Банско, джаз...

Тази година в началото на август за пръв път отидох до Банско и за пръв път бях на джаз феста. Честно казано, хареса ми. Градчето - не особено. Като изключим много приятната къща за гости, в която бяхме настанени ("Севда") и която се намираше на 10-на минути от центъра. В района й ми хареса - миришеше на пушек, смола и градини в дворовете. Почти като в Самоков, а с това ухание съм свикнала и винаги го свързвам с ваканция... Като цяло Банско много ми заприлича на Самоков, само че много по-чисто и подредено, по-богато и разработено.

Откъс от репортажа за първата вечер на феста:
"След Преображение народът казва, че лятото се пречупва и тръгва към есента. Колкото и Владимир Голев да ни уверява, че август е средата на лятото. Привечер към уханието на борова смола от подготвяните за зимата нарязани дървета, струпани на подредени купчини по тротоарите, се прибавя парливият аромат на дим, а залезите стават по-оранжеви. Но малко преди залез на сцената пред Общината изгряват прожекторите и музиканти от цял свят потапят жителите и гостите на града в друг сезон, съвсем извън времето.

По традиция Васил Петров вля глас в последните слънчеви лъчи и заедно с Мери Танева и биг бенда на джаз феста в Банско препълни фестивалния площад. Много настроение и енергия в топлия спектър беляза началото на фестивала и зададе гамата на вечерта - цветово и звуково - кристална мелодичност в златисти отблясъци - като от красив глас, като от медното намигване на саксофон, като от уиски.

Уиски, които следващите изпълнители за вечерта - Ото Хейниц трио - поднесоха под формата на водопад от звуци, изливащ се от барабаните на Ото (основател на групата), контрабаса на Щефан Бартуш и пианото на Ондржей Крайнак. Роялът „Бьозендорфер“, докаран преди броени часове и гордост на феста и кметството, непоклатимо защитаваше световната си слава, докато по него яростно препускаха пръстите и вътрешните демони на Ондржей. Музиката на триото, замайващата острота на усложненото опиянение от изкуството им, също бе в златистата гама на вечерта. Но приличаше на уиски, поднесено в чиния - откритото пространство на площада пускаше звуците на воля като ято кресливи гълъби, остри стрели, забиващи се в неуловимостта на нощния въздух. Интимността на затвореното пространство и приглушаващата безмълвност на стените, между които ценителите да съпреживяват с музикантите, са идеалната чаша за това питие.

А после на сцената се качи Клеър Тийл, за да завърши вечерта. Но освен че я завърши, тя я започна и продължи едновременно. Топлият й глас с характерна звучност и открититото, непосредствено общуване с публиката спечелиха сърцата на всички. Стандартите, които тя поднесе, минаваха през какви ли не музикални сезони и си приличаха по лекотата, с която омагьосваха и очароваха. При все, че пя под сиянието на сребърната луна, Клеър блестеше в сиянието на най-топлото златно.

Първият ден от тазгодишния джаз фест премина без концерт на Арабел Караян (лошо) и без дъжд (добре). Банско започва да спи и сънува в ритъма на джаза, докато из каменните улици отекват импровизациите на местните виртуози - както може да чуе всеки, прибиращ се по първи петли - буквално."

И малко снимки:





Така твърдят в Банско, но за рожденото му място спорят с Доспей (Самоковско). Но друго е, като сложиш паметен камък и изградиш копие на килията му в Атон :) Лошо няма, така се прави, като искаш да привлечеш туристи

Край

Така пише, когато свършват филмите.
Да знаят зрителите.
Така пиша, когато свършват репликите.
Да знаят актьорите.
Така пише, когато август преваля.
Да знам аз.
Йероглифите на отлитащите ята. Изчезващите минути ден. Изчезващите градуси топлина. Настъпващият дъх на есен, издващ на талази с уханието на печени чушки, промъкващо се като котка от все повече прозорци. Промушващият се между листа и звезди дъх на презряващи смокини. Надеждата да разтегнеш септември до край.
Само през лятото мога да дишам.
А в края му - край.

Винаги съм била колеблива с краищата. Заради надеждата за чудо. Заради вярата в чудото.
Някога, преди повече от десетилетие, имах най-невероятното приятелство. Съвършеното приближаване до съвършенството. Дишахме с един ритъм и мислехме в един глас. Виждахме света с две очи. И когато всичко се обърна на 180 градуса и кулата от слонова кост се разцепи от горе до долу, вироглаво не помръдвах. Защото каквото и да направи приятелят ти, колкото и да се е заблудил, ти трябва да останеш някъде, където да те намери, когато му потрябваш.
Никога повече не го чух, ни видях.
Стоя ли още там? Може би.

