Пътувам си блажено в претъпкания автобус номер 76 и си чета книга. Внезапно една мисъл, незнайно как появила се, още по-незнайно как непоявила се по-рано, когато й беше времето, ме осенява: в торбичката с дрехите и обувките за танци са ми обувките за тангото. А не скарпините за народни танци. Който не внимава и не си сменя облеклото! И сега какво? Аз съм с някакви шеметни токчета в момента, малко по-ниски от тези на обувките за танго. Ми... айде, няма да се връщам. Изтанцувах си сума ти хора на ток (да, болят ме сега краката) и съм горда, че си ги изиграх даже много добре. Може да ти е гадно, но важното е да не си личи пред другите ;)
Работата е там, че един приятел от групата ме поднася за тангото и веднага опитва да ме накълве: "И къде ще го танцуваш това танго?" Е, джанъм, то си има танго партита - милонги, точно както си има и за салсата, примерно.
Пък и у дома може да искам да си го танцувам. Или в Аржентина да ми се е приходило.
Защо (стигнахме до идеята на постинга, вече оформена като поанта, сиреч наближаваме финалето и можем да се ориентираме към приключване) когато някой прави нещо не чак толкова често срещано (защото танцуването на танго даже не е и необичайно), реакциите са по-скоро "я да те срежа" вместо "ей, супер, интересно е, сигурно ти доставя удоволствие" (нали, щото иначе нямаше да го запиша).
Знам, да. Упражнявам се в риторика.
Няма коментари:
Публикуване на коментар