Rolling Stones

Спретнат и подреден, докладът е тук. Иначе, за да не прекаляваме със снимките, една офъкана версия с кликаеми ;) картинки:

Моята нагласа спрямо Стоунс дълго време беше:

Като заклет и върл Бийтълс фен, дълго време просто на инат не слушах Стоунс. После ги слушах, но не мога да кажа, че са любимата ми група. Въпреки това един ден се наложи да пиша ревю за ДВДто от Рио (онзи концерт, където били събрали около един милион души миналата година). Това ме плени - без особени декори (ако не се лъжа) и заврънкулки, тези наближаващи седемдесетте момчета ми скриха шапката. И щом се появиха датите за Белград и Букурещ, реших да ходя. За Букурещ билетите бяха свършили и затова си взех за сръбската столица, с любезното предложение на Ивентим да ме закарат, избрах си и да пътувам през нощта, та да поразгледам този град, през който само транзит съм минавала до сега. Описанието на града ще спестя, в общи линии разгледахме това-онова, пихме кафе, подремахме в парка, упорито приказвахме на всички на български, упорито ни разбираха без проблеми, понесоха се слухове, че нямало да може да се вкарват апарати, даже телефоните били забранили. Разбира се, половината бус бе пълен с хора на възраст, част от които имаха неприятното свойство да се пишат компетентни по всички въпроси. "Разбира се, че няма да дават апарати, на кой концерт дават!" Реших да не споря и си отминах.

Концертът бе в парк Uscе (нямам идея как се прозинася). Първоначално обявен за Хиподрума с 100 000 места, сега не знам колко бяха местата, а из пресата (сръбска и чужда) броят на посетилите концерта варира от 50 000 до 70 000. Аз бях с "по-скъпите" билети, пред сцената, така че не можах изобщо да видя колко народ има. Някъде към 6 и нещо се замъкнахме спокойно към входовете, пътят към които бе обозначен от огромни транспаранти, плюс инфо на колко метра се намират (да правя ли сравнения със СМЕските концерти на Локо?), на входа ни иззеха водата и храната (явно си бяха взели поука от концерта на Ред Хот, когато към сцената летяха бутилки) и ни пуснаха. На същинския вход щателно ни пребъркаха, "Фото - може" каза дамата полицайка, но бая се зачуди на хапчетата в чантата ми.
Културно малко по малко хората изпълваха пространството, имаше място да се стои и седи без проблеми, можехме даже да отидем на първите редове - не знаех, че тук няма да има такова блъскане, като на Ред Хот, примерно, затова си останахме към 10-ти ред, образно казано.
Подгряващи бяха сръбските "Elektricni Orgazam" със седемдесетарски рок и ирландците "The Answer" - много добра група, леко а ла Лед Цепелин.
Беше горещо, аз бях изморена, недоспала, боляха ме краката, мрънках и прочее. Сцената по светло:




Обявени за 21:15 ч., Стоунс не се появиха преди 21:30, не ми достигаше въздух, беше ми лошо и просто си представях как припадам и няма как да ме изнесат. Тогава се прибраха страничните екрани и шоуто започна - взривове, фойерверки, на екрана се прожектираше взрив, все пак турнето е Bigger Bang - наистина въздействащо. Предполагам, се досещате - вече не ме болеше ни глава, ни нищо, мене ме нямаше сякаш так като единица личност. "Start Me Up" - Мик изскочи на сцената точно като жив дявол, Кийт се хилеше широко и за секунди се настани някакво настроение, една атмосфера, която после, когато четох отзиви за концерта, явно е била усетена от всички. Публиката бе повече от адекватна - все пак Стоунс никога не са били в Белград - и не се пестеше. Интересно, и за мой късмет, същото важеше за музикантите. Сякаш наистина им беше кеф да са точно тук. А такива неща се усещат и формата на взаимност, която се установи, сама по себе си бе достатъчно вълнуваща.
Мик се беше постарал - написал си беше доста фрази на сръбски. Може да е рутинно да кажеш "Здравейте", "Как сте" и "Благодаря" на езика на страната, в която се намираш, ала изречения от сорта "Ja uzivam! A vi?" и към беквокалистката Лиза "Lepa ti je suknjа... ali su ti sandale ruzne" (в свободен превод, че не съм много добре със сръбския : хубава ти е роклята, но сандалите ти са грозни) са си просто висш пилотаж. И всичко му се разбираше, дори и от мен, а това вече е много. Да не говорим, че освен сърбите, поздрави и "све гости из" Македония, Хърватска, България, Словения и (не знам защо) Румъния.
На последвалата "You Got Me Rockin'" Кийт сигурно нещо се лигавеше, защото Мик по едно време се разправяше с него, но после всичко беше наред.








Направиха "All Donw The Line" и "Heartbreaker", които свирят доста рядко, особено последната - в това турне са я изпълнявали само два пъти.
Кийт бе разкошен на солата си, а и с този дяволит поглед и физиономии, които прави от време на време, направо да полудееш.






Да не забравя: перфектен звук, перфектен глас на Мик (нямам представа как го прави, докато търчи насам-натам по 100-те метра на сцената), Рони и Кийт от време на време може и да не са били на 100% (Кийт в началото на "Brown Sugar", примерно), но аз съм последният човек, който ще вземе да се заяжда с това.
"You Can't Always Get What You Want", на която публиката се скъса да пее, и "Midnight Rambler" ме изумиха. Двете парчета заедно правят над 20 минути, а версията на последната си беше доста удължена, просто да се размажеш от кеф.






