Beatles^
Depeche Mode
I want somebody to share
Share the rest of my life
Share my innermost thoughts
Know my intimate details
Someone who'll stand by my side
And give me support
And in return
She'll get my support
She will listen to me
When I want to speak
About the world we live in
And life in general
Though my views may be wrong
They may even be perverted
She'll hear me out
And won't easily be converted
To my way of thinking
In fact she'll often disagree
But at the end of it all
She will understand me
I want somebody who cares
For me passionately
With every thought and
With every breath
Someone who'll help me see things
In a different light
All the things I detest
I will almost like
I don't want to be tied
To anyone's strings
Im carefully trying to steer clear of
Those things
But when I'm asleep
I want somebody
Who will put their arms around me
And kiss me tenderly
Though things like this
Make me sick
In a case like this
I'll get away with it
вторник, 31 юли 2007 г.
понеделник, 30 юли 2007 г.
Сладко
6:30 събота сутрин, Бургас. Пътят от гарата до нас е тих като горска алея, гларусите се разпяват свободно напълно в тон с дрезгавината на утрото, сънлива табела мига с 20 градуса, всичко синее, сивее и свети в спокойна светлина. Лято си е. Това, че тополите са предателки и са започнали да покриват напечените гръбнаци на поизкривените алфалтови алеи в Морската със златни листа, както ще забележа по-късно през деня, които на всичкото отгоре миришат особено есенно, това е нещо, на което просто няма да обръщам внимание.
Имам някои конкретни спомени от детството си, от летните следобеди на гости. Много характерна атмосфера на безбрежност и безвремие. Аромат на кафе, сладки и сладкиши. Сладката на баба ми, сладко от череши, примерно, което се поднася в миниатюрни стъклени чинийки, които събират 2-3 череши, с чаша вода.
Тортите на майка ми и приятелките й. Най-различни типични вкусове, които вече ги няма. То ги няма и толкова много други неща...
Пазарът прелива от сладкия аромат на предесенни плодове. Не е честно, още е юли! Смокините са на път да узреят, което ме подсеща, че отдавна не съм писала (все успявам да набутам смокини в творенията си, затова).
Приятелката ми, която се ожени в Гърция, бе донесла много интересни сладка от един симпатичен остров - Хиос. Бяхме на гости на ликьор от канела
и:
сладко от зелени патладжанчета,
фъстъци
и мандарини
5 без 10, понеделник сутрин, Плиска, такси. Всичко сивее, само челото на планината зеленее безхаберно в очакване слънчевите лъчи да се разплискат по нея. Тази есен ще правя сладко.
Имам някои конкретни спомени от детството си, от летните следобеди на гости. Много характерна атмосфера на безбрежност и безвремие. Аромат на кафе, сладки и сладкиши. Сладката на баба ми, сладко от череши, примерно, което се поднася в миниатюрни стъклени чинийки, които събират 2-3 череши, с чаша вода.
Тортите на майка ми и приятелките й. Най-различни типични вкусове, които вече ги няма. То ги няма и толкова много други неща...
Пазарът прелива от сладкия аромат на предесенни плодове. Не е честно, още е юли! Смокините са на път да узреят, което ме подсеща, че отдавна не съм писала (все успявам да набутам смокини в творенията си, затова).
Приятелката ми, която се ожени в Гърция, бе донесла много интересни сладка от един симпатичен остров - Хиос. Бяхме на гости на ликьор от канела
и:
сладко от зелени патладжанчета,
фъстъци
и мандарини
5 без 10, понеделник сутрин, Плиска, такси. Всичко сивее, само челото на планината зеленее безхаберно в очакване слънчевите лъчи да се разплискат по нея. Тази есен ще правя сладко.
събота, 28 юли 2007 г.
Пак по въпроса за Гошо
Онзи от миналия пост. Ще се опитам да бъда кратка.
Забелязвам, че в днешни дни мнозина въприемат народното творчество, в частност приказките и песните, като елементарно, просто и абсолютно еднопластово - приказките са за да се забавляват децата, песните - за да се друса хоро. Точка. Не всеки е длъжен да чете Елиаде и Проп, разбира се. Не зная какво се е получило, настоящата действителност не разбира тогавашните изразни средства или нещо друго, но една приказка като начало далеч не е само за деца и целта й далеч не се ограничава само да бъде проводник на нравоучения за нещата от живота. Няма да отегчавам с по-нататъшни думи, давам конкретно за баладата от предния пост.
Змеят, образът на змея и змията в българския фолклор имат много сложно и обширно място. Аз си падам по тази митологична фигура, признавам си. При все, че св. Георги, когото съм си нарочила поради очевидни причини за мой си светец, не се колебае да наниже змея. Но това е друга история :) Та от една страна змията е персонификация на земните, подземните сили (да, и на женските, точно тъй). На злото, болестта, смъртта. Мисля, че това олицетворяват змейовете, с които наш Жоро нощем (нормално е да е нощем, нали) се бие. (Разбира се, има още много аспекти на змийския образ, но няма да се занимавам с тях сега.) И затова денем няма сили. Денем - в живота, изложен на показ, пред обществото.
Има много видове взаимоотношения в едно семейство. Тази балада обхваща само едно, така че не можем от нея да си правим изводи за връзките на хората преди векове като цяло. Ако трябва да правя паралел, Георги днес би бил нещо като Робин Худ, Батман, Бойко Борисов или активист на "Грийнпийс" (пфу). В борба със заплахите за човечеството като цяло феноменалните му чутовни сили се изчерпват.
Защо Гьоргевица се е омъжила за него, не мога да твърдя със сигурност. Но не намирам нищо нередно или достойно за присмех в това една жена да бъде привлечена от силата у мъжа. Това по въпроса за забитата кама. А пиенето просто е поредния символ на мъжествеността, не особено привлекателен в моите очи, но все пак символ.
И така, имаме следното семейство: Гьоргевица е пристанала на Гьорги, защото той е бил най-юнак из юнаците. Влюбила се в него и приела факта, че той е отдаден на обществената кауза, в чието име жертва семейството си и нормалните им отношения. Но след много години все пак й писва и вместо да тръгне да кръшка вечер, докато той така и така е зает със змейове и няма да я хване, или да го остави да си умре, като не се грижи за раните му, тя му заявява открито какво я мъчи. Той е наясно, че не може да се откаже от кампанията за защита на средната земя от змейовото нашествие, а и си дава сметка, че този живот й тежи, обаче явно държи на нея и иска да я задържи, затова отново й припомня, по нагледен начин, че той е мъжът на живота й, като преди това не й отнема правото да извърши своя свободен избор. И по свободен избор според мен остава тя после при него.
Не давам да се говори ни срещу него, ни срещу нея. Ако имах мъж човек на изкуството, примерно, положението сигурно щеше да е същото. По цели нощи щеше да се бори със своите демони на хартия, платно или звуци. Разбира се, щеше да има и компромисно време за вързката. Баладата абсолютизира за по-голямо въздействие.
Относно юначеството - аз не мога да се оплача, че не се справям (и смея да твърдя - добре) в живота сама. Сигурно мога да си живея добре без мъжко рамо. Но естествената ми двойнствена природа съчетава силата и слабостта, така са повечето жени. Затова стремежът да има един човек, за когото да се грижиш и който да се грижи (закриля, пази, каквото щете) теб, аз намирам за естествен и достоен за уважение. Това движи света напред. Силните жени не трябва да са самотни жени. Жените със силно мъжко рамо до себе си не трябва автоматично да се окачествяват като слаби. Змейовете трябва да се отделят в резерват :)
Де да можех така да си обясня и последната книга, която четох...
