Три места

Заговорихме се с Ан по тази тема и обещах да драсна нещо. Че тук станало като в пустиня, само липсват онези трънаци на кълбета да ги развява вятърът по пустите улици.

Темата изглежда една, но всъщност се дели на две съвсем отделни посоки. Защото това, което бих показала на чужденец в София, съвсем не е задължително това, което аз харесвам в града. Какво да се прави, такова е положението.
А какво, собствено, имам предвид :)

Налагало ми се е да показвам София на чужденци и оттогава до сега съм твърдо убедена, че в нея почти няма какво да се види. И направо си е срамота. В България като страна има достатъчно забележителности, че да се конкурира с която и да е друга държава, но столицата ни е друга работа. Това, между другото, се отнася за всички балкански столици. Изключение прави Истанбул, защото първо не е столица ;) и защото там определено има какво да се види. Вероятно заради вековете робство тук не са създадени такива паметници, по които туристите сега да идват и да ахкат. Ако се замислите, голяма част от нещата, които се разглеждат в европейските столици, датират от периоди, когато тук сме си нямали държава. Останата част е от античността, когато пък е нямало София :) Дори в Атина един ден стига за разглеждане на основното. Което, всъщност, е Акрополът.
Иначе - да, ако човек има повечко време и желание, може да си запълни и една седмица не само в Атина, но в който и да е град. Говоря обаче за отличаващите се, "must see" работи.

Та да се върна на София. Трите неща, които бих показала на чужденец в София, са:
- Задължително Боянската църква. Чужденците я оценяват много повече от нас, да ви кажа. Малко е мизерна обстановката, но историята й, съчетана с прекрасното място, на което се намира и гледката към града в подножието на планината, за мен са номер едно.

- Следващото нещо аз наричам "мини-тур с център храм-паметник "Александър Невски" - с криптата". Всяко едно от включените в него неша отнема по няколко минути и не бих могла да го откроя като отделен момент. Затова започваме от Невски. Добавяме непосредствено прилежащите в района - базиликата Св. София, вечният огън, бит-пазарът (който е много интересен за чужденците), разширяваме със Софийския университет, Народното събрание и паметника на Цар Освободител и приключваме с Руската църква и архитектурния комплекс "България", Двореца (евентуално при интересна изложба и вътрешността му като галерия), Народния театър и Раковска, спомената като Софийския Бродуей ;) (ако не го кажем, хората няма как да знаят). Ако решим да разширим още малко - не повече от 30-40 мин, - оттам правим лек отскок до Министерски съвет и президенството, да се нагледат хората на соц архитектура, статуята на Света София, задължително! ротондата Свети Георги (като не е зле да обясним на чужденците какво й е забележителното, но мисля, че отпред имаше информационна табела) и завършим с изправените една срещу друга синагога и джамия. И после водите хората на обяд :)

- На трето място бих сложила различни неща според натюрела на самия чужденец :) Може да е тегел Женски пазар/ Славейков, ако човекът иска да се потопи в атмосферата. Или НДК и кафе в ресторанта горе или в Мати'д заради гледката, ако човекът не иска да се потапя в атмосферата, а да се извиси :)

Наблягам, че не включвам музеите. Колкото и да са интересни, имаме си същите музеи, както и навсякъде другаде. Археологическият много си заслужава, наистина. Само че категорията "музеи" е особена работа - или на човек му се ходи, или не. За общия тип по света съществуват нещата като Лувъра или Националния кралски музей в Амстердам, където има от всичко накуп - в София не се сещам за нищо такова.

Та това са трите места. Не бих показвала на чужденец която и да е градинка или парк в София, освен ако не искам да умра от срам или да го уморя от скука. Зелени неподдържани площи, осеяни с продуктите на органичната химия под формата на полимери едва ли са нещо, с което да се гордеем. Борисова не предлага нищо вълнуващо или различно от който и да е обикновен парк в обикновен интересен град. По-добре да ги заведа на Витоша или Рила. В този ред на мисли и зоологическата ни градина не струва.

В личната ми класация обаче са други места. Тях няма как да покажеш на чужденец, освен ако не е за по-дълго време в града. Аз по принцип не харесвам София. За мен това е един измъчен град, измъчващ на свой ред жителите си. Пренаселен и непригоден почти за нищо в момента - нито за живеене, нито за транспорт, нито за достъп до администрация, нито за показване пред света. Различна инфраструктура му е майката, обаче - тц. Въпреки всичко, след години безразлично съвместно съществуване с нея, започнах да се привързвам към някои нейни места и страни. Предполагам най-вече заради годините, прекарани там, спомените, преживяванията с които сама си ги населявам. Както е обикновено, затова си я обичат и софиянци, заради детството си е нея.
Та трите неща, които ми харесват в нея:
- театрите. Това са ми любимите места, фактът, че са много, че са различни, че повечето са запазили полъх на нещо старо и прашно, което ми харесва, колкото и да е странно. И колкото и лоши неща да има. Не ми се разпростира точно тук за това, че е дълго.

- второ - уличките (някои) в Лозенец, около Орлов мост и между Гурко и Витошка в най-широк смисъл. Обичам да тръгна по Любен Каравелов и да си я извървя цялата. Да се отклонявам от Иван Асен по късите криви сокаци. Да се спусна от Смирненски по Елин Пелин покрай магнолиите и да вляза в парка. Тези улички ми показват какво е била София преди и защо родените тук я обичат. Показват ми града такъв, какъвто е в романите - повечето соц, но какво от това - които съм чела. Филмите, в които съм я гледала. Имат си лице и дух.

