Мерилиън

Кратка реч с илюстративен материал за една от двете основни цели, които си поставих за едноседмичния си престой в Мюнхен (за който ще драсна скоро няколко реда).

Мерилиън, 18 май т.г. Концерт от турнето "Somewhere Else Tour", промотиращо новия им едноименен албум.

Снимките не са добри, вината е моя, като фотограф.
*Прокашляне*

И така, започвам.
Другари. Съмишленици и сродни души. Меломани. Лейдис и жентл'мен. Бай Киро от Челопеч, най-виден блуз и прог сноб, и бабо Бонке, фенке на Лед Зеп и Фреди. В ранното майско утро, когато придремвах на летището в Будапеща, малко след като раздрънканото самолетче на "Малев" се надбягваше с изгрева над проскубани облаци надлъж и нашир из обичания от всички нас Европейски съюз, както и малко по-късно същото това утро, докато се почесвах замислено на мюнхенското летище, не съм имала и най-бегла представа накъде съм се запътила и какво ме очаква. Като начало столицата на Бавария ме посрещна със слънце и покачващи се температури, докато из Софийското равно поле валеше, до колкото разбрах от пощенските гълъби, които успяха да се промъкнат между капките, порой - роднина на онзи, който навремето успял да отработи няколко трудодни с такова зашеметяващо преизпълнение на плана, че му връчили званието ударник, герой на библейския труд и ордена "Потоп".

Пристигнах в сряда, а концертът беше в петък, така че имах време да си поспя, да се помотам из града, когото не съм посещавала от години, да отделя време на любим човек и да се изнервя заради билета за връщане, издаден ми от агенцията за 22 юни (вместо 22 май). Но това не е тема на темата, затова пристъпвам към петък, 18 май, клуб Бекстейдж (точно така, само че не е на паметника Левски и е малко по-голям).
Преди това успешно успях да се объркам, защото клубът има две зали, разположени от двете страни на голяма магистрала, и вместо да си спазя часа за интервю с клавириста на групата, успях, без да знам какво всъщност правя, да си уредя снимки и интервю с другата група, на която така и не разбрах името. Всичко това ми се изясни, когато, дошла за уговореното интервю, усетих ситуацията. Слава богу, пак си ме пуснаха, направих си интервюто с Марк Кели, от интересуващата ме група ;) , разкошен човек, взех си пропускче за снимане и застанахме баш до бара с бирата, да изчакаме началото.

Голямата зала на „Бекстейдж” побира... ъъъъ... никога не съм можела да преценявам бройката! Обаче хората си имат сайт, в който любезно са поместили пълна характеристика на заведението, като почнеш от това колко кв.м. е до това с каква дограма са прозорците и дали има интернет. Да. Та за момента му бил намален капацитетът на 800, а иначе бил за 1300 души. Ами да речем, че са били тогава 800. Беше пълно. Но много бързам.

Залата е загатващо амфитеатрална, което ще рече, че край основния дансинг има подиумче, което го опасва на равнище две стъпала. На това подиумче най-близо до сцената застанахме ние и имахме такава видимост идеална, плюс, че се подпирахме на парапета, плюс, че бяхме само на няколко метра от сцената. Точно в 20:00 ч., нали сме в Германия, излезе подгряващата група. Много добри момчета, браво. Свириха, народът бавно се събираше и силно ги аплодираше, защото явно бяха местни. Свършиха си всичко, точ в точ, и културно се изнизаха от сцената. И малко след 21 ч. , в 21:20, за да бъдем точни, на нея се появи Стив Хогарт. Беше тъмно, само жълто-червена светлина осветяваше отдолу лицето на Ейч.


