Лудетини

Моля най-учтиво текстът по-долу да не се чете. Не устоях на изкушението, на което е подложен всеки пишман драскач, нещото някъде да се публикува! Но моля, поне да не се чете. Благодаря.

Тази зима ще ме загроби. Още сега го усещам във взъдуха. Нещо ми стана криво и... диво. Малко нощни разговори и ето какво се получава ;) за около пет минути в един посред нощ...
Да ви предложа чай от самовара и сладко от боровинки?
Или предпочитате едно мартини с две зелени маслинки?

Ах...


не може ли тоя монитор така да не свети
все едно ми завира в очите горящи конфети!
Ах...
ах, как ми се иска по мутрата някой да фрасна,
поне за минутка да се почувствам прекрасно;
но явно не мога, седя си, пропит от тъгата,
която е облак дъжовен, ръмящ над главата ми
и стихове даже не мога да пиша, каква орисия,
ах, да знаех тайкуондо, тогава да видите вие.
На двора пролайва разсънено куче
а тоя монитор блести ми и аз се научих
как нощите черни, катранени да превръщам
в сияни и бели, като над руска къща
в която над печката спи котарака,
ври самоварът, а до прозореца някой те чака,
докато ти из далечния запад или из Урала
караш весело с ватенка топла два самосвала
и изпълняваш предсрочно заветната петилетка.
Не мога да фрасвам, затуй взимам си плетката
и вместо силата груба, минавам на вербализация
"простак със простака" е извор на мотивация!

Ах...
каква нощ теменужена. Хърка кучето свито
на кравайче във ъгъла. Млък! го замерям със ситото!
(защото тази сутрин от много ъкъл си ритнах кросното,
а нощвите с коритото тръгнаха през просото,
скоба във скобата, тази рима е простовата,
но дип, не придирай, да не стане бела. Та...)
събуди се кучето, ще го нахраня с бисквити,
а после заспиваме двамата гушнати, на кравайчета свити.

Това е под специален лейбъл "Лудостта на двата папагала, в лодката, без да броим кучето и тримата танкисти".

Дъжд

И просто нямам какво да кажа. Може ли този Юрий Шевчук да пее така? Лягам и умирам и толкова.



Дождь, звонкой пеленой наполнил небо майский дождь.
Гром, прогремел по крышам, распугал всех кошек гром.
Я открыл окно, и веселый ветер разметал все на столе -
Глупые стихи, что писал я в душной и унылой пустоте.

Грянул майский гром, и веселье бурною пьянящею волной
Окатило. Эй, вставай-ка и попрыгай вслед за мной.
Выходи во двор, и по лужам бегай хоть до самого утра.
Посмотри, как носится смешная и святая детвора.

Капли на лице - это просто дождь, а может плачу это я.
Дождь очистил все, и душа, захлюпав, вдруг размокла у меня.
Потекла ручьем прочь из дома к солнечным некошеным лугам.
Превратившись в пар, с ветром полетела к неизведанным мирам.

И представил я: город наводнился вдруг веселыми людьми.
Вышли все под дождь, хором что-то пели и плясали, черт возьми.
Позабыв про стыд и опасность после с осложненьем заболеть,
Люди под дождем, как салют, встречали гром - весенний первый гром.

Вангелис "12 o'clock"

Направила съм си цял един списък с теми за блогване. Може да не напиша и нито една, в края на краищата. Докато понамалее малко купът с работа обаче, ми се искаше да споделя нещо старо, но хубаво. Не намерих клип към тази песен и линквам един "сглобен". Хубави картини, но пречат на моето възприятие на... "песента"? Въпреки ударите на камбана, никога не съм си представяла църкви и Бог, а само една безкрайна безкрайност, космос, галактика, открито пространство, студената светлина на звездите и това съчетано с безкрайната безкрайност на летен следобед, онзи мъртъв час около два, топлина, светлина, нещо красиво, крехко, кристално звънтящо като струите на ручей.
Заповядайте, с обич за вас, песента:

А това е по-скоро визуалната ми представа:

Споделено (искрено и лично)

Кой знае защо реших, че ще дойда в Бургас да си почина тия три дни, та и неплатен си взех тоя петък. Снощи се утрепах да си хвана влака, по-скоро брат ми, който с Корсата-героиня взе Младост 4 - Централна гара за точно 21 минути. В 6:35 термометър на Главната сочеше 22 градуса, а в 7 у нас се наложи да си пусна душ, климатик и кафе. Добре, имам оправдание да не отида на плаж точно сега, само като минавам край прозореца и усещам какво ме лъхва отвън, ми става лошо; и да седна да доработя. На плажа най-рано в 6 часа. Има реални шансове утре вечер да пийна едно коктейлче - необходимата личност ще вземе да вземе да си дойде, да не повярваш.
Завърших един епизод за Норвегия за Нешънъл Дж. - ледници, сняг - ирония. Дано да го харесат, че ми хареса тоя тип превод. За сметка на това сега запрятам ръкави на роклята с презрамки да се преборя с тестов превод за едно издателство, няколко серии от симпатична детска анимация и един сериал. Имам натрапчивото чувство, че имах и друго да правя, но по-скоро не, просто то става навик в един момент... а, да, едни детски книжки, но те са бързи, и една пътешественическа, но ще чакат - аз как си чаках хонорара. Което ме подсеща, че едни хонорари имам да взимам... хм!
О, ъпдейт, епизодът да е готов до вторник на обяд, но самия филм ще ми го дадат понеделник или вторник ?!?! Че на мен таймингът ми е проблемът, преводите ги правя за норматив. Странна работа. Но какво пък, навън е лято и изобщо ми е все едно.
Звърших вчера един материал за по-известните барове, в които е ходил Хемингуей и покрай многото търсене на инфо сега умирам да седна да прочета какво е писал като литература. Харесвам си работата. Повечето време :)
Очертава се да има и хубава вечеря...

Парашкева

Парашкева е името на област по Южното Черноморие. Скътано и закътано, далеч от хорски очи, приказно красиво, по различен начин от Иракли. Тук има предимно скали, тъмносиня вода, рапани, миди и водорасли, гора и река - Ропотамо. Навремето Тодор Живков го включва в резиденция "Перла" и лопва кепенците. Тогава е можело да се видят свободно сърни, сръндаци и друг дивеч - диви прасета, например, но срещата с тях не е особено очарователна. Още стоят бившите ниви, които се засяват и после се оставят така, да се хранят животните.
Та сега който знае пътя, минава край Приморско и се шмугва посока гората.
Леко нелирично отклонение:
Приморско е един жив ад. Не само то, разгледахме доста подробно част от Южното крайбрежие - какво им става на хората, не знам. Все едно някой е бръкнал в огромен чувал с Лего и е ръсил - безредни, разнородни сгради, нагъчкани една в друга, разхвърляни без достатъчно жизнено пространство, надмогващи се за повече височина и помпозност, уж различни, а всъщност еднотипни, няма как да различиш покрайнините на Созопол от тези на Приморско или Дюни, навсякъде недовършени строежи, разкекерчени огради, прах от бетон, сиви основи, кухи греди, зеещи дупки, боядисващи се стени, неми прозорци, табели "Продава се". Лудница. Хубаво е да има туризъм, но ако продължават така нещата, кой ще иска да дойде в този хаос?
А и нали има и друг вид туристи, такива, които обичат ниските къщички, къмпинга, палатките, квартирите с големи балкони и двор, тишината за разходка, зеленина тук-таме. Пътувах на връщане с Грегорис, приятел от Атина, който бе на почивка в Слънчев бряг - той ми разказа, че по техните острови било същото навремето, в добавка към безразборните строежи имало и онова желание да оскубеш възможно най-много чужденеца (не че тук го няма). И, вика, по едно време островите опустяха. Никой вече не ходеше там - претъпкано покрай брега, скъпо и те мамят.
Знам, че нещата се променят, че има нужда от туристически курорти и пари за хазната, за живеещите край морето. Знам обаче и че трябва да се оставят области, където да има нещо друго - я непокътната природа, я място за свободно лагеруване и плаж.

