Експерименти

Днес беше много експериментаторски ден. В 6-и клас ще правим опити. Започнахме раздела за Matter and Energy и първи урок за химична реакция. Всичката Мара втасала, ние ще учим за реакции. Но децата разбраха добре за реагентите и продуктите, да ги похваля. Обаче в учебника пълно с картинки с опити, нали не е наш, български, и аз се чудя и мая как да спасявам положението. Не върви някак да претупаш урок с очевиден потенциал, да пикираш над него като куц скорец и да искаш после на децата да им е интересно. Реших, че ще успея да се справя с демонстрация на реакция между киселина и метал. Искам да подчертая – не е въпросът колко съм кадърна аз, а че всичко трябва да се направи в класната стая, няма лаборатории-маборарии в това школо. А и сега у нас нали ремонт, не мога дори да си изкопая мантата изпод струпаните мебели...
Пише там – цинк и солна киселина, нарисували бутилки, сламки, пластелини... ентусиазираха се децата, носят материалите. Имам аз един останал електролит за акумулатори (така де, разредена сярна к-на), обаче от къде да го взема тоя цинк! Добре, че колежката и верен мускетар ми подхвърли една идея. И влизам в час, въоръжена с електролит за акумулатори и телбод. Предупредих, че експериментираме и то взе, че стана! Малко, но от сърце, отдели се достатъчно количество водород, за да видят балончетата във водата, където ги отведохме с помощта на сламка. Сега всички се обнадеждихме и освен лапешкото горене (свещ в буркан с варов разтвор) ще се опитаме да покажем и реакция на киселини с карбонати (оцет с черупка от яйце или тебешир). Още не знам дали ще им правя неутрализация, но ако ме обхване вдъхновение...


Та резултатът от днешната сутрин, който, слава Богу, не записаха така в тетрадките, е:

Електролит + телчета за телбод --> газ + нещо друго

В последствие обясних, че продуктите са водород и сол.

Незнайно как часът завърши с дискусия дали да си вземат костенурка като животно, за което да се грижи целия клас. Съзряла възможност, ги накарах да обмислят и една саксия. След като ми направиха и проекти против употребата на алкохол и тютюн, както и много сладки табла на тема “резервати”, стаята започва да изглежда добре. Разбира се, остават още само два месеца училище, но по-добре късно...
О, и смея да твърдя, че се запалиха по идеите за разделно събиране на боклук. Пиша си червена точка.

Не мога да се похваля с подобни успехи при бушуващото ниво хормони в 7-и клас, където освен това учим далеч по-скучното размножаване на растения. Мисля, че спорангият дълго ще преследва сънищата им, ако не престанат да ми се правят на ербап и нагло да преписват...


Защо пиша всичко това ли? Защото имам ужасен дедлайн за един превод...

Music for the masses

Преди малко приключих една дъъъълга статия, която бавя от повече от месец. По едно време разбрах защо така я бавя – информацията, която трябва да изчета, преди изобщо да седна да си оформям текста в главата и после на листа, си е много. Да не говорим, че аз самата не съм с много ясна визия за нещата и всичко ми изглеждаше огромна каша. Сега я написах, прегледах, разделих на карета с подзаглавия и пратих. Край! И не ми се спи чак, толкова съм доволна, че я отхвърлих.
Става дума за ситуацията в музикалния бизнес в световен мащаб. Преди да уточня мащаба, Хейзъл ме попита – в България ли? Аз исках да пиша малко и за България, но материалът се удължи, а у нас впрочем има ли такъв бизнес изобщо? Да, вярно, че “световен мащаб” е много общо, стана по-скоро Америка и Европа. Отчитам, че Азия си е фактор, но пък е за наше издание, така че читателите ще преживеят липсата на информация за азиатския пазар. Надявам се.
Научих доста интересни неща, обаче не ми се пише :) Ще се самокопирам, като излезе статията.
То съмнало вече. Нещо за душата:

Моментно откровение

Навън пак вали сняг. Много ми е жал за цъфналите дървета.
И то не вали да кажеш - пет-шест снежинки на кръст, ами едни виелици, за нула време натрупа, всичко навън е бяло. Два часът минава, спокойствие, хората спят и докато спят снегът си върши работата. Затова понякога обичам да стоя по цели нощи - виждам нещата, които се случват, докато другите спят. Виждам това, което става извън знанието ни. Като малка, когато се събудех сутрин и видех преспите, наваляли през нощта, ме изпълваше едно много особено чувство, като при подаръците под елхата - кога е станало, какво е ставало. Ето, сега седя в топлата кухня, направих си кафе, и имам честта да съм свидетел на тайнство. Снегът вали, докато всички спят, сипе се, като изтръскван от мокро сито, вятърът го скосява, пътят хваща снежна коричка, градинките са натрупани.
И накъде долу отрупаните с цвят дървета се загръщат с друго бяло и ми се свива сърцето.
В мъничкия пояс светлина на прозореца ми току прелита по-ясно някоя снежинка. Красиво е. И страшно.

Осми март е ден на мама... и други празници

Аз обичам 8-ми март по две основни причини: комбинацията 7-и + 8-и (рожден ден + ден на жената), която, при повече късмет, ми осигурява два дни празник :) ; а също и защото от детството си помня този празник с много добри чувства. А все повече забелязвам как толкова много неща се опредeлят от това какво и как съм почувствала в детството си, или по-точно – какво си спомням.
Обикновено не пиша за празнуването на празниците като обществена нагласа – безсмислени изказвания, когато никой не те пита, в които някой се прави на нов, оригинален и модерен, като тотално отрича празнуването, после някой се прави на още по-нов, оригинален и модерен, като се тупа в гърдите и вика “заплюйте ме, ако щете, но ето, аз се осмелявам да държа на традициите”. Ха-ха.

Но сега ще пиша за 8-ми март.

Защото за мен дълги години този ден си беше Ден на майката и жената и дори в късните ми тийнейджърски години, когато започнаха и на мен да го честитят, ми беше доста неловко, защото някак не се чувствах като дораснала да го празнувам.
Защото не е комунистически, а ако искате да го наричате социалистически, моля, заповядайте, но двете неща не са едно и също, а и не виждам какво лошо има в това да е такъв, социализмът е същото толкова пълен с предимства и недостатъци като капитализма.
Защото всъщност оправданието, че празникът е “еди-си-какъв по политическа окраска, тук попълнете по избор” всъщност е пълна глупост, целящо да оправдае (най-често мъжкото):
а/ нежелание да се подчиняват на някакви норми ЗАРАДИ някаква/ някакви си ЖЕНИ;
б/ удобната съзряна възможност да не купуваш цветя и подаръци и изобщо да не обръщаш повече внимание на жените, да не се затормозяваш с това, един вид;
в/ криворазбрана (и най-често от типа “сетила се Мара”) революционна нагласа.

Защото като е толкова лошо гадно и противоестествено да се обърне внимание на жената/ жените в един точно определен ден, ами правете го всички останали дни и заебете този, нямам нищо против. Само че такъв случай до сега не ми е попадал.

А и в заключение държа да припомня едно редче от една книжка:
Le сoeur a besoin de rites - Сърцето има нужда от ритуали, или както много добре е преведено така (не знам все още кой е преводачът, но ще разбера, повече ми харесва от превода на К. Константинов):

- По-добре идвай в един и същи час - каза лисицата. - Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието! Но ако идваш, когато ти хрумне, никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си... Необходими са обреди.
- Какво е обред? - попита малкият принц.
- И това е нещо отдавна забравено - каза лисицата. - Именно то прави един ден различен от другите дни, един час различен от другите часове. Моите ловци например имат един обред. В четвъртък танцуват със селските момичета. Така четвъртък е един прекрасен ден! Аз ходя на разходка чак до лозята. Ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всички дни щяха да си приличат и аз нямаше да имам миг покой.

