Един зимен ден по шосето

Кучетата, както и котките, имат най-изумителни начини да спят. Друго си е, като си качиш краката на врата или си завреш носа в петите, нали. Дара спи на съвършен кравай, а Весна, бялата гръмогласна котка, се опитва да ме убеди, че точно в този момент трябва да излезе от стаята. Което е трудно, защото - незнайно как - тия джувотни са потрошили вратата на кухнята. Прибирам се днес сутринта и долната й панта дала фира. Не знам какво са правили, люлели ли са се на нея, какво ли... Те котачките вярно я ползват за трамплин да се катерят по горните шкафове и редовно може да получиш котка по главата си, ако рачиш да затвориш кухненската врата без да погледнеш кой упражнява еквилибристика отгоре й, ама все пак... Научили са се да преровят всички шкафове, които могат да отворят (а вече отварят страшно много, не ги спира ни магнит, ни бидон "Горна Баня" отпред), за да търсят храна, ама аз съм хитър и затварям храната или във фурната, или в хладилника и така я спасявам. За сега. Такива ми ти работи у нашенско. А Дара вчера я прибрах от хотела в с. Лозен, където беше временно, докато аз временно не бях тук. Брат ми я закарал и после си заминал за Бургас барабар с ключа от колата и аз трябваше да я прибера с подръчни средства и материали.

Село Лозен е моята Тера Инкогнита. Казано по друг начин - хал хабер си нямам къде се ситуира в пространството. Чувството ми за ориентация сигнализира, че е някъде отвъд и че има някакво поле между моето село - четвърта младост - и това, прекосимо лятос с цената на няколко часа и кило тръни по кучето. Обаче зиме - цък. Затова обръщам поглед към моторизирания транспорт, не-личен. Маршрутка 42 бясно се носи по сивото Цяриградско, изръшква Герман и влиза в Лозен. Подминавам отбивката за хотела, защото не знам изобщо къде е, а когато питам шофьора, той любезно ми казва, че сега като завие да се връща, ще ме остави. Супер. Сядам и чакам. Той, типично по маршруткаджийски, нон стоп говори с колеги по джиесема. В резултат към Герман (защото го познах, нали преди малко бях там) разтревожено го питам "Тоя хотел не беше ли в Лозен?" и той притеснено се плесва по челото (образно): "Аз се заговорих и забравих..."
Обади се на колегата си и ме стовари на Враня, айде ловим маршрутката в обратна посока, която беше вече инструктирал и айде пак, през Герман за трети път. Не знам какво са се инструктирвали, обаче този също щеше да подмине хотела. Добре, че аз вече бях научила къде е, так си го спрях.
Хората в хотел "Чопър" са много любезни, ама повече кучето си там няма да дам. Елементарно е - сетерите не обичат да остават сами. Ако има нещо, което им къса сърцето повече от това, че си купил кренвирш и не си им го дал на мига, то това е да ги оставиш сами. А в този хотел кучетата са в боксове на двора, самички в това мизерно пространство. А, не. Никога повече. Дара пощуря от радост, въргаля се в снега, търча като изоглавена, изобщо пълна програма. Натоварихме се после на абсолютно раздрънкания червен икарус на автобусна линия номер 5, който дрънчеше и трещеше като бръкмата на последния некадърен писар в Ада, и слязохме на Печатницата (нали така й викат на спирката на Цариградско над разклонението за Дружба). И оттам, бавно и кално, до Младост 4 пешачката. Взе ми се здравето. Не стига отвратителното време, калта, колите и неприятелски настроените улични псета, ами има и разни добри улични-блокови, които просто не искам да виждам. Тръгват към теб с безпределно доверие, завъртели опашка, свикнали, че хората ги хранят. Една майка с провиснали до земята цицки и окървавена лапа, от която оставаха яркоалени следи, куцайки, с най-милия израз на муцуната си, тръгна след нас към улицата. Кое куче по-напред да гледам да не сгазят колите. Трябва да е забранено със закон да има бездомни кучета. Те по-малко и от хората са направени да живеят на улицата. Кучетата нямат работа там. Не трябва да има кучета в града, които си нямат дом и не са обичани.
Прибрахме се, обущарят ми е запразнил, без да счете за нужно да остави бележка до кога няма да работи и оставам без обувки за Нова година. Какво обикаляне ще пада днес, а как мразя точно преди празници...

