Златно

Октомври е прекрасен. Синьо, жълто-оранжево и бяло. Красота.
Небето е обърнат спокоен вир, дълбок и ведър.
Слънцето не се скъпи и в лъчите му още се прокрадва неизличената нотка лято.
Листата се сипят разточително.
Високо в небето се белва силует на птица, блясва мъничък самолет, младият сняг по върховете искри, белите стени на сградите и топлите шепи на сателитните чинии са се потопили до бездиханност в слънце.
Хоризонтът срамежливо се оттегля зад сино-сивкави воали мъглица, скривайки в ръкавите си някой хълм, някое поле, малко сгради, понякога цяла планина.
Всичко плува.
В безвремието на летните следобедни мигове, хванати точно между топлите камилски гърбици на обрасли със сиво-зеленикави остри треви дюни, задъхани от емоция, от топлина, от размаха на пространството, от разточителното разхищение на време и пространство. Точно както най-скъпата и фина копринена дреха минава през скептичното око на мъничък пръстен, така тези мигове бият битието ми с помитащите криле на задморска птица, обещаващи вечност, а побиращи се в малкото квадратче от тиктакане - секундите се отронват от устните на времето и се нареждат в геометрични форми, в които се наливаме ние самите и застиваме като недокоснати картини от течно стъкло.
Октомври ме връхлетя, целуна и вместо да отлети, оставяйки след себе си меката тъга на въздишката, се заседя. Кафе с шоколад и аромат на бадеми, пържени филийки сутрин, гледам слънцето в очите. Моето слънце.

Мигове с цвят на прозрачен мед. Ставам прозрачна и заприличвам на пчелно крилце, хванато в капана на кехлибарна смола. Златна отвътре, отвън, светлината преминава през мен, завихря се, пробягва по кожата ми и я превръща в оризова хартия, излъчваща следобедна сладост.

В един момент разбираш, че си се бил загубил и сега отново намираш себе си. И се чувстваш цял.
В един момент разбираш, че си се плъзнал по занемаряващата плоскост на подразбирането и сега отново си връщаш радостта от откривателството.
В един момент разбираш, че в теб блика извор жива вода.

Тези моменти се подреждат в кротката геометричност на погледа и очертават рамката, през която се вижда квадратчето синьо, слънчево жълто, ослепително бяло. Лято. Есен. Слънце. Гледаш на света през нея, поток от златиста светлина.

Октомври. Златен.

Искам само да отбележа,

...че днес Джон Ленън щеше да навърши 68 години.

Такива работи.

Смъртта и момичето

Бялото изпъква по-добре на черен фон. Често добрите постъпки могат да се оценят само ако са редом с лоши. Без лошото няма да знаем колко хубаво е хубавото.
И така нататък.
Да.
И после той казва: "Жалко, че без смъртта не можеш да оцениш живота".
Не.

Бялото, което изпъква на фона на черното (и черното, което е още по-тъмно на фона на бялото), доброто на фона на злото и обратното - единството на противоположностите, вечната истина, движеща света, ин и ян, горе и долу, тук и там, напред и назад, вътре и вън, все едно, все едно, все едно - крайностите, които съществуват единствено в обединението си. Това всеки го знае и в момент от живота си си дава ясна сметка за него.
Смъртта, смъртта обаче...

Смъртта не е противоположност. Не и на живота. Смъртта е продължение, а аз пиша баналности. Но така е то (простете). Не случайно тя е царство. Не точка, не финални надписи, отдаващи заслуженото на режисьора на тъй наречения наш живот и на главните герои в него, дошли да ядат жито и да палят свещи в последната сцена. Не опънат транспарант с надпис: "Welcome, Wilkommen, Добро пожаловать!" над входа на прословутия хотел, където "you can check in any time you like, but you can never leave". Point of (k)no(wn) return.
Не.
Тя е царство - подземно под опеката на Хадес или райско под управлението на ангелската коалиция, просто отвъдно, ситуирано в посока "отвъд пясъците" под диктатурата на хунтата на Сет, реещо се нейде из етера при свободното управление на върхушката на Один и консилиум едрогърди вакханки... тя е поток светлина, река на забравата... тя има измерение в пространството и времето. Не може да е противоположното на живота, освен ако не е негов огледален образ, а от това всяка религия много щателно се е пазила, защото не си е работа.

Смъртта, нарамила косата, яхнала коня и пуснала забралото, че напоследък алергиите от цветния прашец не подминават никого, а под тая коса бая нацъфтели треви ще паднат...

Плаках едва когато видях баба да лежи сред купища цветя, отслабнала от болестта. Стана ми страшно, но не се уплаших от това, което видях, а от осъзнаването на "никога вече". Никога вече няма да мога да й кажа това. Няма да види правнучета. Никога няма да мога да взема рецептата за онази баница. Няма да може да дойде на сватбата ми (тези неща осмисляха живота й). Безсилието. Непоправимостта. Изплъзнала се е нишката от ръцете ми.

И разбрах, че плача най-вече за себе си. Нещата, които аз няма повече да мога да направя. С нея, за нея. Мъчно ми беше най-вече за мен. А баба лежеше спокойна.

Смъртта имаше много за вършене. Цяла върволица ритуали - закован пирон, премитане след изнасянето, камък... Жито. С тънкото си стъбълце, с дребното си зърно, свързало двата свята - долния и горния. Мъртвия и живия.
Свързва последователности, без да обединява противоположности.

Моментът на смъртта е момент на преход, когато нишката пропада в друго ниво. Ако има такова. Ако не - в небитието. Което не може да е противоположното на битието, защото "има" може да е противоположно на "няма" и "нещо" - на "нищо", но животът не е просто "има" и "нещо", самият живот е единството на "има" и "няма", на "нещо" и "нищо" в едно. И ако смъртта е неговата противоположност, то тук няма как да теглим прост и удобен паралел с добро и лошо. Няма как да се улесним.

Смъртта не случайно в човешката история е място. От което все някой някога се възражда.

А иначе нас ни боли. Заради самите нас. Заради това, което ние сме загубили и което няма да имаме.

А баба спи и сънува младото жито, защото знае как да шепне на кълновете.

