Ricchi e Poveri + Frontero & Nemo - Depeche Mode

След като стана ясно, че концертът на Депеш Мод няма да се състои (като им гледам как са датите от турнето, не виждам за кога може да се пренасрочи, най-вероятно ще си е просто анулиран) и това направо ми съсипа настроението, да попишем малко за музика пък...

На 12 май в зала 1 на НДК бе вторият концерт на италианците Рики е Повери в България. Предишният бе преди четири години, дойдоха по покана на Фамилия Тоника, а аз не ги гледах. Този път дойдоха по покана на Арт БГ и ги гледах Някаква закономерност няма, просто така се случи.

Концертът беше много хубав и няма как иначе да е. Имат си хората хитове, страхотни музиканти са и умеят да общуват с публиката така, че да ти е кеф да си в залата. За хитовете няма какво да изпадам в подробности, достатъчно е да се кажат някои имена: "Voulez-vous danser", "Sarà perché ti amo","Che sarà", "Mamma Maria".

За останалото - това е група, сформирала се през 70-е, ако не се лъжа, което ще рече, че не са в първа младост. А гласовете им са все така страхотни. Чудесно овладени, мощни, ясни, красиви гласове, италиански Професионалисти са хората. Между песните имаше закачки и шеги, които една преводачка се опита да превежда някъде "зад кадър" - но не й се получи много. Все пак отбелязвам, че организаторите са се сетили за това (може и групата да им е обърнала внимание всъщност). На "Voulez-vous danser" бяха поканени всички деца на сцената, за да танцуват с Анджела и се получи страхотно. Изобщо - имаше чудесна атмосфера. И хората си танцуваха по пътеките и пяха, залата беше пълна, имаше много млади хора - доволна съм.



За себе си направих едно умозаключение - като гледам сценичното поведение на тримата и като знам какво влияние е оказала италианската музика (наред с френската и англоезичния рок) върху някои членове на Тоника-та и като знам как се държат по концерти Тоника в различните си формации, мисля, че:
- Или са следвали стъпките на Рики е Повери,
- Или тази музика се прави от подобен тип хора с подобен тертип на себеизразяване :)
Не съм ли просто гений

След този концерт наминах през "Бекстейдж" да видя какво правят момчетата от "Фронтеро" - не ги бях слушала от доста време. Преди тях свириха "Немо" - съвършено непозната за мен група, даже името не им бях чувала. Спечелиха ме на мига с репертоара си - Оейзис, Рейдиохед, много джангърест кавър на отрязък от "Sgt Pepper's..." и фронтменът с тениска на Бийтълс Наше момче, един вид. Свирят и пеят както си трябва, звучат много добре и си имат и авторски парчета.

Фронтеро са задобряли напоследък, не останах до край, за да чуя нещо ново обаче. Данчо е сменил китарата и вместо моята любима черна електрическа изскочи с някаква акустична с много голяма дупка и на светлината на сцената изглеждаше тъмно синя - един чудесен цвят (но едва ли е реален) Мисля, че от това изречение стана ясно какъв експерт по китарите съм Не зная дали заради това или заради клавира или заради сработване или заради усилени репетиции (доколкото ги познавам, репетират, ама да са се скъсали - съмнявам се :) или ги е налегнало вдъхновение, но имаше нещо по-различно в звука (слушала съм ги веднъж в Бекстейдж, така че не е от мястото), което ми хареса повече. Единствено си мисля, че гласът на Данчо не става много за тая песен на ABBA, въпреки че самият кавър явно кефи публиката. Обаче това няма да му го кажа - добре, че едва ли някога ще прочете нещо в блога.
Та така, добра група са. Много ми е неприятно, че някак се разминават с по-широката популярност (доколкото такова нещо има у нас, особено в областта на регето) и не се появяват по реге фестивалите и партитата - омръзна ми от Root Souldja. Но то нещата са толкова комплексни, нали...

Пазарджик, Пловдив, Асеновград

Не в много близък отрязък от време, но в този ред .

Харесвам Пазарджик, ходила съм няколко пъти - веднъж на един Булгакон, друг път на гости при приятели, а миналия месец - за фестивала, организиран от общината (моите хора свириха и стана много добро съчетаване на нещата). Само че си забравих апарата, май ще трябва да наблегна на словесната образност.

Много е хубаво, че се правят фестове като този в Пазарджик - двудневен рок фестивал на открито, безплатен, организиран от Общината, група "Demorage", Младежки парламент и кмета, и то - както трябва. Изкарахме чудесно, въпреки че вечерта беше доста хладна. Отидохме за втората вечер, аз пропуснах да гледам Fyeld, нали както винаги трябва да работя до последно, останалите три групи се представиха чудесно, особено последните. Местенцето е разкошно, добре поддържан парк, само че "Островът" не прилича много на остров, почти нямаше вода в реката, единият ръкав си беше съвсем пресъхнал, жалко.

Едно много хубаво нещо в Пазарджик е църквата Св. Богородица. Разглеждала съм я преди, бях улучила изключително спокойно време, нямаше никого вътре и ме пуснаха да се кача дори горе. Този път обаче нацелихме Цветница, та имаше доста тарапана. Специалното на тази църква е иконостасът и по-точно - дърворезбата му. Няма такова нещо, наистина. Изобщо няма и да започвам опити да го опиша - трябва да се види. Буквално ахваш. Можеш да го разглеждаш с часове - има толкова детайли, кой от кой по интересни, празно място няма, а не омръзва. И ме изумява майсторството на дърворезбарите, прецизността, идеите най-вече, пламъкът на таланта, вдъхнал живот на плетеницата от растения, животни, хора.

Сайтът pravoslavieto.com казва:

"Великолепният дърворезбен иконостас е дело на майсторите от Дебърската школа, показали изключително оригинално третиране на растителни мотиви в орнаментални композиции. Човешки фигури са въведени също в цели композиции. За изработването му са били необходими голяма за времето си сума - 70 000 гроша, наложило се пазарджиклии да вземат заем от Виенската банка.
Пазарджиклии разказват, че иконостасът бил изработен от седем майстори за седем месеца. Но според проф. Иван Батаклиев, автор на книгата "История на църквата "Св. Богородица" в гр. Пазарджик", иконостасът е създаден между 1840 и 1845 година. Създаден е от майстор Макри Негриев Фръчковски от градчето Галичник, Дебърско и четиримата си синове (двама - иконописци и други двама - скулптори). През 1895 година изгоряла част от колонката на централната врата на нашия иконостас, но четири години по-късно майстор Нестор Алексиев от село Осой, Дебърска околия отново я изработил, точно в стила на другите части на иконостаса."
Иконите също са много красиви - точно този стил на мен много ми допада.