Парашкева все още не е засегната, само че миди вече почти няма (малко хора се замислят и че с нарастващите комплекси никнат и заведенийца, а откъде толкова деликатеси морски в опосканото ни море...)

Коларски път сред рядка букова гора, която е пълна с хищни комари и тежка жега.

Сухите листа и съчки хрущят под краката, има реална възможност да се натъкнеш на змия. От време на време се мярка табела "Резерват Ропотамо". Честно казано, нямаме май много право да сме тук, трябва да метна едно около на лекциите по екология, раздела за защитените зони.

Най-накрая, след лепкавия преход, излизаме на скалите. Отсреща е Маслен нос, отдолу е морето - гладко и спокойно, рядко е такова през август. Слънцето прежуря над малкото заливче, едрият пясък от мидени черупки, камъчета и охлювчета е достатъчен колкото за максимум три кърпи, съседното заливче предлага полуразрушено рибарско кейче и бетонни стъпала за нагоре, където навремето е имало рибарски заслон. Водата е безумно синя, мандахерцат се водорасли и има резки дълбочини.
Иракли е дъъъъъъъъъъъълъг равен плаж със ситен пясък, плавно слизащо надолу дъно, обрасли с храсталаци скали. Ето така:








Стоиш там на пясъка и се чувстваш като на ръба на времето.
А тук нещата са по-различни. Когато излезеш от гората на скалите, пред теб се ширва морето в цялата си огромност и те блъсва в гърдите и очите. Голямо, спокойно, невъзмутимо, дълбоко, нещо, което не е шега работа. Красиво. Величествено.


В ляво е един безимен нос, а след него е Маслен нос.


Заливът се врязва доста навътре в сушата - ако не се лъжа, няма много други подобни по бреговата ни линия.


В дъното имаше опънати палатки - не се виждат добре на снимката. Никога не съм ходила на палатка... ъъъъ.... глупости. Каква е тая моя памет! Един миг, да си припомня... Ходила съм! На язовир Тополница. Не беше крайно зле. С весели рибари и кучето. Може би някой път трябва да палаткувам край морето.

Нда. Трябва ми кола и мъж.
Не.
Трябва ми кола и приятел, за предпочитане от мъжки пол, за предпочитане да има и още народ, малко свободно време, повечко свободни умове и така. Да не се отплесвам.
Беше, както казах, предимно скалисто:

А водата - кристално чиста (другия път ще си взема моя фотоапарат, може да не е кой знае какво, но е по-добре от този на майка ми, която освен това упорито отказва да разкарам глупавото изписване на датата с червени цифри, та се налага да кропвам после):


Малко опити за снимка от все още неразрушените стълби към разрушения заслон

Интересното е, че аз всъщност почти не нося зелено.

Опит със самоснимачката - не е толкова зле, ако не беше леко разфокусирано, защото апаратът се е фокусирал над два стръка трева, вместо над прекрасните черти на моя милост и братовчедка ми :)


Здрасти!


Фотосесии някакви, суета и това си е. Дори и зелените вещичките не сме пощадени.



По дъното е голяма красота. Малко е страшничко в началото, защото има резки спадове, като подводни каньони и долини, обрасли с кафяви разперени водорасли и бавно поклащащи се зелени, имаше стрелкащи се рибки, могат да се видят безобидните водни змии, змиорки, миди, рапани (които бяха наловени, но не можах да опитам, защото бавно се приготвят, а аз си пътувах за София вечерта), както и други обитатели на дълбините, чиито имена съм забравила. В една ниша на плиткото видях яркочервена актиния. Гмуркането с маска и шнорхел е малко неприятно, но си заслужава


Следобяд слънцето искри върху водата и заслепява,


а наоколо се възцарява квинтесенцията на спокойствието. Безбрежие, дори на брега човек се усеща така, сякаш плува.






А Маслен нос прилича на лъв:

Иракли, Емине, тия три неща

Важно! Следва пост тип: "Днес на обяд ядох супа, а след това спах."

Иракли е едно много хубаво място. Почти като онова моето край Алепу, което, както писах, е унищожено вече. Така че ще се радвам да се запази. Ако се построи нещо на Иракли, плажът ще се превърне в поредния по нищо неразличаващ се такъв в България. А сега е дълъг, широк, чист, с чиста вода, прекрасна гледка и рядко населен. Харесва ми.

И слънце, слънце, слънце...

Аз обикновено не изгарям. Едно че знам кога да ходя на плаж и много се дразня, когато ме карат да ходя там между 11 и 15 ч; друго, че косата ми пази гърба, трето, че знам как да ходя на плаж. Но днес по изключение се озовах там в 13 и след като хавлията бе постлана (брат ми пак е завлякъл моята, древна поизтъркана хавлия на корабчета), скочих в морето. Винаги стоя дълго, този път около час и половина. Сега имам тен на лицето и раменете, заради този престой, а най-смешното е, че от носа до ъгълчетата на устните се спускат бели резки - непрекъснато се смеех и там не успя да се поопече. За пръв път от години се плациках с нашите и беше ужасно забавно. Татко доошлайфа техниката ми на бруст, с кроулът се справям прилично. Друго нещо за пръв път - всеки, който е бил с мен в морето, е наясно с трите ми забрани - не ме пръскай или карай да се намокря - потапям се, когато реша, може и след час; не използвам дюшеци, топки и прочее надуваемости; не се катеря по хората и не скачам циркаджийски във водата. Е, плувах малко с дюшека на мама и се учех да скачам във водата от раменете на татко (да, не съм на 5 години и тежа ... колкото там тежа, но въпреки това!). Това едва ли ще се случи пак и ми беше страшно хубаво. Няколко медузи, никакви водорасли (ако не броим косата ми, която щом се освободи, се мота наоколо като морска трева), нито един облак, малко хора, зелено и синьо, зелено и синьо, зелено и синьо и малко бял пясък.

Ето ме у дома.

От водата нещата изглеждат по -различни. И брегът се вижда от друга гледна точка.

Един бърз поглед към Емине. Пътят до там е все така разбит, както беше през 2002-а, когато бяхме на лятна университетска практика в Дружба и бях хванала един младеж да ми изпълнява капризите (та покрай мен и на приятелките ми, с които съставлявахем Тримата мускетари тъй наречени, единствените ми приятелки-колежки, неразделни по изпити и прочее. Ето ни, лошо сканирани, млади, баш на носа:


Пусто и диво, морето се е вдигнало над хоризонта и върви към небето, малкото бяло фарче зорко се охранява от някакъв чичка, преди военните ни пуснаха да минем, сега ги няма и чичката е по-зъл и от Цербер.
Гледката оттам:


и гледката натам:


Край пътя крави се катерят по скалите и пасат клонки - без майтап.

Лягам си и - това е щастие - забравеното усещане, паметта на тялото ми - отново чувствам люлеенето на морските вълни. Физически. Оставям за утре материала, който трябва да напиша (баровете на Хемингуей, а сега де) и отивам да поплувам. Лека нощ, изпращам на всеки най-най-хубавите си мисли, усмивки, слънце и щастливи мигове от днес. (Да не се чудите после за сънищата ;) )

Але, хоп!

Скок в пространството и ето ме в разгара на слънцето, с чаша безалкохолна мента с мляко, чакам да се отправя към Иракли. Може и да съм ходила като малка, но в съзнателния си живот не съм била там. У нас е истинско роднинско стълпотворение - без братята ми - единият се прибира днес от младежки лагер у Швабско, а другият пое щафетата в ожарения апартамент в София, където обеща да разхожда кучето, храни котките, полива цветята, да дръпне една прахосмукачка с новата, която купи и е пълен провал, но той си е виновен, и да оправи колата, която той разглоби. Мисля, че само последното има шанс да стане.
Та чичо ми и чинка ми, която освен това днес има рожден ден, така че довечера ще пропусна втората вечер на блус феста, са тук заедно с братовчедка ми, която пък се върна от Швабско, и сега заедно с вуйчо ми (ако някой се обърка още тук, да го успокоя, че според родата от Самоков тукашните ни бургаски роднински наименования са крайно опростени) и майка тръгнаха към Иракли (не знам защо са решили да ходят там), а аз чакам баща ми, който, както винаги, и днес работи, та да се присъединим към тях. Ако ги изюркам утре да ходим на Парашкева (не знаете къде е? ами точно там е работата, почти никой не знае, но силно се съмнявам това чудно заливче дълго да остане незасегнато) ще бъде просто чудно.