Мик не спести тичането и танцуването по сцената:








и за втората част на Рамблер-а извади хармониката. Какво мога да кажа:








Рони беше излязъл с жълта тениска с наспид "Iron, Lion, Zion" - сладко намигване, като се има предвид колко добри приятели са били Стоунс с Боб Марли, а шрифтът бе като от логото на Мейдън. Симпатяги. Когато бе представен и Кийт Ричардс, той с лукава усмивка отрони "Welcome to the club", взе микрофона и запя "You Got The Silver", след това "I Wanna Hold You".










През това време "клетката" на Чарли бе подготвена и при първите звуци на "Miss You" групата бе понесена към втората сцена сред морето от хора:








където направиха "It's Only Rock'n Roll" и "Satisfaction", а се върнаха обратно с "Honky Tonk Women". Почти не ги виждах от мястото си (освен това пред сцената бе насипан пясък, явно за изравняване, та когато скачах, си изравях мини ямичка и периодично потъвах няколко сантиметра), но пък това е толкова хубаво, че правят подобно нещо за феновете, които са по-назад.

После сцената избухна в червено




и беше ясно какво ще следва - "Sympathy For The Devil".




















Разкошно, великолепно, невероятно изпълнение, Мик като кълбо енергия и Кийт с ударно соло, жестоки барабани от Рон и вълни от енергия към нас. Освен това аз знаех, че следва "Paint It Black" и вече се бях настроила. Нямам снимки от тази песен, защото ми е ужасно любима и се напях и наскачах на воля. Страхотно соло на Кийт при "Jumping Jack Flash", която той изсвири почти цялата със затворени очи, все едно потънал в някакъв свой си свят, а Рони намери за удачно да заглуши финалните акорди на китарата, като я прихлупи на сцената.










Бисът, разбира се, беше "Brown Sugar", но не и след като тълпата не полудя да ги вика обратно:












Два часа нон стоп шоу. Никога друг път не съм ги гледала на живо, така че не знам дали са изглеждали поуморени и поостарели. За мен този концерт бе смайващ, във всяко едно отношение. Пак нацелих чудесна публика, музиканти във великолепна форма, а качеството на шоуто а приори си е върховно. Харесва ми комбинацията от професионализъм, бликащи талази талант, сценично поведение и тази съставка, която я имаше в изобилие - удоволствието. От това, което правят, от това, че са точно тук точно сега. От музиката, от живота (което може би за тях отдавна е едно и също).
Фойерверки, по главите ни се посипват изгорели прашинки и замирисва на сяра (колко подходящо). Големи ленти плавно излитат иззад сцената и се спускат пред нея, зазвучава "Exodus" толкова силно, колкото и живото изпълнение, което кара феновете да се поспрат и да помислят, че може да има още. Нямаше, но ме трогна изборът на песен за финал - не знам дали тази година има някакво честване на Боб Марли или просто на Стоунс им липсва, но беше красиво.
Да, излизането от концерта и прибирането си беше като разходка в парка (в случая - буквално).

Сетлист:
The Rolling Stones, 14.07.2007, Usce Park, Belgrade, Serbia
European Part of "A Bigger Bang Tour"

1. Start Me Up
2. You Got Me Rocking
3. Rough Justice
4. All Down The Line
5. (Doo Doo Doo Doo Doo) Heartbreaker
6. You Can'r Always Get What You Want
7. Midnight Rambler
8. I'll Go Crazy
9. Tumbling Dice
--- Introductions ---
10. You Got The Silver (Keith)
11. Wanna Hold You (Keith)

12. Miss You (to b stage)
13. It's Only Rock 'n' Roll (b stage)
14. Satisfaction (b stage)
15. Honky Tonk Women (back to main stage)

16 Sympathy For The Devil
17 Paint It Black
18.Jumpin' Jack Flash

Encore
19. Brown Sugar

Майкъл Болтън

Имам един приятел, обичам да го слушам и чета, и да разговаряме от време на време, веднъж ужасно ме изненада, когато степенува приоритетите си - музика, (забравих какво беше, кино май), секс. Оказа се, че никога не си е падал кой знае колко по литературата. Ау. По презумция приемам, че ерудираните хора са лит-фенове. Умирам за книги. А в този блог хич не си личи, като съм се разписала за музика, та музика...
Майкъл Болтън.
Нямам снимки, забравих си апарата.
Реших да отида, защото не ми се разкарваше до Зимния за Ванеса Мей. Друго по отношение на Ванеса - аз съм класикомузикален сноб. Възприемам тази музика само у дома, от прецизната уста на ЦеДе-то, или сред неумолимите канони на камерни, симфонични, филхармонични зали (или открити сцени със същия дух). Всякакви "шоу"-та а ла Стрингс и прочее не ме блазнят. Шоу в класиката бих гледала само ако се бях родила по времето на композиторите й. Паганини... жалко, че в ЮТюб няма негови клипчета ;)
Та зала 1. Не знаех какво да очаквам - все пак от много години не съм го слушала, не съм го гледала никога. Представях си как ще застане в средата на сцената и ще си пее, може би с малко позападнал глас.
Той изскочи на сцената, на която се беше подредил бенда му - доста внушителен брой страхотни музиканти. Започна ударно с хитове, акомпанира си с акустична китара. Строен, елегантно облечен, с чувство за хумор, което показваше, докато говореше. Пя и от последните си албуми. После изчезна. До тогава вече бях напълно очарована - от излъчването му, от свежестта, от контакта с публиката и, разбира се, от гласа му - все така великолепен. След крака музикална пауза започнаха първите акорди на "When a Man Loves a Woman" и той се появи, но не на сцената, а влезе от един от старничните входове, премина по пътеките, придружаван от 2-3 бодигарда, а аз се уплаших - към него веднагически се втурна тълпа фенки. Заобиколиха го и той се покачи на ограждението около оркестрината, където довърши песента си. Може и да е незначително, но изглеждаше толкова вълнуващо, затрогващ акт. Докато пееше, се здрависваше с всички, които се протягаха към него (забравете Мерилин Менсън и изскочилия на сцената фен, който успя да го пипне, а после не ми се мисли каквому се е случило на човечеца). След това се върна на сцената и продължи с разкошните композиции. Страшно ми харесва, когато от сцената се лее такова топло отношение към хората. Публиката не го остави и той излиза за два биса, като за псоледния се появи с морскосин стратокастър (ако се не лъжа), с който такова соло изкара, че ми падна ченето. Честно.
Разкош за сетивата и душата беше този концерт.
Добре, че писах тук, та да се сетя да си намеря един диск и ДВД на човека.
изнамерих някаква фенска снимка с китарата

