Аз всъщност искам просто да се мисли

Бях решила, че за ГМО толкова са изговори и изписа и е толкова безнадеждно положението, че изобщо смисъл да се изказвам и аз няма никакъв. Ама получавам призиви да участвам в демонстрации и групи против тая напаст божия, та по едно време не издържах и викам, да си кажа какво мисля. То е ясно, че от това камък няма да се обърне, ама знае ли човек от кой храст ще изскочи заек.

Значи първо да изясним един основен проблем. Почти 100 процента от народонаселението, четох някъде, са против ГМО-то. Не се съмнявам. Почти 100 процента от тия почти 100 процента пък си представят ГМО като космат домат с железни зъби, който им изяжда овцете, дето ги нямат. Или като краставица-тиранозавър. В най-добрия случай - черешка, дето като я изядеш и все едно си държиш пръчка от уранов реактор в задния джоб и кило плутоний в предния. Освен това ГМО са баси яките пичове, ако се опрашат (забелязвате ли, че като се говори за ГМО, все се говори само за растения?) с нормален (биолозите му викаме "див" вид, но ще се върнем на тоя въпрос след малко) организъм и край, задължително ГМО-то надделява и покварява беззащитното оригиналче и край. Всички стават ГМО, светят в тъмното и нощем царевичните полета тръват да се разхождат и да правят кръгове в житните ниви.

Фактът, че генетично модифицираните растения обикновено се правят стерилни - разбира се, не от алтруизъм, а защото така следващата година пак ще си купите от фирмата-производител, а и се поддържа стабилно ниво на качеството - явно няма никакво значение. Важното е, че като вкараме ГМО домати, краставици, царевица, слънчоглед... те ще се развихрят и ще заразят всички диви сортове (аз нали ви казах, че нощем тръгват да се разхождат) от - до. Ама в България нямало диви сортове на въпросните. Щото те оригинално са от Америка. Няма значение, карай да върви! Дивите домати са застрашени и това е! А ако не се намери див домат, значи ГМО-доматите ще се кръстосат с ябълките петровки - от самосебе си! Няма как да стане иначе!

Ама те нали таковата, стерилни... Няма значение, те са зли и мутанти. Някак между другото минава фактът, че пшеницата, овесът, ръжта, ябълките, крушите, кравите, конете, дори кучето ми - така често срещаната в дивата природа порода "ирландски сетер" - са ГМО. И то от най-чист вид.
Вие, собствено, виждали ли сте какво представлява дивата пшеница? Ако ви се яде хлаб от това, моля, заповядайте. Пробвайте една година, после ще си говорим как ГМО бори проблема с глада.

Ще го кажа още веднъж, възможно най-ясно - глупаво е, наивно е, престъпно е да се мисли, че ГМО е тоталното световно зло и до сега ние ядем природната чистота, разбираш ли.

Четох някъде какъв злодей в Мичурин. Аз викам направо да не се занимаваме с глупости, ами да организираме граждански отряди, които да нахлуят в часовете по биология и да изгорят всички учебници, където се споменава Мендел. Той е виновен! Той и само той. Е, и всички останали знайни и незнайни, кръстосвали породи и сортове, за да получат нещо, което им харесва - това Е генетична модификация, само дето не са ръчкали директно в самия ген. Методът обаче не променя резултата.

На някой не му харесвало да има диня с ген на муха вътре. Що, аз нямам против семките сами да си отлитат... Но да, най-вероятно тоя ген така се набива на очи, че ти пречи да отхапеш и едно парченце. И всеки редови гражданин веднага забелязва, че е от муха, как иначе...

И на мен ми се иска да ям доматите от детството ми, дето се разваляха на третия ден и ухаеха чудесно. А не тия пластмасови издържащи по цели седмици, които са залели пазара сега. И съм съгласна да плащам по-скъпо за тия, да ги наречем "био-домати". Но да изясним няколко неща:

а/ те също са ГМО, щете или не щете; б/ фактът, че не ги произвеждаме тук, няма да спре вноса им от там, където ги произвеждат. Може би греша, но нямаше ли някакво изискване на ЕС за държавите членки какви квоти от какво са задължени да внасят? в/ докато ги внасят, хората - точно тия, дето реват против ГМОто, ще си ги купуват, щото са по-евтини

г/ вкусът на храната ще се върне не с глупави протести срещу ГМО, а с поощряване на биоземеделието. С държавна политика в тази насока. С кампания, насочена срещу производителите, която да обяснява разликата между индустриалното и устойчивото земеделие. С държавна политика в тази насока. Да, повтарям се. Която да насърчава биоземеделието, като му осигури пазар. Ако искате - най-малкото като задължи училищните столове да използват само продукти от близките биоферми. За да се задейства колелото.

Защото земята не се заразява от ГМО и да трябва после да се чисти - кой изобщо е измислил тая глупост? Земята обаче се заразява от всичките хербициди, фунгициди, инсектициди и каквото си искате. И да, не е лесно просто да спреш да ги използваш. Но не му е мястото тук да нахвърлям основните положения на въпроса. За ГМО ни беше думата.

За ГМО, за което още не се знае какви може да са ефектите върху организма. Аз, както ги виждам нещата, от всичкото ГМО, което се яде от поколения (защото СЕ яде ГМО тук, това, че не го наричате така, си е ваша работа) ефектът е явен - тотално затъпяване в огромни граници.

Но не отричам, че нещата не са проучени. Че са нужни много тестове и време. Че големите фирми производители са алчни за пари и не им пука за нашето здраве. Че те трябва да бъдат ограничавани и контролирани. Да. Да, да и пак да.

Как обаче това ще стане със средновековен фанатизъм срещу ГМО, още не ми става ясно. Не ми става ясно как е лошо това, че съм си купила ГМО семена на еделвайс, за да си ги посадя в саксията, вместо да ида да окъсам някоя поляна (еделвайсът, ако не знаете, е защитен и изчезващ вид) и да си хербаризирам крехкото цвете (което в природата вече наистина си е див вид. За разлика от доматите по магазините, нали споменах, че те идват от родината на маите и ацтеките, за който не е внимавал в час?) Не ми става ясно как, като забраним ГМО изцяло, ще сме конкурентни при производството на антибиотици и някои хормони, но пък защо не, давай да ги внасяме, у нас излишни пари - бол. А и никога не отказваме да сме зависими от някого, нали така, то се е превърнало в държавен стандарт, един вид.

Много се разприказвах. Всъщност исках да кажа само, че когато още преподавах, много се чудех как да отговарям на стандартния въпрос на учениците: "Е това сега за какво го учим, като няма да ни трябва". Може би ако малко повече от тия почти 100 процента бяха внимавали в час (по биология, примерно, ама не е задължително), щяха да се опитат поне да помислят. Всеки има право на мнение и аз бих уважила всяко аргументирано такова. Тълпата обаче няма нито право, нито мнение.

Незабравено

В очакване на един удавник
автор: senkin

В очакване на едно обаждане
един удавник

разгръща интуитивна лунна логика
която предизвиква приливи
на най-коварното въображение
в окото на спиралното безсъние
светлинните урбанистични ребуси
планктон на тъмното движение
от хоризонт до хоризонт:
тревожността на органичната пулсация.

В очакване на едно обаждане
един удавник
си спомня и ще си спомни
синхронизиране на елементите на опита
когато щракне чудноватата машинка
в дванадесет и кукувичката е куку
когато заработят интегралите
на мое-твое и комплексните им отношения
когато вдъхновението и изчислението

съвпаднат:

той ще засънува
ръцете си и нейните ръце
ръце, които не са негови
и ще разбира и ще разбере
как течните туптящи живи линии
застиват кристалинно постоянни
около вътрешната абсолютна нула.

В очакване на един удавник
едно обаждане
е приплъзване по насрещна логика

и никой няма

да си пръсне
мозъка.