Почти десет години той беше пламъчето в лятото, беше вкусът в града. Шепа дни, в които се завръщаше, изпълнени с малки слънца. Ядосвах се на това и онова, но всичко отминаваше. Не помня колко години не съм свалила часовника и все се връщам към същите обици. Измъчваше ме само негласността. И онзи студ на една Коледа.
Но нали е лято, нали и двамата разбираме морето, нали винаги има възможност пред вратата да ме чака елегантният поостаряващ Черньо, нали знам какво са разходките посред нощ из улиците на града.
И си мълчим.
Но се чакаме.
И после - край. Подсмърчам над собственото си изчезване. Мен ме няма в неговия град, в неговия свят. На няколко пресечки един от друг.
Дали ще стоя, за да ме има?
Едва ли.
Колко изкусително категорична е думата "сбогом". Само да не беше толкова демонстративна.
Е... късмет.

N.O.H.A. в Созопол

Когато N.O.H.A. дойдоха за концерта си в София, не бях чувала почти нищо за групата, затова и не отидох. Когато обаче обявиха мини-турнето по Черноморието, вече знаех малко повече за тях и реших да ги видя. Най-близко ми е Созопол, а и беше петък - съвсем идеално. Впоследствие началото на концерта се изтегли малко по-рано - още по-идеално.
Докато се помотаем порядъчно през деня, стана късен следобед и пристигнахме в Созопол към 7, когато вече няма толкова хора, които да предлагат квартири на слизащите от автобуса. Затова си взехме стая в хотел "Созопол" - намира се точно до спирката, леглото е по 10 лв., обаче е малко мизерно... Но пък за една нощ става. По-късно, когато се поразходихме, видях на много места надписа "свободни стаи" (все още тук-таме пише "free rooms"...) и като цяло градът ми се стори не толкова пълен с туристи, както по същото време миналата година.

След порядъчно размотаване, някъде към полунощ влязохме на градския стадион, за да хванем края на сета на DJ Skiller и DJ Phoenix. Първият беше уникален, без да имам особен афинитет или познания по отношение на бийтбокса, от раз ме спечели за каузата. Явно се хареса много и на публиката - много добър, много.

NOHA не се бавиха много, за да излязат на сцената. Публиката беше чудесна - все хора, които много се забавляваха, знаеха какво да очакват и се оставяха да бъдат поведени от групата в каквато и да е посока, изключително позитивно. Самата група са чудесни професионалисти. Атрактивна вокалистка, умел барабанист, вдъхновен басист, леко резервиран диджей, отдаден саксофонист и неуморен бийтбоксър за разкош - пъстра, насищаща сетивата група. Много съм доволна от това, което видях.

Разбира се, писала съм в Словеса.

Снимките са малко тъмни и ми се ще да ги пооправя малко, включително да разбера как да приглуша ефекта на попадналите в кадър прожектори, ако се справя, ще ги покажа :)

Земетресение

Преди пет минути, лекичко и все пак - сега ме боли глава. Дали има връзка?
В първия момент реших, че котката особено коварно се е блъснала в стола, като крайна мярка да ме накара да й сипя храна. Но при оглед на периметъра котка не се откри, вместо това се разклати бюрото и освен ако не е бил някой полтъргайст, трябва да е било земетресение.
Последствията, освен главоболието, са, че наместо да работя, аз седя и се чудя дали ще има още едно - не се страхувам (да не викам дявола), но ми е интересно. Ако бях бабичка, сигурно вече щях да съм яхнала телефона и да въртя на гражданска защита и института по сеизмология...

Разхвърляни размисли за "Бургас и морето"

Ако започна отзад напред, има шанс преди следващото интересно нещо да успея да се върна в постовете си до ходенето в Лондон през април... а може би дори и по-назад...

