Краят на играта

Хайде, всичко свършва и кой - откъдето...
Да, ама не всеки е навит да си тръгне доброволно.
Колко е дълбоко отчаянието? То ли крепи основите на света? Каква е силата на инерцията да живеем? Откъде тази сила за съпротивление пред смъртта, пред нищото?
Да му се не види на Бекет, ама бърка надълбоко.

Текстът за "Краят на играта" мисля, че се получи и въпреки че някои от четящите не обичат такова линкване, няма да пействам части тук. Само ще препоръчам, в допълнение към статията, постановката на Лили Абаджиева (както, между другото, и "В очакване на Годо", за съжаление вече без покойния Димитър Манчев). Предупреждавам да не ходите неподготвени, по-тежко е, отколкото да ви удари с чорап с паве вътре в него, дългичко е ("Играта" е почти 2 часа, "Годо" не беше много по-кратък) и е абсурдизъм пар екселанс, но с това не откривам топлата вода.

И да наблегна отново - прекрасна игра на актьорите. Без залитания, без излишъци или недостатъци, те сякаш бяха едновременно калъп, в който наливат Бекет (и Лили), и мека глина, излята в калъпа на Бекет (сигурно и на Лили, но Бекет води с много дължини). Препоръчвам, ако ви се гледа висока проба актьорска игра.

П.П. Ако сте се решили, не пропускайте и "Крап" в Народния. Тук вече не става дума за паве в чорап, а за валяк.

Колизей

Човек като започне да си гради реноме, трябва да е последователен. Явно е, че се заяждам за език и слово, тъй да се каже, да продължавам без да се стеснявам - отдавна чака ред да се вреди една мисъл моя, сега й е времето, в подходящата обстановка на наножиците.

Аз в Рим не съм ходила, за съжаление, но някой ден се надявам да променя този факт. Обаче така внезапно, превеждайки си едни неща, се натъкнах на Колизея. Не да съм се блъснала в него или да съм го видяла на филм, ставаше дума за Брус Ли (а за него ще стане дума в друг пост) и как снимал в Рим един филм (отчасти). И се сетих един приятел и колега ми разказваше, как превеждайки (мисля, епизод от прекрасно решените да се казват "Мегаструктури" - не винаги крайният резултат е плод на преводачески напъни, както ще спомена след малко) си, както си му е редът, после актьорите (те винаги знаят как е най-добре да се каже и промени, просто да се чудиш защо не са станали преводачи) си променили Колизей на Колизеум. Че що пък да не? То е логично, нали? Така трябва да е, не за друго, ами защото на английски така се пише. Може би и на немски, а, както знаем, Римската империя си е патила от германски племена, та мнението им трябва да се взима предвид, най-вече в българския.

Казват, че имало правописни речници, но особено най-пълният (и срамно остарял) става идеално да се затиска зелето в бидона.

Защо толкова се пеня за един Колизей? Защото непосредствено до него се нарежда примерно Изис. Сещате ли се коя? Ще подскажа, това е Изида, ама по ингилизки. Плътно зад нея крачи Плато. А, не вярвате? Виждала съм го, вярно, в документалка за пирати, ама и те са хора, може да са чели Платон навремето. Виж, Плуто още не съм виждала, но и за това има време.

Изписах сто неща, а всъщност само ми е интересно защо така лесно Колизеят мина под ножа?

наножици

Как бихте прочели горното?
Първият поглед към тази дума ми създава усещането за настръхнали таралежи.
Но нека си представим следното - вие сте (или ние сме, все тая) водещи (водещ, водеща, може и водещо) в сутрешно предаване по радио. Дали са ни да четем разни неща я като новини, я като любопитни факти, между песните и рекламите. Не сме длъжни да знаем всичко, разбира се, но пък и радиоводещите сигурно минават през разни цедки, докато ги "селектират" за тази много отговорна работа - да забавляваш хора... по радиото... сутрин най-често в задръстванията... не е шега работа, нали.
И четете (четем) някакъв материал, в който не само, че се споменава горната дума, ами е и ключова, сиреч се повтаря няколко пъти. Как бихте я прочели?

Колежката от някакво си радио, някакво от разклоненията на Дъ Войс, я чете тъпо, но упорито на-ножици. Т.е. с ударение на "О". Чудих се аз какви са тия ножици, докато не загрея, като навлязохме малко в темата, че става въпрос за нано-жици. Да, думата е странна. Nanowires може да е супер, ама wires има и други значения на български, аз бих се постарала да си поблъскам главата повече, за да намеря по-хубав превод. Обаче да приемем, че хората, специалисти по нанотехнологиите, са си решили да се казва така. Не можеш тук нищо да кажеш, ако ще да си най-великият преводач, защото е специфичен термин.

Чудя се само цедките преди назначаването на радиоводещи дали не прецеждат общата им култура...

Красотата спи

От сума ти време седи една чернова за представлението "Одисей" на Теди Москов в Театъра на Армията и така и си остана ненаписана. Затова ще я вмъкна в сегашния пост, касаещ "Красотата спи", пак на Теди, но в Малък градски. Тъй като, по незнайни причини, премиерата мина без пресконференция, се порових из Гугъл и гледам, че вече е била поставяна на сцената на Варненски куклен театър. Та сега това явно е софийската премиера.

Представлението е типично за Москов, разпознава се от километри, че е негово. С една колежка обсъждахме след спектакъла и тя каза, че й е харесало повече от "Одисей". При мен сякаш се получи обратното. Уговорката е, че аз много харесвам работата на Теди Москов и дори когато представлението не ме поразява като нещо уникално и велико в цялостта си, съществуват достатъчно отделни елементи, за да съм доволна, че съм го гледала, а често и да го гледам пак.

Гледахме "Одисей" на премиера, по време на която Теди си седеше в залата и непрекъснато се намесваше, спектакълът още не беше доизкусурен. Това създаде много странен краен резултат и със сигурност е много по-различно от завършеното представление. Може би по този начин по-лесно се разкриваха кодовете на режисьора, препратките, идеите и изобщо човек се оправяше по-лесно из цялата мешаница. Чух, че сега, когато се играе без "участието" на Теди, било далеч по-безинтересно. Това предстои да се види.

"Красотата спи" за мен беше по-малко резултатна откъм "разбиране". Имаше някои персонажи, които все още не схващам какво представляваха и защо бяха там. Иначе играта между "Спящата красавица", фройдистката теория за сънищата, намесата на "Сън в лятна нощ" и сигурно още доста неща, бе доста приятна за гледане. Отново имаме типичните скечови елементи, директна препратка към "Улицата" с небезизвестния епизод, когато Мая Новоселска, чистачка в агенция за "розов телефон" си говори с Лафазанов и двамата се представят за снажни и високи и красиви, а после се срещат в парка и накрая, когато се отдалечават, са сплескани като кюфтета... Имаме една роза, която много ми напомня за Розата от Малкия принц, въпреки че май никъде в спектакъла не се спомена това (и по-добре). Имаме принц и принцеса и от плоскостта на приказката с целувката се извъртаме към плоскостта на "роди ме, мамо, с късмет, па ме хвърли на смет" и изгодната женитба за принц. Имаме жена, която иска дете, неродена мома и нероден Петко. И още - "Госпожиците от Авиньон" и един доста вулгарен Пикасо, квадратни глави и квадратни светове, затворнически решетки, които възпроизвеждат музика, малко Шекспир (за къде без него), малко смърт.

Изобщо - хубав спектакъл, наситен с хрумвания и все пак пронизан от една идея - смърт/сън/мечта/реалност - сливането, разминаването, превръщането.
За актьорите мога да кажа само добри думи, въпреки че Александър Кадиев (по-известен като "синът на Катето Евро") ми хареса много повече в "Великолепният рогоносец" на Мариус. Светлана Янчева играеше така, че на моменти ми се струваше, че на сцената е Мария Каварджикова. Същия глас, същата интонация - ще ми се да разбера дали е нарочно.

Сънчо

Явно напоследък е тръгнало да пускам постове с клипчета. Но какво път...
Аз си нямам телевизор и не знам сега преди новините по БНТ (или както сега се казва Канал 1, знам ли вече как го кръстиха) дали дават Сънчо. Но дори да го дават, сигурно е нещо, което няма да ми хареса. Сетих се днес от поста на Петър Събев за анимационните филмчета и почнах да ровичкам из нета - и си намерих на едно място всичките (поне така се надявам) шапки на Сънчо. Помня, че имаше пролетна и зимна, есенна и лятна... Оказва се, че е имало празнична също. Ето една пролетна, а другите - тук.

Пьотр Налич - Guitar

Тъкмо се канех да пиша нещо, но попаднах на много приятно забавно клипче, така че ще го споделя, а писането - после

Открийте разликите

Попаднах на нещо много приятно, открадвам си го от Петър Събев:



Разбира се, това може да стане една много сериозна тема за музиката и музикалните фрагменти, които свирят на "тънките ни струни", обаче - някой друг път. Много се размрънках напоследък, така че се надявам това да ви усмихне, какво усмихна мен. Ми така де

In memoriam - Димитър Манчев

Почина любимият ми Димитър Манчев - такива неща никога не са очаквани, но този път е съвсем неочаквано за мен. Много криво ми става... лека му пръст. Публикувам съобщението на Сатиричния театър:

На 14 януари 2009 г. ни напусна големият български актьор Димитър Манчев.

Любимец на поколения зрители. Една от най-ярките звезди на българския театър.

Целият му театрален творчески път е на сцената на Сатиричния театър.

До последната си роля той остана верен на любимия си театър – Сатирата.

Поклон и аплодисменти.

Димитър Манчев е роден на 17 юли 1934 година в София.

Изиграл е над 150 роли в театъра, киното и телевизията.

Едни от най-запомнящите му се роли на сцената на Сатирата са:

Коваджик („Свинските опашчици” от Я. Дитл), Щатала („Смъртта на Тарелкин” от Сухово – Кобилин), г-н Фратю („Чичовци” от Ив. Вазов), Хесапов („Островът” от Борис Априлов), Оргон („Тартюф” от Молиер), Булингер („Швейк през Втората световна война” от Брехт), Гечев („Римска баня” от Ст. Стратиев), Гаврил („Януари” от Й. Радичков), Угаров („Провинциални анекдоти” от Ал. Вампилов), Кметът („От много ум... вражалец” от Ст. Л. Костов), Гушак („Лов на диви патици” от А. Вампилов), Кросното („Сън в лятна нощ” от Шекспир), Барах („Принцеса Турандот” от К. Гоци), Данко Харсъзина („Господин Балкански” от Г. Данаилов), Методи („Одисей пътува за Итака” от К. Илиев), О`Хара („Арсеник и стари дантели” от Дж. Кесълринг), Яковлев („Фалшивата монета” от М. Горки), Сорин („Чайка” от А. П. Чехов), Уилфред Бонд („Квартет” от Роналд Харвуд) и др.

Последната роля на Димитър Манчев е Поцо („В очакване на Годо” от С. Бекет, постановка Лилия Абаджиева) през 2008 г.

Поклонението ще бъде на 16 януари /петък/ от 12 ч. във фоайето на Сатиричния театър.

За ходенето на театър

Въпреки че го пиша след поста за скъпия ни Димитър Манчев (ужасно е, когато осъзнаваш, че никога повече...), ще го мушна по-надолу, защото тази тема не заслужава да засенчва такъв талантлив актьор, било то и в последния му път.

За какво иде реч - ами за театър. Мислех си вчера, че има няколко от премиерните постановки по софийските театри, за които исках да напиша, но нещо ги пропуснах. Не, че се смятам за експерт, никак даже, но обичам да гледам, съпреживявам и пиша за театър, та да си начеша крастата Имам свои виждания за писането за театър, или, ако щете, театралната критика. За такава може би все още не е правилно да говоря, но съм се амбицирала, защитя ли си дипломната по превод (което хипотетично е възможно да стане април, при все, че още не съм написала дори и един ред от нея), да се поинтересувам в дълбочина каква точно е магистратурата, имаща нещо общо с театралната критика в НАТФИЗ (дочувам нещо като "театрален мениджмънт" и се чудя). Лично аз не целя да пиша като за сп. "Театър" или в. "Култура" - нямам нищо против академичния стил, но не ми се ще да се напъхвам в тези дрешки. От друга страна направо си ме отблъсква писането от сорта "гледах и ми хареса, ама защо - не знам". Стремя се да пиша на ниво средно между разбираемото за широка публика споделяне на впечатления и задълбочения анализ на драматургично, сценично и каквото още съществува ниво. За да ме разбират хората какво пиша, от една страна, и от друга - за да има това написано все пак някаква стойност.

