Ciao, bella!

Апартаментът е на около 200 метра от Ватикана. Пристигаме предиобед, оставяме багажа и се втурваме да търсим кафе - gastronomia има точно зад ъгъла. Предпочитам капучино - италианското еспресо е твърде късо за моя вкус. След два дни се прибирам по-рано от останалата част туристи в групата и с огромно удоволствие отивам пак да си взема едно капучино. Не сядам да го пия там не заради теснотията на масичките - която всъщност в моите очи е очарователен плюс - нито заради по-високата му цена, ако го пия на място, а защото за пореден път пътувам някъде заедно с работата си, която трябва да довърша "вкъщи". Дори в пластмасова чашка, капучиното е хубаво.

Днес пак се прибирам по-рано, не обичам да обикалям по магазини, а и тази работа трябва най-накрая да се свърши, и отскачам пак за капучиното. Чакай, прави ми знак човекът зад бара. Капучино беше, нали? To go? Кимам ентусиазирано (вярно, че улицата не е от най-централните, но пък на ден сигурно минава доволно количество народ, аз съм се появила само два пъти). Ухилена до уши използвам почти целите си знания по италиански, за да кажа grazie (все пак трябва да се отбележи старанието, което владам да не кажа gracias) и човекът ме изпраща с ciao, ciao, ciao, bella! Аз знам, че обръщението за италианцие е като "dear" за англичаните, но какво пречи да се престоря, че не го знам. Мисля си само колко е хубаво, когато има отношение.

Слънцето в Рим е почти като слънцето в Марсилия миналата година, и роклята е същата и започвам да се приближавам към изгарянето по почти същия начин и затова се сещам отвреме навреме, че той много обичаше Италия и че с него нямаше да обикалям из Рим така, а много по-иначе, после се сещам за други неща и слънцето на Рим изпарява спомените, за да си остане само пъстрата рокля и вечният град.

Обикалянето из руините в Рим ме кара да копнея за Гърция. Белият мрамор и синьото небе в някаква чудесна хармония, подпомогната от човешката ръка. В Рим не е така. Тук има твърде много от мащаба на човека, наложил белия мрамор върху синьото небе и своята империя над всичко. Хилядолетни руини звънтят с величествен дисонанс, докато дори изчезналите колони в Ефес продължават да отекват хармонично.

Малките масички на кафенетата и ресторантчетата са пленителни. И ме карат да копнея за Париж. Рим е висок и снажен италианец с дълбоки очи, който знае колко е хубав и великолепен, колко е важен и елегантен, колко е уникален и не за изтърване. Той ме ухажва, защото така прави от векове, не за да ме задържи, защото аз така и така ще отида при него, нали всички пътища водят натам. Рим е с тялото на гръцки бог, Рим е архитектурно постижение, Рим е емоционален артист, Рим е велик завоевател. Рим е разпилян и претрупан, веднъж такъв, друг път - онакъв, Рим е легионерът пред руините, който ти подвиква "Принцесо, вие откъде сте? Сигурно сте от рая", за да се снимаш с него за 10 евро. Рим е слънчев и топъл, Рим е мързелив и небрежен, но в Рим вече не можеш да се влюбиш, защото много добре знаеш, че такива мъже са прекалено красиви и прекалено запленени от себе си, прекалено изкушени от несекващия поток хора, жадни за внимание, за да бъдат някога изцяло твои. Рим те обича, докато си идеш, готов винаги да те посрещне пак. И ти сигурно ще се върнеш, дори да не си хвърлила монетка във фонтана Треви, защото в прегръдките му е топло и животът е прекрасен. В Рим е la dolce vita. Рим е съвършеният любовник. Той има какво да ти предложи във всяка една минута от деня и нощта. Той е върховен бог, той е легенда. Той ще ти даде храна за душата и тялото. Той ще ти представи най-близките си приятели - Траян, Октавиан, Константин, Петър, Микеланджело, Фелини. Ще те води из тесните улички и пищните дворци. И ще ти подава капучиното с ciao, bella, защото за него е все едно дали идваш или си тръгваш.

И защото той знае, че за да дойдеш, трябва преди това да си отидеш.