Полетът до тук на крилете на чудната птица с емблема "Уърълд холидей" (моля, отбележете Ъ-тата) бе изпитание за моите нерви. На предните седалки беше седнала една кокошка с дъщеря си и приятелката си и по едно време като се метна до шофьора да си приказва с него, защото навремето била работила тя в автобуси на туроператорски фирми, и не млъкна цяла вечер. То хубаво, но аз седях на втората редичка и тази персона се характеризираше с ужасно висок и креслив глас, силно кънтящ смях и пискливи нотки. Към които се включваше не много възпитаното й дете. Боже, идеше ми да ги оскубя. Пуснаха "Апокалипто". Тоя филм не искам да го гледам. То хубаво, ама "Замъкът на лорд Валънтайн" изобилства от описания, а те не са способни толкова да ми грабнат вниманието, та да се изключа от кокошия смях. Да не описвам колко спирахме и чакахме тоя и оня, как шофьорът не бе наясно, че край Пловдив "МакДоналдс" няма, има само на Пазарджик (то вярно, че аз го изминавам тоя път минимум 10 пъти в годината, но не се ли предполага той да го прави по-често от мен???), как като изключи мотора и после го включи, филмът започна отначало, та пуснаха нещо друго със Стив Мартин (бррр)... Кога ли ще се науча да не си взимам сандвич с кашкавал и шунка от спирките за почивка - Аосициацията на шунките би издала протестна нота и би се самоопържила в знак на възмущение, ако бе видяла самозванеца в така наречения ми сандвич.
Не знам как се събудих след като бяхме спрели на Военна болница и половината пътници бяха слезли - изскочих от този "рейс" и хайде у дома.
Дали да не взема да кандидатствам в бургаския клон на "Британика" и да зарежа всички преводи, филми, книги, списания, издания, концерти, театри, култура, халтура и прочее? Никога не съм харесвала "Британика" обаче...

Луд на шаренко се радва

Их, да са пофала! Вчера, поради силно редуцирана посещаемост на народните танци, водих две хора. Не е лошо. Но особено при тези, за които е нужен повече размах, за да се придвижва хорото напред, не ми се удава да "издърпвам" хорото и по едно време май повече наляво се движехме, хихи...

Да речем, че отдавна съм наясно, че не съм много у ред, та затова да се порадвам на шаренкото. Ако няма друг начин и ще трябва да живея сред панелки, то би ми се искало да са такива:

Литературно

* Търсих снощи разказ на О.Хенри (според Amber) и така и не намерих. Явно след Валънтайн и Стайнбек ще изчитам целия О.Хенри. Колко са 600 разказа, а и Проектът Гутенберг любезно е предоставил в Мрежата доста материал.

* Като се каже "Тигър" и се сещам за:
Tyger Tyger, burning bright,
In the forests of the night;
What immortal hand or eye,
Could frame thy fearful symmetry?

In what distant deeps or skies.
Burnt the fire of thine eyes?
On what wings dare he aspire?
What the hand, dare seize the fire?

And what shoulder, & what art,
Could twist the sinews of thy heart?
And when thy heart began to beat,
What dread hand? & what dread feet?

What the hammer? what the chain,
In what furnace was thy brain?
What the anvil? what dread grasp,
Dare its deadly terrors clasp!

When the stars threw down their spears
And water'd heaven with their tears:
Did he smile his work to see?
Did he who made the Lamb make thee?

Tyger Tyger burning bright,
In the forests of the night:
What immortal hand or eye,
Dare frame thy fearful symmetry?

Има намнайсе превода на този разкош на Блейк, но аз харесвам най-много този на Спас Николов (започва "Тигре, тигре, жива жар,/ лумнал полунощен звяр"). Не мога да го намеря целия в интернет, а и аз съм много зле с английската поезия. Трябва да отдам дължимото на Адриан, че ме заинтригува с По и Блейк (най-малкото).

*Преди малко какво стана дума за фара на Кранево с колежки, и се сетих за невъобразимо тъжното стихотворение на любимия ми Превер (пределната кратка форма):

Le gardien du phare aime trop les oiseaux

Des oiseaux par milliers volent vers les feux
Par milliers ils tombent par milliers ils se cognent
Par milliers aveuglés par milliers assommés
Par milliers ils meurent

Le gardien ne peut supporter des choses pareilles
Les oiseaux il les aime trop
Alors il dit Tant pis je m'en fous !

Et il éteint tout

Au loin un cargo fait naufrage
Un cargo venant des îles
Un cargo chargé d'oiseaux
Des milliers d'oiseaux des îles
Des milliers d'oiseaux noyés.

В превод на Веселин Ханчев:

Фаропазачът много обича птиците

Хиляди птици летят към лъчите на фара,
хиляди птици се блъскат в стъклата на фара,
хиляди птици лежат ослепени, пребити,
хиляди птици умират.
Фаропазачът не може това да понася.
Фаропазачът обича морските птици.
Фаропазачът казва: По дявола! Нека!
И светлините на фара той загасява.
А сред морето потъва някакъв кораб.
Някакъв кораб, идващ от някакъв остров.
Кораб потъва, цял натоварен със птици.
Хиляди птици, хиляди островни птици,
хиляди, хиляди мъртви, удавени птици.

Някой ден ще преведа любимите си френски стихотворения както ми се иска.

One of these days

Виждам повечето абстрактни понятия в цветове. Чувствата също. Те до колко са абстракция?
Навремето за учителката ми по пиано беше нещо съвсем нормално и ми каза, че някои музиканти си оцветяват нотните редове в зависимост какъв цвят им носи музиката - трябваше да науча дълга сонатина и оцветяването помогна. А по-късно четох, че това всъщност било заболяване. Да, бе...
Дните на седмицата също са цветни. Сряда е мекичка и пухкава, сигурно заради асоциациите ми със средата на хляба. И е жълта - наравно отдалечена от края и началото на работната седмица, сгушена и скътана, като в пашкул.
Четвъртък е червен, предполагам, заради звуковия аналог. И е остър, пак поради тази причина.
Понеделник е син. И дълъг, като панделка.
Вторник е бял, но понякога се мени.
Петък е може би зелен, не съм сигурна, а събота и неделя са ужасно пъстри и съставени от калейдоскопични частици.
Това намерих в Гугъл, художник: Sharon Blanchfield
Неделя:


Сряда:

Високо, високо, високо...

И нова песен в утринния час
високите етажи ще запеят...

Високите етажи - там обичам да живея. Сега живея на последния девети, търся си нещо мъничко таванско-ателиерско. Не е ли чудесно това, че те първи се огряват от изгревните лъчи и до последно - от залезните. И не само това, първата утринна светлина е много особена - като кехлибарено вино, разредено с изворна вода, хладно още, с обещание за затопляне, свежо, почти усещаш как тече по кожата ти, искри, в първите лъчи на слънцето са застинали безброй моменти безвремие и в същото време са толкова мимолетни. Придобиват величествена мащабност, когато виждаш как са огрели ридовете на Витоша, как синьото е станало тъмно зелено и черните скали прокафевяват до сиво, като мързеливи писани, наместили се на припек да стоплят старите си кокали.