Трудно беше да намерим интернет в Пазарджик, в хотел "Тракия" на пъпа на града нямаха дори компютър, от който да пратя нещо, интернет кафенета на хоризонта не се задаваха, слава Богу, че в неделя сутрин в 8 часа издирихме работещ (доста голям и просторен) интернет клуб да си свършим работата за 5 минути.

Друго неприятно е, че както в 90% от случаите с интересните места в България, де що има музей, той през уикенда не работи. Етнографският е точно зад църквата Св. Богородица. Сигурно трябва да си взема отпуск, за да го разгледам. Къщата на Константин Величков пък така и не намерихме. Имаше огромна табела, че е на 50 м, стрелката сочеше в неясна посока нейде през малка градинка към училището "К. Величков", обикаляхме, търсихме - не се показа. Но сигурно и тя щеше да е затворена за посетители през уикенда.

Смятам, че създателите и инициаторите на рекламния спот "Чангър-лангър, дрън-дрън, музики разни... Къде ще прекарате почивните дни? (или там каквото в тоя смисъл казват) В България!" трябва да добавят със ситни букви и изречено в скоропоговорка "За употреба само през работни дни." Културните и исторически забележителности и паметници в родината са достъпни в по-голямата си част само от понеделник до петък, от 10 до 16 ч, с около 2 часа обедна почивка, примерно. Ако искаш да разгледаш къщата на Чудомир в Казанлък, вземи си отпуск в сряда. Искаш да видиш защо е толкова известен Котел и да почувстваш българския възрожденски дух? Сигурна съм, че шефът ще те разбере и ще ти отпусне два дена през следващата седмица. Нали не бива да нарушаваме спокойствието на държавния музеен уредник? Какви са назадничави ония от Лувъра, дето почиват във вторник, а в събота и неделя се скъсват да работят. Вярно, ако съм чуждестранен турист, има голяма вероятност да се озова в България през седмицата, нали съм на почивка. Сигурно инициативата "100 национални туристически обекта", мотото "Опознай България, за да я обикнеш" и споменатият по-горе рекламен клип са с таргетна аудитория именно чуждите туристи. Да се чудиш просто как не продават книжката за печатчетата в будката за билетите за лондонския Тауър. А българите събота и неделя да ходят в Гърция и Турция, там музеи и разни вехтории като Акропола работят по това време.

За щастие, не навсякъде е така. Седмица по-късно, по Великден, се озовахме в Пловдив - град, през който само бях преминавала, без да видя нищо от него. Там в събота си работеха и Етнографският музей, и къщите-музеи в Стария Пловдив... Чудесно място, между другото. Очарована съм - съвсем друг поглед към Възраждането, по-точно към бита му, отколкото представят например Копривщица, Панагюрище, Клисура. Повече размах, повече европейско влияние, повече простор. Някак двете неща се наслагват и създават по-пълнокръвна картина. Ходиш из копривщенските сокаци и усещаш едно, разхождаш се из стръмните улички в Пловдид, усещаш друго, нещата се допълват, насищат и вече не са едностранчиви, иска ти се пак да видиш как точно беше в Копривщица, пак да се върнеш в Пловдив, после да видиш като как са се справили русенци...
Та - разхождаш се из стаите на Балабановата къща, на Етнографския музей, и осъзнаваш - добре де, аз осъзнавам, колко малко всъщност знам за този период. Вярно, че съдействието на средното училище се свежда до минимум, стане ли дума за това - изключително скучни и почти отблъскващи уроци по история, не синхронизирани учебни програми по история и литература, почти толкова отблъскващи уроци за литературата на българското Възраждане, евентуално някакви екскурзии до градове като Клисура, Копривщица, Котел, от които учениците едва ли си спомнят нещо повече от това как са се напили, да не казвам по-силна дума. И за капак, когато решиш сам да се образоваш, ти се изпречва табелката с работно време и ти се хили злорадо.

Този човечец е пред сграда на Художествената академия, ако не се лъжа.

Следват малко изгледи от Балабановата къща:

Етнографският музей:

И разни от Стария Пловдив:

Следващият ден бе посветен на Асеновград, от който не видях много, но за който установихме, че има безжичен интернет още в пицарията срещу гарата и че влакът (на всеки час) от Пловдив за Асеновград е супер модерен, като истински . Едната местна забележителност - евтини и качествени булчински рокли - не разгледахме, а се отправихме към Асеновата крепост. Не знам как са я строили тая пущина, освен ако не са преквалифицирали козите в зидари - човек едвам се изкачва, представям си какво е да се мъкнат камъни нагоре... От оригиналните постройки е останала само църквата. Крепостта е от 100-те национални туристически обекта, има си печатче, не проверих дали будката, в която го държат, работи и през уикенда, защото бе минало 17 ч., когато е краят на работното й време. Жалко, но тъй като не успяхме да видим Бачковския манастир (и той в кюпа с печатчетата), ще се ходи поне още веднъж в района, по възможност - в работно време . Към тези обекти е църквата в Пазарджик, както и неоткриваемата къща на К. Величков, Античният амфитеатър в Пловдив, Етнографският музей там (в който входът за учащи е лев, не се заяждат да ти искат книжка - аз всъщност имам, но не я носех, нали завърших вече семестриално) и още разни неща в Пловдив. Всичките събрани на един номер в книжката. Както и обектите във Варна, между другото. Пита се в задачката - при толкова много интересни места в тези два най-големи града след столицата, кой умник ги е струпал на куп, та ако искаш да имаш всички печатчета - защото ходим да разглеждаме и те остават спомен - трябва да си омастилиш едва ли не и кориците на книжката, а София разполага с има-няма 22 отделни позиции, сред които страшно забележителният музей на спорта в Националния стадион (да не си помислите, че като е в София, той работи през уикенда? Ама да не си мислите и че като сте от София, можете да идете да го разгледате - работно му време е от 9 до 17 ч. с обедна почивка и освен ако шефът ви не е футболен фен, единствен вариант ви остава да притичате до музея в обедната почивка. Вашата, не на музея. Дано не работите в Младост 4.) Друго забележително място е НДК. Отиваш, гледаш, цъкаш и ти подпечатват книжката. Какво толкова си видял - а посмей само да питаш.

Нещо позитивно - и спирам с лирическото отклонение - е например НХГ. Тя почива в понеделник, а в четвъртък работи до 19 ч. Най-накрая някой се е сетил. Браво.

Изглед към града от крепостта:

Обичат се хората...