Забелязвам, че в днешни дни мнозина въприемат народното творчество, в частност приказките и песните, като елементарно, просто и абсолютно еднопластово - приказките са за да се забавляват децата, песните - за да се друса хоро. Точка. Не всеки е длъжен да чете Елиаде и Проп, разбира се. Не зная какво се е получило, настоящата действителност не разбира тогавашните изразни средства или нещо друго, но една приказка като начало далеч не е само за деца и целта й далеч не се ограничава само да бъде проводник на нравоучения за нещата от живота. Няма да отегчавам с по-нататъшни думи, давам конкретно за баладата от предния пост.
Змеят, образът на змея и змията в българския фолклор имат много сложно и обширно място. Аз си падам по тази митологична фигура, признавам си. При все, че св. Георги, когото съм си нарочила поради очевидни причини за мой си светец, не се колебае да наниже змея. Но това е друга история :) Та от една страна змията е персонификация на земните, подземните сили (да, и на женските, точно тъй). На злото, болестта, смъртта. Мисля, че това олицетворяват змейовете, с които наш Жоро нощем (нормално е да е нощем, нали) се бие. (Разбира се, има още много аспекти на змийския образ, но няма да се занимавам с тях сега.) И затова денем няма сили. Денем - в живота, изложен на показ, пред обществото.
Има много видове взаимоотношения в едно семейство. Тази балада обхваща само едно, така че не можем от нея да си правим изводи за връзките на хората преди векове като цяло. Ако трябва да правя паралел, Георги днес би бил нещо като Робин Худ, Батман, Бойко Борисов или активист на "Грийнпийс" (пфу). В борба със заплахите за човечеството като цяло феноменалните му чутовни сили се изчерпват.
Защо Гьоргевица се е омъжила за него, не мога да твърдя със сигурност. Но не намирам нищо нередно или достойно за присмех в това една жена да бъде привлечена от силата у мъжа. Това по въпроса за забитата кама. А пиенето просто е поредния символ на мъжествеността, не особено привлекателен в моите очи, но все пак символ.
И така, имаме следното семейство: Гьоргевица е пристанала на Гьорги, защото той е бил най-юнак из юнаците. Влюбила се в него и приела факта, че той е отдаден на обществената кауза, в чието име жертва семейството си и нормалните им отношения. Но след много години все пак й писва и вместо да тръгне да кръшка вечер, докато той така и така е зает със змейове и няма да я хване, или да го остави да си умре, като не се грижи за раните му, тя му заявява открито какво я мъчи. Той е наясно, че не може да се откаже от кампанията за защита на средната земя от змейовото нашествие, а и си дава сметка, че този живот й тежи, обаче явно държи на нея и иска да я задържи, затова отново й припомня, по нагледен начин, че той е мъжът на живота й, като преди това не й отнема правото да извърши своя свободен избор. И по свободен избор според мен остава тя после при него.
Не давам да се говори ни срещу него, ни срещу нея. Ако имах мъж човек на изкуството, примерно, положението сигурно щеше да е същото. По цели нощи щеше да се бори със своите демони на хартия, платно или звуци. Разбира се, щеше да има и компромисно време за вързката. Баладата абсолютизира за по-голямо въздействие.
Относно юначеството - аз не мога да се оплача, че не се справям (и смея да твърдя - добре) в живота сама. Сигурно мога да си живея добре без мъжко рамо. Но естествената ми двойнствена природа съчетава силата и слабостта, така са повечето жени. Затова стремежът да има един човек, за когото да се грижиш и който да се грижи (закриля, пази, каквото щете) теб, аз намирам за естествен и достоен за уважение. Това движи света напред. Силните жени не трябва да са самотни жени. Жените със силно мъжко рамо до себе си не трябва автоматично да се окачествяват като слаби. Змейовете трябва да се отделят в резерват :)
Де да можех така да си обясня и последната книга, която четох...
четвъртък, 26 юли 2007 г.
Георги и така нататък
Попаднах на една народна балада и смятам да я постна тук, колкото и да е дълга, за сметка на това ще съкратя приложените размисли и страсти. Така, телеграфно: много гледни точки има, но тази по-долу стилизирано илюстрира максимално близко моята. Идеалната ситуация, когато Гьорги не само нощем се бие с дзерове, ами и денем носи жена си на ръце, не съществува. Обратната не е за изхвърляне, но ако една жена си пада по биещ се със змейове мъж, няма как... Та браво на нея, че като е възникнал проблем във връзката, не си замълчала. И браво на него, че е направил всичко възможно да оправи нещата и да я задържи. Да се обичат младите!
Болен Георги и жена му
(Българска народна поезия и проза в седем тома. Том ІV: Народни балади)
Болен Гьорги болен лежи,
болен лежи девет годин -
ни умира, ни оздравя.
Гьоргьовица млада булка,
тя на Гьорги проговаря:
- Ей та тебе, болен Гьорги,
що ми лежиш девет годин,
ни умираш, ни оздравяш,
ни на мене прошка даваш,
прошка даваш да са жена;
омръзна ми, додея ми -
дене лежиш на постеля,
ноще одиш по планини,
та са бийеш със змейове!
Омръзна ми, додея ми
да ти връзвам девет рани,
девет рани куршумени,
десетата мъждрачова!
Изпогнои девет тръби,
девет тръби бяло платно,
десетята копринено
изпогнои девет плъсти,
девет баслам юргане -
дососа ми, додея ми,
искам прошка да са жена!
А Гьорги й отговаря:
- Ей та тебе, млада булко,
проста бъди, ожени са,
ако найдеш друго либе
по-юначно освен мене!
Тя отиде във чаршия,
ареса си друго либе,
доведе го при млад Гьорги
и на Гьорги проговаря:
- Това либе ще си зема!
Отговаря болен Гьорги
- Ей та тебе, Гьоргьовице,
я си увляз във мазите,
та наточи чаша вино,
що си бере девет оки,
и си ела тук при назе!
Га отиде Гьоргьовица,
та наточи чаша вино,
що си бере девет оки,
па се качи право при тях
Проговаря болен Гьорги:
- Кой изпийе таа чаша,
таа чаша руйно вино,
той ще вземе Гьоргьовица!
Па покани добар юнак,
подава му чаша вино -
подигна я добар юнак,
но не можа я изпийе.
Подигна я болен Гьорги,
та я изпи в един сулук,
па си дума на юнака:
- Не мож зема Гьоргьовица!
Па забожда кама в земя
девет педи на дълбоко,
па на юнак проговаря:
Ако можеш я измъкна,
и то да йе с енна ръка,
ще си земеш Гьоргьовица!
Помъчи са добар юнак
и не можа я извади -
измъкна я болен Гьорги
с енно пръсте от земята.
И пак оста Гьоргьовица
да си гледа болен Гьорги.
Копривщица, Пирдопско (СбНУ 46, № 9).
Болен Георги и жена му
(Българска народна поезия и проза в седем тома. Том ІV: Народни балади)
Болен Гьорги болен лежи,
болен лежи девет годин -
ни умира, ни оздравя.
Гьоргьовица млада булка,
тя на Гьорги проговаря:
- Ей та тебе, болен Гьорги,
що ми лежиш девет годин,
ни умираш, ни оздравяш,
ни на мене прошка даваш,
прошка даваш да са жена;
омръзна ми, додея ми -
дене лежиш на постеля,
ноще одиш по планини,
та са бийеш със змейове!
Омръзна ми, додея ми
да ти връзвам девет рани,
девет рани куршумени,
десетата мъждрачова!
Изпогнои девет тръби,
девет тръби бяло платно,
десетята копринено
изпогнои девет плъсти,
девет баслам юргане -
дососа ми, додея ми,
искам прошка да са жена!
