И Нобеловата награда отива при...

Дорис Лесинг. 88-годишната англичанка получи Нобелова награда за литература.
Миналата година призът отиде при Орхан Памук, преди това - у Харолд Пинтър.
Гледала съм пиеса на Питър, чела съм Памук, явно е време да си набавя нещо на Лесинг.

Йон Андерсън! ЙОН АНДЕРСЪН!

Ами да. Тазгодишният София Мюзик Джем се очертава доста силен. След Чик Кърия и Бела Флек, на 14 ноември в зала "Универсиада" идва Йън Андерсън. След като ще изпусна концерта на Робин Гиб, смятам да дам всичко от себе си, за да присъствам на този на Андерсън.
Има много малко групи и изпълнители, които наистина искам да гледам и Йон е сред тях. Чувствам се прекрасно и искам да споделя прекрасното си чувство с колкото мога повече хора. Знам, че концертът ще бъде великолепен и се надявам възможно най-много хора да се възползват от този генератор на чудесности.
На концерта си в София - казват организаторите - в рамките на дванадесетото издание на фестивала Мюзик Джем, Джон Андерсън ще изпълни пред българската публика едни от най-популярните парчета на „Йес”, както и композиции от съвместното творчество на вокала с легендарния Вангелис.
Ура!
Харесвам Йон (аз така му викам) от гимназиалните години, когато го чух за пръв път в проектите му с Вангелис. После открих Йес (не знам какво иамт предвид под най-популярните парчета на "Йес", но как ми се иска да чуя повечко от ранните албуми!), после проектът "Дрийм" на Йон и Китаро. Още не съм надала ухо да разбера какви са били съместните му изяви с Тенджърин Дрийм и Майк Одлфилд примерно, но новината за идването му е именно подходящият ситмул да ги потърся и чуя.

Танго Бар

Студио ТангерИН пак организират всяка сряда милонга "Танго бар" в залата на Чешкия клуб на ул. "Кракра" 15.
Да завърша класа за начинаещи, да походя още малко на курсове и после ще се престраша за милонга. И като нищо по-другата година да се амбицирам за наградата "най-редовен посетител" ;)
Другата седмица ще направя крачка към сдобиването с по-удобни обувки, тоест надявам се да си намеря или да ми направят хубави такива.

Ти лети, лети...

"Чайка". Бум. Завърших написването на един текст за постановката в Армията и сега мога спокойно да си дращя тук.

Да си представим - ТБА, който много обичам. Крикор Азарян, режисьор от класа. Чехов, моя любов. "Чайка" - тази пиеса, тази пиеса... Актьорски състав - да стиснем зъби и да издържим.
Зала, пълнеща се с народ. Олеле майко, какво ме чака. Тук се смяха на Бланш, която разказваше за самоубийството на момчето. Не, не се подиграваха на играта или нещо такова. Смяха се, защото явно монологът беше смешен? Или тя играеше подвеждащо? Тази вечер Бойка Велкова обаче влиза в ролята на Аркадина, актрисата. Имаме още Ласкин, Радоев, Сърчаджиева, Ингилизова, Мирослав Косев, Иван Бърнев, Меглена Караламбова. От последните трима се очаква класа, очакванията се оправдават. Мога да сипя само хвалебствия за играта им.

Косев е железен - мрънка достоверно, пиянства реалистично и умира естествено.

Иван Бърнев ми е любимец отколе. Като се замисля, май само в руски пиеси съм го гледала - просто му иде отвътре. Играе тук един залюхан учител, който на всеки три думи започва да разправя за тежкото си положение, играе точно, вярно, вдъхновено и едновременно ми става жал и ме отвращава този Семьон Семьонович Медведенко.

Меглена Караламбова е мила, волева и тъжна в обикновеността на жената на управителя, чайка по неин си начин. Изобщо в пиесата наистина има много чайки, както каза по време на пресконференцията Крикор Азарян.

Бойка Велкова играе едностранчиво. Пуснах едно търсене в youtube за фрагменти от постановки на "Чайка" и видях как може да се изгради този образ. Как може в него да има отчаяние и любов, каприз и резервираност, подлост и преструвки, самота и арогантност, изобщо палитра, която може да разцъфти. Тук видях една неприятна жена. Точка.


Иван Ласкин ме изненада много приятно. Очаквах да се лигави със самодоволната си усмивка, с която шества на сцената при "Колко е важно да бъдеш сериозен" и "Много шум за нищо", примерно. Вместо това видях вглъбена игра, видях дилемата на твореца, досадата при писателя, слабостта на безхарактерния мъж, дребния гъдел на успелия човек, преситеността и едновременно с това копнежа по нещо просто, чисто, истинско. Този човек (Тригорин) е един малък разказ само по себе си.


Анастасия Ингилизова играе Маша така, както игра Нора. Всеки, който има представа от двете пиеси, ще разбере какво имам предвид, няма нужда да казвам нищо повече.


Александра Сърчаджиева е още по-голямата ми изненада. Израснала е забележимо и прави такава Нина, че ум да ти зайде. Няма фалш, няма неясни моменти в този склонен към отвлеченост образ.


Иван Радоев колкото го харесвам, толкова не играе добре. Има едно скечово поведение, което му пречи. Изигра края обаче много добре - от завръщането на Нина до самоубийството. Има талант, но какво става, че на моменти издиша, не знам.


Много добра режисура, имаше една сцена, докторът подава на всеки да си запали цигара. Пушат мълчаливо минута-две и после все гаси, по напълно различен начин, с различни жестове, изражение и т.н. Не може да се опише колко много каза тази сцена без думи. Много добро хрумване.


Накрая заваля сняг и когато изтрещя пистолетът, а в стъклата се блъсна чайка, въпреки цялото ми мърморене (когато Треплев се застреля, зад мен някой се изсмя!!!), тази сцена ме разтърси до сълзи. Харесва ми, че ме разплака - както ми харесва, когато комедия ме разсмива истински. Случва се рядко в нашия театрален пейзаж.

Снимки: Иван Дончев

Венецианският търговец

Гледах филма по телевизията и а-ха да се завихри спор около един момент. Спрях се навреме, но ми стана мъчно. Разбира се, пак е свързано с мъжете и жените.

Сещате се, нали, следната сцена - стои Порция насред съда, преоблечена като младия доктор, а собственият й съпруг обяснява пламенно на Антонио как би жертвал това, онова, жена си (Порция поглежда странно) дори, ако можеше да го спаси. В този май момент тя решава да го изпита, като после го кара да й даде пръстена, с който бе обещал да не се разделя. Аз се изтървах да кажа, че е много правилно тя да е огорчена (хайде да сметнем, глупаво се вземат пари от неподходящия лихвар, глупаво са изпратени всички кораби с цялото богатство, Порция му дава 20 пъти сумата, която Антонио дължи, без абсолютно никакъв проблем той заминава далеч от нея още в деня на сватбата, тръгва след него да стори всичко възможно, за да му помогне). Не, не било така. Трябвало да се чувства едва ли не горда, че мъжът й имал такъв характер. Какъв характер? Държал на приятелите си. А тя едва ли не го ограничава така, видиш ли. И пак да повторя, трябва да е доволна и щастлива, задето той е казал, че е готов да я пожертва в името на, в случая, Антонио.

