и кулутура. Не че мойо любимец Левски нещо е по-добре, ма чорбътъ съфсем зел-дал... а ний с Бербатката са закачаме, он чиляко зема мильони хиляди, за ко му е да тича, аз ни моа ва разбира, вий ку земахте таквиз пари, щехте ли да се трепете като улави да тръчите по терено? Щехте друг пат... Аре наздраве :)

И обещания коментар от под тази статия, защитаваща отново Бербатов, от автор с ник p0ck0: "Не искам да ставам адвокат на полвината потребители тук, но никой не е обвинил Бербатов за загубата. Над 80% от хората са си на мнение, че вината е както на Рафаел, така и на САФ. Това, което се опитват да кажат някои от нас е, че противно на всякаква логика Барби е играч на Мюмюн Юнайтед. Мястото му е в някой средняшки отбор от Англия или Германия, където спокойно може да си е звезда. Оправдавате го, че бил влязал чак последните 10 минути, че не му подавали, че били с човек по-малко и т.н. Абе пинковци рошави, кажете ми поне една причина да го мързи толкова. Докато всички други са тичали 80 минути, той си седя на пейката и се пулеше като бушмен. Още с влизането си иглеждаше по-изморен и от Иван Иванов преди мач на ЦСКА. Ами че той Ван Дер Сар повече тичаше. Не му били подавали...Ами как да му подават като той не търси топката. Чака на едно място и то да му дйде точно на крака. А ако случаино е на 2 метра от него дори не си прави труда да направи шпагат. Ами че той Христо Йовов тича повече. Това безкрайно непрофесионално поведение го демонстрира вече месеци наред. Какво му е оправданието за поне 5-те пъти когато просто мина някой от Байерн и му взе топката от краката. Нали уж бил много техничен, много добре задържал топката, пасовете му били феноменални и т.н. То на FIFA и аз съм много техничен и добре задържам топката. Обърнете внимание как влезе Македа в мача срещу Челси. Обърнете и много голямо внимание на Божинов. Над 70% от появяванията му на терена са като резерва, обаче какво прави - скрива им шапката. Влиза с хъс, желание и увереност. Тича по целия терен, бори се за всяка топка и не се отказва да гони противника. Аз не виждам нищо такова при Звезделин. Не е виновен за загубата. Но е виновен за поведението си. Затова тези, които го плюят ще стават все повече и все по-прави!"

Край на колажа. Няма смисъл да ми обяснявате в коментари колко е велик и онеправдан всъщност Барби и колко е велик отбор Ман Ю - няма да мине :) Виж, ако пишете колко е велик Ливърпул, ще си го чета всеки час по няколко пъти ;) Шегички, че само с писането ще си останем, също не се приемат! ;)
Иначе сериозно, да вложехме тази енергия, която влагаме в интереса към съдбата на един футболист, в нещо съзидателно тук, ехеее... Ей на и аз, вместо да пиша тоя пост...

Без концерт на Кататония

2010-04-07T17:12:00.002+03:00

Утре трябваше да има концерт на една от много любимите ми групи, за чийто последен албум пуснах ревюто и тук - Кататония.
Тъкмо се готвехме да пътуваме за София след празничните дни в Бургас, и - изненада. Всъщност даже не е изненада, предвид кой е организаторът на концерта - НМА.
Но ужасно много ме е яд и съм направо бясна - не само защото няма да има концерт, но и заради начина, по който протича това "отпадане". Повече подробности - в Катехизиса, а аз продължавам да беснея. При това положение концерт на Анатема със сигурност няма да има. Гадове, измамници, подлеци!

Аз всъщност искам просто да се мисли

2010-03-17T20:25:00.001+02:00

Бях решила, че за ГМО толкова са изговори и изписа и е толкова безнадеждно положението, че изобщо смисъл да се изказвам и аз няма никакъв. Ама получавам призиви да участвам в демонстрации и групи против тая напаст божия, та по едно време не издържах и викам, да си кажа какво мисля. То е ясно, че от това камък няма да се обърне, ама знае ли човек от кой храст ще изскочи заек.

Значи първо да изясним един основен проблем. Почти 100 процента от народонаселението, четох някъде, са против ГМО-то. Не се съмнявам. Почти 100 процента от тия почти 100 процента пък си представят ГМО като космат домат с железни зъби, който им изяжда овцете, дето ги нямат. Или като краставица-тиранозавър. В най-добрия случай - черешка, дето като я изядеш и все едно си държиш пръчка от уранов реактор в задния джоб и кило плутоний в предния. Освен това ГМО са баси яките пичове, ако се опрашат (забелязвате ли, че като се говори за ГМО, все се говори само за растения?) с нормален (биолозите му викаме "див" вид, но ще се върнем на тоя въпрос след малко) организъм и край, задължително ГМО-то надделява и покварява беззащитното оригиналче и край. Всички стават ГМО, светят в тъмното и нощем царевичните полета тръват да се разхождат и да правят кръгове в житните ниви.

Фактът, че генетично модифицираните растения обикновено се правят стерилни - разбира се, не от алтруизъм, а защото така следващата година пак ще си купите от фирмата-производител, а и се поддържа стабилно ниво на качеството - явно няма никакво значение. Важното е, че като вкараме ГМО домати, краставици, царевица, слънчоглед... те ще се развихрят и ще заразят всички диви сортове (аз нали ви казах, че нощем тръгват да се разхождат) от - до. Ама в България нямало диви сортове на въпросните. Щото те оригинално са от Америка. Няма значение, карай да върви! Дивите домати са застрашени и това е! А ако не се намери див домат, значи ГМО-доматите ще се кръстосат с ябълките петровки - от самосебе си! Няма как да стане иначе!

Ама те нали таковата, стерилни... Няма значение, те са зли и мутанти. Някак между другото минава фактът, че пшеницата, овесът, ръжта, ябълките, крушите, кравите, конете, дори кучето ми - така често срещаната в дивата природа порода "ирландски сетер" - са ГМО. И то от най-чист вид.
Вие, собствено, виждали ли сте какво представлява дивата пшеница? Ако ви се яде хлаб от това, моля, заповядайте. Пробвайте една година, после ще си говорим как ГМО бори проблема с глада.

Ще го кажа още веднъж, възможно най-ясно - глупаво е, наивно е, престъпно е да се мисли, че ГМО е тоталното световно зло и до сега ние ядем природната чистота, разбираш ли.

Четох някъде какъв злодей в Мичурин. Аз викам направо да не се занимаваме с глупости, ами да организираме граждански отряди, които да нахлуят в часовете по биология и да изгорят всички учебници, където се споменава Мендел. Той е виновен! Той и само той. Е, и всички останали знайни и незнайни, кръстосвали породи и сортове, за да получат нещо, което им харесва - това Е генетична модификация, само дето не са ръчкали директно в самия ген. Методът обаче не променя резултата.

На някой не му харесвало да има диня с ген на муха вътре. Що, аз нямам против семките сами да си отлитат... Но да, най-вероятно тоя ген така се набива на очи, че ти пречи да отхапеш и едно парченце. И всеки редови гражданин веднага забелязва, че е от муха, как иначе...

И на мен ми се иска да ям доматите от детството ми, дето се разваляха на третия ден и ухаеха чудесно. А не тия пластмасови издържащи по цели седмици, които са залели пазара сега. И съм съгласна да плащам по-скъпо за тия, да ги наречем "био-домати". Но да изясним няколко неща:

а/ те също са ГМО, щете или не щете; б/ фактът, че не ги произвеждаме тук, няма да спре вноса им от там, където ги произвеждат. Може би греша, но нямаше ли някакво изискване на ЕС за държавите членки какви квоти от какво са задължени да внасят? в/ докато ги внасят, хората - точно тия, дето реват против ГМОто, ще си ги купуват, щото са по-евтини

г/ вкусът на храната ще се върне не с глупави протести срещу ГМО, а с поощряване на биоземеделието. С държавна политика в тази насока. С кампания, насочена срещу производителите, която да обяснява разликата между индустриалното и устойчивото земеделие. С държавна политика в тази насока. Да, повтарям се. Която да насърчава биоземеделието, като му осигури пазар. Ако искате - най-малкото като задължи училищните столове да използват само продукти от близките биоферми. За да се задейства колелото.

Защото земята не се заразява от ГМО и да трябва после да се чисти - кой изобщо е измислил тая глупост? Земята обаче се заразява от всичките хербициди, фунгициди, инсектициди и каквото си искате. И да, не е лесно просто да спреш да ги използваш. Но не му е мястото тук да нахвърлям основните положения на въпроса. За ГМО ни беше думата.

За ГМО, за което още не се знае какви може да са ефектите върху организма. Аз, както ги виждам нещата, от всичкото ГМО, което се яде от поколения (защото СЕ яде ГМО тук, това, че не го наричате така, си е ваша работа) ефектът е явен - тотално затъпяване в огромни граници.

Но не отричам, че нещата не са проучени. Че са нужни много тестове и време. Че големите фирми производители са алчни за пари и не им пука за нашето здраве. Че те трябва да бъдат ограничавани и контролирани. Да. Да, да и пак да.

Как обаче това ще стане със средновековен фанатизъм срещу ГМО, още не ми става ясно. Не ми става ясно как е лошо това, че съм си купила ГМО семена на еделвайс, за да си ги посадя в саксията, вместо да ида да окъсам някоя поляна (еделвайсът, ако не знаете, е защитен и изчезващ вид) и да си хербаризирам крехкото цвете (което в природата вече наистина си е див вид. За разлика от доматите по магазините, нали споменах, че те идват от родината на маите и ацтеките, за който не е внимавал в час?) Не ми става ясно как, като забраним ГМО изцяло, ще сме конкурентни при производството на антибиотици и някои хормони, но пък защо не, давай да ги внасяме, у нас излишни пари - бол. А и никога не отказваме да сме зависими от някого, нали така, то се е превърнало в държавен стандарт, един вид.

Много се разприказвах. Всъщност исках да кажа само, че когато още преподавах, много се чудех как да отговарям на стандартния въпрос на учениците: "Е това сега за какво го учим, като няма да ни трябва". Може би ако малко повече от тия почти 100 процента бяха внимавали в час (по биология, примерно, ама не е задължително), щяха да се опитат поне да помислят. Всеки има право на мнение и аз бих уважила всяко аргументирано такова. Тълпата обаче няма нито право, нито мнение.

Незабравено

2010-03-02T01:02:00.000+02:00

В очакване на един удавник
автор: senkin

В очакване на едно обаждане
един удавник

разгръща интуитивна лунна логика
която предизвиква приливи
на най-коварното въображение
в окото на спиралното безсъние
светлинните урбанистични ребуси
планктон на тъмното движение
от хоризонт до хоризонт:
тревожността на органичната пулсация.

В очакване на едно обаждане
един удавник
си спомня и ще си спомни
синхронизиране на елементите на опита
когато щракне чудноватата машинка
в дванадесет и кукувичката е куку
когато заработят интегралите
на мое-твое и комплексните им отношения
когато вдъхновението и изчислението

съвпаднат:

той ще засънува
ръцете си и нейните ръце
ръце, които не са негови
и ще разбира и ще разбере
как течните туптящи живи линии
застиват кристалинно постоянни
около вътрешната абсолютна нула.

В очакване на един удавник
едно обаждане
е приплъзване по насрещна логика

и никой няма

да си пръсне
мозъка.

Аман

2010-02-22T22:26:00.004+02:00

Писна ми на шапката от тия турски сериали. Не, не от самите сериали, които си вървят по телевизията и по никакъв начин не ми се намесват в ежедневието, а от приказките и локумите за тях. Най-много ми писна на 19 февруари, като започнаха да се заместват ситуацията и да чета коментари като "точно днес ли ще пускат турски сериал" и "стана ми страшно гадно, като видях листовка, рекламираща екскурзия до Истанбул". Голяма разлика от моя пост няма да се получи, аз и не очаквам някой от тези, дето скачат срещу сапунките, да си промени мнението, но вече започнах сериозно да се дразня.

Да оставим настрана, че тази Турция сега не е онази Османска империя. Да оставим настрана, че не понасям подмяната на "робство" с "присъствие", но все пак се замислям над изнасяните факти, че положението на българите в империята не е било чак толкова зле. Да оставим настрана, че да мразиш цял народ на общо основание граничи с идиотизма и лумпенството. Да, моето семейство има в историята си няколко огромни срива и нещастия именно благодарение на турците и колкото и да ме е яд за миналото, то остава такова, каквото си е и сегашните обитатели на южната ни съседка не са ми направили нищо. Може да не харесвам мустакатата им настойчивост по курортите - единственият ми личен сблъсък с тях, може да съм чувала какво ли не за живота им (и хубави, и лоши неща), но това никога на никого не е давало право да застане и да посочи с пръст цяла една държава и да я заклеймява под път и над път, където и както я срещне.

Да оставим настрана дори това, че - казват някои - битът и животът, представяни в турските сериали, били един вид ПР на Турция и нещата хич не седели така. Пука ми!
Но да вземем предвид същественото - няма значение дали сапуненият сериал е турски, бразилски, румънски, сомалийски или инуитски. Ако ти се гледа - седиш и го гледаш, ако не - не седиш и не го гледаш. Може да ти се гледа по ред причини и аз нямам против никоя една от тях. Ама разбираш ли, да сме ходели на театър, вместо да гледаме сериали. Бреее, ми че аз ако искам да правя и двете? Ми ако в театъра гледам по-лоша игра? Ми ако случайно в постановката, която гледам, става дума за турци? Вай, вай, вай! Или да гледаме театър само вместо турските сериали, а вместо мексиканските и бразилските - не?

Ама разбираш ли, да не ги пускат точно на 19 февруари. Бре, ми че аз ли не съм чела правилно, или имаше много доказателства, че Левски е можело да бъде нам си колко пъти освободен, ама не се е намерил ни един българин да го стори? Включително и на 19 февруари?

