Хапчета

Още от концерта на "Пласибо" са се насъбрали неща, които могат да бъдат описани тук. Блогът се превръща в сборник резюмета и репортажи от концерти, музика и филми. Не че ми пречи, то аз самата така си го правя, разбира се, ала сякаш не беше такава първоначалната идея. Ето сега завърших една книга и я редактирам, по нея мога доста да попиша, но на места толкова ме вбесяваше, че по-добре първо да я завърша напълно, за да мога да пускам и цитати за прегледност. Ще стане екзистенциЯлно и филосоВско тогава. А сега ще се върна обратно към концертната репортажна дейност и ще започна именно с "Пласибо".
Вкратце: реших да отида на концерта, защото реших, че "Пласибо" ми харесват. До това съждение стигнах, когато навремето бях слушала една (!) тяхна песен. Много харесвам "Суейд" (на тях съм им слушала цял един албум и набързо записах и "Пласибо" в графата "готини". После не съм ги слушала с години. И ето ти на сега - концерт. Отивам и, както винаги, добрите ми намерения преди събитието да послушам малко от творчеството им не се осъществяват. На входа ми връчват лепенка за фотограф и ща не ща, трябва да си я лепна нейде по дрехите, да се вижда. Много оригинално е направена, харесват ми такива неща - прилича на упътване към кутия с лекарство.
На "Остава" звукът беше лош, особено в "кошарката" пред сцената (замислих се, че ако аз го чувам зле, то първите редове, на два метра от мен, също би трябвало да го чуват зле, а нали хората там са най-върли фенове... кофти. Ама аз "Остава" изобщо не ги харесвам, така че скучах и дори не вдигнах да поснимам, а само съжалявах, че съм си забравила кутията с цигарите. (Това, защото от няколко дни по горещините изобщо не ми се пуши и я махнах да не ми се мота из чантата. После като си я взех в чантата и ми я изпушиха. )
Три парчета снимане и после догледах концерта от трибуните. В началото китаристът/ басист Стефан Олсдал много ме плени - един такъв зъл, гледа лошо (нарочно), дългуч симпатичен пънкарски - добре изграден имидж.






Но първите няколко песни просто продължих да скучая. Едно мазало ми се струваше всичко, не беше добър звукът, пък и не знаех песните, а ми звучаха еднакво. Интересното решение с видеостената, на която сякаш единият сегмент е повреден, ми хареса.

Малко преди биса и самият бис обаче обърнаха мача. По едно време жълта пулсираща светлина и мътна, пулсираща музика, се сляха в някакво трансово състояние, което ме докосна и го усетих. Имаше момент, в който абсолютно разбирах, не с главата, не и със сърцето си, а по-скоро с някакво място над стомаха, в гръдния кош (добре де, знам, че е слънчевият сплит) защо хората свирят на китари. Имаше момент, в който си мисля, че поне малко усетих какво кара хората да ходят и слушат техно, електронна, транс и т.н. (не съм навътре, не знам точните подстилове). Имаше момент, в който музиката влезе в мен като топъл нож в масло, потече нагоре-надолу, да провери наред ли са кръвоносните съдове, потупа приятелски сърцето по рамото, смигна на мозъка и се изнесе нататък. Прибавяме тълпата долу, чиято енергия усещах, и емоцията на музикантите. При все, че бяха изключително хладни и неконтактни, емоцията им, било то и вътрешна си, тяхна, егоцентрична и самовглъбена дори да е била, достигна до мен. Заради това усещане за мен този концерт беше успешен. Заради усещането точно, защото не изпитах желание да си пусна "Пласибо", когато се прибрах. А по-скоро "Суейд".
И друго интересно - никога не съм била на концерт с такава аудитория. Този тип фенове на този тип музика не са ми познати. Чувствах се на чуждо място. А после по коментарите четох, че те пък, феновете, са разочаровани, че нямало много "от тях". Критерии.