Музиката с "М"

Както бях споменала, няма измъкване от музикални събития, белязани с буквичката "М". Мина време, но това не пречи да драсна два-три реда за два-три концерта. Особено когато в съвсем непосредствено бъдеще предстоят още два.

Първо беше Тайп Оу Негатив & Мерилин Менсън. Колегата написа превъзходно ревю. .
Аз искам само да отбележа няколко момента. Странно лоша организация. Дори и за СМЕ. 
За пръв път ми се случва и група да излезе по-рано от обявеното - Тайп започнаха преди 20:00, поради което не успях да хвана сета им от началото. 
Стадион "Академик" изглежда жалко за концерт. Изглежда жалко.

Тайп излязоха по светло, свириха по светло и приключиха по светло. Сцената им изглеждаше така, сякаш някой набързо бе разчистил едно местенце да посвирят. Никаква атмосфера. За сметка на това те свириха размазващо добре. Респект, както казват в метъл средите (и не само там).





Мерилин Менсън направи добро шоу, хареса ми (освен отвратиелния звук). Всичко си беше както трябва. Нито мога да кажа, че беше разтърсващо, нито - че не струваше. Получих това, за което бях влязла. Гласът му беше в чудесна форма, държа се на сцената точно както му отговаря на имиджа. Да, той е МТВ звезда, но аз не мисля, че е нито толкова полиран, нито пък толкова скандален. То е явно, че има някаква травма (сигурно), но за мен това е по-скоро повод да ми е малко мъчно за него.







Олеле, слушам едни разкошотии на Канзас....

Та, какво друго исках да споделя. Чувствам се добре в обкръжението на хората на този тип концерти. Отвратителни са ми всички с бирени коремчета, сплъстени коси, мешки и мръсни кубинки. Забравяме за тази част. Мили са ми подрастващите от мъжки пол, току-що открили що е то да принадлежим към такова общество, примамени от блясъка на накитниците с капси, дългите буйни коси, черните дрехи и изчанчени бижута. (Аз обичам мъже, които носят едри бижута, а кой по-добре от рокаджиите/ метълистите се вписва в картинката?) Мили са ми и по-възрастните хора, слушали тези групи в младостта си, които идват на такъв концерт и сигурно после малко съжаляват, че са дошли, заради цялата "хулиганщина", но и се радват, пак може би именно заради нея. И си умирам за малцинството развели разкошни дълги коси младежи на моята възраст ;) с внушителна осанка, намерили време да се погрижат за себе си, изливащи емоции пред сцената. И сред тях е пълно с всякакви, знам - комплексари, които само така могат малко повече да "подивеят"; типове "по-велик от мене нема"; вманичаени последователи на каквато и вяра да са си намерили в тази музика; заети хубавци с гаджета ;)
Но ми е добре в тази среда. Точно толкова, колкото и на коктейлно парти (не от типа, на които поканените се нахвърлят върху блюдата, моля ви). И ми е малко мъчно. Заради невъзможността на комбинацията.

Come on and shine

Юни

Както винаги юни изтича, докато се озърна. Месеци наред преминават в неговото очакване и после, когато дойде, вече е свършил. Профучава като влак-стрела най-дългият ден в годината, натоварен отново с моето очакване - внимателно следя четирите знакови дни - на равноденствията и на слънцестоенията. Свива ми се сърцето, когато денят започне да намалява, и ме заболява, когато започне да става по-малък от деня. Отдъхвам си с радост, когато отново се изравнят и никак не ми се иска да идва най-дългият ден. А той идва, отминава и на мен ми остава да се утешавам с дните преди 22 септември.

Но юни винаги развива шеметни скорости. Докато се озърна, вече ми маха за "чао". Освен това това лято за пръв път съм напълно закотвена в София. И пак ми се ходи в Прага - умирам да отида. И ми е едно криво, защото се сещам за хубавите неща, които правехме миналото лято с миналото ми гадже. И този уикенд се шмугнах в Бургас. Разбира се, точно преди да тръгна, се изсипа едно кило работа. Но не се огънах, а освен това ми харесва. И след като събота с/у неделя не мигнах, в неделя пък не излязох от водата. Там си ми е толкова добре.

А сега е юли. Разхождам кучето посред нощите и си мисля - ето, цяла зима оцелявах, защото не пусках нишката на представата - да ходя само по една рокля с презрамки, без връхни дрехи, дори през нощта - ето, стана. Ако не си ги напомням тези неща, и те ще изтекат като юни.