Асеновият надпис

Църквата:

Да се върнем на Асеновата крепост. Вечерта пренощувахме в с. Червен, хотел "Авалон" - много приятен семеен хотел, който ще спомена и поради две допълнителни причини - има безжичен интернет (ако някой се интересува, да информираме) и пускат кучета. За мен това е един много голям плюс. Малко са местата, на които може да се ходи с куче на почивка, а това определено се изкачва много високо в класацията ми. Така като го гледате на снимката, да не помислите, че е до полето - тревата е от малка градинка насред селото, хотелчето си е доста централно, но селото е тихо, все пак, не е като да минава магистрала под прозорците

Нещата, които обичам

Сега работата стана дебела. Това е поредната "блогърска игра", при мен достига пак от Марио, а причината да редя толкова често постове, е, че не го ли направя сега, после отече. Още седи неприето предивикателството на Creative Blogger, че и за приказка за SOS селищата (ако не се лъжа). Които, откъдето и да се погледнат, са далеч по-смислени. Но ще дойде и техният ред!

Нещата, които обичам, са много, страшно много. Ще трябва да направя много подбрана селекция и пак ще е дълго. Предупреждавам

Обичам... любимите си хора. Вярно, че не са неща, но са най-важното за мен. Златин - любовта на живота ми, братя двама броя, родители и много близките приятели.

Морето. Слънцето.

Любимите животни - за момента само сетерката Дара, иначе се включва и произволен брой котки. Обикновено делят хората на любители на котките и любители на кучетата (и една трета група - нелюбители). Аз съм едновременно котко- и кучелюбител. Обичам из къщи да щъкат представители и на двата вида. Обичам разходките с Дара навън, както и факта, че заради нея ходя из планините - иначе едва ли някой може да ме накара да се мотам из чукари и върхари, когато мога да го правя на равничко - из някое китно поле, или край морето. Обаче планинският терен се оказва много по-достъпен и туристически облагодорен . Обичам си кучето без някаква конкретна причина, въпреки че такива могат да се намерят много - като се почне от погледа тип "не съм яла от 10 дена", особено след като току-що е омела де що вкусотии е имало, мине се през грациозността й и необуздания й, игрив характер, та се стигне до това, че каквото и да става, все си е привързана към мен. За котките важи същото - просто ги обичам и се чувствам особено добре, когато се навъртат край мен.
На следващата снимка е 3 в 1: слънце, море и Дара:

Книгите. Голяма любов в моя живот. Не мога без да чета книги, ако почна да изброявам тук, няма да ми стигне времето до утре, затова ще бъда лаконична. Същото важи и за музиката. Слушам много разнообразна музика, като с най-голямо желание разширявам кръгозора си за още стилове. Не знам какво би бил животът ми без книгите и музиката.

Да добавя сега няколко неща, които са свързани. Пътуване - толкова много обичам да пътувам, че няма накъде. Кажи ми само да тръгваме нанякъде и съм готова. Смятам, че както са интересни разни далечни и екзотични дестинации, така има какво да се обикаля и в родния периметър, затова с удоволствие следвам принципа "Опознай България, за да я обикнеш" (сам по себе си много противоречащ си с разните слова за безпрекословната и изначална любов към родината, но все пак достатъчно мотивиращ, заедно с инициативата "100 туристически обекта", която от своя страна също има трески за дялане). Обичам да виждам интересни места, да заминавам, по-малко обичам да се връщам, най-много обичам самия път - онази почти безтегловност между началото и края. Обичам да разглеждам и хората, да си ги разнищвам мислено, да наблюдавам. Оттам идва и другото нещо - самите хора, с прилежащите им езици (ех, ако можех да науча един минумум от десетина езика...) и култура. Страшно са ми интересни различните култури (без да имам претенции да разбирам всичко). Интересно е най-вече как едни и същи - хората - могат да са толкова различни. Какво обуславя това? И в какво сме еднакви? Ей такива разни нещица. Затова обичам да срещам хора.

Да взема да сложа природните науки. Туй биология, химия (особено органичната), малко физика (само да стои по-надалеч всичко, що е механика, електричество и прочее), астрономия и какво ли още не са ми ужасно привлекателни и интересни. Чета, опитвам се да проумявам, къде успявам, къде не... Показателно е как преди държавния ми изпит тухлата от няколко хиляди страници, наречена "Molecular Biology of the Cell", един вид библия на молекулярната биология (в първите четири издания един от авторите е Уотсън - същия от екипа Уотсън-Крик, открил двойноверижната структура на ДНК), започна да ми се струва ужасно интересно четиво - и все още го смятам за такова. Има удивителни неща вътре, направо да си четеш като роман.

Да завърша с храната, особено сладките неща. Въпреки че не умея да готвя особено зашеметяващо, смятам храната не само за биологично действие, осигуряващо оцеляването, но и културно натоварено такова, а като добавим и ароматите, вкусовете и вида, в който се поднася... С пълна сила това важи за неща като кафето например.

Сега да видим на кого да прехвърлим задачката...
Блогуващия с пилци, Бистра, Додушка, Неандерталеца ;), Човекът на сребърната планина и Деси.

Такъмите и при мен

Марио писа за "такъмите" и е ми е препратил задочна подкана. Честно казано, не мога да хвана много какво се иска от мен, но до колкото разбирам, трябва да кажа какви устройства ползвам ежедневно и защо. Като под "устройства" сигурно се разбират разни електронни джаджи и други подобни, като например лозарската ножица, но не и книгите, вероятно.

