четвъртък, 29 май 2008 г.
понеделник, 26 май 2008 г.
неделя, 25 май 2008 г.
Днешната младеж
По повод повода и тъй като не върви сама да се поздравявам за 24 май, който ми се пада празник по всички възможни показатели, сега ще мрънкам.
Така. И абитуриентите са хора, нека се радват и празнуват, но има три неща, които ми докарват ортикарии и държа да ги споделя с прилив на възмущение тип лелка с ролки и пазарска мрежа:
1. Крясъците "Едно, две, три, четири,... дванайсе! Уууааааииииооооеееее!" (Запазен е правоговорът на източника.) Напомнят ми за уволняващите се войници от казармата, бррр.
2. Провесилите се и накачулилите се като гроздове младежи по прозорците на колите, особено на тези, каращи с висока скорост. Като изключим вероятността да се размажат на паважа, аре ся, нема нужда да гледам толкоз много задници. Па било то в рокля (тия момичета луди ли са да си шият кринолини, това не е ли леко демоде, от вече някъде към тристатина години?)
3. Чалгата, която дъни от "Яйцето", демек, от Ректората, в 12 в полунощ.
Така. И абитуриентите са хора, нека се радват и празнуват, но има три неща, които ми докарват ортикарии и държа да ги споделя с прилив на възмущение тип лелка с ролки и пазарска мрежа:
1. Крясъците "Едно, две, три, четири,... дванайсе! Уууааааииииооооеееее!" (Запазен е правоговорът на източника.) Напомнят ми за уволняващите се войници от казармата, бррр.
2. Провесилите се и накачулилите се като гроздове младежи по прозорците на колите, особено на тези, каращи с висока скорост. Като изключим вероятността да се размажат на паважа, аре ся, нема нужда да гледам толкоз много задници. Па било то в рокля (тия момичета луди ли са да си шият кринолини, това не е ли леко демоде, от вече някъде към тристатина години?)
3. Чалгата, която дъни от "Яйцето", демек, от Ректората, в 12 в полунощ.
Йелена Томашевич
Видях го у Хейзъл - аз Евровизия не гледам, а и изобщо не се интересувам от този конкурс, не знам какво става, коя е българската песен, нищо - и се чувствам прекрасно :) Но тази песен толкова ми хареса, че я поствам и аз (има хубав текст):
Jelena Tomasevic - Oro
Ko li miluje milo moje,
Ko li usne te snene budi?
Ne zaboravi ime moje
Kada krene da, da te ljubi
Klasje moje, ne spavaj.
Njega ljubi, mene uspavaj.
Ne lomi mi led, vodu nema,
Ne soli mi ranu, suza nema.
Ko li zaigra oro moje?
Neka ne igra za nas dvoje.
Klasje, mene uspavaj.
Nuna nej, nuna nuna nuna nuna nuna nej...
Na Vidovdan probudi me da ga opet pogledam.
петък, 23 май 2008 г.
Песни и пляски, най-вече пляски/ На мъжете с любов
След шейсет и кусур години Ансамбълът за народни танци "Игор Моисеев" отново гостува в България. Аз, като виден любител на всичко (почти) руско и на танците по принцип, нямаше как да пропусна. Наистина чудесен спектакъл - шаренко, пъстричко, почти акробатични номера чат-пат, да съберат очите на публиката, железни професионалисти, широки усмивки, заразително настроение, залата се пръска по шевовете. Като отбелязка, мое лично мнение, разбира се - колкото и да се стараят, танцуват ли чужд танц, оставят си отпечатъка на нещо руско отгоре. Може и нарочно да го правят, но на мен не ми се нрави много.
Седя си и гледам как играят сиртакито и си мисля, че някак без душа го правят. Убедена съм, че това не е така, просто тяхната руска, така обичана от мен душа, не е като гръцката (не особено долюбвана от мен, но пропита с един аромат, който неделимо се вплита в летните ми вечери в град, където трудно можеш да намериш човек, който да няма няколко капки гръцка кръв във вените си). Широкото руско, славянско, на безкрайните степи, на огромните реки, на дъхтящата пръст и ронещото се жито (примерно) и обруленото от друг вятър гръцко, дъхтящо на солен прибой, маслини и мастика, скалисто парче земя, мъничка кръчмица край пристанището (пак примерно). За удобство на повествованието на останалите характеристики не се обръща внимание 
Ами не се получава, да те запали, да ти се забърза пулсът, да ти иде и ти да скочиш - не както като го танцува някой от тукашните земи.
Ами не се получава, да те запали, да ти се забърза пулсът, да ти иде и ти да скочиш - не както като го танцува някой от тукашните земи.Седя си, гледам си и си мисля - танцът е страхотно нещо. Родил се, за да изразява, дори и сега, фризиран, накъдрен, хореографиран, трениран и вкаран в коловози, той продължава да изразява същите неща. Те танцуват сиртаки, но ако си представим хасапико и още повече - зейбекико. Мъжки танц, който аз харесвам именно, защото откривам в него една същност на мъжа, която е над всичко, което можем да кажем и изпишем, и в същото време е много, много дълбоко. Тя говори на езика на онова, което наричаме мъжко приятелство, мъжка дума, на онова, което се крие на дъното на очите на мъжа, когато е наистина влюбен и наистина обича, на езика на топлите, големи длани, обвили ръката ти, на широките рамене, които се изправят срещу вълните и вятъра, на повдигнатите в обръча на прегръдка ръце, защитен зид срещу всякакви беди, на дишащите равномерно в тъмното гърди, на които могат да се опрат две по-малки длани като на земна твърд, заключили в себе си страхове, страсти, вледеняващи тръпки и бушуваща ярост, стичаща се като мед нежност и рошава безпомощност. Мъжът, който води, когато по-важното е да вървиш, отколкото да стигнеш, който се смее по-силно от слънцето и плаче като слънчево затъмнение. Дълбок, топъл, силен, истински, който превръща залитането в движение на танца, плясва радостта си на челото на земята и сдържа мъката в едно движение, в което се преместват звездите. Мъжът такъв, какъвто повече или по-малко, по-плитко или по-дълбоко, се крие у всеки мъж (но в един голям процент от случаите, за съжаление, бая кòпане трябва да падне). Груб, сприхав, нежен, ядосан, усмихнат, спокоен, протяжен като песен, стремглав като поток, стремителен и ленив, насмешлив, разтревожен, объркан и уверен едновременно. Хубаво нещо са мъжете, някои от тях, части от тях. Но затрупано под толкова много други, най-вече неприятни и най-вече други неща, това зрънце, костилка, плодче, юмруче е стиснато и диша едва-едва, на пресекулки. Понякога (у едни често, у други - рядко) се случва нещо, което го изкарва на повърхността, вятърът го отнася за кратко или покълва... и мисля, че този танц е такъв случай.
Наздраве, тъй да се каже!
Наздраве, тъй да се каже!
четвъртък, 22 май 2008 г.
