Щафета, ама не салам

Ели ми подаде една щафета, тоест блог-игра :) До колкото разбирам, трябва да напиша:

10 неща, които ме правят щастлива: (не са подредени по никакъв начин, най-малкото по значимост)

-Споделеното с любимия човек. Чувствам се невероятно, когато споделя нещо с човек, когато обичам - любим, приятел. Като под споделяне нямам предвид да кажа "я, виж, фтичка". А нещо като... обмен. ;)
-Четенето на книги. Хващам и потъвам :)
-Пътуванията. Искам още и още. Обичам да съм на път. Обичам да пристигам. Да откривам нови неща за хората.
-Музиката. Ами... музиката.

Аре, баста!

Тъй. Над месец не мога да се наспя като хората, вися до сутринта и не пиша в блога. 'Щото пиша дипломна работа. Обаче вече я предадох, а днес сутринта и защитих - една петица за "Le rythme dans la traduction poétique: problèmes de traduction en bulgare du vers classique de Lamartine et du vers libre de Prévert".
И съм доволна - много!
Ей ме вече магистър френска филология. С бакалавър биология - това дали не го може само в СУ? Нищо, живи и здрави да са, че дават възможности на такива разностранни личности кат' мени!
Обаче се разболявам.
Толкова за този пост

Злобица човешка

Показаха ми това:

http://knigi-news.com/?in=pod&stat=3324&section=9&cur=5

Който се чуди дали да кликне - статия относно моя статия, по-скоро "ревю" на един роман. В която статия авторът ме прави на две стотинки и ми прави една много задълбочена личностна характеристика. И ме нарича "дама" - знаех си аз, че съм жена с класа и стил :)

Нямам нищо против критиката. Въпреки че това ми ревю много си го харесвам (да, изречението за романа го написах лошо. Друго имах предвид, имаше и заигравка със заглавието на книгата, сама съм си виновна, че не отделих повече време да го направя по-добре). Обаче направо ми се повръща от злобата.
Първо ми стана криво. После смешно. (Което е истинско постижение за моята тънкообидна личност.) И реших, че е добър повод да направя две неща, които все отлагам - да представя "Словеса" и книгата "Колекционер на любовни изречения". За второто просто ще дам линка към ревюто в сайта - няма смисъл да го пействам в блога - и ще добавя, че според мен книгата натежава на моменти и трябва да е по-кратка. И че е по-скоро поезия, отколкото нещо друго. Струва ми се и малко претрупана и на първо четене не ми хареса. И сега не съм й голяма фенка, но оценявам качествата й. Освен това аз понякога пиша в подобен нюанс - изписване с букви на аромати и усещания, вкусове и гледки, с едничка цел да опитаме да гравираме мимолетните стъпки на настроенията и чувствата, преминаващи през нас като отблясъци от слънцето по отварящо се крило на прозорец в сградата отсреща, докато пием кафе на балкона.

А за "Словеса" и работата ми по сайта мисля да блогна в отделен пост. От съвсем скоро имаме нов облик, който си е до голяма степен моя заслуга - мрънках и настоявах, че имаме нужда от промяна и рубрики, докато накрая стана, иначе дизайнът не е моя идея, но пък много ми харесва. Отделен пост, защото "Словеса" са моята кауза, моето "детенце", моята гордост (една от всичките де) и понеже нашето гардже е най-рошаво ...

Дребосъци

Не мога да кажа, че не съм доволна, задето Манчестър Ю спечелиха снощи - не, че нещо разбирам от футбол, но съм си нарочила за любим английски отбор "Ливърпул" (по разбираеми причини) и ме е яд на "Челси" Но ми стана много тъжно за капитана им, а и съм фенка на Петър Чех. Тъкмо оплаквах Манчестър след като Роналдо пропусна дузпа, обаче когато я пропусна и Джон Тери, ми става много мъчно за него. А след края на мача направо ми се доплака, като го видях как реагира. Само като си представя какво е да си на косъм, на милиметри, почти да докосваш нещо, толкова желано, към което си се стремил буквално с цялото си същество, и да не успееш, а и да се налага след това да започваш всичко отначало.... бррр... но пък това е игра, единият трябва да загуби.
*
Днес времето бе изненадващо ясно, поне за известно време. По обяд се разхождахме с Дара и когато вдигнах поглед към Витоша, занемях - виждаха се дори стълбовете по билото й, тук-таме отделните дървета, сенките на облаците по петната сняг, с които тя прилича на шарена крава, полегнала на припек, с щръкнали кокалести хълбоци, поизпосталяла след дългата зима, но с позаоблен гръб. Едно дълбоко лазурно небе се плиснало отгоре й, разни къдравки облачета се гонят, а нашето тайно местенце с Дара стемително подивява и заприличва на измъкнато от приказка на Андерсен. То всъщност е съвсем обикновено и изобщо не е тайно, но не минават много хора оттам - реката пред блока навремето се е пресичала на две места, но едното "мостче" явно се е срутило, никой не го е оправил и сега са останали само спускащите се надолу стълби, малка асфалтова площадка и късичко отклонение от главната пътека, което стига до площадката от страната, противоположна на стълбите. На тях редовно сядат хора - идеални са за люпене на семки, пиене на бира, сладки приказки, приспиване на бебета, четена на книга (това последното го правя аз), почти никой не почиства след себе си обаче, което е нервиращо. Но по отклонението от пътечката рядко минава някой, най-често са разхождащи кучета хора, и затова тревата наоколо настъпателно завзема асфалта, дърветата и храстите от двете страни надвисват и са започнали да образуват тунел, а една шипка е пуснала гъвкави клонки с впечатляващи бодли, между другото, и направо е станала арка. Страшна красота и на две крачки от блока - скривалище на дивата природа. И докато се огледаш и нагледаш, не минали и няколко минутки, сиви облаци вече са превалили билото на планината и всичко се е променило. Толкова за миговете.