Или когато са пронизали морето, обикновено гладко, защото сутрин вятърът духа от брега, и тогава ориентацията за пространство изчезва.
Повече обичам вечерното слънце. Долните етажи вече са тъмни, угаснали и студени, загледаш ли се, виждаш как сянката пълзи нагоре, а ако има облаци - как слънцето се спуска надолу (ориентири, ориентири, какво ще правим без тях). Но последните етажи стоят с горди чела, до край, до последната искра оранжева светлина, дълго след като планината е потънала в чернота, още по-изпъкваща на фона на залеза някъде в посока Копитото. Тогава светлината е уморена, бавна, почти гъста, почти ароматна, милваща и тъжна, като топлите есенни дни - красиво до болка; тъга, която се подсилва от източният хоризонт, запалил елмазена звезда и протегнал се в онзи цвят, смес от изумрудено и морскосиньо, който е знакът за равенство между тръпнещите предчувствия за бъдеще и въздишащите спомени за недавното минало - в голямото уравнение на съзерцанието.
Когато бях по-малка, казвах сърцезание.
Никога не съм сънувала, че летя, но често съм летяла и с нестихваща ненаситност искам още и още да се качвам на самолети. Да живея по високи етажи. Да минавам по главозамайващи мостове над главоломни дълбочини, някъде по ръба на страха от падане, който пали искрата.
После пада вечер, някой угася с едно движение слънцето и малките стрелкащи се прилепи минават на сантиметри от лицето ми, горе, на балкона.
Но крайностите никога не са добри, затова редовно се гмуркам във вълните, надолу, под морското равнище. Сядам на мокрия пясък, да разгледам отблизо миниатюрните раковинки. Или, пак привечер, тогава е най-разкошно, се загубвам в ливадите (къщата на баба и дядо е на края на селото), завирам нос в цветята и се снишавам почти до корените на тревите, лягам по гръб сред тях и тогава небето изглежда недостижимо, а пръстта - единствената възможна реалност.

После идва кучето ми и безкомпромисно ме побутва с нос, докато не тръгнем пак - тя просто не търпи да стои на едно място.

Вчера, въпреки че за малко щях да заспя в автобуса, все пак отидох на народните танци. Забравила съм да си купя билетчета, тръгнах към шофьора. Не мога да не споделя - то е нещо нормално, но в тази действителност минава за изключително - как той, с вид на шофьор на ТИР, докато очаквах нещо да изсумти, всъщност ми даде билетче, върна ресто, извини се, че е говорил по телефона и ми пожела приятен ден. И на жената, която купи след мен, също. 

А с Дара вечерта ядохме пъпеш. Омете си парчето като стой, та гледай. Реших да чета книга и да не върша нищо друго. Така че и днес ме чака работна обедна почивка, хехе.

Обедна почивка

Два лимона и една сода "Кинли" от магазина + захар и мед от офиса, както и благословеният уред за изстискване на цитруси (както и да се нарича), озовал се в кухничката на офиса + физически труд от моя страна = лимонада. Или цитронада, според както се харесва. Това следобедно, за да си почина от обедната си почивка.

Дара ме притеснява, лочи вода като огнедишащ змей и яде удивително охотно гранулите, на които много се мръщи по принцип. Дори най-спокойно, след като сама си събори сухия нарязан хляб от масата (не за да ми покаже, че трябва да я почистя, а за да си го хапне, но тъкмо тогава аз се прибрах), когато после й подавах филиите, ги взимаше и ги изяждаше (след като, разбира се, ги занася в стаята на брат ми, за да може да произведе възможно най-много и ефектни трохи по винения мокет). Може би трябва да уточня, че "ние хляб не ядем, освен ако не е навън на земята и в идеалния случай принадлежи на друго куче или изгубил каузата гълъб". Тогава ни е много вкусен. Но у дома - никога. До вчера.
В главата ми веднага изникнаха описанията на симптомите на диабета при кучетата (яде и пие повече, а слабее; а наша Дара краде бисквити и всичко сладко, което успее да докопа) и днес в обедната почивка отскочих до нас и разходката се насочи към ветеринарния кабинет. По пътя минаваме край някакъв паркинг, охраняван от кучета на вериги, и тя много добре знае това - веднага се втурва да им се репчи, даже вече влиза вътре, лае, настръхва, ще речеш - едва се сдържа, на косъм да ги направи на попара. Онези беснеят, но тя е преценила, че веригата здраво държи. Ще трябва сериозно да си поговорим с нея по въпроса.

Та това смело куче се наложи да го нося на ръце, за да влезе в кабинета. Като се сви и легна на пътя - аз от тука не мърдам, един вид, пък ти ако искаш ходи на тебе да ти бият инжекции (време е за годишната й ваксина).
Как да е, влязохме. Кръвната проба показа, че захарта й си е нормална.
Въздъх облекчено.
Боцнахме ваксината, няма да даваме обаче обезпаразитяващи - броя да минат 35 дни, за да ходим да видим дали е бременна. Двадесетте лева от урока сутринта смениха притежателя си (абе добре мислех аз по едно време да запиша ветеринарна, тъкмо както признаваха първата година с моята специалност...).

Хайде после бързо у нас, измиваме лапите, един кренвирш за успокояване на нервите (и аз си гризнах малко, не обичам кренвирши след първата хапка), я да взема аз един душ - а, браво! От душа тече нещо тъмно ръждиво. Да не е дошло време за гениалното изобретение на Топлофикация, наречено "профилактика"? Каккто нямам телевизор и не купувам вестници, като нищо може да съм пропуснала събитието. Не, водата си тече топла, но на редовни интервали ту студената, ту топлата потичат ръждиви. Сменят се, за да не се усетиш и да няма как да се изкъпеш само с чиста вода. Побеснях. Как да е...
Покрай това измих и част от банята (как лъсна умивалникът, мил златен той!). Не ми остана време да простра, лапнах в движение две-три скариди от снощната вечеря и към работа.

В къщи сме само жени - Дара (ирланска сетерка), Весна и Аза (дъщеря и майка котки) и аз. Брат ми е в Бургас, приятелите по морето, кеф. Чета Стайнбек (много е готино, в "Улица "Консервна"" кучето птичар (е, пойнтер, ама пак птичар) се казва Дарлинг и глезла като моята (която по паспорт и тя е Дарлинг). Не знам къде съм бляла, че не съм чела този автор, но от друга страна сега му е тъкмо времето да го чета. Напоследък много се зачетох в американски автори от този период. А се заслушах в руски рок и производни от тия дена около близкото минало. Има нещо ужасно очарователно в начина, по който редят думите Керуак, О'Хенри, Хелър, Стайнбек, Сароян. Простичко и омотва, като сладка алкохолна напитка. Усещам как празното място за тях постепенно се запълва и като стигне до някакви нормални граници, ще се прехвърля за малко на Чехов - може да е еретично, но намирам паралели.
Което ми напомня, че освен финския за научаване, имам руски за припомняне. Ох!

Мешана салата:
Четвъртък срешу петък: Най-лошият превод, който съм правила. Направо ми иде да се гръмна.
Петък следобед: случайно интервю в езикова школа, без дори да ми проверят езика и при все липсата на преподавателски ценз, за 15 минути разговор шефката реши, че много ме харесва и иска да работи с мен. Има още хляб в мене, явно.
Събота: интервю за ужасно мечтана работа. Бях позабравил това чувство на провал. Толкова за хляба. А и бар "Candle" не се оказа кой знае какво.
Събота вечер: ужасен превод на филм, в който всички пеят, ама с рими. Щеше ми се да си поиграя да го римувам и на български. Нямам време. Междувременно преведох и детска книжка.
Неделя: пак не можах да се наспя. Ровичкам из нета да се ориентирам за дипломи и възможности за работа.
Днес мисля за пръв път от месеци след като се прибера от работа да не работя. Най-много да чистя.
Понеделник сутрин: двата материала, които написах между другите работи в предните дни, като че не са пълен провал.
Тези дни: отива си лятото. Пак не го изживях. Би трябвало сама да се напердаша. Не ми идват стихове, изплъзват ми се хубавите теми, от писане за хартиени носители и блог не остава нищо за нещо по-инакво.
В съботата за известно време преминах в състояние, в което не се чувствах жива. Просто бях. Много е гадно.