Ама точно на 19 февруари ли да има листовки за Истанбул? Обидно някак си. Ми да! Точно така! И аз смятам листовките на езиковите школи за обидни - аз знам английски! Я да не ми ги пускат точно в моята поща и задължително на всеки четен ден да ги няма - иначе се обиждам.

И най-вече - престореният рев срещу турските сериали няма да подобри качеството на нашите, няма да накара хората да се махнат от телевизора и с книжка в ръка да тръгнат по изложби, театри и опера. Няма да повиши качеството на постановките. Няма да направи от Слънчев бряг - Анталия и от Плиска - Ефес. Не по качество на наличното, а по реализация на посещаемост, приходи и отношение. Няма да роди българския Орхан Памук. Няма да възкреси Левски.
И не, не казвайте, че това последното никой не може да го направи.

За концерта на Парадайз, некои съображения

2010-02-20T17:27:00.005+02:00

Удивително е колко негативи може да събере една промоутърска кампания и да продължи да съществува. Силно се надявам, че обявените концерти на Кататония и Анатема ще се проведат и не само - че ще се проведат на добро ниво. Но по-скоро ще се изненадам.
Въпреки това концертът на Парадайз Лост мина добре - с много малко публика, до голяма степен заради недоверието към промоутъра, което сигурно е прецедент в концертния бизнес тук. Можех да напиша по-остро за НМА, но... айде да видим какво ще направят април и май...

За второто гостуване на Парадайз Лост (Paradise Lost) в България можеше спокойно да се каже, че е бил чудесен концерт, направо концерт – слънце, ако не бяха някои обстоятелства, които не биха позвлолили използването на подобни определения с чиста съвест.

Англичаните дойдоха в „Христо Ботев” и свириха пред около 700 души снощи, съвсем недостатъчни да създадат впечатление за понапълнена зала, но за сметка на това – изключително сърдечна публика, която възнагради музикантите за тяхното не по-малко сърцато изпълнение.

Малкото публика бе резултат от неуредиците около концерта и конкретно липсата на предварително обявените за гости Самаел (Samael). Не само краткото предизвестие за отпадането на съпорт бандата, но и непроменената цена на билетите (доста висока само за една група), както и реномето на залата по отношение на звуковия комфорт, накара мнозина да се откажат.

За щастие на тези, които се престрашиха да дойдат, Парадайз излязоха да свирят и то с минимално закъснение, особено на фона на предишното им гостуване тук – около десет минути преди 21 часа прозвуча интродукцията и след нея се заредиха час и половина ударни композиции, приети изключително радушно от публиката. Независимо дали ставаше дума за „стари класики” като „Pity Тhe Sadness”, “As I Die”, „One Second” или парчетата от новия албум „FaithDivides Us - Death Unites Us ”, от който чухме доста голяма част.

Още с появата на музикантите на сцената, когато основният композитор Грег Макинтош зае своето място вляво и люшна тъмни дълги коси, а вдясно застана Аарън Аеди, зареден с енергия не като за пред 700, а като за пред 70 000 души; когато микрофонът грабна неуморният Ник Холмс и отекнаха първите удари на барабаниста Адриан Ерландсон, който почти успя да си разглоби сета от свирене; стана ясно, че няма да се мине просто с отбиване на номера. Напрежението в публиката утихна, а на негово място започна да се покачва градусът - на настроението, не на алкохола, въпреки че този път бирата не беше разводнената наливна, а се продаваше на бутилки.

За съжаление звукът в залата бе традиционно очакваният – меко казано „не добър”. Единствено пред пулта в центъра на помещението инструменти и вокал се чуваха ясно и балансирано. Всяко отклоняване от „златната среда” рязко влошаваше положението, на трибуните то ставаше направо плачевно – но там така и така нямаше почти никого.

Осветлението на сцената също не може да се спомене с нещо добро, но, както казват, това да ни е проблемът.
След последните акорди на „Requiem” групата се оттегли зад кулисите, за да бъде извикана на традиционния бис, включил „Faith Divides Us - Death Unites Us” и обявена за “the last song - „The Last Time”. Разбира се, на нас такива не ни минават, и публиката си извика гвоздея „Say Just Words”, „популярната песен” на Парадайз.

Ще ми се да мисля, че групата толкова е харесала българските си фенове, че реши да излезе още един, последен път, и да закове „Embers Fire”. И вероятно е така, защото след концерта момчетата останаха и дадоха автографи на всеки, който пожела и ги изчака пред залата.

С точно две думи – чудесен концерт. Сега очакваме с интерес развоя около следващите две събития на "Нова музикална агенция" – гостувания на Кататония и Анатема.

Искрено се надявам и тях да можем да опишем с тези две думи, без никакви допълнителни уточнения.

Les Miserables

2010-02-07T04:28:00.002+02:00

Като стана дума за Сюзан Бойл, докато пишех ревюто, рових из YouTube и се прехласвах по изпълнения. Мюзикълът "Клетниците" на мен лично не ми беше познат, въпреки че форматът ми харесва. В България е крайно неизвестен и - може би - непопулярен, но си спомням много ясно, докато живеех във Франция, когато излезе "Парижката Света Богородица" и какъв фурор направи, не само там. Има невероятни компзиции и хората си знаят как да ги представят на сцена.
Та намерих оригиналното изпълнение и искам да го споделя, защото тази жена има невероятен глас (повече ми хареса от изпълнението на Илейн Пейдж, която иначе много харесвам). По-поразително е как играе, дори без да е всъщност в пиеса - това е нещо като концертно изпълнение. Просто на моменти влага в гласа си такава емоция, че може да те срази. Линкче и към смъртта на Фантин, която не е шедьовър някакъв, обаче същата тази емоция (помага и да знае човек какво става в романа ;) ) може да те разплаче. И мисля, че сега е моментът да прочета отново Клетниците. За Парижката Света Богородица просто нямам сили - емоционално. То и време няма, ама ще трябва да се намери :)

Едно ревю за Сюзан

2010-02-06T23:19:00.000+02:00

Звезда за една нощ

Тя излезе на сцената на “Britain’s Got Talent” като невзрачна 48-годишна домакиня и след минути си тръгна като най-голямата изненада на шоуто. С изпълнението си на “I Dreamed A Dream” от мюзикъла „Клетниците” отвя публиката, журито, зрителите пред екраните и не след дълго видеото от вечерта бе гледано десетки милиони пъти в ЮТюб. Въпреки че не спечели първото място, медийният отзвук – с огромното „съдействие” на интернет – я превърна в световна звезда.

Албумът й започна да чупи рекорди още преди да види бял свят, като стана най-добре продаващият се в „Амазон” при предварителна заявка. „Билборд” съобщи, че това е най-продаваният дебютен албум тази година и с най-големи дебютни продажби за жена-изпълнител в историята на системата за отчитане на музикални продажби Nielsen SoundScan, която стартира през 1991 г. Той е и най-продаваният дебютен албум в британската история с 410 000 копия в първата седмица след пускането му на пазара. И така нататък.

Всичко това няма как да не се отрази на начина, по който се подхожда към албума. Дали с огромни очаквания (изумителна певица) или свръхкритично (просто поредната тв-звезда), но задължително с нещо на ум.

Първото прослушване разочарова. 12 песни, от които само една („Who I Was Born To Be“) авторска, предлагат интересна трактовка на доста разнообразни композиции. Несъмнено забележителният глас на Сюзън е достатъчно школуван, за да е добре овладян и без проблеми да катери височини. Парчетата са заредени с емоция и изпети без забележки, но след четвъртото започват да си приличат – развити са в сравнително еднаква плоскост и въпреки разнообразието от жанрове, създават впечатление за еднообразие. Обаче…

В началото са събрани много силни композиции. Отварящото „Wild Horses” е в нестандартен аранжимент и подхожда към класиката на Мик Джагър от съвсем различна гледна точка, много сполучливо. „I Dreamed A Dream” е все така въздействащо като на сцената на шоуто, а „Cry Me A River” е изпълнено като по образец, без да е стандартно.

При всяко следващо прослушване на диска започват да изпъкват и характерни моменти от останалите (с изключение на „You’ll See” и „Daydream Believer” – кавъри толкова неуспешни, че нищо не може да ги спаси или оправдае). И с всяко следващо прослушване албумът узрява и става все по-притегателен. Той никога няма да достигне шеметни висини в личните класации, защото е ясно едно – многото талант е налице, но е нужна още работа, за да разцъфнат цветовете в гласа на Сюзън Бойл.

По това, което ни показва дебютният й диск, няма основания за съмнения, че както опитната обработка промени външния й вид и сега от обложката гледа чаровна дама, така и гласът й ще разгърне пълния си потенциал. „Who I Was Born To Be“, която сякаш е писана за Селин Дион, е доказателството, че не е нужно и следващият албум да е с версии на чужди парчета. В интерпретацията й на „Proud” (от саундтрака към тийнейджърския мюзикъл “Britannia High”) гласът й пък звучи пленително младежки. Още вокална динамика, още малко опит и мис Бойл ще засенчи цели кохорти изгряващи тийн звезди.

О, тя всъщност вече го направи…

Къде ми са детските книжки...

2010-02-04T23:09:00.001+02:00

Във фацебуцето направиха една група за "ДеЦките по Първа" - това е една от много малкото групи, в които се "джойнвам", и до сега не съм била активна в друга. Голям кеф, изрових(ме) почти всички детски филмчета, които си спомням, не мога да намеря само "Водното паяче" и "Зоопарк от пластилин".

Честно, ако намеря тези филмчета на някакъв носител с добро качество, съм готова да си дам цялата музикална колекция!

Покрай тях, разбира се, се заредиха спомените. Дъга, Мурзилка, Чуден свят. Комплектите с паста, четка, дъвка и чашка "Мечо" и "Снежанка" (помните ли?) Билетчето по 6 ст. Скаридите във фунийка от вестник, които продаваха на улицата. Захарният памук и вафлените фунийки, пълни с един много пухкав и лек, сладък крем (продаваха ги и по плажа, майка не ми даваше да ги купувам, защото ги продаваха цигани). Въртележките. Игрите на ластик, въже, държави, дама, ръбчета. 7 без 10 по радиото, кукуригууууууууу...
Когато снощи се присъединих към групата, имаше около 1000 души, сега са почти 4000.
Помните ли, например, че тогава думичката "чест", например, имаше смисъл, например? ;)
Представяте ли си сега, пак например, детско, в което да става дума за нея? Сега има егоизъм, гордост, его, интереси, зрелище, екшън, сарказъм, ирония, мълниеносен хумор (не че е лошо), но и със свещ да търсиш, нищо няма да намериш, което да носи нюанс на саможертва, подвиг, добро дело, чест и достойнство. Я да дойде някой да се опита да ме убеди, че няма нужда от това!

Затова се радвам, че позахаросани, с малко повече лустро и ореола на отминалото детство, спомените ни са живи, до колкото виждам - в чудесно здраве и въпреки опитите всичко минало и старо да се направи на пух и прах, като Мавзолея, да се изтрие и заличи, те нямат намерение да се дават. И това е едно от много малкото неща напоследък, които ми дават надежда.

Фейсбук послужи за нещо хубаво :)

Концерт за памет

2010-02-03T22:19:00.003+02:00

Концертите в памет на хора, които вече не са сред нас, са вълнуващи по особен начин. Обикновено по доста сходен за публиката и музикантите, което поставя съпреживяването на друго ниво – обикновено техните два свята съществуват отделно и голямото „случване” става, когато се докоснат. В конкретния случай те по презумция са достатъчно близки, защото изходното този път не е толкова музиката, колкото хората, които си спомняме.

Десетият концерт на „Сцена Академия” бе в памет на трима барабанисти, отишли си твърде рано от този свят – Михаил Яланджиев – Църо, Петър Славов и Еди Демирджиян. Музикантите, които се редуваха на сцената, освен барабанисти и перкусионисти – в по-голямата си част, бяха хора, докоснали се по някакъв начин до поне един от тримата. Имаха общи спомени и емоции, които споделиха и с публиката в продължилия близо два часа концерт.

Той започна с изпълнение на „младата смяна” – ученици от Музикалното училище, сформирали рок група и дръм шоу. След тях на сцената излизаха хора с общи спомени и емоции, и разказваха – най-вече с музиката си – за тримата, които сигурно (въпреки клишето) присъстваха в залата. Дори да не вярвате в духовните превъплъщения, толкова много емоция и музика вдъхват живот.

Сред отличаващите се моменти бе съвместното изпълнение на Живко Петров, Калин Вельов и кубинската изпълнителка Долорес де ла Каридад. Джазираните афро-кубински ритуални песни бягаха далеч от минорните тоналности, както и спомените, които Калин разказа за Михаил Яланджиев, с когото са учили заедно в Музикалното училище.

Христо Йоцов и Стоян Янкулов – Стунджи завършиха вечерта във вихъра на композиции, родени от новия им проект „Percussion impact”. Преди това Йоцов изсвири едно парче на Еди Демирджиян заедно със записа на починалия барабанист, като сподели, че приживе не е имал възможността да свирят заедно. Въпреки че бе видимо развълнуван, това не попречи изпълнението им със Стунджи да мине под знака на усмивките и опиянението от музиката, което накара и залата да си поиска не по-малко шеметен бис. Не можеше да има по-подходящ финал за вечерта, посветена на хора, пламтели в музиката и продължаващи да живеят именно чрез нея.

Сцената бе твърде малка и твърде наблъскана с какво ли не, за да мога да снимам. Не помогна отвратителното осветление и разположилият се на първия ред озвучител, блокиращ достъпа ми до нея :)

Три места

2010-01-29T05:05:00.004+02:00

Заговорихме се с Ан по тази тема и обещах да драсна нещо. Че тук станало като в пустиня, само липсват онези трънаци на кълбета да ги развява вятърът по пустите улици.