Аз разбирам тя да беше някаква сприхава, да не си е мръднала пръста да му помогне и т.н. Но това е жена, която доказва, че разбира мъжа. Че е до него, че го подкрепя. Влиза му в положението, разбира колко са важни приятелите (дава му от парите си, от времето си, съгласява се да бъде пренебрегната първата брачна нощ, сама търси помощ за него).

Не познавам жена, която ще пламне от щастие, когато чуе, че не е тя най-важната (най-малкото). А още по-зле в горната ситуация.

Призракът на това ужасяващо "обвързване" - чудовище троглодит с остри като саби зъби, което те дебне из ъглите на мазата, когато слиза да си наточиш ракия и да вземеш туршията, което виси от тавана и те гледа с малки хищни очички, докато правиш секс, което се е навило под педалите на колата и само чака да ти източи кръвчицата, речеш ли да се разходиш някъде с мацката - това ли е причината? Или има нещо друго, непознато мен - някой звяр с нечетен брой копита, примерно, който тропка чардаш в килера на мъжкия мозък и заглушава всичко друго, чуе ли се "жената... а приятелите" и мъжът чува и разбира само "кат' са ожена и край. Тая няма да ме пуща да се видя с никой! Сакън!"

Уточнение - не казвам, че всички мъже са такива (стискам палци, плюя в пазвата, дано!). Въпросът ми е за тези, които си мислят горното - да преформулирам - имам ли си (сериозна) приятелка, недей си боже, жена, край с живота, край с веселбата, край с приятелите. Които слагат меча на крал Марк между "жена" и "приятел" (разбирай - едното не може да е другото и обратно). Които намират за естествено аз да плесна с ръце и да се втурна да точа баница от радост, рече ли половинката ми, че има някой, който му е по-скъп от мен.

Всъщност даже не е и въпрос. Горчивея си.

Дълъг пост за брака (кога?)

Някъде из блоговете попаднах на темата относно бременностите, ражданията, ергенлъка и най-вече на колко години да стават тези неща. Как е много куул да си сингъл уайт мейл на 25, на 30, че и нагоре. И как жените над 25 почвали да истерясват за деца. Сетих се за една статия, която превеждах и при все, че не винаги съм съгласна с авторката, все пак ще пейстна част от текста (извинявам се за дължината). Няма да изказвам лично мнение кога смятам, че човек трябва да се задоми (човек, не мъж или жена), само ще кажа, че не виждам нищо лошо човек да избере сам кога да има деца. На 20 или на 40. И никой няма право да седи да му чете морал.

"Истинската любов чака. Да се научиш да чакаш. Заслужава си да чакаш. Девизът на Програмата за въздържание при тийнейджърите разкрива един основен факт за човешката природа: тийнейджърите, сексът и чакането не са естествена комбинация.

През последните петдесет години чакането стана по-дълго. През 1950 година средната възраст на младоженските бе малко над 20 години; през 1998-а булката е с пет години по-възрастна, а съпругът й е на 27. Ако този младоженец е навлязъл в пубертета на 12, то до сега е чакал повече от половината си живот.
Ако е чакал - там е въпросът. Сексът е захаросаната обвивка на подтика за възпроизводство, а този подтик е почти непреодолим. Така и трябва да е; той е двигателят за оцеляване на човешката раса. Да се бориш срещу него, означава да се бориш с основен телесен инстинкт, все едно да се бориш с жаждата.
Но все пак, въпреки конфликта между либерали и консерватори по почти всяка възможна тема, по тази те са на едно мнение: младите хора в никакъв случай не трябва да имат деца. Не са на едно мнение за средствата - консерваторите защитават въздържанието, либералите - контрацепцията - но си стискат ръцете за общата цел. По-младото поколение не трябва да произвежда по-младо поколение.

Ала бременността при тийнейджърките сама по себе си не е толкова лошо нещо. На осемнадесетгодишна възраст женското тяло е добре подготвено за износване на дете. И младите мъже са квалифицирани да извършат своята роля. И двамата ще имат по-голям успех, отколкото биха имали след години, тъй като някои рискове за здравето - като цезарово сечение и синдром на Даун - се повишават с възрастта. (Опасностите, които свързваме с бременността при тийнейджърите, от друга страна, са поведенчески, а не биологични - наркотици, болести, предавани по полов път, ранен аборт, прекалена незрялост и липса на родителска грижа). Женската плодовитост вече е започнала да намалява на 25 - една причина, поради която контролът над числеността на населението препоръчва по-късно износване. Ранното износване възнаграждава женското здраве с допълнителна защита срещу рак на гърдата.

По-младите майки и бащи са и по-сръчни при отглеждането, по-малко се изморяват от постоянното движение на малкото, по-подвижни са при игрите с децата. Подозирам, че по-младите родители ще са по-търпеливи с необуздаността на момчетата, и няма като четиридесетгодишните при най-малкия повод да търчат при педиатрите за медикаменти, с които да овладеят предполагаема патология. Хората са създадени да се възпроизвеждат в тийнейджърските си години и потенциално го правят много добре. Затова и го искат толкова много.

Не е проблемът тийнейджърската бременност. Тийнейджърската бременност без брак е проблем. Отглеждането на дете без брак създава всички грижи. Създайте среда, която подкрепя по-младите бракове, и няма да се налага да се борите с биология повече от десетилетие.
Повечето от нас пребледняват при мисълта децата ни да се оженят под 25, какво остава за под 20 години. Незабавната реакция е: "Прекалено незрели са." Очакваме тийнейджърите да са егоцентрични и импулсивни, неспособни да понесат проблемите на възрастните. Но това не е задължително; през по-голямата част от историята на човечеството тийнейджърските бракове и отглеждане на деца е било в реда на нещата. В родословното дърво на повечето от нас е пълно с бракове между юноши.
Разбира се, времената са били такива, че порасналите тийнейджъри са били възприемани като "млади възрастни хора". Трудно ни е да си представим такова нещо днес. Не че младите хора са свойствено неспособни да поемат отговорност - историята го опровергава - но ние вече не го очакваме от тях. Само до преди няколко десетилетия дипломата от гимназия бе доказателство за зрялост или поне обещание, че кльощавото дете, което я притежава, е готово да започне да се държи като възрастен. Много момчета преминаха непосредствено след завършване на гимназията към свят с ежедневна работа, която не напуснаха, докато косите им не побеляха; много момичета започнаха да превръщат кътче от малък апартамент в ясла. Очакванията може да са били скромни, но бяха постижими и по този начин се образуваха много добри семейства.