Средата на лятото

По темата от известно време.

Средата на лятото
На моето поколение

Зелен пелин. Полюшнати ракити.
Призивен писък на тревожно ято.
И саз, размахал острите си пики.

О, август, август!
Средата на лятото.

Люлей равнецът облачета бели.
Жужат жетварки и дъхти земята.
И лятото е сякаш без предели -
зелено и горещо.
                            Необятно.

Събуждат те върбите с вик на чапла,
приспиват те щурците нежни в здрача.
Нощта едва нахлупи звездна шапка,
денят в зенита вече се изкачва.

Безкраен ден...
                            Дорде съзреш внезапно,
че в утринта за път се сбира ятото.
И пак ти става безпощадно ясно:
преваля - неживяно още - лятото.

Жълтеят необходени лъките,
отлитат птици и заглъхват песни.
Наместо щъркел - гледай по реките
пристигат с кряък патиците есенни.

Така и ти -
                            достигнал до средата,
усещаш как по-кратък става пътя
и някой друг с мелодия позната
наместо теб в пелините пристъпя.

Какво ще сториш?
                            Люшкат се ракити,
с призивен вик отлита бяло ято
и саз размахва острите си пики...

О, август, август!
Средата на лятото.

Владимир Голев


Не съм писала от... много време.

Сезам, преобрази се!

So we go and we'll not return
to navigate the seas of the sun

Преображение. Дойде време за гроздето.
Малко е тъжен този ден, особено както е така дъждовен. Днес според народните вярвания:
- настъпва трайно преобразяване в природата. Слънцето обръща гръб на лятото и лице към зимата, щъркелите се събират на ята, преди да отлетят към топлите земи. Тъжно. Вчера към Ясна поляна имаше много щъркели, както винаги. Помня, че веднъж бяха накацали по дърветата и изглеждаха сюрреалистично в падащия мрак. Рядко съм виждала щъркел на дърво;
- на този ден се отваря небето и ако някой види това, се сбъдва всичко, което си нарече. Обаче днес и да се отвори, как ще го видим от тия облаци. А и като вали, кой ти гледа нагоре. Локви и мокри обувки. Преображението на пищното ми лято;
- ако някой се разболее, натопява се връзка сушени плодове, болният пие от водата и болестта се преобразява. Не е лошо човек да има още нещо под ръка при тия епидемии. Което ми напомня, че ми е време за втората ваксина срещу хепатит. Идея си нямам кой ще ми я бие;
- дните видимо намаляват, очаква се студът. Моментът, който трови дните ми цяла година;
- всеки трябва да се размисли, да си спомни, че е имало много случаи, когато е бил лош и ето, сега е времето да се преобрази, да стане по-добър. Както винаги, все имаме специални дни за такива неща. Но пък какво толкова, може да намаля с една степен заядливостта си, например, няма да ми се отрази зле.

И нещо интересно - на Преображение някога момите и ергените се сговаряли за годежи и женитби. Според традиция от най-дълбока древност женитбите се правели през септември, за да се роди дете през юни и невястата да се захване за работа през усилния летен период. Хм. Моят усилен период е леко непрекъснат. барем един кандидат-жених да имаше, да го цаня да помете двора, не за друго...

Ще продължа с алжирските камънаци, приех да допреведа и останалите документи от сондажите. Но ще заделя част от парите за някоя бъдеща екскурзия до региона. Приемственост да има, един вид.
Изобщо да не споменавам за списъка с екрани от програмата на работа, които трябва да се преведат и кoмпилират и не знам си още какво. Нито за материалите, които стоят ненаписани. Книгите, които чакат да започна да ги превеждам. Имаше и още нещо... а, да, един филм. А на мен всъщност страшно ми се чете, плюс още един куп други дреболии, не достатъчно значими, за да се споменават, особено тук.
Мина ми през ръцете един стар филм с Жан Габен, казва се "La Horse", което, оказа се, е остарял жаргон за хероин. Добре, че се измъкнах и не преведох заглавието. Иначе вътре в субтитрите го метнах "херинга", видях в неолог, че има такъв жаргон за хероина и по животинската релация... 

Много е странно да се гледат такива филми, този не е нищо особено и го зачеквам заради една особена сцена в него. Габен е дядка-фермер, глава на семейство и управлява с желязна ръка имотите и близките си. Внук му Анри (малко радост за окото, Марк Порел) се е забъркал с трафик на дрога (филмът е от 1970) и по случайност старецът научава. И ела да видиш - взема нещата в свои ръце. Заключва детето в едно мазе, че да не го докопат мафиотите, и почва да ги трепе. А и те не са много, нито толкова организирани, нито толкова страшни, нито толкова оборудвани като сегашните по филмите. За сметка на това са дистанцирано елегантни (кой ще познае нескопосаният превод на фразата), надменни и непредпазливи. След като дядото очиства един и разпилява един пакет хероин по вятъра, те решават да действат твърдо. И стигаме до въпросната сцена - нахлули в къщата, вързали дъщеря му и я питат къде е дрогата и момчето, докато в другата стая явно изнасилват внучката. Което е загатнато, но после, когато избягват, камерата надниква в стаята, тръгва по голите крака на внучката, стига около кръстчето и увитата риза и се качва към гърдите й. А те са като за онова време, тип Бриджит Бардо, в цялата си пищност. Още няколко сантиметра по-нагоре в кадъра влизат и зашеметяващите й дълги гримирани клепки, руса коса и красиво лице. И там седим цели минути. Странното е, че тежкото й дишане и притрепване с клепки, което трябва да показва колко е разбита, натрапчиво изглежда така, сякаш й е било доста приятно. Много странно.
А и разбира се накрая всичко свършва добре, гадовете са избити, блудният внук се приобщава към семейството и даже подхвърля, че ще иде с дядо си на полето да прибират кравите - един вид ето ни вече едно щастливо семейство, внучката разтребва масата, сякаш нищо не се е случило. Никакви психически травми, нищо. Още веднъж много странно. Киното нали се прави от хора. Щом то се е изменило...

Оле Затвори Очички

Затварят ми се очите. Защо тогава пиша тук, би бил логичният въпрос. Още по-логичен е при положение, че имам останали 7 страници да преведа (някакви водопроводи се строят в Алжир, моля ви се) и утре в осем (днес в осем) на автобуса и в София и от Плиска - директно на работа.
Спи ми се.
Сондажите за вода и химичния състав на скалите, в частност - гнайса, е скучновато нещо.
Всъщност само на тялото ми му се спи. На мен не ми се спи, искам да ходя боса по плочките в апартамента до кухнята, да хапна нещо от нощния хладилник, да почета (все едно, страница от вестник, книжка, етикет на буркан), да позяпам безсмислена телевизия, да си взема душ или вана, да си направя кафе или мляко с мента, да седна да допреведа, докато навън се развиделява.
Глупости, на цялото ми същество му се спи.
Днешният коварен дъжд осуети плажа - тъкмо се настанихме на мокрия пясък в заливчето срещу Змийския остров и се подготвихме да изчакаме да изгрее слънце, то взе, че заваля проливно. Разбушували се вълни, тъмносини облаци и силен вятър, който шиба голата кожа с остър пясък. Не ме плаши дъжд на плажа, ако не е толкова студен. Затова се наложи да поемем обратно към Бургас. На идване ми се разби сърцето. Най-най-най-любимото ми кътче по цялото Черноморие е съсипано. Имах един любим залив срещу Алепу, там, където затвориха стария път заради резервата Ропотамо. Горе на скалите, край пътя - пущинак и страшни къпинаци, както и тайна пътека, по която може да се мушне колата на скришното, долу - разкошен залив, запазен приоритетно за единични преминаващи - никога няма много хора, понякога се заседяват с ипровизирани заслони и за през нощта, най-често с кучета, защото на кого да се пречи и тн. Ненаселен и отдалечен от цивилизацията, която обаче нахално наднича с лицето на комплекс Марина нам-кво-си в далечината. Е, не знам как, но в пущинака вече гордо надигат снага пет-шест многоетажни сгради, догодина - кипри хотели. Камъкът, запушващ пътя, вече е бариера. И заливът е един вид увенчан с трънен венец от тези сгради. Ъъъъ... не мисля, че ще ходя вече там за цели следобеди, с кучо, с тишината и пустошта на лятното слънце и прозрачната вода... когато отгоре ще надвисва нечий балкон.
Ох. Търся си залив.
Какво ще стане, когато съвсем ги свършат?
На връщане имаше безумно задръстване и кандидат-самоубийци - като си с регистрация от провинцията (а това по нашенско включва и, и най-вече, София) и не познаваш пътя, като вали като из ведро, като пътят е една лента в една посока и фрашкан със завои, къде си тръгнал да се правиш на голямата работа? Минахме през Ясна поляна, да избегнем върволиците. Имаше много щъркели, дървени скулптури от пленера в Ясна поляна, мокрите руси черги на сламени ниви и Странджа, с мълчаливата си, строга красота.
Някакъв авантююристичен дух се пробуди в мен пак. Но освен да взема да пусна обява "Луд умора нема, търси си дружина за обиколка из пущинаци и цивилизации, яваш-яваш, за кеф и удоволствие", не виждам как ще оползотворя духа.