Има една картина - безбрежието на жълтите пясъци - дюни и зеленикава суха растителност. Прегорели до бяло, крехки черупки на охлювчета. Петопръсти грапави смокини, тъмнозелени петна сред избеляващите цветове. Неразумно разхищение на синьото в небето, изтъняло към хоризонта. Море, което не подлежи на описание. Кафявите гърбове на скали в далечината, изпращащи самодоволното послание "Изобщо не можеш да си представиш колко пусто и готино е тук". Зелените кореми на водораслови плитки, смаляващи се под слънцето свидетелства за бурната младост на някоя и друга буря. Разрошени от вятъра гларусови глави, чието око любопитно и дръзко те гледа от минимално разстояние и след като прецени, че няма какво да "пуснеш", се отдалечават с достойно шляпане или плющящ полет. Два-три фини силуета на малки чайки, ориентировъчни точки за плоскостта на вятъра. И после тягостната жега на двора на завет, преди да излезе вечерният вятър. Крясъците на прибиращите се гларуси, които присвиват сърцето с осезаемо чувство за сладка самота. Прашния дъх на чимширите някъде отвъд гледната точка. Масата с мушамената покривка. Кучето, което си е намерило някакъв по-хладен бетонен под и се прави на килимче. Босите крака и залепналите песъчинки, някаква асма-ентусиаст, и здрач до невъзможност. Останалото предстои да се дорисува.

Някой ден искам да вляза в тази картина за повече от няколкото дни, когато я обитавам. Знае ли човек...

Съвсем честно, ходи ми се даже из някоя планина. На мен, да, точно на мен. С плащещия ме плътен мрак и странните звуци, със сладката студена вода, с камъните и зеленото, с хора, които я обичат така, както аз - морето, и нямам против и да изпитват към мен особеното снизхожение, с което планинските хора гледат на тези, дето не ги разбираме тия работи. :)Долу нямаше светулки тази вечер и ми стана мъчно. Ще ми се да ида, заради щурците, които се напъват цяла нощ да надвият шума на реката под прозорците на този мой висок панелен блок. Някак си искам нещата да са си на мястото. Ходи ми се, ама няма.

И много си падам по слънчогледи.


Юни (Найден Вълчев)

Такива сме си ние с месец юни -
обичаме в ливадите да спим.
Вали ни звезден дъжд и помежду ни
щурче свирука вечния си химн.

Огнището от гъбите дотлява.
Утихва слънчогледовият склон
и черно-чер до треснатия явор
пръхти и хрупа дядовият кон.

Подлагам си седлото му и лягам,
оставям даже малко място, но...
но юни за възглавница си слага
купа от детелиново сено.

И спим като откоси на земята.
И аз сънувам: летен ден. Момче.
Варосано селце. Река. Реката
от изгрева към залеза тече.

The music that you make...

Преди да отредя малко място за Академичните изпълнения снощи, да обърна внимание на малко общи приказки. Преди време след представянето на новия албум на Блуба Лу се заприказвахме с приятели и колеги за музикантите и техния дар слово. Ники го е написал в блог, примерно:
"Българите сме комплексирани хора. Такива са и политиците ни. И музикантите ни също.

И нямаме медийна култура. И въобще публична култура. И политиците ни нямат. И музикантите също.
[...]
Поводът за тази ретроспекция е промоцията на новия албум на Блуба Лу миналия четвъртък, на която имах натрапчивото чувство за дежа вю.

След като дадоха думата на вокалистката си Рони, в петте си изречения тя заяви пет пъти по различен начин, включително и директно, едно и също: „Ами аз нямам какво да кажа”.

Запитан по възможно най-приятелския начин за далечно сходство на новия им материал с Портисхед, Димитър Паскалев се позасегна. Опитът да бъде провокиран за повече подробности завърши с изявлението: „Аз не искам да говоря за това, което сме искали да кажем, защото ние сме намерили друг начин да го изразим – не с думи, а с музика”.

Група представя албума си, над който е работила 2 години (значима група, добър и донякъде новаторски албум), на пресконференция и единият от тримата казва „не искам да говоря за това”, а вторият „нямам какво да кажа”?!
[...]
След събитието с част от колегите отидохме другаде. Естествено, оживено коментирахме пресконференцията на Блуба Лу. Повечето подкрепиха лекото ми недоумение от това за какво свикваш пресконференция, след като не искаш да кажеш нищо.

Имаше обаче и друго мнение: „Е, ама те все пак са музиканти. Работата им наистина е да правят музика, не да говорят.”

Така ли?

Интервюирал съм много чужди изпълнители и групи, повечето – наистина големи, световни звезди. Сред тях има всякакви. Намират се и темерути – примерно Курт Хауенщайн (Супермакс). Но той си е такъв. И е изключение.
[...]"

Там е работата, че мое беше "другото" мнение, а аз паля от четвърт, като ми се каже нещо с тона "Тъй ли?". Затова, при все, че до голяма степен съм съгласна с горното мнение, рицарски поех задачата да защитя противното и за целта спретнах коментар. истината е, че мен самата ме забавлява, затова, суета на суетите, я да го видим:

Да, съгласна съм (и не е като да не го казах), че е много неприятно на една пресконференция, чиято цел е именно да се представи нов продукт, отговорните за представянето да седят като пукели и да си чоплят ръба на масата. Съгласна съм и че се предполага един творец да е поне средно интелегентен и да може да върже две приказки за новия си албум/ изложба/ книга/ перформанс дори. Обаче - два основни пункта (като приключа, могат да се преобразуват в пунктове за амбалаж):

- голяма част от творците са интровертни същества. Художниците не са учили реторика, а дори и писателите понякога не могат да кажат нищо за книгата си (което все пак се случва много по-рядко), тъй като всичко за казване вече е изразено в прясно отпечатаните коли и човекът е изчерпан. Какво остава за бедните музиканти. Освен това, нека не забравяме, че точно в случая с Блуба Лу те създават "безсловесна" музика (с изключения на последния албум), тоест не можеш да ми опонираш дори и с "ами тогава как си пишат текстовете";

- реално хората се интересуват от интересни, забавни, пикантни случки около музиканта/ албума. Как е създаден, дали отразява концепция или е просто ефимерно хрумване в лятната топлина на екзистенциално фертилна нощ, това ни интересува само нас, проклетите ровещи за "още информация" журналисти. После ние налагаме на бедния читател да го прочете и му казваме, че е много "куул" да ги знае тоя работи. Реално те са важни за един малък процент от аудиторията, няма да губя време в дефинирането му. Сега, че творците не могат да си разкажат (или измислят, ако няма) интересни пикантерии, вече наистина си е техен минус.