Ами, да видим... Негово величество лаптопът ми.
Милият издъхващ Toshiba Satellite, който на всичкото отгоре твърде скоро сдаде фронта откъм батерия и не може да работи, освен ако не е включен в мрежата. Вече изпълнява функцията на PC, защото е с ужасно удобна клавиатура, на която мога да развивам чудесна скорост и сърце не ми даде да го продавам. А лаптопът ми е нужен най-вече заради работата. Наскоро установих, че май съм работохолик, работя непрекъснато, всеки ден, по всяко време и навсякъде, затова имам нужда от нещо преносимо, на което да си върша работата - моята професия на freelancer преводач го позволява. Особено когато извършвам редовните преходи София-Бургас и обратно. Затова си взех и едно Eee PC (мисля, че е 1000), което доста харесвам. Единствено клавиатурата не е особено добра - не заради размера, а заради "мекостта" на клавишите, не особено смисленото разположение на някои функционални бутони - които, до колкото виждам, са така на всеки Asus и аз лично намирам за неудобни. Другото ми притеснение е, че както батерията сега издържа над 4 часа, може пак да я прецакам нещо, че въпреки всички инструкции за употреба, ще вземе да се окаже, че съм скрита блондинка и пак нещо не съм схванала.
Следва телефонът - аз съм верен фен на Nokia от 11 години, а на моя старичък телефонец - Nokia 6220 - сигурно от поне 4-5. Много добра работа си ми върши, нямам нужда от някакви други функции - поне докато не разработят модел, който освен камера, радио, мп3-плейър, скицник, блокче и гергеф не може да пере и простира. Тогава си го купувам от раз. Сменила съм му само батерията, че старата хич не държеше вече (аз да не би да имам някакъв проблем с тези батерии нещо, а...) и сега не се затваря добре капачето отзад, което силно ме нервира. Телефонът ми е полезен по разбираеми причини - да се чуя с любимите хора и да си уговоря работа, да ми напомни кога да си пия хапчето... и май това е. За таксита, уговорки по другата работа - журналистическата - гледам да ползвам домашния телефон. Някак ми е по-удобно. Обаче - познайте - изфиряса му батерията. И втората
Разбира се, много си обичам фотоапарата (Kodak EasyShare DX6490), но не е като да не мога без него, нито да го ползвам ежедневно.
Май това е... не съм никак високотехнологична личност. Нямам органзайзър, обаче вървя навсякъде с един настолен календар, без който изпадам в паника. Но е хартиен. С него вървят и куп бележки - всякакъв вид листа, повечето с изключително кратък живот. Нямам телевизор - нещо, което сигурно е от ежедневните джаджи на супер много народ. Обаче вървя навсякъде с книжката си от БТС за "100 национални туристически обекта" и бавно, но сигурно я запълвам с печатчета.
Като се замисля, много важен такъм може да се окаже дамската ми чанта, която никога не е огромна, но в нея се намира завидно количество животоспасяващ материал, като се започне от дебитна и кредитна карта, огледалце и дървен гребен, ключове около килограм, пакетчета захар, ако случайно в кафенето нямат толкова, колкото поема моето кафе, аналгин, визин, молив/ химикалка, често има и червена, нещо за писане, носни кърпички, бонбонки, книжка, по някой и друг пропуск, според случая, билети, талони, карти за какво ли не, понякога забравен кучешки повод, топка, малка бутилка вода и ластици за коса. Само основните неща

Да не забравя да предизвикам този - онзи.
Съзерцателят - и без друго отдавна не е писал, Амбър и Деска.
Надявам се, че поне един от тях ще приеме да сподели

Три дъждовни дни

Пак театър - какво да се прави, през изминалите дни имаше доста премиери. Тази е в Театър 199 и преди да я гледам, чух какви ли не ужасни неща за нея. Бях се настроила да седя около два часа и да се чудя как да не заспя.

Обаче няма нищо такова. Единственото неприятно нещо в постановката е Койна Русева, която аз по принцип харесвам - в "Невинните" ми направи чудесно впечатление. Но тук изобщо не успява да си влезе в ролята и за секунда дори не й вярвам. Всъщност, не, има едно изключение от около 5 минути, когато нещата са по-добре.

Иначе Малин Кръстев и Захари Бахаров са прекрасни, играят великолепно, пиесата е интересна, задържа вниманието, повечето диалози са духовити, иронични, живи. Има интересен сюжет и въпреки че за мен останаха тук-таме по някоя и друга неизяснена троха информация, смятам представлението (реж. Влади Люцканов) за добро попадение.

Както винаги, ще дам линк към писаното в  Словеса, не че там казвам кой знае какво повече.

Ливърпул

Така де, като стана дума за футбол. Моите футболни пристрастия се определят по изключително субективни причини, на които повечето "трю" запалянковци биха открито се присмели, но като се замислиш, не са ли всички футболни пристрастия именно такива - изключително субективни?

Като оставим настрана подкрепа за "Левски" (защото баща ми ги подкрепя) и бургаските отбори (според който е в "А" група) - защото съм от Бургас, симпатизирам на два английски отбора - "Арсенал", защото любимият ми мъж им е заклет фен, и "Ливърпул", защото... ами защото най-любимата ми група са "Бийтълс". Просто и ясно :)

Джон Ленън, когото винаги съм харесвала повече от Пол Макартни, също е бил върл фен наа мърсисайдци (а Пол - на "Евертън"), така че имам още една причина (от най-нелогичните и субективните). 

Цялото това писание всъщност е за да отбележа невероятния мач снощи между Ливърпул и Арсенал, завършил 4:4. Което не устройва кой знае колко нито един от двата отбора, обаче беше такъв невероятно красив и интересен мач, че трябва да се отбележи :) Жалко, че и двата отбора си пипаха ушите, като играха с относително по-слаби съперници и сега ако изобщо се докопат до титлата, ще е с клизма. Никак не ми се ще Манчестър Юнайтед да триумфират, то и не мисля, че който и да е от първите четири в класирането се е отказал от битката.

И за финал - браво на Аршавин, симпатизирам на момчето още откакто се разбра, че ще го взимат топчиите. Да се чудиш защо не го пуснаха от самото начало в мача срещу Челси за купата :(

Божествата на касапите

Това е премиерното заглавие на Модерен театър, който вече отвори врати и допринася за заформянето на театралния център в района на т-р София, Малък градски зад канала и Сфумато.
Театърът само по себе си е много добре направен, нов, чистичък, уютен, с много приятно кафене/бар в ляво - "Антракт", удобна зала, като изключим, че човек не може да види къде са написани номерата на редовете, когато си търси мястото. Ако ще ходите за пръв път, да ви кажа - със светещи цифри на стената, срещу самите редове, сиреч първо се обръщате към едната страна да видите номерчето на реда, после мислено прокарвате линия през пътеката, обръщайки се към седалките и си намирате къде трябва да седнете ;)
"Божествата на касапите" е била предвидена за втора по ред постановка, не за "пусковата", но нещо се поразместил графикът. Текстът е на Ясмина Реза (авторка на небезизвестната пиеса "Арт"), сравнително новичък и - доколкото четох - приеман много добре по света. Из други географски ширини в спектакъла играе Рейф Файнс (Ralph Fiennes), но като няма как да го гледаме, се обръщаме към нашенската версия. Тук му е мястото да кажа, че Иван Радоев си е нацелил роля - пасва му много добре, стои му много добре - удоволствие е да се гледа, няма никакво напрежение. Аз винаги съм имала слабост към него, но няма как да не призная, че не е особено версатилен актьор.
Харесва ми особено много Ирини Жамбонас, дето има една дума, направо като истинска ;) А дори още повече Пенко Господинов, на когото преминаването от кротък съпруг, който вари кафенце, разхожда се с престилката и говори с възхищение за писателските занимания на жена си, към отличен представител на онова, което наричаме "мъжка шовинистична свиня" му се получава перфектно. Хубавото е, че дори докато се опитва да е туширащата страна, по-уравновесеният някак си, пак си личи, че не е просто слабоволев, а съзнателно избрал да си замълчи в ситуацията, примерно. Изобщо, много добра игра.
В началото започва малко мудно, така че на представлението трябва да му се даде шанс да набере скорост. Малко са постановките, които препоръчвам горещо, тази не е точно сред тях, а сред тези, които препоръчвам да се гледат, защото не са загубено време и дават по нещо.
Повече съм се разпростряла на редовното място.
Сега да видим какви ще се окажат следващите премиери - "Пещерният човек", моноспектакъл на Филип Аврамов, и "Секс, наркотици и рокендрол", където ще маца Блатечки, с благословията на Ивайло Христов и на всичкото отгоре това май ще доведе до край на постановката на Ивайло в Армията - или поне така четох в интервю на Блатечки. Което ще е ужасно жалко, защото аз много я харесвам, не знам колко пъти съм я гледала вече... Ще видим.

