Тишина

Амбър е виновен! Докато ми остане време да напиша някой и друг ред със спорен смисъл и полезност, ето нещо невероятно, което обичам наравно със "Синева" (клипът е доста кичозен):

The Police

24 юни, Белград. Пристигаме по-късно, отколкото очакваме, но поне автобусът на Карат С беше много добре климатизиран (използвам случая да прдупредя хората, които пътуват с автобуси на Груп из чужбина - да не го правят, ако имат избор). Белград е хубав град и се оказва, че си спомням почти всичко от местата, където се разхождахме миналата година преди Стоунс. Но този път имаме време само да минем по пешеходната "Княз Милош", да хапнем и да тръгваме към парк Ушче, където, пак както миналата година, ще е събитието - концерт от прощалното турне на The Police.

Концертът... Изключителен концерт във всяко едно отношение - и като организация на самото събитие от страна на сърбите (73 входа за мястото на концерта, големи указателни табели за входовете, видими отдалеч) и като място - парк край Дунав, за щастие в горещия следобед оттам полъхваше от време на време, не много наблъскано в зоната пред сцената, която е и на бабунки, така че ако се изхитриш да си завземеш някоя овреме, си гледаш сцената като на длан, без да ти стърчат каквито и да било глави.

С известно закъснение излязоха Counting Crows, които пяха доволно добре и се оказаха наистина приличен бонус към мероприятието, само че как да им обърнеш изобщо някакво достойно внимание, когато си се настроил на съвсем друга вълна...

Миналата година, почти по същото време, си тръгнахме от същото място след концерта на едни извънземни, наречени с кодовото име Rolling Stones. Изпрати ни Exodus на Боб Марли (писах някъде каква е връзката на Стоунс с Марли и как тази песен е нещо като отдаване на почит към един велик приятел). Сега, към 10 часа местно време, ни посрещна друга песен на Марли - "Get Up, Stand Up". (Нали няма нужда да се обяснява каква е връзката на Полис с регето?) След което на сцената изскочи една фурия, едно вихрено чудовище с ореол от бели коси - точно както каза hendy, същински луд учен, и погали гонга, разположен зад барабаните, след което се метна връз тях и повече от час и половина Стюарт Коупланд им разказа играта. На сцената се плъзнаха и дружките му, оформиха тазгодишната команда извънземни, па като зина оня ми ти звяр Гордън... Стинг бе в жестока форма, до послено държа такива висини на вокално майсторство, гласът му не мръдна и на йота, а не е като да се щадеше особено. Звукът на целия концерт бе кристал, да вземеш от него да направиш диамантена корона на Пепеляшка, ще избие рибата на бала. Имаше си контакт с публиката на прилично равнище, Анди Съмърс сякаш си разглабяше и сглабяше китарата в движение, Стинг се усмихваше с едни едновременно стоманени и добродушни очи и тримцата показаха защо Полис е една велика група. Това шоу, да използвам тази чиста българска дума, въпреки че не беше зрелищно с физически ефекти като огромни екрани, главозамайващи светлини и фойерверки, бе зрелищно с максималното доближаване до състоянието на съвършенство. И като всяко съвършено нещо може би е изглеждало и прекалено отрепетирано, прекалено изчислено, прекалено излъскано и полирано откъм дребни дефекти - нямам нищо против. Защото освен желязната хватка на музиката с нейното съвършенство от типа на звездите в студения космос, освен стоманения захват на професионализма с неговото съвършенство на шеметна кула от слонова кост, имаше и секващото дъха топло излъчване на свиренето в екип от типа на хлапашкото приятелство, което остава у момчетата дори когато вече са зрели мъже. Там, на сцената край Дунав, не свириха само велики музиканти. Там (дано наистина не за последно) видяхме една велика група.