В този сценарий се крие неизказана презумпция - че млад зрял човек може да спечели достатъчно, за да издържа семейство. В хода на историята възрастта за брак като цяло е ограничена - от една страна от пубертета, а от друга - от възможността да се издържа семейство. В добрите времена хората са се женили млади; когато перспективите не са добри, двойките се борят и спестяват за сватбения си ден. Култура, при която мъжете не се оженват до 27 години, нормално е означавала наличието на елементи като няколко последователни лоши реколти или икономическа депресия.

Но не такъв е случаят в Америка днес. Вместо това имаме изкуствена ситуация, която предизвиква отлагането на браковете. Възрастта, при която мъж или жена могат да печелят разумни доходи, постоянно нараства в следствие от по-завишените изисквания за образование. Обикновените условия за наемане на работа, които се покриваха от диплома за средно образование, сега изискват бакалавърска степен; а професионална кариера, която бе възможна с бакалавърска степен, сега изисква магистърска или още по-висша. Докато децата се опитват да получат квалификациите, необходими, за да печелят като възрастни, годините невъзвратимо си отминават.

Финансовата способност обаче не е единствената ни грижа; убедени сме, че младите хора просто не са способни на отговорност. Очакваме, че няма да контролират добре импулсите си, ще са егоцентрични и емоционални и няма да са способни да преценят последствията. (Странно е, че от децата, за които се смята, че ще са прекалено безотговорни за брак, се очаква вместо това да практикуват героично въздържание или старателна контрацепция.) Презумпцията за тийн безотговорността се корени по-дълбоко, отколкото простата ни преценка за естеството на юношеството; тя включва самата ни идея за целта на детството. [...]

Моделът на късен брак може всъщност да увеличи броя на разводите. През първото десетилетие от физическите зрелите им години младите хора може да не се женят, но се влюбват. Влюбват се и после връзките им се разпадат, понасят ужасна болка, но откриват, че с времето я преодоляват. Може да им се случи няколко пъти. Постепенно свикват; научават, че могат да отдават сърцата си и после пак да си ги вземат; научават се като начало да предпазват сърцата си. Научават се да подхождат към една връзка с цел да получат каквото искат и да са готови всеки момент да си съберат багажа. До момента на сватбата са имали много възможности да научат как се бяга от обещание. Тренират за развода.

Идеята да се завърнем към ера на ранни бракове все още е плащеща - и с основание. Не става дума просто да се затегне възела между замечтаните осемнадесетгодишни и да ги избутаме в реалния свят. Предците ни са можели да се омъжат рано, защото са били включени в мрежа на подкрепа, която позволявала такава стъпка. Младите хора не са вродено некомпетентни, но все още има много какво да научат, точно както младоженците на каквато и да е възраст. В миналите поколения една млада двойка е била обградена от семейство и приятели, които ги насочвали и подкрепяли, не само при плаването из водите на новия брак, но и при практичните умения да се сработи семейството – как се води бюджет, как се поправя течащия покрив, как се сменя мръсна пелена. Не е хубаво човек да е сам; не е хубаво и една млада двойка да е изолирана. В нашето време на продължително обучение двойките, които се женят рано, го правят по-скоро преди да завършат колеж, а това изисква практическата и емоционална подкрепа на семейство и приятели.[...]"

Фредерика Матюс-Грийн

Linkin Park - Minutes to Midnight

Понеже пак почнах да си въртя този албум, а и защото така, както гледам, скоро "Ритъм" няма да излезе (от лятната си ваканция?), но пък понеже не ми се пише нещо не толкова форматирано, а и защото всъщност трябва да пиша за "Чайка", а и...

Всяко време с нещото си

Край. Каквото било, било. Третият албум на Линкин Парк се чакаше с толкова трескави и тревожни предположения и обсъждания, на които би завидял и най-отракания отбор квартални бабички-клюкарки. Какво ли ще издадат – дали пълна промяна или упорито ще се придържат към досегашния рап-метъл? И в двата случая унищожителните критики нямаше да ги подминат. И ей го на - не подминаха – едва издаден, Minutes To Midnight предизвика яростни полемики. Но докато кучетата лаят, керванът си върви, и той окупира върховете на класациите и продажбите. И несъмнено отбеляза края на една ера. Нещо като всичко след Черния на Металика – отречено от върлите фенове с кървящо сърце и сълзи на очи. Надгробен камък на рап-метъла, комерсиално залитане, лов за нови фенове или закономерното неизбежно улягане след четири години пауза – всъщност всичко наведнъж, с две думи дискът е отличен продукт. С повече от две: като начало е излязъл от ръцете на Рик Рубин (ето защо на места звучи леко а ла Ю Ту, сериозно). Изненадващо силно застъпени лирични отклонения – като се почне от направо нежното интро и се стигне до електро баладата “Valentine’s Day”. Текстовете са не особено силни – по досадната вече тема за Буш и световната несправедливост, и малко порядъчни лични душевни терзания. Рап само в две парчета, останалото е модерен рок с плътен, разнообразен саунд, електроника и хипхоп. Китарите на места звучат очарователно седемдесетарски, че дори има и сола. Ако Hybrid Theory и Meteora са мачкащи валяци, къде по нанадолнището, къде по нанагорнището, то новата тава е бетонобъркачка. Яко, както и да го погледнеш.

Безлично

Цък!

Половината не мога да ги позная...

В неделя рано билки брала

Вече е сутрин и човек... опа, една вещичка може спокойно да легне да спи. Пошетах си през нощта, по едно време реших да поготвя - като не ми се работи, се сещам да правя нaй-невероятни неща. Като например грис халва.
И ето, рано сутрин в неделя, навън е хладно, в кухничката е топло, долу вече се разхождат кучета, а денят обещава да е ако не топъл, то поне слънчев и ще планинарстваме така като гледам.
Слънцето е изгряло съвсем безшумно и безцеремонно, навън се стели прекрасна есен, може да е малко тъжна, но хубаво тъжно, спокойно някак си
в кухнята парчетата грис и не подозират какво светкавично омитане ги очаква, дими арабско кафе и изпълва стаята с аромат на кардамон. То се пие, разбира се, в три пъти по-малки чашки, но за моите цели количеството е недостатъчно. Ами добро утро, така да се каже ;)
А на изпроводяк, малко веселба от "Бони Нем" - юнаци-руснаци трашари-подигравчии:

Livin' la vida loca


It's my life

Да се почерпим

Днес е нещо като Ден на преводача (ако правилно съм запомнила). Което трябва да се отбележи и ей ме на, седнала посред нощите да превеждам. По-добре щеше да е да съм седнала пред нощвите или да подреждам, но не би.
По случай повода си позволявам да направя един подарък (за Не-рожден ден), при все че усещам как няма да се размине без подробен пост на тема Camel:

***

Змеев писа нещо за виртуалните условности. Ето сега ми се е прищяло да публикувам пост, който е изключително условен и от типа "Това сега за какво го пиша, след като не интересува никого". О, вечно съмняващата се душа, защо не си остана в Романтизма...
(Тематично някак си - есенно, а и нали в блога се разказва.)