Astillero

Отзад-напред. По-старите неща ще почакат още малко.

Ако не сте гледали снощи Astillero във Военния клуб, препоръчвам да отидете днес - заслужава си. Аз писах, писах, както винаги, мързи ме да го слагам тук, ето едно линкче.

Добавям снимки и звук и още веднъж - гореща препоръка да се видят и чуят. Рядко съм била на толкова добър концерт. Вярно, че много обичам танго, а тези юнаци съчетават по невероятен начин корените на тангото с нашето си съвремие - беше почти като метъл концерт, а видео стената, на която прожектираха клиповете, докато свиреха, беше нещо страхотно. И, както винаги при тази музика, се раздават като за последно. Емоцията може с нож да се реже. Страхотно е.

Някой е снимал концерта снощи, ето втора част, останалите - пак там :)

Хилсбъро

Някой може и да се ококори от футболната тема, обаче какво пък.

На 15 април преди 20 години на стадион "Хилсбъро" в Шефилд загиват 96 привърженици на "Ливърпул" - т.е. двама умират в болницата по-късно (единият - 14-годишно момче), а над 700 са ранени. Причината е, че след началото на мача много хора са още извън стадиона, полицаите отварят още един вход към претъпкана трибуна и натискът на прииждащите буквално премазва стоящите най-отпред - тогава е имало правостоящи и прегради между секторите, пречещи да хората да се спасят нанякъде. Не че тогава аз съм била във възраст да се интересувам от футбол, но се поинтересувах наскоро. Вчера "Ливърпул" играха с черни ленти на ръкавите, както и "Челси".

Мисля си колко е ужасно да отидеш на мач или където и да е, за да се забавляваш, и да се случи нещо подобно. Аналогични случаи в по-малък мащаб всички познават и у нас. Няма да се разпростирам, исках само да отбележа деня, защото ми става тъжно.

Разбира се, за настроението има и друга причина - въпреки невероятния мач, който снощи изиграха "Ливърпул", не можаха да надвият "Челси" за полуфинала. Да му се не види...

Да видим довечера дали "Арсенал" ще се справят с "Виляреал", а и ще стискам палци "Порто" да триумфира на "Ман Ю" - Бербатов може да е всякакъв футболист, но от това отборът не ми става и грам по-симпатичен.

Ят

Докато намеря малко повечко време да напиша за останалите неща, за които ми се иска да драсна по някой ред, се възползвам от изникналия в процес на разговора казус на инак така симпатичната дума "кафяв", която мъти водата на пишещите от време на време.

Става дума за чуденката "кафяви" или "кафеви" се казва.

Казва се "кафяви". Някои хора се бъркат от правилото за променливото "я", което гласи, че променливото "я" се изговаря и се пише като "я", ако е под ударение и се намира пред твърда сричка (сричката е твърда, ако след съгласна следва а, о, у, ъ - бягам, вятър) или в края на думата - голям, живя. Изговаря се като "е", когато не е под ударение -  бял – белотà; грях – грехòвен; вятър – ветровè; смях – смехът; пред мека сричка (когато следват е, и, я, ю, ь - бяс – бèсен, дрямка -  дремя). Но ако след сричката, съдържаща променливо "я", дори и да е под ударение и да следва твърда сричка, има ж, ч, ш, щ, й, тогава "я" се променя в "е" – напр. сняг-снежен, грях – грèшка; някой – нèщо; пряк – прèчка; лях – лèйка. Това правило може да се допълни, но да не затормозявам много обстановката.

Обаче. Променливото "я" всъщност е старобългарската гласна ѣ (наречена ят, двойно е или е-двойно) и се изговаря като [’а] в някои говори, а в други се прегласява и се изговаря като [е]. В източните говори се прегласява частично, в западните – във всички случаи. За правилен е приет източният вариант, а в западния има нарушение на книжовната норма. Затова на децата в училище от Източна България им е малко по-лесно с този въпрос, но не много. И затова на мен ми звучи много по-нормално "кафяви", а на приятелка от Габрово, с която всъщност повдигнахме темата, "кафяви" й звучи не особено добре. И тук идва ред на "обаче"-то. В случая с това прилагателно горното правило навежда на мисълта, че трябва да е "кафеви" (-ви е мека сричка). Само че "я"-то в случая е НЕПРОМЕНЛИВО (етимологично) я. И прецаква цялата работа. Прекрасното правило просто не може да се приложи, защото за този случай не важи. Същото е и с други някои думи с непроменливо "я" като поляна – поляни. Успокоителното е, че не са чак толкова много и повечето си звучат някак естествено: люляк – люляци, просяк – просяци.
Ами - това е.

Звезда за Джордж

Джордж Харисън ще получи посмъртно звезда на Алеята на славата в Холивуд. Звездата ще бъде приета от съпругата на Джордж Харисън - Оливия . Това е 2 382-а звезда на Алеята на славата в Холивуд на 1750 Vine Street, пред легендарната сграда на Capitol Records. Събитието ще се случи на 14 април, вторник, 11:30 местно време.

В момента Мартин Скорсезе снима документален филм за забележителния живот на Джордж Харисън, а на 14 април Capitol/EMI ще обяви своите планове за нови издания на музиката на гениалния бийтълс. 

Понякога има полза от тъпите прес рилийзи на музикалните компании.

In memoriam - Климент Денчев

Щях да пиша за две нови постановки, но дойде една тъжна новина - на 29 март (според e-vestnik) е починал актьорът Климент Денчев - бате Климбо. Аз не съм имала удоволствието да гледам "Сънчо" с неговите приказки, но съм гледала много от филмите, в които е участвал - "Петимата от Моби Дик", "Козият рог", "Баща ми бояджията", любимият "Войната на таралежите"...