Ласи

Превеждах новите серии на "Ласи" - едни за "Диема" и едни за GTV. Тези за "Диема" бяха много неприятни, защото момченцето, на което е Ласи, беше много некадърно, горкото, и така преиграваше, че в 60% от времето ми идеше да му шибна два шамара да се освести и да се държи нормално. Но кучето е страхотно. Та в тези серии майката на детето е ветеринарен лекар, бащата е починал, тя се връща в родното си градче и поема практиката на пенсионирания вече ветеринар там. И когато идваха пациенти, в началото я гледаха с голямо недоверие и си искаха стария доктор. Аз, разбира се, не бих си и помислила, че може да съм толкова консервативна, но ето, че днес ми се случи същото. Отиваме на контролен преглед с Дара, заради някакво петънце, което се страхувах да не са гъбички. Миналият път моите ветеринaрки ми изписаха един крем и отивам да видя как вървят нещата. Това отиване, трябва да знаете, е много сложна работа. Ако забравя да взема нашийника и повода - защото ние повечето време се разхождаме без тези атрибути - става много зле. Надуши ли тя накъде отиваме, прави една огромна дъга, и се държи на поне 200 метра радиус от кабинета. А тръгна ли към нея да я хвана, си плюе на петите и драсва с все сили далеч от коварния ми план. Все едно ще я дерат там. Но днес бяхме екипирани, довличаме се някак до кабинета и - лекарките ги няма. Седи само някакво непознато момиче, на табелка на престилката й пише "Стажантка". Аха, ясна каква е работата. Обаче чак си се смях на себе си вътрешно, с такова недоверие я изгледах в началото и попитах къде са ни лекарките, че... Сещам се какво е изпитало горкото момиче, точно като във филма, но това сякаш още повече подсили нещата - ако не се бях сетила за филма, можеше и просто да се държа, сякаш всичко е наред, но като се сетих, не можах да издържа на изкушението и да не метна малко подозрителни погледи. Когато едно клише се осъзнае, едно от хубавите неща, които могат да му се случат, е да бъде иронизирано. Само че мисля, че стажантката не го разбра, не ставам за актриса :)

Предразсъдъци, клишета...

Пак билети

Днес май е тематичен ден за билети.
Току - що получих билетите за концерта на "Полис" в Белград в края на юни. И съм много доволна. Българският "Ивентим" си заслужават похвалата, поръчах ги на 18-и, срокът за доставка бе 5 дни, а ето ги вече при мен, донесени от добър куриер въпреки бурята навън.

За сега ми се очертават три чужбински концерта това лято - Ник Кейв в Солун (6 юни), Полис в Белград (24 юни) и Рейдиохед в Белгия (5 юли). Никак не е зле, чини ми се.

Шунка

Гледам случайно една реклама на някаква шунка и си мисля. Едно, че още докато я режат на рекламата, ми изглежда като шунковия колбас, който веднъж се излъгах да купя и имаше такъв отвратителен вкус на нишесте, че още потръпвам от отвращение, когато се сетя. Но второ, не е ли много рисковано да се прави реклама, включваща: поп, похапващ си шунка, отвън на прозорчето почуква лукаво един човечец: "Блажиш ли, попе", на което духовното лице гневно отвръща, че тая шунка не е блажна, защото... Е, аз не мога да се върдържа да си помисля "защото в нея няма никакво месо". Разбира се, рекламата твърди точно обратно - че била "само от най-чисто месце". Но на мен ми остава в главата точно обратното. 
Кой ги мисли тия реклами...

Експерименти

Днес беше много експериментаторски ден. В 6-и клас ще правим опити. Започнахме раздела за Matter and Energy и първи урок за химична реакция. Всичката Мара втасала, ние ще учим за реакции. Но децата разбраха добре за реагентите и продуктите, да ги похваля. Обаче в учебника пълно с картинки с опити, нали не е наш, български, и аз се чудя и мая как да спасявам положението. Не върви някак да претупаш урок с очевиден потенциал, да пикираш над него като куц скорец и да искаш после на децата да им е интересно. Реших, че ще успея да се справя с демонстрация на реакция между киселина и метал. Искам да подчертая – не е въпросът колко съм кадърна аз, а че всичко трябва да се направи в класната стая, няма лаборатории-маборарии в това школо. А и сега у нас нали ремонт, не мога дори да си изкопая мантата изпод струпаните мебели...
Пише там – цинк и солна киселина, нарисували бутилки, сламки, пластелини... ентусиазираха се децата, носят материалите. Имам аз един останал електролит за акумулатори (така де, разредена сярна к-на), обаче от къде да го взема тоя цинк! Добре, че колежката и верен мускетар ми подхвърли една идея. И влизам в час, въоръжена с електролит за акумулатори и телбод. Предупредих, че експериментираме и то взе, че стана! Малко, но от сърце, отдели се достатъчно количество водород, за да видят балончетата във водата, където ги отведохме с помощта на сламка. Сега всички се обнадеждихме и освен лапешкото горене (свещ в буркан с варов разтвор) ще се опитаме да покажем и реакция на киселини с карбонати (оцет с черупка от яйце или тебешир). Още не знам дали ще им правя неутрализация, но ако ме обхване вдъхновение...