Както и да е, отплеснах се, за друго ми беше думата. Попаднах случайно на блогове, където се споменаваше инициативата "Блогъри отиват на театър" (мисля, че така беше) и покрай това се замислих. Театърът отдавна е в подем - залите са пълни, поставят се какви ли не пиеси, текат ремонти, проекти и какво ли още не. Модерно е да се ходи на театър, театри не са били закривани, за разлика от кина, имаме си местна продукция, поставят се и класически и модерни чужди автори, актьори се превръщат в звезди и се пренасят на телевизионния екран - оправдано или не...
Но общата картинка на мен ми изглежда малко в сиви краски. Защото не се сещам за повече от 2-3 силни постановки в последно време и то с уговорката, че изобщо не се сещам за помитаща и разтърсваща такава (не съм гледала "Родилно петно", за която чувам превъзходни отзиви). Не се сещам за нова "звезда", поразила ме с таланта си. За потресаваща българска пиеса. Има, разбира се, много добри неща, ала за които като кажеш "много добри" следва "обаче" и уточнения. Има неща, които на фона на останалото изпъкват и поради липса на по-добро започваш да възприемаш като върхове по-високи от това, което са си. Има и купчини награди, които се връткат и насосват според зависи. Изобщо за мен положението не е "Култура по време на криза", каквото е мотото на предстоящия Софийски театрален салон, а по-скоро театралната култура в криза.

Имах преди време интервю със Стефан Вълдобрев и когато го питах за това, той каза (цитирам по памет): "А по-добре ли е както преди, докато салоните бяха празни?"
Кое е по-добре, да имаме пълни салони и не особено качествена продукция на сцена, или добри постановки, гледани от 5-10 души в залата? Мисля, че нито едно от двете. Защото преди премиерата на "Нора" в Армията (не блестяща с нищо постановка според мен с неудачен избор на Анастасия Ингилизова за главната роля) чаках отвън и видях как две двойки влязоха "да видят какво дават" и после си излязоха с някакво сумтене и репликата "абе що да не му идем на едно кино".
Нищо лошо няма в това ходенето на театър да е модерно. Нито пък в това да излезеш без предварително да знаеш какво ще гледаш (само че напоследък билетите предварително се разпродават и е трудно). Просто ми е мъчно, че нивото на постановките пада, сякаш се прави това, което ще се гледа лесно и ще се хареса на публиката. А освен такива спектакли трябва да има и такива, които да "вдигат нивото" на самата публика, да я "образоват", колкото и претенциозно да звучи това, да й задават някакви стандарти. Гледам сега случайно по БиТиВи анонсче за "Колекцията" на Пинтър в Армията и Нети обяснява, как софийската публика (поради по-големият избор) започнала да си подбира на какво да ходи и да гледа неща, в които има баланс между смешното и трагичното. Абе не съм много съгласна, ама айде...

Та - хубаво е да се ходи на театър, много даже. Ще ми се просто културата на публиката да вземе да започне да се вдига, за да има по-високи изисквания от театралите и съответно те да предлагат по-качествени неща. Омагьосан кръг се получава малко, но ужасно се дразня, когато публиката в залата реагира на елементарни смешки, плосковати похвати, телевизионни прийоми от типа "кучето на Павлов" - наложени от телевизионния екран стандарти за комичното, когато на определен тип жест или интонация, публиката реагира със смях или ръкопляскане, най-често поради вдигането на светещ знак в студиото, които режисира реакцията й. Много мога да пиша още по темата за неадекватното поведение на публиката в залата, което за мен е голям проблем именно заради занижаването на стандартите, но то си е за отделен пост, който не знам кога ще напиша.

А утрините тук са тихи...

Сутрин, розовеещ хоризонт в процеждаща се между сградите сивота - колкото да покаже къде е изток и нищо повече, дори не си дава труда да изиграе някакъв изгрев. Слънцето се е запиляло нейде по топлите екваториални морета и януарският ден започва на safe mode с минималното количество светлина, расейваща се по всички закони на дифузията и дори осмозата, просмукваща се и изчезваща в пъплещите из улиците сиви и черни одежди. Сутрин за шапка от лисица, топли кожени ръкавици и дълъг шал, за горещ душ, горещо кафе и зачервена до уши в усмивка печка с дърва. Котката спи на съвършен кравай. Сутринта е тиха, кратковременно парче безвремие, което се топи като късче полярен лед в чаша хладка тъга.