Сетлист:
Пласибо, Зимен дворец на спорта, София, 18 юни 2007

1. Infra-Red
2. Because I Want You
3. Meds
4. Drag
5. Soulmates
6. I Know
7. Song To Say Goodbye
8. Cops
9. Every You Every Me
10. Special Needs
11. One Of a Kind
12. Without You
13. Bionic
14. Blind
15. Special K
16. Bitter End

Encore:
17. Running Up That Hill
18. Taste in Men
19. Twenty Years

Лейър Кейк

Случайно ми се отвори възможност да гледам този филм, при това в кино, при това направо в Дома на киното :) Тъй като имах работа там и един час време до началото на курса по народни танци, който посещавам, реших да позяпам малко и да си тръгна по средата. Обаче не можах - по едно време си казах, да си гледат работата народните танци (а те са важни, не толкова защото изпускам, а защото се чувствам невероятно добре след един час хора).

Гангстерски филм пише в програмата, аз не бих се сетила да го определя така. Веднага го отпращам в категорията на "Гепи", "Две димящи дула" и прочее разкоши. Нито за секунда не е отегчителен и има едни много симпатични сърби-главорези. Прилично оплетена ситуация, изненада след изненада, поддържа интереса до края - на преценени интервали се пуска по някоя камъче да размъти водата на изградената картинка. Тъкмо към края се поразочаровах, че се е изчерпала свежестта и задъхаността му и ще свърши щастливо (нямам нищо против щастливия край! но на този филм щеше да му ходи както автентичната вълнена престилка с флорални мотиви от района на село Грудово ходи на единствените дънки, които притежавам). Обаче не стана така, завърши си великолепно. Няма да кажа как. О, и има руса красива мацка. В случай, че някой го интересува. А пък който не го интересува и веднага й лепва етикетче "о, боже, мой, аман", много греши.

Препоръчвам този филм горещо.

Мрън!

Има някои думи, които не понасям. Не защото не звучат добре или не са имена за хубави неща, а защото винаги, винаги, винаги, когато се появят в текст, изпадам в главоблъскане как да преведа.

Да оставим настрана тези, които просто нямат аналог в българския език - ние си нямаме Pregnancy Care Centers, затова някак си се превежда описателно.

Но водя тиха война с adult и още по-любимото adulthood.

Както и с френските reprise и remise.

Сега те са ме нервирали, иначе щях да се сетя да спомена и други съратници.

Ако не е станало ясно - оплаквам се! Нищо повече.

Я виж ти...

Ровичкайки из нета, попаднах на много хубав сайт Behind the Name. "Нуша" идва от галеното "Гергануша", с което ме наричаше баба в момените, когато смяташе, че съм послушна. (Тоест доста рядко.) Обаче!

NOUSHA
Gender: Feminine
Usage: Iranian
Means "sweet, pleasant" in Persian.

То остави, че значи такова хубаво нещо, ами че и на персийски - какви отпратки само...
Плюс това имам още един съюзник на моя страна в битката, която водя от известно време насам и която се състои в това да убеждавам хората, че не, не празнувам на Цветница и нямам нищо общо с Гергините, и да, моето име не само че идва от Георги, ами е и единствената му женска форма (изобщо да не ми се споменава, че на френски звучи "Жоржет"!!!).

GERGANA
Gender: Feminine
Usage: Bulgarian
Other Scripts: Гергана (Bulgarian)
Bulgarian feminine form of GEORGE

Отивам да се гордея :):):)