Та резултатът от днешната сутрин, който, слава Богу, не записаха така в тетрадките, е:

Електролит + телчета за телбод --> газ + нещо друго

В последствие обясних, че продуктите са водород и сол.

Незнайно как часът завърши с дискусия дали да си вземат костенурка като животно, за което да се грижи целия клас. Съзряла възможност, ги накарах да обмислят и една саксия. След като ми направиха и проекти против употребата на алкохол и тютюн, както и много сладки табла на тема “резервати”, стаята започва да изглежда добре. Разбира се, остават още само два месеца училище, но по-добре късно...
О, и смея да твърдя, че се запалиха по идеите за разделно събиране на боклук. Пиша си червена точка.

Не мога да се похваля с подобни успехи при бушуващото ниво хормони в 7-и клас, където освен това учим далеч по-скучното размножаване на растения. Мисля, че спорангият дълго ще преследва сънищата им, ако не престанат да ми се правят на ербап и нагло да преписват...


Защо пиша всичко това ли? Защото имам ужасен дедлайн за един превод...

Буквички

Налага ми се да чета книги.
Ха-ха.
Не така, започвам по-ясно: налага ми се да прочета много книги (за кратко) време, издадени наскоро. Което ми идва много добре - първо понеже рядко чета "съвременна" литература, освен ако някой не ми препоръча нещо специално, второ - защото после ще пиша за тези книги и ако не обичам да пиша, не знам какво обичам.
Но както винаги, сроковете са кратки, а и имам едни много преводи да разчистя, наближава и сесията и се правя на примерна, та ходя на всички занятия в университета (за какво я захванах тази магистратура на стари години...), което ми яде време, пиша увеличеното количество домашни, а и дойде крайният срок и за другите издания, за които пиша. И не си доспивам, и изоставам с финския, ето - не знам дали утре ще успея да отида, както сега е 4 без 15, а трябва да разходя кучо, да завърша едно - две преводчета, да напиша няколко неща и да си измия косата.
Та прочетох новата книга на Михаил Вешим - много добър роман, но не знам защо аз се засмях само на едно място. Преди време мой познат издаде роман, който ми се струва доста по-добър в някои отношения, но го сподели съдбата на всичко, издавано от неизвестн автор и издател, за когото това е първа книга и няма и идея за рекламна стратегия. Ама никаква. Иначе романът "Бах мааму" бих препоръчала на всеки. Има си трески за дялане, които обаче една по-сериозна редакторска работа би оправила... както и да е, стана ми мъчно, че такъв автор като автора му не е така известен на "широката читателска аудитория".

За "Английският съсед", романа на Вешим, мога да кажа:
- третира феномена "чужденци идват у нас и си купуват къщи", "европеизиране на държавната администрация", "българското село и типажите му от по-нов тип"; ;)
- написан е добре;
- чете се леко;
- нещо му липсва, от вчера си блъскам главата да разбера какво, и не мога. Той не е така саркастично-комично-трагичен, както повечето български хумор и може би именно този подчертан драматизъм и трагизъм му липсват, но не го твърдя със сигурност. Какво, само така ли можем да се смеем на българската си действителност? По радичковски, по стратиевски... С изопната до болка абсурдност и мрачна самоирония?

Не знам, но се сетих за двете постановки по Стратиев, които гледах сравнително наскоро - "Рейс" в Народния и "Римска баня" в Сатирата. Чудех се защо така не ме възторгнаха, при положение, че текстът е страхотен, че актьорите са добри... Мина ми еретичната мисъл, че не са актуални, прекалено много са вторачени в спецификата на онова време, с характерните му особености, но може би не е това. Може би просто сега засмиването от тях не е така мрачно и отчаяно, съответно не буди надежда, както е било преди?

Не знам.

HP

А, де... В какво се забърках, се питам аз.
Тази бутилка вино е с капачка на винт. Като шише ракия се отваря, тоест. Мен ме устройва, хич не съм добра с тирбушона.
Завърших седмия Хари Потър. Искам да споделя с уважаемата публика някои свои наблюдения.
Като оставим настрана много достъпния език (само първите една-две страници ми се искаше да си я чета на български, че бавничко го карах, после като включих на скорост, втората половина на книгата я прочетох нощес), който понякога се класифицира като недостатък, с което аз не мога да се съглася, книгата е разкошна. Много добре оплетена интрига, към края става толкова интензивна, че почти летях по страниците, добре балансирана откъм поука и приключение история, характери, които търпят развитие.
Аз съм голяма почитателка на хепталогията, не ме засяга комерсиализацията около нея или поне не ме дразни толкова, колкото дразни разни хора. Филмите ми харесват. Идеята ми харесва. Харесва ми как е написана. Какво е вложила вътре. Обвиненията, че главният герой е прекалено голям късметлия и нахално хлапе, ми се струват странни - ами да, ако не беше късметлия, нямаше да му се случат тия събития, а щеше да си лежи кротко поумрял и книга нямаше да се напише. Обикновено така стават нещата.А нахален и прочее черти - зз деца светци не познавам, особено навлизащи в пубертета, особено с тежко детство.
Ако разгледаме героя не като желанието на някаква си там жена да спечели пари (което кой знае защо стана нещо лошо), а като психологически профил на момче, какво не е наред? Нямаше да й повярвам на авторката и нямаше да чета книгата, ако Хари беше някакво ангелче-генийче, призвано да спаси света. Мирси!
Проблемът с книгата е следният (внимание, спойлер! ЧЕТЕНЕТО НА СОБСТВЕНА ОТГОВОРНОСТ! ;) - стана ми тъжно накрая.