Аз съм фенка и на двете групи, Мерилиън с Фиш и с Ейч (не познавам много хора като мен). Един познат казва, че у Фиш притегателна е харизмата. У Ейч видях притегателната сила на лудостта, творческата лудост. Два часа не спря да пее – не мога да кажа, че момчетата са много млади, но не правиха почивки за дръм соло, клавирно соло или прочее. Плътно два часа се разходиха из почти всичките си албуми (разбира се, без първите четири с Фиш). Наблегнаха, пак разбира се, на новия – „Somewhere Else”.
Но да се върна към началото. Преди концерта Марк Кели каза, че този път едно на ръка, че сетлистът е различен във всеки град, но и свирят, каквото публиката пожелае – ако има някой гръмогласен да извика името на песен, те я свирят. И тъй като това се коментира по форумите, хората от предстоящите дати са наясно и се подготвят с гръмогласието.
Та на онази диаболична светлина започна “Splintering Heart” (от Holidays In Eden, втория албум на Ейч с Мерилиън). На сцената освен певец, музикант, имаше артист, актьор. На моменти беше направо страшничко. Облечен бе доста странно, с много смешни обувки, обект на майтап от страна на басиста, но „куртката” на „костюма” му страшно натрапчиво ми напомняше на момченцето от обложката на “Misplaced Childhood”. Тъмно, тъмно и после избухна светлина, видяха се и другите - Стив Ротъри:

Йън Мозли,
Пийт Треуавас (имам силни съмнения дали така се произнася

и Марк Кели:

Последва „The Other Half” – отварящото от новия албум.


Аз не дадох висока оценка, когато ревюирах диска, защото наистина ми се струва, че нещо му липсва, но изпълнен на живо, няколко метра пред мен, албумът вече придоби съвсем друг аспект. Определено му давам втори шанс. Преди втория сингъл от него - The Last Century For Man, бяха Ocean Cloud и You’re Gone, брилянтчета от Marbles.


Харесвам тази снимка заради контраста между двамата Стив.

Публиката, уважаеми мили мои (баб’ Бонке, недей дрема, виждам те!), бе нещо невероятно. Още повече, че са германци. Нали, едни такива, хладни ужким. Хогарт в самото начало им каза: „Много добре си спомням Мюнхен от турнето Marbles” и те, разбира се, полудяха. По повод всички коментари из форумите, които съм чела - дали публиката пее или не – ами не пяха да кажеш като армейски хор от времето на арийската инвазия. Но бяха толкова активни, общото чувство у мен беше на излъчваща се от тях към сцената, е, ще го кажа – любов. Тотален, непрекъснат отговор на всичко, което групата изпращаше към тях. Не знам как да го опиша, защото това просто се усещаше в атмосферата. И се усещаше как музикантите го усещаха и на свой ред отговаряха – невероятен кръговрат, който се самозарежда.






Гледах после сетлиста от следващите градове – по-кратък, най-малкото. Не знам как са реагирали чехите в Прага на следващия ден, но много се радвам, че когато се колебаех дали да ги гледам там или в Мюнхен, избрах последния. Няма какво да обяснявам, че хората освен всичко друго си бяха и културни – никакви блъсканици и простащини. И огромно мнозинство от тях – с тениски на групата. Направиха много от Marbles.
Невероятно беше изпълнението на The Invisible Man:

I haven't changed
I swear I haven't changed....

И го виждаш, с озарено лице, с очи, в които блести чиста проба лудост – как крещи:

I will scream again
"I am perfectly sane"
"I am perfectly sane".

Да бе, точно „sane”! Великолепно.

А след това имах невероятната възможност да чуя "Man of Thousand Faces" от любимият ми албум на тази група - "This Strange Engine".







Когато казаха „Лека нощ” и се скриха, хората щяха да срутят залата. Беше невероятно. По тяхно настояване направиха “Easter” – е тук армейският хор се включи. Общо около два часа и половина почти без прекъсване. Преди биса Хогарт се вгледа в залата и каза: „Yeah, I remember how it was on Marbles. You’ve beaten it somehow!”



Вече работят по петнадесетия си албум, предвижда се да излезе догодина. Надявам се тогава да имам възможност да ги видя, надявам се в България.