В неделя рано билки брала

Вече е сутрин и човек... опа, една вещичка може спокойно да легне да спи. Пошетах си през нощта, по едно време реших да поготвя - като не ми се работи, се сещам да правя нaй-невероятни неща. Като например грис халва.
И ето, рано сутрин в неделя, навън е хладно, в кухничката е топло, долу вече се разхождат кучета, а денят обещава да е ако не топъл, то поне слънчев и ще планинарстваме така като гледам.
Слънцето е изгряло съвсем безшумно и безцеремонно, навън се стели прекрасна есен, може да е малко тъжна, но хубаво тъжно, спокойно някак си
в кухнята парчетата грис и не подозират какво светкавично омитане ги очаква, дими арабско кафе и изпълва стаята с аромат на кардамон. То се пие, разбира се, в три пъти по-малки чашки, но за моите цели количеството е недостатъчно. Ами добро утро, така да се каже ;)
А на изпроводяк, малко веселба от "Бони Нем" - юнаци-руснаци трашари-подигравчии:

Livin' la vida loca


It's my life

Да се почерпим

Днес е нещо като Ден на преводача (ако правилно съм запомнила). Което трябва да се отбележи и ей ме на, седнала посред нощите да превеждам. По-добре щеше да е да съм седнала пред нощвите или да подреждам, но не би.
По случай повода си позволявам да направя един подарък (за Не-рожден ден), при все че усещам как няма да се размине без подробен пост на тема Camel:

***

Змеев писа нещо за виртуалните условности. Ето сега ми се е прищяло да публикувам пост, който е изключително условен и от типа "Това сега за какво го пиша, след като не интересува никого". О, вечно съмняващата се душа, защо не си остана в Романтизма...
(Тематично някак си - есенно, а и нали в блога се разказва.)

***
Разказвай тихичко.

Долитат ми листа от някой лес помръкнал
в нечакани милувки на невярна есен;
заспиват вечерните сенки с тъмна песен -
не виждам никого, а чувам стъпки...
                                       Някой е замръкнал...

Налита тъмен дух - нявярно наскоро прехвръкнал
под някой лес, погубен от милувките на златна есен;
загиват вечерните сенки с тъмна песен, -
не виждам никого, а чувам стъпки...
                                       Някой е замръкнал...
Тихо ми разказвай.

Трифон Кунев

На изток от рая

Първите ми и неизличими спомени за тази книга са от библиотеката на нашите, която в първата ни къща се помещаваше в спалнята и аз спях там. Гърбът на книгата, с нарисувана, почти скицирана фигура на черен човек, отдалечаващ се в ръка с нож към оранжево слънце, а на земята лежи проснат друг. Представа си нямах от Каин и Авел, но реших, че сигурно книгата е за някакви престъпници и не ми се искаше да имам нещо общо с нея. Както и с една друга, лилава и дебела, само защото името там бе непроизносимо - Съмърсет Моъм. За 6-7 годишното дете, което бях, това представляваше изумително странно съчетание от звукове. Реално до сега не съм и докосвала Моъм, а "На изток от рая" винаги свързвах с някакво отблъскващо пропито с кръв произведение. Минаха 20 години с тази представа.

Един ден с Дайк си говорехме за американските автори. Смятам, че съм чела малко от онова златно поколение, писало в началото-средата на миналия век. Да, обожавам О.Хенри, Хелър, Вонегът и Сароян, но до там. После прочетох "Джони грабна пушката" и прибавих към смипъка Далтън Тръмбо. После почина Вонегът и прочетох последния му роман, а човекът, който ми го даде, ми даде и "По пътя". Има нещо в Керуак, което не ми допада съвсем, някаква ръбатост, някаква типично мъжка чепатост, която може би усетих и в "Спасителя в ръжта" и затова не харесах и него. Но след Kеруак реших да продължа и взех "Улица Консервна". Толкова топла, слънчева и човешка книга отдавна не бях чела. Именно човешка, не мъжка, не женска, не чепата и ината, брутална и хилеща се, не лигава и сълзлива, слабостно разнежваща се в импресии. А силна, помитаща с поток от златна слънчева светлина, промиваща и пречистваща. Разкош.

Съвпадение, но в Турция Елена беше взела "На изток от рая" да си чете и докато влизаше да плува, аз я започнах. Чета сравнително бързо и почти я приключих, но не съвсем. Нямам я в София, та онзи ден я взех от колежка и снощи я приключих.
Хареса ми, страшно много ми хареса. Преплитането на житейските пътища, гледано изотгоре и издалеко, е впечатляващо. Много интересна трактовка на притчата за Каин и Авел, много мъдра, много добра. Малко ми стана неловко от толкова проницателни хора, от това, че чувства и емоции се разпознаваха по едно движение или пробягала по лицето сянка, но може би преди е било по-лесно да се чете у хората.
Освен всичко друго, книгата ми припомни неща за отношенията между хората и ми обърна внимание за някои. Успокои ме, приласка и вля една доза слънце в мен. Станйбек пише толкова леко, почти лесно и притежава свойството и най-големите катаклизми, трагедии и напрежение да разрешава така естествено, че аз, която вътрешно изтръпвам от болка и често плача, чета ли за разни лошотии и несправедливости, този път ги понесох. А и "щастливият край" на места, който вече е започнал да се превръща в синоним на "лош край, некачествен и нереален" никак не изглежда така. Реабилитация! :)
Прекрасна книга.

Ужасните родители - театралният сезон започва

Премиерата в театър "София" на пиесaта на Жан Кокто "Ужасните родители" приятно ме изненада. Представях си - Кокто, Възкресия Вихърова, театър "София" (който винаги ме е отблъсквал с монолитната си, студена сграда, в която гледах доста късно "Пир по време на демокрация" в празен огромен прашен салон, с оттенък на мизерия) - амалгамата придоби отблясъка на студена артистичност и авангардно лопнати кепенци пред посредствената ми душа. Нищо подобно обаче.

Още с пресконференцията започнах да се стоплям. Обичам ги пресконференциите в театрите, когато не са в голите, кънтящи фоайета (както имат навика да ги правят Сълзата и Народния), а в някоя заличка, стаичка, където се намира покрита с плюш маса, поизтъркан дебел мокет, някой и друг шкаф, тук-таме пиано, ;) прозорци, които предоставят скришни гледки към вътрешен двор, примерно. Театралите палят цигари, така забранените вече повсеместно цигари, които обаче толкова добре си пасват с обстановката и я допълват някак си със синкавия си дим и острата миризма, че тя става лека, пухкава и уютна. Изобщо няма значение, че понякога се говорят глупости, че понякога се говорят умнотии, че трептят високопарни фрази, че повечето в залата са престарели бабички (и до сега не съм разбрала бивши журналистки, театралки или какво са), луди представители на гилдията (имам си колоритни любимци), журналисти от ресор "Култура", които в повечето случаи ходят както на такива пресконференции, така и на промоция на новия албум на Преслава, примерно, и пишат разни дивотии. Като например тук. Изобщо нямам претенции да пиша добре за театър, но поне се старая да имам някакъв добър стил и език. Това прилича на съчинение в училище. Какво значи "Според мен от този сюжет и текст винаги може да се изкара нещо ново..." или финалът: "Представлението потапя в размисъл всеки зрител. Кара ни да бъдем по-искрени и непринудени в отношенията си с околните." И по-добри, да си мием ръцете и да си изяждаме закуската. "Режисьорската адаптация на текста е успешна" - тоест?
Както и да е.