Дребосъци
Не мога да кажа, че не съм доволна, задето Манчестър Ю спечелиха снощи - не, че нещо разбирам от футбол, но съм си нарочила за любим английски отбор "Ливърпул" (по разбираеми причини) и ме е яд на "Челси" 
Но ми стана много тъжно за капитана им, а и съм фенка на Петър Чех. Тъкмо оплаквах Манчестър след като Роналдо пропусна дузпа, обаче когато я пропусна и Джон Тери, ми става много мъчно за него. А след края на мача направо ми се доплака, като го видях как реагира. Само като си представя какво е да си на косъм, на милиметри, почти да докосваш нещо, толкова желано, към което си се стремил буквално с цялото си същество, и да не успееш, а и да се налага след това да започваш всичко отначало.... бррр... но пък това е игра, единият трябва да загуби.
*
Днес времето бе изненадващо ясно, поне за известно време. По обяд се разхождахме с Дара и когато вдигнах поглед към Витоша, занемях - виждаха се дори стълбовете по билото й, тук-таме отделните дървета, сенките на облаците по петната сняг, с които тя прилича на шарена крава, полегнала на припек, с щръкнали кокалести хълбоци, поизпосталяла след дългата зима, но с позаоблен гръб. Едно дълбоко лазурно небе се плиснало отгоре й, разни къдравки облачета се гонят, а нашето тайно местенце с Дара стемително подивява и заприличва на измъкнато от приказка на Андерсен. То всъщност е съвсем обикновено и изобщо не е тайно, но не минават много хора оттам - реката пред блока навремето се е пресичала на две места, но едното "мостче" явно се е срутило, никой не го е оправил и сега са останали само спускащите се надолу стълби, малка асфалтова площадка и късичко отклонение от главната пътека, което стига до площадката от страната, противоположна на стълбите. На тях редовно сядат хора - идеални са за люпене на семки, пиене на бира, сладки приказки, приспиване на бебета, четена на книга (това последното го правя аз), почти никой не почиства след себе си обаче, което е нервиращо. Но по отклонението от пътечката рядко минава някой, най-често са разхождащи кучета хора, и затова тревата наоколо настъпателно завзема асфалта, дърветата и храстите от двете страни надвисват и са започнали да образуват тунел, а една шипка е пуснала гъвкави клонки с впечатляващи бодли, между другото, и направо е станала арка. Страшна красота и на две крачки от блока - скривалище на дивата природа. И докато се огледаш и нагледаш, не минали и няколко минутки, сиви облаци вече са превалили билото на планината и всичко се е променило. Толкова за миговете.
Но ми стана много тъжно за капитана им, а и съм фенка на Петър Чех. Тъкмо оплаквах Манчестър след като Роналдо пропусна дузпа, обаче когато я пропусна и Джон Тери, ми става много мъчно за него. А след края на мача направо ми се доплака, като го видях как реагира. Само като си представя какво е да си на косъм, на милиметри, почти да докосваш нещо, толкова желано, към което си се стремил буквално с цялото си същество, и да не успееш, а и да се налага след това да започваш всичко отначало.... бррр... но пък това е игра, единият трябва да загуби.*
Днес времето бе изненадващо ясно, поне за известно време. По обяд се разхождахме с Дара и когато вдигнах поглед към Витоша, занемях - виждаха се дори стълбовете по билото й, тук-таме отделните дървета, сенките на облаците по петната сняг, с които тя прилича на шарена крава, полегнала на припек, с щръкнали кокалести хълбоци, поизпосталяла след дългата зима, но с позаоблен гръб. Едно дълбоко лазурно небе се плиснало отгоре й, разни къдравки облачета се гонят, а нашето тайно местенце с Дара стемително подивява и заприличва на измъкнато от приказка на Андерсен. То всъщност е съвсем обикновено и изобщо не е тайно, но не минават много хора оттам - реката пред блока навремето се е пресичала на две места, но едното "мостче" явно се е срутило, никой не го е оправил и сега са останали само спускащите се надолу стълби, малка асфалтова площадка и късичко отклонение от главната пътека, което стига до площадката от страната, противоположна на стълбите. На тях редовно сядат хора - идеални са за люпене на семки, пиене на бира, сладки приказки, приспиване на бебета, четена на книга (това последното го правя аз), почти никой не почиства след себе си обаче, което е нервиращо. Но по отклонението от пътечката рядко минава някой, най-често са разхождащи кучета хора, и затова тревата наоколо настъпателно завзема асфалта, дърветата и храстите от двете страни надвисват и са започнали да образуват тунел, а една шипка е пуснала гъвкави клонки с впечатляващи бодли, между другото, и направо е станала арка. Страшна красота и на две крачки от блока - скривалище на дивата природа. И докато се огледаш и нагледаш, не минали и няколко минутки, сиви облаци вече са превалили билото на планината и всичко се е променило. Толкова за миговете.
вторник, 20 май 2008 г.
Кайли!
За малко да не отида на този концерт. Така ужасно много ми се спеше - пак бях работила по цели нощи - а освен това изобщо не мога да кажа, че познавам творчеството на Кайли Миноуг, даже последните неща, които хващах с периферния си слух никак не ми харесаха. Но после си казах - защо пък не, а и добре стана, че отивах с компания. Нямаше подгряваща група и обявеният за 8 часа концерт започна към 9 без 10. Струва ми се, че за изпълнител от такъв ранг, в разцвета на кариерата си, непосредствено след издаването на нов албум, в страна като нашата, имаше малко хора. Обикновено се оплакваме, че идват позалезли изпълнители (което ми е странно, не стига, че идват, ами едва ли не - защо били идвали, а някои направо стават нахални, вземат, че дойдат още два-три пъти, ама че работа. Ама това, че в други държави също така правят - няма да се сравняваме с другите, я! Назарет и Юрая Хийп нека си имат всяка година концерт в Норвегия, че и по няколко на година, ние тук сме развита държава, къде ще се сравняваме с някакви ескимоси...). Кайли не е залязваща и го показа с такова първокласно шоу, че ми скри шапката. Концерт на изключително ниво, радвам се, че бях близичко до сцената, поради рехавостта на хората в отрязъка близо до нея, и видях всичко. Освен това тя показа и че има глас и го използва, да не говорим за закачките с публиката и като цяло прекрасното настроение.
Харесва ми, когато ходя на такива концерти, защото за мен винаги основната причина да се занеса на концерт е именно да видя как се държи този или онзи на сцена, какъв "театър" разиграва (музиката си я слушам главно у дома).
Харесва ми, когато ходя на такива концерти, защото за мен винаги основната причина да се занеса на концерт е именно да видя как се държи този или онзи на сцена, какъв "театър" разиграва (музиката си я слушам главно у дома).
понеделник, 19 май 2008 г.