***
Разказвай тихичко.

Долитат ми листа от някой лес помръкнал
в нечакани милувки на невярна есен;
заспиват вечерните сенки с тъмна песен -
не виждам никого, а чувам стъпки...
                                       Някой е замръкнал...

Налита тъмен дух - нявярно наскоро прехвръкнал
под някой лес, погубен от милувките на златна есен;
загиват вечерните сенки с тъмна песен, -
не виждам никого, а чувам стъпки...
                                       Някой е замръкнал...
Тихо ми разказвай.

Трифон Кунев

На изток от рая

Първите ми и неизличими спомени за тази книга са от библиотеката на нашите, която в първата ни къща се помещаваше в спалнята и аз спях там. Гърбът на книгата, с нарисувана, почти скицирана фигура на черен човек, отдалечаващ се в ръка с нож към оранжево слънце, а на земята лежи проснат друг. Представа си нямах от Каин и Авел, но реших, че сигурно книгата е за някакви престъпници и не ми се искаше да имам нещо общо с нея. Както и с една друга, лилава и дебела, само защото името там бе непроизносимо - Съмърсет Моъм. За 6-7 годишното дете, което бях, това представляваше изумително странно съчетание от звукове. Реално до сега не съм и докосвала Моъм, а "На изток от рая" винаги свързвах с някакво отблъскващо пропито с кръв произведение. Минаха 20 години с тази представа.

Един ден с Дайк си говорехме за американските автори. Смятам, че съм чела малко от онова златно поколение, писало в началото-средата на миналия век. Да, обожавам О.Хенри, Хелър, Вонегът и Сароян, но до там. После прочетох "Джони грабна пушката" и прибавих към смипъка Далтън Тръмбо. После почина Вонегът и прочетох последния му роман, а човекът, който ми го даде, ми даде и "По пътя". Има нещо в Керуак, което не ми допада съвсем, някаква ръбатост, някаква типично мъжка чепатост, която може би усетих и в "Спасителя в ръжта" и затова не харесах и него. Но след Kеруак реших да продължа и взех "Улица Консервна". Толкова топла, слънчева и човешка книга отдавна не бях чела. Именно човешка, не мъжка, не женска, не чепата и ината, брутална и хилеща се, не лигава и сълзлива, слабостно разнежваща се в импресии. А силна, помитаща с поток от златна слънчева светлина, промиваща и пречистваща. Разкош.

Съвпадение, но в Турция Елена беше взела "На изток от рая" да си чете и докато влизаше да плува, аз я започнах. Чета сравнително бързо и почти я приключих, но не съвсем. Нямам я в София, та онзи ден я взех от колежка и снощи я приключих.
Хареса ми, страшно много ми хареса. Преплитането на житейските пътища, гледано изотгоре и издалеко, е впечатляващо. Много интересна трактовка на притчата за Каин и Авел, много мъдра, много добра. Малко ми стана неловко от толкова проницателни хора, от това, че чувства и емоции се разпознаваха по едно движение или пробягала по лицето сянка, но може би преди е било по-лесно да се чете у хората.
Освен всичко друго, книгата ми припомни неща за отношенията между хората и ми обърна внимание за някои. Успокои ме, приласка и вля една доза слънце в мен. Станйбек пише толкова леко, почти лесно и притежава свойството и най-големите катаклизми, трагедии и напрежение да разрешава така естествено, че аз, която вътрешно изтръпвам от болка и често плача, чета ли за разни лошотии и несправедливости, този път ги понесох. А и "щастливият край" на места, който вече е започнал да се превръща в синоним на "лош край, некачествен и нереален" никак не изглежда така. Реабилитация! :)
Прекрасна книга.

Ужасните родители - театралният сезон започва

Премиерата в театър "София" на пиесaта на Жан Кокто "Ужасните родители" приятно ме изненада. Представях си - Кокто, Възкресия Вихърова, театър "София" (който винаги ме е отблъсквал с монолитната си, студена сграда, в която гледах доста късно "Пир по време на демокрация" в празен огромен прашен салон, с оттенък на мизерия) - амалгамата придоби отблясъка на студена артистичност и авангардно лопнати кепенци пред посредствената ми душа. Нищо подобно обаче.

Още с пресконференцията започнах да се стоплям. Обичам ги пресконференциите в театрите, когато не са в голите, кънтящи фоайета (както имат навика да ги правят Сълзата и Народния), а в някоя заличка, стаичка, където се намира покрита с плюш маса, поизтъркан дебел мокет, някой и друг шкаф, тук-таме пиано, ;) прозорци, които предоставят скришни гледки към вътрешен двор, примерно. Театралите палят цигари, така забранените вече повсеместно цигари, които обаче толкова добре си пасват с обстановката и я допълват някак си със синкавия си дим и острата миризма, че тя става лека, пухкава и уютна. Изобщо няма значение, че понякога се говорят глупости, че понякога се говорят умнотии, че трептят високопарни фрази, че повечето в залата са престарели бабички (и до сега не съм разбрала бивши журналистки, театралки или какво са), луди представители на гилдията (имам си колоритни любимци), журналисти от ресор "Култура", които в повечето случаи ходят както на такива пресконференции, така и на промоция на новия албум на Преслава, примерно, и пишат разни дивотии. Като например тук. Изобщо нямам претенции да пиша добре за театър, но поне се старая да имам някакъв добър стил и език. Това прилича на съчинение в училище. Какво значи "Според мен от този сюжет и текст винаги може да се изкара нещо ново..." или финалът: "Представлението потапя в размисъл всеки зрител. Кара ни да бъдем по-искрени и непринудени в отношенията си с околните." И по-добри, да си мием ръцете и да си изяждаме закуската. "Режисьорската адаптация на текста е успешна" - тоест?
Както и да е.

