понеделник, 26 ноември 2007 г.

My winter storm

Не, това не е пост за Таря или за Найтуиш. Седя и чакам ученичката ми да дойде и се ядосвам, че брат ми е оставил отворен буркан с туршия в кухнята, където за момента е работния ми "кабинет" и съответно цялата кухня мирише на оцет. Как ми се иска ремонтът на стаята-хол да приключи по-бързо и да си водя вече уроците в подходяща обстановка...
И отварям прозореца, за да намаля концентрацията на оцетени пари, а ме връхлита.... нещо. В първия момент помислих, че на светлината на уличните лампи виждам как вятърът разнася с бясна скорост талази мъгла, после, че е много силен дъжд, докато не осъзнах, че край лицето ми прелитат бесни снежинки. Тъкмо днес си мрънках наум, че само вали ли, вали, а сняг няма.
Може би утре този сняг ще се стопи, а може да стане голяма пречка и хората да не могат да се движат. Вторият вариант, колкото и да е бедствен, ми харесва. Ще си стоя в къщи и ще снегувам. Толкова обичам зиме да има сняг, много сняг, да затрупа и да имаш пълното основание да се сгушиш, да се покриеш, да се притаиш. Жалко, че не спим зимен сън - усещам как през зимата имам нужда от дебела снежна покривка, за да презаредя. Аз, която съм луда по лятото, обожавам зимата. Няма думи, или поне още не съм ги намерила, с които да изразя чувството пред покрито с непокътнат сняг поле, проснало се в замръзнала тишина до където поглед стига, пресечено едва забележимо от нечии птичи стъпки или заешки следи, пробито на две-три места от черни силуети на кльощави дървета с бели калпаци. И отгоре блести примижаващо зимно слънце. Безмерно спокойствие. Или пък се спуска синеещ здрач. Почти непоносима, просмукваща се самотна тъга. Понякога отминавам, за да остане непокътната белота още малко, понякога я набраздявам цялата - в зависимост от настроението. Но във всеки един случай снегът действа пречистващо, без празни приказки. Имам нужда от тази снежна покривка, миналата година в началото на пролетта, с която и без друго имаме обтегнати отношения, се чувствах изморена и мръсна.

Навън виелицата се вихри. Забелязала съм не само у себе си, че човек обича стихиите. Катаклизмите. Природната ярост. Дали ги обичам, защото мога да си го позволя, защитена от не-знам-колко камерната дограма и изолацията на покрива?

1 коментар:

  1. "С изяснени във мъчна усмивка черти
    Нуша стъкмя огнище, потърсва кибрита"
    :)

    ОтговорИзтриване