I'll follow the sun

Знам, че ставам за симулантен (както си го наричам) превод, но не и когато най-малко очаквам. Цял ден вчера и половината днес висях при белгийски клиенти, дошли за последни уточнения тук, и в главата ми са само фактурирания, платформи за разработка, таблици, сметки и какво ли още не. Брррр! Но поне се отрази добре на самочувствието ми (по закона за всемирната гадост очаквам следващия път да се проваля с гръм и трясък, за компенсация). Хайде сега обратно към добрите стари документации и филмче за разнообразие. Кога ще се заемам с чакащата художествена литература, не знам. Но със сигурност до края на август трябва да съм направила две важни неща:
- да овладея най-накрая писането с повече от 6 пръста, ако е възможно - с 10;
- и да си наваксам пропуснатото и забравеното от курса по фински, защото септември пак като почнем, хич няма да имам мотивация да ходя. А както се очертава, ще взимат на работа тук преводач с унгарски, в чиято биография (...предимствата да седиш до шефката на отдела...) пише, че владее много добре фински. Ако това не е стимул...

И за да продължим в тон "мило дневниче" - вчера най-накрая младите се взеха. Кучката ми Дара се дърпа на кандидат-жениха си цял ден във вторник, но снощи се заобичаха и сега ще видим след месец-два дали ще има резултат. Момчето се казва Чарлс и в сряда, ми каза стопанката му, след като запознахме кучетата, цяла вечер примъквал одеала, чаршафи, вестници, пантофи под бюрото - направо си свил гнездо. Умрях от смях когато ми обясни как после започнал да носи там и храна, гранула по гранула. Ето го красавецът:

Снощи приятели на момичето със сетера казаха, че днес отиват на палатки край Гела, за събора с надсвирването. Не е лоша идея, някой път трябва да го посетя. Довечера обаче отивам да плувам. То не може само да се работи, трябва и малко да се живее. Това във всякакъв смисъл и с всякакви уговорки.
Имам един стар спомен, когото страшно много обичах. Точно като името си, Вихрен. Един път ми каза: "Аз съм планината". Знаем се от толкова години вече и когато ми изплува за кратко от сенките наскоро, му повторих: "Аз съм морето". Точно така си е. И няма как да се срещнем. От доста години вече не ми е мъчно, просто се сещам от време на време. Болката по невъзможните неща има и някакво скрито очарование - като попрашасала стая, необитавана от много години, пълна със стари неща и тайни нещица.
Чувствам се малко извън картинката. I'm leaving; what about navigating the seas of the Sun?
Set the controls...

Help! I need somebody... not just anybody...

Beatles^
Depeche Mode
I want somebody to share
Share the rest of my life
Share my innermost thoughts
Know my intimate details
Someone who'll stand by my side
And give me support
And in return
She'll get my support
She will listen to me
When I want to speak
About the world we live in
And life in general
Though my views may be wrong
They may even be perverted
She'll hear me out
And won't easily be converted
To my way of thinking
In fact she'll often disagree
But at the end of it all
She will understand me

I want somebody who cares
For me passionately
With every thought and
With every breath
Someone who'll help me see things
In a different light
All the things I detest
I will almost like
I don't want to be tied
To anyone's strings
Im carefully trying to steer clear of
Those things
But when I'm asleep
I want somebody
Who will put their arms around me
And kiss me tenderly
Though things like this
Make me sick
In a case like this
I'll get away with it

Сладко

6:30 събота сутрин, Бургас. Пътят от гарата до нас е тих като горска алея, гларусите се разпяват свободно напълно в тон с дрезгавината на утрото, сънлива табела мига с 20 градуса, всичко синее, сивее и свети в спокойна светлина. Лято си е. Това, че тополите са предателки и са започнали да покриват напечените гръбнаци на поизкривените алфалтови алеи в Морската със златни листа, както ще забележа по-късно през деня, които на всичкото отгоре миришат особено есенно, това е нещо, на което просто няма да обръщам внимание.
Имам някои конкретни спомени от детството си, от летните следобеди на гости. Много характерна атмосфера на безбрежност и безвремие. Аромат на кафе, сладки и сладкиши. Сладката на баба ми, сладко от череши, примерно, което се поднася в миниатюрни стъклени чинийки, които събират 2-3 череши, с чаша вода.

Тортите на майка ми и приятелките й. Най-различни типични вкусове, които вече ги няма. То ги няма и толкова много други неща...
Пазарът прелива от сладкия аромат на предесенни плодове. Не е честно, още е юли! Смокините са на път да узреят, което ме подсеща, че отдавна не съм писала (все успявам да набутам смокини в творенията си, затова).
Приятелката ми, която се ожени в Гърция, бе донесла много интересни сладка от един симпатичен остров - Хиос. Бяхме на гости на ликьор от канела

и:
сладко от зелени патладжанчета,

фъстъци

и мандарини

5 без 10, понеделник сутрин, Плиска, такси. Всичко сивее, само челото на планината зеленее безхаберно в очакване слънчевите лъчи да се разплискат по нея. Тази есен ще правя сладко.

Пак по въпроса за Гошо

Онзи от миналия пост. Ще се опитам да бъда кратка.
Забелязвам, че в днешни дни мнозина въприемат народното творчество, в частност приказките и песните, като елементарно, просто и абсолютно еднопластово - приказките са за да се забавляват децата, песните - за да се друса хоро. Точка. Не всеки е длъжен да чете Елиаде и Проп, разбира се. Не зная какво се е получило, настоящата действителност не разбира тогавашните изразни средства или нещо друго, но една приказка като начало далеч не е само за деца и целта й далеч не се ограничава само да бъде проводник на нравоучения за нещата от живота. Няма да отегчавам с по-нататъшни думи, давам конкретно за баладата от предния пост.

Змеят, образът на змея и змията в българския фолклор имат много сложно и обширно място. Аз си падам по тази митологична фигура, признавам си. При все, че св. Георги, когото съм си нарочила поради очевидни причини за мой си светец, не се колебае да наниже змея. Но това е друга история :) Та от една страна змията е персонификация на земните, подземните сили (да, и на женските, точно тъй). На злото, болестта, смъртта. Мисля, че това олицетворяват змейовете, с които наш Жоро нощем (нормално е да е нощем, нали) се бие. (Разбира се, има още много аспекти на змийския образ, но няма да се занимавам с тях сега.) И затова денем няма сили. Денем - в живота, изложен на показ, пред обществото.

Има много видове взаимоотношения в едно семейство. Тази балада обхваща само едно, така че не можем от нея да си правим изводи за връзките на хората преди векове като цяло. Ако трябва да правя паралел, Георги днес би бил нещо като Робин Худ, Батман, Бойко Борисов или активист на "Грийнпийс" (пфу). В борба със заплахите за човечеството като цяло феноменалните му чутовни сили се изчерпват.

Защо Гьоргевица се е омъжила за него, не мога да твърдя със сигурност. Но не намирам нищо нередно или достойно за присмех в това една жена да бъде привлечена от силата у мъжа. Това по въпроса за забитата кама. А пиенето просто е поредния символ на мъжествеността, не особено привлекателен в моите очи, но все пак символ.

И така, имаме следното семейство: Гьоргевица е пристанала на Гьорги, защото той е бил най-юнак из юнаците. Влюбила се в него и приела факта, че той е отдаден на обществената кауза, в чието име жертва семейството си и нормалните им отношения. Но след много години все пак й писва и вместо да тръгне да кръшка вечер, докато той така и така е зает със змейове и няма да я хване, или да го остави да си умре, като не се грижи за раните му, тя му заявява открито какво я мъчи. Той е наясно, че не може да се откаже от кампанията за защита на средната земя от змейовото нашествие, а и си дава сметка, че този живот й тежи, обаче явно държи на нея и иска да я задържи, затова отново й припомня, по нагледен начин, че той е мъжът на живота й, като преди това не й отнема правото да извърши своя свободен избор. И по свободен избор според мен остава тя после при него.

Не давам да се говори ни срещу него, ни срещу нея. Ако имах мъж човек на изкуството, примерно, положението сигурно щеше да е същото. По цели нощи щеше да се бори със своите демони на хартия, платно или звуци. Разбира се, щеше да има и компромисно време за вързката. Баладата абсолютизира за по-голямо въздействие.
Относно юначеството - аз не мога да се оплача, че не се справям (и смея да твърдя - добре) в живота сама. Сигурно мога да си живея добре без мъжко рамо. Но естествената ми двойнствена природа съчетава силата и слабостта, така са повечето жени. Затова стремежът да има един човек, за когото да се грижиш и който да се грижи (закриля, пази, каквото щете) теб, аз намирам за естествен и достоен за уважение. Това движи света напред. Силните жени не трябва да са самотни жени. Жените със силно мъжко рамо до себе си не трябва автоматично да се окачествяват като слаби. Змейовете трябва да се отделят в резерват :)

Де да можех така да си обясня и последната книга, която четох...

Георги и така нататък

Попаднах на една народна балада и смятам да я постна тук, колкото и да е дълга, за сметка на това ще съкратя приложените размисли и страсти. Така, телеграфно: много гледни точки има, но тази по-долу стилизирано илюстрира максимално близко моята. Идеалната ситуация, когато Гьорги не само нощем се бие с дзерове, ами и денем носи жена си на ръце, не съществува. Обратната не е за изхвърляне, но ако една жена си пада по биещ се със змейове мъж, няма как... Та браво на нея, че като е възникнал проблем във връзката, не си замълчала. И браво на него, че е направил всичко възможно да оправи нещата и да я задържи. Да се обичат младите!

Болен Георги и жена му

(Българска народна поезия и проза в седем тома. Том ІV: Народни балади)

Болен Гьорги болен лежи,
болен лежи девет годин -
ни умира, ни оздравя.
Гьоргьовица млада булка,
тя на Гьорги проговаря:
- Ей та тебе, болен Гьорги,
що ми лежиш девет годин,
ни умираш, ни оздравяш,
ни на мене прошка даваш,
прошка даваш да са жена;
омръзна ми, додея ми -
дене лежиш на постеля,
ноще одиш по планини,
та са бийеш със змейове!
Омръзна ми, додея ми
да ти връзвам девет рани,
девет рани куршумени,
десетата мъждрачова!
Изпогнои девет тръби,
девет тръби бяло платно,
десетята копринено
изпогнои девет плъсти,
девет баслам юргане -
дососа ми, додея ми,
искам прошка да са жена!
А Гьорги й отговаря:
- Ей та тебе, млада булко,
проста бъди, ожени са,
ако найдеш друго либе
по-юначно освен мене!
Тя отиде във чаршия,
ареса си друго либе,
доведе го при млад Гьорги
и на Гьорги проговаря:
- Това либе ще си зема!
Отговаря болен Гьорги
- Ей та тебе, Гьоргьовице,
я си увляз във мазите,
та наточи чаша вино,
що си бере девет оки,
и си ела тук при назе!
Га отиде Гьоргьовица,
та наточи чаша вино,
що си бере девет оки,
па се качи право при тях
Проговаря болен Гьорги:
- Кой изпийе таа чаша,
таа чаша руйно вино,
той ще вземе Гьоргьовица!
Па покани добар юнак,
подава му чаша вино -
подигна я добар юнак,
но не можа я изпийе.
Подигна я болен Гьорги,
та я изпи в един сулук,
па си дума на юнака:
- Не мож зема Гьоргьовица!
Па забожда кама в земя
девет педи на дълбоко,
па на юнак проговаря:
Ако можеш я измъкна,
и то да йе с енна ръка,
ще си земеш Гьоргьовица!
Помъчи са добар юнак
и не можа я извади -
измъкна я болен Гьорги
с енно пръсте от земята.
И пак оста Гьоргьовица
да си гледа болен Гьорги.

Копривщица, Пирдопско (СбНУ 46, № 9).

Прошки

It is easier to forgive an enemy than to forgive a friend.
W. Blake
или, ако предпочитате:
We read that we ought to forgive our enemies; but we do not read that we ought to forgive our friends.
Sir Francis Bacon

Така се случи последните няколко дни, че се замислих за един от последните важни хора в живота ми, изскочил оттам като тапа от шампанско, оставило червените си следи по белите стени на хола. Снощи търсех служебната бележка от Ливанското училище, за да си подновя учителската карта за библиотеката на Френския институт, и попаднах на чанта, която носих миналата година (добре, че я намерих, там беше визитката за един козметичен салон, полезни неща). Миналата година точно по това време ходих в Прага за концерта на Клептън и в автобуса за натам бившият, който понастоящем идентифицирам с кодовото име "онуй", ми обясняваше граматическата система на турския език (филолог човек). Което беше много интересно, а листите са ми още в чантата, бях ги забравила. Стана ми криво, а и онзи ден обща позната засегна темата, че като мине достатъчно време и се успокоя, ще простя. Аз съм си спокойна, но се замислих за прощаването. Пуснах един гугъл, да замажа очите на статистиката, и се нацвъкаха какви ли не цитати, кой от кой по-различни и високопарни. Аз съм любителка на цитатите, но ни един от тези не ми хареса. Излязоха и резултати за обичая "Прошка". Нервиращо е до някъде, как всичко те убеждава, че простиш ли, намираш едва ли не изгубения рай, душевен мир, превъзходство и великодушие и започваш да гледаш благо като светица от икона, а кандилото просветва и хвърля игриви и мъдри отблясъци в очите ти.



Уикипедията твърди: "Прошката е мисловният духовен и емоционален акт на освобождаване от чувства като гняв, раздразнение и негодувание, насочени към друг човек, заради сторени от него нежелани действия или нанесени обиди. Прошката не означава подтискане на гнева и раздразнението, а напълното освобождаване от тях чрез осъзнаване на причините, довели до появата на тези чувства и оттам — намирането на по-рационален начин за преодоляване на дразнителя. Прощаването има значение най-вече за прощаващия, тъй като той се освобождава от негативните си емоции и добива отново възможност за обективна преценка на фактите, свързани с другия човек, въпросната нанесена обида или нежелано поведение."
Мисля да мина без способността отново да преценявам обективно фактите, особено след като бъдещи факти няма да има, а пък тези миналите много добре си отиват с интериора точно така, както необективно съм ги украсила по моему си.

Така че - не, благодаря. Прощавам непрекъснато за страшно много неща, и убедена съм, всеки го прави къде съзнателно, къде не толкова, в по-голяма или по-малка степен. Прощавам настъпване по душевен мазол, несъвместимо поведение, огорчени и обида, нечие несвойствено поведение, посегателство на теб и другите, прощавам на институции, отделни личности, на минало и бъдеще, на Топлофикация и бабката, дето ми къса нервите, като вика по кучето ми, на продавачката в зарзаватчийницата, която се прави на ударена, че миналия път не ми върна пари, на родителите си, че се държат така, на брат си, че не се държи инак, на себе си дори (и още). Нямам моливи и гумички, не ми се занимава с чертаене на граници между приемане, допускане, примирение и прощаване, да се оправят. Оказа се обаче, че не мога да простя едно клише. Не мога и да го забравя (тези двете неща са много свързани, си мисля). Опитвах, Бога ми. Но в един светъл миг осъзнах, че няма нужда да се насилвам. Пука ми от окачествяванията на другите - не мога да го преглътна и това си е. Смешно, нали, някои клишета надживяват клишираността си. Измамено доверие и страхливост, даже подлост, особено у мъж - отврат. 

Nothing worth doing is completed in our lifetime,
Therefore, we are saved by hope.
Nothing true or beautiful or good makes complete sense in any immediate context of history;
Therefore, we are saved by faith.
Nothing we do, however virtuous, can be accomplished alone.
Therefore, we are saved by love.
No virtuous act is quite a virtuous from the standpoint of our friend or foe as from our own;
Therefore, we are saved by the final form of love which is forgiveness.
Reinhold Niebuhr
Явно любовта ми се врътна и напусна, преди да стигне крайната си форма.

Но, Господи, как се отплесвам, мисълта ми беше друга. Благият покой на прошката в този конкретен случай, усещам, ще ме заглади като с ютия и ще ме гледжоса като поредното усмихната керамична стомна на някоя лавица. Моето собствено кипящо езерце може да разваля идиличния пейзаж на вътрешния ми мир и да смущава посетителите, дошли с покривка за пикник и сламени шапки, но е едно от нещата, заради които се усещам жива. Жива не на парче, на момент, покрай събитие, а постоянно. Един пространствено времеви континуум. Жива поне колкото котката на Шрьодингер.
Ей, това стремежът към силен финал с поанта е досаден и упорит като конска муха!

Горещи мисли

Навън е горещо, вътре положението не е по-добро, а симпатичният ми апартамент на последния етаж е нещо като топлинна камера. Въпреки всичко все още съм решена ако се местя в нов, да е южно изложение. Тъпо, но упорито - това е моето мото в живота.

Снощи по случайно стечение на обстоятелствата, включващо вегетариански ресторант със странно работно време и бъдещ обзор на този тип заведения от моя страна, се озовах във Social Jazz Club. Отдавна бях решила да го видя що за място е - ами доста приятно. Понеделник вечер в 22:30 ч. вътре е само персоналът и Даяна Крол на видеостената в компанията на някакви и Питър Ърскин на барабани, когото имах честта и удоволствието да гледам в рамките на Джаз Пик миналата година. Крайно време е най-накрая да чуя нещо на "Уедър Рипорт".
Една текила сънрайз, която може би трябваше да изглежда нещо такова:

но в клуба бе доста тъмно и нямам представа дали наистина беше така. Много обичам текила, но следващия път ще си поръчам Бейлис.

Преди една година и нещо изобщо не понасях какъвто и да е джаз. Сега част от джаз музиката ми е слушаема, друга все така не мога да търпя, трета даже харесвам. Има еволюция и спрямо друг музикален стил. А познатите ми, които са "навътре" в нещата и чиито приказки по темата (защото обичат да говорят помежду си) всъщност ме заинтригуваха, продължават упорито да твърдят, че то така не става. Ако не го харесаш от пръв слух, забрай тая раб'та. Така че не може да се обяснява.
Хубаво.
Но аз съм тъпо и упорито. И много интересно как се получава, ама нещата стават. Само че с принципа "Потърси си сам" просто става по-бавно. И го няма онова приказно усещане за споделеност, при което напредваш по пътеката, ама има някоя уверена ръка, която отмества храстите и лианите.
Все някой знае по-добре как точно стават нещата.
Сакън да не им навлезеш в свещената територия и да я опетниш с неукото си присъствие.
Точно така, това е от тия, киселите постове.

А клубът наистина е добро място. Групата може да се вижда на практика от почти всяка маса. Скъпичко е и изборът на коктейли е силно ограничен. Входът при група е 10 лв., когато няма група, няма и вход. След Даяна пуснаха "Ток Ток Ток". Има симпатични кръгли маси с по четири симпатични кръгли столове с елегантни крачета и облегалки, както и две сепарета с много блазнеща мека кожена мебел. Малко са нагъчкани масите една в друга. По-светло помещение за непушачи, само с бяла мека мебел, изведено в отделен салон, нещо като преддверие. Стилно и уютно. Сигурно скоро и него ще затворят...

Dulce Pontes

Концертът на Дулсе Понтеш (така се чете Dulce Pontes, защото е потругалка) беше преди Стоунс, но нищо.
Що-годе добре съм го описала в Словеса, затова няма да многословствам и тук. Е, можеше да го напиша и много по-добре, признавам си.

Хубавото е, че получих писмо от Маргарита от Джаз + (организаторите), в което ми благодари за "прекрасния материал" (да, трябваше да се постарая повече), като допълва, че така "безумните усилия и работа по концерта придобиват смисъл, за да се случват точно такива концерти тук".

Наистина си представям колко е трудно, така че малко ми става съвестно, задето все се заяждам с организацията, но грешките трява да се посочват. А и не мисля, че ми е толкова хубаво писанието, но пък концертът бе неописуемо великолепен. Затова се радвам, че статията има такъв ефект.

За душата - разкошната "Canção do Mar"

Lost in Cherbourg

Минутка за реклама + още нещо или похвали се сам.
:)
Утре ще представям по "Христо Ботев" (Артефир, след 12:15 ч.) последната книга, която превеждах за един от издателите, с които работя - "Пътешествие по Екватора". Да видим какви глупости ще говоря.
А в четвъртък в Дом на киното ще прожектират "Шербургските чадъри". Преводът на субтитрите е мой, снощи ми се обадиха да кажат, че съм се справила чудесно, а ми е пръв филм. Това по хвалбите.
Сега за "Чадърите".
За пръв път го гледах миналата седмица, докато го превеждах. Много странен филм. Две неща ми направиха впечатление - музиката (толкова съм доволна, че миналата година имах възможността да гледам коцерта на Мишел Льогран в НДК),

която на няколко места беше по-главно действащо лице от актьорите. Без нея силните сцени нямаше да са толкова силни. Това не е изолиран феномен в историята на киното, но в последните филми, които съм гледала, сякаш вече няма такова нещо. Текат диалози, хитроумни реплики, очите попиват движения и статични фрагменти, забавени нарочно с цел да прогорят спомен в съзнанието. Но последният филм с музика, която участва в сюжета, сякаш беше "Гладиатор". Колкото и да съм резервирана към филма, колкото и да съм пристрастна към Лиза Жерар, като се абстрахирам от това, остава една мелодия, която продължава да живее и извън лентата, а вътре в нея бърника из душата на зрителя и пренастройва някои чаркове вътре по независим начин.
Второто нещо при "Шербургските чадъри" е проблемът, пред който се изправих, при усвояването на сюжета. Какво точно стана - той не й пишеше (защо?) или майката криеше писмата (защо тогава все пак част бяха получени?)? Много ме измъчва този въпрос, липсата на отговор ми пречи да заема някаква позиция спрямо героите. А може би просто той е пишел рядко, без заговор откъм майката, и нещата са следвали своя ход... Гадно!
А Катрин Деньов изобщо не мога да я позная и е почти сладка. Толкова е трогателно как отиват да танцуват. Зала за танци, двойките спазват определени стъпки, на сантиметри един от друг, много е... интересно :)

Не бива да се забравя и началната сцена, още при надписите, когато площадът, над който вали дъжд, е заснет отгоре - 1964 година, чиста проба майсторство.