Зеленичко
Разцъквам си градоустройствения план на Младостите, заради протестите, организирани от Младост 2 и 3 срещу застрояването на градинките и междублоковите пространства. Едно нещо ми се набива на очи - в Младост 4 нямаме такъв проблем, никой няма да тръгне да застроява зелените междублокови пространства. Защото такива няма.
Един поглед върху плана дава ясна представа - едно единствено зелено петно в цял Младост 4 (вярно, че не е много голям квартал, но все пак). Който е запознат с района, ще каже, че има едни пустеещи пространства, ограждащи квартала, да не се обаждам много-много, те са си цели поляни. Да, ама не! Това не са никакви поляни, а строителни площадки, които бързо се заемат от порции бетон и арматурни железа - кеф ти City otFountains, кеф ти какви ли не офис сгради от двете страни на Околовръстното и край Камбаните, плюс разни жилищни комплекси. Не, в Младост 4 зелено няма, а явно другите Младости ще се наложи да се равняват по нас - като последно построен квартал, Младост 4 явно е носител на най-новите идеи и иновативни проекти, следователно по-старите Младости трябва да наваксат и да се осъвременят. Това ще да е причината за унищожаването на зеленкото там.
Имам късмета да живея до единственото зелено петно, що-годе забелязващо се на картата. Благодарение на реката. Но всяка сутрин поглеждам от кухненския прозорец дали долу не е дошла апаратура за отводняване и дренаж. Как може толкова пространство да остане незастроено? Как може под прозорците ни да няма нови сгради? Такава неправда трябва да бъде поправена и една река едва ли дълго ще спира бдителните радетели за справедливост. Един ден реката ще бъде пресушена, ще бъде насипана пръст, ще я трамбоват и ще започнат да строят. Не знам какво, важното е да се строи. Аз лично бих гласувала, като тъй и тъй ще строят, да е завод за живота, но едва ли ще ме питат. Един ден справедливостта ще възтържествува и най-накрая и аз ще имам възможността да си подавам през прозореца шепа сол със съседа от отсрешния блок. Или хартия за принтера, ако там са офиси.
Един поглед върху плана дава ясна представа - едно единствено зелено петно в цял Младост 4 (вярно, че не е много голям квартал, но все пак). Който е запознат с района, ще каже, че има едни пустеещи пространства, ограждащи квартала, да не се обаждам много-много, те са си цели поляни. Да, ама не! Това не са никакви поляни, а строителни площадки, които бързо се заемат от порции бетон и арматурни железа - кеф ти City otFountains, кеф ти какви ли не офис сгради от двете страни на Околовръстното и край Камбаните, плюс разни жилищни комплекси. Не, в Младост 4 зелено няма, а явно другите Младости ще се наложи да се равняват по нас - като последно построен квартал, Младост 4 явно е носител на най-новите идеи и иновативни проекти, следователно по-старите Младости трябва да наваксат и да се осъвременят. Това ще да е причината за унищожаването на зеленкото там.
Имам късмета да живея до единственото зелено петно, що-годе забелязващо се на картата. Благодарение на реката. Но всяка сутрин поглеждам от кухненския прозорец дали долу не е дошла апаратура за отводняване и дренаж. Как може толкова пространство да остане незастроено? Как може под прозорците ни да няма нови сгради? Такава неправда трябва да бъде поправена и една река едва ли дълго ще спира бдителните радетели за справедливост. Един ден реката ще бъде пресушена, ще бъде насипана пръст, ще я трамбоват и ще започнат да строят. Не знам какво, важното е да се строи. Аз лично бих гласувала, като тъй и тъй ще строят, да е завод за живота, но едва ли ще ме питат. Един ден справедливостта ще възтържествува и най-накрая и аз ще имам възможността да си подавам през прозореца шепа сол със съседа от отсрешния блок. Или хартия за принтера, ако там са офиси.
неделя, 18 май 2008 г.
Търново, Ловеч, Туистед, WASP - II част
Пресконференцията на Тустед - за съжаление Дий Снайдър остана да спи, защото беше пристигнал съвсем скоро с убийствено дълъг полет от Щатите, докато другите явно бяха правили почивки или бяха пристигнали по-рано и имаха време да релаксират. Оказаха се много приятни хора, още с влизането започнаха с шеги за разчупване на ледовете, но нашего брата джурналист в една голяма своя част е страшно дърво, чак ме хваща срам. Хубава пресконференция, отзивчиви музиканти с няколко запомнящи се изказвания - че няма да записват нов албум, защото им излиза много скъпо, а така и така по концертите хората искат да чуят старите хитове, дойде ли време да се представи: "А сега ще ви изсвирим парче от новия ни албум..." всичко живо тръгва да ходи до тоалетна или да си купува бира. И че въпреки всичко си дават сметка, че едва ли щяха да са толкова популярни, ако го нямаше интернет.
Дъщеричката на съфорумника Ozzy обра точките, като им подари нарисувана за тях картина, а те след края на пресконференцията я извикаха специално да се снимат с нея и й разписаха и върнаха картината (тя малко се разочарова, защото я беше рисувала специално за тях). Като я питаш коя й е любимата група, тя казва "Ози Озбърн". Баща й упорито отрича да има каквото и да било музикално влияние върху нея За срамота забравих на колко е години, но още не ходи на училище.
Концертът на Туистед беше хубав, дори за човек като мен, който знае само една единствена тяхна песен (сещате се коя, нали). Професионалистите са си професионалисти и това е.
На другия ден отделихме време за Етнографския комплекс в Ловеч, където един страхотен образ те развежда из две запазени стари къщи и разказва как са живели, експозицията е много интересна и си заслужава отвсякъде, жалко, че бързахме, и не можах да снимам, има страхотни неща. Почти си тръгваме и на входа се появява един рокер - четирикрилен гардероб, черно кожено яке, капси, кърпа на главата, татуировки - изобщо, пълна програма. Уредникът понечва да го покани да слуша беседата, но онзи го прекъсва: "Извинете, ние вчера минахме, слушахме беседата, сега сме дошли за печатчето, че вчера го нямаше..." (100-те туристически обекта, и аз ги събирам). Ченето ми почва да пада, но уредникът ме довършва: "А, ще прощаваш, аз не те запомних, не съм физиономист". Не знам как няма да го запомниш тоз' юнак на фона на къща от миналия век, в която едва се побира, дошъл за рок фест, но минал да разгледа етнографския музей. Стана ми смешно, но хубаво смешно, весело - първо, защото никога не е късно някой да ти напомни, че обобщенията от типа "всички метъли са прошляци", както и знакът за равенство - "дошъл е да слуша групите и да пие бира, хич не ги интересува културата и историята", са опасно хлъзгави. И от друга страна, защото наистина мястото е чудесно, добре поддържано, много интересно, входът е 2 лв. - на такива места трябва да се ходи, мога да изтъкна 100 причини - от тази, че на тези музеи от някъде трябва да им идват средства, за да се съхранят, до тази, че това е средство ти да се съхраниш (и любимата ми тема - развиваш
).