Уж ми се пише, а все не стигам до сядането и написването. Дали заради горещините и налегналия ме мързел, дали заради многото неща, които трябва да се направят... Или заради всичко накуп :) Седя вече толкова време над един филм, чудя се как не са се обадили да ми се развикат защо още не съм пратила превода, уж интересен филм, документален за био-храните, обаче не ще да се превежда и не ще! Чакат да бъдат написани и няколко материала за книги и музика, дори за едната книга имам цял готов абзац! ... Пълен абсурд...
За капак ще споделя каква чудна тема за дипломна съм си избрала: "Ритъмът при превода на поезия - класически и свободен стих (Ламартин и Превер)". Ако не седна да я пиша скоро, ще пропусна да завърша тази година. Тия хора защо не са писали нищо по въпроса! Кой ме би по главата да избирам тая тема, а...

Понякога ми се ще да крещя (алюзията към едноименната песен не е случайна).

И така, "Бургас и морето" 2009 взе, че се проведе в мое присъствие. Тоест - ходих да гледам конкурса. Така и така съм в Бургас, активирах се на местна почва и се изсипах в общината да им обясня, че смятам по-пълно да отразявам културната им дейност. Не за друго, ами защото съм наблизо.

(Тук мога да уточня, че ако някой случайно чете и има желание да сътрудничи на "Словеса", отразявайки събития - музикални, литературни, изобщо всичко, свързано с изкуство и култура - провеждащи се в който и да е град, е добре дошъл. Ама много добре дошъл!)

След като установих връзка с пресцентъра на Общината и поднових вече изградената такава с Операта, служебният мейл започна да се залива от прессъобщения, което е чудесно, а аз се озовах на вечерта с награждаването на конкурса.
Изхабих два часа, за да напиша материала в Словеса и въпреки че със сигурност има хора, които не обичат слагането на линкове, ще го направя. Ей го на писанието.

Неофициално - не съм доволна. Не мога да разбера за какво точно е този конкурс. Уж е за песен, а съм 100% убедена, че зрителите си гласуват за това, което виждат - сиреч, изпълнителите. Освен това за каква песен е? Поп? Би звучало логично. Само че с нивото на поп музиката у нас нещата стоят много плачевно. Моето лично мнение е, че една част от музикантите смятат, че "поп" = "естрада", а останалите, че "поп" не е равно на "естрада", само дето не знаят точно на какво е равно. Нищо лошо няма, лошото е, че не съществува трета част, която да знае за какво иде реч и да може да произведе нещо, конкурентно способно поне на румънските и гръцките пробиви.

Не искам да кажа, че конкурсът не бива да го има - напротив. Че някой сигурно се облажва от него - финансово - сигурно. Че пари за култура могат да се насочат и към още някаква музикална проява, също кореняща се в традициите на Бургас - младите творци, занимаващи се с по-твърда музика - могат. Даже трябва. Ама къде ти, то няма сцена, на която да свирят, аз за даване на пари говоря... Но хайде, да не задълбавам в тази насока.
Обаче като го има този конкурс, да е поне като хората. Ако е национален, да е национален. Ако ще поощрява младите таланти, да вземе да направи нещо конкретно. Такива неща.
Някой ще каже - коя съм аз, че да давам акъли. Друг ще каже - да дам някакви точни предложения, като толкова много знам. Ами аз съм зрител/ слушател и музикален журналист. Най-вече първото ми дава всички основания да говоря по въпроса. И предложения мога да дам, ако някой поиска. Само да се концентрирам върху въпроса и ако може преди това да се наспя, че с този еко филм сън не ме хваща...

Щях да забравя. СНАП бяха страхотни. Върнах се в годините от гимназията. Най-бурно танцуваха и крещяха обаче деца, които не изглеждаха на много повече от гимназиални години. Направо ми е чудно откъде този ентусиазъм по СНАП... Не с лошо чувство, даже напротив. И аз си поденсих - то оставаше и да не, при тази музика. Турбо Би на живо изглежда о-гро-мен! Беше просто - сигурно съм използвала тази дума най-много три пъти в живота си - яко!

Малко нещо така

Насъбрали са се толкова много неща, за които ми се искаше да пиша, но не ми остава време и подходящо настроение. Затова, докато се наканя, да споделя два сайта, които открих наскоро:

FailBlog, който показва абсурдно-смешни грешки във визуализацията на какво ли не;

и сайтът на Евгени Динев, където се намират едни от най-прекрасните фотографии на природа, които някога съм виждала. Отне ми малко време, докато схвана, че за да видя всички снимки в един пост, трябва да кликна на заглавието, за да се разгърне, тъй като няма нищо от сорта на "прочети нататък" или "още"