Самата постановка е много добре изградена, а пиесата си е класика. Ако не се лъжа, постановката на Михаил Събев (в ролите Славка Славова, Васил Бинев, Юлияна Караньотова, Васил Димитров и Таня Масалитинова) в Театър 199 е най-дълго играната изобщо на българска сцена. Чудесна актьорска игра, въпреки малко фалшивите нотки на моменти, предполагам дължи се на предпримиерата, много добра сценография и хореография. Само ми се стори, че краят е попретупан, но е възможно просто да не съм наясно с текста. Лично на мен много ми хареса как игра Лилия Маравиля, много повече дори от играта на Петя Силянова. Доста добре се справи и младата Искра Донова, всъщност направо чудесно. За мъжката част - Сава Пиперов като бащата бе почти идеален, само имаше един момент, в който преходът от затворения в своя си свят мъж към решително нареждащия и изнудващ тип нещо не ми се разреши спонтанно. Росен Белов се носеше вихрено по сцената, без ни най--малко запъване или залитане, задъхано, напрегнато изпълнение, грабващо вниманието от раз. Само да не беше това коремче - доста грозно седи, като тръгне да се съблича. Може да е пресилено, но тялото на актьора е негов инструмент, защо не го поддържат поне малко, той е млад, няма да му е трудно... Както и да е.
Пиесата, постановката - препоръчвам.

Виж ти, виж ти...

Този тест разправя, че :

	You would fall for the gentleman. Keep an eye out for your love at your next formal or field trip to the opera. Watch out for bad boys who walk on the inside of the curb and don't hold the door for you, and you'll end up with the guy who's suave, sophisticated, and classy through-and-through. What Kind of Guy Will You Fall For?

Нда. Малката подробност, че това е изключително рядък вид, а данните за съществуващите в света екземпляри са непотвърдени, няма да ме спира, я!

На висок ток

Пътувам си блажено в претъпкания автобус номер 76 и си чета книга. Внезапно една мисъл, незнайно как появила се, още по-незнайно как непоявила се по-рано, когато й беше времето, ме осенява: в торбичката с дрехите и обувките за танци са ми обувките за тангото. А не скарпините за народни танци. Който не внимава и не си сменя облеклото! И сега какво? Аз съм с някакви шеметни токчета в момента, малко по-ниски от тези на обувките за танго. Ми... айде, няма да се връщам. Изтанцувах си сума ти хора на ток (да, болят ме сега краката) и съм горда, че си ги изиграх даже много добре. Може да ти е гадно, но важното е да не си личи пред другите ;)
Работата е там, че един приятел от групата ме поднася за тангото и веднага опитва да ме накълве: "И къде ще го танцуваш това танго?" Е, джанъм, то си има танго партита - милонги, точно както си има и за салсата, примерно.
Пък и у дома може да искам да си го танцувам. Или в Аржентина да ми се е приходило.
Защо (стигнахме до идеята на постинга, вече оформена като поанта, сиреч наближаваме финалето и можем да се ориентираме към приключване) когато някой прави нещо не чак толкова често срещано (защото танцуването на танго даже не е и необичайно), реакциите са по-скоро "я да те срежа" вместо "ей, супер, интересно е, сигурно ти доставя удоволствие" (нали, щото иначе нямаше да го запиша).
Знам, да. Упражнявам се в риторика.

Реминесценции

От лятото. Което още не си е отишло, пък!

Змийският остров.

Истинското му име е остров Свети Тома. Май вече никой не знае защо е кръстен точно на този светец. Защо е "змийски" обаче се знае - там има доста змии. Ако някой случайно попаднал тук човек се зачуди "това сега пък за какво ни го разказва момичето?", ще кажа - мисля, че има някои интересни нещица за мястото, кой знае, може някой ден да помогнат в "Стани богат"...
Та по българското Черноморие се намират не повече, не по-малко от 5 острова. Да си ги преброиш на пръстите на едната ръка, буквално. И те са Змийският (св. Тома), Света Анастасия (бившият остров Болшевик в Бургаския залив), Свети Иван (най-големият, край Созопол), Свети Кирил (или св. Кирик, който е свързан със Стария град на Созопол чрез бетонен вълнолом) и Свети Петър (мъничък спътник на св. Иван). Така. Змийският остров се намира близо до блатото Аркутино, сега на него може да се ходи, ако правилно си спомням, преди беше забранено, но продължава да е резерват. Въпросните змии са морски и не хапят, а си закусват с риба. Плуваш си, значи, към острова, разминаваш се с някоя водна змия, кимвате си за поздрав и си продължаваш. Аз как стигам до този остров - ами понеже нямах под ръка лодка, яхнах един дюшек и с брат ми и вуйчо ми за охрана (те си плуваха) поех натам. Малко е страшничко, но в момента, в който НЕ мислиш колко метра вода има под теб, се ядва.
Брат ми (По-големият от двамата ми по-малки от мен братя):


аз


и заедно


Заслужава си пътешествието, защото, изкачиш ли се на напечения от слънцето гръб на скалите, придобиваш съвсем различна гледна точка към брега и морето. Освен това там е пълно с кактуси. И то не какви да е, а диворастящи, от южноамериканския вид Смокинена опунция, засадени навремето от цар Борис III, който ги е пренесъл от ботаническата градина в Братислава. Те са плъзнали по голяма част от острова и той на практика е непроходим. През юни цъфтят с големи, жълти цветове, а през август - септември дават плод, който се яде и по непотвърдени данни има аромат на ягода.
Навремето е имало параклис на св. Тома, сега няма. Останали са обаче легендите за заровени пиратски съкровища. Имало по тези брегове дори един много страшен хайдутин, Вълчан (ако не се лъжа), който нападал с четата си бавноподвижните турски гемии. Още търсят иманяри съкровищата му, особено около скалния феномен Лъвската глава, но това е на брега. Островът притежава мини фиордчета, сигурна съм - преровени отдавна от търсачите на съкровища.
Резерват "Змийски остров" влиза в буферна зона, която включва и природната забележителност Маслен нос, най-източната точка на Странджа и трети по големина на българското Черноморско крайбрежие. Маслен нос е наречен така, защото навремето в острите му, непристъпни скали са се разбивали много кораби. Повечето пренасяли амфори със зехтин и така.... станал маслен (зехтин = дървено масло).



Снимки са мои и на Profy.

