Руслана Гретел

Осем и нещо в мъничката заличка на кафенето в Театър на Армията - пресконференция по повод новата премиера.
Запознавам се с млад човек, колега в журналистическата част от многостранните ни личности, който по едно време ми подава покана за представяне на книга, както и самата книга. Прелиствам я - струва ми се доста интересна, отпечатана огледално два пъти и като стил от това, което захващам при бързия преглед, ми грабва вниманието. Понечвам да му я върна, но се оказва, че си е за мен.
Въпреки твърдата си убеденост да отида на представянето, не успявам.
Започвам да я чета онзи ден и за около час я приключвам.
После ми е доста гадно няколко часа, сякаш ми се е случило нещо лошо.
Не ме разбирайте погрешно, книгата е много добра.
Чете се неимоверно леко, увлекателна е, шокираща на моменти, вълнуваща на други.
Но е тежка в цялата си лекота (я да направим едно не особено оправдано, но изкушено паралелче с "Непосилната лекота на битието", само като фраза).
Оказва се, че приятният младеж е бил самият автор (понякога съм откровено тъпа) и книгата не е автобиографична (то оставаше и да е, бррр).
И че "Руслана Гретел, или За многоточието на акта" може и да звучи като заглавие на пиеса от Елфриде Йелинек (или поне аз така си го представям), но е удивително добре написана книга. С много интересно виждане.
Интересно как ли ще продължи авторът...
А, и може да каже някой, че се заяждам, но когато издателството е "Сиела", редактор е Юри Дачев, а коректор - Владко Мурдаров, не върви да пишеш на две места "чаршав" и да слагаш запетаите на всички места, на които тези пунктуационни знаци седят в упражненията "поправете грешките".
А аз да взема да престана да слагам толкова скоби ли, що ли...

Игра на любовта и случая

Новата премиера в Армията доста ми хареса, затова ще напиша малко за нея. В общи линии повечето съм го казала в Словеса, (сещам се, че Амбър не обича да се слагат такива линкове, но за това ще взема да напиша някой друг път). Най-хубавото е, че се поставя автор като Мариво, който все пак не е от най-известните. Достатъчно характерен като стил, за да създадат неговите съвременници термина "маривотаж", чието значение се е променяло в течение на времето (не толкова значение, колкото нюанс, но за това може да се прочете по енциклопедиите), а и сюжетът е привлекателен ( сигурна съм, че съм чела произведение с този сюжет, но не мога да си спомня какво точно беше. Като се има предвид, че не съм чела много пиеси през живота си, ми е много интересно в кой роман или разказ съм го срещнала, защото помня, че остави у мен силен спомен).

Освен това сценографията беше разкошна, нищо и никакъв параван и няколко стола, а създаваше така плътно впечатление. Ярки, красиви костюми.

И най-вече - страхотна игра на повечето. Най-силно впечатление ми направи Станислав Ганчев като Дорант - толкова естествено, нито едно фалшиво местенце, нищо дразнещо, никаква забележка, с нетърпение чаках всеки път да се появи на сцената, за да си починат сетивата ми от иначе харесваната от мен Алекс Сърчаджиева, която остана вярна на българската традиция да се крещи на сцената. Нищо, че ролята го изисква. А и на мен ми се искаше да видя все пак една по-уравновесена Силвия, каквато го раздава в началото, така и така после е разтърсена от любовта, защо да е и истерична феминистка?

Един Васил Бинев с мускетарски вид, като излязъл от руската версия на филма по романа на Дюма, много сладко, който ръсеше сентенции на латински в началото на действията, които, според бързата консултация, ги няма в оригинала. Аз очаквах, че повечето хора са наясно какво значат, но приятелите, с които гледах театъра (а те са много над средното ниво интелигентност) споделиха, че са разпознали сравнително малко. Странно. Така де, след като се избира младежки състав и се целим ако не в младежката, то в разнородна публика, екипът не спектакъла е трябвало да съобрази този факт. Или може би са сметнали, че думите на български, обявяващи началото на действията, са нещо като свободен превод на латинските фрази? Не за всички беше така.