Няма нищо лошо в това да очакваш един ден, в който да се почувстваш празнично. Ден, различен от другите. Не само, че няма нищо лошо, даже е и много добре. Може би наистина е нещо отдавна забравено, че всъщност очарованието на Коледа, Великден, Гергьовден, 8-и март, Трифон Зарезан е най-вече в очакването, в подготовката за тях. В печенето на коледните сладки, боядисването на яйцата, украсяването на дома, предвкусването за виното.
Обръщайте ни внимание непрекъснато, мили момчета, след като толкова искате да не е само един ден, ние ще сме последните, които бихме се опълчили на това. Но оставете да има и един ден, за който да се готвим, който да очакваме, който спокойно да си е само за нас – не откраднат, не подарен, а наш си, просто така.

П.П. Освен това искам да има ден, в който децата ми да се сещат колко усилия е да си майка, защото ако го няма, повярвайте, трудно ще се сетят.
Защото и до сега си спомням началото на едно стихотворение:
“Осми март е ден на мама,
но какво да й даря,
та за грижата голяма
“нещосинещоси,непомня” да се отблагодаря”.

Не, не искам да има коментари. Това не е начало на обсъждане, а нещо, което просто казвам.

Честито ми

Това беше най-смотаният ми рожден ден!
Не мога да повярвам!
Много ме е яд!
Един спешен филм с прожекция днес, който пристигна малко преди последния момент. Превеждай, като си нямаш работа и като си обещала.
Изпит по никое време, който се проточи не защото ни изпитваха, а защото буквално си губехме времето. За капак се оказа, че можело да не ходя!!!

И ето, приключих предводa преди малко и рождения си ден приключих.
Утре (днес) се канех да ходя на специалната прожекция, но сега не искам повече да го виждам този филм. Иначе е много хубав и дано намеря време да блогна за него - "99 франка" по романа на Бегбеде.

Днес и утре има интересно нещо в Народния, съобщавам го не защото аз превеждах филмовите откъси, а защото на някой може да му стане интересно, повечко информация тук.

Ако някой случайно намине през блога, все пак не всичко е изгубено, аз празнувам и днешния ден ;)
Черпя с бонбоните по-горе :D

Маестро, музика!

Едно сумарно кратично за две сумарни по-дългички:

Академичният ансамбъл на Русия - много ми хареса, аз си обичам де що има руски неща, но честно казано, Кобзон не ми е голяма страст. Приятно е да гледаш военен оркестър със солист-акордеонист, но не ми хареса синтезатора, въпреки че музикантът зад него много се вживяваше :)

Култур-мултур
Леле!
Преди това бях на изпит, единственият тази сесия, за който не съм сигурна дали ще го взема - Теория на превода, по-точно история на превода. Ей тази книга на Мари Врина от колонката в дясно за това я чета, не, че не е интересна, но се налага. Само че тя си е интересна, до като не се наложи да помниш имена и дати. Я кажи какво са Страсбургските клетви? (синовете на Карл Велики си правели мръсно един на друг и създали ценен прецедент за преводачите) Кога за пръв се използва синхронен превод? Кога, къде, защо проза се превежда в стихове? (после и обратния въпрос). Писах разни свободно съчинения.
И после - изсул-изсул, купувайки си мимоходом едни обеци, бам! в Блекбокс. Много хубаво имаше отделен ход за журналя, та да не се ръгам в хората.
Много хубави хора :) Харесват ми такива едни на вид, най-вече мъжете :) Седя и си гледам и... ся няма да тръгна аз да се запознавам. Както и да е.
Докато лицето с кодово име "шефът Мартин", известен също така и като "персоната, която ще се мъчи да снима в тази гъчканица" си щракаше, аз се дивях на Балканджи. Имах преди албуми техни на компа, но изтрих каквото не ми харесваше, останаха няколко песни. На живо са далеч по-впечатляващи (много красива дама на тромпет; четирикрилен гардероб с разкошна дълга коса, момче с вид на математик, китара с рогца и глас като на планински войвода в зрелия му период, два клавира, още китарки). Добре се представиха, много ми хареса.
Какво да кажа за "Черно фередже", просто са разкошни. Залата бушуваше след тях, подгряване в истинския смисъл да думата.
После излязоха Култур Шок и бяха великолепни. Не останах до края, защото още ми се живее във форма по-различна от приплеснат анимационен герой, но ми скриха шапката.
Добре, че отидох на това мероприятие.

Фадо

Тук стана малко като справочник, но какво пък.
Вчера най-накрая се наканих да гледам "Фадо" на Карлос Саура. Първо, защото много обичам фадо, после, защото още нищо не съм гледала на Саура и накрая, защото престават да го дават в Дом на киното, а човекът, който пуска там титрите, склони да дойде само заради мен и още една негова позната да ни ги пусне - иначе последните прожекции на филма са били без титри. 
Това познатите и приятелите са си плюс в някои ситуации :)
Филмът е почти изцяло музикален, но е доста приятно да знаеш за какво пеят.
Докато слушах португалския, си мислех колко ли им е трудно на финландците да го говорят този език, след като не правят никаква разлика между шипящите съгласни - с, ж, з, ч, ш, щ - за тях си е все едно и също.
Аз просто много харесвам фадо и филмът страшно ми хареса, целият пронизан от една гама в оранжево, жълто и червено, както винаги съм си представяла в главата си цветовете на тази музика. Как ми се ходи в Португалия :) Не знам дали би харесал толкова на хора, неизкушени от фадо-то, но сама по себе си лентата е стилна и има някаква красота, като картина на художник. Това е нещо като трейлър към филма, слагам го заради цветовете:



В началото започна с фрагмент от празника на Св. Хуан (ако правилно си спомням) на островите Зелени нос. Ритъм, създаван единствено от барабани (перкусии, защото не съм сигурна за точното име на използваните инструменти), който е буквално омагьосващ. Разбираш какво се крие, каква е магичната сила на африканските и индиански племенни танци, където липсата на музика в пълния смисъл на думата винаги ме е озадачавала. Силата на ритъма, властта на ритъма над телата и оттам - над душите. Защо хората днес вече не танцуват, не танцуват така?
Трябва да гледам "Танго" и Кармен", най-малкото.

Тази песен много ми хареса, знам, че обикновено не са много удачни тези линквания към ютюб, но това изпълнение е наистина разкошно, Мариза има невероятен глас и емоция, а тук е в съчетание с гласа на Мигел Поведа:

Още малко театър

Миналата седмица театър "Гео Милев" - Стара Загора гостува в София с три представления.
Не успях да гледам първото, но гледах "Двамата веронци" в театър София и "Тайбеле и нейният демон" в "Сфумато.
За съжаление сайтът на театъра съдържа единствено "Очаквайте скоро". Жалко.

"Двамата веронци" е много сладко представление. Наблъскано с италиански песни, ама чак да ти писне по едно време, а освен това държат да ги изпълнят до края. Само една знаех, а аз все пак съм израснала в такава среда, в която италианската, хм, естрада бе на голяма почит. Смятай за какво става дума... Добра сценография, кофти озвучаване, една половина добри актьори (сега като не работи сайта и като не раздадоха програми, не знам кой как се казва) и една половинка доста слаби, включително един момък с руси коси до раменцата и приятно телосложение, особено в ретро бели панталони тип клош, който идеше да играе главна роля с доста... мьекащо произношение на места, което за мен е недопустимо, особено при Шекспир.