Темата изглежда една, но всъщност се дели на две съвсем отделни посоки. Защото това, което бих показала на чужденец в София, съвсем не е задължително това, което аз харесвам в града. Какво да се прави, такова е положението.
А какво, собствено, имам предвид :)

Налагало ми се е да показвам София на чужденци и оттогава до сега съм твърдо убедена, че в нея почти няма какво да се види. И направо си е срамота. В България като страна има достатъчно забележителности, че да се конкурира с която и да е друга държава, но столицата ни е друга работа. Това, между другото, се отнася за всички балкански столици. Изключение прави Истанбул, защото първо не е столица ;) и защото там определено има какво да се види. Вероятно заради вековете робство тук не са създадени такива паметници, по които туристите сега да идват и да ахкат. Ако се замислите, голяма част от нещата, които се разглеждат в европейските столици, датират от периоди, когато тук сме си нямали държава. Останата част е от античността, когато пък е нямало София :) Дори в Атина един ден стига за разглеждане на основното. Което, всъщност, е Акрополът.
Иначе - да, ако човек има повечко време и желание, може да си запълни и една седмица не само в Атина, но в който и да е град. Говоря обаче за отличаващите се, "must see" работи.

Та да се върна на София. Трите неща, които бих показала на чужденец в София, са:
- Задължително Боянската църква. Чужденците я оценяват много повече от нас, да ви кажа. Малко е мизерна обстановката, но историята й, съчетана с прекрасното място, на което се намира и гледката към града в подножието на планината, за мен са номер едно.

- Следващото нещо аз наричам "мини-тур с център храм-паметник "Александър Невски" - с криптата". Всяко едно от включените в него неша отнема по няколко минути и не бих могла да го откроя като отделен момент. Затова започваме от Невски. Добавяме непосредствено прилежащите в района - базиликата Св. София, вечният огън, бит-пазарът (който е много интересен за чужденците), разширяваме със Софийския университет, Народното събрание и паметника на Цар Освободител и приключваме с Руската църква и архитектурния комплекс "България", Двореца (евентуално при интересна изложба и вътрешността му като галерия), Народния театър и Раковска, спомената като Софийския Бродуей ;) (ако не го кажем, хората няма как да знаят). Ако решим да разширим още малко - не повече от 30-40 мин, - оттам правим лек отскок до Министерски съвет и президенството, да се нагледат хората на соц архитектура, статуята на Света София, задължително! ротондата Свети Георги (като не е зле да обясним на чужденците какво й е забележителното, но мисля, че отпред имаше информационна табела) и завършим с изправените една срещу друга синагога и джамия. И после водите хората на обяд :)

- На трето място бих сложила различни неща според натюрела на самия чужденец :) Може да е тегел Женски пазар/ Славейков, ако човекът иска да се потопи в атмосферата. Или НДК и кафе в ресторанта горе или в Мати'д заради гледката, ако човекът не иска да се потапя в атмосферата, а да се извиси :)

Наблягам, че не включвам музеите. Колкото и да са интересни, имаме си същите музеи, както и навсякъде другаде. Археологическият много си заслужава, наистина. Само че категорията "музеи" е особена работа - или на човек му се ходи, или не. За общия тип по света съществуват нещата като Лувъра или Националния кралски музей в Амстердам, където има от всичко накуп - в София не се сещам за нищо такова.

Та това са трите места. Не бих показвала на чужденец която и да е градинка или парк в София, освен ако не искам да умра от срам или да го уморя от скука. Зелени неподдържани площи, осеяни с продуктите на органичната химия под формата на полимери едва ли са нещо, с което да се гордеем. Борисова не предлага нищо вълнуващо или различно от който и да е обикновен парк в обикновен интересен град. По-добре да ги заведа на Витоша или Рила. В този ред на мисли и зоологическата ни градина не струва.

В личната ми класация обаче са други места. Тях няма как да покажеш на чужденец, освен ако не е за по-дълго време в града. Аз по принцип не харесвам София. За мен това е един измъчен град, измъчващ на свой ред жителите си. Пренаселен и непригоден почти за нищо в момента - нито за живеене, нито за транспорт, нито за достъп до администрация, нито за показване пред света. Различна инфраструктура му е майката, обаче - тц. Въпреки всичко, след години безразлично съвместно съществуване с нея, започнах да се привързвам към някои нейни места и страни. Предполагам най-вече заради годините, прекарани там, спомените, преживяванията с които сама си ги населявам. Както е обикновено, затова си я обичат и софиянци, заради детството си е нея.
Та трите неща, които ми харесват в нея:
- театрите. Това са ми любимите места, фактът, че са много, че са различни, че повечето са запазили полъх на нещо старо и прашно, което ми харесва, колкото и да е странно. И колкото и лоши неща да има. Не ми се разпростира точно тук за това, че е дълго.

- второ - уличките (някои) в Лозенец, около Орлов мост и между Гурко и Витошка в най-широк смисъл. Обичам да тръгна по Любен Каравелов и да си я извървя цялата. Да се отклонявам от Иван Асен по късите криви сокаци. Да се спусна от Смирненски по Елин Пелин покрай магнолиите и да вляза в парка. Тези улички ми показват какво е била София преди и защо родените тук я обичат. Показват ми града такъв, какъвто е в романите - повечето соц, но какво от това - които съм чела. Филмите, в които съм я гледала. Имат си лице и дух.

- Борисовата. Напомня ми на Морската :) А и през зимата е прекрасна. Има го същия този привкус, като от уличките. Натъжава ме леко, опитва се да прилича на гора и упорито го играе до край, като застаряваща актриса, която впряга цялото си умение, за да задържи образа на Жулиета. И почти винаги успява. Харесва ми снежната градина и веднага изникват в главата ми стихове - примерно на Валери Петров.

Ами това е. Още нещо, което ми харесва, са местата, които откривам, където мога да седна да пия кафе, потапяйки се в някакво златисто безвремие. Например "Вила Росиче" (благодаря на Бистра, че ми го показа), или 703, което открих съвсем наскоро, или "Вестибюл", което е изумително...
Още - хилавите лъчи на ниското слънце в късния зимен следобед над бул. Прага или Драган Цанков. Заради паветата. Получава се картина, за няколко минути, в която като в мозайка всички елементи са се напаснали и се чува едно ясно "щрак". Отключва се кутията. Интересно е как образи от преди години са се запечатали, пуснали са тъничките си пипала-нишки и са обвързали към тях усещания и настроения, та когато се докоснеш до някое, по веригата протича мигновен импулс и изплува цялото като безплътна холограма.
Ясно си спомням един кадър от "Нощем с белите коне" - тя е с поло, в сладкарница с големи стъклени прозорци, седят и пушат, навън е зимна София. Моментът не е спокоен, а тревожен, което елиминира чувството на безлика сладникавост и придава на кадъра острота. Секунда, но това чувство за мекота, уют, топлината, докато навън е студ, задушевността на цигарения дим, това завинаги се вгражда в моята представа за зимна София.
Или преди повече от десет години една разходка в снега на Борисова от Плиска до Орлов, късния следобед, преди снегът да почне да синее от вечерта. Завинаги остава вграден, заедно с прилежащите му чувства, с паното на зимната Борисова.
Или слънцето е ниско над хоризонта, Цариградско бучи зад дограмата на апартаментите в кооперациите край Плиска - онова широко строителство, с няколко нотки повече аристократизъм от панелките и няколко по-малко от старите сгради в центъра с високи тавани, но тесни прозорци. Парченце в мозайката ми за зимна София, този път без сняг. Същото е и за другите сезони. Мисля, че за всичко е виновна светлината. Харесват ми местата в София, където светлината става тяхна собствена и надтъкава тъканта на усещанията.

Така като гледам, ще трябва да пиша и за Бургас :)

Каква по-подходяща посока

2010-01-02T04:12:00.003+02:00

...от сърцето на Слънцето? Хайде :)

И просто защото се сетих тази вечер, може за малко да амнистирам отношението си към Fat Old... по изключение новогодишно и за малко - дребните неща, които нямат никакво значение :)

Заради старите High Hopes

In memoriam

2009-12-14T12:26:00.001+02:00

Колко лошо са се заредили постовете...

Не можах да повярвам сутринта, когато видях - почина Крикор Азарян.

А последната премиера беше толкова скоро...

Снежни работи

2009-12-14T03:19:00.007+02:00

Посягам да отворя прозореца, че е станало твърде топло в среднощната стая, и какво да видя - навън наваляло. Малко, но от сърце

Един заварен изгрев само от преди няколко дни - няколко, но безснежни.

Тука има фтичка:

При повече взиране се вижда парче море сбутано между сградите ;)

Почина Ерик Уулфсън

2009-12-03T14:20:00.003+02:00

Eric Woolfson. Почивай в мир!

Silence and I ("Eye in the Sky", 1982)

Closer to Heaven ("Gaudi", 1987)

Don't Answer Me ("Ammonia Avenue", 1984)

Eye in the Sky ("Eye in the Sky", 1982)

National Geographic's International Photography Contest 2009

2009-11-30T00:52:00.000+02:00

Curious gulls on Sanibel Island, Florida. Meet my friend, "Gull-i-Bel"!!! (Photo and caption by Richard Rush)

Текстът под снимките е писан от съответните фотографи.

Разни прекрасности от Нешънъл Джиографик, както винаги.
The Big Picture са подбрали 25 чудеса, а в страничката на Viewer's Choice competition на сайта Нешънъл може да се гласува за определен брой страхотни снимки. Аз си правя една оскъдна селекция, за радост на окото. Мога да сложа само тези от The Bih Picture, но в селекцията на Нешънъл има невероятни неща, особено в Nature и Places.

An example of photo luminescence in coral in West Papua (Photo and caption by Stephen Martin)

I took this picture on a sunny fall afternoon on a prairie near Chicago, Illinois. To improve the color saturation, I blocked the sunlight with my body. The blue background came straight from the camera. The image was not altered with any editor. (Photo and caption by Richard Susanto)

My grandfather was born and raised on our New Zealand farm. He and my grandmother were married nearly 60 years. Preparing for a photo in the barley, my grandmother lovingly reached up to adjust his hat. This was his last harvest. (Photo and caption by Gemma Collier)

A young orangutan swings from tree to tree in Tanjung Puting National Park in Indonesian Borneo. (Photo and caption by Sean Crane)

This is one view of many dunes found in Jordan. Two steps forward and one step back made for a challenging ascent. (Photo and caption by Andrew Cwiklewich)

Бохемска рапсодия с мъпети

2009-11-29T03:31:00.003+02:00

Една чудесна версия на Bohemian Rhapsody, изпълнена от незабравимите кукли от Muppet Show:

Киномания: Нещата от живота и Празничен обяд

2009-11-29T01:11:00.002+02:00

Два съвсем различни филма. Единият заснет преди много години, другият - съвсем наскоро.

Сигурно сте гледали "Нещата от живота". Аз имам спомен за него от ранна възраст, давали са го по телевизията. Докато го превеждах, си мислех колко различна е атмосферата на филмите от "онова време". Прибавяме и "европейско кино"...
Трудно е да кажа нещо за "Нещата от живота", което да не е било писано или казвано. Филм, който върви леко и неусетно, докато всъщност се случват големи и сериозни неща, обаче - както често става в живота - идват и си отиват, забелязани и оставили следи само у тези, които са засегнали най-пряко. Животът си тече, необезпокояван от прекъснатите или разбъркани съдби, от дребните случайности и малшанс...
Онзи чудесен начин на заснемане, онзи типичен звук, онзи начин на игра... Онези Мишел Пиколи и Роми Шнайдер...

"Празничен обяд" (не съм научила италиански, но понякога се налага да помагаме през английски, с консултации с колеги с италиански и познанията ми по френски) е също европейско кино. Ново, без онази претенция за "арт". Като интересен разказ, който не можеш да оставиш, започнеш ли го веднъж. В който има една обикновена история, но разказана така, че те "хваща". В който може дори да няма история в същинския смисъл, в динамичния смисъл на думата, но има нещо...
Старите дами в чудесни роли. Гледах го и накрая просто бях много доволна, че го гледах. Защо не хвърлите едно око?

Ето, за филми не мога да пиша, не се и опитвам да спретна нещо като ревю. Но нали ме сърбят пръстите да си напиша мнението, било то по този разпокъсан начин...

Форца, Форчоне!

2009-11-28T23:19:00.003+02:00

Докато напиша нещо различно от музикални ревюта или концертни репортажи, поне тях да публикувам овреме ;)

Та от Словеса, право тук.
Понякога отиваш на концерт с големи очаквания, а той вземе, че те изненада. Понякога - с лошо. Понякога - с добро. И се окаже толкова над очакванията, че часове след това още не можеш да слезеш от облаците и сякаш летиш. Точно такава беше срещата снощи с квартета на Антонио Форчоне, организирана от Джаzz +.

София Лайв Клуб, малко след 22 ч. На сцената излиза Антонио - сам, с акустична китара, и започва да свири. Сякаш цялата енергия в залата се засмука от силуета на мъжа с китарата и полетя към слабоосветената сцена. Магията започна.

Още преди да осъзнаем какво ни се случва, първото парче свърши и пред нас вече имаше квартет, оформил се с присъединяването на Джени Адеджайан (чело), Нейтън Томпсън (контрабас) и Адриано Адиуейл (перкусии) за "Hearbeat". Наистина - музика до толкова в ритъма на сърцето, че се просмуква в теб, "хваща те" така силно, че не може да те пусне. А и кой би искал...