Вая Кон Диос

Акустично. Събота, НДК, претъпкана зала, такива разни работи. Стъпка по стъпка - пороен дъжд точно преди концерта, дъждовете явно или ги усещат тия работи, или си имат информационен канал, та нашият се беше осведомил за наплива към културния дворец и си беше рекъл "Ей сега ще взема да се ливна, мащабно, на едро, да понамокря оптималния процент и да си ходя да гледам мача между купесто-дъждовните и буреносните на спокойствие." Мониторинг, един вид.
В 19:00, обявен начален час, зала 1 още не е отворена. Я, аз си мислех, че само на концертите на Джаз + стават тези неща.
19:30, как да е се промъкваме през един вход. Човекът на входа къса билетите със завидна ярост и с прецизна парабола мята откъснатите части... на пода. До вратата. Та като влизаш, занасяш по някоя хартишка навътре в залата. Е това наистина за пръв път го виждах в тази зала.
Пълно с правостоящи. Но нали съм стара вещица, съдбата на правостоящите ми е ясна - колко пъти, един ли, сто ли... шмугваме се към стъпалата на двата крайни блока. Хем не са се сетили много хора, хем широко, да опънеш морни нозе, хем амфитеатрално и виждаш всичко идеално. Най-много някой да те настъпи по пръстите и после иди разправяй, че не си се прибирал дома лазешком след запой, но това са бели кахътри.
От Вая Кон Диос е останала само вокалистката, Дани. И разкошният й глас. Аранжиментите на парчетата бяха странни, на места сполучливи, другаде не, малко блусец, повечко джазец, лош звук, китарата не се чуваше, нова композиция, Jelem Jelem като почит към циганската музика (няма смисъл да се обяснява на жената, че от цигани до цигани, че и до цигани разликата като от Анкх-Морпорк до Овнерог), хитове. Не очаквах точно това от концерта, но не беше лош. Много повече би му подхождал обаче просторен джаз/ блус бар със скъпи билети за вход. Така си мисля.

Ники, а ти какво мислиш ;)

Разни

На втори юни, когато беше работен ден, цяла сутрин внимателно гледах часовника - бяха ми казали колежки, че при нас сирената в 12:00 ч. се чува слабо. Какво ти слабо - не се чуваше въобще. По едно време, след недоумение защо не свири, след като минава обяд, дочухме нещо като мяучене или далечно пърпорене на моторетка. Аз имам въображение, но чак пък толкоз... А Бизнес паркът не е, да речеш, в гората - наоколо си има жилищни блокове... С две думи, ако започне война, ще си умрем в неведение какво ни се е случило....

***

Вчера четох една статия в Днес.бг. Ще спестя споменаването на другите "разни", които си бях намислила, включващи актуализирането на кадастъра в Младост 4, плащането на данък сгради по интернет и прочее "уредени" процедури у нас, и ще постна текста, най-вече заради личния коментар на автора, пък бил и той скрит под анонимното "Екип на Днес.бг":

"Властите в София забраниха на българките да простират по време на посещението на американския президент Джордж Буш, съобщи агенция Ананова.

Градските власти в столицата София приеха специално решение, с което забраняват простирането в районите, по които минава маршрутът на автоколоната на президента на САЩ на 11 юни, допълва агенцията.
Започнало е и преместването на нелицеприятно изглеждащите просяци от центъра на София и почистване на боклуците.
Децата, които мият предните стъкла на коли по светофарите, са заплашени с арест, ако се опитат да мият автомобилни стъкла по време на посещението на американския лидер.
Според полицията тези мерки са предприети, за да може София да се покаже в най-добрия си вид.
"Не знам за такова решение. Но вероятно е по изискване на техните служби за сигурност", коментира пред Dnes.bg служител на Столична община, пожелал анонимност.
"И все пак звучи логично. По-добре е по балконите да има цветя, а не гащи", допълни той.

Загадка за целокупното население на столицата е дали ще се налагат глоби за хората, дръзнали да операт и проснат одежди на собствените си балкони.
Не е ясно и дали ако такива санкции съществуват, те ще бъдат налагани на собственика на прострения артикул или вината ще носи цялото семейство.
Все пак, би било неприятно да си го отнесете вие, само защото 80-годишната ви баба не е разбрала за забраната и табиетлийски е метнала 2-3 чорапа на простора.
И на последно място, но не по важност - не е ясно и кой ще следи за нарушения на забраната, както и какво ще се случва, ако такава бъде установена - конфискуване на прането или просто свалянето му от въжетата.
Както се казва - ще поживеем, ще видим."