Задължително трябва да отделя един ден на Ловеч - крепостта, зоологическата градина, старите улички на стария град, сладкарничката на Покрития мост... Повече от ден едва ли ще издъжа, рекордът ми в малък град е три дни в Трявна, но на третия така ме беше хванал съклетът, че скочихме в колата и запрашихме по Подбалканския път на обиколка из Котел, Калофер, Сопот... чак до Рилския манастир.
Та - пресконференция с Блеки.
Аз си знам, че е задник и че е професионалист. Леко надменно, но с много уважение към журналистите, обаче въпреки че беше казано, че ще раздаде автографи (аз не чакам за такива неща, ходих с дъщеричката на Ozzy на люлките, докато той чакаше), минал после с бодигардовете все едно никой няма. А пресконференцията е закрита, имаше не повече от 20 човека, журналисти, колко му е да им разпише някой диск... Кретен. Обаче има глас и като зине, аз се разтапям. Много хубав концерт, ама много. Не бих отишла втори път, на мен дертът ми беше да ги видя веднъж, освен това са страшно малко групите, на които искам специално и нарочно да отида на концерт, на повечето ходя, защото ми се удава възможност, интересно ми е да видя как са на сцена, на живо, това за концертите е тема на отделен постинг, така че приключвам и без друго безумно дългия пост.
Дъщеричката на съфорумника Ozzy обра точките, като им подари нарисувана за тях картина, а те след края на пресконференцията я извикаха специално да се снимат с нея и й разписаха и върнаха картината (тя малко се разочарова, защото я беше рисувала специално за тях). Като я питаш коя й е любимата група, тя казва "Ози Озбърн". Баща й упорито отрича да има каквото и да било музикално влияние върху нея
За срамота забравих на колко е години, но още не ходи на училище.Концертът на Туистед беше хубав, дори за човек като мен, който знае само една единствена тяхна песен (сещате се коя, нали). Професионалистите са си професионалисти и това е.
На другия ден отделихме време за Етнографския комплекс в Ловеч, където един страхотен образ те развежда из две запазени стари къщи и разказва как са живели, експозицията е много интересна и си заслужава отвсякъде, жалко, че бързахме, и не можах да снимам, има страхотни неща. Почти си тръгваме и на входа се появява един рокер - четирикрилен гардероб, черно кожено яке, капси, кърпа на главата, татуировки - изобщо, пълна програма. Уредникът понечва да го покани да слуша беседата, но онзи го прекъсва: "Извинете, ние вчера минахме, слушахме беседата, сега сме дошли за печатчето, че вчера го нямаше..." (100-те туристически обекта, и аз ги събирам). Ченето ми почва да пада, но уредникът ме довършва: "А, ще прощаваш, аз не те запомних, не съм физиономист". Не знам как няма да го запомниш тоз' юнак на фона на къща от миналия век, в която едва се побира, дошъл за рок фест, но минал да разгледа етнографския музей. Стана ми смешно, но хубаво смешно, весело - първо, защото никога не е късно някой да ти напомни, че обобщенията от типа "всички метъли са прошляци", както и знакът за равенство - "дошъл е да слуша групите и да пие бира, хич не ги интересува културата и историята", са опасно хлъзгави. И от друга страна, защото наистина мястото е чудесно, добре поддържано, много интересно, входът е 2 лв. - на такива места трябва да се ходи, мога да изтъкна 100 причини - от тази, че на тези музеи от някъде трябва да им идват средства, за да се съхранят, до тази, че това е средство ти да се съхраниш (и любимата ми тема - развиваш
).Задължително трябва да отделя един ден на Ловеч - крепостта, зоологическата градина, старите улички на стария град, сладкарничката на Покрития мост... Повече от ден едва ли ще издъжа, рекордът ми в малък град е три дни в Трявна, но на третия така ме беше хванал съклетът, че скочихме в колата и запрашихме по Подбалканския път на обиколка из Котел, Калофер, Сопот... чак до Рилския манастир.
Та - пресконференция с Блеки.
Аз си знам, че е задник и че е професионалист. Леко надменно, но с много уважение към журналистите, обаче въпреки че беше казано, че ще раздаде автографи (аз не чакам за такива неща, ходих с дъщеричката на Ozzy на люлките, докато той чакаше), минал после с бодигардовете все едно никой няма. А пресконференцията е закрита, имаше не повече от 20 човека, журналисти, колко му е да им разпише някой диск... Кретен. Обаче има глас и като зине, аз се разтапям. Много хубав концерт, ама много. Не бих отишла втори път, на мен дертът ми беше да ги видя веднъж, освен това са страшно малко групите, на които искам специално и нарочно да отида на концерт, на повечето ходя, защото ми се удава възможност, интересно ми е да видя как са на сцена, на живо, това за концертите е тема на отделен постинг, така че приключвам и без друго безумно дългия пост.
Търново, Ловеч, Туистед, WASP - I част
Миналата събота рано-рано се запътих към Централна автогара, за да хвана автобуса в 7:30 за Велико Търново. Времето беше просто чудесно, но аз не предполагах колко горещо ще е в пустото Търново, да му се не види. Бях си предвидила време да разгледам някои от местата, които не съм разглеждала там - ходила съм няколко пъти и вече си имам любими местенца, но още не се бях качвала на Царевец например. Целта на посещението всъщност беше награждаването от студентски конкурс за превод на поезия, в който, както се оказа, спечелих второ място (преведох три стихотворения за 5 часа общо, така че да речем, че за награденото съм отделила 2 часа, който е правил превод на стихове, ще разбере колко нищожно малко време отделих, така че и второ място си е направо чудо. Но нали винаги се сещам да седна да върша всичко в последния момент, а и не можах да реша кое от трите стихотворения - от английски, руски и френски да преведа, та подпуках и трите. Изпратих преводите точно в 23:56 на последния ден от срока 
). Но преди да вляза за пръв път във ВТУ, имах време да разгледам Археологическия музей и Царевец.
). Но преди да вляза за пръв път във ВТУ, имах време да разгледам Археологическия музей и Царевец.
Музеят много ме разочарова, ама много. Единствено копията на колоните с надписи в предверието бяха нещо по-интересно (оригиналите са пак в Търново, в църквата "Свети Четиридесет мъченици") - сещате се, "Човек и добре да живее — умира и друг се ражда, и нека роденият след него..."
Омуртаг.
Омуртаг.
Царевец
е друга работа, особено в този топъл ден, с прежурящо слънце, лазурносиньо небе
и малко хора за събота, тъй като беше работен ден. Камъните се бяха нагрели, заоблили гърбове, приканващи новите ми обувки да им видят сметката,
отдолу реката се влачи мързеливо с маслено зелено настроение,
навсякъде цъфтят като луди кестени и ароматни рози, от маслодайните - изобщо - разкош.Ако човек си отпусне въображението, става чудно. Особено с Балдуиновата кула, която си е и доста страшничка за изкачване, малки стъпалца, теснички, покрай стената на кулата, над пропастта - вкопчих се в парапета и слизах бавно-бавно.