А Гьорги й отговаря:
- Ей та тебе, млада булко,
проста бъди, ожени са,
ако найдеш друго либе
по-юначно освен мене!
Тя отиде във чаршия,
ареса си друго либе,
доведе го при млад Гьорги
и на Гьорги проговаря:
- Това либе ще си зема!
Отговаря болен Гьорги
- Ей та тебе, Гьоргьовице,
я си увляз във мазите,
та наточи чаша вино,
що си бере девет оки,
и си ела тук при назе!
Га отиде Гьоргьовица,
та наточи чаша вино,
що си бере девет оки,
па се качи право при тях
Проговаря болен Гьорги:
- Кой изпийе таа чаша,
таа чаша руйно вино,
той ще вземе Гьоргьовица!
Па покани добар юнак,
подава му чаша вино -
подигна я добар юнак,
но не можа я изпийе.
Подигна я болен Гьорги,
та я изпи в един сулук,
па си дума на юнака:
- Не мож зема Гьоргьовица!
Па забожда кама в земя
девет педи на дълбоко,
па на юнак проговаря:
Ако можеш я измъкна,
и то да йе с енна ръка,
ще си земеш Гьоргьовица!
Помъчи са добар юнак
и не можа я извади -
измъкна я болен Гьорги
с енно пръсте от земята.
И пак оста Гьоргьовица
да си гледа болен Гьорги.
Копривщица, Пирдопско (СбНУ 46, № 9).
Прошки
It is easier to forgive an enemy than to forgive a friend.
W. Blake
или, ако предпочитате:
We read that we ought to forgive our enemies; but we do not read that we ought to forgive our friends.
Sir Francis Bacon
Така се случи последните няколко дни, че се замислих за един от последните важни хора в живота ми, изскочил оттам като тапа от шампанско, оставило червените си следи по белите стени на хола. Снощи търсех служебната бележка от Ливанското училище, за да си подновя учителската карта за библиотеката на Френския институт, и попаднах на чанта, която носих миналата година (добре, че я намерих, там беше визитката за един козметичен салон, полезни неща). Миналата година точно по това време ходих в Прага за концерта на Клептън и в автобуса за натам бившият, който понастоящем идентифицирам с кодовото име "онуй", ми обясняваше граматическата система на турския език (филолог човек). Което беше много интересно, а листите са ми още в чантата, бях ги забравила. Стана ми криво, а и онзи ден обща позната засегна темата, че като мине достатъчно време и се успокоя, ще простя. Аз съм си спокойна, но се замислих за прощаването. Пуснах един гугъл, да замажа очите на статистиката, и се нацвъкаха какви ли не цитати, кой от кой по-различни и високопарни. Аз съм любителка на цитатите, но ни един от тези не ми хареса. Излязоха и резултати за обичая "Прошка". Нервиращо е до някъде, как всичко те убеждава, че простиш ли, намираш едва ли не изгубения рай, душевен мир, превъзходство и великодушие и започваш да гледаш благо като светица от икона, а кандилото просветва и хвърля игриви и мъдри отблясъци в очите ти.
Уикипедията твърди: "Прошката е мисловният духовен и емоционален акт на освобождаване от чувства като гняв, раздразнение и негодувание, насочени към друг човек, заради сторени от него нежелани действия или нанесени обиди. Прошката не означава подтискане на гнева и раздразнението, а напълното освобождаване от тях чрез осъзнаване на причините, довели до появата на тези чувства и оттам — намирането на по-рационален начин за преодоляване на дразнителя. Прощаването има значение най-вече за прощаващия, тъй като той се освобождава от негативните си емоции и добива отново възможност за обективна преценка на фактите, свързани с другия човек, въпросната нанесена обида или нежелано поведение."
Мисля да мина без способността отново да преценявам обективно фактите, особено след като бъдещи факти няма да има, а пък тези миналите много добре си отиват с интериора точно така, както необективно съм ги украсила по моему си.
Така че - не, благодаря. Прощавам непрекъснато за страшно много неща, и убедена съм, всеки го прави къде съзнателно, къде не толкова, в по-голяма или по-малка степен. Прощавам настъпване по душевен мазол, несъвместимо поведение, огорчени и обида, нечие несвойствено поведение, посегателство на теб и другите, прощавам на институции, отделни личности, на минало и бъдеще, на Топлофикация и бабката, дето ми къса нервите, като вика по кучето ми, на продавачката в зарзаватчийницата, която се прави на ударена, че миналия път не ми върна пари, на родителите си, че се държат така, на брат си, че не се държи инак, на себе си дори (и още). Нямам моливи и гумички, не ми се занимава с чертаене на граници между приемане, допускане, примирение и прощаване, да се оправят. Оказа се обаче, че не мога да простя едно клише. Не мога и да го забравя (тези двете неща са много свързани, си мисля). Опитвах, Бога ми. Но в един светъл миг осъзнах, че няма нужда да се насилвам. Пука ми от окачествяванията на другите - не мога да го преглътна и това си е. Смешно, нали, някои клишета надживяват клишираността си. Измамено доверие и страхливост, даже подлост, особено у мъж - отврат.
Nothing worth doing is completed in our lifetime,
Therefore, we are saved by hope.
Nothing true or beautiful or good makes complete sense in any immediate context of history;
Therefore, we are saved by faith.
Nothing we do, however virtuous, can be accomplished alone.
Therefore, we are saved by love.
No virtuous act is quite a virtuous from the standpoint of our friend or foe as from our own;
Therefore, we are saved by the final form of love which is forgiveness.
Reinhold Niebuhr
Явно любовта ми се врътна и напусна, преди да стигне крайната си форма.
Но, Господи, как се отплесвам, мисълта ми беше друга. Благият покой на прошката в този конкретен случай, усещам, ще ме заглади като с ютия и ще ме гледжоса като поредното усмихната керамична стомна на някоя лавица. Моето собствено кипящо езерце може да разваля идиличния пейзаж на вътрешния ми мир и да смущава посетителите, дошли с покривка за пикник и сламени шапки, но е едно от нещата, заради които се усещам жива. Жива не на парче, на момент, покрай събитие, а постоянно. Един пространствено времеви континуум. Жива поне колкото котката на Шрьодингер.
Ей, това стремежът към силен финал с поанта е досаден и упорит като конска муха!
W. Blake
или, ако предпочитате:
We read that we ought to forgive our enemies; but we do not read that we ought to forgive our friends.
Sir Francis Bacon
Така се случи последните няколко дни, че се замислих за един от последните важни хора в живота ми, изскочил оттам като тапа от шампанско, оставило червените си следи по белите стени на хола. Снощи търсех служебната бележка от Ливанското училище, за да си подновя учителската карта за библиотеката на Френския институт, и попаднах на чанта, която носих миналата година (добре, че я намерих, там беше визитката за един козметичен салон, полезни неща). Миналата година точно по това време ходих в Прага за концерта на Клептън и в автобуса за натам бившият, който понастоящем идентифицирам с кодовото име "онуй", ми обясняваше граматическата система на турския език (филолог човек). Което беше много интересно, а листите са ми още в чантата, бях ги забравила. Стана ми криво, а и онзи ден обща позната засегна темата, че като мине достатъчно време и се успокоя, ще простя. Аз съм си спокойна, но се замислих за прощаването. Пуснах един гугъл, да замажа очите на статистиката, и се нацвъкаха какви ли не цитати, кой от кой по-различни и високопарни. Аз съм любителка на цитатите, но ни един от тези не ми хареса. Излязоха и резултати за обичая "Прошка". Нервиращо е до някъде, как всичко те убеждава, че простиш ли, намираш едва ли не изгубения рай, душевен мир, превъзходство и великодушие и започваш да гледаш благо като светица от икона, а кандилото просветва и хвърля игриви и мъдри отблясъци в очите ти.