"Тайбеле и нейният демон". Ето това изби рибата, изкърти всички мифки, натроши де що имаше сифони, че и извози мат'рала! Много, много, много добро.
Семпла, изчистена и въздействаща като удар с парен чук сценография (Мира Каланова, тук вече имаше листовки). Подобно нещо съм гледала в "Каквото направи дядо..." на театър "Кредо" в Театър 199, но Нина и Зуека се знае, че са си магьосници.
Удивителен текст (Исаак Бешевис, Ева Фридман). Няма зиме, няма лете - от това те втриса чак до костния мозък.
Блестяща игра - кеф ти Тигран Торосян, кеф ти Константин Икономов, Лора Мутишева и Елизабета Стефановска не остават по-назад.
И музиката - Мартин Каров - още в самото начало, като прозвънват първите тонове и ти обещават нещо качествено.
Нищо няма да разказвам за самата постановка, защото гледам (съвпадения ли?), че пиесата ще се играе и  в НАТФИЗ, възнамерявам да ида да видя и да сравня.

Ами, това е!

Преводачески неволи

Не обичам много пролетта - както всичко се е било спотаило по кьошетата цяла зима, с първите слънчеви лъчи се юрва навън като невидяло, прави си разходки, слънчеви бани, шуми, ръси боклуци, мие коли, тъпче градинки, прехласва се по замбюли, върти чевермета, плете чорапи по пейките, търчи, трамбова, живее здравословно, oпосква копривата и де що има зеленинка в името на здравословното хранене, къса цветя и кърши клони, отрупани с бял цвят, тупа облаци прах, скърца, миейки прозорците и такива занимания.
Но много обичам месец март, който си е моят месец и ако не броим днешния ден, остават още само четири, преди да мине и замине петият и пак, както винаги, нищо особено да не се е случило. Но очакването е голяма работа.
Както и да е. Отплеснах се. Исках само да споделя как прекарах сума ти време в опити да оформя някак си на френски следните изречения от български филм, който превеждам:

(сервитьорката предава поръчката):
10 шкембета,
3 тройки кебапчета с гарнитура,

3 двойки кюфтета с картофи,
2 пъти кашкавал пане и

2 пъти сирене по шопски.

Момчето:
Оня чвор идвал ли е?

Пепа Николова:
Тука всякакви минават
чворове, чепове, какалашки…

-Знаеш ти кой чеп, кой какалашка.
-Е много съм живяла, затова.

Че шкембето ще го пишем супа, защото са субтитри и няма място за обяснения, че кебапчетата ги покръстих на крокети (и речникът ме подкрепи), че кашкавалът се пофренчи и стана просто сирене, а "по шопски" го позадушихме малко, добре. Ама тия калакашки вече ме докараха до тиха истерия, от която се измъкнах набързо, като си представих какво щеше да е да ми се бе наложило да превеждам Елин Пелин на френски.

Belladonna

Гледам, че по стъклото отвън има капки. Сигурно е валяло, значи.
Седя от обяд пред компютъра и почти нищо не съм свършила от целия куп неща за правене. Да бях поне прочела нещо интересно.
В петък си бях уговорила час при очната ми лекарка, и без друго не бях ходила на редовния годишен преглед, а и преди месеци си настъпих очилата и ги счупих.
Мислех си, че имам малък диоптър, а то се оказа, че съм имала малък астигматизъм, който обаче се криеше при нормални зеници и за да е сигурна, лекарката реши да ми ги разшири. Един допълнителен час в кабинета (4 пъти капки през 15 минути) и накрая излязох с известна сума пари по-малко (поръчах очилата) и великолепни очи. Да ме погледне някой в тях и ще се загуби, ще пропадне и ще има да пропаааада, каквито са тъмни, тъмни, направо черни, ако се вярва на антропометричната таблица от 4-и курс, в която моето тъмно кафяво попадаше в графата "черно". Навремето дамите нарочно си капели отвара от беладона, за да им се разширяват зениците и така да изглеждат по-привлекателни. Единственият проблем, който стоеше пред мен, бе, че не виждах нищо наблизо (успях да се досетя, че съм получила смс, но никакъв шанс да видя от кого е или какво пише, нито да позная кой ми звъни, преди да вдигна, нито колко е часът) и - да де, проблемите са два - нямаше мераклии да ми пропадат в очите. Язък, а можеше да съчетаем полезното с приятното. :)

Почти в този ред на мисли, в сряда бе последната премиера за сезона на театър "Сълза и смях" - "Опасни игри". Постановката е компилация от текстове, единият доста феминистичен, а от другия е взета линията на герой - гей, изигран от Дони. Времето - бушуващо съвремие, посрещане на Нова година. Място - Лондон, по-точно тоалетна на лондонско заведение (със същия успех можеше да е в България, разбира се, но тоалетната нямаше да е същата). Герои - сума ти жени, един мъж и един гей. Темата - самотните бели жени. Едната мацка - Джейн (Жени Александрова, нищо не ми говори) - е зарязана от приятеля си, който искал "повече свобода". Другата - Дороти (Елена Атанасова) - иска да даде урок на гаджето си, който й кръшка и на всичкото отгоре живее на неин гръб. Гаджето Дик (Иван Радоев) бива ловко заключен в тоалетната и прекарва почти цялата пиеса там, докато навън Дороти опитва да си върне последните 50 долара, които й е взел, Джейн реве по бившия си, а сестра й Кет (Нети) се прави на независима непукистка. Малко е депресиращо, ако човек познава добре материята (тоест, ако е жена или ако е мъж, който е отделил време да се замисли за някои неща) и доста отчайващо, защото нищо позитивно аз не видях като предложение от страна на авторката. Героят на Дони - Саша - внася повечето свежи моменти и дръжа да подчертая, че този човек играе наистина много добре, браво.
Хубаво, малко тягостно представление, което с едно изречение мога да опиша така: взема пръчката и започва да ръчка и разбърква клокочещата отвара, която представлява проблемът "умна, интелигентна, хващаща окото, сама и самотна жена около 30-те". И толкова. Ето ти раната, ха търси й сега лекарства и превръзки.

Нищо ново за последното време. Кой ли не се изреди да казва и показва, че въпреки многото нови начини за комуникация, с които разполагаме, общуването между хората стремглаво се е засило по дяволите (не казвам, че средствата са виновни, а че се случва дори въпреки наличието им. Дали са виновни или не, е предмет на друг лаф-моабет.) Добре, а какво да правим? Понякога въздишам по отминалите времена, когато е имало строг код на поведение и всичко е било ясно - едно пърхане с мигли - кавалерът произнася сонет, две пърхания - целува ръка, изпускане на кърпичката - "как силно аз те либя", не-изпускане на кърпичката - "оди се пéри" и т.н., и т.н. Знам всичките "обаче", които могат да последват. Знам.
Но отказвам да приема, че се е променило не друго, а разбирането ни за любовта.
Всъщност искаме човек, на когото може да се разчита. Който може да даде и понесе определено количество любов и отговаря на скромен набор критерии, не повече от тези, които сме достигнали сами за себе си. Една прегръдка, в която можеш да се сгушиш с цялото си доверие, когато те е страх, когато се тревожиш, когато не знаеш какво да правиш. По-точно, някой, пред който можеш да си позволиш да те е страх, да се тревожиш, да не знаеш какво да правиш.
Общуване, при което разговорът отива до там, но и обратно.
Персона, която си носи винаги бански във вътрешния джоб, защото умира от удоволствие да се гмурва в очите ти при всяка възможност. Ей такива неща.
И то не говоря за онези жени, които и моите нерви не биха издържали и чиято функция се свежда до това да са сърдити и да тровят нервите на заслужили или не подобно отношение. Говоря за жени с мили усмивки, акъл повече от напръстник и понякога - съблазнително разширени зеници.