Изумително сработване между музикантите. Перфектен звук, ясно различаващи се отделни инструменти. Ударна доза настроение, добро настроение. Непринудена и естествена комуникация с публиката. Публика, която е във възхита. Музикантите са повече от доволни.

"Tears of Joy", "Night Passage", "Sahara Rain"... Картини, рисувани със звук. Думи, заместени от музика.

После кратка почивка, колкото да осъзнаеш какво ти се случва, къде се намираш, да се завърнеш за кратко от пътешествието из чудните кътчета, където те отвежда Форчоне.

И след това - "Diary". Разказ за един живот и несекващия път напред.

Имахме удоволствието да чуем интерпретацията на класиката на Марвин Гей "I Heard It Through The Grapevine" и "Billie Jean", в която китарата успя и да запее с гласа на покойния Майкъл. Казах ли вече, че публиката беше във възторг?

Два силни акцента във втората част - вълшебната "Alhambra", която почти буквално ни пренесе в градините и коридорите на двореца, изгради го пред нас в цялата му красота, преплете историята му с настоящето, смеси културите, пресекли пътищата си там, довя полъх от ароматите, отблясък от слънцето по стените му. И "Touch Wood", вече превърнало се в класическо за Форчоне.

За финал – „Funky” – луда надпревара между китара и пандейро - традиционен бразилски инструмент, между Антонио Форчоне и Адриано Адиуейл. Шеметно, екзалтиращо съперничество и синтез, палаво намигване и чиста радост от музиката.

Разбира се, не можеше всичко да свърши без бис - "Maurizio`s Party", преди началото на което китаристът обяви - "После ще подпиша дисковете, програмите, чорапите - каквото ми донесете за автограф".

Така че, ако сте пропуснали да чуете Антонио Форчоне на живо, следващия път силно препоръчвам билети на първия ред и - както се оказва - чисти чорапи, в случай, че дисковете и винилите (да, колекционери, винили!), продавани на щанда за мърчандайз, свършат. И още по-силно се надявам да има следващ път - скоро, много скоро.

Katatonia - Night Is the New Day

2009-11-24T14:48:00.004+02:00

Изчаках да се появи в Abominog и не мога да не споделя и тук :)

Новият ден или Кататония за тъмната страна на нощта

Има албуми, които узряват в теб слушане след слушане, докато разгърнат пълната си мощ и красота. Има и такива, които те заковават от третата секунда като габърче в кисело мляко и не можеш да мръднеш, докато не ги чуеш пак, и пак, и пак… и пак…

„Night Is The New Day” може да бъде от двата вида. Може да бъде и от трети вид, ако тачиш само дуум-периода на юнаците от Кататония (сиреч първите два от общо осемте им студийни албума) – тогава към новото творение изобщо не се посяга и съответно реакция няма.

Но ако посегнеш, то рано или късно откриваш, че „Night Is The New Day” е резултатът от това, което започна от „Discouraged Ones” (1998), след като Йонас Ренксе вече не можеше да се справя с ревящите вокали поради здравословни проблеми. Резултатът от това, което набра сили във „Viva Emptiness” (2003), ясно указа посоката и разцъфтя в „The Great Cold Distance”(2006).

А именно: това, което прави Кататония уникални – техният собствен стил. Техният собствен стил, second edition. Не са много групите, които могат да се похвалят с тяхното постижение – връх в метъл музиката с „Brave Muder Day” (1996) и втори връх сега, в нещо, което също е и метъл, но и не е; което е толкова различно и толкова неподражаемо тяхно.

Албумът е хомогенен. Чувам реплика: „монотонен и всички парчета си приличат”. Не, правилното е, че албумът е хомогенен, с общо цялостно звучене и атмосфера, сред които като тъмни скали в мастилената морска шир изплуват отделните парчета.

Обикновено вокалът Ренксе и китаристът Нистрьом изковават водещата нишка в албума, дирижират неземния кататоничен оркестър и поемат на плещите си съзиданието на целите вселени, които заключват в албумите си.

Този път обаче пръст в сътворението има и кийбордистът Франк Дефолт – набива се на ухо засиленото присъствие на синтезаторите, електронният привкус. Бързи аналогии с Порстисхед и Масив Атак, само в полза на шведската петорка, разбира се.

Нощта на Кататония е осезаема. Китарните рифове – плътни, сгъстени, като непоклатими скали; клавирите – разлюлени високи тъмни треви, оплитащи те в гъвкавата си хватка, и над всичко това се рее тъмната птица, хвърляща сянка дори в безлунна тъма, тъмната птица на гласа.

Ренксе се издига плавно и се спуска стремително тежко, рее се, загребва с могъщите си криле мелодията, завихря я около рифовете, не просто я обагря, а напластява в нея тон след тон емоция. Немалка е заслугата и на лириките, които най-кратко могат да се опишат с възхитеното: „Няма такава лудница!”.

„Forsaker” отваря, а „Departer” затваря портите към този нов ден. И ако първото е наистина добър избор за първо парче в диска, то последното влиза директно сред първите в класацията за най-добър финал на албум. Гласовете на Ренксе и гост вокала Кристер Линдер се допълват в състояние, близко до съвършенство. Песента не е експлозия, а по-скоро серия от имплозии, в които блясъкът на албума достига нулева звездна величина и избухва като суперновата в жанра, в който са се настанили Кататония – колкото и неподлежащ на описание (и именно затова още по-привлекателен за любителите на категоризации) да е той.

Единадесет парчета, отброяващи единадесет часа на нощта – акустичната красота в „Idle Blood”, тежкото разгръщане в „Onward Into Battle”, мрачните дълбини на дуумаджийското „Nephilim”, стремителните висини в „The Longest Year”. А когато удари дванайсетият час, всичко замлъква, защото „Departer” е минал, смачкал и разбил на малки парчета, напоени с лепкава тежест, не само цялото ти същество, но сякаш и целия свят, изсмукал е светлината и сгъстил до краен предел ослепяващата нощ. Малка могъща черна дупка, поглъщаща вселени.

Оценка: 9 от 10 – отличен

Лейбъл: Peaceville Records

Дата на издаване: 02.11. 2009

Формат: CD

Жанр: Метъл, Алтърнатив

Стил: Dark Rock, Alternative Metal, Doom Metal

Торент: http://www.mininova.org/tor/3095106

Родолфо Медерос

2009-11-18T01:49:00.007+02:00

Много неща могат да се напишат за Родолфо Медерос. Че е може би най-известният жив бандонеонист в света, легенда на аржентинското танго. Че е номиниран три пъти за Грами, че е свирил с такива имена като Освалдо Пулиезе и Астор Пиацола... Това са все неща, които могат да се прочетат навсякъде и от всекиго.

А един концерт е различен навсякъде и не може да се види от всекиго - за съжаление, както разбраха тези, които искаха да си купят билети през последните дни, но нямаха възможност. Родолфо Медерос в България - концертът бе разпродаден изцяло.

Културата на тангото постепенно и все по-широко навлиза у нас - и се приема изключително добре. Свидетелства за това са все по-честите концерти на танго изпълнители, богатата програма с филми, най-вече по кинофестивалите, уроците и милонгите, организирани от танго клубовете. Именно танго клуб - Тангерин - организира заедно с Джаzz + снощния концерт, който бе и последен от турнето на прочутия бандонеонист.
Преди концертът - дни преди това, бяха прожектирани два филма за Медерос. Единият - "Последният бандонеон", е с превод от моя милост, кхъ-кхъ. Правих го за миналата Киномания, едва ли са взели друг да го преведе за тази прожекция

Всичко започна с "Nunca tuvo novio", преди другите двама от триото - Армандо де ла Вега (китара) и Серхио Ривас (контрабас), да се присъединят към Родолфо Медерос на сцената за "Don Goyo". Под приглушената синкава светлина на прожекторите от трите инструмента се надигаше чистата душа на тангото, а сърцето й въздишаше с гласа на бандонеона.
Кристален звук в зала "България", изпълнена до краен предел с хора, които много по-добре от специално проектирания интериор осъществяваха изумителната акустика - всеки тон намираше своя точен резонанс у някого, всяка музикална фраза се разчиташе в най-истинския си смисъл от някого в залата.

Родолфо Медерос разказваше истории. На глас - за да представи композициите, музикантите или самото танго. И на бандонеон - истории за всичко на света, уникални като аржентинското танго и универсални като музиката.
Идентичността на танго културата, на аржентинската култура, на културите, съхраняващи се в заливащата еднаквост на морето на глобализацията - и за това разказаха Медерос и бандонеонът. Не случайно от тази година тангото е в списъка на ЮНЕСКО за Световното наследство - видях съхранената, жива красота на неговата вселена.

Прозвучаха както широкопопулярни танга - "El Choclo", "Palomita Blanca", "Sur", "La Cumparsita"; така и не толкова известни композиции. Наталия Гамес и Габриел Анхио танцуваха на някои от композициите и както винаги правят майсторите тангероси - приковаха вниманието на публиката.
Тя дълго не искаше да пусне музикантите да си идат и получи своя бис - "Milonga de mis amores" и "Adios Nonino" на Астор Пиацола, което се превърна в последната перла от короната на вечерта. Бандоненонът прохриптяваше в характерните за Пиацола въздъхвания - няма как да сбъркаш негова композиция, сякаш инструментът оживява - такова изтъркано клише, но толкова вярно - и изричаше своите думи за сбогом.
Последният танц - на "Milonga de mis amores" - като лунен лъч, проблеснал за кратко в строгата си грациозна чувственост. И отново аплодисменти, и финал.
И някак няма какво повече да кажеш.

Киномания - Шери и Момчетата

2009-11-16T23:25:00.010+02:00

Днес гледах първия си филм от Киномания - на голям екран - "Момчетата се връщат" и го препоръчвам. Клайв Оуен играе разкошно, историята е простичка, но въздействаща, има чудесни пейзажи и филмът е много добре заснет - поне по моя вкус. Човешка история за пораснали и непораснали момчета :)

"Шери", от друга страна, като се абстрахираме от моя превод, който ми се иска да имах повече време да работя и да стане достоен за филма, не съм гледала на голям екран, но съм сигурна, че ще въздейства още повече там, отколкото на лошото качество миниатюрно прозорче на BSPlayer-а ми. Много фин филм, елегантен сам по себе си, в същото време зареден с достатъчна доза непукизъм, нахалство, ирония и осъзнаване на собствената си красота. Чудесен филм, не случайно действието се развива по време на Бел епок. Мишел Пфайфър, която отдавна не бях гледала в нова роля, е шеметна. Също много препоръчвам, дори повече от горния.
Не ми се иска да разказвам сюжети - има писано за филма на много места. Наистина е филм за съблазняването, за любовта и за едно различно време. Рупърт Френд също прави запомняща се роля. Най-забележителното е в начина, по който е поднесено всичко - намесата на разказвач зад кадър придава едно отдръпване, отдалечаване, сякаш четеш книга. Много интересен режисьорски подход.

Минаха ми през ръцете и две филмчета от детската Киномания - "Лунното мече" и "Мия и Мигу".
Мечето е много сладко, много красиво и детско филмче за деца, с 2-3 детски песнички, отново преведени не на 100% от възможностите ми, извинявам се :)

Мия е с интересна анимация, сюжет, ориентиран към отношенията деца-родители и хора-природа. Не ми е най-голям фаворит, но ако се случи да се гледа, не е загуба на време.

Щеше ми се да гледам Дон Жуан и Ш'ти, ама да видим като как ще се получат нещата.

Защо така?

2009-11-06T15:57:00.000+02:00

Марио каза да кажа защо пиша в блога.

Няма много причи, няма дълги обяснения Обичам да пиша.
В "Словеса" и другите медии пишейки съблюдавам други правила. Исках място, където да пиша по-различно, отколкото там, но не скрит от всички личен дневник - нямам нужда от такъв, а място, където да се упражнявам. Да виждам какви са реакциите към написаното. Да съм по-открита и по-ясна зад текста си, отколкото в журналистическия текст. Място, където мога да си приказвам с всеки, който се отбие и което е много мое.
Пиша за музика, книги, театър, разходки и какво закусих вчера - за каквото си реша. Много недисциплинирано място спрямо изграждане на някакви навици, но тях пък никой така и така не ги е канил тук

Защо постигам така лелеяната от мен лаконичност на места, където спокойно може да съм по-многословна, а където хич няма да е зле да съм кратка, нещо не смогвам? Пфу :)

И сега е мой ред да продължа щафетата. Питам - защо поддържате блог Деси, Съзерцател, Ники, Ан.

Аре, баста!

2009-10-26T17:57:00.003+02:00

Тъй. Над месец не мога да се наспя като хората, вися до сутринта и не пиша в блога. 'Щото пиша дипломна работа. Обаче вече я предадох, а днес сутринта и защитих - една петица за "Le rythme dans la traduction poétique: problèmes de traduction en bulgare du vers classique de Lamartine et du vers libre de Prévert".
И съм доволна - много!
Ей ме вече магистър френска филология. С бакалавър биология - това дали не го може само в СУ? Нищо, живи и здрави да са, че дават възможности на такива разностранни личности кат' мени!
Обаче се разболявам.
Толкова за този пост

Козата или Коя е Силвия

2009-10-15T23:07:00.001+03:00

Много ли, малко ли е театъра, не знам, но това е положението. Месец октомври театрите като се юрнаха и заизсипваха премиера след премиера, понякога и по две в един ден. Направо да падлудейш! Смятам да споделя наблюденията си над "Жените в Народното събрание" малко по-късно, а сега с чиста съвест ще пусна това, което писах в "Словеса" за "Козата или Коя е Силвия", защото просто нямам какво друго да кажа или друг начин, по който да го кажа. Освен това, че наистина не ми харесва какво се случва в българския театър. С две думи мога да го определя като спад на нивото. Мисля, че съм писала по темата, пак ще пиша след време, като натрупам още впечатления, но въпреки пълните салони, за мен театърът ни е в криза. Та тази постановка наистина ме порази.