Crematory, тъй да се каже

Аз тук защо не пиша често напоследък? Не знам.
Но снощи имаше концерт, за който много искам да напиша поне набързо, защото за много хубавите неща си заслужава да се говори. Крематори (което всъщност се произнася Кремътъри, ама кой ти забелязва) направиха един разкошен концерт в зала "Христо Ботев". Пак по тарикатски ще метна линк към статията си, а и колегите са писали доста подробно за протичането на мероприятието, аз отново искам да подчертая колко съм доволна от организацията от страна на Art BG, много е приятно да се работи с тях. Много беше трогващо и топлото отношение на групата към феновете, както и искреността им във всичко, умението им да се забавляват и това, че го предаваха на хората около тях. Първоначално се бях настроила доста негативно, като им бях видяла какви са им изискванията за престоя в София, но после ПРката разказваше как са обикаляли по кръчмите и какви душици са, като видях малката розова принцеса със заглушителите на ушите как прекара целия концерт на сцената - ама това е толкова разкошно, отпред някакви гърмят, трещят, реват, джаскат се, мятат се, а тя зад целия джангър се кефи и щрака с фотоапаратчето... като ги гледах след концерта как се отнасяха към публиката, как не отказаха нито един автограф или снимка с фен, как се изсипаха в "Строежа" и там се изпоснимаха с всички желаещи, а беше невероятна гъчканица, да му се не види, как си приказваха с който им висваше на главите да си приказват, как се забавляваха... Много ме спечелиха за каузата си.

Иначе концертът го изгледах както си му е редът - три песни през визьора на фотоапарата - и пак никакви хубави снимки не станаха, писна ми! - и после останалото до сцената, ама встрани. Хубавичко си подивях там (в рамките на приличното де) - дори така отстрани, където периферното зрение непрекъснато улавя движещите се напред-назад носещи вода, сок и какво ли не към сцената хора, емоцията и зарядът на концерта ме заливаха на талази. Както в началото щях да умра от студ на празните трибуни в празната зала, където кукнах още в 4:30, като съвестен журналист, така към края бях благодарна, че се сетих да си облека все пак тенисчица под якето и жилетката.

Снимки ще взема да кача по-късно, при все че нещо не се получиха, но някои на подгряващите станаха сносни (само на The Revenge Project, всъщност, Hyperborea ги изгледах от трибуните, все още леко зъзнеща).

А всъщност най-хубавото беше цялостното усещане за вечерта - концертът, организацията, мотаенето преди това, когато се запознах с колеги, гледната точка към самия концерт, мотаенето след това, тъпканицата в "Строежа", която всъщност ми хареса, "Малибу" и сода, разговорът по време на първото питие. И най-вече съпреживяването на почти всеки момент с моя Мъж с главна буква, моя Човек със също толкова главна, той - моят ангел с тъмно крило, което свети за мен в мрака. И се усмихва спокойно, докато аз диво подскачам на - да, добре, признавам си - The Fallen.

Marillion, Yes...

Да, радвам се, че Мерилиън ще дойдат в София през февруари. Гледах ги на миналото турне в Мюнхен, ще се радвам да ги видя пак.

В същото време обаче с Йес, които обичам малко повече, стават неприятни неща и ми е доста криво. Наскоро в медиите писаха, че групата няма да чака Джон Андерсън да се възстанови от здравословните си проблеми и почва турне без него. А той писа това по-долу в майспейса си - гадно...

Friday, September 19, 2008

"Not Yes" September 18, 2008 Disappointed, and very Disrespected Disappointed that, with the exception of one phone call from Alan, none of the guys have been in touch since my illness, just to find out how I am doing, and how we will foresee the future for YES. And disappointed that they were not willing to wait till 2009 when I'm fully recovered. And I feel very disrespected, having spent most of this year creating songs and constant ideas for the band, spending time with Roger Dean creating a stage design, also working with VH1 and Sirius and XM Radio to help promote the welfare of YES. Getting sick was not "on my radar", and I thank my own angel Janeee and my family for helping me through this difficult time, and the many well wishers, friends and fans alike, for understanding that ''things happen''. Of course I wish the guys all the best in their 'solo' work, but I just wish this could have been done in a more gentlemanly fashion. After all YES is a precious musical band. This is not YES on tour... I send best wishes to one and all, Jon Anderson September 2008

I'm only sleeping...

Точно така, пет и половина сутринта. Имам някаква работа да довърша и вися пред компютъра. Отвън минава камион, полъхва хладен вятър. Отдръпвам пердето - небето е покрито с млечнобели облаци, май ще е мрачен ден. Събота сутрин още не е започнала.

Зад мен лапмата още свети - но не защото ми трябва за работата.

От време на време се обръщам и го гледам. Косата ми мирише на неговия парфюм. Кожата ми смесва аромата на моя и неговия. Опитвам се да ги различа, но не мога. Седя си и маникюрът ми трака по клавиатурата, кучето става от време на време да пие вода, а той спи кротко и спокойно. Не всички хора са красиви, когато спят, за съжаление. Понякога се събуждаш, гледаш спящия до теб човек и се чудиш какво ли трябва да изпитваш сега. Малки нощни бягства от обичта, дребни проблясъци, които напъхваш набързо под купчината от всичко останало, да не би някой да забележи. И се хващаш за детската безпомощност и откритост, които излъчва всеки в съня си. Към това знаеш какво да чувстваш.

Седя и го гледам как красиво спи. Този път е различно. Нежното спокойствие, което излъчва лицето му, топлата доверчивост на ръцете. Едва доловима светлина, чисто и открито сияние, доловимо само за моите очи. Една почти-усмивка, притихнала в ъгълчетата на устните. Гледам го на пресекулки, за да не го събудя с поглед. Гледам цялата мъжка сила и сигурност, които са само за мен в прегръдките му, виждам ги кротнали се и заспали, като недокосван от вятъра бряст в смълчана лунна гора. Гледам детското палаво, наивно и ранимо рошаво духче, сладко потънало в пухения свят на възглавницата. Ставам да пия вода, да пусна миялната машина, да полея цветята. Вървя на пръсти. Столът скърца. Във въздуха потрепва тъничката нишка, която свързва моята будуваща нощна душа с този залив в сумрака на зазоряване, който ме очаква, обърна ли платна натам. Този мой обичан пристан. Този мой красив сън, който сега спи и сънува и вместо мен.

Гледам го и в цялото безмълвие и неподвижност долавям пак двата аромата. Моя парфюм и неговия, неговия и моя и не мога да кажа къде единият спира да е той и започва другият.

Наистина ли

Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Бързо се притискаме.
И махаме с ръцете си... И гларуса,
и вятъра, и залеза тържествено
ще съобщят на всеки, че за София
със влака в десет си замина лятото.

По дяволите! Всичко е известно.
Известно е. Но все пак оставете ме
да се удавя в погледа на лятото.
Да ме вълнува беглото докосване
на медните й колене...
И в пръстите,
замрежили лицето ми изопнато,
да прозвучат тръстиките созополски.
Какво, че е известно. Оставете ме
да й говоря и да вярвам с някакво
забравено, детинско изумление,
че ме обича, че е много влюбена,
че винаги ще ме обича... Лятото
ми маха дълго със ръка...
Ах, лятото
не искаше да си отиде...