Да обобщя, музикантите, които те прегръщат през рамото в ръка с дебелостенна чаша, звънтяща от пропукващия се лед, и ти казват "от душата ми се откъсна тоз албум, човече, три месеца го мислих и карах само на синьо сирене и зелена салата, за прочистване на вътрешната аура с цветотерапия, а като ми се изясни концепцията, 2 дена се бихме с басиста за последния пакет цигари, щото се бяхме заточили в новото ни студио край село Жабокрек, за единение с природата и по-натурален саунд, а накрая барабаниста ги изпуши, та се наложи да изпозлваме чубрица" е благодат за нашего брата. Но тези, които го не могат това словесно и мисловно титанство, които искат само да си правят музиката (предполагам, спекулирам, един вид) и да не ги занимават с друго, пък ако хората я харесат, още по-добре, то за тях има мениджъри, ПРи и имидж мейкъри (ха-ха!).

Ей на, дори Пинк не направи собствено изявление за концерта, а се получи изявление от мениджмънта й. Мислиш, че не може да върже две думи ли? Ох, да, забравих, че има проблеми с гласа...

Имало едно време

една баба и един дядо. Те си живели в китно селце нейде из планините Странджа ли, Сакар ли, кой помни вече. Дядо Онуфри бил мъдър старец, а баба Злата - умна жена, та като спестили парици, си купили една малка нивичка в равнината и започнали да отглеждат мамул. После след поколения на мястото на нивата предприемчиви наследници построили голф игрище. В съседство издигнали шатра за летни турнири по шах, а отделна беседка приютявала любителите на бридж. Но така е, трябва да се развива младежта и спорта. И наследниците на бабата и дядото си купили яхта и тръгнали да обикалят света.
Техните приятели Димитричка и Красенко една вечер, докато гледали телевизора и пиели мастика с айран, решили, че не са по-прости от аверите и също трябва да направят нещо с наследствените имоти. С тази разлика, че дедите им нищо не им били завещали, освен една барака нейде из планините, в която ловците се приютявали, когато тръгвали да отстрелват глигани. Или странджански прасета, в зависимост от гледната точка. Но Димитричка имала етърва, чиято тетка била братовчедка по съребрена линия на един човек на правилно място. И с малко средства и повечко тичане, със свидетелствата на трима заклели се в каквото си щеш местни, Димитричка и Красинко се сдобили с нотариален акт за собственост на земеделска земя нейде баш покрай брега. Когато тръгнали вещите там лица да мерят, я виж ти, половината нива на скала, другата - у морето се оказала. Явно е имало идеална част морско дъно с разрешение за посев на люцерна, тютюн и грозде сорт мелнишка широка. Явно предците на милото семейство са сели морски краставици и са заделили част от имота за ливада за морските коне.
После тая земя се продала - още не е ясно дали за голф игрище, или за пристройка към бъдещия хотел, който се планирал да се построи в левия парцел, част от бившия резерват Странджа.
След като се вдигнал хотелът, от най-горните тераси гостите сядали да си пият кафето, поглеждали към морето, после на ляво - хотел до хотела, майно льо, на дясно - девственото турско крайбрежие:

снимка: Светослава Банчева

и си викали - у, ма са прости тия турци, не ходят на плаж, не строят - глей само колко земя стои похабена.
В този момент, докато разказвах тази приказка, биде внесена вметка:
"Но преди това ще има стачка на горските в Странджа. Те ще стачкуват, защото до няколко месеца в Странджа няма да остане нито едно дърво и ще изникне рай грас с пет голф корта, шест звезден хотел с цокала на Видима Идеал и изкуствено езеро със зелена вода и те от лесничеи ще станат подрязвачи на чимшири и нощни пазачи на подземни паркинги."
Да, понеже с изключение на Югозападно Конго и централните части на Североюжна Намибия, само тук се случват такива неща. А, да, и по северното Черноморие, само дето в Шабла няма да има стачки на горски, че гора няма. За сметка на това има птици. Това, Виа Понтика, птичата магистрала. Проблем - ще пречат на запланираното летище за частни полети, които да внасят голф играчи за множащите се голф игрища. Сиреч, всичките червеногуши гъски (около 80% от световната популация), малки корморани, бели пеликани, белочели гъски, зеленоглави патици и др. да си хващат партакешите и да минават транзит през Северния полюс.

Мисля да ида да си върна земята, три декара от южния склон под Черни връх, някога нива на прабаба ми, която ги е преписала на прадядото на един приятел срещу два чифта копринени кюлоти с брюкселска дантела от Париж и пет мускала розово масло. И ще си построим там космическа станция.


и други разкошни снимки от Странджа

Малко инфо защо точно пък Странджа, съвсем накратко, повече има навсякъде в интернет: там се срещат 1700 вида висши растения, представляващи 50% от видовото богатство у нас. Заедно с прилежащото крайбрежие странджанският район е най - богатия на животински видове в страната. В парка са установени 65 вида бозайници - 75% от общия им брой в България. Над Странджа преминава вторият по големина прелетен път на птиците в Европа – Via Pontica и поради това броят на птиците е 261 вида. Гръбначната фауна е представена с 261 вида и е най-богатата в България.

Сватба

Мда. Бях красива (до колкото е възможно при зададените ми биологични ресурси).
Всяка година така става, че ходя на по една сватба. И всяка година се вкисвам. Не, не е защото умирам да облека бяла рокля или умирам от страх да не остана стара мома. Просто в очите ми се набиват хора, които (да речем) са намерили нещо, което да ги накара да заживеят заедно. Може би "накара" не е точната дума. И това ме отпраща към една зациклила област от мислите ми, която предпочитам да избягвам, за да си живея щастлива. Освен това не искам да мисля в клишета. Обаче това е едно такова сладко и хитро клише... Избягвам да пиша/ говоря/ споря по някои вечни теми. Аз си знам за мен си, ще иде да рече, и после само слушам с усмивка тип "Буда среща Исус". Обаче на точно сега Буда е заминал в спа и уелнес (ха!ха!) курорт, а Исус май брули сливи на вилата си в Карастанчово. И аз съждавам: абе да му се не види, никога не съм имала критерии за подбор на мъже, но ако трябва да изрецитирам такива, ще са има няма 3-4: да изглежда що-годе добре (ок, ясно, дългокосите няма да ме огреят, разбрах), да има обноски и да мога да си говоря с него. Това последното е най-важно. Ама съм хитра, то включва един куп неща в себе си - съответна обща култура, по-задълбочени познания в някои области, желание да се разговаря... Номер 4 евентуално би била сносна заплата. Да, приятелката ми тази вече се ожени за човек, с който пътува кеф ти до Япония, кеф ти до Южна Америка, ще излъжа, ако кажа, че ще откажа на подобна оферта, но и без нея ще минем.

Та защо не мога да попадна на горната комбинация, без да се окаже в един момент, че някой от пунктовете куца? Щото нали е тъпо да ти дадат да разбереш, че ти мълчат като пукели, понеже, разбираш ли, ги комплексираш, като си отвориш устата. Айде холан. И ако някой реши да ми опонира, искам първо да разбера кой каза на момчетата, че е ОК да се прозяват с отворена уста, да гледат тъпо, докато се мъчиш да прескочиш локвата току пред вратата на трамвая и в същото време да слезеш, да обличат каквото им падне, да говорят с пълна уста? И жените го правят, ДА, ама аз не излизам с жени, та мисълта ми е за момчетата. Кой им каза, че жената трябва да е като от списание (което и да е, от "Ние жените" та до FHM всичко по страниците изглежда зашеметяващо), докато за тях е ОК да се мотат с коремче над късите хавайски гащи? Кой ги светна, че, разбираш ли, е супер тъпо да танцуваш и даже направо си е гейско? И т.н.

Ми не, не е ОК.

Това по-горе са реторични въпроси. Както и следващият - а мен кой ме би по главата да залягам на себе си, да стана човек, да уча и да са изуча и сега да разбирам, че биологията на мъжете ги кара да търчат подир де що женско мине, в името на репродуктивността и лонг лив хюман рейс; да ми е ясен тоя момент; както и редица други; да съм толерантна, изслушваща и разбираща. А?
Защото проблемът ми е, че не мога да се откажа да искам един-единствен мъж, в който да мога да се гушна с цялото си доверие. Не е ли смешно как в три-четири думи се събира всъщност най-малкото половин страница? Няма да я развивам тук.
Аз ли? Ако е изпълнено горното условие, от мен може да се иска (почти) всичко.

Мразя сватби.

П.П. Без коментар. След ден-два ще съм отново слънчевото момиче и ще пиша за музика и филми.

Joie de vivre

Неделя в Бургас лятото е много различна от неделя където и да е другаде, когато и да е другаде. Топлината е утрепала гларусовите грачения, които с такова удоволствие слушам нощем по хлад. Мързеливият следобед се е разтегнал лениво под синьото на небето и излъчва безмълвни послания "не ме занимавайте".
Бяло, синьо и слънчево.
Този е от постовете, за които се чудя дали изобщо трябва да пиша. Какво го интересува някой някакви си мисли. Но докато се чудя, ще го допиша.
Ходих на плаж - отрих сезона, един вид. Водата е разкошна, при 29 градуса навън, 26 температура на водата е приказно. Е, някакви си вълни, но кой ти гледа. Пак съм си у дома, пак си намерих мястото. Било то и за 15 минути. 15 минутки пълно щастие.
После дръпваме шалтера и отново се гмурвам в състоянието "не знам какво искам и какво да правя". Ей, леле, как го мразя! Обмислям план за унищожението му, но за сега не съм доизпипала подробностите.

А сега отивам на сватба. Ще се правя красива :/

Да ви се намира едно билетче?

Нещо ми е криво.

Странджа for sale

Всичко мога да повярвам за нещата, които се случват в "тази държава", но чак такова безочие не съм очаквала. Четох наскоро по блогове, а и с една приятелка днес преминахме през темата за хората, които се махат от България - избягвам да разисквам и да си казвам мнението, но когато човек осъзнае, че не може да се пребори с такова нещо, с такъв абсурд... Не казвам, когато се сблъска с него, а когато не може нищо да направи. Не знам какво да кажа:
От netinfo: "Върховният съд ликвидира Парк "Странджа"

Според тричленен състав на Върховния административен съд (ВАС) не съществува Народен парк "Странджа" на площ от 116136,2 хектара. Особено мнение все пак е изразила съдия Юлия Ковачева.