Съвършената постановка

Явор Гърдев режисира пиеса на Едуард Олби, а самият Олби пристига в България, говори за пиесата и постановката, всички очакват с нетърпение премиерата, защото каквото и да излезе накрая, ще е интересно да се види, а и се очертава да е скандално.

Да. Това витаеше във въздуха преди публиката да има възможност да види "Козата или Коя е Силвия". "Скандална пиеса" и големи имена. Как да пропусне човек?

Но само минути след началото става ясно, че спектакълът надвърля всякакви очаквания. С много. До толкова, че скандалът в темата някак се смалява и вече не е водещ. Това, което изпъква, е актьорската игра. Размахът на драматургичния текст. Режисурата и сценографията. И чудото, което тяхното единство сътворява.

Защото на камерната сцена на Народния театър виждаме, че всъщност можело да се играе добре. Не, не добре. Да се играе вдъхновено, до край, с бушуващ вътрешен огън. Да се играе в пълно сливане с образ, толкова плътен и истински, че да погълне без остатък за час и половина цялата ти личност. Да се играе така, както би трябвало да го правят добрите актьори винаги и на всяка сцена.

Бойка Велкова (Стиви) излиза на сцената след колебливото представяне в "Любов номер 2". Няма да крия скептицизма, с който подходих в началото, подплътен от повечето й превъплъщения в последно време. Скептицизъм, който се разби на пух и прах, за мое най-голямо удоволствие. Тя играe като фурия - и не, не само когато чупи керамика и изстрелва нажежените до бяло фрази от гениалния диалог на Олби. Още с първите стъпки по сцената, първите жестове, първите думи. Блестяща игра, въздъхвам облекчено, чисто удоволствие.
Михаил Билалов (Мартин). Той изчезва от сцената след като през 1994 г. получава Аскеер за изгряваща звезда (в постановката на Здравко Митков "М. Бътерлай"). А сега се завръща с гръм и трясък. Не можеш да повярваш, че толкова години не е играл. Изпълнението му се лее, обгръща те, приковава те в неудобния стол и те всмуква във вселената на героя му, където ситуацията толкова отдавна е преминала отвъд простото неудобство, че чак ти става неудобно от твоя собствен уютен и защитен свят. Привидно без никакво усилие Билалов изгражда образа на човек, чийто живот изневиделица се засилва към бездната без никакви изгледи да набие спирачки.
"Бележки към дефицинията за трагедия" е подзаглавието на пиесата. Сещате ли се как в древногръцката трагедия току изскочи от някъде някой абсурд и се стовари връз нищо неподозиращите? И върви после се оправяй, защото се е стоварило не какво да е, а съдбата. Ирационална в цялото си великолепие.
Олби обаче не се нужда е от такива свръхчовешки помощници, за да забърка своя катаклизъм. В съвременното ни ежедневие има достатъчно примери и възможности. И ето - щастлив преуспяващ архитект, който на всичкото отгоре е влюбен - и то наистина - вече толкова години в жена си - се влюбва - едновременно - и в една коза.

Скандалното е може би не толкова сексуалният акт с животното (добре ли познаваме "тъмната страна" на не толкова отдавнашния бит?), колкото искреното уверение на Мартин, че е влюбен в козата.

Михаил Билалов играе шеметно. Виждали ли сте в живота човек като Мартин? Познавате ли такъв, говорили ли сте с него? Разбира се, че не. Как тогава знаем, че актьорът играе достоверно? Не знаем. Билалов просто го стоварва върху ни и ни оставя с отворена уста. Интелигентна и изящна игра, проникновена и вдъхновена, дълбока и разтърсваща. Стихия от разумен тип.

Ролята на Юлиан Вергов (Рос) е на известен телевизионен водещ, приятел и оръдие на съдбата. От онези, които в Елада са ги играли героите - хем не си от ранга на божество, хем вършиш някаква съдбовна работа. В случая - намесваш се там, дето не ти е работа. Защото смяташ, че е твоя работа. Твой морален дълг. Юлиан Вергов игра Рос не само тук и сега, в интерпретацията му се загатва за Рос от младите години, годините на идеали и силно приятелство, прозира пътят към известността и съпътстващите промени в светогледа и понятието за приятелство и морал. Олби пише за героите си не само в сегашното, но и в миналото и бъдещето им. Юлиан Вергов без проблем го изиграва.

Очакванията са слабото звено във веригата да е Иво Аръков - третокурсник от НАТФИЗ, превъплътил се в ролята на Бил, синът на Мартин и Стиви. Но нали споменах какво се случва с очакванията в тази постановка. Иво играе интелигентно и отдадено, без нито една фалшива нотка - в роля, която лесно може да поведе към такива. Може би си личи известна доза притеснение, която обаче бързо ще се стопи.

Сценографията на Никола Тороманов е пленителна. Поразяваща в изчистената си мащабност и в малкия детайл. Само най-близо седящите до огромната библиотека зрители могат да забележат заглавията на книгите по нея, но и това не е малко. Списания, алманаси, енциклопедии - изкуство, дизайн, архитектура; Шекспир ("Крал Лир" - можем ли да го тълкуваме като намигване към Явор Гърдев?). И Маркиз дьо Сад.

В живота на един човек се случва нещо странно. Страшно. Неестествено и абсурдно, извън границите на разума и нормалното. В живота на едно семейство се случва нещо. В живота на малка общност от хора. Защо се е случило? Какво следва да се направи? Как ще се реагира? Кое е най-страшното? Как всеки отделно и различно възприема най-страшното?
Какво се случва?

Олби не дава отговори. Той забърква коктейла от въпросите, налива го в непреодолимо привлекателна чаша и ни оставя да се борим с него. Една доза истинско изкуство. Което бърка надълбоко, не раздвижва само традиционно дъвкани теми, които набраздяват повърхността на блатото и после утихват. А разравя тинята.

Защото... само аз ли изпитах облекчение, когато разбрах, че заканата на Стиви да замъкне Мартин в бездната със себе си не се материализира в нейно изказване пред пресата, съсипващо репутацията, кариерата и живота му, а в хладнокръвно убийство на толкова скъпия обект на искрените му чувства?

После се засрамих заради това облекчение.
Но се чувствах и особено добре - защото имаме още една постановка по гениална пиеса, която блести на ниво, на което компания й правят твърде малко спектакли. И още един сред тях е повод да си помислиш с неприкрито удоволствие и силна надежда: "Можело, значи!"

Любов номер две

2009-10-02T01:50:00.003+03:00

Това е името на новата постановка в театър "Сълза и смях". Пиесата е на Нийл Саймън и оригиналното й заглавие е "Глава втора". Не съм я чела, но прочетох, че е с автобиографичен елемент - жена му умира от рак, по-късно той се жени отново. Досещате се, вероятно, каква е темата на пиесата - любовта и бракът. Не е изненадващо, предвид автора.

Има ли любов след брака? Можем ли да обичаме само един човек? Можем ли да обичаме не само един човек - когато любовта на живота ни си отиде, имаме ли място за втора? Как се справяме с болката? Искаме ли да забравим? И така нататък.

Много хубава пиеса, много добра режисура на Ивайло Христов, обрана сценография, хитро решена - сцената е разделена на две единствено визуално, няма технически изхвърляния, смяна на декори - над час и половина декорът си седи там, където са го поставили в началото, и си кротува. Но пък кротува добре. Сценографията е на Александър Смолянов.

Костюмите на Кирил Наумов са много стилни, в стил 70-те; повечето дрехи можете спокойно да носите на улицата. Харесаха ми, като изключим една-две дрешки на Бойка Велкова, които не й стояха добре.

Пиесата, да се върнем отново на нея, е наистина много добра пиеса, чудесна пиеса, чудесно написана, бих я гледала с огромно удоволствие още пъти, в други постановки - текстът е чудесен. Ивайло Христов е направил съкращения, за да е малко по-къса и да отговаря на "вкусовете на днешния зрител". Днешният зрител много се е разглезил с нещата за еднократна употреба и за единица време, но да приемем, че такава намеса е оправдана - особено с тази актьорска игра малко по-дълго щеше да натежи. Диалогът е мълниеносен точно там, където трябва да е бърз; лек - там, където трябва да прехвърчат искри; задълбочен, в кратките мигове, когато трябва да закове поанта и да създаде крилата фраза; най-вече е естествен, без излишно литературчене :) или излишно впускане в жаргона на ежедневието; красив и смислен. Имаме добре изградени характери и достоверни ситуации с привкус на необикновеност. Изобщо, много добре.

Накратко за актьорите - блестящ Пламен Сираков. Играе леко, вдъхновено, естествено, със силно сценично присъствие, вярвам му до последния детайл.
Кристина Янева има изумителна негърска прическа , стилни тоалети и играе почти изцяло добре, освен в един-два мига, когато ми изфалшивя, а и има няколко типично нейни си похвата, които бих предпочела да не виждам толкова ярко във всяка роля, която играе. Аз я харесвам, да си призная, и ми се ще да виждам по-пълно преминаване от роля в роля, без тези остатъци.
Стефан Спасов... ами да го кажем така: не ми харесва в "Минута е много". Изобщо не ми хареса в "Кой се страхува от Вирджиния Уулф" - когато не беше незабележим, беше дразнещ (може нещата да се се пооправили в годините след първото представление, не знам). В "Боси в парка" обаче ми хареса. И ето че това е трета постановка, в която го гледам, режисирана от Ивайло Христов. Не беше зле. Беше си даже много добре, в около 80% от времето беше удоволствие да го гледам. Останалите проценти бяха преиграни или недостатъчно изиграни, както искате го наречете. Просто трябва още малко, за да стои образът както му се полага на сцената.

Бойка Велкова не ми е любима актриса. Беше чудесна на премиерата на "Трамвай "Желание", но няколко месеца по-късно, когато пак го гледах, беше слабо. Не ми хареса в "Кой се страхува от Вирджиния Уулф", но пък ми хареса в "Боси в парка". Не смятам, че е версатилна; според мен и тя като Койна Русева си пасва само с определен тип роли. Е, в "Любов номер 2" в началото беше добре. Но през голяма част от времето никак, ама никак не можех да разбера героинята й, да повярвам, че това, което казва и което трябва да мисли и вярва, е наистина това, което мисли и вярва. Гледах как играе жена, готова да чака до края на времето мъжа, когото обича, и не разбирах защо е така. А и не й вярвах. Получи се прекъсване, изгубване. Исках да разбера защо Джени Малоун се отнася така с Джордж Шнайдер, но не можех. А за мен е важно, защото отношенията, описани от Нийл Саймън, са интересни. Имаше страст и лудост, имаше нещо необикновено, нещо красиво, имаше болка и щастие, имаше любов с най-различни проявления... Исках да го видя, да го разбера, исках лицето й да изразява нещо, когато мълчи и когато женската ми логика подсказва, че трябва да си тръгне бясна, треснала вратата, а тя не го прави, а е мила и внимателна - е, искам да разбера защо! Не искам, когато се прибера у дома след спектакъла, да търся текста на пиесата, за да видя кое как е...
Може нещата да се уталожат с времето. Бих гледала постановката отново, сигурна съм, че ще се радва на зрителски интерес, а и според мен си заслужава. Но можеше да бъде още по-добре, наистина.

Избиване на комплекси

2009-10-01T20:32:00.006+03:00

Понякога, колкото и да си казвам, че няма смисъл, се ядосвам. Много модерно стана да се размахват наляво и надясно думичките "избиване на комплекси".
Бях писала преди време пост за един човек, който пише проза и стихове и се самообявява за много добър, обещаващ млад автор и какво още там беше. Умишлено няма да споменавам за кого говоря, никаква реклама не смятам да му правя, било то лоша.
Постът е от преди много време, но напоследък получих още два коментара. Анонимният направо изтрих, но пуснах един и не се стърпях.
Толкова ли е трудно да се проумее, че това тук си е моят блог и ще си харесвам или не харесвам когото искам и никой не може да ми прави забележки? И ако съм сметнала, че на нещо мога да се присмивам, ще се присмивам. Заобиколени сме от смях и присмех по всякакви поводи, които не заслужават и грам, обаче в случай, когато си заслужава, скачаме, само защото авторът вероятно ни е познат и приятел.
Ако не беше се провъзгласявал за нещо като новия Яворов, нямаше и дума да кажа, всеки има право да покаже на другите какво твори. Но като почне да се излага, си получава съответните реакции, независимо, че родата до десето коляно може да се прехласва колко е талантливо детето!

Още нещо - разбирам да ми се направят забележки, ако разкритикувам дадено произведение въз основа на литературните му, театрални или там каквито достойнства има. И ако греша. Даже ще се радвам - ще си сверя часовника. Обаче такова нещо няма. Ей това е проблемът напоследък - критиката стана мръсна дума, никой не прави свястна критика и - колкото и невероятно да му звучи на някого - това е в ущърб на авторите. Вече всеки може да си напечата творенията и да си заформи свой кръг почитатели. Това обаче не прави книжката му стойностна. Лошите спектакли се хвалят от пищещите за театър, защото там всеки с всекиго се познава, примерно. Или защото зрителите в залата много ги харесват. Ами те харесват каквото им подхвърляте. Вижте какво гледат по телевизията само. Затова театърът в момента може да пълни залите, но нивото му пада!