Х. Фотев

Онзи ден, не много отдавна, усетих вкуса на есента по крайчеца на устните си. Напечени от кроткото слънце паднали листа ухаеха на нещо сладко и умиращо. Небето изсиняваше в онези безпаметни дълбочини, които стискат сърцето ти в юмрук и ти спират дъха. И тревите бяха подстригани като за първия учебен ден. Но когато вдигнах поглед към тополите - най-верните барометри на есента, те бяха още зелени, зелени, без нито едно жълто листо - сякаш всички издайнически пожълтели сърчица от клоните им бяха бързо изтръскани на земята, да не развалят младежкия им, летен вид.

Милите ми тополи...

Вчера, днес, утре усещам, обаче, че още е лято. Разбира се, трябва още време да ми се отпусне - изяла съм само няколко смокини, още не съм пила мента с мляко (мляко с мента, всъщност) и само два пъти си купих сладолед. Кожата ми е повече лате макиато, отколкото кафе лате, Морската градина е неизследвана, а Созопол отново е град, а не гъмжило от тела.

Родната ми къща, с пропукан таван, без течаща топла вода, запазила още спомените от баба, разтваря гостоприемно скърцащите си врати и вади като от ръкав на фокусник най-прекрасните слънчеви следобеди, когато слънцето обгражда етажа отвсякъде и обстрелва прозорците с потоци светлина. А вечер отново чувам влаковете и корабите, разнообразени с гларусовия лаф-моабет - точно както преди почти 20 години.
2о години?!? Колко много изглежда, а сякаш е било вчера - простете клишето - нито едно от местата, където съм живяла след това (а те не са малко), не носи и частица от тази магия на стария приспособен за жилище тавански етаж, на един хвърлей от пристанището и гарата в Бургас.

Още е лято. Аполония в Созопол и приятното трептене от припряното търчане между събитията. Улиците в Стария град, всъщност в единствения град - Новият не ме интересува, за кратко усетих съществуването му по софийски - квартирата, плаж, вечеря - не, благодаря.

Улиците, пълни с котки, магазинчета за странни неща, спокойни къщи, бели покривки, развели крила от силния вятър, разкривени павета, между които се наслоява не прах, а пясък. И открих две чудни картини в Художествената галерия.

Още е лято. Градският плаж с прекрасния ситен пясък, повишаващите се температури, големите вълни. Учат ме на разни полезни неща за снимането (като например да си купя по-добър фотоапарат, но дори този е прекалено добър за мен ) нагледно върху собствената ми персона - по обяд така, инак онака, светкавица, фокусиране и накрая - четири нахилени мои физиономии:

Бургас е спокоен, изпразнен от много туристи, лъчезарен и усмихнат, когато вървя през него. Аз съм тук още дълго - дълго, с кратки вечерни прелитания 30 км на юг и завръщане с последната маршрутка точно в 10, на гарата. Животът преминава на вълни - интензивно прелитане между хора и места по Аполонията, бавно и мързеливо шляене из Бургас. Много неща за свършване и дълги бездейни вечери и нощи.

А ръцете ми са изненадани и се смеят, сгушени в топла длан.

Five Miles Out

Това е за друга приятелка. Най-добрата ми приятелка, която от цяла вечност е в Япония. Писа ми вчера, че слуша нашия общ любимец Майки и някак тематично на тази песен си мисли за мен - бая miles ни делят. Ще си грабна аз един ден куфарите и ще се изтърся в Токио за седмица.

Не си давам приятелите да ми ги отмъкват разни разстояния, били те трансконтинентални!

Старите приятели

Говорим си по скайп. Аз имам някакви бегли идеи да отскоча до Варна. Тя ни кани - мен и останалите две от "Великолепната четворка" - да й отидем на гости още откакто се върна да живее там. Отидохме веднъж - на сватбата й.

Тя - една от нас, от мускетарките, единствената, напуснала златния кръг в столицата, за която винаги се сещаме, когато излизаме на нашите женски седмични събирания, на която все се каним да гостуваме, с която се чуваме от време на време. Времето минава, но някак не успява да се настани в отношенията ни - повече от две, ако не вече и три, години тя е на 500 километра от нас - дори да не се чуваме по цели месеци, тя си е една от нас. Четвъртата, която не виждаме с очите си, но не отдалечаваме в сърцето си. Въпреки километрите. Въпреки че е омъжена. Въпреки всичко. И всяко лято кроим планове как точно този път ще минем и през Варна да я видим.
Сега съм решила, че може и да стане номерът. Но може и пак да минем метър.

Тя: Тук наистина е невъзможно горещо през деня, а аз имам известни проблеми с кръвното, а и шкембето ми понатежава и затова през деня се крия.

Аз (мислейки си как пак е почнала да си мисли глупости - та тя е слаба като клечка): а, нямам претенции, ще пием кафе и толкоз, даже нали ти казвам, може да се прибера вечерта, не е нужно да оставам да преспивам

Тя: Е, какъв е смисълът да дойдеш за няколко часа - ще преспиш, че кой знае кога пак ще те видя. Чудех се няма ли начин и [друга от нас, кодово име - Атос] да намине насам

Аз: Хм, силно се съмнявам :) Но може да пробваш да й се обадиш - те са още в Созопол - и да я навиеш.

Тя: Ок, ще пробвам. Созопол е на един хвърлей с малко повече желание, не мисля че ще проблем. Тази година е момента да се видим - другата става много сложно. Осигурявам идване с преспиване само срещу дундуркане.

Минават четири минути, докато осмисля информацията и реша как да реагирам.

Аз: Ще те убия - защо не си казала, че си бременна!


Хванах си маршрутката сутринта в петък и след два часа и половина (кога ще направят магистрала между двата града!) и 120 километра се озовах в слънчева Варна, за да си тръгна чак на другата сутрин, след разговори до четири часа сутринта и след като станах очевидец на неприятните страни на бременността. Но дори и те не успяха да ме разколебаят в увереността ми, че вече съм психически напълно готова за подобна стъпка. Само "по график" не съм - имам наум участие в някакви доброволчески мисии, най-малкото. Не ми е за това думата обаче.

Не сме се виждали от години. В живота и на двете са се случвали купища събития, кое от кое по-различни. Вървяли сме по раздалечаващи се пътища. (Тъй като сме колежки, бих казала "дивергиращи". Бихме се засмели на тази шега.) Радостите ни са били различни. Проблемите ни са нямали нищо общо. Единствено в стремежа си към щастие сигурно сме били еднакви.
Същото важи и за останалите две момичета. С тази разлика, че с тях се виждаме по-редовно.