Съгласна съм, че е грозно. Както и че е по-екологично от сушенето в сушилня. Както и че не във всеки дом има условия за вътрешно простиране. Както и че целият манталитет ни е такъв - да почистим, че ще идват гости. Както и това, че всичката Мара втасала... Както и че частичните мерки не само не са полезни, ами и напротив. Както и с всичко останало.

Up The Irons!

Сиреч - вдигнете ютиите! С намигване.
Снощният концерт на Айрън Мейдън описах толкова постно в "Словеса", че даже линк няма да дам, досрамя ме. Но ми е чужда метъл реториката, а ако не използвам нея, в издание като нашето се сещам само за този сух начин да предам събитието.
Накратко - слушам Мейдън сравнително отскоро - едва две-три години - и не съм запозната обстойно с дискографията им. Но доста ги харесвам и отидох на концерта не само, защото е "голяма" група. Предвид обаче, че ще има много хора и то, хех, метъли - използвам думата внимателно, защото има метъли и метъли; се настаних на трибуните. От там се виждаше перфектно, само че през цялото време звукът не беше на ниво, което поразвали малко усещането. Но пък аз си подивях, какво пък толкоз. Брус беше невероятен - като живак на сцената. Останалите свириха също чудесно. Като сценично поведение, декори, осветление - всичко беше проява на висш професионализъм. Смешно, но след сцената на Джордж Майкъл огромната само по себе си сцена на Мейдън ми се стори като в читалище. Имаше много, много хора и те всъщност направиха част от вълнението около концерта за мен - отгоре цялото море от скандиращи, пляскащи, куфеещи и всичко, което се прави на такъв концерт, изглеждаше велико. Та така. Сетлистът:
1. Different World
2. These Colours Don't Run
3. Brighter Than A Thousand Suns
4. Wrathchild
5. The Trooper
6. Children Of The Damned
7. The Reincarnation Of Benjamin Breeg
8. For The Greater Good Of God
9. The Number of The Beast
10. Fear Of The Dark
11. Run To The Hills
12. Iron Maiden
Encore:
13. 2 Minutes To Midnight
14. The Evil That Men Do
15. Hallowed Be Thy Name


Обичам The Evil That Men Do.
Концертът, ако трябва да съм максимално обективна, беше добър, не чак велик - поради проблемите със звука, беше доста кратък, Мейдън излязоха по светло (още в 21 ч.), накрая Брус си позагуби гласа мъничко... Но аз лично си прекарах страхотно.



Снимки: Светослав Драгиев, СМЕ.

Мерилиън

Кратка реч с илюстративен материал за една от двете основни цели, които си поставих за едноседмичния си престой в Мюнхен (за който ще драсна скоро няколко реда).

Мерилиън, 18 май т.г. Концерт от турнето "Somewhere Else Tour", промотиращо новия им едноименен албум.

Снимките не са добри, вината е моя, като фотограф.
*Прокашляне*

И така, започвам.
Другари. Съмишленици и сродни души. Меломани. Лейдис и жентл'мен. Бай Киро от Челопеч, най-виден блуз и прог сноб, и бабо Бонке, фенке на Лед Зеп и Фреди. В ранното майско утро, когато придремвах на летището в Будапеща, малко след като раздрънканото самолетче на "Малев" се надбягваше с изгрева над проскубани облаци надлъж и нашир из обичания от всички нас Европейски съюз, както и малко по-късно същото това утро, докато се почесвах замислено на мюнхенското летище, не съм имала и най-бегла представа накъде съм се запътила и какво ме очаква. Като начало столицата на Бавария ме посрещна със слънце и покачващи се температури, докато из Софийското равно поле валеше, до колкото разбрах от пощенските гълъби, които успяха да се промъкнат между капките, порой - роднина на онзи, който навремето успял да отработи няколко трудодни с такова зашеметяващо преизпълнение на плана, че му връчили званието ударник, герой на библейския труд и ордена "Потоп".