The Police
Белград, Сърбия
24.06.2008, парк Ушче

1. Intro - Get up, Stand up (Bob Marley)
2. Message in a Bottle
3. Walking on the Moon
4. Demolition Man
5. Voices Inside My Head / When The World Is Running Down
6. Don't Stand So Close to Me
7. Driven To Tears
8. Hole In My Life
9. Every Little Thing She Does Is Magic
10. Wrapped Around Your Finger
11. De Do Do Do, De Da Da Da
12. Invisible Sun
13. Can't Stand Losing You / Reggatta De Blanc
Encore 1:
14. Roxanne
15. King of Pain
16. So Lonely
17. Every Breath You Take
Encore 2:
18. Next To You

Аутопсия

на една любов. Даде ми я приятелка, която не искам да засегна, като напиша нещо негативно за книгата, затова предварително да кажа, че има много хубави неща в нея.

И с чиста съвест да премина към лошите.
Не съм чела нищо друго от този автор и не знам какви са другите му книги. Тази започна силно - грабна ми вниманието, започна да заплита сложни кълба от интрига, задълбочено познаване на близка до мен материя - музиката, започна да намята бримките на някаква сложна плетка, която изглеждаше многообещаващо. Задъхано, нахъсано, загадъчно и напоително като тежка вода. Четях на големи глътки, да видя какво има после и още, и още. И тогава някъде към средата всичко увисна - като преразтегнат ластик, като извърбушен хамак и само по инерцията, зададена от вихреното начало, се полюшваше насам - натам. Образите станаха плоски, преувеличенията - преувеличени, арматурните железа започнаха да прозират, а това винаги е грозно, изречения издъхваха, фрагментите се рушаха. Насилвах се да продължавам - не оставям започнатата книга недочетена. Към края положението сякаш се пооправи, но високата летва на началото не може да бъде елегантно прескочена от спънатия финал. Символиката и магичността изведнъж дръпнаха напред, без това да е солидно подковано от изтеклата до сега вода на повествованието, ако приемем, че образът на огнената мадама е изключение.
Силните моменти на книгата - описанията на джазовата музика, душевността на музиканта и твореца, искрите любовни отношения, до някъде и сексуалните сцени (по едно време започнаха да циклят).
Слабите моменти - пропаданията след средата, ужасното впечатление, което оставя несвършената работа на коректора (а ако е авторски подход, то не беше достатъчно последователен в него), неспособността да изведен на съответна височина зададениете в началото амбиции.
Малко ме е яд, защото книгата можеше да бъде огън. А като чета критиките за нея, изпадам направо в недоумение.

Тигри

Задава се бурна сесия и аз за кой ли път се питам за какъв дявол изобщо започнах на тия години пак да уча. Но както и да е, вече имам една оценка - симпатична шестичка по стихотворен превод. По-късно ще пусна един пост с някои от досегашните ми достижения в областта, хаха, но по този повод се сетих за едни преводи на едно стихотворение. След като най-накрая се докопах до - според мен - най-добрия превод на "Тигърът" на У. Блейк, мога да пусна за сравнение няколко такива (откакто Хейзъл беше писала за "Гарванът" се каня. Анималистично някак си.)
И така:

The Tyger William Blake Tyger! Tyger! burning bright In the forests of the night, What immortal hand or eye Could frame thy fearful symmetry? In what distant deeps or skies Burnt the fire of thine eyes? On what wings dare he aspire? What the hand dare sieze the fire? And what shoulder, & what art. Could twist the sinews of thy heart? And when thy heart began to beat, What dread hand? & what dread feet? What the hammer? what the chain? In what furnace was thy brain? What the anvil? what dread grasp Dare its deadly terrors clasp? When the stars threw down their spears, And watered heaven with their tears, Did he smile his work to see? Did he who made the Lamb make thee? Tyger! Tyger! burning bright In the forests of the night, What immortal hand or eye Dare frame thy fearful symmetry?

Тигърът Превод: Спас Николов: Тигре! Тигре! Жива жар, лумнал полунощен звяр, кой ум вечен разчерта твойта стръвна красота? Кой ти взора разгоря? Кой си с огъня игра? Кой издън юдол дълбок смя да литне на възбог? Кой пресука с две ръце твойто жилесто сърце? То на длан ли затуптя? И нима не трепна тя? Чий бе чукът? Кой кова кръвожадната глава? Кой те в жупела с ръжен шари, ужас нажежен? Стрелометните звезди като плувнаха в сълзи, кой със смях твори те? Кой? А агнеца? Пак ли той? Тигре! Тигре! Жива жар, лумнал полунощен звяр, кой ум дързък разчерта твойта стръвна красота?

