Аре, баста!

Тъй. Над месец не мога да се наспя като хората, вися до сутринта и не пиша в блога. 'Щото пиша дипломна работа. Обаче вече я предадох, а днес сутринта и защитих - една петица за "Le rythme dans la traduction poétique: problèmes de traduction en bulgare du vers classique de Lamartine et du vers libre de Prévert".
И съм доволна - много!
Ей ме вече магистър френска филология. С бакалавър биология - това дали не го може само в СУ? Нищо, живи и здрави да са, че дават възможности на такива разностранни личности кат' мени!
Обаче се разболявам.
Толкова за този пост

Козата или Коя е Силвия

Много ли, малко ли е театъра, не знам, но това е положението. Месец октомври театрите като се юрнаха и заизсипваха премиера след премиера, понякога и по две в един ден. Направо да падлудейш! Смятам да споделя наблюденията си над "Жените в Народното събрание" малко по-късно, а сега с чиста съвест ще пусна това, което писах в "Словеса" за "Козата или Коя е Силвия", защото просто нямам какво друго да кажа или друг начин, по който да го кажа. Освен това, че наистина не ми харесва какво се случва в българския театър. С две думи мога да го определя като спад на нивото. Мисля, че съм писала по темата, пак ще пиша след време, като натрупам още впечатления, но въпреки пълните салони, за мен театърът ни е в криза. Та тази постановка наистина ме порази.



Съвършената постановка

Явор Гърдев режисира пиеса на Едуард Олби, а самият Олби пристига в България, говори за пиесата и постановката, всички очакват с нетърпение премиерата, защото каквото и да излезе накрая, ще е интересно да се види, а и се очертава да е скандално.

Да. Това витаеше във въздуха преди публиката да има възможност да види "Козата или Коя е Силвия". "Скандална пиеса" и големи имена. Как да пропусне човек?

Но само минути след началото става ясно, че спектакълът надвърля всякакви очаквания. С много. До толкова, че скандалът в темата някак се смалява и вече не е водещ. Това, което изпъква, е актьорската игра. Размахът на драматургичния текст. Режисурата и сценографията. И чудото, което тяхното единство сътворява.

Защото на камерната сцена на Народния театър виждаме, че всъщност можело да се играе добре. Не, не добре. Да се играе вдъхновено, до край, с бушуващ вътрешен огън. Да се играе в пълно сливане с образ, толкова плътен и истински, че да погълне без остатък за час и половина цялата ти личност. Да се играе така, както би трябвало да го правят добрите актьори винаги и на всяка сцена.

Бойка Велкова (Стиви) излиза на сцената след колебливото представяне в "Любов номер 2". Няма да крия скептицизма, с който подходих в началото, подплътен от повечето й превъплъщения в последно време. Скептицизъм, който се разби на пух и прах, за мое най-голямо удоволствие. Тя играe като фурия - и не, не само когато чупи керамика и изстрелва нажежените до бяло фрази от гениалния диалог на Олби. Още с първите стъпки по сцената, първите жестове, първите думи. Блестяща игра, въздъхвам облекчено, чисто удоволствие.
Михаил Билалов (Мартин). Той изчезва от сцената след като през 1994 г. получава Аскеер за изгряваща звезда (в постановката на Здравко Митков "М. Бътерлай"). А сега се завръща с гръм и трясък. Не можеш да повярваш, че толкова години не е играл. Изпълнението му се лее, обгръща те, приковава те в неудобния стол и те всмуква във вселената на героя му, където ситуацията толкова отдавна е преминала отвъд простото неудобство, че чак ти става неудобно от твоя собствен уютен и защитен свят. Привидно без никакво усилие Билалов изгражда образа на човек, чийто живот изневиделица се засилва към бездната без никакви изгледи да набие спирачки.
"Бележки към дефицинията за трагедия" е подзаглавието на пиесата. Сещате ли се как в древногръцката трагедия току изскочи от някъде някой абсурд и се стовари връз нищо неподозиращите? И върви после се оправяй, защото се е стоварило не какво да е, а съдбата. Ирационална в цялото си великолепие.
Олби обаче не се нужда е от такива свръхчовешки помощници, за да забърка своя катаклизъм. В съвременното ни ежедневие има достатъчно примери и възможности. И ето - щастлив преуспяващ архитект, който на всичкото отгоре е влюбен - и то наистина - вече толкова години в жена си - се влюбва - едновременно - и в една коза.