Две мисленки

Мисля си...
...за висшето образование тук. Защо във Франция (само за там знам от първа ръка) влизаш в първи курс нещо мноооого общо (вярно, има други ограничения като BAC и от кой град си, брой желания и т.н. Но!). В първи курс първи семестър учех заедно с геолози (!) - да ме видиш сега каква геоложка карта мога да спретна, само дето не знам как се нарича на български, к'во да пра'йш. В края на първи курс ни връчиха по едно листче да направим една отметка какво сме решили да учим, след като вече сме видяли за какво иде реч, биология или геология. После на края на втори курс листчето даваше избор между органична химия и не помня точно какво, като органичната те поставя на пътеката към молекулярната биология, а другото - на общата такава. След всеки такъв избор, направен, след като си имал възможност по един семестър да изучаваш предмети, които ти дават представа за двете насоки, до някакво ниво можеш да смениш предпочитанието си, ако си размислил.
Така аз, тръгнала към биология на субклетъчно ниво, която обаче там се нарича Клетъчна биология, когато реших да се прибирам тук и в СУ любезно ми казаха да си гледам работата, но хорариумът там бил много малък, та ще ме запишат пак в първи курс, взеха и че ме записаха в нормалната Биология, защото Клетъчната тук е по-скоро така ориентирана. А тази биология те прави ботаник, зоолог, класификатор... Работи на едро, един вид. Побеснях.
Откланям се. Исках да кажа, че тук още преди да си разбрал изобщо какво е това биологически факултет, се налага на някакви хартии да пишеш какво ще искаш да завършиш. Ти не знаеш какво точно е молекулярна биология, примерно, или ако имаш бегла обща представа, то не си разпарчетосвал ларви на винарки, за да им гледаш хромозомите, нито си ходил да инжектираш серум в опашката на мишка (рязането на жаби е в последните курсове), за да имаш наистина достоверна представа дали ти се седи забит в лаборатория или ти се ходи из калищата в дивата природа. Но пишеш - първо желание, второ желание. Сега се сещам и за друго - задължителните осем избираеми дисциплини. Дават ти един списък и там пише - нематология, лимнология, цитогенетика, квантова физика (хич не ми се чудете тук, аз това го взех с 6), методи на развитието, клетъчни регулаторни механизми и т.н. Идея си нямаш какво е това, но пишеш, защото трябва да се избере преди изобщо да си имал възможност да идеш на лекции...
Защо?

...вече за втори път ми се случва сметката в такси да ми е еди-си-колко лева и 15 или и 25 стотинки. Давам аз 10 лв. и ми се връща закръглено. Ама дори без да тръгне от кумова срама да търси 50 ст. Просто въпросът е приключен. Отвратена съм. Не само, че 85 ст. си е прекалено голям бакшиш за таксиджията, а най-вече защото едва ли не смята, че то си е в реда на нещата да го оставя. Налага ми се да взимам таксита все още, но от сега си зареждам портфейла с дребни монети. От всичко най-много мразя неприкритото нахалство и наглост!

Спасителният звънец

Робин Гиб ще идва в София, а аз няма да съм тук, за да отида на концерта. Умирам си от яд.
Но не това исках да напиша. Обработвам прес информацията, за да я пусна. Нещата започват така:

РОБЪРТ ГИБ от Би Джийс с концерт в София


Легендарният брат Робърт Гиб от британската група Би Джийс ще изнесе концерт в София на 25 октомври в Зала 1 на НДК. Заедно с него ще дойдат и двамата българи в екипа му - беквокалистката Амалия и китаристът Николо Коцев.Концертът на Робърт Гиб ще бъде с участието на Калин Вельов и музикати от Софийската филфармония.
Bee Gees/Би Джийс е британска група, сформирана от братята Barry, Robin и Maurice Gibb в средата на късните ‘60е в Австралия.

и продължават така:

Той оформя собствената си музикална идентичност със поредица от солови изпълнения, между който хитовете на първа позиция/на челно място Saved by the Bell /Спасени от звънеца/ and Juliet /Жулиета/.

Е, не мога!

Изобщо не коментирам запетаи, пълен член, с/ със и "й".

Аз съм част от силата, която...

Мога ли или не мога, тъй както си седя, барабар Петко с мъжете, да изпляскам един пост за учителите и стачката, един вид така да се каже. Не знам дали мога, то ще се разбере.

Ама почнах да се нервирам от много писаници на глупости по въпроса. То не било това решението да се вдига стачка. То не било решението всеки химик да може да стане учител, като не може да се реализира (ми да. Не може. Трябва ти педагогически ценз, който не ти го дават в Химическия вече. Ама хората си говорят по инерция. То затова има специалност "Биология и химия", примерно, от която не можеш да станеш ни биолог, ни химик, а само учител. И аз, като дипломиран биолог, според димпломата си, учител не мога да стана, трябва да си търся работа в науката.) Някъде четох, че ако настъпи неистов глад за, например, преподаватели химици (като следствие от факта, че химиците не могат да стават учители и тъжно отиват да си работят в Софарма), ще се вдигне заплатата на учителите-химици (голямо търсене, малко предлагане). Но няма да стане така, това е слабият момент на теорията. Ако ще пукнат химик да не остане да преподава, заплатата се определя от бюджет и като няма от къде да се вземе, просто няма! И толкоз.

Просто в държавата всичко е на куц крак. Ни стачката е както трябва, ни правителственото отношение. Аз не се чувствам съпричастна със стачката, въпреки че подкрепям искането за по-високи заплати в сектора. Нямам (все още) ценз за даскал, но обичам да преподавам. Знам, че съм добър учител. Съмнявам се в това понякога, но като цяло го знам. Само че не ми се работи в държавно училище. Нареждам си така нещата, че да мога да работя на такова място с малък хорариум, а през останалото време да си изкарвам пари за живеене. Иска ми се. Обаче децата в училищата като цяло са просто... а те са такива, защото цялото общество е такова. И това положение не може нито един, нито всички учители да го променят. Не и докато в къщи и на улицата (ако света го делим на три: в училище, у дома, на улицата) дърпат на друга страна. Цялата картинка е обречена. Така че независимо какви са заплатите, тези деца няма да си променят "фоновата радиация". Учителите, които имат душата и сърцето да се борят с нея, са като последна кола на състезание - има там някаква надежда за успех. И хъсът да я преследват до някаква степен се определя от заплатата. Тоест трябва прилична заплата. И едновременно с нея - реформа на образованието на един учител (университетското). Защото училището, също както живота отвън, е състезание. За душите на тези деца.

Сънна недостатъчност

Цък, цък, цък, Гугъл, консервиране на гъби.
- Брат ми, тука вчера брах едни шипки...
- А, затова ли имаше по пода в стаята ти?
- Да, защото никой не е нахранил котките, докато ме нямаше! Не е там въпросът, смятам да се пробвам на шипковия мармалад, нали обичаш. Има много претриване, през три сита, затова набрах колкото само за едно бурканче.
- Хитро.
- И едни гъби...
- А, не, такова не ям!
- Масловката няма двойници. Аз след като изкарах "Водорасли и гъби" в унивеситета [това е задължителен предмет от бакалавърския курс] не пипам гъби също де...