И последно - аз може да имам стотици комплекси. Но някой ми обяснява, че си ги избивам, когато отбелязвам, че автор с произведения без никаква литературна стойност се смята за блестящ талант и че това е смешно. И ми обяснява, че той - авторът де - имал голям потенциал. Защото той - обвиняващият ме в избиване - го познавал лично, разбираш ли. Тогава ми иде да спомена предложенията за публикуване на стихосбирка, които са ми правили и отклонявам, защото написаното до сега не ме задоволява, за да го издам, трябва да е още по-добро. Наградите от национални конкурси - де да знаеш, може сама да съм си ги дала? Филологията, която завършвам в последствие, защото се амбицирах от подобни приказки и реших да "им покажа аз на тях". Да видим как избивам комплекси на гърба на току-що появил се автор. Обаче, айде, няма да споменавам .
Винаги ще избивам комплекси, защото детето е най-хубавото, най-умното и изобщо аз завиждам. Мда. Нищо, че някой актьор играе вопиющо зле. Ама е красив и има голям потенциал, а аз нищо не разбирам. И трябва да се запозная лично с всеки некадърник, за да разбера колко е добър човек и да се светна, че това означава - голям талант.

Ядосвам се, защото абсурдите ми действат така. След малко като напиша, че Бойка Велкова играеше Джени Малоун по изумително недостоверен начин, сто на сто някой ще ми обясни, че избивам комплекси. Дори и никога да не ми е минавало през ума да играя на сцена. Защото да имаш мнение, различно от нечие друго, е избиване на комплекси. Да виждаш недостатъци е избиване на комплекси. А пък да го кажеш, о, боже мой! - вече си е направо за психиатър. Може би в Америка затова има великолепна критика - и литературна, и театрална и музикална, която си тежи на мястото и може да въздига и развенчава съответно книги, постановки и т.н. (поне в достатъчно много случаи). Защото е пълно с психиатри.

А на всичкото отгоре това тук е просто личен блог, дори няма претенции за оперативна критика.

Pic by lastscionz

Неделя сутрин

2009-09-20T18:33:00.010+03:00

Имах странната представа, че в неделя сутрин в осем часа ще е подходящо време да се разходим по плажа и из Морската - времето хубаво, грее едно слънце, кой ли друг ще скочи толкова рано да се разхожда из града, супер.
Да, ама планът се оказа изцяло и изначално погрещен. Силно съм подценила двигателната сила на народонаселението над една определена възраст, което целокупно се бе запътило към плажа да се разхожда и диша йодни пари, най-вече предполагам пради липса на отворени толкова рано плод-зеленчук и хлебарници.
Всъщност, нищо лошо - възрастните хора в Морската сутрин са си дори много приятна гледка - чудесно е да види човек толкова енергични хора.
Проблемът се оказа друг - освен тях и редовните кучкари, които в Бургас са в пъти по-малко, отколкото в София (там сутрин само пред нашия блок има повече, отколкото срещнах днес за 2 часа, обхождайки почти 3/4 от плажа), имаше и изумително количество други хора. Малко излезли да тичат за здраве, малко рибари, други, които не тичат, а само се разхождат, седят или правят упражнения, учудващо много хора по алеята - почти колкото вечер.Групи пенсионери, които правеха разни неща или се изчакваха да се съберат, така и не разбрах за какво, едните сякаш почистваха плажа. И накрая - една тумба странни хора, които се бяха събрали в кръг и сякаш се молеха или нещо такова - като секта. За разлика от всички останали, те ми бяха неприятни. Има едни, които се събират край Парк Хотела и си припяват и правят упражнения, те са симпатични. Има единични, които - по време на вечерната ни разходка - седят на хавлии с йога-подобни пози, припяват мантри и правят странни движения. И те са симпатични. Но тези не ми бяха. Не мога да кажа конкретно защо, може да е от излъчването

Човек да не може да си намери място да седне!
Накрая се паркирахме малко след Евиния плаж, даже се полу-окъпахме. Водата е разкошна, но много силен вятър духа.
Есента си идва...

Но, за щастие, още има летни цветове :)
Въргаляме се в пясъка като невидели :)

Тъжно

2009-09-15T08:25:00.004+03:00

Починал е Патрик Суейзи. Един от най-любимите ми актьори. Просто не мога да повярвам - не знаех, че е бил болен от рак.
Няма какво повече да пиша, освен - почивай в мир.

Септемврийско лято

2009-09-09T14:23:00.003+03:00

Много ме е яд, че не си взех фотоапарата.

Когато свършиш някоя работа, дори после да те чака още неизброимо количество такава, все пак ти става леко на душата и ти се иска да се поотпуснеш. Точно тогава кучето, изнервено до крайност да те чака да го изведеш на първа разходка, започва да подскача неистово из стаята и буквално не ти оставя друг избор. И така, книгата в чантата, голяяяям чадър, защото небето е сиво и синоптиците обещаха буря с 50 мм дъжд, жилетката, каишката и - навън.

Оказа се, че не е студено като за жилетка и капка дъжд не капна. Но след двата мрачни и дъждовни дни, в Морската градина и на плаж няма ни-ко-го. Рай, рахат и прочее. Излизаме в края на охраняваната зона на плажа, до бившата - много бивша - дискотека "Палм Бийч" и газим в пясъка. Няма спасители, флагчета, хавлии, чадърите са свити. Очаквам да завали всеки момент - небето е разгърнало една палитра в сиво - ум да ти зайде. Какъвто нюанс не си се сетил, само него няма. Но и да завали, ми е все едно - чадърът наистина е огромен, а дъждът все още е от топлите и като се смеси мирисът на дъжд с този на мокър пясък, водорасли и море...

Само че не заваля.
Вместо това морето ухаеше необикновено силно, особено като се има предвид, че почти нямаше водорасли, явно замъкнати към дълбините след голямата понеделнишка буря.
Дара се втурна напред на юруш - да препуска из вълните и да се въргаля в пясъка. Тръгнахме по бреговата линия, всяка със своята крачка.

В такова време морето свети. Слънцето се е пропило в облаците навсякъде, цялото небе излъчва светлина, отразява се в морето, което попива светлината и свети. Цветовете са различни при всяко помръдване на облачната структура отгоре, която постепенно започна да се разкъсва и да оголва светлосините кости на есенното небе. Бледосиньо и бледобяло. А над хоризонта - сива мъгла, заплашително нехайна.
Няма вълни, морето изглежда гладко, в същото време се разбива с грохот и пръски. Но няма вълни, а самото то се надига, надига нагоре, възправя се в една стена от зелено, пронизана от светлина и лъчиста като изумруд, протяга се и се пльосва с доволен грохот, с ленива демонстрация на сила, с насмешлива показност на фойерверки от бели пръски. Залюлява се страшно, пак се протяга, надвисва и се стоварва само върху себе си. И блести, блести, накъдрено, назъбено, просторно.

По пясъка не е стъпвал почти никой от два дни, той се е напоил с морска пяна и е станал пухкав, шуплест, стъпалата ми потъват почти до глезените. Върви се леко и - меко. Пяната залива пясъка с шипящ звук, а когато се оттегли, той я изпуска със звънтящ, подобен на звука от триенето на криле на насекоми. Малко по-нататък се е образувала мини падинка, пълна с мидени черупки, и когато вълната се връща, ги увлича, те се търкалят, тракат и звънтят, като древен амулет от черупки, разтърсван от вятъра - само че този е най-древният.
Гласовете на морето. Тътенът, грохотът, шумоленето, свистенето.

Все по-силната миризма на море - каквото и да представлява, смес от съхнещи водорасли, дъх на пясък, тръпчив намек за сол.

Чайки с остри издължени криле - падащи есенни листа - се борят с вятъра, вятърът се бори с тях, но това не е вярно - те се сливат едни в друг, замръзнал кадър на провесена в бездната птица, на замръзнал в усилието си да я оттласне вятър и после внезапно някой пуска лостчето и крилете се свиват в аеродинамичността на рибешката смърт. Нагоре-надолу подскачат черните пумпали на кормораните.
Не влизам във водата, а чакам тя да дойде, ако реши. Пяната да оближе босите ми стъпала.
Скоро излизам на участък, който е твърд като скала. Пак се върви лесно.

Странно е, но с дългата тежка пола, понесла в едната си ръка сгънатия голям чадър, а в другата - обувките, в тази пустота, се чувствам като кралица. Стъпките ми са изпълнени с достойнство, тежки от отговорност и леки като живота. Траят цяла вечност, до заличаването им от вълната. Вълната, чиято пяна в толкова много легенди е съживителната сила. От едната страна е морето, от другата - земята. Прекосявам безбрежни пустини, спускам се по шеметни дюни. Пясъкът е ту жълт и сух като в Сахара, ту антрацитно черен, като от някое място, което не познавам, но което ме привлича със същата пагубна сила. Безвремие, безбрежност и величие. Вървя по ръба на света, по линията на живота, по тъничката, вечно промелнива ос на морската пяна.

Усещането е страхотно. Километри плаж без хора, слънце, море и небе, умити от курортистката препеченост, от червеното на изгоряла плът, от избухващите ярки изкуствени цветове. Барът като от списание - бяло, дърво, шезлонги и хамаци, е обрал възглавничките и е увил в найлони машините, магазинчето за какво ли не напъхва останалата стока по кашони, една котка се припича безметежно насред крайбрежната алея.

После минаха и две ездачки на прекрасни коне, все така по оста на пяната - кучето панически избяга от страх, силуетите на конете с ездачите, изрязани в черно на контражур си изглеждаха внушително.
Яздила съм веднъж и не ми повярваха, че за пръв път се качвам на кон - веднъж в живота ми да има нещо, което естествено ми се удава. Някой ден ще яздим с коня точно по тази линия, а Дара ще трябва да престане да се паникьосва

Closer

2009-09-08T13:46:00.000+03:00

Днес, освен рождение на света Богородица, беше и международен ден на грамотността - сиреч, за ликвидиране на неграмотността; както и ден на международната солидарност на журналистите. Смятам, че има някаква ирония в цялото това нещо, но както и да е.

Струпването на тези "дни" обаче ме накара да седна и да напиша няколко думи за трагедията в Охрид.
Навсякъде чета възмущения от думите на някакъв свещеник. Аз го гледах по телевизията и като чух какви ги плещи, смених канала. Такива и да им обясняваш, и да ги уволняваш, и да ги наказваш, и да ги пишеш - файда няма, в главата се върти някакъв филм и никой не може да го убеди, че не е така, както той си е решил.

(Теодора Димова представяше новата си, непубликувана още книга на Аполония. Говореше с някаква дълбока вътрешна убеденост, че сме осакатени от това, че като малки не сме били въведени в православието, как не знаем и никога няма да го разберем и приемем така, както ако са ни възпитавали от малки. И такива работи. Тя пише добре, чете много хубаво, приятно беше да слушам откъсите от романа й.
Но защо трябва да се обръщам към Бога според начин, който са си решили преди сума ти време разни свещенослужители, да бъда едва ли не разпределяна към една или друга вяра само според географските координати, на които съм се родила? Боговете да не са си направили подялба на света по зони на влияние случайно?
Много ми харесват някои църковни ритуали, особено интересният синтез, който се е получил по нашите земи от християнски и езически елементи. Обаче не понасям някой, който само има претенциите да е божи наместник на земята, а пък до колко тези претенции са основателни, няма да коментирам, да ми налага как трябвало, разбираш ли, аз да вярвам. По времето, когато са се спазвали строго църковни дати и обреди, те са имали и много ясна, изобщо не църковна функция. Времената обаче се менят и ако църквата държи да си седи вкостеняла и непроменена, да не се учудва, че нещата не се получават както едно време.
Но това е много друга тема, не за това ми беше думата.)

Думата ми е за още по-възмутителното от дори пет изказвания на владици като този, как му беше името, поведение на българските телевизии, в частност мернах само Националната и БиТиВи.

Защо смятат, че след подобна трагедия първото и едва ли не единственото, което като зрител ме интересува, е нахлуването в живота на близките и оцелелите?
Според тях аз жадувам да гледам облените в сълзи и изкривени от болка лица на роднините, едва ли не попивам изхлипаните им думи, умирам да си оплакна очите в нещастието им, да разчопля съдбите им, да се насладя на половинчасови репортажи, на изсмукани от пръстите разговори между две журналисти с покрусени лица, застанали на брега на езеро, обясняващи си една на друга какво се е случило... Ако може - минути след като всичко се е случило, насред шока, та да прилича съвсем на реалити, защото реалността вече е заместена от реалитито, неговата нагласена същност се превърна в еталона и зададе стандарта и истински реалните събития, ако искат да получат популярност, трябва да приличат на реалити, а не на реалност. И какво по-хубаво от едно такова истинско събитие, което направо си е едно към едно към реалитито.

Погнусена съм от ламтежа на телевизиите, от нахвърлянето им като глутница чакали, от страстта, на която дори Шлиман би зявидял, с която ровят и човъркат, изкарвайки на бял свят каквото докопат и ако не е интересно, го превръщат в такова.
Когато изсмучат колкото могат от преките обекти, трескаво започват да издирват нещо, което дори бегло да напомня на тях, мятат се до Дунав да интервюират капитаните на речните кораби, които нямат нищо общо с потъналото в Охрид, после сигурно ще се преместят на водните колела, ако им остане свободно ефирно време, ще го запълнят с детски коментар от тригодишни, които пускат хартиени корабчета в локва - добре, че скоро валя, но и да не беше валяло, локва ли не могат да направят...

Отвратително поведение от хора, чиито лица са двама водещи (и по двете телевизии), които гледат с поглед на бито куче, още малко ще се разреват пред камерата и трябва да дойде някой оператор да им подаде глог и валериан, че да не стане сакатлък. Направо ги виждам в НАТФИЗ, разпределени за евтини водевили...

Новини близо до хората - хайде, моля ви се, да се дръпнете малко по-надалеч, че много ми се приближихте, а не миришете особено приятно!