Скандалното е може би не толкова сексуалният акт с животното (добре ли познаваме "тъмната страна" на не толкова отдавнашния бит?), колкото искреното уверение на Мартин, че е влюбен в козата.

Михаил Билалов играе шеметно. Виждали ли сте в живота човек като Мартин? Познавате ли такъв, говорили ли сте с него? Разбира се, че не. Как тогава знаем, че актьорът играе достоверно? Не знаем. Билалов просто го стоварва върху ни и ни оставя с отворена уста. Интелигентна и изящна игра, проникновена и вдъхновена, дълбока и разтърсваща. Стихия от разумен тип.

Ролята на Юлиан Вергов (Рос) е на известен телевизионен водещ, приятел и оръдие на съдбата. От онези, които в Елада са ги играли героите - хем не си от ранга на божество, хем вършиш някаква съдбовна работа. В случая - намесваш се там, дето не ти е работа. Защото смяташ, че е твоя работа. Твой морален дълг. Юлиан Вергов игра Рос не само тук и сега, в интерпретацията му се загатва за Рос от младите години, годините на идеали и силно приятелство, прозира пътят към известността и съпътстващите промени в светогледа и понятието за приятелство и морал. Олби пише за героите си не само в сегашното, но и в миналото и бъдещето им. Юлиан Вергов без проблем го изиграва.

Очакванията са слабото звено във веригата да е Иво Аръков - третокурсник от НАТФИЗ, превъплътил се в ролята на Бил, синът на Мартин и Стиви. Но нали споменах какво се случва с очакванията в тази постановка. Иво играе интелигентно и отдадено, без нито една фалшива нотка - в роля, която лесно може да поведе към такива. Може би си личи известна доза притеснение, която обаче бързо ще се стопи.

Сценографията на Никола Тороманов е пленителна. Поразяваща в изчистената си мащабност и в малкия детайл. Само най-близо седящите до огромната библиотека зрители могат да забележат заглавията на книгите по нея, но и това не е малко. Списания, алманаси, енциклопедии - изкуство, дизайн, архитектура; Шекспир ("Крал Лир" - можем ли да го тълкуваме като намигване към Явор Гърдев?). И Маркиз дьо Сад.

В живота на един човек се случва нещо странно. Страшно. Неестествено и абсурдно, извън границите на разума и нормалното. В живота на едно семейство се случва нещо. В живота на малка общност от хора. Защо се е случило? Какво следва да се направи? Как ще се реагира? Кое е най-страшното? Как всеки отделно и различно възприема най-страшното?
Какво се случва?

Олби не дава отговори. Той забърква коктейла от въпросите, налива го в непреодолимо привлекателна чаша и ни оставя да се борим с него. Една доза истинско изкуство. Което бърка надълбоко, не раздвижва само традиционно дъвкани теми, които набраздяват повърхността на блатото и после утихват. А разравя тинята.

Защото... само аз ли изпитах облекчение, когато разбрах, че заканата на Стиви да замъкне Мартин в бездната със себе си не се материализира в нейно изказване пред пресата, съсипващо репутацията, кариерата и живота му, а в хладнокръвно убийство на толкова скъпия обект на искрените му чувства?

После се засрамих заради това облекчение.
Но се чувствах и особено добре - защото имаме още една постановка по гениална пиеса, която блести на ниво, на което компания й правят твърде малко спектакли. И още един сред тях е повод да си помислиш с неприкрито удоволствие и силна надежда: "Можело, значи!"

Любов номер две

Това е името на новата постановка в театър "Сълза и смях". Пиесата е на Нийл Саймън и оригиналното й заглавие е "Глава втора". Не съм я чела, но прочетох, че е с автобиографичен елемент - жена му умира от рак, по-късно той се жени отново. Досещате се, вероятно, каква е темата на пиесата - любовта и бракът. Не е изненадващо, предвид автора.

Има ли любов след брака? Можем ли да обичаме само един човек? Можем ли да обичаме не само един човек - когато любовта на живота ни си отиде, имаме ли място за втора? Как се справяме с болката? Искаме ли да забравим? И така нататък.