Нещо ме е прихванала страст към бурканирането. Смятам да сложа грозде за компот също. Сладката ги пропуснах лекинко, чини ми се. Слагам сега тенджерата да бланширам гъбите и си мисля разни неща. По-скоро две - за издръжливостта и за едно конкретно чувство.
Петък сутрин след 4 часа сън се отправих бодро на работа, работих, после ходих да танцувам, после седнах да работя, работих, на сутринта изпратих превода, помотах се и реших да поспя, но всички решиха да ми звънят по телефона и да минават през нас (един от телефонните разговори наполовина изобщо не го помня). След час "сън" станах, продължих да работя, работих, три часа се каних да си купя нещо за ядене, не си купих, на другата сутрин приключих, изпратих превода, нахраних животните и се приготвих да си лягам, когато звънна Дайк и каза: "Айде на планина". Аз си казах: "К'во толкова, само ми трябва кафе".
Колко часа прави това, точно 48 без : 1 час със сън, добре, слънцето грее ослепително, Дара е на върха на щастието, пътят към Пасарел, 31-и километър, разкошно кафе и палачинка със сладко, Горни Окол, планината, чешма, пътеката, лек сутрешен хлад и слънце. Часовете стават 50, 51 и още, но ми е все едно. Чувствам се като наспана, наоколо е прекрасно, има много гъби, узрели шипки, ожънати жълти поля, зелени борови гори и един пламък от почервеняло дърво сред тях, на хоризонта се е плиснала Рила, срещу нея, на другия хоризонт, се вижда смогът над София. А ние си вървим и си говорим, последния път по този маршрут обсъждахме Персийските мотиви на Есенин, сега си говорим за преводи на поезия, Гарванът и унгарските поети. И ето го чувството - храст. Или дърво. На фона на изумително синьото небе. Такова е само есенес. Опитвам се да разбера какво точно става. Може би... в началото ме връхлита чувството за красота, в цялото й съвършенство. А съвършенството е тъжно. После усещането за самота - наоколо няма нищо, само това дърво - зелено - и небето - синьо. Толкова. Самотата може да е приятна - не съм ли си представяла преди как един ден се събуждам и целият град е празен, не се е случило нищо лошо, просто няма никой. Винаги съм го асоциирала с летните следобеди, които се доближават до това усещане за празност. Не празнота, а празност. Така че има нещо много хубаво като чувство - единственост, самота в целия свят, можеш да правиш каквото си искаш, когато си искаш (и затова най-честно не правиш нищо). Но самотата всъщност също е тъжна. И това за секунда, за част от секунда дървото, изрязано от небето, ми нахлува в душата. Казва: "Виж к'во, отваряй си вратата на душата, че влизам, иначе минавам през прозорците барабар с черчеветата." А тя стъкларията скъпа, така че отварям. Внася нещо толкова хубаво, че чак е тъжно и едновременно ми става страшно добре, много спокойно, много тревожно и ми се доплаква. После премествам поглед и светът пак се изпълва. Мисля, че постоянно ще се чувствам така в пустинята.
После брах шипки и като реших, че ще се огранича с бурканчето от детски храни, оставих Дайк да си бере, а аз полегнах. Тревите са превити от собствената си тежест и от дъждове, но пак се извисяват над мен, над тях е шипковият храст, после е небето. Понякога е хубаво човек да се качи на някой покрив, някое дърво, някое бюро дори и да види света отгоре, с друг път - да допре нос до тревите и буза до пръстта, за да го види в обратния ракурс. Смалих се. После заспах, около час сред тревите и слънцето, докато няколко досадни пчели не ме събудиха. Топла пътека назад, пътят към София, пуснали са топлата вода! айде в банята, час на спирката (добре де, как може след 8 и нещо да няма вече маршрутки за към центъра!!!), гости, филм, 11 ч, лека нощ.
Чудя се, кое е това, което ни кара да "издържаме". В един момент императивът в съзнанието ми е работа, сиреч чувство за дълг и чест. Може би най-вече чест - казала съм, че ще е готово до еди-си-кога, името ми е заложено. Въпреки че до колкото разбирам, има хора, които това не ги спира (Благодаря ви за работата, аз всъщност преводът не съм го гледал, предадох го на клиента, но че го пратихте в срок, сроковете много преводачи не ги спазват...). Хубаво. А при разходка? Тялото ми крещи, че му се спи, кара ме да виждам неподвижните сенки като подвижни черни котки, няма нещо наложително, само спокойствие и слънце, а аз си крача по пътеката. Къде са границите на издържането и колко подвижни са? Кога се предаваш и казваш "Край, не мога повече, спирам, до тук съм". За всичко - за диета, за спор, за каквото и да е. Не ме занимава въпросът колко може да издържи човек, а как контролира този малък спусък в главата си. Май пак ще чета психологическа литература.
Лека нощ!

Есента нахълта с трясък от ясно слънчево небе

За кой ли път си казвам да не взимам обезмаслени продукти и пак. 0.2% сирене за мазане - леле, колко е гадно! Планът беше да хапна нещо, преди да легна да поспя, защото тази нощ премина в преводи, но това не се яде.
И Кока-кола лайт ми е гадна. Изобщо здравословните или "по-здравословни" храни и напитки в болшинството си са лишени от вкусен вкус и кънтят на кухо в диапазона на луковиците на езика, или вкусът е някакъв друг, привнесен и абсолютно неадекватен.
Чудя се какви вкусове усещат котките. Черната е на хапчета заради гастрит и въпреки че успявам да я излъжа с едното лекарство, Алмагел не приема. Насилствените методи са безрезултатни, освен ако не се намира наоколо някой, тренират от камикадзета или от будистки монаси. А смесен с храна не го докосва. Излишно е да споменавам, че другата котка, нейна плът и кръв, дебела три пъти повече, го омете, да не ходи зян, не друго.
След като споделящите домовете ни животни са толкова различни в светоусещането си от нас, къде сме тръгнали да пращаме в космоса капсули...
Вчера за пръв път писах Letter of Resignation. Де ли ще ми останат сили да спретна лаконичен пост по психологическата страна на нещата.

Я, навън е есен!


Ако в чая въздъхнат горчиви треви
И потръпне червената риза на клена,
Иде време за горест, иде мраз несъмнено,
А сърцето на лятото още кърви.


Дайк написа:
Подготвям се за зимата,
запомняйки ръждата
на клоните…
и как ниско пада слънцето
въобразило си, че е вечно.
Слагам сняг
за да има пъртина
в дълбоките думи...
и за всеки случай
една ябълка в джоба.


Аз отбелязах:
Тънките кожички на смокините
са посинели в стремежа да удържат
пиршеството на плътта им огнена -
златни искри в сърцето на рубини.

И само едно мръдване на рамо,
помахване на жълто листо,
застинал извън времето въздух -
глътка, жилка зелена в мрамор

дребнотии такива бележат
захладняването на чувствата,
изслетляването на сетивата,
авангарда на валежите.
...