Apologize

Има една не-музикална телевизия, която се нарича Вива - просто там между дебилните реклами за рингтонове от време на време пускат музика. А сред тази музика от време на време има нещо слушаемо. Случайно чувам как се представя "новата песен на Тимбаленд feat. One Republic".

А, викам си, що за животно е това? А то какво се оказа, човекът взел песента на момчетата, пипнал я тук-там и сега просто я представя, но явно името му е по-вървежно, та някои направо му я пишат негова. И вече бях готова да се настроя анти-Тимбаленд, нещо много почна да се показва напоследък, и си изнамерих оригинала на песента. Еми, не мога да си кривя душата, тоя човек знае какво прави. Без да я променя изоснови е направил къде-къде по-добра версия. Само старият клип ми харесва повече:

Коледна порция Шрек

Много харесвам анимациите за Шрек и затова още не смея да гледам третия филм - всички казват, че бил много зле...
Коледно обаче излезе една половинчасова история за телевизията - "Shrek The Halls", на която много се смях. Има я в Ютюб на три части, ако не ви се занимава да дърпате от торенти, поствам първата част:

Весели празници

Да пожелая много хубаво изкарване на Коледните празници. Аз се надявах на бяла, снжна Коледа и затова се занесох в Мюнхен, а то какво се оказа - нито една снежинка, за сметка на това е много студено и на всичкото отгоре вкъщи няма келява украса. Хич нещо не го улавяме коледното настроение. За щастие си почивам като никога до сега - ям, спя и гледам филми цели два дни. Хубавото е, че из града има коледен дух, а и направихме културно посещение на близкия Залцбург, където имаше някакъв хилав снежец, а къщата на Моцарт се оказа доста голямо разочарование (освен това не можеше да се снима вътре. Не, че имаше какво. Сигурно за това не дават - да не се види, че няма нищо). По-подробен бюлетин в някой следващ пост. О, забравих още нещо - немците не пускат нищо чуждоезично по кабелната си телевизия, а аз немския така и не научих. Очертават се ама и празниците....

Копче за сън

Копчето ми за сън сигурно ми е жестоко обидено, защото пак оплесках нещо сроковете и се наложи да будувам цяла нощ. Поне беше интересно. Толкова е патетично на моменти да се гледа документален филм за социализма, правен от американци, бяха му издокарали и финал съвсем в тон, ще постна може би после. Докато си пия кафето обаче и се чудя как още не са ми окапали вкочанените пръсти ;) 
да напиша за едно чудесно филмче за много малки деца.
Блогър е отвратителен! Едно, че си е навил на пръста, че комбинацията Контрол+Шифт, която Аз изпозлвам за смяна м/у кирилица и латиница, той я разбира по негов си начин и редовно ме вбесява!

А и незнайно как решава да тегли по някое време едни свръхдълги редове и ми иде да го фрасна с нещо, стига да му намеря витруалното теме!!!
 
Анимацията се казва "Maisy"
(ето, за да мина на латиница се наложи да мина през визуализация, 
глупав, глупав! и разбира се, пак почна да чупи линии! бъгав! бъгав!)

Ох, няма явно да обяснявам за мишката Мейзи, ако минават от тук учители на малки деца или майки на такива, мисля,че може да да им послужи филмчето и сайтовете са с доста полезни ресурси.
Добре, блогспоте, предавам се!

Един прозорец още свети...

Четири часът. Всъщност вече минава. Ставам случайно да се поразсея, преминаването от една задача към друга винаги е трудно. Импулсът, че работата е свършена и иде заслужена почивка трябва да се потисне и да се започне следващото задание. За целта се използват разсейващи механизми, като ровичкане из интернет, въртене на едно място, тип "шаване", измиване на чинии или зареждане на миялна машина, както и всякакъв род дребни домакински работи, ограничени в пространството около работно място (тоест плочките в банята няма да ги огрее точно сега), правене на какви ли не сортове кафе и прочее. И ядене на сладки неща, ако са в наличност.