- Борисовата. Напомня ми на Морската :) А и през зимата е прекрасна. Има го същия този привкус, като от уличките. Натъжава ме леко, опитва се да прилича на гора и упорито го играе до край, като застаряваща актриса, която впряга цялото си умение, за да задържи образа на Жулиета. И почти винаги успява. Харесва ми снежната градина и веднага изникват в главата ми стихове - примерно на Валери Петров.

Ами това е. Още нещо, което ми харесва, са местата, които откривам, където мога да седна да пия кафе, потапяйки се в някакво златисто безвремие. Например "Вила Росиче" (благодаря на Бистра, че ми го показа), или 703, което открих съвсем наскоро, или "Вестибюл", което е изумително...
Още - хилавите лъчи на ниското слънце в късния зимен следобед над бул. Прага или Драган Цанков. Заради паветата. Получава се картина, за няколко минути, в която като в мозайка всички елементи са се напаснали и се чува едно ясно "щрак". Отключва се кутията. Интересно е как образи от преди години са се запечатали, пуснали са тъничките си пипала-нишки и са обвързали към тях усещания и настроения, та когато се докоснеш до някое, по веригата протича мигновен импулс и изплува цялото като безплътна холограма.
Ясно си спомням един кадър от "Нощем с белите коне" - тя е с поло, в сладкарница с големи стъклени прозорци, седят и пушат, навън е зимна София. Моментът не е спокоен, а тревожен, което елиминира чувството на безлика сладникавост и придава на кадъра острота. Секунда, но това чувство за мекота, уют, топлината, докато навън е студ, задушевността на цигарения дим, това завинаги се вгражда в моята представа за зимна София.
Или преди повече от десет години една разходка в снега на Борисова от Плиска до Орлов, късния следобед, преди снегът да почне да синее от вечерта. Завинаги остава вграден, заедно с прилежащите му чувства, с паното на зимната Борисова.
Или слънцето е ниско над хоризонта, Цариградско бучи зад дограмата на апартаментите в кооперациите край Плиска - онова широко строителство, с няколко нотки повече аристократизъм от панелките и няколко по-малко от старите сгради в центъра с високи тавани, но тесни прозорци. Парченце в мозайката ми за зимна София, този път без сняг. Същото е и за другите сезони. Мисля, че за всичко е виновна светлината. Харесват ми местата в София, където светлината става тяхна собствена и надтъкава тъканта на усещанията.

Така като гледам, ще трябва да пиша и за Бургас :)

Каква по-подходяща посока

...от сърцето на Слънцето? Хайде :)



И просто защото се сетих тази вечер, може за малко да амнистирам отношението си към Fat Old... по изключение новогодишно и за малко - дребните неща, които нямат никакво значение :)


Заради старите High Hopes

In memoriam

Колко лошо са се заредили постовете...

Не можах да повярвам сутринта, когато видях - почина Крикор Азарян.

А последната премиера беше толкова скоро...

Снежни работи

Посягам да отворя прозореца, че е станало твърде топло в среднощната стая, и какво да видя - навън наваляло. Малко, но от сърце

Един заварен изгрев само от преди няколко дни - няколко, но безснежни.


Тука има фтичка:

При повече взиране се вижда парче море сбутано между сградите ;)

Почина Ерик Уулфсън

Eric Woolfson. Почивай в мир!


Silence and I ("Eye in the Sky", 1982)


Closer to Heaven ("Gaudi", 1987)



Don't Answer Me ("Ammonia Avenue", 1984)



Eye in the Sky ("Eye in the Sky", 1982)

National Geographic's International Photography Contest 2009

Curious gulls on Sanibel Island, Florida. Meet my friend, "Gull-i-Bel"!!! (Photo and caption by Richard Rush)

Текстът под снимките е писан от съответните фотографи.

Разни прекрасности от Нешънъл Джиографик, както винаги.
The Big Picture са подбрали 25 чудеса, а в страничката на Viewer's Choice competition на сайта Нешънъл може да се гласува за определен брой страхотни снимки. Аз си правя една оскъдна селекция, за радост на окото. Мога да сложа само тези от The Bih Picture, но в селекцията на Нешънъл има невероятни неща, особено в Nature и Places.

An example of photo luminescence in coral in West Papua (Photo and caption by Stephen Martin)


I took this picture on a sunny fall afternoon on a prairie near Chicago, Illinois. To improve the color saturation, I blocked the sunlight with my body. The blue background came straight from the camera. The image was not altered with any editor. (Photo and caption by Richard Susanto)


My grandfather was born and raised on our New Zealand farm. He and my grandmother were married nearly 60 years. Preparing for a photo in the barley, my grandmother lovingly reached up to adjust his hat. This was his last harvest. (Photo and caption by Gemma Collier)



A young orangutan swings from tree to tree in Tanjung Puting National Park in Indonesian Borneo. (Photo and caption by Sean Crane)


This is one view of many dunes found in Jordan. Two steps forward and one step back made for a challenging ascent. (Photo and caption by Andrew Cwiklewich)

Бохемска рапсодия с мъпети

Една чудесна версия на Bohemian Rhapsody, изпълнена от незабравимите кукли от Muppet Show:

Киномания: Нещата от живота и Празничен обяд

Два съвсем различни филма. Единият заснет преди много години, другият - съвсем наскоро.