Руслана Гретел

Осем и нещо в мъничката заличка на кафенето в Театър на Армията - пресконференция по повод новата премиера.
Запознавам се с млад човек, колега в журналистическата част от многостранните ни личности, който по едно време ми подава покана за представяне на книга, както и самата книга. Прелиствам я - струва ми се доста интересна, отпечатана огледално два пъти и като стил от това, което захващам при бързия преглед, ми грабва вниманието. Понечвам да му я върна, но се оказва, че си е за мен.
Въпреки твърдата си убеденост да отида на представянето, не успявам.
Започвам да я чета онзи ден и за около час я приключвам.
После ми е доста гадно няколко часа, сякаш ми се е случило нещо лошо.
Не ме разбирайте погрешно, книгата е много добра.
Чете се неимоверно леко, увлекателна е, шокираща на моменти, вълнуваща на други.
Но е тежка в цялата си лекота (я да направим едно не особено оправдано, но изкушено паралелче с "Непосилната лекота на битието", само като фраза).
Оказва се, че приятният младеж е бил самият автор (понякога съм откровено тъпа) и книгата не е автобиографична (то оставаше и да е, бррр).
И че "Руслана Гретел, или За многоточието на акта" може и да звучи като заглавие на пиеса от Елфриде Йелинек (или поне аз така си го представям), но е удивително добре написана книга. С много интересно виждане.
Интересно как ли ще продължи авторът...
А, и може да каже някой, че се заяждам, но когато издателството е "Сиела", редактор е Юри Дачев, а коректор - Владко Мурдаров, не върви да пишеш на две места "чаршав" и да слагаш запетаите на всички места, на които тези пунктуационни знаци седят в упражненията "поправете грешките".
А аз да взема да престана да слагам толкова скоби ли, що ли...

Игра на любовта и случая

Новата премиера в Армията доста ми хареса, затова ще напиша малко за нея. В общи линии повечето съм го казала в Словеса, (сещам се, че Амбър не обича да се слагат такива линкове, но за това ще взема да напиша някой друг път). Най-хубавото е, че се поставя автор като Мариво, който все пак не е от най-известните. Достатъчно характерен като стил, за да създадат неговите съвременници термина "маривотаж", чието значение се е променяло в течение на времето (не толкова значение, колкото нюанс, но за това може да се прочете по енциклопедиите), а и сюжетът е привлекателен ( сигурна съм, че съм чела произведение с този сюжет, но не мога да си спомня какво точно беше. Като се има предвид, че не съм чела много пиеси през живота си, ми е много интересно в кой роман или разказ съм го срещнала, защото помня, че остави у мен силен спомен).

Освен това сценографията беше разкошна, нищо и никакъв параван и няколко стола, а създаваше така плътно впечатление. Ярки, красиви костюми.

И най-вече - страхотна игра на повечето. Най-силно впечатление ми направи Станислав Ганчев като Дорант - толкова естествено, нито едно фалшиво местенце, нищо дразнещо, никаква забележка, с нетърпение чаках всеки път да се появи на сцената, за да си починат сетивата ми от иначе харесваната от мен Алекс Сърчаджиева, която остана вярна на българската традиция да се крещи на сцената. Нищо, че ролята го изисква. А и на мен ми се искаше да видя все пак една по-уравновесена Силвия, каквато го раздава в началото, така и така после е разтърсена от любовта, защо да е и истерична феминистка?

Един Васил Бинев с мускетарски вид, като излязъл от руската версия на филма по романа на Дюма, много сладко, който ръсеше сентенции на латински в началото на действията, които, според бързата консултация, ги няма в оригинала. Аз очаквах, че повечето хора са наясно какво значат, но приятелите, с които гледах театъра (а те са много над средното ниво интелигентност) споделиха, че са разпознали сравнително малко. Странно. Така де, след като се избира младежки състав и се целим ако не в младежката, то в разнородна публика, екипът не спектакъла е трябвало да съобрази този факт. Или може би са сметнали, че думите на български, обявяващи началото на действията, са нещо като свободен превод на латинските фрази? Не за всички беше така.

Много истински Леонид Йовчев като Марио, не особено интересен Георги Кадурин като Оргон (а и в пиесата Оргон е един интригант, който забърква цялата каша, за да се развлича, защото му е скучно, тук беше малко бозав), много енергична Екатерина Стоянова като Лизет, наистина ми се ще да я видя в друга такава роля, един Молиер добре ще й ходи, чини ми се (кой, да му се не види, поставя Молиер? Сещам се за Дон Жуан само, гледам, че вече не се играе "Лекар по неволя" в Народния, но то пък тази комедия Куркински така я беше обърнал, че само на комедия мязаше), гледа ми се ярка молиерова комедия, ако може така.

И пак да се повторя със статията в Словеса, тази видеокартина на нищо не приличаше.

Препоръчвам постановката. Заради срещата с Мариво и младите актьори и въпреки всичко останало.

Буквички

Налага ми се да чета книги.
Ха-ха.
Не така, започвам по-ясно: налага ми се да прочета много книги (за кратко) време, издадени наскоро. Което ми идва много добре - първо понеже рядко чета "съвременна" литература, освен ако някой не ми препоръча нещо специално, второ - защото после ще пиша за тези книги и ако не обичам да пиша, не знам какво обичам.
Но както винаги, сроковете са кратки, а и имам едни много преводи да разчистя, наближава и сесията и се правя на примерна, та ходя на всички занятия в университета (за какво я захванах тази магистратура на стари години...), което ми яде време, пиша увеличеното количество домашни, а и дойде крайният срок и за другите издания, за които пиша. И не си доспивам, и изоставам с финския, ето - не знам дали утре ще успея да отида, както сега е 4 без 15, а трябва да разходя кучо, да завърша едно - две преводчета, да напиша няколко неща и да си измия косата.
Та прочетох новата книга на Михаил Вешим - много добър роман, но не знам защо аз се засмях само на едно място. Преди време мой познат издаде роман, който ми се струва доста по-добър в някои отношения, но го сподели съдбата на всичко, издавано от неизвестн автор и издател, за когото това е първа книга и няма и идея за рекламна стратегия. Ама никаква. Иначе романът "Бах мааму" бих препоръчала на всеки. Има си трески за дялане, които обаче една по-сериозна редакторска работа би оправила... както и да е, стана ми мъчно, че такъв автор като автора му не е така известен на "широката читателска аудитория".

За "Английският съсед", романа на Вешим, мога да кажа:
- третира феномена "чужденци идват у нас и си купуват къщи", "европеизиране на държавната администрация", "българското село и типажите му от по-нов тип"; ;)
- написан е добре;
- чете се леко;
- нещо му липсва, от вчера си блъскам главата да разбера какво, и не мога. Той не е така саркастично-комично-трагичен, както повечето български хумор и може би именно този подчертан драматизъм и трагизъм му липсват, но не го твърдя със сигурност. Какво, само така ли можем да се смеем на българската си действителност? По радичковски, по стратиевски... С изопната до болка абсурдност и мрачна самоирония?