На дневен (ако не е още дневен, след час-два ще стане) ред е мляко с нес. Кутията мляко в хладилника до прозореца и погледът ми се зарея някъде в тъмното зад прозореца. Всъщност не е тъмно. Отсреща мижат няколко прозореца. Чудя се. Четири - това е едно такова никакво време. Дали са станали хората толкова рано за работа, толкова късно да са се прибрали или и те като мене си работят цяла нощ? Има бяла неонова светлина като от кухня, има топла оранжева, ярка жълта, а има и приглушена с опулено синьо телевизорно око. Опитвам се да разгадая къде какви хора има и какво правят. Може да им е скучно, може да не си доспиват, може да закъсняват със срокове и да им е ужасно напрегнато, може да тъгуват и да не могат да заспят, може сън да не ги хваща от други причини, може просто да имат една вечер, в която са решили да стоят до късно и просто ей така, да гледат телевизия, може... може... Може да пишат, да рисуват, да готвят, да перат, да чертаят, да топлят сънено шишето с млякото, да се тревожат за болен, да пушат след секс. Може да пекат баница, да довършват приятелски запой, да ближат рани, да избиват комплекси.
Имам един бинокъл, с който дебна птици лете, въоръжена с определителя. За разстоянието на което са блоковете, все ще ми свърши някаква работа. Но изобщо не съм изкушена да го взема. Имам си мой, идеално преносим бинокъл, с който гледам и виждам където и каквото си искам. Имам си и филтри за него. Тази нощ съм сложила един, който прави всички прозорци да светят в по-топлата гама и пълни будните стаи с по-безгрижни хора, отколкото може би са. Ще ми се някой път, както съм се залепила на стъклото, (защото не може да стане, когато гледам отдръпната, подпряла се на кухненския плот) или когато съм отворила прозореца и съм се облакътила на рамката, да съзра някоя фигурка в отсрещните светли очертания. Понякога има - тъмен силует със сигналната лампичка на цигарата. Да съзра силует и да отгатна някак, че ми се усмихва. Може и да помаха, за по-лесна комуникация. Няма ли да е чудесно - ще сме като два обитатели на две отдалечени звезди (хайде да е по-реалистично, планети), които си махат по съседски при перигей на орбитите. Не. При както се нарича точката, при която орбитите на две небесни тела са в максимална близост. Как сте, как сте? Захладня тази нощ. Имате право. Да не забравите да почистите вулканите. Благодаря, благодаря, непременно няма да забравя. И после планетките се отдалечават и се стапят в светлината на изгряващото огнено слънце.

Шекспир аламинут

Уилям Шекспир.
Чувала съм го с ударения на "я"-то. Дано не го чуя с ударение на "и"-то във фамилията.
Из софийските театрални сцени са поставени известен брой негови пиеси, за голямо мое съжаление вече не се играе "Бурята", която бихме използвали за иделаното въведение, решим ли да започнем нашата програма "Опознай Уилям, за да го обикнеш". "Ние" сме аз и Д'Артанян, възмутени от словата на Атос, че не харесва г-н Шекспир. И вместо да я убием с присмех, ние, по девически благородно, решихме да й разкрием света на този мистичен господин.
Кратък обзор на пиесите (без претенции за изчерпателност), поставени у  наше село.
Отписваме "Бурята", както казах.
Прясно-прясно е "Комедия от грешки". С източен (от изток, а не изтънен) привкус, от което не страда никак даже. Не съм сигурна дали е много добра постановка или се върти около средното ниво, защото я гледах на предпремиера в Армията в един безхаберен ден, когато бях силно некритична към света около себе си. Я да видим какво съм писала по неин повод?
Пак в този театър вече десет години шества "Много шум за нищо". Влюбена съм в този спектакъл, гледала съм го много пъти и въпреки че напоследък Иван Ласкин се лигави прекомерно и на сцената не излиза Стефан Вълдобрев, много съжалявам, че няма да мога да оползотворя поканата си за юбилея му другата седмица.
"Крал Лир" в Народния, разбира се. Каквото имам да кажа, съм казала, но да добавя, че много харесах постановката.
Имам чувството, че някъде се играят или са се играли до скоро версии на "Зимна приказка" и "Ромео и Жулиета", но не знам нищо от първа ръка (не съм ги гледала, демек).