Пристигнах в сряда, а концертът беше в петък, така че имах време да си поспя, да се помотам из града, когото не съм посещавала от години, да отделя време на любим човек и да се изнервя заради билета за връщане, издаден ми от агенцията за 22 юни (вместо 22 май). Но това не е тема на темата, затова пристъпвам към петък, 18 май, клуб Бекстейдж (точно така, само че не е на паметника Левски и е малко по-голям).
Преди това успешно успях да се объркам, защото клубът има две зали, разположени от двете страни на голяма магистрала, и вместо да си спазя часа за интервю с клавириста на групата, успях, без да знам какво всъщност правя, да си уредя снимки и интервю с другата група, на която така и не разбрах името. Всичко това ми се изясни, когато, дошла за уговореното интервю, усетих ситуацията. Слава богу, пак си ме пуснаха, направих си интервюто с Марк Кели, от интересуващата ме група ;) , разкошен човек, взех си пропускче за снимане и застанахме баш до бара с бирата, да изчакаме началото.

Голямата зала на „Бекстейдж” побира... ъъъъ... никога не съм можела да преценявам бройката! Обаче хората си имат сайт, в който любезно са поместили пълна характеристика на заведението, като почнеш от това колко кв.м. е до това с каква дограма са прозорците и дали има интернет. Да. Та за момента му бил намален капацитетът на 800, а иначе бил за 1300 души. Ами да речем, че са били тогава 800. Беше пълно. Но много бързам.

Залата е загатващо амфитеатрална, което ще рече, че край основния дансинг има подиумче, което го опасва на равнище две стъпала. На това подиумче най-близо до сцената застанахме ние и имахме такава видимост идеална, плюс, че се подпирахме на парапета, плюс, че бяхме само на няколко метра от сцената. Точно в 20:00 ч., нали сме в Германия, излезе подгряващата група. Много добри момчета, браво. Свириха, народът бавно се събираше и силно ги аплодираше, защото явно бяха местни. Свършиха си всичко, точ в точ, и културно се изнизаха от сцената. И малко след 21 ч. , в 21:20, за да бъдем точни, на нея се появи Стив Хогарт. Беше тъмно, само жълто-червена светлина осветяваше отдолу лицето на Ейч.


Аз съм фенка и на двете групи, Мерилиън с Фиш и с Ейч (не познавам много хора като мен). Един познат казва, че у Фиш притегателна е харизмата. У Ейч видях притегателната сила на лудостта, творческата лудост. Два часа не спря да пее – не мога да кажа, че момчетата са много млади, но не правиха почивки за дръм соло, клавирно соло или прочее. Плътно два часа се разходиха из почти всичките си албуми (разбира се, без първите четири с Фиш). Наблегнаха, пак разбира се, на новия – „Somewhere Else”.
Но да се върна към началото. Преди концерта Марк Кели каза, че този път едно на ръка, че сетлистът е различен във всеки град, но и свирят, каквото публиката пожелае – ако има някой гръмогласен да извика името на песен, те я свирят. И тъй като това се коментира по форумите, хората от предстоящите дати са наясно и се подготвят с гръмогласието.
Та на онази диаболична светлина започна “Splintering Heart” (от Holidays In Eden, втория албум на Ейч с Мерилиън). На сцената освен певец, музикант, имаше артист, актьор. На моменти беше направо страшничко. Облечен бе доста странно, с много смешни обувки, обект на майтап от страна на басиста, но „куртката” на „костюма” му страшно натрапчиво ми напомняше на момченцето от обложката на “Misplaced Childhood”. Тъмно, тъмно и после избухна светлина, видяха се и другите - Стив Ротъри:

Йън Мозли,
Пийт Треуавас (имам силни съмнения дали така се произнася

и Марк Кели:

Последва „The Other Half” – отварящото от новия албум.