Номерът е да си намериш автентичен камък, защото много е реставрирано и е нововнесено, да сложиш ръка на него и да се заслушаш - с кожата си, със слуха, който чува морето, когато собствената ни кръв изнася симфония в залата на някоя раковина, с "вътрешното око", наречено въображение, което лично мен ме кара да потръпвам, когато чета някои исторически книги, с мъничката част от съзнанието, която те определя като българин, с мъничката част от мозъка, която пази "родова памет", заключена за логичното и разумно съзнание, четима само от връхчетата на пръстите при такова докосване, от крайчетата на косите, когато ги развява вятърът край някое тракийско светилище, от мимолетните клетки на кожата, която ги докосва небето над връх Вихрен. Примерно.
Разгледах, нямах време да мина през любимата Самоводска чаршия и "Стратилат", но на паметника на Асеневци имаше интересен фолклорен фестивал.
След като ме наградиха, се оказа, че се сдобих с огромен куп книги, които помъкнах с последния автобус към Ловеч. Там се убих да търся четиризвездния хотел "Президиум", но го намерих тъкмо навреме за пресконференцията на Туистед систър.
събота, 17 май 2008 г.
Пощи, банки...
Тъпо, но упорито - с този девиз днес отново настоях да вляза в страницата за интернет банкиране на ПИБ, много държа да разбера дали от едно място са ми превели едни пари - сумата е малка, затова покрай внасянето и тегленето, съпътствало получаване на хонорари и закупуване на какво ли не покрай текущия у нас ремонт, не можах да ги усетя, но пък въпросът е силно принципен и е необходимо да знам. Вече бях решила да ходя до някой банков клон и да съм сърдита, но не се наложи - чудо някакво, на страницата има обяснения! (фанфари) и препратка към старата версия (бурни аплодисменти), където да си видя всичко до 30 април, когато именно се оказа, че са дошли парите. Остава въпросът защо са си спрели интернет банкирането, за да го оправят, едва сега, на 17 май, след като очевадно проблемите бяха налице далеч по-рано доста дълго и най-вече защо любезните съобщения, извинения и обяснения се появиха чак сега, а не още при смяната на двете системи, когато си му беше редът. Искам да отбележа, че аз не искам да я сменям тази банка - харесва ми работното време (до 19 ч.), клоновете, работещи в събота и неделя, сравнително доброто обслужване в клоновете (в повечето, в които съм ходила, най-вече в този до Народния театър). Дано да не се наложи.
И след като стигнах до умозаключението (по емпиричен път, сиреч, от наблюдения върху обекти), че когато някоя банка си търси служител на позиция "служител за отдел "Работа с клиенти", две от изискванията са:
- да има дълъг маникюр, по възможност с перлени украси, пайети, лепенки и т.н., който максимално да затруднява писането на клавиатура;
- по никакъв начин да не може да пише бързо на компютър, с предимство са тези, които не знаят къде са разположени буквите по клавиатурата и отделят известно време, за да ги търсят;
днес се наложи да разбера и какви са изискванията за служителка на малък клон на "Български пощи".
Пощата на Младост 4 се помещава в един трафопост съвсем близо до моя блок - три блока са наредени в редица успоредно на една река (открих, че това си е съвсем истинска река с име Банишка река), аз живея в средния, трафопостът е в края на последния. Тя е изключително мъничка, отдавна в нея не се плащат ток и телефон, пощата в Бизнес парка е в пъти по-голяма. Има си три гишета - едното за писма и колети, другото за записи и пенсии, над третото гордо се мъдри надпис "Пощенска банка". Днес, събота, но работен ден, три часа следобед, отивам да пращам за пръв път в живота си пощенски запис. На гишето за записи няма никой, за сметка на това на гишето "Пощенска банка" служителката обслужва възрастна жена, дошла да си закрие депозитната сметка. Оказва се, че жената има още една сметка, но била загубила някакъв документ (не разбрах какъв). Жената е възрастна, пак повтарям, и притеснено пита: "Сега, като нямам документа, значи ги губя парите?" На този изключително важен за жената въпрос, който би бил важен за всеки на нейното място, служителката не сметна за нужно да отговори, докато си мърмореше нещо под носа и броеше някакви пари. Жената повтори въпроса и ми беше на езика да се намеся да я успокоя, но на третия път служителката благоволи да се тросне: "Нищо не губиш, може да се извади дубликат". Жената, зарадвана, реши да изтегли тогава и този влог.
Служителката: "Ох, и това ли ще правиш..." Бурно ровене из документация.
Жената: "Сега за да ги изтегля какво трябва да направя? Прерових цялата къща, няма го документа"
Служителката: "Попълва се една молба"
Жената (зарадвано): "Дай да я попълня и да си взема парите"
Служителката (рови напред-назад, цъка по компютъра. Оказва се, че не може да намери образеца на молбата. Шах с пешката.) "Ама ти първо потърси добре у вас, може да го намериш"
Жената: "Потърсих, никъде го няма"
Служителката: "Айде, моля те, сега не мога да намеря молбата, ела в понеделник на по-спокойно"
Отбелязвам, че в клона освен мен и жената няма никой друг. Никой.
Жената: "Добре, благодаря ти, Снеже, извинявай, ти си сега стресирана, ще дойда в понеделник".
Служителката, явно стресирана и претрупана с работа, се оказва, че всъщност обслужва и двете гишета. Мести се на "моето" и ми подава бланката за запис. Която можех да попълня, докато течеше "обслужването" на "клиентката на банката". Никога не съм харесвала Пощенска, но ако мен ме обслужваха така в нея, щях да вдигна луд скандал, а не да се извинявам на служителката, че съм я накарала да си върши работата.
Така, подавам бланката, тя е пъхната в една машина, която започва да скърца и да печата баааааавно-баааавно. Служителката се изнервя и започва да си мърмори как още сутринта им била казала, че машината не работи и не, тя повече нямало да приема записи днес, защото това не се издържало, било непоносимо. Значи, понеже тя се нервира от бавната работа на повредената машина, ако някой иска да пусне запис в работния ден, какъвто се явява тази събота, няма да го огрее. Не, защото машината работи бавно и това би довело до забавяне на огромната опашка чакащи клиенти - такива нямаше, след излизането на жената в клона останах само аз - а защото мацката е "стресирана" и явно бавното писане на машината й се отразява някак на стреса.
Сещам се за проекта "Аз живях социализма". Смятам да пратя на авторите предложение да отидат в този пощенски клон. Там миналото време е излишно, тия още го живеят соц-а.
И след като стигнах до умозаключението (по емпиричен път, сиреч, от наблюдения върху обекти), че когато някоя банка си търси служител на позиция "служител за отдел "Работа с клиенти", две от изискванията са:
- да има дълъг маникюр, по възможност с перлени украси, пайети, лепенки и т.н., който максимално да затруднява писането на клавиатура;
- по никакъв начин да не може да пише бързо на компютър, с предимство са тези, които не знаят къде са разположени буквите по клавиатурата и отделят известно време, за да ги търсят;
днес се наложи да разбера и какви са изискванията за служителка на малък клон на "Български пощи".