Не знам, но се сетих за двете постановки по Стратиев, които гледах сравнително наскоро - "Рейс" в Народния и "Римска баня" в Сатирата. Чудех се защо така не ме възторгнаха, при положение, че текстът е страхотен, че актьорите са добри... Мина ми еретичната мисъл, че не са актуални, прекалено много са вторачени в спецификата на онова време, с характерните му особености, но може би не е това. Може би просто сега засмиването от тях не е така мрачно и отчаяно, съответно не буди надежда, както е било преди?

Не знам.

Разни

Изхитрям се да не пиша, а просто да се съглася с Марфа относно някои съдебни решения:

Клик!

Да му се не види...

Баш от тех съм, как’ Нуше Ейджънси

и

Саралия & Тригуна Пъблишинг

Имат удоволствието и честта да ви представят откъс от все още ненашумялата книга “Ноу-Хау”. Не, това не е двуезичен разговорник между английски и индиански, а компактен наръчник за всяка ситуация, който ще ви измъкне от всяко положение и ще спаси репутацията ви, дори да се наложи дишане уста в уста. Съвети и практични предложения се редуват с богати илюстрации и празни страници, на които записвате бележки или правите хербарий. Обмисля се и възможността за колекция от пеперуди, но вероятно ще бъде предвидена в допечатката.

Из Раздел трети – закупуване на стоки

Глава 24 Убий простака с мълчание, или как да си купим кафе и билетче

[- Джъъъъц, бръмта-думта-бухта-скръц-ииии! (спокойно пътуващ тролей, по хлопането на табелката с номера отдалеч се познава, че е номер 9).

Стъпки на пресекулки и притичвания на прибежки между превозни средства, създаващи почти осезаема сфера от звуци, до един от категорията – шум.

- Ало? – Не – И тя каз... – Ето оттук – Да влезем – Накъде - ...и когато - ....просто да не ти разправям, възмутително! (фонов шум)]

Магазинче тип “клек” на оживена улица. Имате половин час до театър/ кино/ среща и решавате да си купите нещо* от някъде**. Забравете старомодната троица: “Може ли” – “Заповядайте” – “Благодаря”. Запознайте се с новата хипер актуална и напълно внедрена в практиката

Програма в 7 стъпки:

1. Пристъпете към набелязаното “някъде” и приклекнете с приветлива усмивка (да не забравяме – “човека тя привързва към човека”!);

2. Така усмихнати, заговорете благо (Блага дума железни врати отваря!). “Извинете, имате ли кафе/ билетче/ арпаджик/ бяла ряпа?”;

3. Ще чуете:
- “Мхгъ”. В този случай попитайте “Моля? Не ви чух, прощавайте.”

- “Ми то нали пиши!”, в този случай отговорете “Аз само питам, може да са свършили”.

4. Усмихнете се.

5. В първия случай няма да чуете нищо, ще идат да правят кафе с физиономия тип “докато седях на този мравуняк, мравоядът ми изяде закуската”. Във втория ще чуете “Ако нямаше, щях да я махна. То на българина само му дай да пита!”, произнесено с идентично на горепосоченото изражение.

6. Можете да се вбесите, но аз препоръчвам да си припомните древната мантра (за по-сигурно си я запишете на листче и я носете в джоба си) – “Оти да се косим, като че ми мине” (Шопски и колектив, “Самиздат”, Сф. 1000). С хладнокръвно спокойствие си вземете обратно вече протегнатите към търговеца пари и се врътнете, но не се хабете да е демонстративно, и без друго ще чуете изпровождащи речетативи.

7. Извадете си предварително приготвения термос с кафе/ кочан с билети, употребете една част, разпънете сгъваема масичка и завъртете търговия с останалата част. В началото подхождайте към клиентите си мило и усмихнато. След като търговията се развие, може да си позволите гореописаната маркетингова стратегия. Чийто дълбок смисъл е да осигури потока на клиенти в най-различни посоки, по този начин увеличавайки ентропията в системата, а всеизвестно е, че това е състоянието, към което се стреми всяка система.
Така ще допринесете за вселенския ред, всемирния мир и спасяването на кондорите в Андите.
---------------------
*нещо – неограничено разнообразие от хранителни продукти, сред които се отличават цигари, кафе, спиртни напитки, билетчета за градски транспорт, вестник, бирен фъстък, солети и шоколад, семки и бонбонки, панталони от рипсено кадифе и чадъри за двукратна употреба;

**някъде – категория, която в първия момент се свежда до плюс безкрайност, а с всеки по-следващ намалява, докато мине отвъд минус безкрайността и се ограничи с най-близкото прозорче на будка, често единствено в района.

Очаквайте следващия откъс – Раздел “Глупаци в чужбина” – Глава 18 “Меню в ресторант – инструкции за експлоатация”.


Бел. а. Всяка прилика с будка за вестници на спирка Орлов мост и магазинче на Раковска е нарочна и изрична.

Историческото съвремие

Не вярвам, че в тази зала има народен представител, който да не е на ясно какво означава физическото унищожаване на над един милион мирно население арменци, но историческата истина е една, а политиката и съвремието - съвършено други.

Според някой си Александър Радославов от Коалиция за България, който

заяви, че е гласувал "против" проектите на решения и на декларация, защото в основата на мотивите на вносителите стои омразата.
По думите му не може омразата да се проповядва от парламента като средство за политика.

Според Нюз.бг.

Аз съм напълно объркана. Да оставим настрана, че в родния ми град има много арменци, че баба ми е преподавала в арменското училище там, че имаме приятели арменци, че обожавам "Егур, Егур" в София, че смятам писмеността им за ужасно красива, че страната винаги ме е привличала, че, че... Няма да го взимаме предвид. Да не замесваме любовта, че не се знае къде ще му излезе краят, като подкараха омразата...

Просто искам някой да ми обясни, като за блондинки, дори обещавам да се замисля да се изруся, ако получа удовлетворяващ отговор, след като историческата истина от една страна и политиката и съвремието - от друга, са две "съвършено", сиреч тотално, абсолютно и непогрешимо различни неща,

ся ко'ш прайм?

Това значи ли, че все едно историческата истина вълци я яли и ще живеем, като й лопнем кепенците под носа, да се оправя?
Или ще я изкилифенчваме, за да пасне на новите дрехи на съвремието?
Или нещо трето, недей си Боже, четвърто, което бедният ми прозт акъл не може още да осмисли и вербализира?
Че аз не съм гений на модерната мисъл е ясно, но дали тоз гу'син ще е тъй любезен да изясни проблемата, която така ме тревожи...

Евтиното е скъпо, а безплатното - чиста далавера

Исках да пиша за втория сняг, когато заваля вторият сняг, защото тъкмо предния ден си мислех как може до края на зимата друг снеговалеж да не видим, а това си е тъжно, откъдето и да го погледнеш. Но снегът заваля, а сега се топи с пълна сила, което също си е тъжно, откъдето и да го погледнеш.