Страшно ми домъчня за Петуния. Още повече за Снейп. Може и да е трябвало да умре, обаче аз не исках. Още по-малко така. През цяяяялата книга мислех, че той нещо замисля, че всъщност не е на страната на Тъмния Лорд, обаче към края вече се отказах да го вярвам. И тъкмо тогава се оказа, че наистина е било така. Тюх, друг път няма да се отказвам толкова лесно. Много съм чувствителна към несподелена любов, продължила толкова дълго. Ей това просто ме докарва до сълзи. Ако някой ще се смее - да си излезе сега, аз отговорно заявявам, че ми се къса сърцето за Снейп. И за сестрата на Дъмбълдор и за него като малък. Да не продължавам, но изводът за мен е един - щом така дълбоко ме развълнува, романът е нещо качествено.

Мисля си, за цялата тая патардия - съвременници сме на раждането на класика в детската литература. Убедена съм, че когато са публикували приказките и историите си други автори, останали сега като класици, пак е имало такива брожения и отхвърляне. Само че това не остава в аналите, не това е важното.
Всъщност не ми се искаше книгата да свършва.
Сега отивам да си намеря противоотрова. Имам нужда от нещо пак така фантастично, но в съвсем друга посока. Почвам да препрочитам Фондацията.

Един зимен ден по шосето

Кучетата, както и котките, имат най-изумителни начини да спят. Друго си е, като си качиш краката на врата или си завреш носа в петите, нали. Дара спи на съвършен кравай, а Весна, бялата гръмогласна котка, се опитва да ме убеди, че точно в този момент трябва да излезе от стаята. Което е трудно, защото - незнайно как - тия джувотни са потрошили вратата на кухнята. Прибирам се днес сутринта и долната й панта дала фира. Не знам какво са правили, люлели ли са се на нея, какво ли... Те котачките вярно я ползват за трамплин да се катерят по горните шкафове и редовно може да получиш котка по главата си, ако рачиш да затвориш кухненската врата без да погледнеш кой упражнява еквилибристика отгоре й, ама все пак... Научили са се да преровят всички шкафове, които могат да отворят (а вече отварят страшно много, не ги спира ни магнит, ни бидон "Горна Баня" отпред), за да търсят храна, ама аз съм хитър и затварям храната или във фурната, или в хладилника и така я спасявам. За сега. Такива ми ти работи у нашенско. А Дара вчера я прибрах от хотела в с. Лозен, където беше временно, докато аз временно не бях тук. Брат ми я закарал и после си заминал за Бургас барабар с ключа от колата и аз трябваше да я прибера с подръчни средства и материали.

Село Лозен е моята Тера Инкогнита. Казано по друг начин - хал хабер си нямам къде се ситуира в пространството. Чувството ми за ориентация сигнализира, че е някъде отвъд и че има някакво поле между моето село - четвърта младост - и това, прекосимо лятос с цената на няколко часа и кило тръни по кучето. Обаче зиме - цък. Затова обръщам поглед към моторизирания транспорт, не-личен. Маршрутка 42 бясно се носи по сивото Цяриградско, изръшква Герман и влиза в Лозен. Подминавам отбивката за хотела, защото не знам изобщо къде е, а когато питам шофьора, той любезно ми казва, че сега като завие да се връща, ще ме остави. Супер. Сядам и чакам. Той, типично по маршруткаджийски, нон стоп говори с колеги по джиесема. В резултат към Герман (защото го познах, нали преди малко бях там) разтревожено го питам "Тоя хотел не беше ли в Лозен?" и той притеснено се плесва по челото (образно): "Аз се заговорих и забравих..."
Обади се на колегата си и ме стовари на Враня, айде ловим маршрутката в обратна посока, която беше вече инструктирал и айде пак, през Герман за трети път. Не знам какво са се инструктирвали, обаче този също щеше да подмине хотела. Добре, че аз вече бях научила къде е, так си го спрях.
Хората в хотел "Чопър" са много любезни, ама повече кучето си там няма да дам. Елементарно е - сетерите не обичат да остават сами. Ако има нещо, което им къса сърцето повече от това, че си купил кренвирш и не си им го дал на мига, то това е да ги оставиш сами. А в този хотел кучетата са в боксове на двора, самички в това мизерно пространство. А, не. Никога повече. Дара пощуря от радост, въргаля се в снега, търча като изоглавена, изобщо пълна програма. Натоварихме се после на абсолютно раздрънкания червен икарус на автобусна линия номер 5, който дрънчеше и трещеше като бръкмата на последния некадърен писар в Ада, и слязохме на Печатницата (нали така й викат на спирката на Цариградско над разклонението за Дружба). И оттам, бавно и кално, до Младост 4 пешачката. Взе ми се здравето. Не стига отвратителното време, калта, колите и неприятелски настроените улични псета, ами има и разни добри улични-блокови, които просто не искам да виждам. Тръгват към теб с безпределно доверие, завъртели опашка, свикнали, че хората ги хранят. Една майка с провиснали до земята цицки и окървавена лапа, от която оставаха яркоалени следи, куцайки, с най-милия израз на муцуната си, тръгна след нас към улицата. Кое куче по-напред да гледам да не сгазят колите. Трябва да е забранено със закон да има бездомни кучета. Те по-малко и от хората са направени да живеят на улицата. Кучетата нямат работа там. Не трябва да има кучета в града, които си нямат дом и не са обичани.
Прибрахме се, обущарят ми е запразнил, без да счете за нужно да остави бележка до кога няма да работи и оставам без обувки за Нова година. Какво обикаляне ще пада днес, а как мразя точно преди празници...

Един прозорец още свети...

Четири часът. Всъщност вече минава. Ставам случайно да се поразсея, преминаването от една задача към друга винаги е трудно. Импулсът, че работата е свършена и иде заслужена почивка трябва да се потисне и да се започне следващото задание. За целта се използват разсейващи механизми, като ровичкане из интернет, въртене на едно място, тип "шаване", измиване на чинии или зареждане на миялна машина, както и всякакъв род дребни домакински работи, ограничени в пространството около работно място (тоест плочките в банята няма да ги огрее точно сега), правене на какви ли не сортове кафе и прочее. И ядене на сладки неща, ако са в наличност.

На дневен (ако не е още дневен, след час-два ще стане) ред е мляко с нес. Кутията мляко в хладилника до прозореца и погледът ми се зарея някъде в тъмното зад прозореца. Всъщност не е тъмно. Отсреща мижат няколко прозореца. Чудя се. Четири - това е едно такова никакво време. Дали са станали хората толкова рано за работа, толкова късно да са се прибрали или и те като мене си работят цяла нощ? Има бяла неонова светлина като от кухня, има топла оранжева, ярка жълта, а има и приглушена с опулено синьо телевизорно око. Опитвам се да разгадая къде какви хора има и какво правят. Може да им е скучно, може да не си доспиват, може да закъсняват със срокове и да им е ужасно напрегнато, може да тъгуват и да не могат да заспят, може сън да не ги хваща от други причини, може просто да имат една вечер, в която са решили да стоят до късно и просто ей така, да гледат телевизия, може... може... Може да пишат, да рисуват, да готвят, да перат, да чертаят, да топлят сънено шишето с млякото, да се тревожат за болен, да пушат след секс. Може да пекат баница, да довършват приятелски запой, да ближат рани, да избиват комплекси.
Имам един бинокъл, с който дебна птици лете, въоръжена с определителя. За разстоянието на което са блоковете, все ще ми свърши някаква работа. Но изобщо не съм изкушена да го взема. Имам си мой, идеално преносим бинокъл, с който гледам и виждам където и каквото си искам. Имам си и филтри за него. Тази нощ съм сложила един, който прави всички прозорци да светят в по-топлата гама и пълни будните стаи с по-безгрижни хора, отколкото може би са. Ще ми се някой път, както съм се залепила на стъклото, (защото не може да стане, когато гледам отдръпната, подпряла се на кухненския плот) или когато съм отворила прозореца и съм се облакътила на рамката, да съзра някоя фигурка в отсрещните светли очертания. Понякога има - тъмен силует със сигналната лампичка на цигарата. Да съзра силует и да отгатна някак, че ми се усмихва. Може и да помаха, за по-лесна комуникация. Няма ли да е чудесно - ще сме като два обитатели на две отдалечени звезди (хайде да е по-реалистично, планети), които си махат по съседски при перигей на орбитите. Не. При както се нарича точката, при която орбитите на две небесни тела са в максимална близост. Как сте, как сте? Захладня тази нощ. Имате право. Да не забравите да почистите вулканите. Благодаря, благодаря, непременно няма да забравя. И после планетките се отдалечават и се стапят в светлината на изгряващото огнено слънце.

Шекспир аламинут

Уилям Шекспир.
Чувала съм го с ударения на "я"-то. Дано не го чуя с ударение на "и"-то във фамилията.
Из софийските театрални сцени са поставени известен брой негови пиеси, за голямо мое съжаление вече не се играе "Бурята", която бихме използвали за иделаното въведение, решим ли да започнем нашата програма "Опознай Уилям, за да го обикнеш". "Ние" сме аз и Д'Артанян, възмутени от словата на Атос, че не харесва г-н Шекспир. И вместо да я убием с присмех, ние, по девически благородно, решихме да й разкрием света на този мистичен господин.
Кратък обзор на пиесите (без претенции за изчерпателност), поставени у  наше село.
Отписваме "Бурята", както казах.
Прясно-прясно е "Комедия от грешки". С източен (от изток, а не изтънен) привкус, от което не страда никак даже. Не съм сигурна дали е много добра постановка или се върти около средното ниво, защото я гледах на предпремиера в Армията в един безхаберен ден, когато бях силно некритична към света около себе си. Я да видим какво съм писала по неин повод?
Пак в този театър вече десет години шества "Много шум за нищо". Влюбена съм в този спектакъл, гледала съм го много пъти и въпреки че напоследък Иван Ласкин се лигави прекомерно и на сцената не излиза Стефан Вълдобрев, много съжалявам, че няма да мога да оползотворя поканата си за юбилея му другата седмица.
"Крал Лир" в Народния, разбира се. Каквото имам да кажа, съм казала, но да добавя, че много харесах постановката.
Имам чувството, че някъде се играят или са се играли до скоро версии на "Зимна приказка" и "Ромео и Жулиета", но не знам нищо от първа ръка (не съм ги гледала, демек).

Преди две седмици ми се наложи да превеждам кратки анимации от по 25 минути по 12 от пиесите на Шекспир. С оригиналния текст, тук-таме посъкратен, разбира се, с анимации от руски майстори, различни по стил във всяко едно - това си беше истинско пиршество. Не претендирам да познавам и половината от драматургията на Уилям, затова с удоволствие изгледах тези серийки. Много ми помогнаха в разплитането на "кой кой е" при събирателната комедия в спектакъла "Уилям Шекспир. Пълни съчинения", който препоръчвам с две ръце и два крака на всеки. Адриан беше писал, моето мнение е малко по-различно.

Да не се повтарям, но - анимираните пиеси и горната в Театър 199 са най-горещата ми препоръка към който е решил да прочете този текст и е стигнал до тук.
Благодаря за вниманието ;)

Мускетари в поли

Минава 4 часа сутринта и след като внесох малко ред в графика за следващите дни, мъничко си отдъхнах - не защото той е лек, а защото внасянето на ред носи известно (измамно) спокойствие. Сега остава да реша дали да поостана да поработя или да взема да си легна и да поработя утре. И двата варианта не са добри, но така е, като осъмва човек. За известно време разкошната традиция на моя мускетарски екип да се виждаме в събота се измести в петък. Което ми даде възможност да стигна до извода, че в петък по театрите дават предимно неинтересни (за мен) представления. Затова днес почти на сляпо се насочихме да гледаме "Четири чифта пагони" в Малък градски театър зад канала. Изобщо не бях чела нищо за представлението, освен, че е смешно. Закъснях, разбира се, защото е петък и трафикът е ужасно ужасен, но мускетар Д'Артанян самоотвержено бе купила билети и чакаше на студа. Залата на театъра явно е ремонтирана, седалките са страшно удобни и има много пространство (да вземе Сатирата да се поучи от колегите си), но изненадващо (отдавна не съм идвала) е някак по-ниска от сцената и това причинява известни неудобства.

Дори да не знаех, че пиесата е на Камен Донев, щях да разбера - личи си. На моменти актьорите играят като клонинги на Даскала. Скечова, свежа пиеса, не е нещо, което ще гледам втори път (особено при такава цена на билета), но никак не съжалявам за едното гледане, даже напротив - чудесна доза смях.

После се отправихме да хапнем, уж само за малко, а го откарахме до след два. Както казах и на тях, ще преживея без да се виждаме с моите момичета - мускетарки, но когато се видим разбирам, че срещите ни ми липсват. Радвам се, че са ежеседмични, някои традиции са разкошно нещо. След като закърпихме положението с трудовата заетост на Атос, моя милост и Д'Артанян единодушно гласувахме, че е време да поемем шефство над следващата задача, която бяхме започнали отдавна и замразили за известно време - колежката да се дипломира. Както каза Д'Артанян, конспектът за държавния изпит от година на година олеква, молекулярната биология вече не влиза в него (а ние нея я знаехме що годе добре), значи тамън му е дошло времето да научим систематиката (която доста ни куцаше). Приехме и проекторезолюции и по други едни въпроси, при което в един момент си заприличахме на копие на Сексът и градът, затова преминахме към по-други теми, а именно - родовата връзка и влияние между творчеството на Шекспир и сапунените опери ;), дискусия някъде след трите бири и преди кафето и тирамисуто. Или това, което в "Кривото" наричат "тирамису".

Да живеят моите момичета, мускетарки, колежки и прекрасни приятелки, очарователното въплъщение на любимия девиз "Една за всички, всички за една!". Понякога е не само чудесно, но и жизнено необходимо нещо светло и добро от детството да се окаже непрекъсната истина. Как беше, "Нейно величество, негово сиятелство, нашите любими дружба и приятелство..." Жалко, че Портос е толкова далеч в пространството, кой ли ден ще й се изсипем задружно на гости :)

Чаша вино

Или по-точно седем чаши.
Хвърлям от време на време око на един блог на любител на вината и докато се чудех дали да не участвам в една негова инициатива, взех, че участвах.
Своеобразна "дегустация" на австрийски вина в Wineforum (намира се до бившето Мачу Пикчу) - зачудих се какво бих правила там, но пък звучеше привлекателно и авантюристично за любител на виното от моя ранг. А моят ранг се състои в следното - като всеки българин перфектно правя разлика между бяло и червено, но като много малка част от българите не обичам червено, а бялото - ако може да е много сладко. Но пък ако правим само нещата, които знаем, че са в нашата област и ходим само там, където (смятаме, че) ни е мястото... сигурно животът ще е по-лесен, но така и така сме заживели в интересни времена, да се възползваме. Та отидох, беше интересно, приятно откъм компания, с точната доза обучителна част, опитах чудесни вина (както бе казал организаторът - от по-скъпа ценова категория, които не пием всеки ден - да, не всеки ден бих дала над 30 лв. за бутилка) и за пореден път се убедих, че червеното не е мойта бира ;) Но и че някои червени вина си ги бива. Харесах си и сладко бяло австрийско вино (над 30 лв. бутилката ;), което да прави компания на сладкото бяло, което си взех от Атина.
А сега да видим как ще ми се опре зимната депресия!
Когато си тръгвах към 11 часа вечерта - излязох от светлото, оживено помещение и потънах в лепкавата мъгливост и влага на Славянска и Левски, бе като прескачане от един свят в друг. От едно квадратче, в което лека вариация във формата на чашата променя значително аромата на виното, квадратче, в което имаш време да усещаш и даваш име на ароматите, които вдъхваш, към другото квадратче на мокрия паваж и слепите светофари.
Алиса играе шах.

Бързата литература какви ги ражда?

Понеже стана дума в коментарите.
Понякога, когато коментирам неласкаво някой автор, се намира някой да прецени, че го правя, защото завиждам на "успеха". Това, че аз пиша предимно поезия, а критикувам прозаик, сякаш няма значение. Но какво пък, всеки е свободен да мисли каквото си иска. На мен не ми харесва групичката "Бърза литература" и смятам в този самоцелен пост да го заявя, с ясното съзнание, че им правя и реклама. Същата, каквато направих на една книга на Парушев, когато може би бях единственият журналист, отразил премиерата в рамките на Панаира на книгата. Да, не се бях изказала позитивно, но бях писала поне. До този момент кликата просто не ми харесваше. Тома Марков ми е смешен, Парушев ме дразни, Стефан Илиев ми е жалък (защото в него има потенциал, но канализацията не е в ред), единствено Момчил ми харесваше, само че още не знам дали защото представянето на негова книга мина доста оригинално и интересно, или наистина текстът е добър - още не съм го чела целия. Но след споменатата премиера получих лично писмо от г-на Радослава (Ники, знам, че ти е писнало от тая история ;) ама да споделя с повечко хора), чието съдържание няма да засягам, само ще кажа, че натрапващият се извод бе - на голямото афиширано самочувствие на най-добри съвременни български автори критиката на нашето скромно специализирано онлайн издание не понесе, та се стигна до там голямото его да седне и да мисли какво да пише на таз нахална джурналистка, дето не я срам да пише лошо за нас. Като си толко велик, какво ти пука критиката, един вид си мисля аз?
Както и да е.
Може и да са добри писатели. Сигурно има нещо хубаво в стила/ текстовете. Но от външния им имидж ми се повръща. Пост модернизмът, момчета, отдавна замина, дори от нашите земи, с предпоследния влак се изниза, нарамил една бутилка вино, две газети със судоку и половинка суджук, за всеки случай. Да не говорим, че този така пърхащ стил, който са навлекли господата, преди десетилетия редица изтъкнати отвъд океански автори са го изнамерили, използвали, развили, разработили и преобърнали като ръкавица. Още ли минава номера с него да се свалят мацки?
Така. Мисля, че си заслужих едно питие следващия път, когато срещна някой от юнаците. Туй ако не е реклама, здраве му кажи.

Раз, два, пълна кошница

Има хора, които могат да разказват толкова увлекателно, че да те пленят на мига и да те подтикнат да вършиш наглед безумни неща. Има хора, които са толкова склонни да бъдат пленявани и омагьосвани, че само се оглеждат за подходяща възможност, защото животът им се осмисля от такива безумни неща. Когато преставител на първата и представител на втората група се срещнат, не знам за първия, но втория потрива ръце и преминава в действие, след което се чувства много добре.
Пример: прочетох в блога на Алвин за една книга и написаното от Алвин толкова ме грабна, че тръгнах да си я поръчвам на прима виста, без да я взема първо от някой да прочета, да видя дали ще ми хареса. Ползвам услугите на Мобилис, много съм доволна от тях. Те да вземат да имат още книги на Уортън, аз да взема да си ги поръчам всичките. Клик, клик, готово. Седем броя. Едно от щастливите ми числа. Чакам ги до края на седмицата.
Чувствам се превъзходно. Дано и книгите ми харесат.
А преди няколко дни спорихме защо съм си купувала книги и най-вече - оригинални дискове. Сетих се в този контекст, но това е предмет на друга тема, че настроението й няма да е така лежерно.

My winter storm

Не, това не е пост за Таря или за Найтуиш. Седя и чакам ученичката ми да дойде и се ядосвам, че брат ми е оставил отворен буркан с туршия в кухнята, където за момента е работния ми "кабинет" и съответно цялата кухня мирише на оцет. Как ми се иска ремонтът на стаята-хол да приключи по-бързо и да си водя вече уроците в подходяща обстановка...
И отварям прозореца, за да намаля концентрацията на оцетени пари, а ме връхлита.... нещо. В първия момент помислих, че на светлината на уличните лампи виждам как вятърът разнася с бясна скорост талази мъгла, после, че е много силен дъжд, докато не осъзнах, че край лицето ми прелитат бесни снежинки. Тъкмо днес си мрънках наум, че само вали ли, вали, а сняг няма.
Може би утре този сняг ще се стопи, а може да стане голяма пречка и хората да не могат да се движат. Вторият вариант, колкото и да е бедствен, ми харесва. Ще си стоя в къщи и ще снегувам. Толкова обичам зиме да има сняг, много сняг, да затрупа и да имаш пълното основание да се сгушиш, да се покриеш, да се притаиш. Жалко, че не спим зимен сън - усещам как през зимата имам нужда от дебела снежна покривка, за да презаредя. Аз, която съм луда по лятото, обожавам зимата. Няма думи, или поне още не съм ги намерила, с които да изразя чувството пред покрито с непокътнат сняг поле, проснало се в замръзнала тишина до където поглед стига, пресечено едва забележимо от нечии птичи стъпки или заешки следи, пробито на две-три места от черни силуети на кльощави дървета с бели калпаци. И отгоре блести примижаващо зимно слънце. Безмерно спокойствие. Или пък се спуска синеещ здрач. Почти непоносима, просмукваща се самотна тъга. Понякога отминавам, за да остане непокътната белота още малко, понякога я набраздявам цялата - в зависимост от настроението. Но във всеки един случай снегът действа пречистващо, без празни приказки. Имам нужда от тази снежна покривка, миналата година в началото на пролетта, с която и без друго имаме обтегнати отношения, се чувствах изморена и мръсна.

Навън виелицата се вихри. Забелязала съм не само у себе си, че човек обича стихиите. Катаклизмите. Природната ярост. Дали ги обичам, защото мога да си го позволя, защитена от не-знам-колко камерната дограма и изолацията на покрива?

Йон, без кита

Може и да се казва Джон, но не сме малко хората, които сме решили да му казваме Йон и това си е. Малкият човек с големия глас. Това съм го чувала за доста музиканти, на прима виста се сещам за Дио, но важи с пълна сила за Йон Андерсън. Няма да се отплесвам в подробности, които ПР-ите явно смятат за важни, та разпращат преди концертите - къде отседнал, какво си поръчал за ядене, пък за пиене, пък какво искал, пък какво не искал... Осем часа на 14 ноември, зала "Универсиада" е смутително празна. Аз си знаех, че няма да има много хора, но все пак! Пространството пред сцената е заето от редове столове с кодовото име "оркестрина", където също присъствието е доста рехаво, но за мой късмет и удоволствие се намират неколцина приятели, заели ключови места на първия ред. Което означава, че ще мога да си седя там и да снимам, вместо да клеча или стърча като щъркел на първите песни. Обект на шегички е листа с надпис "Джейн Андерсън", положен на първия стол. Оказва се обаче, че именно там си седна жената на Йон - мило миньонче, която не свали очи от него през целия концерт и си припяваше песните му. Някак много мило ми стана.
Предвид че тя си седеше най-спокойно сред феновете, не бе изненадващо и че на сцената Йон излезе съвсем сам и така до края. Компания му правиха само акустична китара, миди китарата и пиано за едно медли. Концерт за глас. Толкова. Изумителен е, като начало, потенциалът на гласа на Йон, изумително е и в каква форма беше тази вечер. Гласът на прогресива, го наричат приятелите ми. Гласът на кристала, бих казала аз. Ако кристалът можеше да пее, сигурно би звучало подобно. С някакъв звънлив, фино режещ момент на ръба на възприятието, обгърнат от толкова звънкост и мекота, че ти иде да се гмурнеш в него. Както ти иде да се хвърлиш презглава в белите облаци, които се кълбят под теб, надникнеш ли през прозореца на самолета или изкачиш ли висок връх. Слънце до ослепителност, лазурност до главозамайване и разпиляващи се кристални трохи извиращо от глъбините на душата чувство. Ако някой реши да ме пита защо слушам "Йес", да си отметне някъде, че две трети е заради Йон.

Йон в дуетите, или по-скоро в съвместната си работа с Китаро и Вангелис, е гласът на простора. Сега оставяме за малко кристала и си представяме какво щеше да е, ако просторът имаше кристален глас. Щеше да е Йон. Иска ти се да летиш.

И така, хубавото на малкото хора в една зала е, че има голяма вероятност голям процент от тях да знаят за какво са там. Както бе и в случая. Откликът на публиката, според мен, зарадва Йон и се получи много хубаво двупосочно изпращане на позитивизъм. Може да звучи сладникаво, но ако някой ми каже, че няма нужда от позитивност и това са популистки глупости, ще го обява за лъжец или човек, който не е наясно със себе си. На моя отговорност.
Йон забрави веднъж текст и веднъж не успя да изсвири един пасаж. "Така е, човек трябва да се упражнява" - и се застреля с пръст. Хуморът е много силно оръжие. Чудесно обезоръжава.

И после остана и раздаде автографи на всеки, който поиска, размени по две думи с повечето и ги гледаше в очите, когато говореше с тях. Някои музиканти ги разглеждаме само като такива, защото като хора не са ни приятни. Йон е и разкошен човек. Спомена, че след две години може да дойдат с "Йес". И да не дойдат, това означава, че ще има турне и аз смятам да се занеса на някоя от датите.
Преди да посоча сетлиста, в заключение ще добавя, че ако имаше тълковен речник с аудио-визуални средства, към "ликуване" щях да сложа препратка към този концерт.

Jon Anderson Tour, Sofia, Universiada Hall, 14 November 2007

1. Yours Is No Disgrace
2. Long Distance Runaround
3. Time And A Word
4. Give Love Each Day
5. Starship Trooper
6. Italian Song
7. Richard
8. Sooner (работно заглавие на нова песен)
9. Buddha Song
10. Owner Of A Lonely Heart
11. Piano medley: Set Sail/Close To The Edge/Marry Me Again/
The Revealing Science Of God
12. Your Move
13. Wonderous Stories
14. Turn Of The Century
15. And You And I
16. State Of Independence
17. Roundabout
18. O'er

И малко лошо качество картина от края, като си говорим за глас, такъв беше гласът му на предпоследното парче:

Последен ден

Днес беше последният ми работен ден във фирмата. За щастие от вчера по-голямата й част, начело с шефовете, е в Гърция на най-смешния и абсурден тийм-билдинг, но това е друга тема. Та два дни без абсолютно никой на главата ми се оказаха идеалният завършек за над едногодишния ми престой на това работно място. Днес денят завърши с игра на Монополи, но малко преди това гадините от отдела (повечето) ми купили подарък!
Тракам си аз по клавиатурата и по едно време усещам - те се промъкват зад гърба ми ухилени като зелки и носят една голяяяяяяяяма торба, изписана с най-разкошните пожелания, които съм получавала. Избрали ми разкошни елегантни блюдца от порцелан и две шеметни винени чаши... само дето не се разплаках. Беше толкова мило, зарадваха ме и въобще изненадаха чудесно. Освен това така се заличиха всички неприятни мигове от тази работа (въпреки че не са свързани с тях). Какъв по-хубав начин човек да напусне?
Сега Монополи-то е в мен, за да ми идват на гости да играем (живея срешу работата), а след края на предвидения скорошен ремонт се надявам да дойдат на гости и да използвам и подаръците им.
Много е хубаво, когато се чувствам добре от хорските постъпки. Животът става няколко идеи по-слънчев!