Ние, четирите, които се намерихме в потискащо студените коридори на мрачния факултет като по случайност. На принципа на краставите магарета. Различни една от друга, но много повече - различни от всички останали. Кой каквото прави - ние сме четирите. Учехме преди изпити заедно, като обикновено не стигахме до прочитане на лекциите, но винаги си взимахме тези изпити. Бяхме в пакет по практиките (поне на последната, когато пълноценно се включих и аз) - на занятия, в прогнилия фургон, отреден ни за спане, в свободното си време, когато аз тормозех един младеж да ни води из Северното Черноморие. "Искаш ли - пита той, - да отидем до Калиакра?" "Разбира се, но нали ще вземем и моите приятелки?". Риторичен въпрос.
Тя първа завърши магистратура, прибра се във Варна, но работата й позволяваше да идва до София. После я смени и ние останахме трите - две софиянки и една бургазлийка в столицата. Вече нищо не беше същото. И с тях почти не се виждахме. Лесно е да се случи, нали?

До момента, в който се организирахме. Обикновено аз ги ръчкам - те някак много доверчиво се оставят да избирам на какво културно мероприятие ще ходим, да подхвърля списък с разни по-екзотични места за хапване, на които бихме могли да отидем след това, а те избират от възможностите. Резервациите обикновено оставяме да ги направи Атос. Д'Артанян дава ценни съвети. Виждаме се почти всяка седмица. Искаме да се виждаме, държим да поддържаме тази наша връзка. Която, като умни жени, знаем, че няма да оцелее без съзнателни усилия по поддържането й.
И въпреки всичко, ако не се обадя да ги сръчкам, ще минат седмици, месеци...
А във Варна изобщо не успяваме да отидем.

Седя в маршрутката, която лети на юг, и си мисля как при все всичко това се срещам с нея така, сякаш сме се разделили преди два дни. Проблемите на майчинството й не я карат да омаловажава моите проблеми. Аз не усещам тази стена, която омъжените и бъдещите майки поставят между себе си и приятелките си, които още не са се осъзнали по въпроса. Вече не бихме могли да лудеем по баровете на дискотеките, но в нашия сакрален кръг нейното място не изглежда охладняло. Креслото й е запазило формата на тялото й, сякаш е станала да си сипе кафе. Няма сътресения, няма охладняване.

Седя, слънцето прегаря кристалите сол по косата ми, а аз си мисля. Ще ги натоваря онези двечките, само Д'Артанян да си напише дипломната, ще ги натоваря в колата някой октомврийски слънчев ден, както и трите не работим на нормирано работно време, и потегляме към Варна. Изобщо няма да чакаме бебето да се роди. Щеше да ми е по-лесно, ако желанието им да запазим това безценно, уникално наше приятелство, успяваше да ги побутне да надвият комфорта или болежките си. Но съм приела фактите и положението на нещата. Щом трябва да има някой, който подбира останалите по план, ще вляза в ролята. Защото всички еднакво силно искаме да хвърляме съчки в огъня. И четирите знаем, че ако не го правим, той ще угасне. Защото такова приятелство е като огън, запалил се на речен бряг от случайна светкавица. Рядко събитие, което ще изтлее в прегръдките на белите обли камъни, ако някой не мята в него клони и сухи есенни треви.

И започваме да се сещаме за старите си приятелства и познанства. Аз търся съученичката си, заминала след гимназията в Бордо, във фейсбук. Тя търси по някакъв стар имейл наша колежка, която последно беше в Брюксел. "Здрасти! Отдавна не сме си писали. Помниш ли ме..."

Здрасти! Отдавна не сме се чували! Помните ли ме... Аз - една от вас, ненапуснала златната окръжност на привързаността. Помните ли ме? Видяхме се вчера, минали месец, преди цяла вечност. Ние, които се сещаме за старите приятели и се чудим какво ли става с тях. И ни се иска да ги видим, да ги прегърнем. Ние, които все се каним да хванем един влак, един автобус, един самолет, и да се видим. Ние, които имаме нужда от тази близост. И - без да го осъзнаваме - имаме нужда да положим усилията, за да я запазим. Защото си струва. И защото има нещо изключително насърчително в това да пребориш поговорката за "далече от сърцето, далече от ума" в полза на "старата любов ръжда не хваща".

Усилията не са страшно нещо. Не повече от навеждането да оплевиш розовия храст.
Има и други усилия - да опазиш чувствата си. Да не се разпилеят от някой жест, от някоя дума. "Не идват да ме видят" - и розовият храст се превръща в олеандров - красив, но във вените му тече отрова.

И ето, стоим ние, четири розови храста, отказващи да се сбръчкат от студения вятър, да изсъхнат от прежурящото слънце, плевящи един на друг по някой бурен, с четири различни сорта цветове, различни по ръст, форма, предпочитана почва... Но някъде там, където очите не виждат и остава само същественото, корените са се преплели така здраво, че всеки опит за разплитане ще откъсне парче от всички.

Защото... нали ние сме си същите, както и сега, както и преди...

С обич...

Никак не е хубаво да се присмива човек, затова аз няма да се присмивам, обаче просто не можах да не споделя откритието си. Млад автор се обърна с молба да го интервюираме, обаче аз не намирам, че такова интервю ще бъде интересно за читателите ни или по-скоро не намирам, че работата на човека заслужава популяризиране - поне не и на етапа, на който се намира в момента.
Но в блога си мога малко да премина границата на професионалната етика и да споделя извадки от личния сайт на автора. Сайтът е семпъл, отваряте и на заглавната страница виждате как заема половината екранче на браузъра във формата на отворена книга, от чиито страници авторът наднича в замечтана поза. И аз си казвам - това е то, поет. Не чета уводните думи (голяма грешка) и цъкам да прочета какво има в раздел "Стихове".

Твоето момиче

Остави твоето момиче,
което дълго ти обича.
„Обичам те” каза на това момиче
и то стана твоето момиче.

Защо ли твоето момиче
ти нарани го, не отричай!
Сега си с нея и боли ме,
дано щастлив си, но не с мен.

Оставам твоето момиче,
което още те обича.
Дори с друга ти да си –
обичам теб завинаги!

Жива да не бях!

Ако погледнем реално, има шанс за кариера във фолк музиката. А всички знаят, че там са големите пари.