Сигурно сте гледали "Нещата от живота". Аз имам спомен за него от ранна възраст, давали са го по телевизията. Докато го превеждах, си мислех колко различна е атмосферата на филмите от "онова време". Прибавяме и "европейско кино"...
Трудно е да кажа нещо за "Нещата от живота", което да не е било писано или казвано. Филм, който върви леко и неусетно, докато всъщност се случват големи и сериозни неща, обаче - както често става в живота - идват и си отиват, забелязани и оставили следи само у тези, които са засегнали най-пряко. Животът си тече, необезпокояван от прекъснатите или разбъркани съдби, от дребните случайности и малшанс...
Онзи чудесен начин на заснемане, онзи типичен звук, онзи начин на игра... Онези Мишел Пиколи и Роми Шнайдер...

"Празничен обяд" (не съм научила италиански, но понякога се налага да помагаме през английски, с консултации с колеги с италиански и познанията ми по френски) е също европейско кино. Ново, без онази претенция за "арт". Като интересен разказ, който не можеш да оставиш, започнеш ли го веднъж. В който има една обикновена история, но разказана така, че те "хваща". В който може дори да няма история в същинския смисъл, в динамичния смисъл на думата, но има нещо...
Старите дами в чудесни роли. Гледах го и накрая просто бях много доволна, че го гледах. Защо не хвърлите едно око?


Ето, за филми не мога да пиша, не се и опитвам да спретна нещо като ревю. Но нали ме сърбят пръстите да си напиша мнението, било то по този разпокъсан начин...

Форца, Форчоне!

Докато напиша нещо различно от музикални ревюта или концертни репортажи, поне тях да публикувам овреме ;)

Та от Словеса, право тук.
Понякога отиваш на концерт с големи очаквания, а той вземе, че те изненада. Понякога - с лошо. Понякога - с добро. И се окаже толкова над очакванията, че часове след това още не можеш да слезеш от облаците и сякаш летиш. Точно такава беше срещата снощи с квартета на Антонио Форчоне, организирана от Джаzz +.

София Лайв Клуб, малко след 22 ч. На сцената излиза Антонио - сам, с акустична китара, и започва да свири. Сякаш цялата енергия в залата се засмука от силуета на мъжа с китарата и полетя към слабоосветената сцена. Магията започна.

Още преди да осъзнаем какво ни се случва, първото парче свърши и пред нас вече имаше квартет, оформил се с присъединяването на Джени Адеджайан (чело), Нейтън Томпсън (контрабас) и Адриано Адиуейл (перкусии) за "Hearbeat". Наистина - музика до толкова в ритъма на сърцето, че се просмуква в теб, "хваща те" така силно, че не може да те пусне. А и кой би искал...

Изумително сработване между музикантите. Перфектен звук, ясно различаващи се отделни инструменти. Ударна доза настроение, добро настроение. Непринудена и естествена комуникация с публиката. Публика, която е във възхита. Музикантите са повече от доволни.

"Tears of Joy", "Night Passage", "Sahara Rain"... Картини, рисувани със звук. Думи, заместени от музика.

После кратка почивка, колкото да осъзнаеш какво ти се случва, къде се намираш, да се завърнеш за кратко от пътешествието из чудните кътчета, където те отвежда Форчоне.

И след това - "Diary". Разказ за един живот и несекващия път напред.

Имахме удоволствието да чуем интерпретацията на класиката на Марвин Гей "I Heard It Through The Grapevine" и "Billie Jean", в която китарата успя и да запее с гласа на покойния Майкъл. Казах ли вече, че публиката беше във възторг?

Два силни акцента във втората част - вълшебната "Alhambra", която почти буквално ни пренесе в градините и коридорите на двореца, изгради го пред нас в цялата му красота, преплете историята му с настоящето, смеси културите, пресекли пътищата си там, довя полъх от ароматите, отблясък от слънцето по стените му. И "Touch Wood", вече превърнало се в класическо за Форчоне.

За финал – „Funky” – луда надпревара между китара и пандейро - традиционен бразилски инструмент, между Антонио Форчоне и Адриано Адиуейл. Шеметно, екзалтиращо съперничество и синтез, палаво намигване и чиста радост от музиката.

Разбира се, не можеше всичко да свърши без бис - "Maurizio`s Party", преди началото на което китаристът обяви - "После ще подпиша дисковете, програмите, чорапите - каквото ми донесете за автограф".

Така че, ако сте пропуснали да чуете Антонио Форчоне на живо, следващия път силно препоръчвам билети на първия ред и - както се оказва - чисти чорапи, в случай, че дисковете и винилите (да, колекционери, винили!), продавани на щанда за мърчандайз, свършат. И още по-силно се надявам да има следващ път - скоро, много скоро.

Katatonia - Night Is the New Day

Изчаках да се появи в Abominog и не мога да не споделя и тук :)


Новият ден или Кататония за тъмната страна на нощта


Има албуми, които узряват в теб слушане след слушане, докато разгърнат пълната си мощ и красота. Има и такива, които те заковават от третата секунда като габърче в кисело мляко и не можеш да мръднеш, докато не ги чуеш пак, и пак, и пак… и пак…

„Night Is The New Day” може да бъде от двата вида. Може да бъде и от трети вид, ако тачиш само дуум-периода на юнаците от Кататония (сиреч първите два от общо осемте им студийни албума) – тогава към новото творение изобщо не се посяга и съответно реакция няма.

Но ако посегнеш, то рано или късно откриваш, че „Night Is The New Day” е резултатът от това, което започна от „Discouraged Ones” (1998), след като Йонас Ренксе вече не можеше да се справя с ревящите вокали поради здравословни проблеми. Резултатът от това, което набра сили във „Viva Emptiness” (2003), ясно указа посоката и разцъфтя в „The Great Cold Distance”(2006).

А именно: това, което прави Кататония уникални – техният собствен стил. Техният собствен стил, second edition. Не са много групите, които могат да се похвалят с тяхното постижение – връх в метъл музиката с „Brave Muder Day” (1996) и втори връх сега, в нещо, което също е и метъл, но и не е; което е толкова различно и толкова неподражаемо тяхно.

Албумът е хомогенен. Чувам реплика: „монотонен и всички парчета си приличат”. Не, правилното е, че албумът е хомогенен, с общо цялостно звучене и атмосфера, сред които като тъмни скали в мастилената морска шир изплуват отделните парчета.

Обикновено вокалът Ренксе и китаристът Нистрьом изковават водещата нишка в албума, дирижират неземния кататоничен оркестър и поемат на плещите си съзиданието на целите вселени, които заключват в албумите си.

Този път обаче пръст в сътворението има и кийбордистът Франк Дефолт – набива се на ухо засиленото присъствие на синтезаторите, електронният привкус. Бързи аналогии с Порстисхед и Масив Атак, само в полза на шведската петорка, разбира се.

Нощта на Кататония е осезаема. Китарните рифове – плътни, сгъстени, като непоклатими скали; клавирите – разлюлени високи тъмни треви, оплитащи те в гъвкавата си хватка, и над всичко това се рее тъмната птица, хвърляща сянка дори в безлунна тъма, тъмната птица на гласа.

Ренксе се издига плавно и се спуска стремително тежко, рее се, загребва с могъщите си криле мелодията, завихря я около рифовете, не просто я обагря, а напластява в нея тон след тон емоция. Немалка е заслугата и на лириките, които най-кратко могат да се опишат с възхитеното: „Няма такава лудница!”.

„Forsaker” отваря, а „Departer” затваря портите към този нов ден. И ако първото е наистина добър избор за първо парче в диска, то последното влиза директно сред първите в класацията за най-добър финал на албум. Гласовете на Ренксе и гост вокала Кристер Линдер се допълват в състояние, близко до съвършенство. Песента не е експлозия, а по-скоро серия от имплозии, в които блясъкът на албума достига нулева звездна величина и избухва като суперновата в жанра, в който са се настанили Кататония – колкото и неподлежащ на описание (и именно затова още по-привлекателен за любителите на категоризации) да е той.

Единадесет парчета, отброяващи единадесет часа на нощта – акустичната красота в „Idle Blood”, тежкото разгръщане в „Onward Into Battle”, мрачните дълбини на дуумаджийското „Nephilim”, стремителните висини в „The Longest Year”. А когато удари дванайсетият час, всичко замлъква, защото „Departer” е минал, смачкал и разбил на малки парчета, напоени с лепкава тежест, не само цялото ти същество, но сякаш и целия свят, изсмукал е светлината и сгъстил до краен предел ослепяващата нощ. Малка могъща черна дупка, поглъщаща вселени.


Оценка: 9 от 10 – отличен


Лейбъл: Peaceville Records

Дата на издаване: 02.11. 2009

Формат: CD

Жанр: Метъл, Алтърнатив

Стил: Dark Rock, Alternative Metal, Doom Metal


Торент: http://www.mininova.org/tor/3095106

Родолфо Медерос

Много неща могат да се напишат за Родолфо Медерос. Че е може би най-известният жив бандонеонист в света, легенда на аржентинското танго. Че е номиниран три пъти за Грами, че е свирил с такива имена като Освалдо Пулиезе и Астор Пиацола... Това са все неща, които могат да се прочетат навсякъде и от всекиго.

А един концерт е различен навсякъде и не може да се види от всекиго - за съжаление, както разбраха тези, които искаха да си купят билети през последните дни, но нямаха възможност. Родолфо Медерос в България - концертът бе разпродаден изцяло.

Културата на тангото постепенно и все по-широко навлиза у нас - и се приема изключително добре. Свидетелства за това са все по-честите концерти на танго изпълнители, богатата програма с филми, най-вече по кинофестивалите, уроците и милонгите, организирани от танго клубовете. Именно танго клуб - Тангерин - организира заедно с Джаzz + снощния концерт, който бе и последен от турнето на прочутия бандонеонист.
Преди концертът - дни преди това, бяха прожектирани два филма за Медерос. Единият - "Последният бандонеон", е с превод от моя милост, кхъ-кхъ. Правих го за миналата Киномания, едва ли са взели друг да го преведе за тази прожекция

Всичко започна с "Nunca tuvo novio", преди другите двама от триото - Армандо де ла Вега (китара) и Серхио Ривас (контрабас), да се присъединят към Родолфо Медерос на сцената за "Don Goyo". Под приглушената синкава светлина на прожекторите от трите инструмента се надигаше чистата душа на тангото, а сърцето й въздишаше с гласа на бандонеона.
Кристален звук в зала "България", изпълнена до краен предел с хора, които много по-добре от специално проектирания интериор осъществяваха изумителната акустика - всеки тон намираше своя точен резонанс у някого, всяка музикална фраза се разчиташе в най-истинския си смисъл от някого в залата.



Родолфо Медерос разказваше истории. На глас - за да представи композициите, музикантите или самото танго. И на бандонеон - истории за всичко на света, уникални като аржентинското танго и универсални като музиката.
Идентичността на танго културата, на аржентинската култура, на културите, съхраняващи се в заливащата еднаквост на морето на глобализацията - и за това разказаха Медерос и бандонеонът. Не случайно от тази година тангото е в списъка на ЮНЕСКО за Световното наследство - видях съхранената, жива красота на неговата вселена.

Прозвучаха както широкопопулярни танга - "El Choclo", "Palomita Blanca", "Sur", "La Cumparsita"; така и не толкова известни композиции. Наталия Гамес и Габриел Анхио танцуваха на някои от композициите и както винаги правят майсторите тангероси - приковаха вниманието на публиката.
Тя дълго не искаше да пусне музикантите да си идат и получи своя бис - "Milonga de mis amores" и "Adios Nonino" на Астор Пиацола, което се превърна в последната перла от короната на вечерта. Бандоненонът прохриптяваше в характерните за Пиацола въздъхвания - няма как да сбъркаш негова композиция, сякаш инструментът оживява - такова изтъркано клише, но толкова вярно - и изричаше своите думи за сбогом.
Последният танц - на "Milonga de mis amores" - като лунен лъч, проблеснал за кратко в строгата си грациозна чувственост. И отново аплодисменти, и финал.
И някак няма какво повече да кажеш.

Киномания - Шери и Момчетата

Днес гледах първия си филм от Киномания - на голям екран - "Момчетата се връщат" и го препоръчвам. Клайв Оуен играе разкошно, историята е простичка, но въздействаща, има чудесни пейзажи и филмът е много добре заснет - поне по моя вкус. Човешка история за пораснали и непораснали момчета :)

"Шери", от друга страна, като се абстрахираме от моя превод, който ми се иска да имах повече време да работя и да стане достоен за филма, не съм гледала на голям екран, но съм сигурна, че ще въздейства още повече там, отколкото на лошото качество миниатюрно прозорче на BSPlayer-а ми. Много фин филм, елегантен сам по себе си, в същото време зареден с достатъчна доза непукизъм, нахалство, ирония и осъзнаване на собствената си красота. Чудесен филм, не случайно действието се развива по време на Бел епок. Мишел Пфайфър, която отдавна не бях гледала в нова роля, е шеметна. Също много препоръчвам, дори повече от горния.
Не ми се иска да разказвам сюжети - има писано за филма на много места. Наистина е филм за съблазняването, за любовта и за едно различно време. Рупърт Френд също прави запомняща се роля. Най-забележителното е в начина, по който е поднесено всичко - намесата на разказвач зад кадър придава едно отдръпване, отдалечаване, сякаш четеш книга. Много интересен режисьорски подход.

Минаха ми през ръцете и две филмчета от детската Киномания - "Лунното мече" и "Мия и Мигу".
Мечето е много сладко, много красиво и детско филмче за деца, с 2-3 детски песнички, отново преведени не на 100% от възможностите ми, извинявам се :)

Мия е с интересна анимация, сюжет, ориентиран към отношенията деца-родители и хора-природа. Не ми е най-голям фаворит, но ако се случи да се гледа, не е загуба на време.

Щеше ми се да гледам Дон Жуан и Ш'ти, ама да видим като как ще се получат нещата.

Защо така?

Марио каза да кажа защо пиша в блога.

Няма много причи, няма дълги обяснения Обичам да пиша.
В "Словеса" и другите медии пишейки съблюдавам други правила. Исках място, където да пиша по-различно, отколкото там, но не скрит от всички личен дневник - нямам нужда от такъв, а място, където да се упражнявам. Да виждам какви са реакциите към написаното. Да съм по-открита и по-ясна зад текста си, отколкото в журналистическия текст. Място, където мога да си приказвам с всеки, който се отбие и което е много мое.
Пиша за музика, книги, театър, разходки и какво закусих вчера - за каквото си реша. Много недисциплинирано място спрямо изграждане на някакви навици, но тях пък никой така и така не ги е канил тук

Защо постигам така лелеяната от мен лаконичност на места, където спокойно може да съм по-многословна, а където хич няма да е зле да съм кратка, нещо не смогвам? Пфу :)

И сега е мой ред да продължа щафетата. Питам - защо поддържате блог Деси, Съзерцател, Ники, Ан.

Аре, баста!

Тъй. Над месец не мога да се наспя като хората, вися до сутринта и не пиша в блога. 'Щото пиша дипломна работа. Обаче вече я предадох, а днес сутринта и защитих - една петица за "Le rythme dans la traduction poétique: problèmes de traduction en bulgare du vers classique de Lamartine et du vers libre de Prévert".
И съм доволна - много!
Ей ме вече магистър френска филология. С бакалавър биология - това дали не го може само в СУ? Нищо, живи и здрави да са, че дават възможности на такива разностранни личности кат' мени!
Обаче се разболявам.
Толкова за този пост

Козата или Коя е Силвия

Много ли, малко ли е театъра, не знам, но това е положението. Месец октомври театрите като се юрнаха и заизсипваха премиера след премиера, понякога и по две в един ден. Направо да падлудейш! Смятам да споделя наблюденията си над "Жените в Народното събрание" малко по-късно, а сега с чиста съвест ще пусна това, което писах в "Словеса" за "Козата или Коя е Силвия", защото просто нямам какво друго да кажа или друг начин, по който да го кажа. Освен това, че наистина не ми харесва какво се случва в българския театър. С две думи мога да го определя като спад на нивото. Мисля, че съм писала по темата, пак ще пиша след време, като натрупам още впечатления, но въпреки пълните салони, за мен театърът ни е в криза. Та тази постановка наистина ме порази.



Съвършената постановка

Явор Гърдев режисира пиеса на Едуард Олби, а самият Олби пристига в България, говори за пиесата и постановката, всички очакват с нетърпение премиерата, защото каквото и да излезе накрая, ще е интересно да се види, а и се очертава да е скандално.

Да. Това витаеше във въздуха преди публиката да има възможност да види "Козата или Коя е Силвия". "Скандална пиеса" и големи имена. Как да пропусне човек?

Но само минути след началото става ясно, че спектакълът надвърля всякакви очаквания. С много. До толкова, че скандалът в темата някак се смалява и вече не е водещ. Това, което изпъква, е актьорската игра. Размахът на драматургичния текст. Режисурата и сценографията. И чудото, което тяхното единство сътворява.

Защото на камерната сцена на Народния театър виждаме, че всъщност можело да се играе добре. Не, не добре. Да се играе вдъхновено, до край, с бушуващ вътрешен огън. Да се играе в пълно сливане с образ, толкова плътен и истински, че да погълне без остатък за час и половина цялата ти личност. Да се играе така, както би трябвало да го правят добрите актьори винаги и на всяка сцена.

Бойка Велкова (Стиви) излиза на сцената след колебливото представяне в "Любов номер 2". Няма да крия скептицизма, с който подходих в началото, подплътен от повечето й превъплъщения в последно време. Скептицизъм, който се разби на пух и прах, за мое най-голямо удоволствие. Тя играe като фурия - и не, не само когато чупи керамика и изстрелва нажежените до бяло фрази от гениалния диалог на Олби. Още с първите стъпки по сцената, първите жестове, първите думи. Блестяща игра, въздъхвам облекчено, чисто удоволствие.
Михаил Билалов (Мартин). Той изчезва от сцената след като през 1994 г. получава Аскеер за изгряваща звезда (в постановката на Здравко Митков "М. Бътерлай"). А сега се завръща с гръм и трясък. Не можеш да повярваш, че толкова години не е играл. Изпълнението му се лее, обгръща те, приковава те в неудобния стол и те всмуква във вселената на героя му, където ситуацията толкова отдавна е преминала отвъд простото неудобство, че чак ти става неудобно от твоя собствен уютен и защитен свят. Привидно без никакво усилие Билалов изгражда образа на човек, чийто живот изневиделица се засилва към бездната без никакви изгледи да набие спирачки.
"Бележки към дефицинията за трагедия" е подзаглавието на пиесата. Сещате ли се как в древногръцката трагедия току изскочи от някъде някой абсурд и се стовари връз нищо неподозиращите? И върви после се оправяй, защото се е стоварило не какво да е, а съдбата. Ирационална в цялото си великолепие.
Олби обаче не се нужда е от такива свръхчовешки помощници, за да забърка своя катаклизъм. В съвременното ни ежедневие има достатъчно примери и възможности. И ето - щастлив преуспяващ архитект, който на всичкото отгоре е влюбен - и то наистина - вече толкова години в жена си - се влюбва - едновременно - и в една коза.

Скандалното е може би не толкова сексуалният акт с животното (добре ли познаваме "тъмната страна" на не толкова отдавнашния бит?), колкото искреното уверение на Мартин, че е влюбен в козата.

Михаил Билалов играе шеметно. Виждали ли сте в живота човек като Мартин? Познавате ли такъв, говорили ли сте с него? Разбира се, че не. Как тогава знаем, че актьорът играе достоверно? Не знаем. Билалов просто го стоварва върху ни и ни оставя с отворена уста. Интелигентна и изящна игра, проникновена и вдъхновена, дълбока и разтърсваща. Стихия от разумен тип.

Ролята на Юлиан Вергов (Рос) е на известен телевизионен водещ, приятел и оръдие на съдбата. От онези, които в Елада са ги играли героите - хем не си от ранга на божество, хем вършиш някаква съдбовна работа. В случая - намесваш се там, дето не ти е работа. Защото смяташ, че е твоя работа. Твой морален дълг. Юлиан Вергов игра Рос не само тук и сега, в интерпретацията му се загатва за Рос от младите години, годините на идеали и силно приятелство, прозира пътят към известността и съпътстващите промени в светогледа и понятието за приятелство и морал. Олби пише за героите си не само в сегашното, но и в миналото и бъдещето им. Юлиан Вергов без проблем го изиграва.

Очакванията са слабото звено във веригата да е Иво Аръков - третокурсник от НАТФИЗ, превъплътил се в ролята на Бил, синът на Мартин и Стиви. Но нали споменах какво се случва с очакванията в тази постановка. Иво играе интелигентно и отдадено, без нито една фалшива нотка - в роля, която лесно може да поведе към такива. Може би си личи известна доза притеснение, която обаче бързо ще се стопи.

Сценографията на Никола Тороманов е пленителна. Поразяваща в изчистената си мащабност и в малкия детайл. Само най-близо седящите до огромната библиотека зрители могат да забележат заглавията на книгите по нея, но и това не е малко. Списания, алманаси, енциклопедии - изкуство, дизайн, архитектура; Шекспир ("Крал Лир" - можем ли да го тълкуваме като намигване към Явор Гърдев?). И Маркиз дьо Сад.

В живота на един човек се случва нещо странно. Страшно. Неестествено и абсурдно, извън границите на разума и нормалното. В живота на едно семейство се случва нещо. В живота на малка общност от хора. Защо се е случило? Какво следва да се направи? Как ще се реагира? Кое е най-страшното? Как всеки отделно и различно възприема най-страшното?
Какво се случва?

Олби не дава отговори. Той забърква коктейла от въпросите, налива го в непреодолимо привлекателна чаша и ни оставя да се борим с него. Една доза истинско изкуство. Което бърка надълбоко, не раздвижва само традиционно дъвкани теми, които набраздяват повърхността на блатото и после утихват. А разравя тинята.

Защото... само аз ли изпитах облекчение, когато разбрах, че заканата на Стиви да замъкне Мартин в бездната със себе си не се материализира в нейно изказване пред пресата, съсипващо репутацията, кариерата и живота му, а в хладнокръвно убийство на толкова скъпия обект на искрените му чувства?

После се засрамих заради това облекчение.
Но се чувствах и особено добре - защото имаме още една постановка по гениална пиеса, която блести на ниво, на което компания й правят твърде малко спектакли. И още един сред тях е повод да си помислиш с неприкрито удоволствие и силна надежда: "Можело, значи!"

Любов номер две

Това е името на новата постановка в театър "Сълза и смях". Пиесата е на Нийл Саймън и оригиналното й заглавие е "Глава втора". Не съм я чела, но прочетох, че е с автобиографичен елемент - жена му умира от рак, по-късно той се жени отново. Досещате се, вероятно, каква е темата на пиесата - любовта и бракът. Не е изненадващо, предвид автора.

Има ли любов след брака? Можем ли да обичаме само един човек? Можем ли да обичаме не само един човек - когато любовта на живота ни си отиде, имаме ли място за втора? Как се справяме с болката? Искаме ли да забравим? И така нататък.

Много хубава пиеса, много добра режисура на Ивайло Христов, обрана сценография, хитро решена - сцената е разделена на две единствено визуално, няма технически изхвърляния, смяна на декори - над час и половина декорът си седи там, където са го поставили в началото, и си кротува. Но пък кротува добре. Сценографията е на Александър Смолянов.

Костюмите на Кирил Наумов са много стилни, в стил 70-те; повечето дрехи можете спокойно да носите на улицата. Харесаха ми, като изключим една-две дрешки на Бойка Велкова, които не й стояха добре.

Пиесата, да се върнем отново на нея, е наистина много добра пиеса, чудесна пиеса, чудесно написана, бих я гледала с огромно удоволствие още пъти, в други постановки - текстът е чудесен. Ивайло Христов е направил съкращения, за да е малко по-къса и да отговаря на "вкусовете на днешния зрител". Днешният зрител много се е разглезил с нещата за еднократна употреба и за единица време, но да приемем, че такава намеса е оправдана - особено с тази актьорска игра малко по-дълго щеше да натежи. Диалогът е мълниеносен точно там, където трябва да е бърз; лек - там, където трябва да прехвърчат искри; задълбочен, в кратките мигове, когато трябва да закове поанта и да създаде крилата фраза; най-вече е естествен, без излишно литературчене :) или излишно впускане в жаргона на ежедневието; красив и смислен. Имаме добре изградени характери и достоверни ситуации с привкус на необикновеност. Изобщо, много добре.

Накратко за актьорите - блестящ Пламен Сираков. Играе леко, вдъхновено, естествено, със силно сценично присъствие, вярвам му до последния детайл.
Кристина Янева има изумителна негърска прическа , стилни тоалети и играе почти изцяло добре, освен в един-два мига, когато ми изфалшивя, а и има няколко типично нейни си похвата, които бих предпочела да не виждам толкова ярко във всяка роля, която играе. Аз я харесвам, да си призная, и ми се ще да виждам по-пълно преминаване от роля в роля, без тези остатъци.
Стефан Спасов... ами да го кажем така: не ми харесва в "Минута е много". Изобщо не ми хареса в "Кой се страхува от Вирджиния Уулф" - когато не беше незабележим, беше дразнещ (може нещата да се се пооправили в годините след първото представление, не знам). В "Боси в парка" обаче ми хареса. И ето че това е трета постановка, в която го гледам, режисирана от Ивайло Христов. Не беше зле. Беше си даже много добре, в около 80% от времето беше удоволствие да го гледам. Останалите проценти бяха преиграни или недостатъчно изиграни, както искате го наречете. Просто трябва още малко, за да стои образът както му се полага на сцената.

Бойка Велкова не ми е любима актриса. Беше чудесна на премиерата на "Трамвай "Желание", но няколко месеца по-късно, когато пак го гледах, беше слабо. Не ми хареса в "Кой се страхува от Вирджиния Уулф", но пък ми хареса в "Боси в парка". Не смятам, че е версатилна; според мен и тя като Койна Русева си пасва само с определен тип роли. Е, в "Любов номер 2" в началото беше добре. Но през голяма част от времето никак, ама никак не можех да разбера героинята й, да повярвам, че това, което казва и което трябва да мисли и вярва, е наистина това, което мисли и вярва. Гледах как играе жена, готова да чака до края на времето мъжа, когото обича, и не разбирах защо е така. А и не й вярвах. Получи се прекъсване, изгубване. Исках да разбера защо Джени Малоун се отнася така с Джордж Шнайдер, но не можех. А за мен е важно, защото отношенията, описани от Нийл Саймън, са интересни. Имаше страст и лудост, имаше нещо необикновено, нещо красиво, имаше болка и щастие, имаше любов с най-различни проявления... Исках да го видя, да го разбера, исках лицето й да изразява нещо, когато мълчи и когато женската ми логика подсказва, че трябва да си тръгне бясна, треснала вратата, а тя не го прави, а е мила и внимателна - е, искам да разбера защо! Не искам, когато се прибера у дома след спектакъла, да търся текста на пиесата, за да видя кое как е...
Може нещата да се уталожат с времето. Бих гледала постановката отново, сигурна съм, че ще се радва на зрителски интерес, а и според мен си заслужава. Но можеше да бъде още по-добре, наистина.

Избиване на комплекси

Понякога, колкото и да си казвам, че няма смисъл, се ядосвам. Много модерно стана да се размахват наляво и надясно думичките "избиване на комплекси".
Бях писала преди време пост за един човек, който пише проза и стихове и се самообявява за много добър, обещаващ млад автор и какво още там беше. Умишлено няма да споменавам за кого говоря, никаква реклама не смятам да му правя, било то лоша.
Постът е от преди много време, но напоследък получих още два коментара. Анонимният направо изтрих, но пуснах един и не се стърпях.
Толкова ли е трудно да се проумее, че това тук си е моят блог и ще си харесвам или не харесвам когото искам и никой не може да ми прави забележки? И ако съм сметнала, че на нещо мога да се присмивам, ще се присмивам. Заобиколени сме от смях и присмех по всякакви поводи, които не заслужават и грам, обаче в случай, когато си заслужава, скачаме, само защото авторът вероятно ни е познат и приятел.
Ако не беше се провъзгласявал за нещо като новия Яворов, нямаше и дума да кажа, всеки има право да покаже на другите какво твори. Но като почне да се излага, си получава съответните реакции, независимо, че родата до десето коляно може да се прехласва колко е талантливо детето!

Още нещо - разбирам да ми се направят забележки, ако разкритикувам дадено произведение въз основа на литературните му, театрални или там каквито достойнства има. И ако греша. Даже ще се радвам - ще си сверя часовника. Обаче такова нещо няма. Ей това е проблемът напоследък - критиката стана мръсна дума, никой не прави свястна критика и - колкото и невероятно да му звучи на някого - това е в ущърб на авторите. Вече всеки може да си напечата творенията и да си заформи свой кръг почитатели. Това обаче не прави книжката му стойностна. Лошите спектакли се хвалят от пищещите за театър, защото там всеки с всекиго се познава, примерно. Или защото зрителите в залата много ги харесват. Ами те харесват каквото им подхвърляте. Вижте какво гледат по телевизията само. Затова театърът в момента може да пълни залите, но нивото му пада!

И последно - аз може да имам стотици комплекси. Но някой ми обяснява, че си ги избивам, когато отбелязвам, че автор с произведения без никаква литературна стойност се смята за блестящ талант и че това е смешно. И ми обяснява, че той - авторът де - имал голям потенциал. Защото той - обвиняващият ме в избиване - го познавал лично, разбираш ли. Тогава ми иде да спомена предложенията за публикуване на стихосбирка, които са ми правили и отклонявам, защото написаното до сега не ме задоволява, за да го издам, трябва да е още по-добро. Наградите от национални конкурси - де да знаеш, може сама да съм си ги дала? Филологията, която завършвам в последствие, защото се амбицирах от подобни приказки и реших да "им покажа аз на тях". Да видим как избивам комплекси на гърба на току-що появил се автор. Обаче, айде, няма да споменавам .
Винаги ще избивам комплекси, защото детето е най-хубавото, най-умното и изобщо аз завиждам. Мда. Нищо, че някой актьор играе вопиющо зле. Ама е красив и има голям потенциал, а аз нищо не разбирам. И трябва да се запозная лично с всеки некадърник, за да разбера колко е добър човек и да се светна, че това означава - голям талант.

Ядосвам се, защото абсурдите ми действат така. След малко като напиша, че Бойка Велкова играеше Джени Малоун по изумително недостоверен начин, сто на сто някой ще ми обясни, че избивам комплекси. Дори и никога да не ми е минавало през ума да играя на сцена. Защото да имаш мнение, различно от нечие друго, е избиване на комплекси. Да виждаш недостатъци е избиване на комплекси. А пък да го кажеш, о, боже мой! - вече си е направо за психиатър. Може би в Америка затова има великолепна критика - и литературна, и театрална и музикална, която си тежи на мястото и може да въздига и развенчава съответно книги, постановки и т.н. (поне в достатъчно много случаи). Защото е пълно с психиатри.

А на всичкото отгоре това тук е просто личен блог, дори няма претенции за оперативна критика.

Pic by lastscionz

Неделя сутрин

Имах странната представа, че в неделя сутрин в осем часа ще е подходящо време да се разходим по плажа и из Морската - времето хубаво, грее едно слънце, кой ли друг ще скочи толкова рано да се разхожда из града, супер.
Да, ама планът се оказа изцяло и изначално погрещен. Силно съм подценила двигателната сила на народонаселението над една определена възраст, което целокупно се бе запътило към плажа да се разхожда и диша йодни пари, най-вече предполагам пради липса на отворени толкова рано плод-зеленчук и хлебарници.
Всъщност, нищо лошо - възрастните хора в Морската сутрин са си дори много приятна гледка - чудесно е да види човек толкова енергични хора.
Проблемът се оказа друг - освен тях и редовните кучкари, които в Бургас са в пъти по-малко, отколкото в София (там сутрин само пред нашия блок има повече, отколкото срещнах днес за 2 часа, обхождайки почти 3/4 от плажа), имаше и изумително количество други хора. Малко излезли да тичат за здраве, малко рибари, други, които не тичат, а само се разхождат, седят или правят упражнения, учудващо много хора по алеята - почти колкото вечер.Групи пенсионери, които правеха разни неща или се изчакваха да се съберат, така и не разбрах за какво, едните сякаш почистваха плажа. И накрая - една тумба странни хора, които се бяха събрали в кръг и сякаш се молеха или нещо такова - като секта. За разлика от всички останали, те ми бяха неприятни. Има едни, които се събират край Парк Хотела и си припяват и правят упражнения, те са симпатични. Има единични, които - по време на вечерната ни разходка - седят на хавлии с йога-подобни пози, припяват мантри и правят странни движения. И те са симпатични. Но тези не ми бяха. Не мога да кажа конкретно защо, може да е от излъчването

Човек да не може да си намери място да седне!
Накрая се паркирахме малко след Евиния плаж, даже се полу-окъпахме. Водата е разкошна, но много силен вятър духа.
Есента си идва...

Но, за щастие, още има летни цветове :)
Въргаляме се в пясъка като невидели :)