Самата постановка е много добре изградена, а пиесата си е класика. Ако не се лъжа, постановката на Михаил Събев (в ролите Славка Славова, Васил Бинев, Юлияна Караньотова, Васил Димитров и Таня Масалитинова) в Театър 199 е най-дълго играната изобщо на българска сцена. Чудесна актьорска игра, въпреки малко фалшивите нотки на моменти, предполагам дължи се на предпримиерата, много добра сценография и хореография. Само ми се стори, че краят е попретупан, но е възможно просто да не съм наясно с текста. Лично на мен много ми хареса как игра Лилия Маравиля, много повече дори от играта на Петя Силянова. Доста добре се справи и младата Искра Донова, всъщност направо чудесно. За мъжката част - Сава Пиперов като бащата бе почти идеален, само имаше един момент, в който преходът от затворения в своя си свят мъж към решително нареждащия и изнудващ тип нещо не ми се разреши спонтанно. Росен Белов се носеше вихрено по сцената, без ни най--малко запъване или залитане, задъхано, напрегнато изпълнение, грабващо вниманието от раз. Само да не беше това коремче - доста грозно седи, като тръгне да се съблича. Може да е пресилено, но тялото на актьора е негов инструмент, защо не го поддържат поне малко, той е млад, няма да му е трудно... Както и да е.
Пиесата, постановката - препоръчвам.

Виж ти, виж ти...

Този тест разправя, че :

	You would fall for the gentleman. Keep an eye out for your love at your next formal or field trip to the opera. Watch out for bad boys who walk on the inside of the curb and don't hold the door for you, and you'll end up with the guy who's suave, sophisticated, and classy through-and-through. What Kind of Guy Will You Fall For?

Нда. Малката подробност, че това е изключително рядък вид, а данните за съществуващите в света екземпляри са непотвърдени, няма да ме спира, я!

На висок ток

Пътувам си блажено в претъпкания автобус номер 76 и си чета книга. Внезапно една мисъл, незнайно как появила се, още по-незнайно как непоявила се по-рано, когато й беше времето, ме осенява: в торбичката с дрехите и обувките за танци са ми обувките за тангото. А не скарпините за народни танци. Който не внимава и не си сменя облеклото! И сега какво? Аз съм с някакви шеметни токчета в момента, малко по-ниски от тези на обувките за танго. Ми... айде, няма да се връщам. Изтанцувах си сума ти хора на ток (да, болят ме сега краката) и съм горда, че си ги изиграх даже много добре. Може да ти е гадно, но важното е да не си личи пред другите ;)
Работата е там, че един приятел от групата ме поднася за тангото и веднага опитва да ме накълве: "И къде ще го танцуваш това танго?" Е, джанъм, то си има танго партита - милонги, точно както си има и за салсата, примерно.
Пък и у дома може да искам да си го танцувам. Или в Аржентина да ми се е приходило.
Защо (стигнахме до идеята на постинга, вече оформена като поанта, сиреч наближаваме финалето и можем да се ориентираме към приключване) когато някой прави нещо не чак толкова често срещано (защото танцуването на танго даже не е и необичайно), реакциите са по-скоро "я да те срежа" вместо "ей, супер, интересно е, сигурно ти доставя удоволствие" (нали, щото иначе нямаше да го запиша).
Знам, да. Упражнявам се в риторика.

Реминесценции

От лятото. Което още не си е отишло, пък!

Змийският остров.

Истинското му име е остров Свети Тома. Май вече никой не знае защо е кръстен точно на този светец. Защо е "змийски" обаче се знае - там има доста змии. Ако някой случайно попаднал тук човек се зачуди "това сега пък за какво ни го разказва момичето?", ще кажа - мисля, че има някои интересни нещица за мястото, кой знае, може някой ден да помогнат в "Стани богат"...
Та по българското Черноморие се намират не повече, не по-малко от 5 острова. Да си ги преброиш на пръстите на едната ръка, буквално. И те са Змийският (св. Тома), Света Анастасия (бившият остров Болшевик в Бургаския залив), Свети Иван (най-големият, край Созопол), Свети Кирил (или св. Кирик, който е свързан със Стария град на Созопол чрез бетонен вълнолом) и Свети Петър (мъничък спътник на св. Иван). Така. Змийският остров се намира близо до блатото Аркутино, сега на него може да се ходи, ако правилно си спомням, преди беше забранено, но продължава да е резерват. Въпросните змии са морски и не хапят, а си закусват с риба. Плуваш си, значи, към острова, разминаваш се с някоя водна змия, кимвате си за поздрав и си продължаваш. Аз как стигам до този остров - ами понеже нямах под ръка лодка, яхнах един дюшек и с брат ми и вуйчо ми за охрана (те си плуваха) поех натам. Малко е страшничко, но в момента, в който НЕ мислиш колко метра вода има под теб, се ядва.
Брат ми (По-големият от двамата ми по-малки от мен братя):


аз


и заедно


Заслужава си пътешествието, защото, изкачиш ли се на напечения от слънцето гръб на скалите, придобиваш съвсем различна гледна точка към брега и морето. Освен това там е пълно с кактуси. И то не какви да е, а диворастящи, от южноамериканския вид Смокинена опунция, засадени навремето от цар Борис III, който ги е пренесъл от ботаническата градина в Братислава. Те са плъзнали по голяма част от острова и той на практика е непроходим. През юни цъфтят с големи, жълти цветове, а през август - септември дават плод, който се яде и по непотвърдени данни има аромат на ягода.
Навремето е имало параклис на св. Тома, сега няма. Останали са обаче легендите за заровени пиратски съкровища. Имало по тези брегове дори един много страшен хайдутин, Вълчан (ако не се лъжа), който нападал с четата си бавноподвижните турски гемии. Още търсят иманяри съкровищата му, особено около скалния феномен Лъвската глава, но това е на брега. Островът притежава мини фиордчета, сигурна съм - преровени отдавна от търсачите на съкровища.
Резерват "Змийски остров" влиза в буферна зона, която включва и природната забележителност Маслен нос, най-източната точка на Странджа и трети по големина на българското Черноморско крайбрежие. Маслен нос е наречен така, защото навремето в острите му, непристъпни скали са се разбивали много кораби. Повечето пренасяли амфори със зехтин и така.... станал маслен (зехтин = дървено масло).



Снимки са мои и на Profy.