Много истински Леонид Йовчев като Марио, не особено интересен Георги Кадурин като Оргон (а и в пиесата Оргон е един интригант, който забърква цялата каша, за да се развлича, защото му е скучно, тук беше малко бозав), много енергична Екатерина Стоянова като Лизет, наистина ми се ще да я видя в друга такава роля, един Молиер добре ще й ходи, чини ми се (кой, да му се не види, поставя Молиер? Сещам се за Дон Жуан само, гледам, че вече не се играе "Лекар по неволя" в Народния, но то пък тази комедия Куркински така я беше обърнал, че само на комедия мязаше), гледа ми се ярка молиерова комедия, ако може така.

И пак да се повторя със статията в Словеса, тази видеокартина на нищо не приличаше.

Препоръчвам постановката. Заради срещата с Мариво и младите актьори и въпреки всичко останало.

Буквички

Налага ми се да чета книги.
Ха-ха.
Не така, започвам по-ясно: налага ми се да прочета много книги (за кратко) време, издадени наскоро. Което ми идва много добре - първо понеже рядко чета "съвременна" литература, освен ако някой не ми препоръча нещо специално, второ - защото после ще пиша за тези книги и ако не обичам да пиша, не знам какво обичам.
Но както винаги, сроковете са кратки, а и имам едни много преводи да разчистя, наближава и сесията и се правя на примерна, та ходя на всички занятия в университета (за какво я захванах тази магистратура на стари години...), което ми яде време, пиша увеличеното количество домашни, а и дойде крайният срок и за другите издания, за които пиша. И не си доспивам, и изоставам с финския, ето - не знам дали утре ще успея да отида, както сега е 4 без 15, а трябва да разходя кучо, да завърша едно - две преводчета, да напиша няколко неща и да си измия косата.
Та прочетох новата книга на Михаил Вешим - много добър роман, но не знам защо аз се засмях само на едно място. Преди време мой познат издаде роман, който ми се струва доста по-добър в някои отношения, но го сподели съдбата на всичко, издавано от неизвестн автор и издател, за когото това е първа книга и няма и идея за рекламна стратегия. Ама никаква. Иначе романът "Бах мааму" бих препоръчала на всеки. Има си трески за дялане, които обаче една по-сериозна редакторска работа би оправила... както и да е, стана ми мъчно, че такъв автор като автора му не е така известен на "широката читателска аудитория".

За "Английският съсед", романа на Вешим, мога да кажа:
- третира феномена "чужденци идват у нас и си купуват къщи", "европеизиране на държавната администрация", "българското село и типажите му от по-нов тип"; ;)
- написан е добре;
- чете се леко;
- нещо му липсва, от вчера си блъскам главата да разбера какво, и не мога. Той не е така саркастично-комично-трагичен, както повечето български хумор и може би именно този подчертан драматизъм и трагизъм му липсват, но не го твърдя със сигурност. Какво, само така ли можем да се смеем на българската си действителност? По радичковски, по стратиевски... С изопната до болка абсурдност и мрачна самоирония?

Не знам, но се сетих за двете постановки по Стратиев, които гледах сравнително наскоро - "Рейс" в Народния и "Римска баня" в Сатирата. Чудех се защо така не ме възторгнаха, при положение, че текстът е страхотен, че актьорите са добри... Мина ми еретичната мисъл, че не са актуални, прекалено много са вторачени в спецификата на онова време, с характерните му особености, но може би не е това. Може би просто сега засмиването от тях не е така мрачно и отчаяно, съответно не буди надежда, както е било преди?

Не знам.

Разни

Изхитрям се да не пиша, а просто да се съглася с Марфа относно някои съдебни решения:

Клик!