Но днес ми пристигна поредната пратка CD-та и им се зарадвах като на малко дете - освен новия албум на Серж Танкиян и още две-три удоволствийца, си поръчах всичко, което нямах на "Пинк Флойд" на оригинален носител. Единствено по-голяма радост ще ми донесе, когато успея да направя същото с албумите на "Бийтълс". Та гледам ги, красиви обложки, с красива музика и за да не е този пост безсмислено за читателите прехласване от моя страна, реших да драсна накратко някои размишления за купуването на музика. Забележете, не на легална музика по принцип, а на музика на физически носител - компакт-диск, плоча, та ако щете, и магнетофонна лента.
Опитах се да обясня на един познат защо си купувам дискове. Защото вече мога да си го позволя, казах. Е те парите може и да за друго да ги харчиш, а музиката да си я сваляш.
Вярно е.
Защото ми харесват обложките на албумите, продължих. Е то сега в интернет какво ли няма, сваляш обложки, текстове, принтираш и е все същото.
Вярно е.
Защото обичам да колекционирам. И с книгите съм така, купувам си ги и ги нареждам по лавиците, обичам да си ги гледам.
Е тогава си купи на Живков трудовете, стоят внушително.
Вярно е.
Ама не е съвсем така.
Защото не искам да си харча парите за друго. Не защото така подпомагам музикантите, не, наясно съм, че така подпомагам лейбълите, музикантите не получават кой знае колко от продажбата на носителите. Но просто хубавите неща имат цена и аз съм готова да я платя.
Защото не е същото, когато обложката е свалена от интернет. Поради същата причина у дома ми никога няма да има репродукции на картини.
А искам обложки, защото в повечето албуми, които искам да притежавам, музиката върви в хармонично цяло с така нареченият "артуърк" на обложката.
Защото наистина обичам да колекционирам. Определени неща - книги и музика. Стойностни и то. Не за да ми стоят красиво на лавицата, а за да ми харесва, като го гледам там, преди и след като съм го прочела. Това е някакъв вид любов, колкото и странно да звучи.
Някои албуми ги свалям. Не съм фанатичен проповедник анти-пират. Не мога да си позволя финансово да купя всичко, което искам да прослушам. Но има някои, които държа да имам както си му е редът. Някои неща трябва да се правят както трябва. Noblesse oblige.
Пък който иска да ме смята за глупава, че си купувам книги и дискове. И без това по презумция ме смятат за глупава, като си купя повече от един чифт ботуши, повече дрехи, по-скъп парфюм, грим и така нататък. Нали съм жена. Обаче съм си изработила парите до стотинка и съм доказала на който трябва и не трябва, че мога да нося отговорността да правя избор. Така че ще си купувам горните, защото така искам. Мога. И трябва.

HP

А, де... В какво се забърках, се питам аз.
Тази бутилка вино е с капачка на винт. Като шише ракия се отваря, тоест. Мен ме устройва, хич не съм добра с тирбушона.
Завърших седмия Хари Потър. Искам да споделя с уважаемата публика някои свои наблюдения.
Като оставим настрана много достъпния език (само първите една-две страници ми се искаше да си я чета на български, че бавничко го карах, после като включих на скорост, втората половина на книгата я прочетох нощес), който понякога се класифицира като недостатък, с което аз не мога да се съглася, книгата е разкошна. Много добре оплетена интрига, към края става толкова интензивна, че почти летях по страниците, добре балансирана откъм поука и приключение история, характери, които търпят развитие.
Аз съм голяма почитателка на хепталогията, не ме засяга комерсиализацията около нея или поне не ме дразни толкова, колкото дразни разни хора. Филмите ми харесват. Идеята ми харесва. Харесва ми как е написана. Какво е вложила вътре. Обвиненията, че главният герой е прекалено голям късметлия и нахално хлапе, ми се струват странни - ами да, ако не беше късметлия, нямаше да му се случат тия събития, а щеше да си лежи кротко поумрял и книга нямаше да се напише. Обикновено така стават нещата.А нахален и прочее черти - зз деца светци не познавам, особено навлизащи в пубертета, особено с тежко детство.
Ако разгледаме героя не като желанието на някаква си там жена да спечели пари (което кой знае защо стана нещо лошо), а като психологически профил на момче, какво не е наред? Нямаше да й повярвам на авторката и нямаше да чета книгата, ако Хари беше някакво ангелче-генийче, призвано да спаси света. Мирси!
Проблемът с книгата е следният (внимание, спойлер! ЧЕТЕНЕТО НА СОБСТВЕНА ОТГОВОРНОСТ! ;) - стана ми тъжно накрая.

Страшно ми домъчня за Петуния. Още повече за Снейп. Може и да е трябвало да умре, обаче аз не исках. Още по-малко така. През цяяяялата книга мислех, че той нещо замисля, че всъщност не е на страната на Тъмния Лорд, обаче към края вече се отказах да го вярвам. И тъкмо тогава се оказа, че наистина е било така. Тюх, друг път няма да се отказвам толкова лесно. Много съм чувствителна към несподелена любов, продължила толкова дълго. Ей това просто ме докарва до сълзи. Ако някой ще се смее - да си излезе сега, аз отговорно заявявам, че ми се къса сърцето за Снейп. И за сестрата на Дъмбълдор и за него като малък. Да не продължавам, но изводът за мен е един - щом така дълбоко ме развълнува, романът е нещо качествено.

Мисля си, за цялата тая патардия - съвременници сме на раждането на класика в детската литература. Убедена съм, че когато са публикували приказките и историите си други автори, останали сега като класици, пак е имало такива брожения и отхвърляне. Само че това не остава в аналите, не това е важното.
Всъщност не ми се искаше книгата да свършва.
Сега отивам да си намеря противоотрова. Имам нужда от нещо пак така фантастично, но в съвсем друга посока. Почвам да препрочитам Фондацията.

А грамофонът се върти...

Като съм отворила едно бяло вино, с ударение на последното "о" ;) и като съм му седнала на топло, и като не върша нищо съществено, та чак яд ме 'фаща. Затова, преди да се захвана сериозно за работа, или по-скоро - вместо да се захвана, си драскам в блога.

Разпределението на висшите гръбначни в стаята е следното - едно двукрако (въпреки, че е от клас Бозайници, които пък принадлежат към надклас Четирикраки) от разред Примати, семейство Човекоподобни, се кьори пред компютъра до печката, едно черно четирикрако от семейство Коткови се е изтегнало между клавиатурата и монитора ми, след като изгони дъщеря си от коленете ми. Тя се позиционира на килима под стола. Третият представител на разред Хищници се е изтегнал с цялата си дължина на леглото върху одеялото, след като от своя страна дойде недвусмислено да заяви, че не е съгласна котката да е толкова близо до мен - ревност.
Сега всичко е мирно и спокойно.
Заредила съм страшен плейлист и освен това си съставих поредната разорителна поръчка дискове. Не съм писала за музика откакто се спомина "Ритъм" и това ми липсва. Ще изгубя форма, затова ще видим сега дали няма да пописвам от време на време за Metal Katehizis.

Ето пак - проблемът с контрол и шифт. Вече не го ползвам за превключване между езици, но го използвам за маркиране на думи, за да ги превърна в линк. Е? Това поне е стандартна комбинация клавиши. Ще взема да пиша на тия от Блогър по въпроса!

Как се отплеснах. Щях да пиша за две неща, подбудени от два блога.
Нека първо да се наприказвам за музиката. Видяно при Змея.
Вместо да му пиша километрични коментари.
Признавам без бой, че за мен винаги и открай време най-важни са били книгите, литературата, писането, четенето, говоренето. Чета от много малка, пиша от много малка и такива ми ти работи. В училище с музиката бях много зле. Имам предвид - нови певци, групи, фенщини - хич не ме засягаха. Още не мога да се начудя как пеех в хора, след като нямам добър слух и пея фалшиво. Свирех на пиано (и още свиря) - аз съм от редкия вид деца, които настояват да ходят на пиано, а не родителите ги карат. Мина доста време, преди майка да реши, че това не е поредният ми каприз и да ме запише на уроци, поради което започнах доста късно, към 5-6 клас, не помня точно.
После изслушах всичко на Бийтълс и това стана любимата ми група.

От няколко години, примерно десетина, се интересувам по-сериозно от музика. Даже все по-сериозно. Както в повечето случаи, се навързват едно след друго събития, които водят до все по-задълбочения ми интерес към музиката. Може би защото не съм имала тийнейджърски години, пропити с трескавото търсене на информация за любим изпълнител и презаписване на касетки, моето отношение към музиката е малко по-различно. Към любимите си стилове прибавям нови и с малко изключения дори жанрове, които не можех да понасям, започвам да опознавам (не винаги харесвам). Получавам забележки и обвинения в еклектика и коментари относно склонността ми да си купувам оригинални дискове. Пука ми. За лицензираната музика все се заричам, че ще пиша в отделна тема, но ще го оставя за след като свърша един материал за "Мениджър" относно съвременната ситуация в музиката (музикални компании, интернет, такива неща). Поне планът е да го пиша, още нямам срок, да видим.

Не знам дали музиката е възникнала преди словото, защото "музика" в смисъла, който влагаме ние в понятието, не са птичите песни сами по себе си, а нашето осъзнаване на птичите песни като музика. Което не знам кога се е случило (имаше, още я имам, чудесна книга "История на музиката в картинки", която горещо препоръчвам). При всички положения аз съм повече книжно-словесен тип, но смятам да дълбая в музиката още и още. Дали мисля, че ще ми омръзне - едва ли. Съумях да съхраня способността и най-досадния шлагер да чувам като за пръв път (освен в случаите, когато съм в "настроение" и просто ми доставя удоволствие да мрънкам, да се заяждам и да роптая. Което не е много рядко напоследък). Ако нещо ми липсва, това са хора с любим стил, слабо познат за мен, които да ме въведат в нещата. Такива хора са рядкост, защото не стига да кажеш "Ей, тая група е много яка, чуй я непременно", а трябва да имаш умението да подбереш точно парчето или факт, които да заинтригуват ухото. Казвала съм го и друг път.

Дълбоко уважавам музикантите и ми е мъчно, когато някой талант зареже попрището си, поради каквито и да било причини. Може би моят отчасти "научен" интерес към музиката й пречи да се изхаби? Не знам. Може би интересът ми към всяка област на изкуството, любопитството ми към творческата страна на Човека помага? Сигурно. Може би има пръст и желанието да ставам все по-добра в това, което правя? Съчетанието, че пиша за музика?
Тъжното е, че има толкова малко хора на такава вълна. Втриса ме, когато попитам: "Каква музика слушаш?" и отговорът е: "Ами всякаква." Какви книги четеш? Ами интересни. Какво обичаш да ядеш? Бе там да се нахраня с нещо. И аз си купувам полуготови храни, разбира се...

А дори и хората, с които можеш да се разбереш, постепенно се превръщат в хора със следните отличителни черти:

- не слушат, а говорят, опиянявайки се от своето красноречие и/ или своите познания;

- твърдят (и си вярват), че са много толерантни към другите;

- събират се в събота (за да не са другия ден на работа) и пият много, ама много;

- говорят все едни и същи неща;

- говорят с авторитет и апломб, който има покритие, но е досаден;

- към 2 часа дори и аз, с моя преблаг характер и нескончаема толерантност, вече се отегчавам (не съм изпила съответстващо количество алкохол) и ми става жал.

Не знам за мечтите, но жужащите думички, като желанията, живецът и животът поизбледняват така.

Сняг

Но не по Орхан Памук. И по-добре.

Новата година посрещнах доста по-добре от очакваното, с танци до зори, а вчера, първия ден от новата година, заваля сняг. Толкова е хубаво, че изобщо не искам да се замислям за всички затруднения, които причинява снегът по улиците. Важното е, че така трябва. Да вали много сняг, защото е януари. Защото такива спомени имам от детството си и такива спомени имат приказките - за поля, заспали под дебелата снежна покривка и само някоя питка-самодейка прекосява белите пространства. Детството ми е здравата канава, върху която после бродирам и развалям сто неща и когато има някакви драстични промени, те не могат да не се отразят. Миналата година бях като болна - не падна и снежинка и се оказа, че напролет бях уморена, изтощена и нервна. Белите снежни преспи изтриват за известно време мръсотията и неуредиците. Приспиват тревогите и нервността. Обещават спокойствие и топлина. Надживяване на времето. Вечност на върха на замръзнало клонче. Къщи-иглу, чиито стени струят с магическа бяла светлина. Безкрайна тишина за музика. Бесен снеговалеж за танц. Птичи стъпки за думи и котешки стъпки за ноти по линиите на навяванията от ветровете. Парче пространство и време, в което да се мушнеш на топло, като под юргана и да си на сигурно място. И още, и още... само на върха на една игла. Никак не обичам да ми е студено, никак. Но зимата трябва да има сняг, много сняг, на преспи, да вали световъртежно и да превръща огромния свят в познаваемото, близко, малко пространство наоколо.
И Дара беснее като луда из снега. Дано до петък не се стопи, защото ми се иска да я разходя из Борисовата. Това е може би любимото ми място в цяла София и точно снежната градина има за мен някаква дълбока сантименталност. Когато чета стихотворението на Валери Петров "Така веднъж във снежната алея...", си представям, че се случва точно там. А преди много години, когато още не познавах добре града и се бях влюбила силно и безнадеждно, получих една разходка от Плиска до Орлов мост сред заснежената градина. Оттогава винаги, когато я погледна, сърцето ми си спомня нещо и се чувствам много добре. Като добавим и детските ми спомени за огромния сняг в Самоков, се получава една омайваща смес.

Навън е тихо, снегът вали на дребно, но за сметка на това - силно, снегът хрущи с най-неподражаемия звук, понякога преспите са над коленете, дърветата са изписани, детайлите са скрити,  гледам гладките повърхности навалял сняг и едновременно ми е жал да стъпя и да наруша съвършенството им и в същото време ми се иска да се хвърля през глава... Вечерта е лилаво-синя.  Сещам се за разкази на Радичков. 
Хиляди неща в главата ми.
Зима.

Валери Петров

Така веднъж във снежната алея
видях следи: "той" бе минал с "нея".
Аз тръгнах по следите и узнах
какво се бе развило между тях:
как тук над нея той бе тръснал клона,
как там си бе изула тя шушона,
за да изтърси влезлия й сняг,
и как я бе придържал той, и как,
използвайки таз полуизмама,
стояли бяха дълго време двама,
трептящи от любов, един до друг,
в гората без движение и звук
освен почукванетто на кълвача.
И продължавайки след тях да крача,
представих си аз нежната игра
на двамата във снежната гора
и видях как на дългата й клепка
звездата на една снежинка трепка
и как разтапя топлият й дъх
скрежеца върху мекичкия мъх
на шала му. А той не е кротувал
а той, разбира се, я е целувал,
мошеникът с мошеник, виж го ти!
Вървях и се ядосвах аз почти
и още с тая ревност във гърдите
в миг гледам: отделиха се следите
и без да спрат, на първия завой,
тя тръгна вляво, а във дясно - той.
Какво бе станало? Нима раздяла?
Озадачен, сред тишината бяла
с ръце в джобовете си аз стоях.
И изведнъж засмях се с тъжен смях:
наистина те бяха тук вървели
на таз алея в белите тунели,
но не в прегръдка, както мислех аз,
а поотделно, с разлика от час,
и не любовна двойка бяха, значи,
а двойка най-случайни минувачи,
един за друг незнаещи дори.
Как тъжни са тез букови гори!
И аз стоях, обзет от болка тиха
по всички тез неща, които биха
могли да бъдат, но - уви! - не са
подобно тази среща във леса...