Две мисленки

Мисля си...
...за висшето образование тук. Защо във Франция (само за там знам от първа ръка) влизаш в първи курс нещо мноооого общо (вярно, има други ограничения като BAC и от кой град си, брой желания и т.н. Но!). В първи курс първи семестър учех заедно с геолози (!) - да ме видиш сега каква геоложка карта мога да спретна, само дето не знам как се нарича на български, к'во да пра'йш. В края на първи курс ни връчиха по едно листче да направим една отметка какво сме решили да учим, след като вече сме видяли за какво иде реч, биология или геология. После на края на втори курс листчето даваше избор между органична химия и не помня точно какво, като органичната те поставя на пътеката към молекулярната биология, а другото - на общата такава. След всеки такъв избор, направен, след като си имал възможност по един семестър да изучаваш предмети, които ти дават представа за двете насоки, до някакво ниво можеш да смениш предпочитанието си, ако си размислил.
Така аз, тръгнала към биология на субклетъчно ниво, която обаче там се нарича Клетъчна биология, когато реших да се прибирам тук и в СУ любезно ми казаха да си гледам работата, но хорариумът там бил много малък, та ще ме запишат пак в първи курс, взеха и че ме записаха в нормалната Биология, защото Клетъчната тук е по-скоро така ориентирана. А тази биология те прави ботаник, зоолог, класификатор... Работи на едро, един вид. Побеснях.
Откланям се. Исках да кажа, че тук още преди да си разбрал изобщо какво е това биологически факултет, се налага на някакви хартии да пишеш какво ще искаш да завършиш. Ти не знаеш какво точно е молекулярна биология, примерно, или ако имаш бегла обща представа, то не си разпарчетосвал ларви на винарки, за да им гледаш хромозомите, нито си ходил да инжектираш серум в опашката на мишка (рязането на жаби е в последните курсове), за да имаш наистина достоверна представа дали ти се седи забит в лаборатория или ти се ходи из калищата в дивата природа. Но пишеш - първо желание, второ желание. Сега се сещам и за друго - задължителните осем избираеми дисциплини. Дават ти един списък и там пише - нематология, лимнология, цитогенетика, квантова физика (хич не ми се чудете тук, аз това го взех с 6), методи на развитието, клетъчни регулаторни механизми и т.н. Идея си нямаш какво е това, но пишеш, защото трябва да се избере преди изобщо да си имал възможност да идеш на лекции...
Защо?

...вече за втори път ми се случва сметката в такси да ми е еди-си-колко лева и 15 или и 25 стотинки. Давам аз 10 лв. и ми се връща закръглено. Ама дори без да тръгне от кумова срама да търси 50 ст. Просто въпросът е приключен. Отвратена съм. Не само, че 85 ст. си е прекалено голям бакшиш за таксиджията, а най-вече защото едва ли не смята, че то си е в реда на нещата да го оставя. Налага ми се да взимам таксита все още, но от сега си зареждам портфейла с дребни монети. От всичко най-много мразя неприкритото нахалство и наглост!

Спасителният звънец

Робин Гиб ще идва в София, а аз няма да съм тук, за да отида на концерта. Умирам си от яд.
Но не това исках да напиша. Обработвам прес информацията, за да я пусна. Нещата започват така:

РОБЪРТ ГИБ от Би Джийс с концерт в София


Легендарният брат Робърт Гиб от британската група Би Джийс ще изнесе концерт в София на 25 октомври в Зала 1 на НДК. Заедно с него ще дойдат и двамата българи в екипа му - беквокалистката Амалия и китаристът Николо Коцев.Концертът на Робърт Гиб ще бъде с участието на Калин Вельов и музикати от Софийската филфармония.
Bee Gees/Би Джийс е британска група, сформирана от братята Barry, Robin и Maurice Gibb в средата на късните ‘60е в Австралия.

и продължават така:

Той оформя собствената си музикална идентичност със поредица от солови изпълнения, между който хитовете на първа позиция/на челно място Saved by the Bell /Спасени от звънеца/ and Juliet /Жулиета/.

Е, не мога!

Изобщо не коментирам запетаи, пълен член, с/ със и "й".

Аз съм част от силата, която...

Мога ли или не мога, тъй както си седя, барабар Петко с мъжете, да изпляскам един пост за учителите и стачката, един вид така да се каже. Не знам дали мога, то ще се разбере.

Ама почнах да се нервирам от много писаници на глупости по въпроса. То не било това решението да се вдига стачка. То не било решението всеки химик да може да стане учител, като не може да се реализира (ми да. Не може. Трябва ти педагогически ценз, който не ти го дават в Химическия вече. Ама хората си говорят по инерция. То затова има специалност "Биология и химия", примерно, от която не можеш да станеш ни биолог, ни химик, а само учител. И аз, като дипломиран биолог, според димпломата си, учител не мога да стана, трябва да си търся работа в науката.) Някъде четох, че ако настъпи неистов глад за, например, преподаватели химици (като следствие от факта, че химиците не могат да стават учители и тъжно отиват да си работят в Софарма), ще се вдигне заплатата на учителите-химици (голямо търсене, малко предлагане). Но няма да стане така, това е слабият момент на теорията. Ако ще пукнат химик да не остане да преподава, заплатата се определя от бюджет и като няма от къде да се вземе, просто няма! И толкоз.

Просто в държавата всичко е на куц крак. Ни стачката е както трябва, ни правителственото отношение. Аз не се чувствам съпричастна със стачката, въпреки че подкрепям искането за по-високи заплати в сектора. Нямам (все още) ценз за даскал, но обичам да преподавам. Знам, че съм добър учител. Съмнявам се в това понякога, но като цяло го знам. Само че не ми се работи в държавно училище. Нареждам си така нещата, че да мога да работя на такова място с малък хорариум, а през останалото време да си изкарвам пари за живеене. Иска ми се. Обаче децата в училищата като цяло са просто... а те са такива, защото цялото общество е такова. И това положение не може нито един, нито всички учители да го променят. Не и докато в къщи и на улицата (ако света го делим на три: в училище, у дома, на улицата) дърпат на друга страна. Цялата картинка е обречена. Така че независимо какви са заплатите, тези деца няма да си променят "фоновата радиация". Учителите, които имат душата и сърцето да се борят с нея, са като последна кола на състезание - има там някаква надежда за успех. И хъсът да я преследват до някаква степен се определя от заплатата. Тоест трябва прилична заплата. И едновременно с нея - реформа на образованието на един учител (университетското). Защото училището, също както живота отвън, е състезание. За душите на тези деца.

Сънна недостатъчност

Цък, цък, цък, Гугъл, консервиране на гъби.
- Брат ми, тука вчера брах едни шипки...
- А, затова ли имаше по пода в стаята ти?
- Да, защото никой не е нахранил котките, докато ме нямаше! Не е там въпросът, смятам да се пробвам на шипковия мармалад, нали обичаш. Има много претриване, през три сита, затова набрах колкото само за едно бурканче.
- Хитро.
- И едни гъби...
- А, не, такова не ям!
- Масловката няма двойници. Аз след като изкарах "Водорасли и гъби" в унивеситета [това е задължителен предмет от бакалавърския курс] не пипам гъби също де...