Weather Report

2009-09-07T09:11:00.002+03:00

Докато навън времето е хубаво, някак не стигам до редовното писане в блога. Днес обаче се излива такъв порой, че мога да открадна една-две минутки. За един сутрешен поздрав, доста тематичен - снощи в джаз клуб ОББ в Созопол бе последното събитие за Аполония - концерт, посветен на Weather Report. На сутринта днес в 6:30 започна да се лее проливен дъжд, който си продължава в същия дух - кучето, което даваше зор да излиза на сутрешна разходка, се спря стъписано пред водната пелена, после плахо изтича да свърши работа надве-натри и на бегом се прибра във входа. А обикновено не можеш я накара да се прибере и след часове
Докато намеря време за по-обстойни разкази, ето нещо в тон:

Банско, джаз...

2009-08-26T12:13:00.007+03:00

Тази година в началото на август за пръв път отидох до Банско и за пръв път бях на джаз феста. Честно казано, хареса ми. Градчето - не особено. Като изключим много приятната къща за гости, в която бяхме настанени ("Севда") и която се намираше на 10-на минути от центъра. В района й ми хареса - миришеше на пушек, смола и градини в дворовете. Почти като в Самоков, а с това ухание съм свикнала и винаги го свързвам с ваканция... Като цяло Банско много ми заприлича на Самоков, само че много по-чисто и подредено, по-богато и разработено.

Откъс от репортажа за първата вечер на феста:
"След Преображение народът казва, че лятото се пречупва и тръгва към есента. Колкото и Владимир Голев да ни уверява, че август е средата на лятото. Привечер към уханието на борова смола от подготвяните за зимата нарязани дървета, струпани на подредени купчини по тротоарите, се прибавя парливият аромат на дим, а залезите стават по-оранжеви. Но малко преди залез на сцената пред Общината изгряват прожекторите и музиканти от цял свят потапят жителите и гостите на града в друг сезон, съвсем извън времето.

По традиция Васил Петров вля глас в последните слънчеви лъчи и заедно с Мери Танева и биг бенда на джаз феста в Банско препълни фестивалния площад. Много настроение и енергия в топлия спектър беляза началото на фестивала и зададе гамата на вечерта - цветово и звуково - кристална мелодичност в златисти отблясъци - като от красив глас, като от медното намигване на саксофон, като от уиски.

Уиски, които следващите изпълнители за вечерта - Ото Хейниц трио - поднесоха под формата на водопад от звуци, изливащ се от барабаните на Ото (основател на групата), контрабаса на Щефан Бартуш и пианото на Ондржей Крайнак. Роялът „Бьозендорфер“, докаран преди броени часове и гордост на феста и кметството, непоклатимо защитаваше световната си слава, докато по него яростно препускаха пръстите и вътрешните демони на Ондржей. Музиката на триото, замайващата острота на усложненото опиянение от изкуството им, също бе в златистата гама на вечерта. Но приличаше на уиски, поднесено в чиния - откритото пространство на площада пускаше звуците на воля като ято кресливи гълъби, остри стрели, забиващи се в неуловимостта на нощния въздух. Интимността на затвореното пространство и приглушаващата безмълвност на стените, между които ценителите да съпреживяват с музикантите, са идеалната чаша за това питие.

А после на сцената се качи Клеър Тийл, за да завърши вечерта. Но освен че я завърши, тя я започна и продължи едновременно. Топлият й глас с характерна звучност и открититото, непосредствено общуване с публиката спечелиха сърцата на всички. Стандартите, които тя поднесе, минаваха през какви ли не музикални сезони и си приличаха по лекотата, с която омагьосваха и очароваха. При все, че пя под сиянието на сребърната луна, Клеър блестеше в сиянието на най-топлото златно.

Първият ден от тазгодишния джаз фест премина без концерт на Арабел Караян (лошо) и без дъжд (добре). Банско започва да спи и сънува в ритъма на джаза, докато из каменните улици отекват импровизациите на местните виртуози - както може да чуе всеки, прибиращ се по първи петли - буквално."

И малко снимки:

Така твърдят в Банско, но за рожденото му място спорят с Доспей (Самоковско). Но друго е, като сложиш паметен камък и изградиш копие на килията му в Атон :) Лошо няма, така се прави, като искаш да привлечеш туристи

Край

2009-08-26T01:28:00.005+03:00

Така пише, когато свършват филмите.
Да знаят зрителите.
Така пиша, когато свършват репликите.
Да знаят актьорите.
Така пише, когато август преваля.
Да знам аз.
Йероглифите на отлитащите ята. Изчезващите минути ден. Изчезващите градуси топлина. Настъпващият дъх на есен, издващ на талази с уханието на печени чушки, промъкващо се като котка от все повече прозорци. Промушващият се между листа и звезди дъх на презряващи смокини. Надеждата да разтегнеш септември до край.
Само през лятото мога да дишам.
А в края му - край.

Винаги съм била колеблива с краищата. Заради надеждата за чудо. Заради вярата в чудото.
Някога, преди повече от десетилетие, имах най-невероятното приятелство. Съвършеното приближаване до съвършенството. Дишахме с един ритъм и мислехме в един глас. Виждахме света с две очи. И когато всичко се обърна на 180 градуса и кулата от слонова кост се разцепи от горе до долу, вироглаво не помръдвах. Защото каквото и да направи приятелят ти, колкото и да се е заблудил, ти трябва да останеш някъде, където да те намери, когато му потрябваш.
Никога повече не го чух, ни видях.
Стоя ли още там? Може би.

Почти десет години той беше пламъчето в лятото, беше вкусът в града. Шепа дни, в които се завръщаше, изпълнени с малки слънца. Ядосвах се на това и онова, но всичко отминаваше. Не помня колко години не съм свалила часовника и все се връщам към същите обици. Измъчваше ме само негласността. И онзи студ на една Коледа.
Но нали е лято, нали и двамата разбираме морето, нали винаги има възможност пред вратата да ме чака елегантният поостаряващ Черньо, нали знам какво са разходките посред нощ из улиците на града.
И си мълчим.
Но се чакаме.
И после - край. Подсмърчам над собственото си изчезване. Мен ме няма в неговия град, в неговия свят. На няколко пресечки един от друг.
Дали ще стоя, за да ме има?
Едва ли.
Колко изкусително категорична е думата "сбогом". Само да не беше толкова демонстративна.
Е... късмет.

N.O.H.A. в Созопол

2009-08-06T23:55:00.001+03:00

Когато N.O.H.A. дойдоха за концерта си в София, не бях чувала почти нищо за групата, затова и не отидох. Когато обаче обявиха мини-турнето по Черноморието, вече знаех малко повече за тях и реших да ги видя. Най-близко ми е Созопол, а и беше петък - съвсем идеално. Впоследствие началото на концерта се изтегли малко по-рано - още по-идеално.
Докато се помотаем порядъчно през деня, стана късен следобед и пристигнахме в Созопол към 7, когато вече няма толкова хора, които да предлагат квартири на слизащите от автобуса. Затова си взехме стая в хотел "Созопол" - намира се точно до спирката, леглото е по 10 лв., обаче е малко мизерно... Но пък за една нощ става. По-късно, когато се поразходихме, видях на много места надписа "свободни стаи" (все още тук-таме пише "free rooms"...) и като цяло градът ми се стори не толкова пълен с туристи, както по същото време миналата година.

След порядъчно размотаване, някъде към полунощ влязохме на градския стадион, за да хванем края на сета на DJ Skiller и DJ Phoenix. Първият беше уникален, без да имам особен афинитет или познания по отношение на бийтбокса, от раз ме спечели за каузата. Явно се хареса много и на публиката - много добър, много.

NOHA не се бавиха много, за да излязат на сцената. Публиката беше чудесна - все хора, които много се забавляваха, знаеха какво да очакват и се оставяха да бъдат поведени от групата в каквато и да е посока, изключително позитивно. Самата група са чудесни професионалисти. Атрактивна вокалистка, умел барабанист, вдъхновен басист, леко резервиран диджей, отдаден саксофонист и неуморен бийтбоксър за разкош - пъстра, насищаща сетивата група. Много съм доволна от това, което видях.

Разбира се, писала съм в Словеса.

Снимките са малко тъмни и ми се ще да ги пооправя малко, включително да разбера как да приглуша ефекта на попадналите в кадър прожектори, ако се справя, ще ги покажа :)

Земетресение

2009-08-05T10:58:00.002+03:00

Преди пет минути, лекичко и все пак - сега ме боли глава. Дали има връзка?
В първия момент реших, че котката особено коварно се е блъснала в стола, като крайна мярка да ме накара да й сипя храна. Но при оглед на периметъра котка не се откри, вместо това се разклати бюрото и освен ако не е бил някой полтъргайст, трябва да е било земетресение.
Последствията, освен главоболието, са, че наместо да работя, аз седя и се чудя дали ще има още едно - не се страхувам (да не викам дявола), но ми е интересно. Ако бях бабичка, сигурно вече щях да съм яхнала телефона и да въртя на гражданска защита и института по сеизмология...

Разхвърляни размисли за "Бургас и морето"

2009-08-03T18:02:00.004+03:00

Ако започна отзад напред, има шанс преди следващото интересно нещо да успея да се върна в постовете си до ходенето в Лондон през април... а може би дори и по-назад...

Уж ми се пише, а все не стигам до сядането и написването. Дали заради горещините и налегналия ме мързел, дали заради многото неща, които трябва да се направят... Или заради всичко накуп :) Седя вече толкова време над един филм, чудя се как не са се обадили да ми се развикат защо още не съм пратила превода, уж интересен филм, документален за био-храните, обаче не ще да се превежда и не ще! Чакат да бъдат написани и няколко материала за книги и музика, дори за едната книга имам цял готов абзац! ... Пълен абсурд...
За капак ще споделя каква чудна тема за дипломна съм си избрала: "Ритъмът при превода на поезия - класически и свободен стих (Ламартин и Превер)". Ако не седна да я пиша скоро, ще пропусна да завърша тази година. Тия хора защо не са писали нищо по въпроса! Кой ме би по главата да избирам тая тема, а...

Понякога ми се ще да крещя (алюзията към едноименната песен не е случайна).

И така, "Бургас и морето" 2009 взе, че се проведе в мое присъствие. Тоест - ходих да гледам конкурса. Така и така съм в Бургас, активирах се на местна почва и се изсипах в общината да им обясня, че смятам по-пълно да отразявам културната им дейност. Не за друго, ами защото съм наблизо.

(Тук мога да уточня, че ако някой случайно чете и има желание да сътрудничи на "Словеса", отразявайки събития - музикални, литературни, изобщо всичко, свързано с изкуство и култура - провеждащи се в който и да е град, е добре дошъл. Ама много добре дошъл!)

След като установих връзка с пресцентъра на Общината и поднових вече изградената такава с Операта, служебният мейл започна да се залива от прессъобщения, което е чудесно, а аз се озовах на вечерта с награждаването на конкурса.
Изхабих два часа, за да напиша материала в Словеса и въпреки че със сигурност има хора, които не обичат слагането на линкове, ще го направя. Ей го на писанието.

Неофициално - не съм доволна. Не мога да разбера за какво точно е този конкурс. Уж е за песен, а съм 100% убедена, че зрителите си гласуват за това, което виждат - сиреч, изпълнителите. Освен това за каква песен е? Поп? Би звучало логично. Само че с нивото на поп музиката у нас нещата стоят много плачевно. Моето лично мнение е, че една част от музикантите смятат, че "поп" = "естрада", а останалите, че "поп" не е равно на "естрада", само дето не знаят точно на какво е равно. Нищо лошо няма, лошото е, че не съществува трета част, която да знае за какво иде реч и да може да произведе нещо, конкурентно способно поне на румънските и гръцките пробиви.

Не искам да кажа, че конкурсът не бива да го има - напротив. Че някой сигурно се облажва от него - финансово - сигурно. Че пари за култура могат да се насочат и към още някаква музикална проява, също кореняща се в традициите на Бургас - младите творци, занимаващи се с по-твърда музика - могат. Даже трябва. Ама къде ти, то няма сцена, на която да свирят, аз за даване на пари говоря... Но хайде, да не задълбавам в тази насока.
Обаче като го има този конкурс, да е поне като хората. Ако е национален, да е национален. Ако ще поощрява младите таланти, да вземе да направи нещо конкретно. Такива неща.
Някой ще каже - коя съм аз, че да давам акъли. Друг ще каже - да дам някакви точни предложения, като толкова много знам. Ами аз съм зрител/ слушател и музикален журналист. Най-вече първото ми дава всички основания да говоря по въпроса. И предложения мога да дам, ако някой поиска. Само да се концентрирам върху въпроса и ако може преди това да се наспя, че с този еко филм сън не ме хваща...

Щях да забравя. СНАП бяха страхотни. Върнах се в годините от гимназията. Най-бурно танцуваха и крещяха обаче деца, които не изглеждаха на много повече от гимназиални години. Направо ми е чудно откъде този ентусиазъм по СНАП... Не с лошо чувство, даже напротив. И аз си поденсих - то оставаше и да не, при тази музика. Турбо Би на живо изглежда о-гро-мен! Беше просто - сигурно съм използвала тази дума най-много три пъти в живота си - яко!

Малко нещо така

2009-08-01T23:38:00.000+03:00

Насъбрали са се толкова много неща, за които ми се искаше да пиша, но не ми остава време и подходящо настроение. Затова, докато се наканя, да споделя два сайта, които открих наскоро:

FailBlog, който показва абсурдно-смешни грешки във визуализацията на какво ли не;

и сайтът на Евгени Динев, където се намират едни от най-прекрасните фотографии на природа, които някога съм виждала. Отне ми малко време, докато схвана, че за да видя всички снимки в един пост, трябва да кликна на заглавието, за да се разгърне, тъй като няма нищо от сорта на "прочети нататък" или "още"

А-ха и албумът

2009-07-23T00:08:00.004+03:00

Вчера случайно попаднах на края на новинарска емисия, не помня по БиТиВи или по Нова и водещата екзалтирано съобщи как скоро ще излезе новият албум на А-ха.