Аман

Писна ми на шапката от тия турски сериали. Не, не от самите сериали, които си вървят по телевизията и по никакъв начин не ми се намесват в ежедневието, а от приказките и локумите за тях. Най-много ми писна на 19 февруари, като започнаха да се заместват ситуацията и да чета коментари като "точно днес ли ще пускат турски сериал" и "стана ми страшно гадно, като видях листовка, рекламираща екскурзия до Истанбул". Голяма разлика от моя пост няма да се получи, аз и не очаквам някой от тези, дето скачат срещу сапунките, да си промени мнението, но вече започнах сериозно да се дразня.

Да оставим настрана, че тази Турция сега не е онази Османска империя. Да оставим настрана, че не понасям подмяната на "робство" с "присъствие", но все пак се замислям над изнасяните факти, че положението на българите в империята не е било чак толкова зле. Да оставим настрана, че да мразиш цял народ на общо основание граничи с идиотизма и лумпенството. Да, моето семейство има в историята си няколко огромни срива и нещастия именно благодарение на турците и колкото и да ме е яд за миналото, то остава такова, каквото си е и сегашните обитатели на южната ни съседка не са ми направили нищо. Може да не харесвам мустакатата им настойчивост по курортите - единственият ми личен сблъсък с тях, може да съм чувала какво ли не за живота им (и хубави, и лоши неща), но това никога на никого не е давало право да застане и да посочи с пръст цяла една държава и да я заклеймява под път и над път, където и както я срещне.

Да оставим настрана дори това, че - казват някои - битът и животът, представяни в турските сериали, били един вид ПР на Турция и нещата хич не седели така. Пука ми!
Но да вземем предвид същественото - няма значение дали сапуненият сериал е турски, бразилски, румънски, сомалийски или инуитски. Ако ти се гледа - седиш и го гледаш, ако не - не седиш и не го гледаш. Може да ти се гледа по ред причини и аз нямам против никоя една от тях. Ама разбираш ли, да сме ходели на театър, вместо да гледаме сериали. Бреее, ми че аз ако искам да правя и двете? Ми ако в театъра гледам по-лоша игра? Ми ако случайно в постановката, която гледам, става дума за турци? Вай, вай, вай! Или да гледаме театър само вместо турските сериали, а вместо мексиканските и бразилските - не?

Ама разбираш ли, да не ги пускат точно на 19 февруари. Бре, ми че аз ли не съм чела правилно, или имаше много доказателства, че Левски е можело да бъде нам си колко пъти освободен, ама не се е намерил ни един българин да го стори? Включително и на 19 февруари?

Ама точно на 19 февруари ли да има листовки за Истанбул? Обидно някак си. Ми да! Точно така! И аз смятам листовките на езиковите школи за обидни - аз знам английски! Я да не ми ги пускат точно в моята поща и задължително на всеки четен ден да ги няма - иначе се обиждам.

И най-вече - престореният рев срещу турските сериали няма да подобри качеството на нашите, няма да накара хората да се махнат от телевизора и с книжка в ръка да тръгнат по изложби, театри и опера. Няма да повиши качеството на постановките. Няма да направи от Слънчев бряг - Анталия и от Плиска - Ефес. Не по качество на наличното, а по реализация на посещаемост, приходи и отношение. Няма да роди българския Орхан Памук. Няма да възкреси Левски.
И не, не казвайте, че това последното никой не може да го направи.

За концерта на Парадайз, некои съображения

Удивително е колко негативи може да събере една промоутърска кампания и да продължи да съществува. Силно се надявам, че обявените концерти на Кататония и Анатема ще се проведат и не само - че ще се проведат на добро ниво. Но по-скоро ще се изненадам.
Въпреки това концертът на Парадайз Лост мина добре - с много малко публика, до голяма степен заради недоверието към промоутъра, което сигурно е прецедент в концертния бизнес тук. Можех да напиша по-остро за НМА, но... айде да видим какво ще направят април и май...


За второто гостуване на Парадайз Лост (Paradise Lost) в България можеше спокойно да се каже, че е бил чудесен концерт, направо концерт – слънце, ако не бяха някои обстоятелства, които не биха позвлолили използването на подобни определения с чиста съвест.

Англичаните дойдоха в „Христо Ботев” и свириха пред около 700 души снощи, съвсем недостатъчни да създадат впечатление за понапълнена зала, но за сметка на това – изключително сърдечна публика, която възнагради музикантите за тяхното не по-малко сърцато изпълнение.

Малкото публика бе резултат от неуредиците около концерта и конкретно липсата на предварително обявените за гости Самаел (Samael). Не само краткото предизвестие за отпадането на съпорт бандата, но и непроменената цена на билетите (доста висока само за една група), както и реномето на залата по отношение на звуковия комфорт, накара мнозина да се откажат.

За щастие на тези, които се престрашиха да дойдат, Парадайз излязоха да свирят и то с минимално закъснение, особено на фона на предишното им гостуване тук – около десет минути преди 21 часа прозвуча интродукцията и след нея се заредиха час и половина ударни композиции, приети изключително радушно от публиката. Независимо дали ставаше дума за „стари класики” като „Pity Тhe Sadness”, “As I Die”, „One Second” или парчетата от новия албум „FaithDivides Us - Death Unites Us ”, от който чухме доста голяма част.

Още с появата на музикантите на сцената, когато основният композитор Грег Макинтош зае своето място вляво и люшна тъмни дълги коси, а вдясно застана Аарън Аеди, зареден с енергия не като за пред 700, а като за пред 70 000 души; когато микрофонът грабна неуморният Ник Холмс и отекнаха първите удари на барабаниста Адриан Ерландсон, който почти успя да си разглоби сета от свирене; стана ясно, че няма да се мине просто с отбиване на номера. Напрежението в публиката утихна, а на негово място започна да се покачва градусът - на настроението, не на алкохола, въпреки че този път бирата не беше разводнената наливна, а се продаваше на бутилки.

За съжаление звукът в залата бе традиционно очакваният – меко казано „не добър”. Единствено пред пулта в центъра на помещението инструменти и вокал се чуваха ясно и балансирано. Всяко отклоняване от „златната среда” рязко влошаваше положението, на трибуните то ставаше направо плачевно – но там така и така нямаше почти никого.

Осветлението на сцената също не може да се спомене с нещо добро, но, както казват, това да ни е проблемът.
След последните акорди на „Requiem” групата се оттегли зад кулисите, за да бъде извикана на традиционния бис, включил „Faith Divides Us - Death Unites Us” и обявена за “the last song - „The Last Time”. Разбира се, на нас такива не ни минават, и публиката си извика гвоздея „Say Just Words”, „популярната песен” на Парадайз.

Ще ми се да мисля, че групата толкова е харесала българските си фенове, че реши да излезе още един, последен път, и да закове „Embers Fire”. И вероятно е така, защото след концерта момчетата останаха и дадоха автографи на всеки, който пожела и ги изчака пред залата.

С точно две думи – чудесен концерт. Сега очакваме с интерес развоя около следващите две събития на "Нова музикална агенция" – гостувания на Кататония и Анатема.

Искрено се надявам и тях да можем да опишем с тези две думи, без никакви допълнителни уточнения.