Преди две седмици ми се наложи да превеждам кратки анимации от по 25 минути по 12 от пиесите на Шекспир. С оригиналния текст, тук-таме посъкратен, разбира се, с анимации от руски майстори, различни по стил във всяко едно - това си беше истинско пиршество. Не претендирам да познавам и половината от драматургията на Уилям, затова с удоволствие изгледах тези серийки. Много ми помогнаха в разплитането на "кой кой е" при събирателната комедия в спектакъла "Уилям Шекспир. Пълни съчинения", който препоръчвам с две ръце и два крака на всеки. Адриан беше писал, моето мнение е малко по-различно.

Да не се повтарям, но - анимираните пиеси и горната в Театър 199 са най-горещата ми препоръка към който е решил да прочете този текст и е стигнал до тук.
Благодаря за вниманието ;)

Мускетари в поли

Минава 4 часа сутринта и след като внесох малко ред в графика за следващите дни, мъничко си отдъхнах - не защото той е лек, а защото внасянето на ред носи известно (измамно) спокойствие. Сега остава да реша дали да поостана да поработя или да взема да си легна и да поработя утре. И двата варианта не са добри, но така е, като осъмва човек. За известно време разкошната традиция на моя мускетарски екип да се виждаме в събота се измести в петък. Което ми даде възможност да стигна до извода, че в петък по театрите дават предимно неинтересни (за мен) представления. Затова днес почти на сляпо се насочихме да гледаме "Четири чифта пагони" в Малък градски театър зад канала. Изобщо не бях чела нищо за представлението, освен, че е смешно. Закъснях, разбира се, защото е петък и трафикът е ужасно ужасен, но мускетар Д'Артанян самоотвержено бе купила билети и чакаше на студа. Залата на театъра явно е ремонтирана, седалките са страшно удобни и има много пространство (да вземе Сатирата да се поучи от колегите си), но изненадващо (отдавна не съм идвала) е някак по-ниска от сцената и това причинява известни неудобства.

Дори да не знаех, че пиесата е на Камен Донев, щях да разбера - личи си. На моменти актьорите играят като клонинги на Даскала. Скечова, свежа пиеса, не е нещо, което ще гледам втори път (особено при такава цена на билета), но никак не съжалявам за едното гледане, даже напротив - чудесна доза смях.

После се отправихме да хапнем, уж само за малко, а го откарахме до след два. Както казах и на тях, ще преживея без да се виждаме с моите момичета - мускетарки, но когато се видим разбирам, че срещите ни ми липсват. Радвам се, че са ежеседмични, някои традиции са разкошно нещо. След като закърпихме положението с трудовата заетост на Атос, моя милост и Д'Артанян единодушно гласувахме, че е време да поемем шефство над следващата задача, която бяхме започнали отдавна и замразили за известно време - колежката да се дипломира. Както каза Д'Артанян, конспектът за държавния изпит от година на година олеква, молекулярната биология вече не влиза в него (а ние нея я знаехме що годе добре), значи тамън му е дошло времето да научим систематиката (която доста ни куцаше). Приехме и проекторезолюции и по други едни въпроси, при което в един момент си заприличахме на копие на Сексът и градът, затова преминахме към по-други теми, а именно - родовата връзка и влияние между творчеството на Шекспир и сапунените опери ;), дискусия някъде след трите бири и преди кафето и тирамисуто. Или това, което в "Кривото" наричат "тирамису".