Аз седя, гледам и не вярвам на ушите си.
Дали този, който е списал въпросната новина:
*не е видял, че албумът излезе миналия месец за повечето страни от Европа;
*или - да допуснем - е писал всъщност за официалното му пускане на нашия пазар, като тогава случайно е пропуснал да каже кой ще е разпространителят? Обаче на мен не ми се вярва албумът изобщо да бъде официално разпространяван у нас;
*или е решил да съобщи на българските зрители супер важната и пряко касаеща ги новина, че албумът ще излезе след няколко дни... във Великобритания?
Който и от тези случаи да е, много тъпо.

Мммм... може и да не съм разбрала и след като на 19 юни издават "Foot of the Mountain", А-ха сега издават още един албум?

Иначе аз го изслушах, доста добър. Може би сега е моментът да представя един блог за музикални ревюта, които си пишем от любов към музиката и писането, там се мъдрят словата ми за "Foot of the Mountain" и за наскоро излязлата компилация от песни на Джордж Харисън.

Кратко следизборно

2009-07-06T08:07:00.004+03:00

Много хубаво, че Бойко печели така изразително. И аз ходих и гласувах за ГЕРБ с ясното съзнание, че Зелените нямат шанс да влязат и не ми се ще да гадая къде ли е отишъл гласът ми след разпределението на процентите. С ясното съзнание, че ГЕРБ е по-малкото зло. С ясното съзнание, че нямам ни най-малка представа откъде точно духа вятъра при тая партия. Отначало много се зарадвах на голямата преднина. После дори собствената ми радост ми заприлича на някаква еуфория, която никак, ама никак не ми хареса. Нямаме нужда от поредния месия. Притесняват ме няколко неща:

- ГЕРБ едва ли си дават сметка, че гласовете за тях всъщност не са за тях. Много от гласовете са от хора като мен, гласували ПРОТИВ - ДПС, БСП, знам ли още какво;

- какво ще стане оттук нататък - не ми се ще, но как да повярвам, че картинката няма да се повтори същата, каквато виждаме всеки път - "кучетата си лаят, керванът си върви", като народът в ролята на кучетата даже вече и не лае;

- какво ще стане при следващите избори - на тези ми се струва, че се постигна максимална мобилизация на младите, на тези като мен, определяни като "осъзнали се 30-годишни", на разочарованите и т.н. Ако и този път нещата не се променят, някак имам чувството, че вече дори призивът да се гласува, за да не влезе еди-си кой, няма да помогне...

Случайно мербах Люба Кулезич, преди ужасено да изключа телевизора - хората били гласували ЗА... глупости.

Хайде на Еверест!

2009-06-07T20:48:00.004+03:00

До преди няколко години не бях много ориентирана в географията на страната. Нищо, че знам, че Варна е пристанище на Шумен, както разправя Тодор Колев :) Но не бях сигурна къде точно се намира Мадарският конник. Все някъде из Централна Стара планина си го представях. После реших, че лозунгът "Опознай България, за да я обикнеш" не е лош в първата си част - аз си я обичам, значи защо да не я опозная - и започнах да обикалям, където и когато мога. Мадарският конник още не съм видяла (но е в плановете), ала поне научих къде се намира. Или поне така съм си мислела. Защото вчера постъпиха новите данни за географията на България. Мисля, че те са много позитивни и обнадеждаващи. Значи искам да ви информирам, че ако някога сте мечтали да изкачите Еверест, но не ви стигат време и средства, проблемът е решен. Еверест вече се намира в Рила, много удобно, сигурно е накъде зад Мусала, така че може да ги изкачите накуп. После минете и край Седемте рилски езера - Окото, Бъбрекът, Сърцето, Мозъкът, Ухото, Носът и Устата. Не пропускайте да видите най-голямото - Байкалското. Тъй като Рила се дели на три части от Родопите, може и тях да видите. Именно там се намира Мадарският конник. Като го разгледате, отскочете до нос Калиакра. Ама разбира се, къде другаде може да е, освен в планината, наречена "каменно море". Не забравяйте преди да минете в Родопите да видите екземпляри от животинския свят на Рила. Той е защитен от Червения кръст и се състои предимно от говеда (не е посочено дали са сини или червени). Съветвам ви да го направите скоро, защото - ако не се вземат мерки за премахване на проблемите - малко-помалко Рила изчезва. Жалко, защото чрез Боровецката седловина Рила се свързва със Средновековието. Удобно, нали?

Не съм сигурна къде точно се намира Дунавската равнина, в която се отглежда много ориз, предполагам, че с новите изменения ще е някъде в Кресненското дефиле. Но може и да е в Странджа. Ще трябва да се консултирам.

Измененията и попълненията към географията на страната можете да намерите в новото издание на матурите по география от тази година. Само не разбрах Черно море дали е на север или на запад...

Няма и т'ва е

2009-06-02T18:11:00.009+03:00

Две неприятни неща.

Поради щото живея в Бургас до Новата поща (за сега), а ако не се лъжа, сирената е монтирана върху нея (или поне е близо), а днес си бях у дома по обяд, в 12 часа нямаше как да не я чуя и това, че си бях сама вкъщи, не ми попречи да се изправя. Дори не е пълна минута, да му се не види. Понеже бях до прозореца, казвам, и гледах долу. Значи майката с количка може да спре и лелката от магазина за 1 лев може да излезе отпред с внучето, и строителните работници, тръгнали на обяд, могат да спрат под слънцето, аз мога да стоя в празния апартамент, обаче чичката с пазарската чанта, всички шофьори на коли по вътрешно-кварталната ни улица, която е и така издълбана от дупки, че и без друго по нея се кара със скоростта на спряла каруца, както още няколко лежерни индивида, включая чичката, който преди, по време и слeд сирените си седя най-спокойно на едни стълби - не могат. Те тия сирени и от ЮАР да си и да не знаеш за какво иде реч, ще те разкъсат отвътре, пък като си българин така се предполага, че си наясно за какво вият. Все съм си мислела, че това просто го чувстваш. Възмутена съм. На хората вече не им е и неудобно. Минаваш по улицата, вие ти някаква гюрултия и някакви луди стърчат като истукани - как ще обръщаш внимание на такива неща, твоята работа е изключително важна и неотложна, къде ще се забавиш 40 секунди.

А Ботев живее в тия 40 секунди. Защото колкото и да разправяме, че той и всички онези, които са дали живота си - и това с отдаването на живота не са празни приказки, можем ли наистина да си представим какво е да тръгваш да вършиш нещо със съзнанието, че го правиш най-вече за да може други хора - други хора, болшинството от които не познаваш - да берат евентуалните плодове? Можем ли в прекрасното време на конкуренция, капитализъм и борба за оцеляване в условия на пазарна икономика да си представим как ще тръгнеш да правиш нещо, което застрашава непосредственото ти битие, от което реално смъртта ти дъха във врата, което изисква усилия, работа - организация, агитация, намиране на средства, преминаване на километри, ако щете - дела, не само думи - и чиято цел са другите. Разбираме ли какво означава това? Можем ли да изпитваме такъв порив към останалите край нас, към народа си? Възприемаме ли го изобщо за наш? Бихме ли тръгнали да правим за него каквото и да било? Дори и да не изисква саможертва?

Не търся в момента отговорите на тези въпроси. Това, което знам, е, че Ботев, Левски, Раковски, Бенковски и хилядите други знайни и незнайни, са го направили. Изобщо не ме интересува добри или лоши хора са били. Те са направили нещо, с което наистина остават във времето. Във вечността.
Но вечността е за хората. Ние я създаваме, като я осмисляме и назоваваме. Тя е като звукът от падащо дърво в гората - ако няма кой да го чуе, то не е шум. Ако няма кой да я осмисля, вечността я няма. Ботев живее в небитие през по-голямата част от времето. В скучното безвремие на прашните шкафове с портрети на възрожденци, на неотваряните страници по библиотеките, на ритмичната смяна на сезоните над гранитните паметници, на изкуственото осветление в глухите музеи, на естественото дихание на вятъра над Вола. Той влиза във вечността за по няколко минути на празниците, когато се сещаме за него, мислим за него, вълнуваме се и създаваме тази вечност. За 40 секунди. За 60 секунди. Не си гледах часовника.

От нас се иска само да спрем за тази кратка вечност. Защото наистина има индивиди, които две неща - да ходят и да мислят - не могат да вършат едновременно. Да спрем. За да се обърнем към себе си. И ако толкова няма нищо вътре, тогава да си продължим.

Другото - рекох да проверя Гласоводителят какво ще рече за политическата ми ориентация. Хубаво, че ДПС на последно място, ама не ми хареса, че най-много ми пасват възгледите с програмата (с обещанията, би трябвало да е) на Синята коалиция и НДСВ. А най-малко ми хареса, че като погледнах, погледнах - ми то който и да бяха сложили отгоре, нищо нямаше да ми хареса.

Аз ще гласувам, обаче за кого?

Tragedy

2009-05-15T22:38:00.002+03:00

Толкова е горещо, не мога да повярвам. Толкова е горещо, прилича на лято. Лошото на това да прилича на лято е, че още не можеш да си позволиш да повярваш, за да не се изсипе някой внезапен дъжд.
В десет вечерта се разхождаш и ти е горещо.
В единадесет упорити цистерни мият настойчиво улицата, вече сигурно половин час. Придвижват се толкова бавно и така настойчиво чегъртат със струите по асфалта, сякаш отмиват до последна капка някакво престъпление. Странна работа.

Но всъщност исках да споделя един сайт, който любимият ми прати днес - виждаш коя песен е била на върха във Великобритания на рождената ти дата. На моята са Bee Gees с Tragedy - каква ирония... Но пък и групата, и песента много ги харесвам, така че да се надяваме, че съдбата е проявила просто чувство за хумор.

Ricchi e Poveri + Frontero & Nemo - Depeche Mode

2009-05-14T01:27:00.004+03:00

След като стана ясно, че концертът на Депеш Мод няма да се състои (като им гледам как са датите от турнето, не виждам за кога може да се пренасрочи, най-вероятно ще си е просто анулиран) и това направо ми съсипа настроението, да попишем малко за музика пък...

На 12 май в зала 1 на НДК бе вторият концерт на италианците Рики е Повери в България. Предишният бе преди четири години, дойдоха по покана на Фамилия Тоника, а аз не ги гледах. Този път дойдоха по покана на Арт БГ и ги гледах Някаква закономерност няма, просто така се случи.

Концертът беше много хубав и няма как иначе да е. Имат си хората хитове, страхотни музиканти са и умеят да общуват с публиката така, че да ти е кеф да си в залата. За хитовете няма какво да изпадам в подробности, достатъчно е да се кажат някои имена: "Voulez-vous danser", "Sarà perché ti amo","Che sarà", "Mamma Maria".

За останалото - това е група, сформирала се през 70-е, ако не се лъжа, което ще рече, че не са в първа младост. А гласовете им са все така страхотни. Чудесно овладени, мощни, ясни, красиви гласове, италиански Професионалисти са хората. Между песните имаше закачки и шеги, които една преводачка се опита да превежда някъде "зад кадър" - но не й се получи много. Все пак отбелязвам, че организаторите са се сетили за това (може и групата да им е обърнала внимание всъщност). На "Voulez-vous danser" бяха поканени всички деца на сцената, за да танцуват с Анджела и се получи страхотно. Изобщо - имаше чудесна атмосфера. И хората си танцуваха по пътеките и пяха, залата беше пълна, имаше много млади хора - доволна съм.

За себе си направих едно умозаключение - като гледам сценичното поведение на тримата и като знам какво влияние е оказала италианската музика (наред с френската и англоезичния рок) върху някои членове на Тоника-та и като знам как се държат по концерти Тоника в различните си формации, мисля, че:
- Или са следвали стъпките на Рики е Повери,
- Или тази музика се прави от подобен тип хора с подобен тертип на себеизразяване :)
Не съм ли просто гений

След този концерт наминах през "Бекстейдж" да видя какво правят момчетата от "Фронтеро" - не ги бях слушала от доста време. Преди тях свириха "Немо" - съвършено непозната за мен група, даже името не им бях чувала. Спечелиха ме на мига с репертоара си - Оейзис, Рейдиохед, много джангърест кавър на отрязък от "Sgt Pepper's..." и фронтменът с тениска на Бийтълс Наше момче, един вид. Свирят и пеят както си трябва, звучат много добре и си имат и авторски парчета.

Фронтеро са задобряли напоследък, не останах до край, за да чуя нещо ново обаче. Данчо е сменил китарата и вместо моята любима черна електрическа изскочи с някаква акустична с много голяма дупка и на светлината на сцената изглеждаше тъмно синя - един чудесен цвят (но едва ли е реален) Мисля, че от това изречение стана ясно какъв експерт по китарите съм Не зная дали заради това или заради клавира или заради сработване или заради усилени репетиции (доколкото ги познавам, репетират, ама да са се скъсали - съмнявам се :) или ги е налегнало вдъхновение, но имаше нещо по-различно в звука (слушала съм ги веднъж в Бекстейдж, така че не е от мястото), което ми хареса повече. Единствено си мисля, че гласът на Данчо не става много за тая песен на ABBA, въпреки че самият кавър явно кефи публиката. Обаче това няма да му го кажа - добре, че едва ли някога ще прочете нещо в блога.
Та така, добра група са. Много ми е неприятно, че някак се разминават с по-широката популярност (доколкото такова нещо има у нас, особено в областта на регето) и не се появяват по реге фестивалите и партитата - омръзна ми от Root Souldja. Но то нещата са толкова комплексни, нали...