Уикипедията твърди: "Прошката е мисловният духовен и емоционален акт на освобождаване от чувства като гняв, раздразнение и негодувание, насочени към друг човек, заради сторени от него нежелани действия или нанесени обиди. Прошката не означава подтискане на гнева и раздразнението, а напълното освобождаване от тях чрез осъзнаване на причините, довели до появата на тези чувства и оттам — намирането на по-рационален начин за преодоляване на дразнителя. Прощаването има значение най-вече за прощаващия, тъй като той се освобождава от негативните си емоции и добива отново възможност за обективна преценка на фактите, свързани с другия човек, въпросната нанесена обида или нежелано поведение."
Мисля да мина без способността отново да преценявам обективно фактите, особено след като бъдещи факти няма да има, а пък тези миналите много добре си отиват с интериора точно така, както необективно съм ги украсила по моему си.
Така че - не, благодаря. Прощавам непрекъснато за страшно много неща, и убедена съм, всеки го прави къде съзнателно, къде не толкова, в по-голяма или по-малка степен. Прощавам настъпване по душевен мазол, несъвместимо поведение, огорчени и обида, нечие несвойствено поведение, посегателство на теб и другите, прощавам на институции, отделни личности, на минало и бъдеще, на Топлофикация и бабката, дето ми къса нервите, като вика по кучето ми, на продавачката в зарзаватчийницата, която се прави на ударена, че миналия път не ми върна пари, на родителите си, че се държат така, на брат си, че не се държи инак, на себе си дори (и още). Нямам моливи и гумички, не ми се занимава с чертаене на граници между приемане, допускане, примирение и прощаване, да се оправят. Оказа се обаче, че не мога да простя едно клише. Не мога и да го забравя (тези двете неща са много свързани, си мисля). Опитвах, Бога ми. Но в един светъл миг осъзнах, че няма нужда да се насилвам. Пука ми от окачествяванията на другите - не мога да го преглътна и това си е. Смешно, нали, някои клишета надживяват клишираността си. Измамено доверие и страхливост, даже подлост, особено у мъж - отврат.
Nothing worth doing is completed in our lifetime,
Therefore, we are saved by hope.
Nothing true or beautiful or good makes complete sense in any immediate context of history;
Therefore, we are saved by faith.
Nothing we do, however virtuous, can be accomplished alone.
Therefore, we are saved by love.
No virtuous act is quite a virtuous from the standpoint of our friend or foe as from our own;
Therefore, we are saved by the final form of love which is forgiveness.
Reinhold Niebuhr
Явно любовта ми се врътна и напусна, преди да стигне крайната си форма.
Но, Господи, как се отплесвам, мисълта ми беше друга. Благият покой на прошката в този конкретен случай, усещам, ще ме заглади като с ютия и ще ме гледжоса като поредното усмихната керамична стомна на някоя лавица. Моето собствено кипящо езерце може да разваля идиличния пейзаж на вътрешния ми мир и да смущава посетителите, дошли с покривка за пикник и сламени шапки, но е едно от нещата, заради които се усещам жива. Жива не на парче, на момент, покрай събитие, а постоянно. Един пространствено времеви континуум. Жива поне колкото котката на Шрьодингер.
Ей, това стремежът към силен финал с поанта е досаден и упорит като конска муха!
вторник, 24 юли 2007 г.
Горещи мисли
Навън е горещо, вътре положението не е по-добро, а симпатичният ми апартамент на последния етаж е нещо като топлинна камера. Въпреки всичко все още съм решена ако се местя в нов, да е южно изложение. Тъпо, но упорито - това е моето мото в живота.
Снощи по случайно стечение на обстоятелствата, включващо вегетариански ресторант със странно работно време и бъдещ обзор на този тип заведения от моя страна, се озовах във Social Jazz Club. Отдавна бях решила да го видя що за място е - ами доста приятно. Понеделник вечер в 22:30 ч. вътре е само персоналът и Даяна Крол на видеостената в компанията на някакви и Питър Ърскин на барабани, когото имах честта и удоволствието да гледам в рамките на Джаз Пик миналата година. Крайно време е най-накрая да чуя нещо на "Уедър Рипорт".
Една текила сънрайз, която може би трябваше да изглежда нещо такова:
но в клуба бе доста тъмно и нямам представа дали наистина беше така. Много обичам текила, но следващия път ще си поръчам Бейлис.
Преди една година и нещо изобщо не понасях какъвто и да е джаз. Сега част от джаз музиката ми е слушаема, друга все така не мога да търпя, трета даже харесвам. Има еволюция и спрямо друг музикален стил. А познатите ми, които са "навътре" в нещата и чиито приказки по темата (защото обичат да говорят помежду си) всъщност ме заинтригуваха, продължават упорито да твърдят, че то така не става. Ако не го харесаш от пръв слух, забрай тая раб'та. Така че не може да се обяснява.
Хубаво.
Но аз съм тъпо и упорито. И много интересно как се получава, ама нещата стават. Само че с принципа "Потърси си сам" просто става по-бавно. И го няма онова приказно усещане за споделеност, при което напредваш по пътеката, ама има някоя уверена ръка, която отмества храстите и лианите.
Все някой знае по-добре как точно стават нещата.
Сакън да не им навлезеш в свещената територия и да я опетниш с неукото си присъствие.
Точно така, това е от тия, киселите постове.
А клубът наистина е добро място. Групата може да се вижда на практика от почти всяка маса. Скъпичко е и изборът на коктейли е силно ограничен. Входът при група е 10 лв., когато няма група, няма и вход. След Даяна пуснаха "Ток Ток Ток". Има симпатични кръгли маси с по четири симпатични кръгли столове с елегантни крачета и облегалки, както и две сепарета с много блазнеща мека кожена мебел. Малко са нагъчкани масите една в друга. По-светло помещение за непушачи, само с бяла мека мебел, изведено в отделен салон, нещо като преддверие. Стилно и уютно. Сигурно скоро и него ще затворят...
Снощи по случайно стечение на обстоятелствата, включващо вегетариански ресторант със странно работно време и бъдещ обзор на този тип заведения от моя страна, се озовах във Social Jazz Club. Отдавна бях решила да го видя що за място е - ами доста приятно. Понеделник вечер в 22:30 ч. вътре е само персоналът и Даяна Крол на видеостената в компанията на някакви и Питър Ърскин на барабани, когото имах честта и удоволствието да гледам в рамките на Джаз Пик миналата година. Крайно време е най-накрая да чуя нещо на "Уедър Рипорт".
Една текила сънрайз, която може би трябваше да изглежда нещо такова:
но в клуба бе доста тъмно и нямам представа дали наистина беше така. Много обичам текила, но следващия път ще си поръчам Бейлис.
Преди една година и нещо изобщо не понасях какъвто и да е джаз. Сега част от джаз музиката ми е слушаема, друга все така не мога да търпя, трета даже харесвам. Има еволюция и спрямо друг музикален стил. А познатите ми, които са "навътре" в нещата и чиито приказки по темата (защото обичат да говорят помежду си) всъщност ме заинтригуваха, продължават упорито да твърдят, че то така не става. Ако не го харесаш от пръв слух, забрай тая раб'та. Така че не може да се обяснява.
Хубаво.
Но аз съм тъпо и упорито. И много интересно как се получава, ама нещата стават. Само че с принципа "Потърси си сам" просто става по-бавно. И го няма онова приказно усещане за споделеност, при което напредваш по пътеката, ама има някоя уверена ръка, която отмества храстите и лианите.
Все някой знае по-добре как точно стават нещата.