Много хубава пиеса, много добра режисура на Ивайло Христов, обрана сценография, хитро решена - сцената е разделена на две единствено визуално, няма технически изхвърляния, смяна на декори - над час и половина декорът си седи там, където са го поставили в началото, и си кротува. Но пък кротува добре. Сценографията е на Александър Смолянов.

Костюмите на Кирил Наумов са много стилни, в стил 70-те; повечето дрехи можете спокойно да носите на улицата. Харесаха ми, като изключим една-две дрешки на Бойка Велкова, които не й стояха добре.

Пиесата, да се върнем отново на нея, е наистина много добра пиеса, чудесна пиеса, чудесно написана, бих я гледала с огромно удоволствие още пъти, в други постановки - текстът е чудесен. Ивайло Христов е направил съкращения, за да е малко по-къса и да отговаря на "вкусовете на днешния зрител". Днешният зрител много се е разглезил с нещата за еднократна употреба и за единица време, но да приемем, че такава намеса е оправдана - особено с тази актьорска игра малко по-дълго щеше да натежи. Диалогът е мълниеносен точно там, където трябва да е бърз; лек - там, където трябва да прехвърчат искри; задълбочен, в кратките мигове, когато трябва да закове поанта и да създаде крилата фраза; най-вече е естествен, без излишно литературчене :) или излишно впускане в жаргона на ежедневието; красив и смислен. Имаме добре изградени характери и достоверни ситуации с привкус на необикновеност. Изобщо, много добре.

Накратко за актьорите - блестящ Пламен Сираков. Играе леко, вдъхновено, естествено, със силно сценично присъствие, вярвам му до последния детайл.
Кристина Янева има изумителна негърска прическа , стилни тоалети и играе почти изцяло добре, освен в един-два мига, когато ми изфалшивя, а и има няколко типично нейни си похвата, които бих предпочела да не виждам толкова ярко във всяка роля, която играе. Аз я харесвам, да си призная, и ми се ще да виждам по-пълно преминаване от роля в роля, без тези остатъци.
Стефан Спасов... ами да го кажем така: не ми харесва в "Минута е много". Изобщо не ми хареса в "Кой се страхува от Вирджиния Уулф" - когато не беше незабележим, беше дразнещ (може нещата да се се пооправили в годините след първото представление, не знам). В "Боси в парка" обаче ми хареса. И ето че това е трета постановка, в която го гледам, режисирана от Ивайло Христов. Не беше зле. Беше си даже много добре, в около 80% от времето беше удоволствие да го гледам. Останалите проценти бяха преиграни или недостатъчно изиграни, както искате го наречете. Просто трябва още малко, за да стои образът както му се полага на сцената.

Бойка Велкова не ми е любима актриса. Беше чудесна на премиерата на "Трамвай "Желание", но няколко месеца по-късно, когато пак го гледах, беше слабо. Не ми хареса в "Кой се страхува от Вирджиния Уулф", но пък ми хареса в "Боси в парка". Не смятам, че е версатилна; според мен и тя като Койна Русева си пасва само с определен тип роли. Е, в "Любов номер 2" в началото беше добре. Но през голяма част от времето никак, ама никак не можех да разбера героинята й, да повярвам, че това, което казва и което трябва да мисли и вярва, е наистина това, което мисли и вярва. Гледах как играе жена, готова да чака до края на времето мъжа, когото обича, и не разбирах защо е така. А и не й вярвах. Получи се прекъсване, изгубване. Исках да разбера защо Джени Малоун се отнася така с Джордж Шнайдер, но не можех. А за мен е важно, защото отношенията, описани от Нийл Саймън, са интересни. Имаше страст и лудост, имаше нещо необикновено, нещо красиво, имаше болка и щастие, имаше любов с най-различни проявления... Исках да го видя, да го разбера, исках лицето й да изразява нещо, когато мълчи и когато женската ми логика подсказва, че трябва да си тръгне бясна, треснала вратата, а тя не го прави, а е мила и внимателна - е, искам да разбера защо! Не искам, когато се прибера у дома след спектакъла, да търся текста на пиесата, за да видя кое как е...
Може нещата да се уталожат с времето. Бих гледала постановката отново, сигурна съм, че ще се радва на зрителски интерес, а и според мен си заслужава. Но можеше да бъде още по-добре, наистина.

Избиване на комплекси

Понякога, колкото и да си казвам, че няма смисъл, се ядосвам. Много модерно стана да се размахват наляво и надясно думичките "избиване на комплекси".
Бях писала преди време пост за един човек, който пише проза и стихове и се самообявява за много добър, обещаващ млад автор и какво още там беше. Умишлено няма да споменавам за кого говоря, никаква реклама не смятам да му правя, било то лоша.
Постът е от преди много време, но напоследък получих още два коментара. Анонимният направо изтрих, но пуснах един и не се стърпях.
Толкова ли е трудно да се проумее, че това тук си е моят блог и ще си харесвам или не харесвам когото искам и никой не може да ми прави забележки? И ако съм сметнала, че на нещо мога да се присмивам, ще се присмивам. Заобиколени сме от смях и присмех по всякакви поводи, които не заслужават и грам, обаче в случай, когато си заслужава, скачаме, само защото авторът вероятно ни е познат и приятел.
Ако не беше се провъзгласявал за нещо като новия Яворов, нямаше и дума да кажа, всеки има право да покаже на другите какво твори. Но като почне да се излага, си получава съответните реакции, независимо, че родата до десето коляно може да се прехласва колко е талантливо детето!

Още нещо - разбирам да ми се направят забележки, ако разкритикувам дадено произведение въз основа на литературните му, театрални или там каквито достойнства има. И ако греша. Даже ще се радвам - ще си сверя часовника. Обаче такова нещо няма. Ей това е проблемът напоследък - критиката стана мръсна дума, никой не прави свястна критика и - колкото и невероятно да му звучи на някого - това е в ущърб на авторите. Вече всеки може да си напечата творенията и да си заформи свой кръг почитатели. Това обаче не прави книжката му стойностна. Лошите спектакли се хвалят от пищещите за театър, защото там всеки с всекиго се познава, примерно. Или защото зрителите в залата много ги харесват. Ами те харесват каквото им подхвърляте. Вижте какво гледат по телевизията само. Затова театърът в момента може да пълни залите, но нивото му пада!

И последно - аз може да имам стотици комплекси. Но някой ми обяснява, че си ги избивам, когато отбелязвам, че автор с произведения без никаква литературна стойност се смята за блестящ талант и че това е смешно. И ми обяснява, че той - авторът де - имал голям потенциал. Защото той - обвиняващият ме в избиване - го познавал лично, разбираш ли. Тогава ми иде да спомена предложенията за публикуване на стихосбирка, които са ми правили и отклонявам, защото написаното до сега не ме задоволява, за да го издам, трябва да е още по-добро. Наградите от национални конкурси - де да знаеш, може сама да съм си ги дала? Филологията, която завършвам в последствие, защото се амбицирах от подобни приказки и реших да "им покажа аз на тях". Да видим как избивам комплекси на гърба на току-що появил се автор. Обаче, айде, няма да споменавам .
Винаги ще избивам комплекси, защото детето е най-хубавото, най-умното и изобщо аз завиждам. Мда. Нищо, че някой актьор играе вопиющо зле. Ама е красив и има голям потенциал, а аз нищо не разбирам. И трябва да се запозная лично с всеки некадърник, за да разбера колко е добър човек и да се светна, че това означава - голям талант.

Ядосвам се, защото абсурдите ми действат така. След малко като напиша, че Бойка Велкова играеше Джени Малоун по изумително недостоверен начин, сто на сто някой ще ми обясни, че избивам комплекси. Дори и никога да не ми е минавало през ума да играя на сцена. Защото да имаш мнение, различно от нечие друго, е избиване на комплекси. Да виждаш недостатъци е избиване на комплекси. А пък да го кажеш, о, боже мой! - вече си е направо за психиатър. Може би в Америка затова има великолепна критика - и литературна, и театрална и музикална, която си тежи на мястото и може да въздига и развенчава съответно книги, постановки и т.н. (поне в достатъчно много случаи). Защото е пълно с психиатри.

А на всичкото отгоре това тук е просто личен блог, дори няма претенции за оперативна критика.

Pic by lastscionz