Някак преводите на Кръстан Дянков и Димитър Карагеоргиев ми се струват бледи и тромави след горното. Кръстан Дянков разтяга излишно, а при Карагеоргиев нещата са по-добре, ала не могат да се сравнят с мощта на "ж" и "р"-тата, с които Спас Николов е доближил преводът си максимално до звученето и въздействието на оригинала. Тъй мисля аз.

Прев. К. Дянков Тигър, тигър, лумнал с мощ като факла в черна нощ, кой безсмъртен взор, коя ръка те вгради в таз дива красота? Где в далечни бездни, висини пламъкът в зениците лети? Чии криле потърсиха простори, теб от огън кой посмя да стори? Що за плещи и кои изкусни сили за сърце ти свиха яки жили? Щом затупа то, в теб мощ се взе; лапа вдигна зла и зли нозе. Що за чук и що за здрави клещи мозъка отляха в нажежени пещи? Що за наковалня? И ръка смъртен ужас хванала така? Щом замятат копия звездите и небето плувне им в сълзите, радост не изпитва ли творецът? Той, създателят и на агнеца? Тигър, тигър, лумнал в мощ като факла в мрачна нощ, кой безсмъртен взор, коя ръка те вгради в таз дива красота?

Прев. Д. Карагеоргиев Тигре, тигре, с плащ пламтящ, в дебри нощни звяр неспящ, кой титан могъщ в безкрая тъй ужасен те извая? В бездна или в див простор пламна твоят огнен взор? Кой посмя дотам да хвръкне и във пламъка да бръкне? Що за опитни ръце сплетоха това сърце? А щом почна то да бие кой успя да го надвие? Що за чук, що за метал? В пещ каква ли е кипял твоят мозък? Как ли в скоби някой ужасът пороби? И при първите звезди, под небесните сълзи с гордост ли живот ти даде? Той ли Агнето създаде? Тигре, тигре, с плащ пламтящ, в нощни дебри звяр неспящ, кой ли смел титан в безкрая тъй ужасен те извая?

Призраците, които не можем още да обичаме

Вървиш си по пътя, сред бурените и храсталаците на неутъпканото и неизгладено минало, което си мечтаеш един валяк да го прегази и да се лъсне назад, ненадигащо глава на всяка втора мисъл, да лежи спокойно като езеро, та ако ще от време на време спящото вътре Неси да разпорва повърхността и да предъвква по някой тон водорасли или заблудила се лодка - това са косвени жертви, които си готов да платиш. Но няма валяци и над езерата духат силни ветрове. И на всичкото отгоре дори ямите, които си зарил по уж подходящия начин, напълнил с ред пясък, ред камъни, слой шума и камара колички с пръст, добре си ги трамбовал и си скачал отгоре с удоволствие, за да се слегне възможно най-добре, после си полял две ведра вода и дори си засадил малко борче, дори тези ями се отварят понякога и оттам надават глава съвсем невинно изглеждащи обитателите им, ухилени до ушите, с тревичка в ъгълчето на устата, нахлупили сламена шапка, протягат се на слънцето и те питат: "О, как си, от кога не сме се виждали." Срещаш ги случайно, докато слизаш по огромните каменни стълбища и няма как да им се изплъзнеш. Примигват чаровно насреща ти и обясняват колко си красива под залязващото слънце, държат се мило и в очите им играе пламъче, което ти обяснява как всичко е различно. Въпреки опита и дебелите книги, в които пише, че такива промени са невъзможни, защото иначе ентропията в системата ще достигне критични нива и за неутрализирането й ще са нужни поне три катаклизъма в четири различни краища на света и един - в галактиката, ти се хлъзваш по наклонената плоскост и цопваш в мини езерце с лили и припичащи се костенурки. Те бавно кимат с глава, сякаш да потвърдят - не се стягай, отпусни се, свали бронята, ризницата, шлема, бучни тука меча сред тръстиките, айде по-лежерно го давай. И слънцето грее, и птичките пеят и лилиите ухаят на смокини и черници, ширва се лятото, на сърцето ти е леко и се чувстваш добре.
А после разбираш, че ентропията не е гъска и си пази перцата и никакви такива промени са невъзможни, и ти се приисква катаклизмите да се случат, че да ти влязат в тон, а после, много скоро, ти минава, но ти става мъчно, много мъчно и много тъжно, и много самотно, и езерцето е само една обикновена локва, спомен от пресъхнал гьол, в който си се накиснал до мозъка на костите си, и започваш бавно отново да обличаш брони и ризници, обаче изобщо не ти пука за тях, защото костенурката седи на камъка си и те гледа с блесналите мъниста на оченцата си, сякаш ти обяснява, че не случайно си я заривал тази яма преди, че реките текат в една посока и те съветва да се обърнеш към Талес за по-нататъшни указания.
И си слагаш една кесия от амбалажна хартия на главата, докато не се научиш да се държиш като голямо момиче, докато бавно и методично натъпкваш в ямата не само ухиления й призрак, но и малкото момиче, което се събува босо да тича под дъжда и се натъжава, когато призракът отказва, за да не простине; което тръгва на пътешествие от половин дума и се натъжава, защото призракът е затрупан с много работа и никъде не може да отиде, което иска още да тича по улиците и се натъжава, защото призракът се прибира, че утре ще става рано. Което създава само проблеми, защото тези неща ги знаем еее, от кога, а може би призракът не може да стане друг, а ако стане друг ще е друг призрак. Кой кого заблуди сякаш няма значение, хайде в ямата и повече да не сте се показали.
Писна ми! От 100% уговорки, предпазливост, от ежеминутно погребение над спонтанните изблици, съвпаденията и чудесата. Призракът ми преди поне вярваше в знаците и случайностите.
И с някаква подигравателна усмивка навън изгря дъга.