Сакън да не им навлезеш в свещената територия и да я опетниш с неукото си присъствие.
Точно така, това е от тия, киселите постове.
А клубът наистина е добро място. Групата може да се вижда на практика от почти всяка маса. Скъпичко е и изборът на коктейли е силно ограничен. Входът при група е 10 лв., когато няма група, няма и вход. След Даяна пуснаха "Ток Ток Ток". Има симпатични кръгли маси с по четири симпатични кръгли столове с елегантни крачета и облегалки, както и две сепарета с много блазнеща мека кожена мебел. Малко са нагъчкани масите една в друга. По-светло помещение за непушачи, само с бяла мека мебел, изведено в отделен салон, нещо като преддверие. Стилно и уютно. Сигурно скоро и него ще затворят...
вторник, 17 юли 2007 г.
Dulce Pontes
Концертът на Дулсе Понтеш (така се чете Dulce Pontes, защото е потругалка) беше преди Стоунс, но нищо.
Що-годе добре съм го описала в Словеса, затова няма да многословствам и тук. Е, можеше да го напиша и много по-добре, признавам си.
Хубавото е, че получих писмо от Маргарита от Джаз + (организаторите), в което ми благодари за "прекрасния материал" (да, трябваше да се постарая повече), като допълва, че така "безумните усилия и работа по концерта придобиват смисъл, за да се случват точно такива концерти тук".
Наистина си представям колко е трудно, така че малко ми става съвестно, задето все се заяждам с организацията, но грешките трява да се посочват. А и не мисля, че ми е толкова хубаво писанието, но пък концертът бе неописуемо великолепен. Затова се радвам, че статията има такъв ефект.
За душата - разкошната "Canção do Mar"
Що-годе добре съм го описала в Словеса, затова няма да многословствам и тук. Е, можеше да го напиша и много по-добре, признавам си.
Хубавото е, че получих писмо от Маргарита от Джаз + (организаторите), в което ми благодари за "прекрасния материал" (да, трябваше да се постарая повече), като допълва, че така "безумните усилия и работа по концерта придобиват смисъл, за да се случват точно такива концерти тук".
Наистина си представям колко е трудно, така че малко ми става съвестно, задето все се заяждам с организацията, но грешките трява да се посочват. А и не мисля, че ми е толкова хубаво писанието, но пък концертът бе неописуемо великолепен. Затова се радвам, че статията има такъв ефект.
За душата - разкошната "Canção do Mar"
Lost in Cherbourg
Минутка за реклама + още нещо или похвали се сам.
:)
Утре ще представям по "Христо Ботев" (Артефир, след 12:15 ч.) последната книга, която превеждах за един от издателите, с които работя - "Пътешествие по Екватора". Да видим какви глупости ще говоря.
А в четвъртък в Дом на киното ще прожектират "Шербургските чадъри". Преводът на субтитрите е мой, снощи ми се обадиха да кажат, че съм се справила чудесно, а ми е пръв филм. Това по хвалбите.
Сега за "Чадърите".
За пръв път го гледах миналата седмица, докато го превеждах. Много странен филм. Две неща ми направиха впечатление - музиката (толкова съм доволна, че миналата година имах възможността да гледам коцерта на Мишел Льогран в НДК),
която на няколко места беше по-главно действащо лице от актьорите. Без нея силните сцени нямаше да са толкова силни. Това не е изолиран феномен в историята на киното, но в последните филми, които съм гледала, сякаш вече няма такова нещо. Текат диалози, хитроумни реплики, очите попиват движения и статични фрагменти, забавени нарочно с цел да прогорят спомен в съзнанието. Но последният филм с музика, която участва в сюжета, сякаш беше "Гладиатор". Колкото и да съм резервирана към филма, колкото и да съм пристрастна към Лиза Жерар, като се абстрахирам от това, остава една мелодия, която продължава да живее и извън лентата, а вътре в нея бърника из душата на зрителя и пренастройва някои чаркове вътре по независим начин.
Второто нещо при "Шербургските чадъри" е проблемът, пред който се изправих, при усвояването на сюжета. Какво точно стана - той не й пишеше (защо?) или майката криеше писмата (защо тогава все пак част бяха получени?)? Много ме измъчва този въпрос, липсата на отговор ми пречи да заема някаква позиция спрямо героите. А може би просто той е пишел рядко, без заговор откъм майката, и нещата са следвали своя ход... Гадно!
А Катрин Деньов изобщо не мога да я позная и е почти сладка. Толкова е трогателно как отиват да танцуват. Зала за танци, двойките спазват определени стъпки, на сантиметри един от друг, много е... интересно :)
Не бива да се забравя и началната сцена, още при надписите, когато площадът, над който вали дъжд, е заснет отгоре - 1964 година, чиста проба майсторство.
:)
Утре ще представям по "Христо Ботев" (Артефир, след 12:15 ч.) последната книга, която превеждах за един от издателите, с които работя - "Пътешествие по Екватора". Да видим какви глупости ще говоря.
А в четвъртък в Дом на киното ще прожектират "Шербургските чадъри". Преводът на субтитрите е мой, снощи ми се обадиха да кажат, че съм се справила чудесно, а ми е пръв филм. Това по хвалбите.
Сега за "Чадърите".
За пръв път го гледах миналата седмица, докато го превеждах. Много странен филм. Две неща ми направиха впечатление - музиката (толкова съм доволна, че миналата година имах възможността да гледам коцерта на Мишел Льогран в НДК),
която на няколко места беше по-главно действащо лице от актьорите. Без нея силните сцени нямаше да са толкова силни. Това не е изолиран феномен в историята на киното, но в последните филми, които съм гледала, сякаш вече няма такова нещо. Текат диалози, хитроумни реплики, очите попиват движения и статични фрагменти, забавени нарочно с цел да прогорят спомен в съзнанието. Но последният филм с музика, която участва в сюжета, сякаш беше "Гладиатор". Колкото и да съм резервирана към филма, колкото и да съм пристрастна към Лиза Жерар, като се абстрахирам от това, остава една мелодия, която продължава да живее и извън лентата, а вътре в нея бърника из душата на зрителя и пренастройва някои чаркове вътре по независим начин.
Второто нещо при "Шербургските чадъри" е проблемът, пред който се изправих, при усвояването на сюжета. Какво точно стана - той не й пишеше (защо?) или майката криеше писмата (защо тогава все пак част бяха получени?)? Много ме измъчва този въпрос, липсата на отговор ми пречи да заема някаква позиция спрямо героите. А може би просто той е пишел рядко, без заговор откъм майката, и нещата са следвали своя ход... Гадно!
А Катрин Деньов изобщо не мога да я позная и е почти сладка. Толкова е трогателно как отиват да танцуват. Зала за танци, двойките спазват определени стъпки, на сантиметри един от друг, много е... интересно :)
Не бива да се забравя и началната сцена, още при надписите, когато площадът, над който вали дъжд, е заснет отгоре - 1964 година, чиста проба майсторство.
понеделник, 16 юли 2007 г.
Rolling Stones
Спретнат и подреден, докладът е тук. Иначе, за да не прекаляваме със снимките, една офъкана версия с кликаеми ;) картинки:
Моята нагласа спрямо Стоунс дълго време беше:
Като заклет и върл Бийтълс фен, дълго време просто на инат не слушах Стоунс. После ги слушах, но не мога да кажа, че са любимата ми група. Въпреки това един ден се наложи да пиша ревю за ДВДто от Рио (онзи концерт, където били събрали около един милион души миналата година). Това ме плени - без особени декори (ако не се лъжа) и заврънкулки, тези наближаващи седемдесетте момчета ми скриха шапката. И щом се появиха датите за Белград и Букурещ, реших да ходя. За Букурещ билетите бяха свършили и затова си взех за сръбската столица, с любезното предложение на Ивентим да ме закарат, избрах си и да пътувам през нощта, та да поразгледам този град, през който само транзит съм минавала до сега. Описанието на града ще спестя, в общи линии разгледахме това-онова, пихме кафе, подремахме в парка, упорито приказвахме на всички на български, упорито ни разбираха без проблеми, понесоха се слухове, че нямало да може да се вкарват апарати, даже телефоните били забранили. Разбира се, половината бус бе пълен с хора на възраст, част от които имаха неприятното свойство да се пишат компетентни по всички въпроси. "Разбира се, че няма да дават апарати, на кой концерт дават!" Реших да не споря и си отминах.
Концертът бе в парк Uscе (нямам идея как се прозинася). Първоначално обявен за Хиподрума с 100 000 места, сега не знам колко бяха местата, а из пресата (сръбска и чужда) броят на посетилите концерта варира от 50 000 до 70 000. Аз бях с "по-скъпите" билети, пред сцената, така че не можах изобщо да видя колко народ има. Някъде към 6 и нещо се замъкнахме спокойно към входовете, пътят към които бе обозначен от огромни транспаранти, плюс инфо на колко метра се намират (да правя ли сравнения със СМЕските концерти на Локо?), на входа ни иззеха водата и храната (явно си бяха взели поука от концерта на Ред Хот, когато към сцената летяха бутилки) и ни пуснаха. На същинския вход щателно ни пребъркаха, "Фото - може" каза дамата полицайка, но бая се зачуди на хапчетата в чантата ми.
Културно малко по малко хората изпълваха пространството, имаше място да се стои и седи без проблеми, можехме даже да отидем на първите редове - не знаех, че тук няма да има такова блъскане, като на Ред Хот, примерно, затова си останахме към 10-ти ред, образно казано.
Подгряващи бяха сръбските "Elektricni Orgazam" със седемдесетарски рок и ирландците "The Answer" - много добра група, леко а ла Лед Цепелин.
Беше горещо, аз бях изморена, недоспала, боляха ме краката, мрънках и прочее. Сцената по светло:
Обявени за 21:15 ч., Стоунс не се появиха преди 21:30, не ми достигаше въздух, беше ми лошо и просто си представях как припадам и няма как да ме изнесат. Тогава се прибраха страничните екрани и шоуто започна - взривове, фойерверки, на екрана се прожектираше взрив, все пак турнето е Bigger Bang - наистина въздействащо. Предполагам, се досещате - вече не ме болеше ни глава, ни нищо, мене ме нямаше сякаш так като единица личност. "Start Me Up" - Мик изскочи на сцената точно като жив дявол, Кийт се хилеше широко и за секунди се настани някакво настроение, една атмосфера, която после, когато четох отзиви за концерта, явно е била усетена от всички. Публиката бе повече от адекватна - все пак Стоунс никога не са били в Белград - и не се пестеше. Интересно, и за мой късмет, същото важеше за музикантите. Сякаш наистина им беше кеф да са точно тук. А такива неща се усещат и формата на взаимност, която се установи, сама по себе си бе достатъчно вълнуваща.
Мик се беше постарал - написал си беше доста фрази на сръбски. Може да е рутинно да кажеш "Здравейте", "Как сте" и "Благодаря" на езика на страната, в която се намираш, ала изречения от сорта "Ja uzivam! A vi?" и към беквокалистката Лиза "Lepa ti je suknjа... ali su ti sandale ruzne" (в свободен превод, че не съм много добре със сръбския : хубава ти е роклята, но сандалите ти са грозни) са си просто висш пилотаж. И всичко му се разбираше, дори и от мен, а това вече е много. Да не говорим, че освен сърбите, поздрави и "све гости из" Македония, Хърватска, България, Словения и (не знам защо) Румъния.
На последвалата "You Got Me Rockin'" Кийт сигурно нещо се лигавеше, защото Мик по едно време се разправяше с него, но после всичко беше наред.
Направиха "All Donw The Line" и "Heartbreaker", които свирят доста рядко, особено последната - в това турне са я изпълнявали само два пъти.
Кийт бе разкошен на солата си, а и с този дяволит поглед и физиономии, които прави от време на време, направо да полудееш.
Да не забравя: перфектен звук, перфектен глас на Мик (нямам представа как го прави, докато търчи насам-натам по 100-те метра на сцената), Рони и Кийт от време на време може и да не са били на 100% (Кийт в началото на "Brown Sugar", примерно), но аз съм последният човек, който ще вземе да се заяжда с това.
"You Can't Always Get What You Want", на която публиката се скъса да пее, и "Midnight Rambler" ме изумиха. Двете парчета заедно правят над 20 минути, а версията на последната си беше доста удължена, просто да се размажеш от кеф.
Мик не спести тичането и танцуването по сцената:
и за втората част на Рамблер-а извади хармониката. Какво мога да кажа:
Рони беше излязъл с жълта тениска с наспид "Iron, Lion, Zion" - сладко намигване, като се има предвид колко добри приятели са били Стоунс с Боб Марли, а шрифтът бе като от логото на Мейдън. Симпатяги. Когато бе представен и Кийт Ричардс, той с лукава усмивка отрони "Welcome to the club", взе микрофона и запя "You Got The Silver", след това "I Wanna Hold You".
През това време "клетката" на Чарли бе подготвена и при първите звуци на "Miss You" групата бе понесена към втората сцена сред морето от хора:
където направиха "It's Only Rock'n Roll" и "Satisfaction", а се върнаха обратно с "Honky Tonk Women". Почти не ги виждах от мястото си (освен това пред сцената бе насипан пясък, явно за изравняване, та когато скачах, си изравях мини ямичка и периодично потъвах няколко сантиметра), но пък това е толкова хубаво, че правят подобно нещо за феновете, които са по-назад.
После сцената избухна в червено
и беше ясно какво ще следва - "Sympathy For The Devil".
Разкошно, великолепно, невероятно изпълнение, Мик като кълбо енергия и Кийт с ударно соло, жестоки барабани от Рон и вълни от енергия към нас. Освен това аз знаех, че следва "Paint It Black" и вече се бях настроила. Нямам снимки от тази песен, защото ми е ужасно любима и се напях и наскачах на воля. Страхотно соло на Кийт при "Jumping Jack Flash", която той изсвири почти цялата със затворени очи, все едно потънал в някакъв свой си свят, а Рони намери за удачно да заглуши финалните акорди на китарата, като я прихлупи на сцената.
Бисът, разбира се, беше "Brown Sugar", но не и след като тълпата не полудя да ги вика обратно:
Два часа нон стоп шоу. Никога друг път не съм ги гледала на живо, така че не знам дали са изглеждали поуморени и поостарели. За мен този концерт бе смайващ, във всяко едно отношение. Пак нацелих чудесна публика, музиканти във великолепна форма, а качеството на шоуто а приори си е върховно. Харесва ми комбинацията от професионализъм, бликащи талази талант, сценично поведение и тази съставка, която я имаше в изобилие - удоволствието. От това, което правят, от това, че са точно тук точно сега. От музиката, от живота (което може би за тях отдавна е едно и също).
Фойерверки, по главите ни се посипват изгорели прашинки и замирисва на сяра (колко подходящо). Големи ленти плавно излитат иззад сцената и се спускат пред нея, зазвучава "Exodus" толкова силно, колкото и живото изпълнение, което кара феновете да се поспрат и да помислят, че може да има още. Нямаше, но ме трогна изборът на песен за финал - не знам дали тази година има някакво честване на Боб Марли или просто на Стоунс им липсва, но беше красиво.
Да, излизането от концерта и прибирането си беше като разходка в парка (в случая - буквално).
Сетлист:
The Rolling Stones, 14.07.2007, Usce Park, Belgrade, Serbia
European Part of "A Bigger Bang Tour"
1. Start Me Up
2. You Got Me Rocking
3. Rough Justice
4. All Down The Line
5. (Doo Doo Doo Doo Doo) Heartbreaker
6. You Can'r Always Get What You Want
7. Midnight Rambler
8. I'll Go Crazy
9. Tumbling Dice
--- Introductions ---
10. You Got The Silver (Keith)
11. Wanna Hold You (Keith)
12. Miss You (to b stage)
13. It's Only Rock 'n' Roll (b stage)
14. Satisfaction (b stage)
15. Honky Tonk Women (back to main stage)
16 Sympathy For The Devil
17 Paint It Black
18.Jumpin' Jack Flash
Encore
19. Brown Sugar
Моята нагласа спрямо Стоунс дълго време беше:
Като заклет и върл Бийтълс фен, дълго време просто на инат не слушах Стоунс. После ги слушах, но не мога да кажа, че са любимата ми група. Въпреки това един ден се наложи да пиша ревю за ДВДто от Рио (онзи концерт, където били събрали около един милион души миналата година). Това ме плени - без особени декори (ако не се лъжа) и заврънкулки, тези наближаващи седемдесетте момчета ми скриха шапката. И щом се появиха датите за Белград и Букурещ, реших да ходя. За Букурещ билетите бяха свършили и затова си взех за сръбската столица, с любезното предложение на Ивентим да ме закарат, избрах си и да пътувам през нощта, та да поразгледам този град, през който само транзит съм минавала до сега. Описанието на града ще спестя, в общи линии разгледахме това-онова, пихме кафе, подремахме в парка, упорито приказвахме на всички на български, упорито ни разбираха без проблеми, понесоха се слухове, че нямало да може да се вкарват апарати, даже телефоните били забранили. Разбира се, половината бус бе пълен с хора на възраст, част от които имаха неприятното свойство да се пишат компетентни по всички въпроси. "Разбира се, че няма да дават апарати, на кой концерт дават!" Реших да не споря и си отминах.
Концертът бе в парк Uscе (нямам идея как се прозинася). Първоначално обявен за Хиподрума с 100 000 места, сега не знам колко бяха местата, а из пресата (сръбска и чужда) броят на посетилите концерта варира от 50 000 до 70 000. Аз бях с "по-скъпите" билети, пред сцената, така че не можах изобщо да видя колко народ има. Някъде към 6 и нещо се замъкнахме спокойно към входовете, пътят към които бе обозначен от огромни транспаранти, плюс инфо на колко метра се намират (да правя ли сравнения със СМЕските концерти на Локо?), на входа ни иззеха водата и храната (явно си бяха взели поука от концерта на Ред Хот, когато към сцената летяха бутилки) и ни пуснаха. На същинския вход щателно ни пребъркаха, "Фото - може" каза дамата полицайка, но бая се зачуди на хапчетата в чантата ми.
Културно малко по малко хората изпълваха пространството, имаше място да се стои и седи без проблеми, можехме даже да отидем на първите редове - не знаех, че тук няма да има такова блъскане, като на Ред Хот, примерно, затова си останахме към 10-ти ред, образно казано.
Подгряващи бяха сръбските "Elektricni Orgazam" със седемдесетарски рок и ирландците "The Answer" - много добра група, леко а ла Лед Цепелин.
Беше горещо, аз бях изморена, недоспала, боляха ме краката, мрънках и прочее. Сцената по светло:
Обявени за 21:15 ч., Стоунс не се появиха преди 21:30, не ми достигаше въздух, беше ми лошо и просто си представях как припадам и няма как да ме изнесат. Тогава се прибраха страничните екрани и шоуто започна - взривове, фойерверки, на екрана се прожектираше взрив, все пак турнето е Bigger Bang - наистина въздействащо. Предполагам, се досещате - вече не ме болеше ни глава, ни нищо, мене ме нямаше сякаш так като единица личност. "Start Me Up" - Мик изскочи на сцената точно като жив дявол, Кийт се хилеше широко и за секунди се настани някакво настроение, една атмосфера, която после, когато четох отзиви за концерта, явно е била усетена от всички. Публиката бе повече от адекватна - все пак Стоунс никога не са били в Белград - и не се пестеше. Интересно, и за мой късмет, същото важеше за музикантите. Сякаш наистина им беше кеф да са точно тук. А такива неща се усещат и формата на взаимност, която се установи, сама по себе си бе достатъчно вълнуваща.
Мик се беше постарал - написал си беше доста фрази на сръбски. Може да е рутинно да кажеш "Здравейте", "Как сте" и "Благодаря" на езика на страната, в която се намираш, ала изречения от сорта "Ja uzivam! A vi?" и към беквокалистката Лиза "Lepa ti je suknjа... ali su ti sandale ruzne" (в свободен превод, че не съм много добре със сръбския : хубава ти е роклята, но сандалите ти са грозни) са си просто висш пилотаж. И всичко му се разбираше, дори и от мен, а това вече е много. Да не говорим, че освен сърбите, поздрави и "све гости из" Македония, Хърватска, България, Словения и (не знам защо) Румъния.
На последвалата "You Got Me Rockin'" Кийт сигурно нещо се лигавеше, защото Мик по едно време се разправяше с него, но после всичко беше наред.
Направиха "All Donw The Line" и "Heartbreaker", които свирят доста рядко, особено последната - в това турне са я изпълнявали само два пъти.
Кийт бе разкошен на солата си, а и с този дяволит поглед и физиономии, които прави от време на време, направо да полудееш.
Да не забравя: перфектен звук, перфектен глас на Мик (нямам представа как го прави, докато търчи насам-натам по 100-те метра на сцената), Рони и Кийт от време на време може и да не са били на 100% (Кийт в началото на "Brown Sugar", примерно), но аз съм последният човек, който ще вземе да се заяжда с това.
"You Can't Always Get What You Want", на която публиката се скъса да пее, и "Midnight Rambler" ме изумиха. Двете парчета заедно правят над 20 минути, а версията на последната си беше доста удължена, просто да се размажеш от кеф.
Мик не спести тичането и танцуването по сцената:
и за втората част на Рамблер-а извади хармониката. Какво мога да кажа:
Рони беше излязъл с жълта тениска с наспид "Iron, Lion, Zion" - сладко намигване, като се има предвид колко добри приятели са били Стоунс с Боб Марли, а шрифтът бе като от логото на Мейдън. Симпатяги. Когато бе представен и Кийт Ричардс, той с лукава усмивка отрони "Welcome to the club", взе микрофона и запя "You Got The Silver", след това "I Wanna Hold You".
През това време "клетката" на Чарли бе подготвена и при първите звуци на "Miss You" групата бе понесена към втората сцена сред морето от хора:
където направиха "It's Only Rock'n Roll" и "Satisfaction", а се върнаха обратно с "Honky Tonk Women". Почти не ги виждах от мястото си (освен това пред сцената бе насипан пясък, явно за изравняване, та когато скачах, си изравях мини ямичка и периодично потъвах няколко сантиметра), но пък това е толкова хубаво, че правят подобно нещо за феновете, които са по-назад.
После сцената избухна в червено
и беше ясно какво ще следва - "Sympathy For The Devil".
Разкошно, великолепно, невероятно изпълнение, Мик като кълбо енергия и Кийт с ударно соло, жестоки барабани от Рон и вълни от енергия към нас. Освен това аз знаех, че следва "Paint It Black" и вече се бях настроила. Нямам снимки от тази песен, защото ми е ужасно любима и се напях и наскачах на воля. Страхотно соло на Кийт при "Jumping Jack Flash", която той изсвири почти цялата със затворени очи, все едно потънал в някакъв свой си свят, а Рони намери за удачно да заглуши финалните акорди на китарата, като я прихлупи на сцената.
Бисът, разбира се, беше "Brown Sugar", но не и след като тълпата не полудя да ги вика обратно:
Два часа нон стоп шоу. Никога друг път не съм ги гледала на живо, така че не знам дали са изглеждали поуморени и поостарели. За мен този концерт бе смайващ, във всяко едно отношение. Пак нацелих чудесна публика, музиканти във великолепна форма, а качеството на шоуто а приори си е върховно. Харесва ми комбинацията от професионализъм, бликащи талази талант, сценично поведение и тази съставка, която я имаше в изобилие - удоволствието. От това, което правят, от това, че са точно тук точно сега. От музиката, от живота (което може би за тях отдавна е едно и също).
Фойерверки, по главите ни се посипват изгорели прашинки и замирисва на сяра (колко подходящо). Големи ленти плавно излитат иззад сцената и се спускат пред нея, зазвучава "Exodus" толкова силно, колкото и живото изпълнение, което кара феновете да се поспрат и да помислят, че може да има още. Нямаше, но ме трогна изборът на песен за финал - не знам дали тази година има някакво честване на Боб Марли или просто на Стоунс им липсва, но беше красиво.
Да, излизането от концерта и прибирането си беше като разходка в парка (в случая - буквално).
Сетлист:
The Rolling Stones, 14.07.2007, Usce Park, Belgrade, Serbia
European Part of "A Bigger Bang Tour"
1. Start Me Up
2. You Got Me Rocking
3. Rough Justice
4. All Down The Line
5. (Doo Doo Doo Doo Doo) Heartbreaker
6. You Can'r Always Get What You Want
7. Midnight Rambler
8. I'll Go Crazy
9. Tumbling Dice
--- Introductions ---
10. You Got The Silver (Keith)
11. Wanna Hold You (Keith)
12. Miss You (to b stage)
13. It's Only Rock 'n' Roll (b stage)
14. Satisfaction (b stage)
15. Honky Tonk Women (back to main stage)
16 Sympathy For The Devil
17 Paint It Black
18.Jumpin' Jack Flash
Encore
19. Brown Sugar
петък, 13 юли 2007 г.
Майкъл Болтън
Имам един приятел, обичам да го слушам и чета, и да разговаряме от време на време, веднъж ужасно ме изненада, когато степенува приоритетите си - музика, (забравих какво беше, кино май), секс. Оказа се, че никога не си е падал кой знае колко по литературата. Ау. По презумция приемам, че ерудираните хора са лит-фенове. Умирам за книги. А в този блог хич не си личи, като съм се разписала за музика, та музика...
Майкъл Болтън.
Нямам снимки, забравих си апарата.
Реших да отида, защото не ми се разкарваше до Зимния за Ванеса Мей. Друго по отношение на Ванеса - аз съм класикомузикален сноб. Възприемам тази музика само у дома, от прецизната уста на ЦеДе-то, или сред неумолимите канони на камерни, симфонични, филхармонични зали (или открити сцени със същия дух). Всякакви "шоу"-та а ла Стрингс и прочее не ме блазнят. Шоу в класиката бих гледала само ако се бях родила по времето на композиторите й. Паганини... жалко, че в ЮТюб няма негови клипчета ;)
Та зала 1. Не знаех какво да очаквам - все пак от много години не съм го слушала, не съм го гледала никога. Представях си как ще застане в средата на сцената и ще си пее, може би с малко позападнал глас.
Той изскочи на сцената, на която се беше подредил бенда му - доста внушителен брой страхотни музиканти. Започна ударно с хитове, акомпанира си с акустична китара. Строен, елегантно облечен, с чувство за хумор, което показваше, докато говореше. Пя и от последните си албуми. После изчезна. До тогава вече бях напълно очарована - от излъчването му, от свежестта, от контакта с публиката и, разбира се, от гласа му - все така великолепен. След крака музикална пауза започнаха първите акорди на "When a Man Loves a Woman" и той се появи, но не на сцената, а влезе от един от старничните входове, премина по пътеките, придружаван от 2-3 бодигарда, а аз се уплаших - към него веднагически се втурна тълпа фенки. Заобиколиха го и той се покачи на ограждението около оркестрината, където довърши песента си. Може и да е незначително, но изглеждаше толкова вълнуващо, затрогващ акт. Докато пееше, се здрависваше с всички, които се протягаха към него (забравете Мерилин Менсън и изскочилия на сцената фен, който успя да го пипне, а после не ми се мисли каквому се е случило на човечеца). След това се върна на сцената и продължи с разкошните композиции. Страшно ми харесва, когато от сцената се лее такова топло отношение към хората. Публиката не го остави и той излиза за два биса, като за псоледния се появи с морскосин стратокастър (ако се не лъжа), с който такова соло изкара, че ми падна ченето. Честно.
Разкош за сетивата и душата беше този концерт.
Добре, че писах тук, та да се сетя да си намеря един диск и ДВД на човека.
изнамерих някаква фенска снимка с китарата
Майкъл Болтън.
Нямам снимки, забравих си апарата.
Реших да отида, защото не ми се разкарваше до Зимния за Ванеса Мей. Друго по отношение на Ванеса - аз съм класикомузикален сноб. Възприемам тази музика само у дома, от прецизната уста на ЦеДе-то, или сред неумолимите канони на камерни, симфонични, филхармонични зали (или открити сцени със същия дух). Всякакви "шоу"-та а ла Стрингс и прочее не ме блазнят. Шоу в класиката бих гледала само ако се бях родила по времето на композиторите й. Паганини... жалко, че в ЮТюб няма негови клипчета ;)
Та зала 1. Не знаех какво да очаквам - все пак от много години не съм го слушала, не съм го гледала никога. Представях си как ще застане в средата на сцената и ще си пее, може би с малко позападнал глас.
Той изскочи на сцената, на която се беше подредил бенда му - доста внушителен брой страхотни музиканти. Започна ударно с хитове, акомпанира си с акустична китара. Строен, елегантно облечен, с чувство за хумор, което показваше, докато говореше. Пя и от последните си албуми. После изчезна. До тогава вече бях напълно очарована - от излъчването му, от свежестта, от контакта с публиката и, разбира се, от гласа му - все така великолепен. След крака музикална пауза започнаха първите акорди на "When a Man Loves a Woman" и той се появи, но не на сцената, а влезе от един от старничните входове, премина по пътеките, придружаван от 2-3 бодигарда, а аз се уплаших - към него веднагически се втурна тълпа фенки. Заобиколиха го и той се покачи на ограждението около оркестрината, където довърши песента си. Може и да е незначително, но изглеждаше толкова вълнуващо, затрогващ акт. Докато пееше, се здрависваше с всички, които се протягаха към него (забравете Мерилин Менсън и изскочилия на сцената фен, който успя да го пипне, а после не ми се мисли каквому се е случило на човечеца). След това се върна на сцената и продължи с разкошните композиции. Страшно ми харесва, когато от сцената се лее такова топло отношение към хората. Публиката не го остави и той излиза за два биса, като за псоледния се появи с морскосин стратокастър (ако се не лъжа), с който такова соло изкара, че ми падна ченето. Честно.
Разкош за сетивата и душата беше този концерт.
Добре, че писах тук, та да се сетя да си намеря един диск и ДВД на човека.
изнамерих някаква фенска снимка с китарата
Абонамент за:
Публикации (Atom)