Les Miserables

Като стана дума за Сюзан Бойл, докато пишех ревюто, рових из YouTube и се прехласвах по изпълнения. Мюзикълът "Клетниците" на мен лично не ми беше познат, въпреки че форматът ми харесва. В България е крайно неизвестен и - може би - непопулярен, но си спомням много ясно, докато живеех във Франция, когато излезе "Парижката Света Богородица" и какъв фурор направи, не само там. Има невероятни компзиции и хората си знаят как да ги представят на сцена.
Та намерих оригиналното изпълнение и искам да го споделя, защото тази жена има невероятен глас (повече ми хареса от изпълнението на Илейн Пейдж, която иначе много харесвам). По-поразително е как играе, дори без да е всъщност в пиеса - това е нещо като концертно изпълнение. Просто на моменти влага в гласа си такава емоция, че може да те срази. Линкче и към смъртта на Фантин, която не е шедьовър някакъв, обаче същата тази емоция (помага и да знае човек какво става в романа ;) ) може да те разплаче. И мисля, че сега е моментът да прочета отново Клетниците. За Парижката Света Богородица просто нямам сили - емоционално. То и време няма, ама ще трябва да се намери :)

Едно ревю за Сюзан

Звезда за една нощ

Тя излезе на сцената на “Britain’s Got Talent” като невзрачна 48-годишна домакиня и след минути си тръгна като най-голямата изненада на шоуто. С изпълнението си на “I Dreamed A Dream” от мюзикъла „Клетниците” отвя публиката, журито, зрителите пред екраните и не след дълго видеото от вечерта бе гледано десетки милиони пъти в ЮТюб. Въпреки че не спечели първото място, медийният отзвук – с огромното „съдействие” на интернет – я превърна в световна звезда.

Албумът й започна да чупи рекорди още преди да види бял свят, като стана най-добре продаващият се в „Амазон” при предварителна заявка. „Билборд” съобщи, че това е най-продаваният дебютен албум тази година и с най-големи дебютни продажби за жена-изпълнител в историята на системата за отчитане на музикални продажби Nielsen SoundScan, която стартира през 1991 г. Той е и най-продаваният дебютен албум в британската история с 410 000 копия в първата седмица след пускането му на пазара. И така нататък.

Всичко това няма как да не се отрази на начина, по който се подхожда към албума. Дали с огромни очаквания (изумителна певица) или свръхкритично (просто поредната тв-звезда), но задължително с нещо на ум.

Първото прослушване разочарова. 12 песни, от които само една („Who I Was Born To Be“) авторска, предлагат интересна трактовка на доста разнообразни композиции. Несъмнено забележителният глас на Сюзън е достатъчно школуван, за да е добре овладян и без проблеми да катери височини. Парчетата са заредени с емоция и изпети без забележки, но след четвъртото започват да си приличат – развити са в сравнително еднаква плоскост и въпреки разнообразието от жанрове, създават впечатление за еднообразие. Обаче…

В началото са събрани много силни композиции. Отварящото „Wild Horses” е в нестандартен аранжимент и подхожда към класиката на Мик Джагър от съвсем различна гледна точка, много сполучливо. „I Dreamed A Dream” е все така въздействащо като на сцената на шоуто, а „Cry Me A River” е изпълнено като по образец, без да е стандартно.

При всяко следващо прослушване на диска започват да изпъкват и характерни моменти от останалите (с изключение на „You’ll See” и „Daydream Believer” – кавъри толкова неуспешни, че нищо не може да ги спаси или оправдае). И с всяко следващо прослушване албумът узрява и става все по-притегателен. Той никога няма да достигне шеметни висини в личните класации, защото е ясно едно – многото талант е налице, но е нужна още работа, за да разцъфнат цветовете в гласа на Сюзън Бойл.

По това, което ни показва дебютният й диск, няма основания за съмнения, че както опитната обработка промени външния й вид и сега от обложката гледа чаровна дама, така и гласът й ще разгърне пълния си потенциал. „Who I Was Born To Be“, която сякаш е писана за Селин Дион, е доказателството, че не е нужно и следващият албум да е с версии на чужди парчета. В интерпретацията й на „Proud” (от саундтрака към тийнейджърския мюзикъл “Britannia High”) гласът й пък звучи пленително младежки. Още вокална динамика, още малко опит и мис Бойл ще засенчи цели кохорти изгряващи тийн звезди.

О, тя всъщност вече го направи…

Къде ми са детските книжки...

Във фацебуцето направиха една група за "ДеЦките по Първа" - това е една от много малкото групи, в които се "джойнвам", и до сега не съм била активна в друга. Голям кеф, изрових(ме) почти всички детски филмчета, които си спомням, не мога да намеря само "Водното паяче" и "Зоопарк от пластилин".

Честно, ако намеря тези филмчета на някакъв носител с добро качество, съм готова да си дам цялата музикална колекция!

Покрай тях, разбира се, се заредиха спомените. Дъга, Мурзилка, Чуден свят. Комплектите с паста, четка, дъвка и чашка "Мечо" и "Снежанка" (помните ли?) Билетчето по 6 ст. Скаридите във фунийка от вестник, които продаваха на улицата. Захарният памук и вафлените фунийки, пълни с един много пухкав и лек, сладък крем (продаваха ги и по плажа, майка не ми даваше да ги купувам, защото ги продаваха цигани). Въртележките. Игрите на ластик, въже, държави, дама, ръбчета. 7 без 10 по радиото, кукуригууууууууу...
Когато снощи се присъединих към групата, имаше около 1000 души, сега са почти 4000.
Помните ли, например, че тогава думичката "чест", например, имаше смисъл, например? ;)
Представяте ли си сега, пак например, детско, в което да става дума за нея? Сега има егоизъм, гордост, его, интереси, зрелище, екшън, сарказъм, ирония, мълниеносен хумор (не че е лошо), но и със свещ да търсиш, нищо няма да намериш, което да носи нюанс на саможертва, подвиг, добро дело, чест и достойнство. Я да дойде някой да се опита да ме убеди, че няма нужда от това!

Затова се радвам, че позахаросани, с малко повече лустро и ореола на отминалото детство, спомените ни са живи, до колкото виждам - в чудесно здраве и въпреки опитите всичко минало и старо да се направи на пух и прах, като Мавзолея, да се изтрие и заличи, те нямат намерение да се дават. И това е едно от много малкото неща напоследък, които ми дават надежда.

Фейсбук послужи за нещо хубаво :)

Концерт за памет

Концертите в памет на хора, които вече не са сред нас, са вълнуващи по особен начин. Обикновено по доста сходен за публиката и музикантите, което поставя съпреживяването на друго ниво – обикновено техните два свята съществуват отделно и голямото „случване” става, когато се докоснат. В конкретния случай те по презумция са достатъчно близки, защото изходното този път не е толкова музиката, колкото хората, които си спомняме.

Десетият концерт на „Сцена Академия” бе в памет на трима барабанисти, отишли си твърде рано от този свят – Михаил Яланджиев – Църо, Петър Славов и Еди Демирджиян. Музикантите, които се редуваха на сцената, освен барабанисти и перкусионисти – в по-голямата си част, бяха хора, докоснали се по някакъв начин до поне един от тримата. Имаха общи спомени и емоции, които споделиха и с публиката в продължилия близо два часа концерт.

Той започна с изпълнение на „младата смяна” – ученици от Музикалното училище, сформирали рок група и дръм шоу. След тях на сцената излизаха хора с общи спомени и емоции, и разказваха – най-вече с музиката си – за тримата, които сигурно (въпреки клишето) присъстваха в залата. Дори да не вярвате в духовните превъплъщения, толкова много емоция и музика вдъхват живот.

Сред отличаващите се моменти бе съвместното изпълнение на Живко Петров, Калин Вельов и кубинската изпълнителка Долорес де ла Каридад. Джазираните афро-кубински ритуални песни бягаха далеч от минорните тоналности, както и спомените, които Калин разказа за Михаил Яланджиев, с когото са учили заедно в Музикалното училище.

Христо Йоцов и Стоян Янкулов – Стунджи завършиха вечерта във вихъра на композиции, родени от новия им проект „Percussion impact”. Преди това Йоцов изсвири едно парче на Еди Демирджиян заедно със записа на починалия барабанист, като сподели, че приживе не е имал възможността да свирят заедно. Въпреки че бе видимо развълнуван, това не попречи изпълнението им със Стунджи да мине под знака на усмивките и опиянението от музиката, което накара и залата да си поиска не по-малко шеметен бис. Не можеше да има по-подходящ финал за вечерта, посветена на хора, пламтели в музиката и продължаващи да живеят именно чрез нея.

Сцената бе твърде малка и твърде наблъскана с какво ли не, за да мога да снимам. Не помогна отвратителното осветление и разположилият се на първия ред озвучител, блокиращ достъпа ми до нея :)

Три места

Заговорихме се с Ан по тази тема и обещах да драсна нещо. Че тук станало като в пустиня, само липсват онези трънаци на кълбета да ги развява вятърът по пустите улици.

Темата изглежда една, но всъщност се дели на две съвсем отделни посоки. Защото това, което бих показала на чужденец в София, съвсем не е задължително това, което аз харесвам в града. Какво да се прави, такова е положението.
А какво, собствено, имам предвид :)

Налагало ми се е да показвам София на чужденци и оттогава до сега съм твърдо убедена, че в нея почти няма какво да се види. И направо си е срамота. В България като страна има достатъчно забележителности, че да се конкурира с която и да е друга държава, но столицата ни е друга работа. Това, между другото, се отнася за всички балкански столици. Изключение прави Истанбул, защото първо не е столица ;) и защото там определено има какво да се види. Вероятно заради вековете робство тук не са създадени такива паметници, по които туристите сега да идват и да ахкат. Ако се замислите, голяма част от нещата, които се разглеждат в европейските столици, датират от периоди, когато тук сме си нямали държава. Останата част е от античността, когато пък е нямало София :) Дори в Атина един ден стига за разглеждане на основното. Което, всъщност, е Акрополът.
Иначе - да, ако човек има повечко време и желание, може да си запълни и една седмица не само в Атина, но в който и да е град. Говоря обаче за отличаващите се, "must see" работи.

Та да се върна на София. Трите неща, които бих показала на чужденец в София, са:
- Задължително Боянската църква. Чужденците я оценяват много повече от нас, да ви кажа. Малко е мизерна обстановката, но историята й, съчетана с прекрасното място, на което се намира и гледката към града в подножието на планината, за мен са номер едно.

- Следващото нещо аз наричам "мини-тур с център храм-паметник "Александър Невски" - с криптата". Всяко едно от включените в него неша отнема по няколко минути и не бих могла да го откроя като отделен момент. Затова започваме от Невски. Добавяме непосредствено прилежащите в района - базиликата Св. София, вечният огън, бит-пазарът (който е много интересен за чужденците), разширяваме със Софийския университет, Народното събрание и паметника на Цар Освободител и приключваме с Руската църква и архитектурния комплекс "България", Двореца (евентуално при интересна изложба и вътрешността му като галерия), Народния театър и Раковска, спомената като Софийския Бродуей ;) (ако не го кажем, хората няма как да знаят). Ако решим да разширим още малко - не повече от 30-40 мин, - оттам правим лек отскок до Министерски съвет и президенството, да се нагледат хората на соц архитектура, статуята на Света София, задължително! ротондата Свети Георги (като не е зле да обясним на чужденците какво й е забележителното, но мисля, че отпред имаше информационна табела) и завършим с изправените една срещу друга синагога и джамия. И после водите хората на обяд :)

- На трето място бих сложила различни неща според натюрела на самия чужденец :) Може да е тегел Женски пазар/ Славейков, ако човекът иска да се потопи в атмосферата. Или НДК и кафе в ресторанта горе или в Мати'д заради гледката, ако човекът не иска да се потапя в атмосферата, а да се извиси :)

Наблягам, че не включвам музеите. Колкото и да са интересни, имаме си същите музеи, както и навсякъде другаде. Археологическият много си заслужава, наистина. Само че категорията "музеи" е особена работа - или на човек му се ходи, или не. За общия тип по света съществуват нещата като Лувъра или Националния кралски музей в Амстердам, където има от всичко накуп - в София не се сещам за нищо такова.

Та това са трите места. Не бих показвала на чужденец която и да е градинка или парк в София, освен ако не искам да умра от срам или да го уморя от скука. Зелени неподдържани площи, осеяни с продуктите на органичната химия под формата на полимери едва ли са нещо, с което да се гордеем. Борисова не предлага нищо вълнуващо или различно от който и да е обикновен парк в обикновен интересен град. По-добре да ги заведа на Витоша или Рила. В този ред на мисли и зоологическата ни градина не струва.

В личната ми класация обаче са други места. Тях няма как да покажеш на чужденец, освен ако не е за по-дълго време в града. Аз по принцип не харесвам София. За мен това е един измъчен град, измъчващ на свой ред жителите си. Пренаселен и непригоден почти за нищо в момента - нито за живеене, нито за транспорт, нито за достъп до администрация, нито за показване пред света. Различна инфраструктура му е майката, обаче - тц. Въпреки всичко, след години безразлично съвместно съществуване с нея, започнах да се привързвам към някои нейни места и страни. Предполагам най-вече заради годините, прекарани там, спомените, преживяванията с които сама си ги населявам. Както е обикновено, затова си я обичат и софиянци, заради детството си е нея.
Та трите неща, които ми харесват в нея:
- театрите. Това са ми любимите места, фактът, че са много, че са различни, че повечето са запазили полъх на нещо старо и прашно, което ми харесва, колкото и да е странно. И колкото и лоши неща да има. Не ми се разпростира точно тук за това, че е дълго.

- второ - уличките (някои) в Лозенец, около Орлов мост и между Гурко и Витошка в най-широк смисъл. Обичам да тръгна по Любен Каравелов и да си я извървя цялата. Да се отклонявам от Иван Асен по късите криви сокаци. Да се спусна от Смирненски по Елин Пелин покрай магнолиите и да вляза в парка. Тези улички ми показват какво е била София преди и защо родените тук я обичат. Показват ми града такъв, какъвто е в романите - повечето соц, но какво от това - които съм чела. Филмите, в които съм я гледала. Имат си лице и дух.

- Борисовата. Напомня ми на Морската :) А и през зимата е прекрасна. Има го същия този привкус, като от уличките. Натъжава ме леко, опитва се да прилича на гора и упорито го играе до край, като застаряваща актриса, която впряга цялото си умение, за да задържи образа на Жулиета. И почти винаги успява. Харесва ми снежната градина и веднага изникват в главата ми стихове - примерно на Валери Петров.

Ами това е. Още нещо, което ми харесва, са местата, които откривам, където мога да седна да пия кафе, потапяйки се в някакво златисто безвремие. Например "Вила Росиче" (благодаря на Бистра, че ми го показа), или 703, което открих съвсем наскоро, или "Вестибюл", което е изумително...
Още - хилавите лъчи на ниското слънце в късния зимен следобед над бул. Прага или Драган Цанков. Заради паветата. Получава се картина, за няколко минути, в която като в мозайка всички елементи са се напаснали и се чува едно ясно "щрак". Отключва се кутията. Интересно е как образи от преди години са се запечатали, пуснали са тъничките си пипала-нишки и са обвързали към тях усещания и настроения, та когато се докоснеш до някое, по веригата протича мигновен импулс и изплува цялото като безплътна холограма.
Ясно си спомням един кадър от "Нощем с белите коне" - тя е с поло, в сладкарница с големи стъклени прозорци, седят и пушат, навън е зимна София. Моментът не е спокоен, а тревожен, което елиминира чувството на безлика сладникавост и придава на кадъра острота. Секунда, но това чувство за мекота, уют, топлината, докато навън е студ, задушевността на цигарения дим, това завинаги се вгражда в моята представа за зимна София.
Или преди повече от десет години една разходка в снега на Борисова от Плиска до Орлов, късния следобед, преди снегът да почне да синее от вечерта. Завинаги остава вграден, заедно с прилежащите му чувства, с паното на зимната Борисова.
Или слънцето е ниско над хоризонта, Цариградско бучи зад дограмата на апартаментите в кооперациите край Плиска - онова широко строителство, с няколко нотки повече аристократизъм от панелките и няколко по-малко от старите сгради в центъра с високи тавани, но тесни прозорци. Парченце в мозайката ми за зимна София, този път без сняг. Същото е и за другите сезони. Мисля, че за всичко е виновна светлината. Харесват ми местата в София, където светлината става тяхна собствена и надтъкава тъканта на усещанията.

Така като гледам, ще трябва да пиша и за Бургас :)

Каква по-подходяща посока

...от сърцето на Слънцето? Хайде :)



И просто защото се сетих тази вечер, може за малко да амнистирам отношението си към Fat Old... по изключение новогодишно и за малко - дребните неща, които нямат никакво значение :)


Заради старите High Hopes

In memoriam

Колко лошо са се заредили постовете...

Не можах да повярвам сутринта, когато видях - почина Крикор Азарян.

А последната премиера беше толкова скоро...

Снежни работи

Посягам да отворя прозореца, че е станало твърде топло в среднощната стая, и какво да видя - навън наваляло. Малко, но от сърце

Един заварен изгрев само от преди няколко дни - няколко, но безснежни.


Тука има фтичка:

При повече взиране се вижда парче море сбутано между сградите ;)

Почина Ерик Уулфсън

Eric Woolfson. Почивай в мир!


Silence and I ("Eye in the Sky", 1982)


Closer to Heaven ("Gaudi", 1987)



Don't Answer Me ("Ammonia Avenue", 1984)



Eye in the Sky ("Eye in the Sky", 1982)

National Geographic's International Photography Contest 2009

Curious gulls on Sanibel Island, Florida. Meet my friend, "Gull-i-Bel"!!! (Photo and caption by Richard Rush)

Текстът под снимките е писан от съответните фотографи.

Разни прекрасности от Нешънъл Джиографик, както винаги.
The Big Picture са подбрали 25 чудеса, а в страничката на Viewer's Choice competition на сайта Нешънъл може да се гласува за определен брой страхотни снимки. Аз си правя една оскъдна селекция, за радост на окото. Мога да сложа само тези от The Bih Picture, но в селекцията на Нешънъл има невероятни неща, особено в Nature и Places.

An example of photo luminescence in coral in West Papua (Photo and caption by Stephen Martin)


I took this picture on a sunny fall afternoon on a prairie near Chicago, Illinois. To improve the color saturation, I blocked the sunlight with my body. The blue background came straight from the camera. The image was not altered with any editor. (Photo and caption by Richard Susanto)


My grandfather was born and raised on our New Zealand farm. He and my grandmother were married nearly 60 years. Preparing for a photo in the barley, my grandmother lovingly reached up to adjust his hat. This was his last harvest. (Photo and caption by Gemma Collier)



A young orangutan swings from tree to tree in Tanjung Puting National Park in Indonesian Borneo. (Photo and caption by Sean Crane)


This is one view of many dunes found in Jordan. Two steps forward and one step back made for a challenging ascent. (Photo and caption by Andrew Cwiklewich)

Бохемска рапсодия с мъпети

Една чудесна версия на Bohemian Rhapsody, изпълнена от незабравимите кукли от Muppet Show:

Киномания: Нещата от живота и Празничен обяд

Два съвсем различни филма. Единият заснет преди много години, другият - съвсем наскоро.

Сигурно сте гледали "Нещата от живота". Аз имам спомен за него от ранна възраст, давали са го по телевизията. Докато го превеждах, си мислех колко различна е атмосферата на филмите от "онова време". Прибавяме и "европейско кино"...
Трудно е да кажа нещо за "Нещата от живота", което да не е било писано или казвано. Филм, който върви леко и неусетно, докато всъщност се случват големи и сериозни неща, обаче - както често става в живота - идват и си отиват, забелязани и оставили следи само у тези, които са засегнали най-пряко. Животът си тече, необезпокояван от прекъснатите или разбъркани съдби, от дребните случайности и малшанс...
Онзи чудесен начин на заснемане, онзи типичен звук, онзи начин на игра... Онези Мишел Пиколи и Роми Шнайдер...

"Празничен обяд" (не съм научила италиански, но понякога се налага да помагаме през английски, с консултации с колеги с италиански и познанията ми по френски) е също европейско кино. Ново, без онази претенция за "арт". Като интересен разказ, който не можеш да оставиш, започнеш ли го веднъж. В който има една обикновена история, но разказана така, че те "хваща". В който може дори да няма история в същинския смисъл, в динамичния смисъл на думата, но има нещо...
Старите дами в чудесни роли. Гледах го и накрая просто бях много доволна, че го гледах. Защо не хвърлите едно око?


Ето, за филми не мога да пиша, не се и опитвам да спретна нещо като ревю. Но нали ме сърбят пръстите да си напиша мнението, било то по този разпокъсан начин...

Форца, Форчоне!

Докато напиша нещо различно от музикални ревюта или концертни репортажи, поне тях да публикувам овреме ;)

Та от Словеса, право тук.
Понякога отиваш на концерт с големи очаквания, а той вземе, че те изненада. Понякога - с лошо. Понякога - с добро. И се окаже толкова над очакванията, че часове след това още не можеш да слезеш от облаците и сякаш летиш. Точно такава беше срещата снощи с квартета на Антонио Форчоне, организирана от Джаzz +.

София Лайв Клуб, малко след 22 ч. На сцената излиза Антонио - сам, с акустична китара, и започва да свири. Сякаш цялата енергия в залата се засмука от силуета на мъжа с китарата и полетя към слабоосветената сцена. Магията започна.

Още преди да осъзнаем какво ни се случва, първото парче свърши и пред нас вече имаше квартет, оформил се с присъединяването на Джени Адеджайан (чело), Нейтън Томпсън (контрабас) и Адриано Адиуейл (перкусии) за "Hearbeat". Наистина - музика до толкова в ритъма на сърцето, че се просмуква в теб, "хваща те" така силно, че не може да те пусне. А и кой би искал...

Изумително сработване между музикантите. Перфектен звук, ясно различаващи се отделни инструменти. Ударна доза настроение, добро настроение. Непринудена и естествена комуникация с публиката. Публика, която е във възхита. Музикантите са повече от доволни.

"Tears of Joy", "Night Passage", "Sahara Rain"... Картини, рисувани със звук. Думи, заместени от музика.

После кратка почивка, колкото да осъзнаеш какво ти се случва, къде се намираш, да се завърнеш за кратко от пътешествието из чудните кътчета, където те отвежда Форчоне.

И след това - "Diary". Разказ за един живот и несекващия път напред.

Имахме удоволствието да чуем интерпретацията на класиката на Марвин Гей "I Heard It Through The Grapevine" и "Billie Jean", в която китарата успя и да запее с гласа на покойния Майкъл. Казах ли вече, че публиката беше във възторг?

Два силни акцента във втората част - вълшебната "Alhambra", която почти буквално ни пренесе в градините и коридорите на двореца, изгради го пред нас в цялата му красота, преплете историята му с настоящето, смеси културите, пресекли пътищата си там, довя полъх от ароматите, отблясък от слънцето по стените му. И "Touch Wood", вече превърнало се в класическо за Форчоне.

За финал – „Funky” – луда надпревара между китара и пандейро - традиционен бразилски инструмент, между Антонио Форчоне и Адриано Адиуейл. Шеметно, екзалтиращо съперничество и синтез, палаво намигване и чиста радост от музиката.

Разбира се, не можеше всичко да свърши без бис - "Maurizio`s Party", преди началото на което китаристът обяви - "После ще подпиша дисковете, програмите, чорапите - каквото ми донесете за автограф".

Така че, ако сте пропуснали да чуете Антонио Форчоне на живо, следващия път силно препоръчвам билети на първия ред и - както се оказва - чисти чорапи, в случай, че дисковете и винилите (да, колекционери, винили!), продавани на щанда за мърчандайз, свършат. И още по-силно се надявам да има следващ път - скоро, много скоро.

Katatonia - Night Is the New Day

Изчаках да се появи в Abominog и не мога да не споделя и тук :)


Новият ден или Кататония за тъмната страна на нощта


Има албуми, които узряват в теб слушане след слушане, докато разгърнат пълната си мощ и красота. Има и такива, които те заковават от третата секунда като габърче в кисело мляко и не можеш да мръднеш, докато не ги чуеш пак, и пак, и пак… и пак…

„Night Is The New Day” може да бъде от двата вида. Може да бъде и от трети вид, ако тачиш само дуум-периода на юнаците от Кататония (сиреч първите два от общо осемте им студийни албума) – тогава към новото творение изобщо не се посяга и съответно реакция няма.

Но ако посегнеш, то рано или късно откриваш, че „Night Is The New Day” е резултатът от това, което започна от „Discouraged Ones” (1998), след като Йонас Ренксе вече не можеше да се справя с ревящите вокали поради здравословни проблеми. Резултатът от това, което набра сили във „Viva Emptiness” (2003), ясно указа посоката и разцъфтя в „The Great Cold Distance”(2006).

А именно: това, което прави Кататония уникални – техният собствен стил. Техният собствен стил, second edition. Не са много групите, които могат да се похвалят с тяхното постижение – връх в метъл музиката с „Brave Muder Day” (1996) и втори връх сега, в нещо, което също е и метъл, но и не е; което е толкова различно и толкова неподражаемо тяхно.

Албумът е хомогенен. Чувам реплика: „монотонен и всички парчета си приличат”. Не, правилното е, че албумът е хомогенен, с общо цялостно звучене и атмосфера, сред които като тъмни скали в мастилената морска шир изплуват отделните парчета.

Обикновено вокалът Ренксе и китаристът Нистрьом изковават водещата нишка в албума, дирижират неземния кататоничен оркестър и поемат на плещите си съзиданието на целите вселени, които заключват в албумите си.

Този път обаче пръст в сътворението има и кийбордистът Франк Дефолт – набива се на ухо засиленото присъствие на синтезаторите, електронният привкус. Бързи аналогии с Порстисхед и Масив Атак, само в полза на шведската петорка, разбира се.

Нощта на Кататония е осезаема. Китарните рифове – плътни, сгъстени, като непоклатими скали; клавирите – разлюлени високи тъмни треви, оплитащи те в гъвкавата си хватка, и над всичко това се рее тъмната птица, хвърляща сянка дори в безлунна тъма, тъмната птица на гласа.

Ренксе се издига плавно и се спуска стремително тежко, рее се, загребва с могъщите си криле мелодията, завихря я около рифовете, не просто я обагря, а напластява в нея тон след тон емоция. Немалка е заслугата и на лириките, които най-кратко могат да се опишат с възхитеното: „Няма такава лудница!”.

„Forsaker” отваря, а „Departer” затваря портите към този нов ден. И ако първото е наистина добър избор за първо парче в диска, то последното влиза директно сред първите в класацията за най-добър финал на албум. Гласовете на Ренксе и гост вокала Кристер Линдер се допълват в състояние, близко до съвършенство. Песента не е експлозия, а по-скоро серия от имплозии, в които блясъкът на албума достига нулева звездна величина и избухва като суперновата в жанра, в който са се настанили Кататония – колкото и неподлежащ на описание (и именно затова още по-привлекателен за любителите на категоризации) да е той.

Единадесет парчета, отброяващи единадесет часа на нощта – акустичната красота в „Idle Blood”, тежкото разгръщане в „Onward Into Battle”, мрачните дълбини на дуумаджийското „Nephilim”, стремителните висини в „The Longest Year”. А когато удари дванайсетият час, всичко замлъква, защото „Departer” е минал, смачкал и разбил на малки парчета, напоени с лепкава тежест, не само цялото ти същество, но сякаш и целия свят, изсмукал е светлината и сгъстил до краен предел ослепяващата нощ. Малка могъща черна дупка, поглъщаща вселени.


Оценка: 9 от 10 – отличен


Лейбъл: Peaceville Records

Дата на издаване: 02.11. 2009

Формат: CD

Жанр: Метъл, Алтърнатив

Стил: Dark Rock, Alternative Metal, Doom Metal


Торент: http://www.mininova.org/tor/3095106

Родолфо Медерос

Много неща могат да се напишат за Родолфо Медерос. Че е може би най-известният жив бандонеонист в света, легенда на аржентинското танго. Че е номиниран три пъти за Грами, че е свирил с такива имена като Освалдо Пулиезе и Астор Пиацола... Това са все неща, които могат да се прочетат навсякъде и от всекиго.

А един концерт е различен навсякъде и не може да се види от всекиго - за съжаление, както разбраха тези, които искаха да си купят билети през последните дни, но нямаха възможност. Родолфо Медерос в България - концертът бе разпродаден изцяло.

Културата на тангото постепенно и все по-широко навлиза у нас - и се приема изключително добре. Свидетелства за това са все по-честите концерти на танго изпълнители, богатата програма с филми, най-вече по кинофестивалите, уроците и милонгите, организирани от танго клубовете. Именно танго клуб - Тангерин - организира заедно с Джаzz + снощния концерт, който бе и последен от турнето на прочутия бандонеонист.
Преди концертът - дни преди това, бяха прожектирани два филма за Медерос. Единият - "Последният бандонеон", е с превод от моя милост, кхъ-кхъ. Правих го за миналата Киномания, едва ли са взели друг да го преведе за тази прожекция

Всичко започна с "Nunca tuvo novio", преди другите двама от триото - Армандо де ла Вега (китара) и Серхио Ривас (контрабас), да се присъединят към Родолфо Медерос на сцената за "Don Goyo". Под приглушената синкава светлина на прожекторите от трите инструмента се надигаше чистата душа на тангото, а сърцето й въздишаше с гласа на бандонеона.
Кристален звук в зала "България", изпълнена до краен предел с хора, които много по-добре от специално проектирания интериор осъществяваха изумителната акустика - всеки тон намираше своя точен резонанс у някого, всяка музикална фраза се разчиташе в най-истинския си смисъл от някого в залата.



Родолфо Медерос разказваше истории. На глас - за да представи композициите, музикантите или самото танго. И на бандонеон - истории за всичко на света, уникални като аржентинското танго и универсални като музиката.
Идентичността на танго културата, на аржентинската култура, на културите, съхраняващи се в заливащата еднаквост на морето на глобализацията - и за това разказаха Медерос и бандонеонът. Не случайно от тази година тангото е в списъка на ЮНЕСКО за Световното наследство - видях съхранената, жива красота на неговата вселена.

Прозвучаха както широкопопулярни танга - "El Choclo", "Palomita Blanca", "Sur", "La Cumparsita"; така и не толкова известни композиции. Наталия Гамес и Габриел Анхио танцуваха на някои от композициите и както винаги правят майсторите тангероси - приковаха вниманието на публиката.
Тя дълго не искаше да пусне музикантите да си идат и получи своя бис - "Milonga de mis amores" и "Adios Nonino" на Астор Пиацола, което се превърна в последната перла от короната на вечерта. Бандоненонът прохриптяваше в характерните за Пиацола въздъхвания - няма как да сбъркаш негова композиция, сякаш инструментът оживява - такова изтъркано клише, но толкова вярно - и изричаше своите думи за сбогом.
Последният танц - на "Milonga de mis amores" - като лунен лъч, проблеснал за кратко в строгата си грациозна чувственост. И отново аплодисменти, и финал.
И някак няма какво повече да кажеш.

Киномания - Шери и Момчетата

Днес гледах първия си филм от Киномания - на голям екран - "Момчетата се връщат" и го препоръчвам. Клайв Оуен играе разкошно, историята е простичка, но въздействаща, има чудесни пейзажи и филмът е много добре заснет - поне по моя вкус. Човешка история за пораснали и непораснали момчета :)

"Шери", от друга страна, като се абстрахираме от моя превод, който ми се иска да имах повече време да работя и да стане достоен за филма, не съм гледала на голям екран, но съм сигурна, че ще въздейства още повече там, отколкото на лошото качество миниатюрно прозорче на BSPlayer-а ми. Много фин филм, елегантен сам по себе си, в същото време зареден с достатъчна доза непукизъм, нахалство, ирония и осъзнаване на собствената си красота. Чудесен филм, не случайно действието се развива по време на Бел епок. Мишел Пфайфър, която отдавна не бях гледала в нова роля, е шеметна. Също много препоръчвам, дори повече от горния.
Не ми се иска да разказвам сюжети - има писано за филма на много места. Наистина е филм за съблазняването, за любовта и за едно различно време. Рупърт Френд също прави запомняща се роля. Най-забележителното е в начина, по който е поднесено всичко - намесата на разказвач зад кадър придава едно отдръпване, отдалечаване, сякаш четеш книга. Много интересен режисьорски подход.

Минаха ми през ръцете и две филмчета от детската Киномания - "Лунното мече" и "Мия и Мигу".
Мечето е много сладко, много красиво и детско филмче за деца, с 2-3 детски песнички, отново преведени не на 100% от възможностите ми, извинявам се :)

Мия е с интересна анимация, сюжет, ориентиран към отношенията деца-родители и хора-природа. Не ми е най-голям фаворит, но ако се случи да се гледа, не е загуба на време.

Щеше ми се да гледам Дон Жуан и Ш'ти, ама да видим като как ще се получат нещата.

Защо така?

Марио каза да кажа защо пиша в блога.

Няма много причи, няма дълги обяснения Обичам да пиша.
В "Словеса" и другите медии пишейки съблюдавам други правила. Исках място, където да пиша по-различно, отколкото там, но не скрит от всички личен дневник - нямам нужда от такъв, а място, където да се упражнявам. Да виждам какви са реакциите към написаното. Да съм по-открита и по-ясна зад текста си, отколкото в журналистическия текст. Място, където мога да си приказвам с всеки, който се отбие и което е много мое.
Пиша за музика, книги, театър, разходки и какво закусих вчера - за каквото си реша. Много недисциплинирано място спрямо изграждане на някакви навици, но тях пък никой така и така не ги е канил тук

Защо постигам така лелеяната от мен лаконичност на места, където спокойно може да съм по-многословна, а където хич няма да е зле да съм кратка, нещо не смогвам? Пфу :)

И сега е мой ред да продължа щафетата. Питам - защо поддържате блог Деси, Съзерцател, Ники, Ан.

Аре, баста!

Тъй. Над месец не мога да се наспя като хората, вися до сутринта и не пиша в блога. 'Щото пиша дипломна работа. Обаче вече я предадох, а днес сутринта и защитих - една петица за "Le rythme dans la traduction poétique: problèmes de traduction en bulgare du vers classique de Lamartine et du vers libre de Prévert".
И съм доволна - много!
Ей ме вече магистър френска филология. С бакалавър биология - това дали не го може само в СУ? Нищо, живи и здрави да са, че дават възможности на такива разностранни личности кат' мени!
Обаче се разболявам.
Толкова за този пост

Козата или Коя е Силвия

Много ли, малко ли е театъра, не знам, но това е положението. Месец октомври театрите като се юрнаха и заизсипваха премиера след премиера, понякога и по две в един ден. Направо да падлудейш! Смятам да споделя наблюденията си над "Жените в Народното събрание" малко по-късно, а сега с чиста съвест ще пусна това, което писах в "Словеса" за "Козата или Коя е Силвия", защото просто нямам какво друго да кажа или друг начин, по който да го кажа. Освен това, че наистина не ми харесва какво се случва в българския театър. С две думи мога да го определя като спад на нивото. Мисля, че съм писала по темата, пак ще пиша след време, като натрупам още впечатления, но въпреки пълните салони, за мен театърът ни е в криза. Та тази постановка наистина ме порази.



Съвършената постановка

Явор Гърдев режисира пиеса на Едуард Олби, а самият Олби пристига в България, говори за пиесата и постановката, всички очакват с нетърпение премиерата, защото каквото и да излезе накрая, ще е интересно да се види, а и се очертава да е скандално.

Да. Това витаеше във въздуха преди публиката да има възможност да види "Козата или Коя е Силвия". "Скандална пиеса" и големи имена. Как да пропусне човек?

Но само минути след началото става ясно, че спектакълът надвърля всякакви очаквания. С много. До толкова, че скандалът в темата някак се смалява и вече не е водещ. Това, което изпъква, е актьорската игра. Размахът на драматургичния текст. Режисурата и сценографията. И чудото, което тяхното единство сътворява.

Защото на камерната сцена на Народния театър виждаме, че всъщност можело да се играе добре. Не, не добре. Да се играе вдъхновено, до край, с бушуващ вътрешен огън. Да се играе в пълно сливане с образ, толкова плътен и истински, че да погълне без остатък за час и половина цялата ти личност. Да се играе така, както би трябвало да го правят добрите актьори винаги и на всяка сцена.

Бойка Велкова (Стиви) излиза на сцената след колебливото представяне в "Любов номер 2". Няма да крия скептицизма, с който подходих в началото, подплътен от повечето й превъплъщения в последно време. Скептицизъм, който се разби на пух и прах, за мое най-голямо удоволствие. Тя играe като фурия - и не, не само когато чупи керамика и изстрелва нажежените до бяло фрази от гениалния диалог на Олби. Още с първите стъпки по сцената, първите жестове, първите думи. Блестяща игра, въздъхвам облекчено, чисто удоволствие.
Михаил Билалов (Мартин). Той изчезва от сцената след като през 1994 г. получава Аскеер за изгряваща звезда (в постановката на Здравко Митков "М. Бътерлай"). А сега се завръща с гръм и трясък. Не можеш да повярваш, че толкова години не е играл. Изпълнението му се лее, обгръща те, приковава те в неудобния стол и те всмуква във вселената на героя му, където ситуацията толкова отдавна е преминала отвъд простото неудобство, че чак ти става неудобно от твоя собствен уютен и защитен свят. Привидно без никакво усилие Билалов изгражда образа на човек, чийто живот изневиделица се засилва към бездната без никакви изгледи да набие спирачки.
"Бележки към дефицинията за трагедия" е подзаглавието на пиесата. Сещате ли се как в древногръцката трагедия току изскочи от някъде някой абсурд и се стовари връз нищо неподозиращите? И върви после се оправяй, защото се е стоварило не какво да е, а съдбата. Ирационална в цялото си великолепие.
Олби обаче не се нужда е от такива свръхчовешки помощници, за да забърка своя катаклизъм. В съвременното ни ежедневие има достатъчно примери и възможности. И ето - щастлив преуспяващ архитект, който на всичкото отгоре е влюбен - и то наистина - вече толкова години в жена си - се влюбва - едновременно - и в една коза.

Скандалното е може би не толкова сексуалният акт с животното (добре ли познаваме "тъмната страна" на не толкова отдавнашния бит?), колкото искреното уверение на Мартин, че е влюбен в козата.

Михаил Билалов играе шеметно. Виждали ли сте в живота човек като Мартин? Познавате ли такъв, говорили ли сте с него? Разбира се, че не. Как тогава знаем, че актьорът играе достоверно? Не знаем. Билалов просто го стоварва върху ни и ни оставя с отворена уста. Интелигентна и изящна игра, проникновена и вдъхновена, дълбока и разтърсваща. Стихия от разумен тип.

Ролята на Юлиан Вергов (Рос) е на известен телевизионен водещ, приятел и оръдие на съдбата. От онези, които в Елада са ги играли героите - хем не си от ранга на божество, хем вършиш някаква съдбовна работа. В случая - намесваш се там, дето не ти е работа. Защото смяташ, че е твоя работа. Твой морален дълг. Юлиан Вергов игра Рос не само тук и сега, в интерпретацията му се загатва за Рос от младите години, годините на идеали и силно приятелство, прозира пътят към известността и съпътстващите промени в светогледа и понятието за приятелство и морал. Олби пише за героите си не само в сегашното, но и в миналото и бъдещето им. Юлиан Вергов без проблем го изиграва.

Очакванията са слабото звено във веригата да е Иво Аръков - третокурсник от НАТФИЗ, превъплътил се в ролята на Бил, синът на Мартин и Стиви. Но нали споменах какво се случва с очакванията в тази постановка. Иво играе интелигентно и отдадено, без нито една фалшива нотка - в роля, която лесно може да поведе към такива. Може би си личи известна доза притеснение, която обаче бързо ще се стопи.

Сценографията на Никола Тороманов е пленителна. Поразяваща в изчистената си мащабност и в малкия детайл. Само най-близо седящите до огромната библиотека зрители могат да забележат заглавията на книгите по нея, но и това не е малко. Списания, алманаси, енциклопедии - изкуство, дизайн, архитектура; Шекспир ("Крал Лир" - можем ли да го тълкуваме като намигване към Явор Гърдев?). И Маркиз дьо Сад.

В живота на един човек се случва нещо странно. Страшно. Неестествено и абсурдно, извън границите на разума и нормалното. В живота на едно семейство се случва нещо. В живота на малка общност от хора. Защо се е случило? Какво следва да се направи? Как ще се реагира? Кое е най-страшното? Как всеки отделно и различно възприема най-страшното?
Какво се случва?

Олби не дава отговори. Той забърква коктейла от въпросите, налива го в непреодолимо привлекателна чаша и ни оставя да се борим с него. Една доза истинско изкуство. Което бърка надълбоко, не раздвижва само традиционно дъвкани теми, които набраздяват повърхността на блатото и после утихват. А разравя тинята.

Защото... само аз ли изпитах облекчение, когато разбрах, че заканата на Стиви да замъкне Мартин в бездната със себе си не се материализира в нейно изказване пред пресата, съсипващо репутацията, кариерата и живота му, а в хладнокръвно убийство на толкова скъпия обект на искрените му чувства?

После се засрамих заради това облекчение.
Но се чувствах и особено добре - защото имаме още една постановка по гениална пиеса, която блести на ниво, на което компания й правят твърде малко спектакли. И още един сред тях е повод да си помислиш с неприкрито удоволствие и силна надежда: "Можело, значи!"

Любов номер две

Това е името на новата постановка в театър "Сълза и смях". Пиесата е на Нийл Саймън и оригиналното й заглавие е "Глава втора". Не съм я чела, но прочетох, че е с автобиографичен елемент - жена му умира от рак, по-късно той се жени отново. Досещате се, вероятно, каква е темата на пиесата - любовта и бракът. Не е изненадващо, предвид автора.

Има ли любов след брака? Можем ли да обичаме само един човек? Можем ли да обичаме не само един човек - когато любовта на живота ни си отиде, имаме ли място за втора? Как се справяме с болката? Искаме ли да забравим? И така нататък.

Много хубава пиеса, много добра режисура на Ивайло Христов, обрана сценография, хитро решена - сцената е разделена на две единствено визуално, няма технически изхвърляния, смяна на декори - над час и половина декорът си седи там, където са го поставили в началото, и си кротува. Но пък кротува добре. Сценографията е на Александър Смолянов.

Костюмите на Кирил Наумов са много стилни, в стил 70-те; повечето дрехи можете спокойно да носите на улицата. Харесаха ми, като изключим една-две дрешки на Бойка Велкова, които не й стояха добре.

Пиесата, да се върнем отново на нея, е наистина много добра пиеса, чудесна пиеса, чудесно написана, бих я гледала с огромно удоволствие още пъти, в други постановки - текстът е чудесен. Ивайло Христов е направил съкращения, за да е малко по-къса и да отговаря на "вкусовете на днешния зрител". Днешният зрител много се е разглезил с нещата за еднократна употреба и за единица време, но да приемем, че такава намеса е оправдана - особено с тази актьорска игра малко по-дълго щеше да натежи. Диалогът е мълниеносен точно там, където трябва да е бърз; лек - там, където трябва да прехвърчат искри; задълбочен, в кратките мигове, когато трябва да закове поанта и да създаде крилата фраза; най-вече е естествен, без излишно литературчене :) или излишно впускане в жаргона на ежедневието; красив и смислен. Имаме добре изградени характери и достоверни ситуации с привкус на необикновеност. Изобщо, много добре.

Накратко за актьорите - блестящ Пламен Сираков. Играе леко, вдъхновено, естествено, със силно сценично присъствие, вярвам му до последния детайл.
Кристина Янева има изумителна негърска прическа , стилни тоалети и играе почти изцяло добре, освен в един-два мига, когато ми изфалшивя, а и има няколко типично нейни си похвата, които бих предпочела да не виждам толкова ярко във всяка роля, която играе. Аз я харесвам, да си призная, и ми се ще да виждам по-пълно преминаване от роля в роля, без тези остатъци.
Стефан Спасов... ами да го кажем така: не ми харесва в "Минута е много". Изобщо не ми хареса в "Кой се страхува от Вирджиния Уулф" - когато не беше незабележим, беше дразнещ (може нещата да се се пооправили в годините след първото представление, не знам). В "Боси в парка" обаче ми хареса. И ето че това е трета постановка, в която го гледам, режисирана от Ивайло Христов. Не беше зле. Беше си даже много добре, в около 80% от времето беше удоволствие да го гледам. Останалите проценти бяха преиграни или недостатъчно изиграни, както искате го наречете. Просто трябва още малко, за да стои образът както му се полага на сцената.

Бойка Велкова не ми е любима актриса. Беше чудесна на премиерата на "Трамвай "Желание", но няколко месеца по-късно, когато пак го гледах, беше слабо. Не ми хареса в "Кой се страхува от Вирджиния Уулф", но пък ми хареса в "Боси в парка". Не смятам, че е версатилна; според мен и тя като Койна Русева си пасва само с определен тип роли. Е, в "Любов номер 2" в началото беше добре. Но през голяма част от времето никак, ама никак не можех да разбера героинята й, да повярвам, че това, което казва и което трябва да мисли и вярва, е наистина това, което мисли и вярва. Гледах как играе жена, готова да чака до края на времето мъжа, когото обича, и не разбирах защо е така. А и не й вярвах. Получи се прекъсване, изгубване. Исках да разбера защо Джени Малоун се отнася така с Джордж Шнайдер, но не можех. А за мен е важно, защото отношенията, описани от Нийл Саймън, са интересни. Имаше страст и лудост, имаше нещо необикновено, нещо красиво, имаше болка и щастие, имаше любов с най-различни проявления... Исках да го видя, да го разбера, исках лицето й да изразява нещо, когато мълчи и когато женската ми логика подсказва, че трябва да си тръгне бясна, треснала вратата, а тя не го прави, а е мила и внимателна - е, искам да разбера защо! Не искам, когато се прибера у дома след спектакъла, да търся текста на пиесата, за да видя кое как е...
Може нещата да се уталожат с времето. Бих гледала постановката отново, сигурна съм, че ще се радва на зрителски интерес, а и според мен си заслужава. Но можеше да бъде още по-добре, наистина.