Да живеят моите момичета, мускетарки, колежки и прекрасни приятелки, очарователното въплъщение на любимия девиз "Една за всички, всички за една!". Понякога е не само чудесно, но и жизнено необходимо нещо светло и добро от детството да се окаже непрекъсната истина. Как беше, "Нейно величество, негово сиятелство, нашите любими дружба и приятелство..." Жалко, че Портос е толкова далеч в пространството, кой ли ден ще й се изсипем задружно на гости :)

Чаша вино

Или по-точно седем чаши.
Хвърлям от време на време око на един блог на любител на вината и докато се чудех дали да не участвам в една негова инициатива, взех, че участвах.
Своеобразна "дегустация" на австрийски вина в Wineforum (намира се до бившето Мачу Пикчу) - зачудих се какво бих правила там, но пък звучеше привлекателно и авантюристично за любител на виното от моя ранг. А моят ранг се състои в следното - като всеки българин перфектно правя разлика между бяло и червено, но като много малка част от българите не обичам червено, а бялото - ако може да е много сладко. Но пък ако правим само нещата, които знаем, че са в нашата област и ходим само там, където (смятаме, че) ни е мястото... сигурно животът ще е по-лесен, но така и така сме заживели в интересни времена, да се възползваме. Та отидох, беше интересно, приятно откъм компания, с точната доза обучителна част, опитах чудесни вина (както бе казал организаторът - от по-скъпа ценова категория, които не пием всеки ден - да, не всеки ден бих дала над 30 лв. за бутилка) и за пореден път се убедих, че червеното не е мойта бира ;) Но и че някои червени вина си ги бива. Харесах си и сладко бяло австрийско вино (над 30 лв. бутилката ;), което да прави компания на сладкото бяло, което си взех от Атина.
А сега да видим как ще ми се опре зимната депресия!
Когато си тръгвах към 11 часа вечерта - излязох от светлото, оживено помещение и потънах в лепкавата мъгливост и влага на Славянска и Левски, бе като прескачане от един свят в друг. От едно квадратче, в което лека вариация във формата на чашата променя значително аромата на виното, квадратче, в което имаш време да усещаш и даваш име на ароматите, които вдъхваш, към другото квадратче на мокрия паваж и слепите светофари.
Алиса играе шах.

Бързата литература какви ги ражда?

Понеже стана дума в коментарите.
Понякога, когато коментирам неласкаво някой автор, се намира някой да прецени, че го правя, защото завиждам на "успеха". Това, че аз пиша предимно поезия, а критикувам прозаик, сякаш няма значение. Но какво пък, всеки е свободен да мисли каквото си иска. На мен не ми харесва групичката "Бърза литература" и смятам в този самоцелен пост да го заявя, с ясното съзнание, че им правя и реклама. Същата, каквато направих на една книга на Парушев, когато може би бях единственият журналист, отразил премиерата в рамките на Панаира на книгата. Да, не се бях изказала позитивно, но бях писала поне. До този момент кликата просто не ми харесваше. Тома Марков ми е смешен, Парушев ме дразни, Стефан Илиев ми е жалък (защото в него има потенциал, но канализацията не е в ред), единствено Момчил ми харесваше, само че още не знам дали защото представянето на негова книга мина доста оригинално и интересно, или наистина текстът е добър - още не съм го чела целия. Но след споменатата премиера получих лично писмо от г-на Радослава (Ники, знам, че ти е писнало от тая история ;) ама да споделя с повечко хора), чието съдържание няма да засягам, само ще кажа, че натрапващият се извод бе - на голямото афиширано самочувствие на най-добри съвременни български автори критиката на нашето скромно специализирано онлайн издание не понесе, та се стигна до там голямото его да седне и да мисли какво да пише на таз нахална джурналистка, дето не я срам да пише лошо за нас. Като си толко велик, какво ти пука критиката, един вид си мисля аз?
Както и да е.
Може и да са добри писатели. Сигурно има нещо хубаво в стила/ текстовете. Но от външния им имидж ми се повръща. Пост модернизмът, момчета, отдавна замина, дори от нашите земи, с предпоследния влак се изниза, нарамил една бутилка вино, две газети със судоку и половинка суджук, за всеки случай. Да не говорим, че този така пърхащ стил, който са навлекли господата, преди десетилетия редица изтъкнати отвъд океански автори са го изнамерили, използвали, развили, разработили и преобърнали като ръкавица. Още ли минава номера с него да се свалят мацки?
Така. Мисля, че си заслужих едно питие следващия път, когато срещна някой от юнаците. Туй ако не е реклама, здраве му кажи.