Пощата на Младост 4 се помещава в един трафопост съвсем близо до моя блок - три блока са наредени в редица успоредно на една река (открих, че това си е съвсем истинска река с име Банишка река), аз живея в средния, трафопостът е в края на последния. Тя е изключително мъничка, отдавна в нея не се плащат ток и телефон, пощата в Бизнес парка е в пъти по-голяма. Има си три гишета - едното за писма и колети, другото за записи и пенсии, над третото гордо се мъдри надпис "Пощенска банка". Днес, събота, но работен ден, три часа следобед, отивам да пращам за пръв път в живота си пощенски запис. На гишето за записи няма никой, за сметка на това на гишето "Пощенска банка" служителката обслужва възрастна жена, дошла да си закрие депозитната сметка. Оказва се, че жената има още една сметка, но била загубила някакъв документ (не разбрах какъв). Жената е възрастна, пак повтарям, и притеснено пита: "Сега, като нямам документа, значи ги губя парите?" На този изключително важен за жената въпрос, който би бил важен за всеки на нейното място, служителката не сметна за нужно да отговори, докато си мърмореше нещо под носа и броеше някакви пари. Жената повтори въпроса и ми беше на езика да се намеся да я успокоя, но на третия път служителката благоволи да се тросне: "Нищо не губиш, може да се извади дубликат". Жената, зарадвана, реши да изтегли тогава и този влог.
Служителката: "Ох, и това ли ще правиш..." Бурно ровене из документация.
Жената: "Сега за да ги изтегля какво трябва да направя? Прерових цялата къща, няма го документа"
Служителката: "Попълва се една молба"
Жената (зарадвано): "Дай да я попълня и да си взема парите"
Служителката (рови напред-назад, цъка по компютъра. Оказва се, че не може да намери образеца на молбата. Шах с пешката.) "Ама ти първо потърси добре у вас, може да го намериш"
Жената: "Потърсих, никъде го няма"
Служителката: "Айде, моля те, сега не мога да намеря молбата, ела в понеделник на по-спокойно"
Отбелязвам, че в клона освен мен и жената няма никой друг. Никой.
Жената: "Добре, благодаря ти, Снеже, извинявай, ти си сега стресирана, ще дойда в понеделник".
Служителката, явно стресирана и претрупана с работа, се оказва, че всъщност обслужва и двете гишета. Мести се на "моето" и ми подава бланката за запис. Която можех да попълня, докато течеше "обслужването" на "клиентката на банката". Никога не съм харесвала Пощенска, но ако мен ме обслужваха така в нея, щях да вдигна луд скандал, а не да се извинявам на служителката, че съм я накарала да си върши работата.
Така, подавам бланката, тя е пъхната в една машина, която започва да скърца и да печата баааааавно-баааавно. Служителката се изнервя и започва да си мърмори как още сутринта им била казала, че машината не работи и не, тя повече нямало да приема записи днес, защото това не се издържало, било непоносимо. Значи, понеже тя се нервира от бавната работа на повредената машина, ако някой иска да пусне запис в работния ден, какъвто се явява тази събота, няма да го огрее. Не, защото машината работи бавно и това би довело до забавяне на огромната опашка чакащи клиенти - такива нямаше, след излизането на жената в клона останах само аз - а защото мацката е "стресирана" и явно бавното писане на машината й се отразява някак на стреса.
Сещам се за проекта "Аз живях социализма". Смятам да пратя на авторите предложение да отидат в този пощенски клон. Там миналото време е излишно, тия още го живеят соц-а.
петък, 16 май 2008 г.
ПИБ
Сега ще мрънкам.
По принцип съм доволен клиент на ПИБ. Но тези дни накуп се изсипват неприятни впечатления от тях. Първата ми изненада беше, когато си отворих т. нар. интернет банкиране - променили са всичко и то към по-зле. Не, че старият сайт беше много user friendly, но този надминава всякакви граници. Неточности, текст ту на английски, ту на български, като се логнеш незнайно защо те праща на страница да си избереш език, а то изборът е само английски, но защо е нужно да сменяш езика и това да ти бъде главната страница при влизане, не става ясно. Абсурд е да си видя транзакциите по сметките, едно, че са ограничени до 15, друго, че и тия 15 отказва да покаже и си цикли на тези от последния месец или ми твърди, че нямам никакви от миналия. Датите, за които искаш справка, въвеждаш ръчно, никакви каледарчета за помощ не са сложили, вече не пише и кой ти е превел парите или къде си ги изтеглил, изобщо да побеснееш.
Хубаво, днес отивам да си внеса един хонорар, че да не се разхождам с много пари по улиците. Решавам най-наивно да отида до клона в Деница, който ми е наблизо. Голяма грешка - всеки път забравям, че това клонченце с четири бюра и две каси обслужва буквално 5 квартала (Младост 1-4 + 1А) и Бизнес парка. Изобщо не знам защо няма клон на ПИБ в Бизнес парка или защо няма още един клон някъде из Младостите, но втори път аз на опашка, за да си внеса пари, няма да чакам. И то не 5 минути, не... Въвеждали им някакъв нов софтуер, разбираш ли, и всичко цикли. Плюс това имало някаква истерия, че банката била нестабилна (като не чета вестници и не гледам телевизия, пропускам тези така интересни новини) и всичко се юрнало да тегли. Чета днес в интернет, че не било вярно, дето банката нямала наличности. А защо тогава една девойка в клончето викаше, че над 1000 лв не можеш си изтегли, защото нямали? Брех. Така. Към това прибавяме и че през повечето време две от мацките, обслужващи клиенти, седят и правят нещо друго, като например супер важното набиране на компютър на някакъв банков документ, заприлича ми на ордер, по двупръстната система, за да не счупят френския маникюр (и аз искам дълги нокти, но работя на компютър и ми пречат да пиша бързо. На тия явно този факт не им пречеше). Предполагам, че това са важни дейности, само не мисля, че мястото и часът на извършването им бяха тези. Все пак, когато пред вратата ти стоят 15 човека в 11:30, да вземеш да ги обслужиш ли, що ли?
За капак на касата въпросният нов софтуер даде грешка. Бях на ръба да убия някого. Вместо това се усмихвах, но уведомих служителките какво мисля. Сега се чудя заслужава ли си да пиша един мейл на банката
По принцип съм доволен клиент на ПИБ. Но тези дни накуп се изсипват неприятни впечатления от тях. Първата ми изненада беше, когато си отворих т. нар. интернет банкиране - променили са всичко и то към по-зле. Не, че старият сайт беше много user friendly, но този надминава всякакви граници. Неточности, текст ту на английски, ту на български, като се логнеш незнайно защо те праща на страница да си избереш език, а то изборът е само английски, но защо е нужно да сменяш езика и това да ти бъде главната страница при влизане, не става ясно. Абсурд е да си видя транзакциите по сметките, едно, че са ограничени до 15, друго, че и тия 15 отказва да покаже и си цикли на тези от последния месец или ми твърди, че нямам никакви от миналия. Датите, за които искаш справка, въвеждаш ръчно, никакви каледарчета за помощ не са сложили, вече не пише и кой ти е превел парите или къде си ги изтеглил, изобщо да побеснееш.