Един зимен ден по шосето

Кучетата, както и котките, имат най-изумителни начини да спят. Друго си е, като си качиш краката на врата или си завреш носа в петите, нали. Дара спи на съвършен кравай, а Весна, бялата гръмогласна котка, се опитва да ме убеди, че точно в този момент трябва да излезе от стаята. Което е трудно, защото - незнайно как - тия джувотни са потрошили вратата на кухнята. Прибирам се днес сутринта и долната й панта дала фира. Не знам какво са правили, люлели ли са се на нея, какво ли... Те котачките вярно я ползват за трамплин да се катерят по горните шкафове и редовно може да получиш котка по главата си, ако рачиш да затвориш кухненската врата без да погледнеш кой упражнява еквилибристика отгоре й, ама все пак... Научили са се да преровят всички шкафове, които могат да отворят (а вече отварят страшно много, не ги спира ни магнит, ни бидон "Горна Баня" отпред), за да търсят храна, ама аз съм хитър и затварям храната или във фурната, или в хладилника и така я спасявам. За сега. Такива ми ти работи у нашенско. А Дара вчера я прибрах от хотела в с. Лозен, където беше временно, докато аз временно не бях тук. Брат ми я закарал и после си заминал за Бургас барабар с ключа от колата и аз трябваше да я прибера с подръчни средства и материали.

Село Лозен е моята Тера Инкогнита. Казано по друг начин - хал хабер си нямам къде се ситуира в пространството. Чувството ми за ориентация сигнализира, че е някъде отвъд и че има някакво поле между моето село - четвърта младост - и това, прекосимо лятос с цената на няколко часа и кило тръни по кучето. Обаче зиме - цък. Затова обръщам поглед към моторизирания транспорт, не-личен. Маршрутка 42 бясно се носи по сивото Цяриградско, изръшква Герман и влиза в Лозен. Подминавам отбивката за хотела, защото не знам изобщо къде е, а когато питам шофьора, той любезно ми казва, че сега като завие да се връща, ще ме остави. Супер. Сядам и чакам. Той, типично по маршруткаджийски, нон стоп говори с колеги по джиесема. В резултат към Герман (защото го познах, нали преди малко бях там) разтревожено го питам "Тоя хотел не беше ли в Лозен?" и той притеснено се плесва по челото (образно): "Аз се заговорих и забравих..."
Обади се на колегата си и ме стовари на Враня, айде ловим маршрутката в обратна посока, която беше вече инструктирал и айде пак, през Герман за трети път. Не знам какво са се инструктирвали, обаче този също щеше да подмине хотела. Добре, че аз вече бях научила къде е, так си го спрях.
Хората в хотел "Чопър" са много любезни, ама повече кучето си там няма да дам. Елементарно е - сетерите не обичат да остават сами. Ако има нещо, което им къса сърцето повече от това, че си купил кренвирш и не си им го дал на мига, то това е да ги оставиш сами. А в този хотел кучетата са в боксове на двора, самички в това мизерно пространство. А, не. Никога повече. Дара пощуря от радост, въргаля се в снега, търча като изоглавена, изобщо пълна програма. Натоварихме се после на абсолютно раздрънкания червен икарус на автобусна линия номер 5, който дрънчеше и трещеше като бръкмата на последния некадърен писар в Ада, и слязохме на Печатницата (нали така й викат на спирката на Цариградско над разклонението за Дружба). И оттам, бавно и кално, до Младост 4 пешачката. Взе ми се здравето. Не стига отвратителното време, калта, колите и неприятелски настроените улични псета, ами има и разни добри улични-блокови, които просто не искам да виждам. Тръгват към теб с безпределно доверие, завъртели опашка, свикнали, че хората ги хранят. Една майка с провиснали до земята цицки и окървавена лапа, от която оставаха яркоалени следи, куцайки, с най-милия израз на муцуната си, тръгна след нас към улицата. Кое куче по-напред да гледам да не сгазят колите. Трябва да е забранено със закон да има бездомни кучета. Те по-малко и от хората са направени да живеят на улицата. Кучетата нямат работа там. Не трябва да има кучета в града, които си нямат дом и не са обичани.
Прибрахме се, обущарят ми е запразнил, без да счете за нужно да остави бележка до кога няма да работи и оставам без обувки за Нова година. Какво обикаляне ще пада днес, а как мразя точно преди празници...

Apologize

Има една не-музикална телевизия, която се нарича Вива - просто там между дебилните реклами за рингтонове от време на време пускат музика. А сред тази музика от време на време има нещо слушаемо. Случайно чувам как се представя "новата песен на Тимбаленд feat. One Republic".

А, викам си, що за животно е това? А то какво се оказа, човекът взел песента на момчетата, пипнал я тук-там и сега просто я представя, но явно името му е по-вървежно, та някои направо му я пишат негова. И вече бях готова да се настроя анти-Тимбаленд, нещо много почна да се показва напоследък, и си изнамерих оригинала на песента. Еми, не мога да си кривя душата, тоя човек знае какво прави. Без да я променя изоснови е направил къде-къде по-добра версия. Само старият клип ми харесва повече:

Коледна порция Шрек

Много харесвам анимациите за Шрек и затова още не смея да гледам третия филм - всички казват, че бил много зле...
Коледно обаче излезе една половинчасова история за телевизията - "Shrek The Halls", на която много се смях. Има я в Ютюб на три части, ако не ви се занимава да дърпате от торенти, поствам първата част:

Весели празници

Да пожелая много хубаво изкарване на Коледните празници. Аз се надявах на бяла, снжна Коледа и затова се занесох в Мюнхен, а то какво се оказа - нито една снежинка, за сметка на това е много студено и на всичкото отгоре вкъщи няма келява украса. Хич нещо не го улавяме коледното настроение. За щастие си почивам като никога до сега - ям, спя и гледам филми цели два дни. Хубавото е, че из града има коледен дух, а и направихме културно посещение на близкия Залцбург, където имаше някакъв хилав снежец, а къщата на Моцарт се оказа доста голямо разочарование (освен това не можеше да се снима вътре. Не, че имаше какво. Сигурно за това не дават - да не се види, че няма нищо). По-подробен бюлетин в някой следващ пост. О, забравих още нещо - немците не пускат нищо чуждоезично по кабелната си телевизия, а аз немския така и не научих. Очертават се ама и празниците....

Копче за сън

Копчето ми за сън сигурно ми е жестоко обидено, защото пак оплесках нещо сроковете и се наложи да будувам цяла нощ. Поне беше интересно. Толкова е патетично на моменти да се гледа документален филм за социализма, правен от американци, бяха му издокарали и финал съвсем в тон, ще постна може би после. Докато си пия кафето обаче и се чудя как още не са ми окапали вкочанените пръсти ;) 
да напиша за едно чудесно филмче за много малки деца.
Блогър е отвратителен! Едно, че си е навил на пръста, че комбинацията Контрол+Шифт, която Аз изпозлвам за смяна м/у кирилица и латиница, той я разбира по негов си начин и редовно ме вбесява!

А и незнайно как решава да тегли по някое време едни свръхдълги редове и ми иде да го фрасна с нещо, стига да му намеря витруалното теме!!!
 
Анимацията се казва "Maisy"
(ето, за да мина на латиница се наложи да мина през визуализация, 
глупав, глупав! и разбира се, пак почна да чупи линии! бъгав! бъгав!)

Ох, няма явно да обяснявам за мишката Мейзи, ако минават от тук учители на малки деца или майки на такива, мисля,че може да да им послужи филмчето и сайтовете са с доста полезни ресурси.
Добре, блогспоте, предавам се!