Аз не дадох висока оценка, когато ревюирах диска, защото наистина ми се струва, че нещо му липсва, но изпълнен на живо, няколко метра пред мен, албумът вече придоби съвсем друг аспект. Определено му давам втори шанс. Преди втория сингъл от него - The Last Century For Man, бяха Ocean Cloud и You’re Gone, брилянтчета от Marbles.


Харесвам тази снимка заради контраста между двамата Стив.

Публиката, уважаеми мили мои (баб’ Бонке, недей дрема, виждам те!), бе нещо невероятно. Още повече, че са германци. Нали, едни такива, хладни ужким. Хогарт в самото начало им каза: „Много добре си спомням Мюнхен от турнето Marbles” и те, разбира се, полудяха. По повод всички коментари из форумите, които съм чела - дали публиката пее или не – ами не пяха да кажеш като армейски хор от времето на арийската инвазия. Но бяха толкова активни, общото чувство у мен беше на излъчваща се от тях към сцената, е, ще го кажа – любов. Тотален, непрекъснат отговор на всичко, което групата изпращаше към тях. Не знам как да го опиша, защото това просто се усещаше в атмосферата. И се усещаше как музикантите го усещаха и на свой ред отговаряха – невероятен кръговрат, който се самозарежда.






Гледах после сетлиста от следващите градове – по-кратък, най-малкото. Не знам как са реагирали чехите в Прага на следващия ден, но много се радвам, че когато се колебаех дали да ги гледам там или в Мюнхен, избрах последния. Няма какво да обяснявам, че хората освен всичко друго си бяха и културни – никакви блъсканици и простащини. И огромно мнозинство от тях – с тениски на групата. Направиха много от Marbles.
Невероятно беше изпълнението на The Invisible Man:

I haven't changed
I swear I haven't changed....

И го виждаш, с озарено лице, с очи, в които блести чиста проба лудост – как крещи:

I will scream again
"I am perfectly sane"
"I am perfectly sane".

Да бе, точно „sane”! Великолепно.

А след това имах невероятната възможност да чуя "Man of Thousand Faces" от любимият ми албум на тази група - "This Strange Engine".







Когато казаха „Лека нощ” и се скриха, хората щяха да срутят залата. Беше невероятно. По тяхно настояване направиха “Easter” – е тук армейският хор се включи. Общо около два часа и половина почти без прекъсване. Преди биса Хогарт се вгледа в залата и каза: „Yeah, I remember how it was on Marbles. You’ve beaten it somehow!”



Вече работят по петнадесетия си албум, предвижда се да излезе догодина. Надявам се тогава да имам възможност да ги видя, надявам се в България.

Белен Майа

То просто няма начин да не слагам линкове към писаното в "Словеса", за да не пействам тук и да удължавам постовете. Та за картините на "компанията на Белен Майа" набързо тук. Мога да добавя само, че беше невероятно изживяване. Бях толкова уморена и въпреки това цялото представление прикова вниманието ми от начало до край. Винаги съм обичала фламенкото, тази сплав от най-хубавото на арабските ритми и испанската чувствителност; китаристът Хосе Луис Родригес беше невероятен - всъщност четох, че Белен решава да направи този спектакъл, след като чува негов концерт, допада й неговата емоционалност. Цялата музика в "Картини" е негова. Вокалите ми харесаха, и женския, и мъжкия - падам си именно по този оттенък на неизразимост в мъжкото фламенко пеене, това "на ръба"...
Малко смръщване: колкото и да са ми симпатични Джаз +, такава организация си е срам. Не знам защо закъсняха доста след обявения начален час 20:00, обаче да държиш хората отвън като добитък си е безобразие. После - какво са виновни фотографите и хората от първите редове - те не могат да виждат ние като се накачулим там отпред, на нас не дават от другаде да снимаме? Станаха неприятни сблъсъци.