Хубаво, днес отивам да си внеса един хонорар, че да не се разхождам с много пари по улиците. Решавам най-наивно да отида до клона в Деница, който ми е наблизо. Голяма грешка - всеки път забравям, че това клонченце с четири бюра и две каси обслужва буквално 5 квартала (Младост 1-4 + 1А) и Бизнес парка. Изобщо не знам защо няма клон на ПИБ в Бизнес парка или защо няма още един клон някъде из Младостите, но втори път аз на опашка, за да си внеса пари, няма да чакам. И то не 5 минути, не... Въвеждали им някакъв нов софтуер, разбираш ли, и всичко цикли. Плюс това имало някаква истерия, че банката била нестабилна (като не чета вестници и не гледам телевизия, пропускам тези така интересни новини) и всичко се юрнало да тегли. Чета днес в интернет, че не било вярно, дето банката нямала наличности. А защо тогава една девойка в клончето викаше, че над 1000 лв не можеш си изтегли, защото нямали? Брех. Така. Към това прибавяме и че през повечето време две от мацките, обслужващи клиенти, седят и правят нещо друго, като например супер важното набиране на компютър на някакъв банков документ, заприлича ми на ордер, по двупръстната система, за да не счупят френския маникюр (и аз искам дълги нокти, но работя на компютър и ми пречат да пиша бързо. На тия явно този факт не им пречеше). Предполагам, че това са важни дейности, само не мисля, че мястото и часът на извършването им бяха тези. Все пак, когато пред вратата ти стоят 15 човека в 11:30, да вземеш да ги обслужиш ли, що ли?
За капак на касата въпросният нов софтуер даде грешка. Бях на ръба да убия някого. Вместо това се усмихвах, но уведомих служителките какво мисля. Сега се чудя заслужава ли си да пиша един мейл на банката
сряда, 14 май 2008 г.
Слънце, дъжд, дъга
Малко разказче в картинки, евентуално за добро настроение и разсейване от важни задачи като превода, който трябва да завърша днес (като начало не е лошо да взема да го започна 
)
Имаше слънце, а после изведнъж се смрачи и докато се усетя, започна буря. И пак, докато се усетя, за съвсем кратко беше се появила дъга - насред тъмното, точно над едно светло петно:
После изчезна, небето се смрачи още повече и от един прорез на запад още се процеждаще слънце, стоварило се върху блоковете - веднъж бях споменавала за светлината в такива случаи, разбира се, аз не мога да я уловя с фотоапарат, никак не съм добър фотограф, но дава някаква представа:
После пак се появи дъга:
И накрая почерпка:
)Имаше слънце, а после изведнъж се смрачи и докато се усетя, започна буря. И пак, докато се усетя, за съвсем кратко беше се появила дъга - насред тъмното, точно над едно светло петно:
После изчезна, небето се смрачи още повече и от един прорез на запад още се процеждаще слънце, стоварило се върху блоковете - веднъж бях споменавала за светлината в такива случаи, разбира се, аз не мога да я уловя с фотоапарат, никак не съм добър фотограф, но дава някаква представа:
После пак се появи дъга:
И накрая почерпка:
Гершуин и други подобни
В петък слушах едно разкошно изпълнение на Гершуин - "Концерт във фа за пиано и оркестър" в зала България, солист беше Людмил Ангелов. Наистина свири разкошно този човек, а като добавим, че аз не си падам много по Гершуин, а се възхитих, става ясно колко е добър. Слушам много класическа музика, но диск на Гершуин не бих си взела - не е точно мой вкус. За сметка на това изсвирен на живо е вдъхновяващо изживяване. Както и повечето класика, между другото. Обичам да седя и да гледам музикантите, затова и когато ходя на опера обичам да сядам на първия ред (не съм го правила в Софийската, но в Бургаската се случваше редовно) и да гледам в оркестрината. Представям си музиката в главата им, понякога се отплесвам и си мисля за живота им, за ежедневието - и винаги се сещам точно за романа на Богомил Райнов "Черният лебед" - за репетициите, за това какво ли изпитват, когато свирят, когато репетират, когато разучават ново произведение, когато свирят някое за стотен път, когато се карат помежду си, когато са част от оркестъра, когато са солисти... Интересно ми е. Мисълта ми много скача, когато слушам класика, освен, ако не съм задълбала в произведението, а това, да си призная, не се случва винаги. Мисля си и за начина по който четат нотите, как аз чета нотите, как различно възприемам нещо, когато го слушам и когато съм го разчела и зрителната ми памет наслагва върху останалите усещания и нотописа, какво ли си мислят за композитора, за талантите и за гениите, гледам как движат ръцете си, как са изправили гърбове, как са скръстили крака, как подхващат инструмента, с какво са облечени, как си правят знаци понякога, мисля си за по-малко използваните в оркестъра инструменти - какво е да решиш да учиш за арфист, например...
Залата беше препълнена и след края на концерта овациите просто не стихваха. Людмил Ангелов изсвири два биса, на първото не чух името, а второто беше "The Man I Love", което си харесвам така или иначе. Във втората част оркестърът се справи чудесно с Дворжак и "Из новия свят", но и Дворжак не ми е от любимците. Просто беше крайно време да послушам класическа музика и то пиано.
За съжаление не бях разбрала, че по това време на площада, заради 9 май имаше концерт, на който са свирили моите любимци от Би-2. Сигурно друг път няма да дойдат в България, а аз да не разбера изобщо! Страшно ме хвана яд, когато разбрах. Ама страшно!
За сметка на това се забавлявах допълнително да дебна ръкоплясканията в зала България. Хората се научават, или може би този път в залата бе пълно предимно с хора, които знаят къде се намират. Плахите опити за ръкопляскане между трите части на Концерта на Гершуин бяха наистина ужасно плахи и бързо се отказаха от намерението си. Мнозина може би го смятат за снобско, но е вярно, че частите на едно произведение са органически свързани - нека приемем, че композиторът ги е направил три не защото са му плащали на минута, а заради формата и заради това, което е искал да каже. Тоест паузите се явяват нещо като поемане на дъх или като способ за разграничаване на две различни изречения, на две случки, на два разказа, на две настроения, част обаче от целия разказ. Не ръкопляскаме, когато някой разказва виц и направи драматична пауза за по-голям ефект, нали? Нито в аналогична ситуация, което чете разказ или стихотворение пред публика. В театъра публиката го прави доста често, но там е по-различно (аз не винаги съм съгласна с тази реакция).