Лека му пръст.

Голямото плюене

Наблюдавам много интересен феномен - където и да попадна на текст за резултатите от "Голямото четене", все се плюе под една или друга форма по дяда ти Вазов и "Под игото". Много интересно, като има толкова недоволни, как пък този роман взе първото място? Като са толкова много недоволните, ми да бяха гласували те за някоя друга книга. А ако не ги интересува, защо сега са се емнали да плюят? Българинът бил такъв, онакъв. И пишещите по подразбиране се изключват от масата. Виж ти.

Аз гласувах по интернет в съвсем началния кръг и оттогава развоят на конкурса ни за миг не ме е интересувал. Още от самото начало е ясно, че подобен тип проява е обречена на много критики, не само защото, както винаги, взимаме един западен успешен формат и го пльокваме в нашенската си действителност не само едно към едно, а по-скоро едно към гьотере, без да се съобразят елементарни разлики - в културната обезпеченост, традициите и реалността, поне.Изобщо не виждам защо трябва да си хабя мозъчните клетки да седя и да мисля за кой роман да гласувам и кой ще спечели, пък после и да се тюхкам що тъй станало. Обаче от два дена където и да отворя, все на текстове такива попадам и се изнервирах.

Аз, искам дебело да подчертая, никак не съм фен на Вазов (а сега ме изяжте с парцалите). Смятам го за изключително слаб поет и от повечето му неща ми се повдига. Ще кажете, че не съм чела всичко. Аааа, не така. Имахме една луда учителка по литература в гимназията (като казвам "луда", поемам пълната отговорност за твърдението си), която на всичкото отгоре ни беше и класна и която бе обявена, не знам от кого, за една от най-добрите литератори в региона. О, боже мой... Тази жена бе като ходеща византийска колона, с терористични наклонности, пълно неразбиране за добро преподаване на литература, а опреше ли до кръстосване пътеките на историята и предмета й (което, разбира се, става доста често) един от съучениците ми, запален по историята, я правеше дива и красива. Няма да забравя, че в Междусъюзническите войни българите не знаели защо се бият. Ей тъй, просто нямали кауза и си нямали друга работа, та тръгнали на повоюват малко. Така де, то е скучно иначе.
Та тази жена ни бе накарала, в срок от няколко месеца, да научим всички стихове на Ботев наизуст (още ги знам повечето и това е едно от малкото неща, за които мога да й призная, че лично за мен бе полезно), над 30 стихотворения на Вазов (почти цялата Епопея и достатъчно други километрични писания), Чинтулов и другите съм ги забравила. Докато търсех стиховете, които трябваше да назубря, понеже обичам да чета, се заплесвах по другите, та изчетох де що имаше стихосбирки на Вазов (от онези, Събраните съчинения, дето всички ги имате у вас). Вазов е слаб поет и Епопеята не е блестящ образец на поетическо майсторство, но има достатъчно други достойнства, дори и да си затворим очите за залитанията а ла Юго, когото също не харесвам много. Но за мен Епопеята е едно велико творение - без капка ирония. Да не се разпростирам много по въпроса обаче.

Минаваме на прозата на Вазов. Отново ще подчертая, че аз не го харесвам, не си го чета вечер преди лягане и дори в топ 100 на любимите ми книги негова няма да попадне. И на мен ми беше писнало предъвкването му в училище, назубрянето на критика и какво ли още не. Обаче, хайде много ви се моля. Вазов пише в една епоха, когато зад него е нещо като гола пустиня с малко храсталак. Пише в някакви невероятни времена, дето може би само с нашия стогодишен преход може да се конкурират. Ще го кажа по-ясно: прекъсната литературна традиция. Даже - липса на такава. Един вид, започва някъде около нулата. Или мислите, че Толстой и Юго са щели да са Толстой и Юго, ако бяха първите съответно руски и френски писател след около 500 години "на литературния/ културния фронт нищо ново"? Вазов може да не е гениален писател, но създава огромно творчество, което, ако не друго, има две основни достойнства - образува база, върху която да стъпят другите (защото дори да правиш точно обратното на нещо, да го зачеркваш и плюеш, то първо трябва да съществува, за да ти даде възможност да му се качиш на главата) и предава - и то доста добре - духа на епохата. Крайно време е като се преподава литература в училище да се прави паралелно с историята. Но де толкова мисъл у съставителите на програмата...

Да, чела съм, че Вазов е използвал известността си и се е покривал от разни задължения, че е преспал де що с която начинаеща пуетеса се е намирало и какво ли още не. И какво? "Под игото" била тежка, архаична, подклаждала националистически чувства. Ами да, тежка е. И "Властелинът" е тежък. Но той даже губи по точки (а аз съм голяма почитателка на Толкин), защото няма това историческо значение за една нация, която има "Под игото" (кой каквото ще да казва, това си е факт). Архаична - нормално. И Шекспир, и Вийон са писали на език, който сега ни се струва архаичен. Само че аз не бих се осмелила да предложа осъвременяване на романа, защото ако се направи, ще е само по-зле, като се сещам каква некадърност ще се изсипе да се пробва на него. А чувствата са национални. И вече ми писна куцо и сакато да се прави на толерантно, космополитно и хуманитарно. Нищо лошо няма в това да питаеш патриотични и национални чувства. Даже за държавица като нашата е добре, защото инак каквито сме готови на всекиго да се подложим, като нищо ще зачезнем като нация. Всички са патриоти и националисти, само че големите държави като го отричат и ние вдигаме да подковат и нашия крак. Ако не беше така, отдавна да няма и кьорава граница и всички да са забравили как им се е казвала държавата. Или може би французите не са националисти? Може би англичаните? Или, как се не сетих, американците? Хайде де! И понеже в "Под игото" са описани реални неща, които обаче нещо не ни изнасят на теорията за османското присъствие, я обявяваме за остаряла, ретроградна и опасна. Ами викам тогава да вземе да я изгорим публично и да си посипем главите - пак публично - с пепелта й.

Сред трите ми любими книги се намират две от топ 10 - "Малкият принц" и "Майстора и Маргарита". Никой не може да ме убеди, че "Малкият принц" би могъл да стане любима книга на българите. Та тя не може да стане любима книга дори на французите! На нас не може, защото това е, нека го подчертая дебело, френска книга. При превода се губи. При преминаването от тяхната към нашата култура се губи. Идиотското схващане, че е детска книга - не аз, а МОН я е набутала в програмата на началното (сега може да е основното най-много) училище. Толкова просто, колкото може да са само гениално поднесените истини за живота всъщност я правят доста сложна.

При "Майстора и Маргарита" има толкова много пластове, че сигурно се харесва на много повече хора. Само че тези пластове, които я правят велика, ги разкодират по-малко хора. А те обикновено не участват в гласувания с есемеси.
А колкото и да съм поразена от "На изток от рая", не смятам, че това би могла да е любимата книга на българите. Аз съм поразена и от "Ана Каренина" също така и също така смятам, че този велик роман не би могъл да стане любим на българите. Всъщност, интересно, колцина ли са го вкарали в първоначалния списък?

Изобщо, що за идея - да се определи любимият роман на една нация? Като в лексиконите - любим певец/певица. Актьор/актриса. За книгите важи с още по-голяма сила - аз имам поне 20 любими книги. Ама най-най. Само най-любими сигурно са още 50. И затова изобщо не ме трогва, че хората, които имат една любима, избрали "Под игото". Само не разбирам защо други хора, за които също съм сигурна, че имат не само една любима книга, се тръшкат от този факт.

"Под игото" е много българска книга, независимо на кого не му харесва. Много съм доволна, че първите четири книги са български. Ако "избраната" беше чужда (подмятат, че е трябвало да е "Сто години самота" или посочените по-горе мои любимци), щях сериозно да се разтревожа. Никой не може да ме убеди, че можем да почувстваме или разберем чужд писател по-добре от нашите си, независимо колко са ни качествени. А че имаме достатъчно качествени - на световно ниво - аз твърдя уверено. Хайде сега да се почнем на другата ми любима тема - колко селски писател е Елин Пелин и как нашите писатели по-далече от селото си не могат да погледнат. То понеже в селото не живеят хора, а сигур' некви извънземни. Както и да е. Стана много дълго. И да, аз лично бих си препрочела пак "Под игото". Защото съм сигурна, че мрънкащите в по-голямата си част имат за него спомени от ученическите си години. И когато го препрочета и видя, че наистина не е образец за литература висока класа, пак ще продължа да твърдя, че няма нищо лошо в избора му. Лошото е в това, че хората може би нямат представа за останалите книги. Част от хората. Значителна част, може би. Но за това "Под игото" изобщо не е виновно.

Щъркел

Вчера, докато зяпах през прозореца на една сграда в Бизнес парка, видях как най-безметежно откъм нашия блок край реката къмто Лукойл бензиностанцията се понесе един щъркел. Дадох малко заето първоначално, но все пак има логика - имаме си река, това са крайните блокове на комплекса, край тях се шири едно поле - възможно е да се видят такива пернати. Но ако някой ми беше казал, че ще видя щъркел в София, нямаше да повярвам. (Тези, които бързат с ехидна усмивчица да напомнят, че Младост 4 е по-скоро квартал на Пазарджик, да не се обаждат) Та съвсем официално днес вързах мартеничката на едно сливово дърво, което още хабер си няма да цъфти, но вече е покарало листенца. И много се радвам, че видях този красавец щъркел. Банално, но съвсем точно - като нова надежда.

Тихо се сипе...

Направо не мога да повярвам - след като вчера почти всичкият сняг се стопи и даваха "променливо" време, днес сутринта пак тихо и кротко е завалял един сняг... На мен не ми пречи, даже напротив - много е уютно. Е, ще отпадне ходенето на рентген за зъб, например, но по-скоро от глезотия, отколкото заради някакви снежни виелици. Грехота е човек да не си седи у дома, докато навън се сипят снежинките и да не се наслаждава на топлата си стая. Още малко остава, преди да дойде пролетта, и след като вече не вали както някога през зимата, да се възползваме от предоставените ни възможности

Тайбеле пак

Сега погледждам в пощата и що да видя - ДТ "Гео Милев" Ст. Загора пак ще гостува в София, този път, за щастие, без "Двамата веронци", но за още по-голямо щастие - с "Тайбеле и нейният демон". На 22 март в театър "София" от 19 ч. Аз или ще съм на "Азия" тогава или няма да съм, но сигурно няма да го гледам, обаче много горещо ви го препоръчвам. Гледах го миналата година при гостуването им (тогава го играха в "Сфумато") и съм възхитена. Прекрасна постановка, само да си изровя тогавашния пост... Ей го на!

За който не е виждал, да отбележи, моля, как играе Тигран Торосян и да ми каже защо не го гледаме по-често!
Като добавим и чудесната игра на Константин Икономов и Лора Мутишева, удоволствието е съвсем пълно.

Другата постановка на театъра, на 21. март в НАТФИЗ (за да давам пълни сведения) е "Тестостерон". Като гледам, в нея играе онзи актьор, който никак не харесах и който ми навлече гнева на анонимния в коментарите в предишния пост, да взема да ида да го гледам, само за да го коментирам пак, току-виж онзи коментатор дебне публикациите за идола си в нета... ще е забавно

Сега сериозно - "Тайбеле" е номиниран тази година за "Икар" в разтърсващата категория... "Сценография и костюми". Изобщо няма да коментирам Икарите, то кое ли не е на тоя принцип в тая държава, че театърът да е цъфнал и вързал. Имам чувството, че добрите постановки се възприемат като заразно зло.

В този ред на мисли, гледам, че ще се играе "Пиеса за бебето" днес в "199", също горещо препоръчвам, алтернативата е чак през април, на 28-и.

Кротко се смея на половината отзиви, които са в прикрепени към програмата за "Тайбеле", но няма да поствам тук, че някой ще ме обвини в присмех и заяждане. Само един много ми хареса (не заради изсмуканото от пръстите последно изречение): Вестник „7 дни” – Ст. Загора /15.02.08/ „В "Тайбеле и нейният демон" са си дали среща в точното време и на точното място талантът на режисьора, на артистите, на автора на музиката и на сценографа. И в крайна сметка се е получил артефактът, наречен спектакъл, който заслужава да се гледа. ... "Тайбеле и нейният демон" е притча. Притча, която диша любов. Любов, която диша поезия.” Тихомир Етърски

Love of my life

Никога до сега не съм гледала Мюзик Айдъл, но предишните няколко дни се уцелвах пред телевизора към 8 часа (не си бях у нас, иначе въпреки че го дават по БТВ и може да се гледа през интернет, никога не би ми хрумнало да си го пусна). Едно изпълнение ми направи силно впечатление - прекрасна песен и много добър музикант. Песента аз лично чух съвсем наскоро - любимият ми (който наистина е The love of my life) ми я пусна първо в изпълнение на "Скорпиънс", после и на Фреди, наистина е омагьосваща. Ето я тук в трите варианта:

Дом

Пак филм - този път от програмата на София филм фест 2009. Казва се "Дом" (Home) и е френски или така, като гледам, швейцарски? Много е странен. Темата е интересна, харесва ми как е заснет, но има някаква лудост в него от тази, която ме дразни - истерична, болнава и некрасива. Като цяло бих казала, че филмът не ми хареса, въпреки отделни неща, които ми допаднаха.

Историята е за едно семейство, което живее насред нищото, край изоставен път. Аз много се дразня, като има някакви висящи краища. Какво правят там, защо живеят там, майката е някаква невротичка, която явно се е вкопчила в това място и не можеш да я накараш дори пътя да пресече, как така ще живеят точно до път, който преди 10 години е започнат, значи ще се го има... изобщо - абсурдно. То и цялата ситуация е абсурдна, но какво пък. Това е затворен тип семейство, наскоро бях превеждала един сериал за мормони и ми напомни за тях, лъха ми на нещо неприятно.

И един ден на бърза ръка магистралата се асфалтира, слагат мантинелите и край - пътят и за училището, и за работата на бащата е от другата страна. Шосето минава точно до двора им, край марулите, прането, басейна и шезлонга. Скоро магистралата става натоварена, а положението - истерично.

Все пак е интересно да се види, интересно поднесена интересна идея. Само да не ми беше пролазила толкова по нервите :) Има я неотменната тема за отчуждението, общуването или липсата му, поколенията, разпадът, семейните ценности, урбанизацията - предполагам каквото поиска, това може да види човек.

Филмът е награждаван. Оказва се, че режисьорката Урсула Майер е млада, това е игралният й дебют, а на мен ми приличаше на филм на по-възрастен режисьор.

Прожекциите са:

14.03. - 19:00, Френски културен институт

16.03. - 18:30, Люмиер

19.03. - 16:30, Одеон

Вики, Кристина, Барселона

Има някакъв шанс да гледам кино извън това, което превеждам, този СФФ, но това няма да стане, докато съм още болна. Затова се задоволявам с работните материали, по принцип нищо особено или добре познати хитове, закупени след години от някоя телевизия. Но след приятният "Благослови детето" ми попадна "Вики, Кристина, Барселона" на Уди Алън, който на всичкото отгоре е и доста нов - от миналата година, ако не се лъжа.
Не съм никак запозната с творчеството на Уди Алън, миналата година гледах само "Scoop" (забравих как беше преведен) и не бях особено впечатлена. "Вики, Кристина..." обаче ми хареса много. Леко и неусетно разказана история, омешана с Испания, Барселона и една веселичка песничка, която от началото до края звучеше между сцените и ми напомняше на пъстро виенско колело или старовремски велосипед, каран с висока скорост по слънчев път. Хитра и закачлива, като самия филм - без да знам за какво се пее в нея, защото е на испански.

Историята е за един от многото периоди, които всеки преживява в живота си - започваш от някъде, имаш възход, после спад и пак отначало. Две американки, с различно виждане за любовта, прекарват лятото си в Барселона и случайно се натъкват на Хуан Антонио, художник и - дон Жуан (съмнявам се съвпадението на имената да е случайно). Вики е сгодена за перспективен бизнесмен, а Кристина, скъсала с поредното гадже, търси нещо, но знае само какво не иска, какво иска - не знае.

Като се замисля, историята можеше да бъде поднесена така, че да е трагична, разтърсваща и съдбовна, защото чувствата са искрени и дълбоки, порядъчно оплетени, въпросите и дилемите са също толкова порядъчно объркани, жизненоважни, фундаментални, основни и т.н. - разбира се, защото всичко се върти около любовта. Но е поднесена усмихнато, спокойно и докато се усетиш - вече е разказана, без прекалено много драми, но с много голяма усмивка.
Няма смисъл да разкривам още подробности около сюжета, препоръчвам филма и дано хареса и на някой друг :)

Ето ме днес съвършено разлистена...

И много разболяна. С невероятно чувство за време един злобен грип ме нападна точно на рождения ми ден. Толкова за приятното прекарване...
Много благодаря на всички, които ми честитиха :)
Хубавото на болестта е това, че напълно ме подминаха всякакви мисли за години, минаващото време и такива подобни. Изобщо тоя рожден ден мина между капките ;)
Дори следващият ден - осми март (ако човек не е болен, става приятно двудневно празненство) - мина малко по-празнично (само дето тогава никой извън семейството, любимия и неговото семейство не ми честити, но пък малко ли е).

Преди време пращахме телеграми за рождените дни. Беше едно такова хубаво да избираш от 4-5 (максимум) вида цветя на едната страница, да напишеш пожеланията, да ти преброят думите на гишето. Пращаха се и картички. И най-вече се говореше по телефона.
После телеграмите увехнаха, минахме на имейли и продължихме с телефоните.
Напоследък и имейли не получавам, нито дори електронни картички, но за сметка на това имам коментари в МайСпейс и надписи по стената на Фейсбука. Нищо, че особено в последния влизам от дъжд на вятър. И смс-и. По телефона май се обаждат вече само най-смелите хора - които не се притесняват да им кажеш две думи след поздрава, или да им изгубиш малко време, знам ли...
Проблемът ми със смс-ите е, че някак не върви да отговориш. След като човек не ти се е обадил, се предполага, че иска единствено да ти пожелае нещо, а отговорът сигурно не е толкова важен. Но аз нали съм учтива, пък и да не си помисли нещо подателят... Знам ли, странно е едно такова.
А ако нямах фейсбук, половината от гласовете по стената ми нямаше да знаят за моя рожден ден (а аз внимавам в списъка с приятели там да са наистина само хора, които познавам и до някъде са приятели).
Преди си водех един много пълен календар с рождените дни на всички хора, които познавам и са ми приятни, не само приятели. При един ремонт се загуби, но трябва да си направя нов. Римайндърите по скайп, кю и прочее са бошлаф работа.
Като казах кю и се сетих. Не съм си го пускала от миналата седмица. Обзалагам се, че като го пусна, ще има офлайн месидж за светлата дата. Нещо като смс с амнезия ;)

Това са само някакви разсъждения, аз си се радвам на смс-ите, искам да уточня, да не се засегне някой :)

Майстора и Маргарита

"Майстора и Маргарита" е една от книгите в личния ми топ три, но никога не съм гледала нито една екранизация. Тази година СФФ са решили да прожектират всичките серии на сериала на Владимир Бортко и мисля, че е една много добра идея да се отиде и да се гледа До колкото знам, сериалът може да се намери и в нета, обаче друго си е някак на кино...