Когато Белен Майя излезе, за мен това означаваше само едно - няма да помръдна до края. Не само защото не искам, а и не можех - беше буквално приковаващо. Обаче явно това не действаше на останалите хора. Които ставаха, разхождаха се напред-назад, снимаха - абе джанъм, толкоз ли е трудно да се сетиш, че светкавицата на фотоапарата ти просто няма как да метне до сцената, осветява няколко метра напред и толкоз! Но ефикасно пречи на хората дори от другия край на залата, предполагам и на артистите. После, разбира се, за къде сме без джиесеми - не знам какво трябва да се направи за този казус, който е навсякъде - в театър, кино, концертна зала...

Приятелят ми каза, когато на излизане се разфучах за нелепото пляскане по едно време - не се ядосвай, хората се учат. Учат се как да се държат - днес като идиоти, утре ще знаят... може би? А може би не? Аз просто усетих в атмосферата как на мнозина им доскуча и по едно време, като видяха някакво раздвижване - разбирай двете дами, които пляскат с ръце, излязоха напред и изграха кратичък "скеч" и мнозината си рекоха: "А, разгеле, стана нещо интересно, машалла, бравос, дай да пляскаме, че умрехме от скука." Боже! Умрях от срям. И провиквания, и какво ли не...
После ропот, че няма микрофони на биса. Аз мисля, че си бяха нарочно изключени. Знаеше се, знае се, винаги се знае, че ще има бис. Ако не се лъжа, миналата година на фламенкото в зала България бисът пак беше такава импровизация на всеки от артистите, и пак (ако не се лъжа) "акустично". Чува се добре - разбира се, ако публиката реагира адекватно.
Както и да е, ето малко много лоши снимки:

В самото начало, въпросната дъска, за която писах в репортажа:


Паралелът с разчертания под:

После Белен започна да танцува:

Ла Тремендита, певицата:

Белен отново на сцената (и после ни изгониха)...

И от биса - импровизация накрая:

Изкуството на войната

В последно време Музиката Минава под буквата "М".

Месец Май, Мерилиън в Мюнхен, вчера Джордж Майкъл, днес Белен Майя, другия понеделник Айрън Мейдън... дали е просто съвпадение ;)

Преди да се набутам да разкажа за Мерилиън и Мюнхен, като гледам, ще пиша за Джордж Майкъл. И за Белен Майя.

В общи линии съм описала концерта на Джордж в "Словеса", ще добавя само две-три нещица:
1. Джордж Майкъл. Не съм запозната с творчеството му, освен с хитовете, които няма как да не знаеш от въртене в ефира през годините. Така че отидох от професионален и чисто научен интерес. Излязох си разтърсена - заради всичко, за което писах в репортажа.
2. Спектакъл. Не си падам аз, например, по ДВД-та. Имам няколко специални, не са ми приоритет, не свалям от нета. Но след този концерт ще се разровя, дано по някое време да издадат от това турне - ето това е бизнес, толкова е добро визуално шоуто, че ще искам да мога да си го гледам пак. Особено като се има предвид, че албум едва ли ще си купя.
3. На война като на война. Ходенето на концерт в България за мен е сравнимо с военни действия. Като се започне от предварителното планиране - особено ако ходя като журналист - та се стигне до самите военно-полеви операции. Справка: стадион "Локомотив" е труднодостъпна геостратегическа цел, особено след прекъсване на транспортни артерии. За да се достигне, най-подходяща е употребата на танк. След това е нужен дълбоководолазен костюм или подводница със суха храна за из път, предвид калните локви и блата, които трябва да се прекосят, за да се достигне до входа. После противогаз, за да се премине край купищата болуци, увеличаващи се стремително от, например, изхвърляните капачки край входовете (защото е много сложно да се поставят полиетиленови торби за боклук, които се продават буквално навсякъде). И накрая, на излизане, курсът по планинско ориентиране помага да се справиш с горските дебри, из които трябва да се навлезе, за да се избегнат въпросните блата, които поради непрогледния мрак (лампи ли? Да, бе...) е трудно да се преминат. Около 0:00 часа след концерта на Джордж Майкъл в района на стадион "Локомотив" групички заблудени меломани се щураха из девствените храсталаци, осветявяйки пътя си с джиесем-и, опитвайки се да не нагазят в лепкавата кал, застрашително поглъщаща всеки крак, обувка или чорап.
И тази битка накрая я спечелихме. Сега се подготвям психически и логистично за Мейдън. Която битка не съм толкова уверена, че ще спечеля...
За разведряване:
"Father Figure", изумително е това на екрана (от концерта в Дания):

Прекрасна песен, особено с тази визия - "Praying For Time", пак Дания:

Същата песен, но в София, от друг ъгъл:


Началото на концерта, вярно, това е в Дания и тук започна по тъмно - много красиво.
И разкошната песен на Елтън Джон "Ticking":

Специално за дуенде:

Имен ден

Обичам си имения ден. Получавам повече поздравления, отколкото за рождения си, защото всички знаят, че празнувам, а не всеки ми знае рождената дата. Дара получава много агнешки кокали, защото ходим при дядо, на когото съм кръстена, а там са заколили традиционното агне. И пием разни алкохолни напитки отпреди 30 години - той си пази. Днес имаше вино от 1972 и ликьор от неизвестна година, но и той от някъде там трябва да е. И едно смрачено огромно зелено поле, из което пасат много коне. В това село има много коне и въпреки че сигурно половината село ни е рода, така и не може да се намери някой кон да пояздя. Затова като се постопли още малко ще ходя сигурно на езда в китната столица. Модерни времена.

Технологиите са хубаво нещо. Оттатък брат ми пусна "High Hopes" и за да не си пускам аз оттук или да не ходя двете крачки до там, по кю-то му писах да усили. Същия ефект щеше да има да извикам през отворените врати, ама друго си е по нета.

Имам много работа, а не ми се работи. Трябва да уча по фински и ми се учи, но понеже нали имам много работа, тя е с приоритет. А всъщност се мотам.

Едно, две, три...

Онзи ден познах резултата от мача Ливърпул - Челси.

Получих цвете - спонтанно откъснато жълтурче.

Ходих си до Бургас.

Нещо не мога да се оправя с Last.fm

Такива разни неща дребни.

Последно сбогом

Днес има за какво да се пише, за съжаление не всичко е хубаво. Вчера, на 84-годишна възраст, е починал Кърт Вонегът.
Много любим мой писател. Ярко си спомням цяла глава от "Котешка люлка" за дюпраса. Много съвпада с моите виждания за отношението в една връзка.
Време е отново да препрочета и дочета Вонегът. Жалко само, че поводът е този.

П.П. Разнася се из нета един текст, озаглавен "Слово на Кърт Вонегът пред випуск 1997-а на Масачузетския университет". Хубаво е, изчанчено, но не е негово. Съвсем официално. И авторката не е получила кой-знае колко възхищение, преди някой да реши, че словото е дело на писателя - тогава лавинообразно се е прочуло. Хора :)

Човек зад борда

Добре, че е Гугъл - щях да пропусна този ден като едното нищо. Сложили са специално лого

заради днешния ден - ден на космонавтиката (поне така мисля) - деня, в който преди 46 години Юри Гагарин е излетял в космоса. Навремето си спомням много ясно едно стихотворение:

Юрий Гагарин, как си летял?
Бързо ли хвърка корабът бял?
Там сред звездите пръв щом си бил
Дунав видя ли, зърна ли Нил?

Зърна ли нейде сред синева
друг по-обичан град от Москва?
Дето децата в лятната шир
тичат на воля, пеят за мир.

Юрий Гагарин, славен пилот,
ти пръв преброди звездния свод.

Въпреки че повечето хора след първите редове се сещат за песен на "Хиподил", ама нейсе.
Много обичам аз космос, ракети, такива ми ти работи. Какво ли не се говори за този полет (както и за американците на Луната, Тунгуския метеорит и изчезването на динозаврите - загадки загадъчни). Но човек има нужда да вярва в нещо или в разни неща.
Спунк - намерих хубав сайт на български за Юри Гагарин!