Залата беше препълнена и след края на концерта овациите просто не стихваха. Людмил Ангелов изсвири два биса, на първото не чух името, а второто беше "The Man I Love", което си харесвам така или иначе. Във втората част оркестърът се справи чудесно с Дворжак и "Из новия свят", но и Дворжак не ми е от любимците. Просто беше крайно време да послушам класическа музика и то пиано.
За съжаление не бях разбрала, че по това време на площада, заради 9 май имаше концерт, на който са свирили моите любимци от Би-2. Сигурно друг път няма да дойдат в България, а аз да не разбера изобщо! Страшно ме хвана яд, когато разбрах. Ама страшно!
За сметка на това се забавлявах допълнително да дебна ръкоплясканията в зала България. Хората се научават, или може би този път в залата бе пълно предимно с хора, които знаят къде се намират. Плахите опити за ръкопляскане между трите части на Концерта на Гершуин бяха наистина ужасно плахи и бързо се отказаха от намерението си. Мнозина може би го смятат за снобско, но е вярно, че частите на едно произведение са органически свързани - нека приемем, че композиторът ги е направил три не защото са му плащали на минута, а заради формата и заради това, което е искал да каже. Тоест паузите се явяват нещо като поемане на дъх или като способ за разграничаване на две различни изречения, на две случки, на два разказа, на две настроения, част обаче от целия разказ. Не ръкопляскаме, когато някой разказва виц и направи драматична пауза за по-голям ефект, нали? Нито в аналогична ситуация, което чете разказ или стихотворение пред публика. В театъра публиката го прави доста често, но там е по-различно (аз не винаги съм съгласна с тази реакция).
вторник, 6 май 2008 г.
Наблюдение
Когато имам ужасно много за превод (сиреч, ужасно много работа), редовно прекъсвам и почвам да си търся нещо интересно за четене. Обикновено точно тогава всички блогове, които чета, не са публикували нищо ново. 
Далеч съм от мисълта, че моят блог е супер интересно място, но явно сушата за нещо интересно за четене е голяма по празниците, та е довела до крайни постъпки
- изобщо не очаквах коментари по предишния си пост! Но тъй като има, се сетих за две-три неща и хоп! ново постче (следващото ще е за социализма в Зимбабве и руските олигарси, така че може да не минавате оттук известно време).
Дълго време се опитвах да избегна критериите и изискванията към хората въобще и към МъжЪ в частност. Но те имат навика да се самосъздават, затова просто си признавам. Смятам, че е безсмислено да имаш "идеал" и "представа" за партньор, но основни критерии, без които пасването е невъзможно, не може да няма.
В последните години изкуството, в частност - театъра - показва един проблем "интелигентна неомъжена жена около 30-те". (Мога на прима виста да изброя поне 3 постановки и то само на софийска сцена по въпроса.) Това може би нямаше да е проблем, ако не бе следствие от тенденцията "липса/ пречка за общуване". Което вече си е огромен проблем. Чудя се колко ли хора си дават сметка...
Споменах изкуството, защото твърдят, че било отражение на живота.
Животът е непрекъснато усъвършенстване. Колкото повече се развиваш, толкова повече изисквания започваш да имаш към тези, които претендират да са на твоето ниво (разбирай - към потенциален партньор). Кръгът се стеснява, а с възрастта намалява и броят свободни радикали. Към математическата схема добавяме и нуждата от химия, което още повече смарангясва положението.
Нямаше да се притеснявам, ако ставаше дума само за мен (пред мен винаги стои възможността ако се проваля в любовта, да стана поетеса). Но ми е тревожна цялата картинка. Ето, комитата писа в коментарите за говоренето. И аз това искам, а с мен може и да се говори. И какво, да не сме цъфнали и вързали? Какво излиза, че колкото си по-ограничен, семпъл и обикновен, толкова повече шансове имаш за биологично продължение на рода, а може би и любов? Ъъ...
Далеч съм от мисълта, че моят блог е супер интересно място, но явно сушата за нещо интересно за четене е голяма по празниците, та е довела до крайни постъпки
- изобщо не очаквах коментари по предишния си пост! Но тъй като има, се сетих за две-три неща и хоп! ново постче (следващото ще е за социализма в Зимбабве и руските олигарси, така че може да не минавате оттук известно време).Дълго време се опитвах да избегна критериите и изискванията към хората въобще и към МъжЪ в частност. Но те имат навика да се самосъздават, затова просто си признавам. Смятам, че е безсмислено да имаш "идеал" и "представа" за партньор, но основни критерии, без които пасването е невъзможно, не може да няма.
В последните години изкуството, в частност - театъра - показва един проблем "интелигентна неомъжена жена около 30-те". (Мога на прима виста да изброя поне 3 постановки и то само на софийска сцена по въпроса.) Това може би нямаше да е проблем, ако не бе следствие от тенденцията "липса/ пречка за общуване". Което вече си е огромен проблем. Чудя се колко ли хора си дават сметка...
Споменах изкуството, защото твърдят, че било отражение на живота.
Животът е непрекъснато усъвършенстване. Колкото повече се развиваш, толкова повече изисквания започваш да имаш към тези, които претендират да са на твоето ниво (разбирай - към потенциален партньор). Кръгът се стеснява, а с възрастта намалява и броят свободни радикали. Към математическата схема добавяме и нуждата от химия, което още повече смарангясва положението.
Нямаше да се притеснявам, ако ставаше дума само за мен (пред мен винаги стои възможността ако се проваля в любовта, да стана поетеса
). Но ми е тревожна цялата картинка. Ето, комитата писа в коментарите за говоренето. И аз това искам, а с мен може и да се говори. И какво, да не сме цъфнали и вързали? Какво излиза, че колкото си по-ограничен, семпъл и обикновен, толкова повече шансове имаш за биологично продължение на рода, а може би и любов? Ъъ...петък, 2 май 2008 г.
Мисъл!
Обичам да пътувам.
Синьо и зелено, синьо и зелено, синьо и зелено и една сива нишка през тях. Открих нещо, кратко и важно - сведох до минимум очакванията и изискванията си към Мъжа, Момчето, Принца на ..... кон (попълнете с цвят по избор).
Трябва ми такъв тип, който ще усеща подобно на мен небето тъкмо след залез.
Смятам, че шансовете клонят към нула, тъй като са пренебрежимо малки. Какво пък, няма да седнем да се тръшкаме сега
Синьо и зелено, синьо и зелено, синьо и зелено и една сива нишка през тях. Открих нещо, кратко и важно - сведох до минимум очакванията и изискванията си към Мъжа, Момчето, Принца на ..... кон (попълнете с цвят по избор).
Трябва ми такъв тип, който ще усеща подобно на мен небето тъкмо след залез.
Смятам, че шансовете клонят към нула, тъй като са пренебрежимо малки. Какво пък, няма да седнем да се тръшкаме сега
Абонамент за:
Публикации (Atom)