Високи размисли

Самолетът се издига над пистата и малко след това пилотът явно се забавлява - виражче тук, пропадане там. Целият самолет възклицава, повечето много весело - самолетът е пълен с български туристи, връщащи се от Мармарис. А на мен ми заглъхват ушите, не ми се повдига - аз съм държеливо жувотно - обаче ме хваща страх. Нищо не можах да й разбера на тая стюардеса как се борави със спасителната жилетка. И листчето с инструкциите го нямам (но за сметка на това имам брошура за скъпи хотели в Бодрум).
Беснея по повод на сънародниците си, които здравата са ме подгряли още от автобуса, с който ни събираха от хотелите. Бай Ганьо е писан отдавна, но явно не чак толкова. Едър тип с кожено елече на голо говори на висок глас кое за колко пари си купил на далавера, как се пазарил, кое от къде може да се вземе. Подвиква на жена си - да ми извадиш риза. И чорапи. В София щото е студено. Това в продължение на около час, беше седнал в автобуса зад нас. Слизаме от автобуса на летището, хората се движат като стадо. Преди качването на борда минавам през безмитния магазин, да видя дали не продават ментов Бейлис - открих, че имало такъв и като любител на Бейлиса и на ментата не мога да пропусна. Продават, но големи бутилки, а мразя да мъкна багаж. Може би в Гърция, края на октомвеи, ще има. Хората от автобуса се познават с ключови реплики из добре заредения магазин. Изнизвам се подло да си търся "гейт"-а.
В самолета типът пред мен се е зарекъл да ми премаже коленете с облегалката си - редува шеги на висок глас с истерично изтряскване в седалката. Това го правят малките деца. Този е на повече от 30. Зад мен пък са решили да дойдат на моето място през моята облегалка. Всички се смеят много високо. Самолетът кънти. Аз сто на сто съм станала по-заядлива, но има и с какво да се заяждам.
(Скоба - днес обучение в работата. По нещо наречено MCD Maker. Уводната статия беше за бази данни и таблици. Аз вързах разни кусури на колегата - после, разбира се, между колежки. Мисля си, че съм станала много критична, критикарка дори. Но и друго - като имам мнение по въпрос, от който разбирам, мога да си го кажа.)
Самолетът се накланя на ляво, на дясно, ушите ми глъхнат, пропадаме. Аз летя по самолети от малка и винаги съм ги обичала. Но си е страшничко за миг. Хората се хилят, а на мен ми изглежда като онази веселост на тълпа, която нагазва в дълбокото с крясъци "Я, колко интересно, какво ще стане, ако влезем навътре".

После има въздушни ями, а под нас е мастилено черно - облаците вече се стелят из небето. Под самолета. Премислям какво може да стане. Хората се оправят. Котките също. Но какво ще прави кучето ми... Кучетата са толкова зависими в обичта си.

Лудетини

Моля най-учтиво текстът по-долу да не се чете. Не устоях на изкушението, на което е подложен всеки пишман драскач, нещото някъде да се публикува! Но моля, поне да не се чете. Благодаря.

Тази зима ще ме загроби. Още сега го усещам във взъдуха. Нещо ми стана криво и... диво. Малко нощни разговори и ето какво се получава ;) за около пет минути в един посред нощ...
Да ви предложа чай от самовара и сладко от боровинки?
Или предпочитате едно мартини с две зелени маслинки?

Ах...


не може ли тоя монитор така да не свети
все едно ми завира в очите горящи конфети!
Ах...
ах, как ми се иска по мутрата някой да фрасна,
поне за минутка да се почувствам прекрасно;
но явно не мога, седя си, пропит от тъгата,
която е облак дъжовен, ръмящ над главата ми
и стихове даже не мога да пиша, каква орисия,
ах, да знаех тайкуондо, тогава да видите вие.
На двора пролайва разсънено куче
а тоя монитор блести ми и аз се научих
как нощите черни, катранени да превръщам
в сияни и бели, като над руска къща
в която над печката спи котарака,
ври самоварът, а до прозореца някой те чака,
докато ти из далечния запад или из Урала
караш весело с ватенка топла два самосвала
и изпълняваш предсрочно заветната петилетка.
Не мога да фрасвам, затуй взимам си плетката
и вместо силата груба, минавам на вербализация
"простак със простака" е извор на мотивация!

Ах...
каква нощ теменужена. Хърка кучето свито
на кравайче във ъгъла. Млък! го замерям със ситото!
(защото тази сутрин от много ъкъл си ритнах кросното,
а нощвите с коритото тръгнаха през просото,
скоба във скобата, тази рима е простовата,
но дип, не придирай, да не стане бела. Та...)
събуди се кучето, ще го нахраня с бисквити,
а после заспиваме двамата гушнати, на кравайчета свити.

Това е под специален лейбъл "Лудостта на двата папагала, в лодката, без да броим кучето и тримата танкисти".

Дъжд

И просто нямам какво да кажа. Може ли този Юрий Шевчук да пее така? Лягам и умирам и толкова.



Дождь, звонкой пеленой наполнил небо майский дождь.
Гром, прогремел по крышам, распугал всех кошек гром.
Я открыл окно, и веселый ветер разметал все на столе -
Глупые стихи, что писал я в душной и унылой пустоте.

Грянул майский гром, и веселье бурною пьянящею волной
Окатило. Эй, вставай-ка и попрыгай вслед за мной.
Выходи во двор, и по лужам бегай хоть до самого утра.
Посмотри, как носится смешная и святая детвора.

Капли на лице - это просто дождь, а может плачу это я.
Дождь очистил все, и душа, захлюпав, вдруг размокла у меня.
Потекла ручьем прочь из дома к солнечным некошеным лугам.
Превратившись в пар, с ветром полетела к неизведанным мирам.

И представил я: город наводнился вдруг веселыми людьми.
Вышли все под дождь, хором что-то пели и плясали, черт возьми.
Позабыв про стыд и опасность после с осложненьем заболеть,
Люди под дождем, как салют, встречали гром - весенний первый гром.

Вангелис "12 o'clock"

Направила съм си цял един списък с теми за блогване. Може да не напиша и нито една, в края на краищата. Докато понамалее малко купът с работа обаче, ми се искаше да споделя нещо старо, но хубаво. Не намерих клип към тази песен и линквам един "сглобен". Хубави картини, но пречат на моето възприятие на... "песента"? Въпреки ударите на камбана, никога не съм си представяла църкви и Бог, а само една безкрайна безкрайност, космос, галактика, открито пространство, студената светлина на звездите и това съчетано с безкрайната безкрайност на летен следобед, онзи мъртъв час около два, топлина, светлина, нещо красиво, крехко, кристално звънтящо като струите на ручей.
Заповядайте, с обич за вас, песента:

А това е по-скоро визуалната ми представа:

Споделено (искрено и лично)

Кой знае защо реших, че ще дойда в Бургас да си почина тия три дни, та и неплатен си взех тоя петък. Снощи се утрепах да си хвана влака, по-скоро брат ми, който с Корсата-героиня взе Младост 4 - Централна гара за точно 21 минути. В 6:35 термометър на Главната сочеше 22 градуса, а в 7 у нас се наложи да си пусна душ, климатик и кафе. Добре, имам оправдание да не отида на плаж точно сега, само като минавам край прозореца и усещам какво ме лъхва отвън, ми става лошо; и да седна да доработя. На плажа най-рано в 6 часа. Има реални шансове утре вечер да пийна едно коктейлче - необходимата личност ще вземе да вземе да си дойде, да не повярваш.
Завърших един епизод за Норвегия за Нешънъл Дж. - ледници, сняг - ирония. Дано да го харесат, че ми хареса тоя тип превод. За сметка на това сега запрятам ръкави на роклята с презрамки да се преборя с тестов превод за едно издателство, няколко серии от симпатична детска анимация и един сериал. Имам натрапчивото чувство, че имах и друго да правя, но по-скоро не, просто то става навик в един момент... а, да, едни детски книжки, но те са бързи, и една пътешественическа, но ще чакат - аз как си чаках хонорара. Което ме подсеща, че едни хонорари имам да взимам... хм!
О, ъпдейт, епизодът да е готов до вторник на обяд, но самия филм ще ми го дадат понеделник или вторник ?!?! Че на мен таймингът ми е проблемът, преводите ги правя за норматив. Странна работа. Но какво пък, навън е лято и изобщо ми е все едно.
Звърших вчера един материал за по-известните барове, в които е ходил Хемингуей и покрай многото търсене на инфо сега умирам да седна да прочета какво е писал като литература. Харесвам си работата. Повечето време :)
Очертава се да има и хубава вечеря...

Парашкева

Парашкева е името на област по Южното Черноморие. Скътано и закътано, далеч от хорски очи, приказно красиво, по различен начин от Иракли. Тук има предимно скали, тъмносиня вода, рапани, миди и водорасли, гора и река - Ропотамо. Навремето Тодор Живков го включва в резиденция "Перла" и лопва кепенците. Тогава е можело да се видят свободно сърни, сръндаци и друг дивеч - диви прасета, например, но срещата с тях не е особено очарователна. Още стоят бившите ниви, които се засяват и после се оставят така, да се хранят животните.
Та сега който знае пътя, минава край Приморско и се шмугва посока гората.
Леко нелирично отклонение:
Приморско е един жив ад. Не само то, разгледахме доста подробно част от Южното крайбрежие - какво им става на хората, не знам. Все едно някой е бръкнал в огромен чувал с Лего и е ръсил - безредни, разнородни сгради, нагъчкани една в друга, разхвърляни без достатъчно жизнено пространство, надмогващи се за повече височина и помпозност, уж различни, а всъщност еднотипни, няма как да различиш покрайнините на Созопол от тези на Приморско или Дюни, навсякъде недовършени строежи, разкекерчени огради, прах от бетон, сиви основи, кухи греди, зеещи дупки, боядисващи се стени, неми прозорци, табели "Продава се". Лудница. Хубаво е да има туризъм, но ако продължават така нещата, кой ще иска да дойде в този хаос?
А и нали има и друг вид туристи, такива, които обичат ниските къщички, къмпинга, палатките, квартирите с големи балкони и двор, тишината за разходка, зеленина тук-таме. Пътувах на връщане с Грегорис, приятел от Атина, който бе на почивка в Слънчев бряг - той ми разказа, че по техните острови било същото навремето, в добавка към безразборните строежи имало и онова желание да оскубеш възможно най-много чужденеца (не че тук го няма). И, вика, по едно време островите опустяха. Никой вече не ходеше там - претъпкано покрай брега, скъпо и те мамят.
Знам, че нещата се променят, че има нужда от туристически курорти и пари за хазната, за живеещите край морето. Знам обаче и че трябва да се оставят области, където да има нещо друго - я непокътната природа, я място за свободно лагеруване и плаж.

Парашкева все още не е засегната, само че миди вече почти няма (малко хора се замислят и че с нарастващите комплекси никнат и заведенийца, а откъде толкова деликатеси морски в опосканото ни море...)

Коларски път сред рядка букова гора, която е пълна с хищни комари и тежка жега.

Сухите листа и съчки хрущят под краката, има реална възможност да се натъкнеш на змия. От време на време се мярка табела "Резерват Ропотамо". Честно казано, нямаме май много право да сме тук, трябва да метна едно около на лекциите по екология, раздела за защитените зони.

Най-накрая, след лепкавия преход, излизаме на скалите. Отсреща е Маслен нос, отдолу е морето - гладко и спокойно, рядко е такова през август. Слънцето прежуря над малкото заливче, едрият пясък от мидени черупки, камъчета и охлювчета е достатъчен колкото за максимум три кърпи, съседното заливче предлага полуразрушено рибарско кейче и бетонни стъпала за нагоре, където навремето е имало рибарски заслон. Водата е безумно синя, мандахерцат се водорасли и има резки дълбочини.
Иракли е дъъъъъъъъъъъълъг равен плаж със ситен пясък, плавно слизащо надолу дъно, обрасли с храсталаци скали. Ето така:








Стоиш там на пясъка и се чувстваш като на ръба на времето.
А тук нещата са по-различни. Когато излезеш от гората на скалите, пред теб се ширва морето в цялата си огромност и те блъсва в гърдите и очите. Голямо, спокойно, невъзмутимо, дълбоко, нещо, което не е шега работа. Красиво. Величествено.


В ляво е един безимен нос, а след него е Маслен нос.


Заливът се врязва доста навътре в сушата - ако не се лъжа, няма много други подобни по бреговата ни линия.


В дъното имаше опънати палатки - не се виждат добре на снимката. Никога не съм ходила на палатка... ъъъъ.... глупости. Каква е тая моя памет! Един миг, да си припомня... Ходила съм! На язовир Тополница. Не беше крайно зле. С весели рибари и кучето. Може би някой път трябва да палаткувам край морето.

Нда. Трябва ми кола и мъж.
Не.
Трябва ми кола и приятел, за предпочитане от мъжки пол, за предпочитане да има и още народ, малко свободно време, повечко свободни умове и така. Да не се отплесвам.
Беше, както казах, предимно скалисто:

А водата - кристално чиста (другия път ще си взема моя фотоапарат, може да не е кой знае какво, но е по-добре от този на майка ми, която освен това упорито отказва да разкарам глупавото изписване на датата с червени цифри, та се налага да кропвам после):


Малко опити за снимка от все още неразрушените стълби към разрушения заслон

Интересното е, че аз всъщност почти не нося зелено.

Опит със самоснимачката - не е толкова зле, ако не беше леко разфокусирано, защото апаратът се е фокусирал над два стръка трева, вместо над прекрасните черти на моя милост и братовчедка ми :)


Здрасти!


Фотосесии някакви, суета и това си е. Дори и зелените вещичките не сме пощадени.



По дъното е голяма красота. Малко е страшничко в началото, защото има резки спадове, като подводни каньони и долини, обрасли с кафяви разперени водорасли и бавно поклащащи се зелени, имаше стрелкащи се рибки, могат да се видят безобидните водни змии, змиорки, миди, рапани (които бяха наловени, но не можах да опитам, защото бавно се приготвят, а аз си пътувах за София вечерта), както и други обитатели на дълбините, чиито имена съм забравила. В една ниша на плиткото видях яркочервена актиния. Гмуркането с маска и шнорхел е малко неприятно, но си заслужава


Следобяд слънцето искри върху водата и заслепява,


а наоколо се възцарява квинтесенцията на спокойствието. Безбрежие, дори на брега човек се усеща така, сякаш плува.






А Маслен нос прилича на лъв:

Иракли, Емине, тия три неща

Важно! Следва пост тип: "Днес на обяд ядох супа, а след това спах."