Нещо ме е прихванала страст към бурканирането. Смятам да сложа грозде за компот също. Сладката ги пропуснах лекинко, чини ми се. Слагам сега тенджерата да бланширам гъбите и си мисля разни неща. По-скоро две - за издръжливостта и за едно конкретно чувство.
Петък сутрин след 4 часа сън се отправих бодро на работа, работих, после ходих да танцувам, после седнах да работя, работих, на сутринта изпратих превода, помотах се и реших да поспя, но всички решиха да ми звънят по телефона и да минават през нас (един от телефонните разговори наполовина изобщо не го помня). След час "сън" станах, продължих да работя, работих, три часа се каних да си купя нещо за ядене, не си купих, на другата сутрин приключих, изпратих превода, нахраних животните и се приготвих да си лягам, когато звънна Дайк и каза: "Айде на планина". Аз си казах: "К'во толкова, само ми трябва кафе".
Колко часа прави това, точно 48 без : 1 час със сън, добре, слънцето грее ослепително, Дара е на върха на щастието, пътят към Пасарел, 31-и километър, разкошно кафе и палачинка със сладко, Горни Окол, планината, чешма, пътеката, лек сутрешен хлад и слънце. Часовете стават 50, 51 и още, но ми е все едно. Чувствам се като наспана, наоколо е прекрасно, има много гъби, узрели шипки, ожънати жълти поля, зелени борови гори и един пламък от почервеняло дърво сред тях, на хоризонта се е плиснала Рила, срещу нея, на другия хоризонт, се вижда смогът над София. А ние си вървим и си говорим, последния път по този маршрут обсъждахме Персийските мотиви на Есенин, сега си говорим за преводи на поезия, Гарванът и унгарските поети. И ето го чувството - храст. Или дърво. На фона на изумително синьото небе. Такова е само есенес. Опитвам се да разбера какво точно става. Може би... в началото ме връхлита чувството за красота, в цялото й съвършенство. А съвършенството е тъжно. После усещането за самота - наоколо няма нищо, само това дърво - зелено - и небето - синьо. Толкова. Самотата може да е приятна - не съм ли си представяла преди как един ден се събуждам и целият град е празен, не се е случило нищо лошо, просто няма никой. Винаги съм го асоциирала с летните следобеди, които се доближават до това усещане за празност. Не празнота, а празност. Така че има нещо много хубаво като чувство - единственост, самота в целия свят, можеш да правиш каквото си искаш, когато си искаш (и затова най-честно не правиш нищо). Но самотата всъщност също е тъжна. И това за секунда, за част от секунда дървото, изрязано от небето, ми нахлува в душата. Казва: "Виж к'во, отваряй си вратата на душата, че влизам, иначе минавам през прозорците барабар с черчеветата." А тя стъкларията скъпа, така че отварям. Внася нещо толкова хубаво, че чак е тъжно и едновременно ми става страшно добре, много спокойно, много тревожно и ми се доплаква. После премествам поглед и светът пак се изпълва. Мисля, че постоянно ще се чувствам така в пустинята.
После брах шипки и като реших, че ще се огранича с бурканчето от детски храни, оставих Дайк да си бере, а аз полегнах. Тревите са превити от собствената си тежест и от дъждове, но пак се извисяват над мен, над тях е шипковият храст, после е небето. Понякога е хубаво човек да се качи на някой покрив, някое дърво, някое бюро дори и да види света отгоре, с друг път - да допре нос до тревите и буза до пръстта, за да го види в обратния ракурс. Смалих се. После заспах, около час сред тревите и слънцето, докато няколко досадни пчели не ме събудиха. Топла пътека назад, пътят към София, пуснали са топлата вода! айде в банята, час на спирката (добре де, как може след 8 и нещо да няма вече маршрутки за към центъра!!!), гости, филм, 11 ч, лека нощ.
Чудя се, кое е това, което ни кара да "издържаме". В един момент императивът в съзнанието ми е работа, сиреч чувство за дълг и чест. Може би най-вече чест - казала съм, че ще е готово до еди-си-кога, името ми е заложено. Въпреки че до колкото разбирам, има хора, които това не ги спира (Благодаря ви за работата, аз всъщност преводът не съм го гледал, предадох го на клиента, но че го пратихте в срок, сроковете много преводачи не ги спазват...). Хубаво. А при разходка? Тялото ми крещи, че му се спи, кара ме да виждам неподвижните сенки като подвижни черни котки, няма нещо наложително, само спокойствие и слънце, а аз си крача по пътеката. Къде са границите на издържането и колко подвижни са? Кога се предаваш и казваш "Край, не мога повече, спирам, до тук съм". За всичко - за диета, за спор, за каквото и да е. Не ме занимава въпросът колко може да издържи човек, а как контролира този малък спусък в главата си. Май пак ще чета психологическа литература.
Лека нощ!

Есента нахълта с трясък от ясно слънчево небе

За кой ли път си казвам да не взимам обезмаслени продукти и пак. 0.2% сирене за мазане - леле, колко е гадно! Планът беше да хапна нещо, преди да легна да поспя, защото тази нощ премина в преводи, но това не се яде.
И Кока-кола лайт ми е гадна. Изобщо здравословните или "по-здравословни" храни и напитки в болшинството си са лишени от вкусен вкус и кънтят на кухо в диапазона на луковиците на езика, или вкусът е някакъв друг, привнесен и абсолютно неадекватен.
Чудя се какви вкусове усещат котките. Черната е на хапчета заради гастрит и въпреки че успявам да я излъжа с едното лекарство, Алмагел не приема. Насилствените методи са безрезултатни, освен ако не се намира наоколо някой, тренират от камикадзета или от будистки монаси. А смесен с храна не го докосва. Излишно е да споменавам, че другата котка, нейна плът и кръв, дебела три пъти повече, го омете, да не ходи зян, не друго.
След като споделящите домовете ни животни са толкова различни в светоусещането си от нас, къде сме тръгнали да пращаме в космоса капсули...
Вчера за пръв път писах Letter of Resignation. Де ли ще ми останат сили да спретна лаконичен пост по психологическата страна на нещата.

Я, навън е есен!


Ако в чая въздъхнат горчиви треви
И потръпне червената риза на клена,
Иде време за горест, иде мраз несъмнено,
А сърцето на лятото още кърви.


Дайк написа:
Подготвям се за зимата,
запомняйки ръждата
на клоните…
и как ниско пада слънцето
въобразило си, че е вечно.
Слагам сняг
за да има пъртина
в дълбоките думи...
и за всеки случай
една ябълка в джоба.


Аз отбелязах:
Тънките кожички на смокините
са посинели в стремежа да удържат
пиршеството на плътта им огнена -
златни искри в сърцето на рубини.

И само едно мръдване на рамо,
помахване на жълто листо,
застинал извън времето въздух -
глътка, жилка зелена в мрамор

дребнотии такива бележат
захладняването на чувствата,
изслетляването на сетивата,
авангарда на валежите.
...

Високи размисли

Самолетът се издига над пистата и малко след това пилотът явно се забавлява - виражче тук, пропадане там. Целият самолет възклицава, повечето много весело - самолетът е пълен с български туристи, връщащи се от Мармарис. А на мен ми заглъхват ушите, не ми се повдига - аз съм държеливо жувотно - обаче ме хваща страх. Нищо не можах да й разбера на тая стюардеса как се борави със спасителната жилетка. И листчето с инструкциите го нямам (но за сметка на това имам брошура за скъпи хотели в Бодрум).
Беснея по повод на сънародниците си, които здравата са ме подгряли още от автобуса, с който ни събираха от хотелите. Бай Ганьо е писан отдавна, но явно не чак толкова. Едър тип с кожено елече на голо говори на висок глас кое за колко пари си купил на далавера, как се пазарил, кое от къде може да се вземе. Подвиква на жена си - да ми извадиш риза. И чорапи. В София щото е студено. Това в продължение на около час, беше седнал в автобуса зад нас. Слизаме от автобуса на летището, хората се движат като стадо. Преди качването на борда минавам през безмитния магазин, да видя дали не продават ментов Бейлис - открих, че имало такъв и като любител на Бейлиса и на ментата не мога да пропусна. Продават, но големи бутилки, а мразя да мъкна багаж. Може би в Гърция, края на октомвеи, ще има. Хората от автобуса се познават с ключови реплики из добре заредения магазин. Изнизвам се подло да си търся "гейт"-а.
В самолета типът пред мен се е зарекъл да ми премаже коленете с облегалката си - редува шеги на висок глас с истерично изтряскване в седалката. Това го правят малките деца. Този е на повече от 30. Зад мен пък са решили да дойдат на моето място през моята облегалка. Всички се смеят много високо. Самолетът кънти. Аз сто на сто съм станала по-заядлива, но има и с какво да се заяждам.
(Скоба - днес обучение в работата. По нещо наречено MCD Maker. Уводната статия беше за бази данни и таблици. Аз вързах разни кусури на колегата - после, разбира се, между колежки. Мисля си, че съм станала много критична, критикарка дори. Но и друго - като имам мнение по въпрос, от който разбирам, мога да си го кажа.)
Самолетът се накланя на ляво, на дясно, ушите ми глъхнат, пропадаме. Аз летя по самолети от малка и винаги съм ги обичала. Но си е страшничко за миг. Хората се хилят, а на мен ми изглежда като онази веселост на тълпа, която нагазва в дълбокото с крясъци "Я, колко интересно, какво ще стане, ако влезем навътре".

После има въздушни ями, а под нас е мастилено черно - облаците вече се стелят из небето. Под самолета. Премислям какво може да стане. Хората се оправят. Котките също. Но какво ще прави кучето ми... Кучетата са толкова зависими в обичта си.

Лудетини

Моля най-учтиво текстът по-долу да не се чете. Не устоях на изкушението, на което е подложен всеки пишман драскач, нещото някъде да се публикува! Но моля, поне да не се чете. Благодаря.

Тази зима ще ме загроби. Още сега го усещам във взъдуха. Нещо ми стана криво и... диво. Малко нощни разговори и ето какво се получава ;) за около пет минути в един посред нощ...
Да ви предложа чай от самовара и сладко от боровинки?
Или предпочитате едно мартини с две зелени маслинки?

Ах...


не може ли тоя монитор така да не свети
все едно ми завира в очите горящи конфети!
Ах...
ах, как ми се иска по мутрата някой да фрасна,
поне за минутка да се почувствам прекрасно;
но явно не мога, седя си, пропит от тъгата,
която е облак дъжовен, ръмящ над главата ми
и стихове даже не мога да пиша, каква орисия,
ах, да знаех тайкуондо, тогава да видите вие.
На двора пролайва разсънено куче
а тоя монитор блести ми и аз се научих
как нощите черни, катранени да превръщам
в сияни и бели, като над руска къща
в която над печката спи котарака,
ври самоварът, а до прозореца някой те чака,
докато ти из далечния запад или из Урала
караш весело с ватенка топла два самосвала
и изпълняваш предсрочно заветната петилетка.
Не мога да фрасвам, затуй взимам си плетката
и вместо силата груба, минавам на вербализация
"простак със простака" е извор на мотивация!

Ах...
каква нощ теменужена. Хърка кучето свито
на кравайче във ъгъла. Млък! го замерям със ситото!
(защото тази сутрин от много ъкъл си ритнах кросното,
а нощвите с коритото тръгнаха през просото,
скоба във скобата, тази рима е простовата,
но дип, не придирай, да не стане бела. Та...)
събуди се кучето, ще го нахраня с бисквити,
а после заспиваме двамата гушнати, на кравайчета свити.

Това е под специален лейбъл "Лудостта на двата папагала, в лодката, без да броим кучето и тримата танкисти".

Дъжд

И просто нямам какво да кажа. Може ли този Юрий Шевчук да пее така? Лягам и умирам и толкова.



Дождь, звонкой пеленой наполнил небо майский дождь.
Гром, прогремел по крышам, распугал всех кошек гром.
Я открыл окно, и веселый ветер разметал все на столе -
Глупые стихи, что писал я в душной и унылой пустоте.

Грянул майский гром, и веселье бурною пьянящею волной
Окатило. Эй, вставай-ка и попрыгай вслед за мной.
Выходи во двор, и по лужам бегай хоть до самого утра.
Посмотри, как носится смешная и святая детвора.

Капли на лице - это просто дождь, а может плачу это я.
Дождь очистил все, и душа, захлюпав, вдруг размокла у меня.
Потекла ручьем прочь из дома к солнечным некошеным лугам.
Превратившись в пар, с ветром полетела к неизведанным мирам.

И представил я: город наводнился вдруг веселыми людьми.
Вышли все под дождь, хором что-то пели и плясали, черт возьми.
Позабыв про стыд и опасность после с осложненьем заболеть,
Люди под дождем, как салют, встречали гром - весенний первый гром.

Вангелис "12 o'clock"

Направила съм си цял един списък с теми за блогване. Може да не напиша и нито една, в края на краищата. Докато понамалее малко купът с работа обаче, ми се искаше да споделя нещо старо, но хубаво. Не намерих клип към тази песен и линквам един "сглобен". Хубави картини, но пречат на моето възприятие на... "песента"? Въпреки ударите на камбана, никога не съм си представяла църкви и Бог, а само една безкрайна безкрайност, космос, галактика, открито пространство, студената светлина на звездите и това съчетано с безкрайната безкрайност на летен следобед, онзи мъртъв час около два, топлина, светлина, нещо красиво, крехко, кристално звънтящо като струите на ручей.
Заповядайте, с обич за вас, песента:

А това е по-скоро визуалната ми представа: