Crematory, тъй да се каже

Аз тук защо не пиша често напоследък? Не знам.
Но снощи имаше концерт, за който много искам да напиша поне набързо, защото за много хубавите неща си заслужава да се говори. Крематори (което всъщност се произнася Кремътъри, ама кой ти забелязва) направиха един разкошен концерт в зала "Христо Ботев". Пак по тарикатски ще метна линк към статията си, а и колегите са писали доста подробно за протичането на мероприятието, аз отново искам да подчертая колко съм доволна от организацията от страна на Art BG, много е приятно да се работи с тях. Много беше трогващо и топлото отношение на групата към феновете, както и искреността им във всичко, умението им да се забавляват и това, че го предаваха на хората около тях. Първоначално се бях настроила доста негативно, като им бях видяла какви са им изискванията за престоя в София, но после ПРката разказваше как са обикаляли по кръчмите и какви душици са, като видях малката розова принцеса със заглушителите на ушите как прекара целия концерт на сцената - ама това е толкова разкошно, отпред някакви гърмят, трещят, реват, джаскат се, мятат се, а тя зад целия джангър се кефи и щрака с фотоапаратчето... като ги гледах след концерта как се отнасяха към публиката, как не отказаха нито един автограф или снимка с фен, как се изсипаха в "Строежа" и там се изпоснимаха с всички желаещи, а беше невероятна гъчканица, да му се не види, как си приказваха с който им висваше на главите да си приказват, как се забавляваха... Много ме спечелиха за каузата си.

Иначе концертът го изгледах както си му е редът - три песни през визьора на фотоапарата - и пак никакви хубави снимки не станаха, писна ми! - и после останалото до сцената, ама встрани. Хубавичко си подивях там (в рамките на приличното де) - дори така отстрани, където периферното зрение непрекъснато улавя движещите се напред-назад носещи вода, сок и какво ли не към сцената хора, емоцията и зарядът на концерта ме заливаха на талази. Както в началото щях да умра от студ на празните трибуни в празната зала, където кукнах още в 4:30, като съвестен журналист, така към края бях благодарна, че се сетих да си облека все пак тенисчица под якето и жилетката.

Снимки ще взема да кача по-късно, при все че нещо не се получиха, но някои на подгряващите станаха сносни (само на The Revenge Project, всъщност, Hyperborea ги изгледах от трибуните, все още леко зъзнеща).

А всъщност най-хубавото беше цялостното усещане за вечерта - концертът, организацията, мотаенето преди това, когато се запознах с колеги, гледната точка към самия концерт, мотаенето след това, тъпканицата в "Строежа", която всъщност ми хареса, "Малибу" и сода, разговорът по време на първото питие. И най-вече съпреживяването на почти всеки момент с моя Мъж с главна буква, моя Човек със също толкова главна, той - моят ангел с тъмно крило, което свети за мен в мрака. И се усмихва спокойно, докато аз диво подскачам на - да, добре, признавам си - The Fallen.

Marillion, Yes...

Да, радвам се, че Мерилиън ще дойдат в София през февруари. Гледах ги на миналото турне в Мюнхен, ще се радвам да ги видя пак.

В същото време обаче с Йес, които обичам малко повече, стават неприятни неща и ми е доста криво. Наскоро в медиите писаха, че групата няма да чака Джон Андерсън да се възстанови от здравословните си проблеми и почва турне без него. А той писа това по-долу в майспейса си - гадно...

Friday, September 19, 2008

"Not Yes" September 18, 2008 Disappointed, and very Disrespected Disappointed that, with the exception of one phone call from Alan, none of the guys have been in touch since my illness, just to find out how I am doing, and how we will foresee the future for YES. And disappointed that they were not willing to wait till 2009 when I'm fully recovered. And I feel very disrespected, having spent most of this year creating songs and constant ideas for the band, spending time with Roger Dean creating a stage design, also working with VH1 and Sirius and XM Radio to help promote the welfare of YES. Getting sick was not "on my radar", and I thank my own angel Janeee and my family for helping me through this difficult time, and the many well wishers, friends and fans alike, for understanding that ''things happen''. Of course I wish the guys all the best in their 'solo' work, but I just wish this could have been done in a more gentlemanly fashion. After all YES is a precious musical band. This is not YES on tour... I send best wishes to one and all, Jon Anderson September 2008

I'm only sleeping...

Точно така, пет и половина сутринта. Имам някаква работа да довърша и вися пред компютъра. Отвън минава камион, полъхва хладен вятър. Отдръпвам пердето - небето е покрито с млечнобели облаци, май ще е мрачен ден. Събота сутрин още не е започнала.

Зад мен лапмата още свети - но не защото ми трябва за работата.

От време на време се обръщам и го гледам. Косата ми мирише на неговия парфюм. Кожата ми смесва аромата на моя и неговия. Опитвам се да ги различа, но не мога. Седя си и маникюрът ми трака по клавиатурата, кучето става от време на време да пие вода, а той спи кротко и спокойно. Не всички хора са красиви, когато спят, за съжаление. Понякога се събуждаш, гледаш спящия до теб човек и се чудиш какво ли трябва да изпитваш сега. Малки нощни бягства от обичта, дребни проблясъци, които напъхваш набързо под купчината от всичко останало, да не би някой да забележи. И се хващаш за детската безпомощност и откритост, които излъчва всеки в съня си. Към това знаеш какво да чувстваш.

Седя и го гледам как красиво спи. Този път е различно. Нежното спокойствие, което излъчва лицето му, топлата доверчивост на ръцете. Едва доловима светлина, чисто и открито сияние, доловимо само за моите очи. Една почти-усмивка, притихнала в ъгълчетата на устните. Гледам го на пресекулки, за да не го събудя с поглед. Гледам цялата мъжка сила и сигурност, които са само за мен в прегръдките му, виждам ги кротнали се и заспали, като недокосван от вятъра бряст в смълчана лунна гора. Гледам детското палаво, наивно и ранимо рошаво духче, сладко потънало в пухения свят на възглавницата. Ставам да пия вода, да пусна миялната машина, да полея цветята. Вървя на пръсти. Столът скърца. Във въздуха потрепва тъничката нишка, която свързва моята будуваща нощна душа с този залив в сумрака на зазоряване, който ме очаква, обърна ли платна натам. Този мой обичан пристан. Този мой красив сън, който сега спи и сънува и вместо мен.

Гледам го и в цялото безмълвие и неподвижност долавям пак двата аромата. Моя парфюм и неговия, неговия и моя и не мога да кажа къде единият спира да е той и започва другият.

Наистина ли

Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Бързо се притискаме.
И махаме с ръцете си... И гларуса,
и вятъра, и залеза тържествено
ще съобщят на всеки, че за София
със влака в десет си замина лятото.

По дяволите! Всичко е известно.
Известно е. Но все пак оставете ме
да се удавя в погледа на лятото.
Да ме вълнува беглото докосване
на медните й колене...
И в пръстите,
замрежили лицето ми изопнато,
да прозвучат тръстиките созополски.
Какво, че е известно. Оставете ме
да й говоря и да вярвам с някакво
забравено, детинско изумление,
че ме обича, че е много влюбена,
че винаги ще ме обича... Лятото
ми маха дълго със ръка...
Ах, лятото
не искаше да си отиде...

Х. Фотев

Онзи ден, не много отдавна, усетих вкуса на есента по крайчеца на устните си. Напечени от кроткото слънце паднали листа ухаеха на нещо сладко и умиращо. Небето изсиняваше в онези безпаметни дълбочини, които стискат сърцето ти в юмрук и ти спират дъха. И тревите бяха подстригани като за първия учебен ден. Но когато вдигнах поглед към тополите - най-верните барометри на есента, те бяха още зелени, зелени, без нито едно жълто листо - сякаш всички издайнически пожълтели сърчица от клоните им бяха бързо изтръскани на земята, да не развалят младежкия им, летен вид.

Милите ми тополи...

Вчера, днес, утре усещам, обаче, че още е лято. Разбира се, трябва още време да ми се отпусне - изяла съм само няколко смокини, още не съм пила мента с мляко (мляко с мента, всъщност) и само два пъти си купих сладолед. Кожата ми е повече лате макиато, отколкото кафе лате, Морската градина е неизследвана, а Созопол отново е град, а не гъмжило от тела.

Родната ми къща, с пропукан таван, без течаща топла вода, запазила още спомените от баба, разтваря гостоприемно скърцащите си врати и вади като от ръкав на фокусник най-прекрасните слънчеви следобеди, когато слънцето обгражда етажа отвсякъде и обстрелва прозорците с потоци светлина. А вечер отново чувам влаковете и корабите, разнообразени с гларусовия лаф-моабет - точно както преди почти 20 години.
2о години?!? Колко много изглежда, а сякаш е било вчера - простете клишето - нито едно от местата, където съм живяла след това (а те не са малко), не носи и частица от тази магия на стария приспособен за жилище тавански етаж, на един хвърлей от пристанището и гарата в Бургас.

Още е лято. Аполония в Созопол и приятното трептене от припряното търчане между събитията. Улиците в Стария град, всъщност в единствения град - Новият не ме интересува, за кратко усетих съществуването му по софийски - квартирата, плаж, вечеря - не, благодаря.

Улиците, пълни с котки, магазинчета за странни неща, спокойни къщи, бели покривки, развели крила от силния вятър, разкривени павета, между които се наслоява не прах, а пясък. И открих две чудни картини в Художествената галерия.

Още е лято. Градският плаж с прекрасния ситен пясък, повишаващите се температури, големите вълни. Учат ме на разни полезни неща за снимането (като например да си купя по-добър фотоапарат, но дори този е прекалено добър за мен ) нагледно върху собствената ми персона - по обяд така, инак онака, светкавица, фокусиране и накрая - четири нахилени мои физиономии:

Бургас е спокоен, изпразнен от много туристи, лъчезарен и усмихнат, когато вървя през него. Аз съм тук още дълго - дълго, с кратки вечерни прелитания 30 км на юг и завръщане с последната маршрутка точно в 10, на гарата. Животът преминава на вълни - интензивно прелитане между хора и места по Аполонията, бавно и мързеливо шляене из Бургас. Много неща за свършване и дълги бездейни вечери и нощи.

А ръцете ми са изненадани и се смеят, сгушени в топла длан.