Днес съдът обяви за нищожна министерска заповед , с която, на основание на текстове от Закона за защита на природата паркът е обявен за защитена територия.

Община Царево и фирма "Краш 2000" бяха санкционирани заради строежа на ваканционно селища "Златната перла", което изградиха близо до село Варвара. През 2006 г. началникът на контролния орган в Бургас отмени заради нарушения 10 разрешителни, издадени на строителната фирма. Докато траеше обжалването им обаче, стрителството продължи с бързи темпове и беше почти завършено.

Странджа не можела да е защитена територия, тъй като според ВАС имало много административни пропуски и нарушения при обявяването му за народен парк през 1995 г.

Заповедта за обявяването на парка била нищожна, защото по тогавашния закон защитените територии са се обявявали със заповед на министъра на горите и горската промишленост, а това е направено от колегата му по околната среда и водите.

Според Асоциацията на парковете, която е страна по делото, съдът се позовава на несъществуващ нормативен текст, заради сбърканата иинформационна система, която използва.

"Повтарят случая с Камчийските пясъци, когато пак се позоваха на този текст", каза Тома Белев, председател на асоциацията. Той твърди, че през 1995 г. въобще не е имало министър на горите и горската промишленост, а Комитет по горите, но базата данни на съда не е отразила промяната на административната структура.

В същото време заповедта въвежда конкретни забрани и ограничения по отношение на строителството. Според ВАС обаче това нарушавало правата на собствениците на имотите при стопанисването им и се създавали "предпоставки за административен произвол при управление на защитената територия".

Природният парк "Странджа" беше най-голямата защитена територия в България. С премахването й защитените територии остават само 4%."

Това е странджанска зеленика. Едно такова, защитено. Както подсказва името му, расте само в Странджа. Все още.
Има и други неща там, освен камъни и треволяк:

80 хил., 100 хил., кой ти ги брои

Поредният пост за концерт. Липсват ми емотиконите.
Ето сега седя тук и се чудя как точно да започна. Я да пробвам издалеко:
Един ден преди няколко месеца си говорех с приятел за концерта на Ред Хот в Сърбия, за такъв концерт не бях чувала до тогава и когато се прибрах, първата ми работа беше да потърся информация из нета. Доста оскъдна и много не обнадеждаваща, като крайният резултат беше, че концерт ще има, билети в България не се продават и умряла работа.
Но на експлицитния сайт на EXIT сръбската версия обясняваше, че ще се акредитират и чуждестранни журналисти (това го добавиха в английската версия много по-късно, но да живеят братските славянски езици и онлайн речниците). И аз изпратих документи за акредитация, какво пък, може и да стане.

Няколко дни преди концерта получихме прес съобщение от ТикетПро, че са пуснали още билети. Как още, а кога са били пуснати първите и защо не съм разбрала? Нямаше време да се замислям над тези подробности и веднага се закупиха необходимото количество билети с транспорт. Още нямаше вести от организаторите за акредитацията и я отписах.
Да, ама в съботата преди 26 юни ми се обадиха даже по телефона, за да кажат, че е одобрена и ще получа подробности на имейл. Получих - само нямаше фотопас и изрично бе казано, че няма да се допускат фотоапарати, затова не си взех. Голяма грешка. Голяма. Можех толкова хубави снимки да направя. Ще се пробвам на Стоунс, пък да видим.

И така, въоръжена и с билет, и с пропуск, се натоварих рано сутринта във вторник, 26 юни, в автобус номер 2 (от общо 5) на ТикетПро и поехме към Сърбия. Спирахме много, движехме се бавно и пристигнахме доста късно, което беше само от полза - тъкмо бе заваляло, тоест избегнахме предходните жеги, изчакахме дъжда вътре и излязохме на хладина.
Първото, което ме порази, бяха мащабите. Събитие от такъв разряд в България е нямало.
Второто беше организацията. Стотици младежи в ярки елечета насочваха всеки новопристигнал. Имаше си будка за информация, павилиончета за вода, бира и плескавици, сувенири и "мърчандайз" колкото щеш, тоалетни и огромни информационни табла. Много входове, за да няма струпвания. Невероятно.
Голяма част от хората вече бяха влезли и слушаха групите преди това (писала съм тук). В общи линии ми хареса как си подкрепяха националните банди.
Огромна сцена, висока 18 и широка 60 метра.

За подгряващите влязох сред публиката, няколко реда зад "кошарката" пред сцената. Постепенно започна да става много притеснено, липсваше ми въздух и по време на "Kasabian" (много добра британска банда, хладно посрещната от сърбите) се измъкнах (не без известни усилия) и се вмъкнах през входа за журналисти. Докато чакам да дойде време за хедлайнерите, се запознах с няколко сръбски колеги и си поговорихме. Организацията продължаваше да е безупречна и спокойно можахме да влезем в "кошарката", за да гледаме отблизо групата.
Ред Хот дойдоха с хеликоптер:

и закъсняха с около 45 минути след обявения старт в 21 ч. Публиката недоволстваше. Не знам дали нещо е подразнило музикантите, или просто на това турне свирят толкова, но свириха не повече от час и 15 минути. Предварително бе обявен много по-дълъг сетлист и феновете останаха много разочаровани. Иначе поразително бе качеството на звука - перфектно, навсякъде. Мястото на феста бе точно както каза Зоран, колегата от Свободна Европа Белград - in the middle of nowhere (говорихме си на английски, при все, че почти всичко им разбирах, като лафеха на сръбски помежду си. Освен това много ги е яд, че сме в ЕУ, подразбрах от няколкото реплики по въпроса. Успокоих го, че и мен ме е яд, особено след спирането на АЕЦ блоковете). А бе озвучено перфектно. Антъни пя великолепно, но някак не беше на кеф. Флий - размазващ. Едно, че е див и красив, щур както винаги, а и свири виртуозно, гениално. Чед изкърти барабаните, а Джо, един такъв по-спокоен и улегнал, един вид, но и той дивак, и като запя "SOS" на АББА, и го докара едно към едно с оригинала, ми падна ченето. Флий също пя - "Благодаря ви, добри хора, че дойдохте да ни чуете", докато дрънчеше на баса и извиваше някакви оперни украшения. Тия момчета не са у ред. Но не чак толкова, колкото навремето. Възрастта ли, какво ли си оказва влияние, не знам.

Осъзнавам, че концертът беше на много високо ниво. И все пак не съм доволна - всички там очаквахме много повече. Може би както феновете на Мейдън на Локомотив, които очакваха един вид понеже Девиците не са идвали нивгаш в този състав, да направят нещо специално. Не знам.

После 4 часа изминавахме 300 метра.
Но беше разкошно. Доволна съм.
Доволна съм и че за два месеца получих акредитации за два чужбински концерта – за мен това е признание за труда ми в тази насока. Доволна съм, че видях такова множество хора на едно място – действа много зареждащо. Не пяха много мощно за тази бройка, но пак беше внушително. О, да, контактът с публиката малко куцаше, да не кажа съвсем. Никакви подавания на микрофони от типа: „Вий сте!”
Звезди.

В Сърбия продължават да се вихрят дебати защо свириха момчетата толкова кратко и кой е виновен, че се сринала организацията след концерта. А почти целият концерт може да се намери в YouTube, даже няма смисъл да линквам.

П.П. Трябва да взема да спертна едно статийче "защо ходя на концерти". Аман от музика, а ;)

Сетлист:
Red Hot Chili Peppers, 26.06.2007, Tuborg Green Fest - Injija, Serbia:

Can't Stop
Dani California
Scar Tissue
Charlie
Radymade
Throw Away Your Television
Snow (Hey Oh)
Abba - S.O.S - Cover
Higher Ground
She's Only 18
C'mon Girl
Don't Forget Me
Californication
By The Way

Encore:
Give It Away

Пътят на фотографа

"Ямато".
А аз не съм фотограф.
Но отидох като такъв в събота. Малкото ми вярно апаратче най-накрая си навлече присмехулни погледи от застаналите пред вратата организатори със списъка за журналисти, а аз бях готова да избухна. Но сметнах, че и да им обясня, че за новините в сайта по-голямо не ми трябва, ще им е все тая.
Казвала съм, дори тук, че Джаз + са много зле в организацията, милите. Е, на 23-ти надминаха себе си. Това, разбира се, няма как да го напиша в репортаж, защото хората не се интересуват (и така трябва) какво се случва с журналистите, фотографите и т.н. при спектакъл. Но ще си го напиша тук.

Влизам - чудно, има ме в списъка. Получаваме инструкции - снимате първите 10 минути, ще ви вкараме в "кошарката", или плътно в дясно, или плътно в ляво. Браво, супер, чудесно.
Изкачвам стъпалата, заставаме пред "кошарката" (оркестрината за ВИП овце) и хващаме първия минаващ организатор (оказа се Явор), който казва, че ще снимаме една песен (песен?) и извън кошарката, някъде към 7 минути, ще пречим на хората, но пък затова предните два реда не са с билети и няма да могат да ни стигнат, като ни замерват от третия ред. Смешно, наистина. Този път обаче побеснях. Не, все ми е едно колко и от къде ще снимаме. Но може ли, ако обичате, да се уточните?
Беснееща, както съм си, се обръщам да погледна към залата и виждам бивше гадже, което от купона за рожден ден на общ приятел, където за пръв път се срещнахме след раздялата, и двамата придружени от настоящите си гаджета, ме гледаше от 4 метра и се правеше, че не ме познава. Ми хубаво.

Почва. Мигновено притичва бабичка да ни каже, че пречим - колега й обяснява, че сме за малко...

Снимаме една песен и културно се изнасяме, без да се налага момчетата от охраната да ни гонят. Обаче на стълбите тъмница, а трябва да си оставим апаратите на гардероб, преди да се върнем обратно в залата на втори балкон (при все, че първите два реда, ако си спомняте, бяха празни). Притичва организатор - "Ама защо тръгвате, имате право още една песен да снимате!" Е, бога ми, да!

После се качих горе и изживях нещо невероятно.
Напълно вярно спектакълът е кръстен "Ритъмът на сърцето". Ударите наистина синхронизираха и резонираха със сърдечния ритъм, отекваха из тялото ми като из пещера, като из гъста гора, като из морски дълбини. Беше величествено и сериозно. Беше внушително и респектиращо, без да е откъснато, какво говоря, като беше изцяло потопено в живата тъкан на човешкото битие и същност. И после имаше закачки и смях. Пластичност и някаква струяща радост от живота. Нагледно щастие, пълноценност или хармония. Имаше движение и величаво исполинско присъствие. Разтърсваше ме музиката, а и се смях до сълзи на невероятните хрумки и шеги на перкусионистите.

Беше разкош. Искам да си намеря от някъде това на ДВД.

А после гледах "Карибски пирати 3" и превеждах комикс "Островът на съкровищата". Те заслужават отделен пост, защото ми развалиха безбрежността на миговете след Ямато :(