Иракли е едно много хубаво място. Почти като онова моето край Алепу, което, както писах, е унищожено вече. Така че ще се радвам да се запази. Ако се построи нещо на Иракли, плажът ще се превърне в поредния по нищо неразличаващ се такъв в България. А сега е дълъг, широк, чист, с чиста вода, прекрасна гледка и рядко населен. Харесва ми.

И слънце, слънце, слънце...

Аз обикновено не изгарям. Едно че знам кога да ходя на плаж и много се дразня, когато ме карат да ходя там между 11 и 15 ч; друго, че косата ми пази гърба, трето, че знам как да ходя на плаж. Но днес по изключение се озовах там в 13 и след като хавлията бе постлана (брат ми пак е завлякъл моята, древна поизтъркана хавлия на корабчета), скочих в морето. Винаги стоя дълго, този път около час и половина. Сега имам тен на лицето и раменете, заради този престой, а най-смешното е, че от носа до ъгълчетата на устните се спускат бели резки - непрекъснато се смеех и там не успя да се поопече. За пръв път от години се плациках с нашите и беше ужасно забавно. Татко доошлайфа техниката ми на бруст, с кроулът се справям прилично. Друго нещо за пръв път - всеки, който е бил с мен в морето, е наясно с трите ми забрани - не ме пръскай или карай да се намокря - потапям се, когато реша, може и след час; не използвам дюшеци, топки и прочее надуваемости; не се катеря по хората и не скачам циркаджийски във водата. Е, плувах малко с дюшека на мама и се учех да скачам във водата от раменете на татко (да, не съм на 5 години и тежа ... колкото там тежа, но въпреки това!). Това едва ли ще се случи пак и ми беше страшно хубаво. Няколко медузи, никакви водорасли (ако не броим косата ми, която щом се освободи, се мота наоколо като морска трева), нито един облак, малко хора, зелено и синьо, зелено и синьо, зелено и синьо и малко бял пясък.

Ето ме у дома.

От водата нещата изглеждат по -различни. И брегът се вижда от друга гледна точка.

Един бърз поглед към Емине. Пътят до там е все така разбит, както беше през 2002-а, когато бяхме на лятна университетска практика в Дружба и бях хванала един младеж да ми изпълнява капризите (та покрай мен и на приятелките ми, с които съставлявахем Тримата мускетари тъй наречени, единствените ми приятелки-колежки, неразделни по изпити и прочее. Ето ни, лошо сканирани, млади, баш на носа:


Пусто и диво, морето се е вдигнало над хоризонта и върви към небето, малкото бяло фарче зорко се охранява от някакъв чичка, преди военните ни пуснаха да минем, сега ги няма и чичката е по-зъл и от Цербер.
Гледката оттам:


и гледката натам:


Край пътя крави се катерят по скалите и пасат клонки - без майтап.

Лягам си и - това е щастие - забравеното усещане, паметта на тялото ми - отново чувствам люлеенето на морските вълни. Физически. Оставям за утре материала, който трябва да напиша (баровете на Хемингуей, а сега де) и отивам да поплувам. Лека нощ, изпращам на всеки най-най-хубавите си мисли, усмивки, слънце и щастливи мигове от днес. (Да не се чудите после за сънищата ;) )

Але, хоп!

Скок в пространството и ето ме в разгара на слънцето, с чаша безалкохолна мента с мляко, чакам да се отправя към Иракли. Може и да съм ходила като малка, но в съзнателния си живот не съм била там. У нас е истинско роднинско стълпотворение - без братята ми - единият се прибира днес от младежки лагер у Швабско, а другият пое щафетата в ожарения апартамент в София, където обеща да разхожда кучето, храни котките, полива цветята, да дръпне една прахосмукачка с новата, която купи и е пълен провал, но той си е виновен, и да оправи колата, която той разглоби. Мисля, че само последното има шанс да стане.
Та чичо ми и чинка ми, която освен това днес има рожден ден, така че довечера ще пропусна втората вечер на блус феста, са тук заедно с братовчедка ми, която пък се върна от Швабско, и сега заедно с вуйчо ми (ако някой се обърка още тук, да го успокоя, че според родата от Самоков тукашните ни бургаски роднински наименования са крайно опростени) и майка тръгнаха към Иракли (не знам защо са решили да ходят там), а аз чакам баща ми, който, както винаги, и днес работи, та да се присъединим към тях. Ако ги изюркам утре да ходим на Парашкева (не знаете къде е? ами точно там е работата, почти никой не знае, но силно се съмнявам това чудно заливче дълго да остане незасегнато) ще бъде просто чудно.

Полетът до тук на крилете на чудната птица с емблема "Уърълд холидей" (моля, отбележете Ъ-тата) бе изпитание за моите нерви. На предните седалки беше седнала една кокошка с дъщеря си и приятелката си и по едно време като се метна до шофьора да си приказва с него, защото навремето била работила тя в автобуси на туроператорски фирми, и не млъкна цяла вечер. То хубаво, но аз седях на втората редичка и тази персона се характеризираше с ужасно висок и креслив глас, силно кънтящ смях и пискливи нотки. Към които се включваше не много възпитаното й дете. Боже, идеше ми да ги оскубя. Пуснаха "Апокалипто". Тоя филм не искам да го гледам. То хубаво, ама "Замъкът на лорд Валънтайн" изобилства от описания, а те не са способни толкова да ми грабнат вниманието, та да се изключа от кокошия смях. Да не описвам колко спирахме и чакахме тоя и оня, как шофьорът не бе наясно, че край Пловдив "МакДоналдс" няма, има само на Пазарджик (то вярно, че аз го изминавам тоя път минимум 10 пъти в годината, но не се ли предполага той да го прави по-често от мен???), как като изключи мотора и после го включи, филмът започна отначало, та пуснаха нещо друго със Стив Мартин (бррр)... Кога ли ще се науча да не си взимам сандвич с кашкавал и шунка от спирките за почивка - Аосициацията на шунките би издала протестна нота и би се самоопържила в знак на възмущение, ако бе видяла самозванеца в така наречения ми сандвич.
Не знам как се събудих след като бяхме спрели на Военна болница и половината пътници бяха слезли - изскочих от този "рейс" и хайде у дома.
Дали да не взема да кандидатствам в бургаския клон на "Британика" и да зарежа всички преводи, филми, книги, списания, издания, концерти, театри, култура, халтура и прочее? Никога не съм харесвала "Британика" обаче...

Луд на шаренко се радва

Их, да са пофала! Вчера, поради силно редуцирана посещаемост на народните танци, водих две хора. Не е лошо. Но особено при тези, за които е нужен повече размах, за да се придвижва хорото напред, не ми се удава да "издърпвам" хорото и по едно време май повече наляво се движехме, хихи...

Да речем, че отдавна съм наясно, че не съм много у ред, та затова да се порадвам на шаренкото. Ако няма друг начин и ще трябва да живея сред панелки, то би ми се искало да са такива:

Литературно

* Търсих снощи разказ на О.Хенри (според Amber) и така и не намерих. Явно след Валънтайн и Стайнбек ще изчитам целия О.Хенри. Колко са 600 разказа, а и Проектът Гутенберг любезно е предоставил в Мрежата доста материал.

* Като се каже "Тигър" и се сещам за:
Tyger Tyger, burning bright,
In the forests of the night;
What immortal hand or eye,
Could frame thy fearful symmetry?

In what distant deeps or skies.
Burnt the fire of thine eyes?
On what wings dare he aspire?
What the hand, dare seize the fire?

And what shoulder, & what art,
Could twist the sinews of thy heart?
And when thy heart began to beat,
What dread hand? & what dread feet?

What the hammer? what the chain,
In what furnace was thy brain?
What the anvil? what dread grasp,
Dare its deadly terrors clasp!

When the stars threw down their spears
And water'd heaven with their tears:
Did he smile his work to see?
Did he who made the Lamb make thee?

Tyger Tyger burning bright,
In the forests of the night:
What immortal hand or eye,
Dare frame thy fearful symmetry?

Има намнайсе превода на този разкош на Блейк, но аз харесвам най-много този на Спас Николов (започва "Тигре, тигре, жива жар,/ лумнал полунощен звяр"). Не мога да го намеря целия в интернет, а и аз съм много зле с английската поезия. Трябва да отдам дължимото на Адриан, че ме заинтригува с По и Блейк (най-малкото).

*Преди малко какво стана дума за фара на Кранево с колежки, и се сетих за невъобразимо тъжното стихотворение на любимия ми Превер (пределната кратка форма):

Le gardien du phare aime trop les oiseaux

Des oiseaux par milliers volent vers les feux
Par milliers ils tombent par milliers ils se cognent
Par milliers aveuglés par milliers assommés
Par milliers ils meurent

Le gardien ne peut supporter des choses pareilles
Les oiseaux il les aime trop
Alors il dit Tant pis je m'en fous !

Et il éteint tout

Au loin un cargo fait naufrage
Un cargo venant des îles
Un cargo chargé d'oiseaux
Des milliers d'oiseaux des îles
Des milliers d'oiseaux noyés.

В превод на Веселин Ханчев:

Фаропазачът много обича птиците

Хиляди птици летят към лъчите на фара,
хиляди птици се блъскат в стъклата на фара,
хиляди птици лежат ослепени, пребити,
хиляди птици умират.
Фаропазачът не може това да понася.
Фаропазачът обича морските птици.
Фаропазачът казва: По дявола! Нека!
И светлините на фара той загасява.
А сред морето потъва някакъв кораб.
Някакъв кораб, идващ от някакъв остров.
Кораб потъва, цял натоварен със птици.
Хиляди птици, хиляди островни птици,
хиляди, хиляди мъртви, удавени птици.

Някой ден ще преведа любимите си френски стихотворения както ми се иска.

One of these days

Виждам повечето абстрактни понятия в цветове. Чувствата също. Те до колко са абстракция?
Навремето за учителката ми по пиано беше нещо съвсем нормално и ми каза, че някои музиканти си оцветяват нотните редове в зависимост какъв цвят им носи музиката - трябваше да науча дълга сонатина и оцветяването помогна. А по-късно четох, че това всъщност било заболяване. Да, бе...
Дните на седмицата също са цветни. Сряда е мекичка и пухкава, сигурно заради асоциациите ми със средата на хляба. И е жълта - наравно отдалечена от края и началото на работната седмица, сгушена и скътана, като в пашкул.
Четвъртък е червен, предполагам, заради звуковия аналог. И е остър, пак поради тази причина.
Понеделник е син. И дълъг, като панделка.
Вторник е бял, но понякога се мени.
Петък е може би зелен, не съм сигурна, а събота и неделя са ужасно пъстри и съставени от калейдоскопични частици.
Това намерих в Гугъл, художник: Sharon Blanchfield
Неделя:


Сряда:

Високо, високо, високо...

И нова песен в утринния час
високите етажи ще запеят...

Високите етажи - там обичам да живея. Сега живея на последния девети, търся си нещо мъничко таванско-ателиерско. Не е ли чудесно това, че те първи се огряват от изгревните лъчи и до последно - от залезните. И не само това, първата утринна светлина е много особена - като кехлибарено вино, разредено с изворна вода, хладно още, с обещание за затопляне, свежо, почти усещаш как тече по кожата ти, искри, в първите лъчи на слънцето са застинали безброй моменти безвремие и в същото време са толкова мимолетни. Придобиват величествена мащабност, когато виждаш как са огрели ридовете на Витоша, как синьото е станало тъмно зелено и черните скали прокафевяват до сиво, като мързеливи писани, наместили се на припек да стоплят старите си кокали.

Или когато са пронизали морето, обикновено гладко, защото сутрин вятърът духа от брега, и тогава ориентацията за пространство изчезва.
Повече обичам вечерното слънце. Долните етажи вече са тъмни, угаснали и студени, загледаш ли се, виждаш как сянката пълзи нагоре, а ако има облаци - как слънцето се спуска надолу (ориентири, ориентири, какво ще правим без тях). Но последните етажи стоят с горди чела, до край, до последната искра оранжева светлина, дълго след като планината е потънала в чернота, още по-изпъкваща на фона на залеза някъде в посока Копитото. Тогава светлината е уморена, бавна, почти гъста, почти ароматна, милваща и тъжна, като топлите есенни дни - красиво до болка; тъга, която се подсилва от източният хоризонт, запалил елмазена звезда и протегнал се в онзи цвят, смес от изумрудено и морскосиньо, който е знакът за равенство между тръпнещите предчувствия за бъдеще и въздишащите спомени за недавното минало - в голямото уравнение на съзерцанието.
Когато бях по-малка, казвах сърцезание.
Никога не съм сънувала, че летя, но често съм летяла и с нестихваща ненаситност искам още и още да се качвам на самолети. Да живея по високи етажи. Да минавам по главозамайващи мостове над главоломни дълбочини, някъде по ръба на страха от падане, който пали искрата.
После пада вечер, някой угася с едно движение слънцето и малките стрелкащи се прилепи минават на сантиметри от лицето ми, горе, на балкона.
Но крайностите никога не са добри, затова редовно се гмуркам във вълните, надолу, под морското равнище. Сядам на мокрия пясък, да разгледам отблизо миниатюрните раковинки. Или, пак привечер, тогава е най-разкошно, се загубвам в ливадите (къщата на баба и дядо е на края на селото), завирам нос в цветята и се снишавам почти до корените на тревите, лягам по гръб сред тях и тогава небето изглежда недостижимо, а пръстта - единствената възможна реалност.

После идва кучето ми и безкомпромисно ме побутва с нос, докато не тръгнем пак - тя просто не търпи да стои на едно място.

Вчера, въпреки че за малко щях да заспя в автобуса, все пак отидох на народните танци. Забравила съм да си купя билетчета, тръгнах към шофьора. Не мога да не споделя - то е нещо нормално, но в тази действителност минава за изключително - как той, с вид на шофьор на ТИР, докато очаквах нещо да изсумти, всъщност ми даде билетче, върна ресто, извини се, че е говорил по телефона и ми пожела приятен ден. И на жената, която купи след мен, също. 

А с Дара вечерта ядохме пъпеш. Омете си парчето като стой, та гледай. Реших да чета книга и да не върша нищо друго. Така че и днес ме чака работна обедна почивка, хехе.