Ред.: Щях да го напиша и после се отказах, но тъкмо започнах да пиша ревю за книгата "Мостовете на Медисън" (от Робърт Джеймс Уолър) и препрочитайки попаднах на това, няма как да не го сложа, в името на вълшебствата и съвпаденията по неслучайност, надявайки се:
"Ако не бяхте баща ви и вие двамата, щях да тръгна с него, дори и накрай света. Той настояваше до го сторя, молеше ме как ли не. Аз обаче отказах категорично, а Робърт бе прекалено чувствителен и внимателен, за да се бърка в живота ми. [...] Но за да съм честна, трябва да ви призная, че още от самото начало Робърт разбираше по-добре от мен какво е станало между нас двамата. Аз започнах да го осъзнавам едва по-късно, след време. Ако го бях проумяла още тогава, докато бяхме заедно и той ме молеше да замина с него, вероятно щях да го последвам. Според Робърт хората са станали прекалено разумни и вече не вярват във вълшебства. Често съм се питала, дали когато взех решението си, не съм се ръководила прекалено много от здравия разум."

Nick Cave & The Bad Seeds

Само да се докопам до сетлиста и ще разказвам, независимо дали на някой му се чете или не. За такова нещо просто трябва да се направи опит да се разкаже, иначе си е грехота.

Не се докопах - не знам защо е толкова трудно да се изчопли сетлистът от Солун, при положение, че намирам тези от Белград и Атина (съответно предишния и следващия концерт). Но след щателно сравняване се оказва, че в Солун е свирено същото като в Белград. Така че с около 99,9% сигурност:

Nick Cave & The Bad Seeds
06.06.2008,
Thessaloniki, Moni Lazariston

Night of the lotus eaters
Dig!!! Lazarus dig!!!
Tupelo
Today's lesson
Red right hand
Your funeral my trial
Midnight man
Mercy seat
Deanna
We call upon the author
Get ready for love
Moonland
The ship song
Papa won't leave you Henry
More news from nowhere

The lyre of Orpheus
The weeping song
Hard on for love
Into my arms
Nobody's baby now
Lovely creature
Stagger Lee

Wanted man

За пръв път преди концерт успях да изпълня намерението си да послушам музиката, която очаквам да чуя, и да се настроя. Обикновено все не остава време и отивам на концерт "неподготвена" (както най-вероятно ще се случи и в сряда). Този път изслушах няколко пъти новия албум плюс класики от миналото и сутринта в петък се отправихме към Солун. Пристигнахме, настанихме се и така нататък и така нататък, подробностите нямат отношение към концерта, затова ги пропускам. По стар български обичай се подготвихме да сме на мястото на събитието поне час преди отварянето на вратите (19:30 ч. обявено на билетите, може да е на гръцки, но думата "порта" я знаем какво значи) и прекосихме една доста голяма част от града пеша. Да отбележа и че по стар мой обичай не бях спала предишната вечер, нали все доработвам в последния момент, и само малко бях дремнала в колата. Оказа се обаче, че гърците не обичат да подраняват - повечето се изсипаха непосредствено преди началото на концерта, т.е. след като свършиха подгряващите и всъщност пред вратите чакахме само сериозни тумби от българи. Интересното беше, че вървейки към залата, се натъкнахме на Ник Кейв - по джапанки, прибиращ се към хотела си преди саундчек. Не обичам да притеснявам творци (не казвам знаменитости, за една част от тях изобщо не ми пука, така че ми е все едно дали се притеснаяват или не). Не виждам смисъл в ръкуването, снимането и изричането на фрази от типа "Велик си", "Музиката ти промени живота ми" и т.н. Затова си седях отстрани, докато двамата ми спътници минаха през гореописаната процедура - Кейв се оказа знаменателно отзивчив и търпелив човек. Мило. Борис се развълнува страшно много, което също е много мило. Приятни емоции - да видиш как човек прелива от положителни такива.

После беше едно ходене по нервите, докато си взема пропуск да снимам. С разрешение само за една песен и то, разбира се, тя се оказа с най-гадното осветление и никакви свестни снимки не станаха. Защо ли не си останах в публиката да си щракам оттам, както видях по-късно, че направиха сума ти хора - не знам как бяха вкарали фотоапаратите си, но мен така и така ме бяха пуснали, седях си при моите хора почти до оградата, къде ми трябваше да влизам отпред да снимам, после най-честно да изляза да си оставя апарата и пак да се върна, далеч по-назад... Пуста коректност, да му се не види.
Както и да е. Подгряваха двама нелоши образи, Ed Kuepper и Jeff Wegener. После стандартното чакане и към 10 без 15 на сцената излязоха The Bad Seeds и изскочи Ник. И се започна едно шоу, което продължи над два часа, за което време Ник не спря. Песен след песен в страхотна форма, като живак по сцената, с прекрасния си глас и с едни бушуващи моменти, като мини-вулканични изригвания във всяко парче - невероятно магическо. Непрекъсната комуникация с публиката във втората част - аз вече бях чула Mercy Seat и The Ship Song, за които точех зъби отдавна, и се надявах да чуя Into My Arms по някое време. Ник започна The Lyre of Orpheus с въведение - "Тъй като сме в Гърция и вие имате страхотни митове, сега аз ще разкажа един мит". Малко след това някой се провикна от публиката, Ник се обърна - "Man, I'm telling a fucking Greek myth here!" и започна отначало. После всеки викаше някоя любима песен и изсвириха част от провикнатото, аз останах с впечатление, че наистина е така, но като гледам еднаквостите на двата сетлиста... от друга страна те не могат да знаят цялата си дискография наизуст, готови да изсвирят всяка песен във всеки един момент.



Концертът беше силно емоционален - от сцената се носеха талази енергия и плам и ако не бях вече почитателка на Ник, това щеше окончателно да ме спечели за каузата. Нито един слаб момент, нито една слаба песен, нито миг на отпускане, всяка минута заредена до край, изпита до край, почувствана на повече от 100%. За един концерт не е достатъчно да представи само висококачествени песни, нужно е и нещо лично, нещо очароващо, нещо пленително, нещо субективно. Няма да се повтарям повече, ще го кажа за последно - концертът на Ник Кейв и Бед Сийдс беше като огнен дъх - облива те, нагорещява те, изпълва те от главата до петите, запалва едно огънче вътре в теб, отминава като пламтящ ураган и ти оставаш смъртно изтощен и същевременно зареден до степен косите ти да пропукват със статично електричество.

Това не беше смазващо с тежестта си небе, като концертът на Депеш, не беше поразяващо шоу като това на Джордж Майкъл, не беше поток лъчезарна топлина като Ерос Рамацоти, не беше приветлива, но дистанцирана гениалност като Ерик Клептън, не беше диво опиянението от препускащи коне като Мейдън, не беше нищо, с което може да се сравни. Беше туптяща кълбовидна мълния с мрачен глас и чувство за хумор, която можеш да докоснеш без да се изгориш. Но оставаш зашеметен. Но нямаш нищо против да я докоснеш пак. И пак, и пак...

По пътя

Ще отекнат през обедния кръстопът годините.
И пак ще се върти по стародавния си път земята -
деня на хората ще грейне още по-засмян.
Ще имат те редовен превоз до луната с експрес ракетоплан.

Ще има пак звезди... и кучета... ще има,
виещи към тях... като преди.
Яснее този мирен ден отвъд. На път!
Човекът е човек тогава, когато е на път!

Това е финалът на поемата "Дни на проверка" от Пеньо Пенев. Въпреки че това не е любимото ми негово стихотворение, се сещам често за последния ред. Употребен преносно от поета, все повече си мисля, че той важи много повече от преносно за мен. Несравнимо удоволствие ми доставя пътуването, тръгването и пристигането, както и самият път - сивият асфалт, променящите се мигове, синьото небе, разликите и приликите, спокойствието и промяната, събрани заедно в сравнително кратки периоди от време. Баба ми, лека й пръст, не можеше да спи добре на друго легло, освен нейното собствено. Това, в по-голяма или по-малка степен, го чувам от много хора. Аз нямам проблеми да спя където й да е - дали защото от много отдавна съм свикнала често да спя на различни места или защото непрекъснато не си доспивам и ми е все едно къде ще положа глава, стига да е поне мъничко удобно, не знам. Но е факт, че спя без проблем на "чужди места" - всичко е главата ми и стига да си го направя уютно в представите си, местенцето не е проблем.
Обичам да пътувам, да виждам нови неща, да се сблъсквам с предизвикателството на новото, да се обучавам, малко по малко, да приемам и съжителствам с различното, да се наслаждавам на хубавото, да просмуквам в себе си атмосфера, усещания, гледки, мимолетни настроения, кратки мигове, да си създавам привички и да ги разрушавам... Обичам например на ново място да изпия едно кафе с нещо сладко на някое по-живописно място. Да си купя сувенир, който после да подаря или който използвам у дома, в никакъв случай някакви статуетки или декоративни чинии. Да се държа не като турист, доколкото е възможно. В следващия миг решавам пък да се държа като типичен турист, провесвам фотоапарата на врата си и демонстративно забивам нос в картата. Забавно е.
Има места, където искам да се доближа до хората, да разбера ежедневието им, да уловя специфичното у тях, за да си запазя късче от най-хубавото. Има други, където не ми се иска да се потапям така, а завинаги да ги запазя като експонати зад стъкло, с екзотична, непонятна красота.
Толкова обичам да пътувам! А Гърция започва все повече да ми харесва. Харесваше ми притегателно-митично в началото, докато все още не бях стъпвала там - заради Даръл и Кун. Поохладнях след Атина. Солун и времето, което бе омекотило погледа ми, засилиха една вълна в обратна посока и сега топлите ми чувства отново се връщат. Солун като обект на забележителности не е кой знае какво - ще пусна отделен пост веднага щом проуча какво толкова й е известното на Бялата кула - но пък като обща атмосфера ми се стори чудесен. Ще взема най-накрая да го науча този гръцки език.
Може би най-магическото от всичко е това, че до обяд се къпех в слънце, разхождах се по ефирни блузки и пак ми беше горещо, докато вятър със солен дъх съсипваше прическата ми, а сега зъзна в жилетката си и слушам как неуморно вали дъжд.

Ник. Кейв.

Това е то - превеждам си кротко анимационни серийки за Снежанка и слушам какво? Ник Кейв, разбира се.

The Ship Song:



Into My Arms: