сряда, 23 април 2008 г.

Алекс

Така и не можах да му кажа "Сашо". Освен може би един или два пъти, когато бях ужасно зла.

Когато времето се позатопли, нещата стават по-поносими. Денят е пълен със слънце, а заедно с шоколада и кафето, слънцето е любимият ми наркотик. Вървя си по улиците и ми е добре, чувствам се добре, щастлива на парче. Само от време на време, когато небето на изток е чисто синьо и хоризонтът е с необикновена дълбочина, тогава ми се струва, че ей оттатък е морето и усещам силен порив да зарежа всичко и да тръгна натам. Мисля, че нещо такова води птиците по време на прелетите им. Не остана много, ще дойде лятото. Но и в него ще има нещо тъжно, като във всяка сбъдната мечта.
И после идва вечер и ми става тъжно. Вечерта просто си е такава. Първо има залез, той е всеки път различен. Днес беше след буря - светлината е особена, на фона на оловното небе се откроява стена или част от сграда, пропита с толкова златна светлина, която концентрирано се процежда от пролуката на хоризонта на запад, че чак тежи. После идва полуздрачът, вечерта - синьо в хиляди оттенъци, точно това синьо, заради което на английски думата е синоним на тъга. Нещата се източват и захладняват, в същото време се омекотяват. Всеки миг е миг безвремие. Седиш си и се чудиш кога е станало толкова часът :) Хората правят най-различни неща, предимно приключват работа и се запътват нанякъде, а ти седиш баш по средата на наникъдето и хем ти става хубаво, хем ти става малко мъчно.
И после вече е нощ. От тези, когато часовете от смрачаване до развиделяване не са просто 10 часа, а много повече, 20, 100, цяла вечност. От тези, които поетите съвсем отговорно наричат "черна като кладенец" - бухнеш ли се в нея, няма отърване, потъваш си и край с теб. И ти става тъжно.
И ми става тъжно и започвам да се сещам за какво ли не. Два часа се опитвах да се сетя за фамилията на един човек. Мой любовник от едно време, което не беше чак толкова отдавна, но се наложи да седна да пресметна няколко събития, та да видя коя година е било (само 4 години са минали оттогава, се оказа, а колко неща съм забравила). Страшно добър поет. Ала имаше нещо много остро у него и много болезнено, което не понасях до степен да ме отврати накрая. А ето, че сега съм забравила всичко лошо, едничко не мога да си спомня, помня само хубавите и нежните неща - и не можах да си спомня фамилията му. В такива моменти ми иде да си дръпна един хубав бой. Накрая я намерих, но аз си знам колко търсене падна. Ще ми се да знам какво става с него, какво прави, как е. Сигурно никога няма да разбера. Страшно ме е вбесявал, това го помня, а защо - ето, че не помня. Точно на ръба на раздялата той ми написа един стих, който ме разяри. И един, който ме накара да се чувствам виновна. (И сега продължавам да се чувствам така, най-вероятно за нещо, което вече никой друг не си спомня. Може би затова и пиша този пост. Никога не ни става по-добре, когато напишем нещо истинско. Но това осъзнаване не успява да ни попречи да продължим да пишем.) Имам стихове, отговори на негови, такива са някои от най-хубавите ми (или може би - най-обичаните от мен). Не помня дали отговорих на първия, но розите бяха една арка в парка, беше ме обхванало шантаво настроение и се уговорихме всеки да напише нещо свое за тези толкова банални рози. Моето не стана кой знае какво, а неговото, макр и със закъснение, не е лошо, а и ме уцели. Не помня дали отговорих с някакъв стих, а и старият харддиск изгоря и поне половината ми неща заминаха. Но помня как се вбесих. Сега ми е само тъжно.
Сещам се понякога за хора, влезли и излезли си от живота ми, чиито очи искам пак да видя, чиито ръце искам пак да задържа в длани, чиито коси искам пак да докосна, въпреки че тези врати са добре заключени и когато са затръшвани, е било с яд и завинаги.
"Неща, които са били,
отново са дошли при нас.
Пристигат, ей така неканени,
после си отиват, неочаквано.
Спомени, спомени мимолетни,
сънища, сънища разноцветни".
Това е една песничка от "Доктор Дулитъл и канарчето Пипинела", докторът го играе Николай Бинев. Разкошна.
Сещам се, особено когато е вечер, когато съм тъжна и когато не съм писала отдавна. Чашата се налива, капка по капка. Единственото хубаво на тази тъга, Съзерцателю, е, че понякога ражда малко текст. И много храна за кошчето. Иначе аз съм спец по нюансите и майстор на тъгата като начин на живот. Мисля, че затова всичко все някога свършва с трясък на врата. Тя е жилава морска трева, не се изкоренява, трябва да има такава обич, която да я надвиши, надвие и залюлее като в люлка на открито, закачена на старата круша и полюшвана от вятъра. За да заспи. Не е нужно да си велик математик, за да изчислиш какъв е шансът да се срещнат във времето и пространството такава тъга и такава любов, и то умножени по две, защото са винаги реципрочни.
Защо се сетих точно за Сенкин - онзи ден по "Стихотворен превод", за да има какво да обсъждаме, бях донесла две преведени стихотворения, едното особено си го харесвам, то е и част от участието ми в студентския конкурс за превод на поезия, организиран от ВТУ. Пожънаха успех, но то има значение и на какъв фон изпъкваш, все пак. Но на 10 май ще ходя в Търново, тъкмо преди да видим какви ще ги натворят W.A.S.P. и Twisted Sisters в Ловеч, за завършека на конкурса, и се сетих. Пътеките на логиката не са важни за този пост, но ги има.

Той е от Русе. Красив град, особено напролет. Имаше мъничка стаичка с мъничко котлонче, желязно легло и отчайващи стени. Имаше шеметни книги и потискаща гледка - навсякъде, пред и зад прозореца. Имаше грозота в бита и излъскана, та чак блеснала, насмешка към нея, студена и пренебрежителна, само че не живеем в края на 19-и, не живеем и в началото на 20-ти век и Монмартър е далеч. Дори Нотр Дам е ужасно далеч. И може би никога няма да разберем колко път има до хълма на Камю и колко дълъг е пътят на Керуак. А аз дори не виждам Дерида, да не говорим за Бунюел.
Но пък имаше джезве и турско кафе и едни особени вечери в междублоковите пространства на Русе и в кестените в центъра на Русе и в облаците комари край Дунава. Какъв хубав град е, чак тръпки ме побиват.
Така и не си позволих да го обичам. Това щеше да ме унищожи или най-малкото да остави незаличима дупка с оръфани краища. Но ми липсва, липсват ми стиховете, диалозите, предизвикателството. Никога няма да мога да му го кажа, а от задържаните думи боли, като да стискаш бръснарски ножчета в шепа. И някой ден ще го напиша по-добре. И тогава сигурно ще го намеря, подир сенките на облаците.

4 коментара:

  1. Искам да коментирам, но не мога да наруша сакралността на личните ти преживявания. Можв би защото ми харесваш.

    ОтговорИзтриване
  2. Аз можех да не го пиша или да дезактивирам коментарите.

    ОтговорИзтриване
  3. Дори само "малко текст" да ражда, пак не е малко, Нуша.
    Според мен ражда и себепознание.
    И ни доближава до вечността...
    Някак освободени, може би примирени с реалността...

    А може би не

    ОтговорИзтриване