Добре, викам, я да видим разказите как са. Едно увлекателно четиво (подчертала съм си любимите моменти, като ученичка, взела любовен роман от библиотеката и подчертаваща с химически молив най-важните моменти с откровения и съвети за живота):

П р о с т о с е к с

Тръгнах си след като ударих шефа си - тъпанар. Ще ме подценява човек с основно образование. Но да беше само това...
Не бях правил секс от три месеца. Не издържах повeче, та шефът го отнесе. По-късно се видях с един мой приятел. Поговорихме си за сладките неща от живота, после си чатихме с момичета. След час – два едни близначки поискаха да се видим на НДК. Тръгнахме натам – моя милост и приятеля ми Петър. Аз съм Иван, повечето ми казват, че съм сладък, защото имам сини очи. Бяха точни, купихме им по един сладолед.
Приятелят ми ни покани у тях защото техните ги нямаше. Кеф.
Момичетата се съгласиха. Той пусна спортния канал, но скоро тананикаше Анелия, Гергана, Ивана и техни песни. Близначките ги обожаваха.
Започнахме да се целуваме, не спирахме, а се познавахме само от няколко часа. Просто се желаехме взаимно. Целувахме се с език, едната ме обара по имиджа ми, добре го правеше. После ми разказа как често била наранявана и лъгана. Е, съжалих я...
Припомних си колко е хубаво да правиш секс, да усещаш топлината на другия. Лора бе ненаситна, правехме го къде ли не, дори се засичахме с Петър из апартамента. Целувахме се навсякъде.
Дори се влюбих в нея, как де не се влюби човек в русо момиче?
Беше страхотно, незабравимо преживяване. Взех и номера, обеща ми да се видим след два дни. Когато се обадих, чух:
— Няма абонат с такъв номер!


Тук много мислих. Този разказ е издаден в книга, остави ти тая работа! За да си помогна в мисленето и да разбера какво е искал да каже авторът, отидох да прочета уводните думи.


Емил Ангелов е един от най-младите автори в България. Пише съвременна българска проза и поезия, която докосва сърцето и душата ни. Авторът успява да ни накара да се замислим за времето в което живеем. Стихове и разкази, като: "Твоето момиче", "Най-добре", "Мъже - манекенки?", "Интереси","Как ми липсва любовта", "Искам ли", "Просто секс", "На моят приятел Жоро", "Сълза след сълза" и много други остават в съзнанието ни.
В книгата "Секс, любов, убийства" можете да намерите тези и още интересни разкази и стихове.
Ако сте фенове на съвременната българска проза, подкрепете я, като си купите оригиналната книга от издателство "Фондация Буквите". Заслужава си.
С обич - Емил

Ти да видиш....

П.П. Моля да заповядат всички, които ще ми обяснят как завиждам на момчето, как може да съм толкова подла и как така с подигравки стъпквам младия му гений. Обещавам да не модерирам ни един коментар. Знаем се...

Шведско

Студио "Грамофонът се върти" пак представя:

Попадна ми за ревю петият албум на шведите "Cult of Luna". Това, предупреждавам, е много тежка музика и не знам дали изобщо в този блог се отбива някой, който слуша нещо подобно. Обаче работата на момчетата е много, много добра, и реших да споделя откритието си. Въпреки настроенията против четене чрез препратки, ще сложа една - към ревюто, което най-накрая написах, защото едва ли мога да кажа нещо повече. Освен да препоръчам на изкушените от шведския пост метъл да чуят "Eternal Kingdom".

Начало:
Петият студиен албум на шведите излезе през лятото, като странна шега с топлото време и палатковите настроения. Смразяващо е да се прослушва нещо такова, докато слънцето се хили от небето, а морето прилича на голям син аспирин. ...

Мурзилка

Студио "Грамофонът се върти" представя:

През уикенда отскочих до Дряново и Търново за рождения ден на един стар приятел (познаваме се отдавна, не е старо момчето). Навремето той имаше ирландска сетерка преди аз да взема Дара, красавица мила... Както и да е. Разбира се, изкарах си страхотно, въпреки краткото време - Търново е хубав град, не пропуснах случая да хапна тортичка в любимото ми място - "Стратилат", разгледах магазините с обувки (не нарочно, аз просто си минавах... ) и реших, че може и да вземе да ми хареса тенденцията на есенните обувки тази година - едно такова ретро (пак, обаче този път - стилно) от епоха, която ми допада (защото то има ретро и ретро...).

Вечерта рожденият ден събра приятели и колеги на рожденика в много симпатично заведение - "Мелон". Не е лошо заведението, никак, а има и една много характерна особеност - там мразят правописа. Срещу мен на стената - чудесен портрет на Джими Хендрикс, над него пише: "Jimi Hendrix". В менюто нямаше почти нищо написано вярно - то не беше Glenfidich, Sobeski, Befeeter, та дори и Shweppes. Иначе много идейно оформени менюта - като грамофонна плоча, а по стените портретите на разни звезди, изрисувани в много приятен стил.

Аз всъщност искам да кажа няколко думи за групата, която свири тогава.
Казват се "Мурзилка", чух ги за пръв път. Свирят много добре, почти изцяло авторски репертоар, което е впечатляващо. Стилът им е приятна мешаница от рочец, ска, пънк, хардкор и разни такива. Имат забавни текстове и като музиканти са много добри, барабанистът забива невероятно. Определено внасят много енергия, вокалистът пуска разни изреченийца, които избиват рибата - за пространството два на два, в което ги бяха набутали да свирят, се справиха много добре със "сценичното поведение".

Чух най-забавният кавър на "Пролетна умора", за който се сещам - яко метъл (или беше хардкор ). Бясна преработка бяха хвърлили на "Земля в илюминаторе" и на песента от "Войната на таралежите" - много ме зарадваха. В края направиха още една-две "чужди" песни и вокалът завърши с (по желание на публиката) "100 години" на "Нова генерация". В този момент аз се превърнах в тяхна фьенка. Жалко, че в майспейса им няма много от музиката им (а и не е лошо да я запишат по-добре). Надявам се, че по някакъв начин ще свирят и в София. Не е зле добрите български групи да се знаят повече.

Благодаря за вниманието.

So 80's

Помните ли времето, когато по MTV се пускаше музика?

http://mentalfloss.com/quiz/quiz.php?q=312

Моят резултат не е хич добър и отивам да се срамувам в ъгъла

Сътресения

Пак ще занимавам читателската аудитория с моята личност. Но е наложително да го кажа.

В дясно има една колонка, където пише кратко самоописание. Внимателно подбирах думите - хич ме няма с лаконичността, което много ме тормози, но този път се справих прилично. Аз съм обичлива и слънчева, и нежна. Искам някой, който претендира да ме познава, да посмее да оспори това. И тогава ще види какво означава допълнението "когато не съм зла".
Аз съм зла изключително рядко. Често мрънкам, да, но не съм лоша. Озлобея ли обаче...

В момента съм зла.

Седи в "Чернови" един пост с име "Краят на детството". Днес го довършвах на ум, седнала на пясъка на един от любимите ми плажове - срещу Змийския остров. Бях черупка от мида. В мен нямаше слънце. Изчезнали бяха вкусовете и ароматите. Не ми говореше нищо сладкото от смокини. Не ме трогваше морето. Не ми пукаше и грам да търся изчанчени мидени черупки и камъчета. Нямаше лято, имаше предчувствие за есен. Нямаше тайно място, където да се скрия и да си почина. Нямаше безбрежен простор, само повик да потъна. Нямах стимул и желание. Нямах причина да се будя сутрин. Дара ме ядосваше, вместо да ме спасява. Не ме интересуваше какви обувки ще обуя. Проблясваха кратки мигове и угасваха веднага - пътувахме с Хейзъл до Ропотамо, но реката ми се стори скучна. Запознах се с нови хора, но бях скучна аз. Появи се Амбър, но го бях подвела и само го изтормозих. Огледах се - светът бе загубил цялата си магия. Бях преминала някаква черта. Бях минала отвъд. Беше свършило детството.

Уморена съм.

Но си повтарях наум - може друго да нямам, но имам някаква рибешка интуиция, която работи, когато й скимне - фразата от "Батман" (до къде я докарах!), че е най-тъмно преди съмване. Че става най-зле точно преди нещата да се оправят. Още когато я чух във филма, нещо иззвънтя в мен. Викам си - дай да се ловим за тая сламка, че отидохме! И си мисля - а може би просто стоя на ръба. Едно залитване - и съм отвъд. Или отсам. Един приятел е прав за мен - понякога обичам да ме боли. Да съм тъжна. Някога, много отдавна, преди векове, на това ме научи мъж с име на вятър, който беше моята планина, а аз - неговото море, който беше моят недостижим хоризонт, когато исках да го стигна, и просто хълмисто възвишение в маранята, когато вече не се стремях към недостижими хоризонти.
Може би все пак някога ще видя делфини.

Прибирам се, влизам си в пощата и се завихрят вихри и хали. Няма да публикувам един коментар, който обаче предизвика бясна ярост в мен. Бях меланхолична до избледняване. Тъжна до пресушаване. Пуста - последните двайсетина месеца бяха работили върху мен, докато аз пиех кафе, и бяха заменили слънчевото ми сърце със стъкленица умора, тъжна и лепкава, която само чакаше нещо да я катурне и да се разлее из мен. Писах вече какво я катурна - глупост, дреболия, но беше достатъчно за пусков механизъм. Пропадах някъде... След една шепа думи, загатващи за неща, които не мога да понасям, моите думи не издържаха. Върнаха се от някъде-то като отприщен поток, донесоха със себе си цветовете, усещанията, ароматите. Странно е, че предпочитам тихичко да си угасна, опитвайки се до край да запазя нечий образ добър и чист, когато мога да се се издърпам сама за косите, ако се ядосам и образът потъмнее.

После две приятелки и един приятел, независимо един от друг, поискаха точен адрес, за да се разправят физически с горкото момче. На шега, разбира се, но е невероятно чувството да усетиш, че някой знае как се чувстваш и е готов да направи или каже нещо, от което да ти стане по-добре. Че някой го е грижа за теб. Че някой се грижи за теб. Че си ценна за ценни хора. После си погледнах коментарите и към предишния пост.

Думички мои, мои думички... Шумолящи хартийки в огнището рано наесен, мокри паяжини призори, звездни пътища в летните нощи... Това е моята магия, магията на думите. Опитвам се да ги подбирам по-внимателно. Опитвам се да слушам хората, да говоря така, както трябва, моите думи да са мехлем за душата им. Не винаги успявам и се уча, усъвършенствам се, бавно, но славно ставам по-добра. Затова за мен е толкова важно какво ще ми кажат хората. Как ще възприемат думите ми. Пиша, защото не мога да не пиша. Това съм аз. Не мога да не съм такава, не мога да съм друга. Затова и коментарите към пост за слова, неповлияни едни от други, оказват толкова голямо влияние за мен. Особено в момент, в който отстъпих назад от чертата (мисля, че е тебеширена) и си останах в детството.

Пак ще има пост за Края на детството, но ще е друг.



Татуировката ми (с къна!) ще бъде дракон. В събота ще отскоча до Търново за рожден ден - обожавам спонтанните неща. Мускетар Атос идва утре в Созопол. Пак уредих приятна изненада за любим човек (готвех един пост по темата "подаръци", май му е сега времето). От сума ти време за пръв път наистина ми се пише - не тук, надига глава една историйка... Късметчето ми за днес беше "Ще ти подарят котка". След смъртта на Весна... Аре стига бе! Това ако стане... ехааа! Не само заради котката, ами и заради това, че късметчето ме "уцели". Обичам съвпаденията.

Жива съм. Благодаря.

П.П. Предпочитам да няма коментари, защото това е просто едно "казване", но не искам да ограничавам, ако някой реши да ме наругае и да заяви, че му е писнало да занимавам всички със себе си

Злобица човешка

Показаха ми това:

http://knigi-news.com/?in=pod&stat=3324&section=9&cur=5

Който се чуди дали да кликне - статия относно моя статия, по-скоро "ревю" на един роман. В която статия авторът ме прави на две стотинки и ми прави една много задълбочена личностна характеристика. И ме нарича "дама" - знаех си аз, че съм жена с класа и стил :)

Нямам нищо против критиката. Въпреки че това ми ревю много си го харесвам (да, изречението за романа го написах лошо. Друго имах предвид, имаше и заигравка със заглавието на книгата, сама съм си виновна, че не отделих повече време да го направя по-добре). Обаче направо ми се повръща от злобата.
Първо ми стана криво. После смешно. (Което е истинско постижение за моята тънкообидна личност.) И реших, че е добър повод да направя две неща, които все отлагам - да представя "Словеса" и книгата "Колекционер на любовни изречения". За второто просто ще дам линка към ревюто в сайта - няма смисъл да го пействам в блога - и ще добавя, че според мен книгата натежава на моменти и трябва да е по-кратка. И че е по-скоро поезия, отколкото нещо друго. Струва ми се и малко претрупана и на първо четене не ми хареса. И сега не съм й голяма фенка, но оценявам качествата й. Освен това аз понякога пиша в подобен нюанс - изписване с букви на аромати и усещания, вкусове и гледки, с едничка цел да опитаме да гравираме мимолетните стъпки на настроенията и чувствата, преминаващи през нас като отблясъци от слънцето по отварящо се крило на прозорец в сградата отсреща, докато пием кафе на балкона.

А за "Словеса" и работата ми по сайта мисля да блогна в отделен пост. От съвсем скоро имаме нов облик, който си е до голяма степен моя заслуга - мрънках и настоявах, че имаме нужда от промяна и рубрики, докато накрая стана, иначе дизайнът не е моя идея, но пък много ми харесва. Отделен пост, защото "Словеса" са моята кауза, моето "детенце", моята гордост (една от всичките де) и понеже нашето гардже е най-рошаво ...

Черният рицар

Бях решила да не гледам този филм, защото много харесвах Хийт Леджър и мисълта да гледам негова роля, знаейки, че тази е последната, в която ще го видя, ми се струваше мъчителна. Но след като сутринта се събудих в отвратително настроение и нещата се влошаваха с напредването на деня - не можах дори да се насладя на едно от любимите си места по Черноморието и на 10% от обикновеното, реших, че вариантът да се потопя във филм е един добър вариант всъщност.
Единственото кино в Бургас има и уникални прожекции - най-късната е от 19 ч., като говорим за новоизлязло заглавие. И този път звукът и картината чезнеха, орязваха се кадри, не видяхме надписи - явно или съм попаднала на същия некадърник като при "Му-у-у-умията", или такава е тенденцията в киното като цяло.

Филмът ми хареса, да започна с това. Бях чела, че Хийт играе страшно силно и наистина е така - специално обръщах внимание на неговата игра в повечето моменти, когато беше на екрана. Убедително, без фалш, без недоиграване или преиграване, с пълно вникване и потъване в същността на ролята - имам чувството, че му е доставило неописуемо удоволствие да се спуска по спиралите на лудостта на героя си и да се напасне в тях като винт в гайка (ама че сравнение избацах, обаче ми се спи).

Много разсъждавах над обгорялата половина на прокурора. Е - не, не беше реалистично това и толкоз. А в такъв мрачен филм, който е много по-близък до драмата, отколкото до фантасмагоричния екшън, това не се връзва много. Плътни, мрачни, тежки, тъмни краски, психологизъм, пестелива игра тук, стегната игра там, елементите на комикс се приплъзват между всичко това като смазка между зъбчати колела - нужни, но не задължително набиващи се на очи - и изведнъж това седи като кръпка.

Всичко останало е въпрос на вкус. Филмът е много добър, аз лично предпочитам по-комиксовите Батман-и, но това не означава, че не мога да оценя добрата работа.

SoB - 2

Като писах за първия ден, да напиша накратко и за втория. За снимките все още не ми е останало време, да не говорим, че имам да обработя две интервюта, сега се сетих, бях ги забравила, и ми се вкисна настроението

Добре е, че през уикенда имаше повече хора. Силно се надявам догодина този фест да го има пак, да е не по-малко добре организиран (нали имаме един български обичай да съсипваме нещата, които са започнали добре) и още по-посетен. Лично на мен ми хареса разнообразието от стилове, както и много силния подбор на българските банди, които свириха на рок сцената. Тези от Мюзик спейс също бяха добре подбрани и въпреки че гледах една много малка част от тях, мисля, че направиха шоуто, за което бяха поканени.

Asian Dub Foundation в събота бяха невероятни. Толкова енергично и раздвижено сценично присъствие, че дори да не знаеш парчетата, те завладяват с настроението си безрезервно. Харесаха ми "Кошийн" в неделя, но имаше проблеми със звука, които продължиха и на Cradle of Filth.

Можех ли да го напиша по-лаконично? Едва ли

Интересно ми е къде ли ще е фестивалът догодина, защото предполагам, че строящото се "нещо" на мястото на хотел "Приморец" ще бъде завършено и няма да се радва много на децибелите. Между другото кратко проучване днес показа, че звукът се е чувал из най-невероятни части на града, вероятно благодарение на палавия бриз, а живущите край парка са пострадали най-яко (имайки предвид, че там живее солидна доза население в пенсионна възраст, което едва ли се кефи на диджей сетовете до шест сутринта. От друга страна, знаеш ли, може пък и да има някоя баба-рейвърка...)

Бележка: почти съм измислила рисунката на татуировката (временна, с къна), която ще си направя - нещо, което изпипвам от поне 4-5 години. Трябва да стане много хубаво :) Стигнах до препоръчания извод, че мъжете, които... (справка - коментарите на предишния пост) са кретени от най-чист вид. Неколкократни справки в огледалото показаха, че за пръв път от години много си харесвам фигурата (крайно време беше!) и като цяло слънцето все пак изгря (нищо, че е още само 5 часа сутринта). Разговорите са нещо, което трябва да се бутилира и продава в аптеките - помагат при охлузни душевни рани, причинени от поведение "слон в стъкларски магазин" и "не знам какво искам, но знам как да го съсипя".

Аутопсия на болката

Този пост е много личен, в него се говори само за мен, предупреждавам овреме (може и да се намират една-две общовалидни истини, но не са особено нужни никому).

Пиша, защото това е единствената терапия (освен тъпченето с валериан, но все ми се иска да го оставя за по-нататък, ако положението не се оправи), която познавам в такива случаи. Въпреки че съм забелязала как в двете крайности на емоциите - когато съм много щастлива и когато съм дълбоко нещастна, не мога да пиша. Само че сега ми се иска да напиша част от нещата, които ми минават през главата, отчасти за да се опитам да се излекувам по-бързо, отчасти заради други неща.

Кога изгубих това малко парче цветно стъкло, което ми беше едновременно прозорец към света, чадър при силни бури и одеяло? Парчето, наречено щастие? 29 години се смятах за щастлив човек и не съм мислела за живота като бреме, като нещо гадно, като нещо мъчително - той беше за мен нещо много, много хубаво. Даже до вчера. А днес вече едно мъничко, само по себе си не толкова значително нещо, преобърна всичко. Хвърлям поглед зад рамо и откривам, че не може да съм била щастлива, щом съм нещастна сега. Осъзнавам, че от няколко години съм изгубила свободата си. Свободата си да бъда себе си - да се отпусна, да действам, да говоря, да чувствам това, което искам, което съм истинската, не много съвършена, но достатъчно добра аз. Аз, която като цяло не може без човек до себе си. (Мислете си каквото искате.) Аз, която изпитвам нужда на някого да обръщам внимание и някой да ми обръща внимание на мен. Ако се опитам да го редуцирам минимално - аз, която изпитвам нужда да се гушкам в някого и на някого да му е приятно да се гушне в мен. И да можем да си говорим ;) Последните мъже в живота ми са ме принуждавали, по един или друг начин, да слагам юзди на спонтанната ми същност. Няма лошо, това ме научи на много неща. И точно, когато открих човек, с когото нещата да са оставени да се случват просто и естествено, без ограничаване, намесване и насилване от която и да е страна...

...случва ми се за втори път. Мразя бившите приятелки, с които мъжете решават да пробват още веднъж какво ще се получи. Господи, колко ги мразя! Миналия път ми бяха нужни три години, за да се възстановя. Не мисля, че сега ще ми отнеме толкова, проблемът е...

...това само по себе си не кой знае колко значително събитие бе камъчето, което се сурна надолу по склона и предизвика каменна лавина. Боли ме, боли ме, боли ме, ужасно ме боли. Осъзнавам, че голяма част от болката е по загубеното "нещо мое". Друга част е от безсилието, че нищо не мога да направя, нищичко. Трета част - защото съм пренебрегната, нали, а егото си е его. Четвърта част - защото толкова много ми липса простата възможност да прегърна някого, да заспя, гушната в някого (да му се не види, та аз нямам и един приятел, когото мога да прегърна така, у когото да отида на гости, да ме изтърпи с многото ми думички, да знае какво пия и че никога не отказвам шоколад, да ме прегърне по някое време и да заспя - секс може да има или не, това няма никакво значение, никакво - защото, ЗАЩОТО! аз бих направила същото или поне това, от което се нуждае, в такава ситуация. А още по-малко имам (ако е възможно това) такъв, с когото горното може да се случи и без да съм на ръба на депресия. И да, говоря за приятел в мъжки род, с приятелките е различно, а и изобщо, това е друга тема).

Но осъзнаването не помага. Болката си остава. Добре, че съм в Бургас, добре, че след обяснението получих солидна доза Кредъл ъф филт (страхотно е да се изпразниш от всичко за миг и да оставиш да те напълнят чужди крясъци, чужди барабанни удари, да те срязва не парещото чувство някъде около стомаха, а звукът на китара), че се разходих посред нощ из улиците от детството ми, запазили атмосфера, която е като мехлем, добре, че ревах на рамото на брат ми... но това помага само временно.

Понякога настъпват и моменти, когато не усещаш нищо. Не те боли, просто всичко е наред. Идват неочаквано, не знаеш какво ги провокира. Изчезват скоро, а ти се опитваш да ги удължиш, защото те са глътките въздух, без които се задушаваш. Буквално.

Доста по-често очите ти плувват в сълзи. Не ти пука, че хълцаш по улиците, защото те са празни. Пресичаш - на пешеходна пътека - и наистина, с цялото си същество, се надяваш да те блъсне кола. Не за друго, а за да усетиш болка, която да отвее тази. Това чудесно свойство на човешкото тяло при две огнища на болка, просто да игнорира по-слабото... Блъскал ме е мотор, беше много отдавна, но тялото ми помни усещането и сега, когато се гърчи в центрофугата на изтощаващата болка, иска нещо по-силно, по-помитащо, но физическо, локализируемо и лечимо, което да го избави от тази фантомна, призрачна гадост...

Каква вещица, каква фея - няма в мен вече никаква, никаква магия. Нищо не е останало, освен интуицията ми, която не е от особена полза напоследък. Аз съм пресъхнал извор, смачкана сянка, ненужно парче онзиденшен вестник, шепа безинтересен пясък. Изчезвам между процепите, между плочките на тротоара. Кому съм нужна? Чий живот правя по-добър? На кого нося нещо хубаво? Никому. Ничий. На никого.

С кучето ми безразсъдно се привързваме. Тя - защото такава й е природата и по инстинкт. Аз - защото такава ми е природата и въпреки всичко. Въпреки страховете, въпреки че знам каква болка ме очаква. И ако ми се удаде възможност знам, че пак ще го направя.

Винаги съм успявала да се възстановя, да си стъпя на краката, да продължа напред (и тайничко се гордеех с това). Намирах смисъл, усмихвах се, животът е хубав. Не е ли иронично - никога до сега не ми се беше случвало и да си вляза в кю-то и да няма нито един човек онлайн. Никога. А сега гледам, как от 60-те човека там (хоп, изтрихме един - 59) онлайн са точно нула.

Нищо не мога да направя. Ето това е. Просто нищо не мога да направя. Каквото зависи от мен - старание, грижи, всичко е налице. И хоп! шамарчето, което си мислех, че съм отдалечила със старателните си, смешни усилия. Ти не си виновна, просто така се случи... Животът е отвратителен.

Spirit of Burgas

Започна много добре - доста прилична организация, няма да връзваме сега кусури за неща, които не засягат хората, а само тия от нас, дето се правим, че работим . Но много слаба посещаемост. Дано да се вдигне малко днес и утре, защото наистина е много готино събитие. От една страна, такъв фест у нас не е имало и ще е добре да се задържи като традиция, защото определено си заслужава. Освен това е професионално направено. Има за всекиго по нещо. На удобно място е. Комбинира български и световни групи. Добре е, добре.

Аз сновях главно между основната сцена и рок сцената (която е тъпо озвучена и между парчетата се чуват ясно околните сцени, то добре, че не се чуват по време на парчетата). Но пък е много плътно населена с изключително добри български групи. Браво на всички, които забиха там. Гледах Odd Crew - това са "Каскадьори" с ново име. Жестоко, много им се радвам - втвърдиха звука и това много добре им пасна. Много са талантливи тези момчета, сега чакам с нетърпение да издадат четвъртия албум. Чух и последните четири групи - AsSoon As Possible, Fault, Alien Idustry и Fyeld. Добра работа, спор няма. Ама много рехава посещаемост, да му се не види. Направо ми стана мъчно. За Alien се изсипа повече народ, защото тъкмо бяха приключили The Sisters of Mercy и хората просто се преместиха по направление. Групата пък започна по-късно, на мен пак ми хареса как свирят - не съм ги слушала след концерта на "Министри". Но не можах да си подивея като хората, защото се бях изтъпанила да снимам, от десетките изщракани пози барем излязат 2-3 свестни. Е, няма, братче. Аз ли съм станала супер некадърна (преди си бях само некадърна), милото фотоапартче ли ми прави напук, осветлението ли е ужасно (нали съм етична, не пускам светкавица, въпреки че не ме пускат да снимам пред сцената, като на главната сцена, странно организаторско решение), не знам, но нищо не се получава

Както винаги, когато ще се мотам пред рок/ метъл сцени по работа, си бях с най-бялата и най-елегантна лятна рокля, с токчета, разбира се (на Систърс ъф мърси просто ги събух, защото основната сцена е на брега, в пясъка, зарязах ги при охраната и си снимах боса). Много обичам да всявам смут сред "трю" феновете и фенките, които са от-до в черно и с кубинки, примерно. Особено като ми писне да снимам и се пораздвижа малко. А и съм на плюс, един англичанин се спусна да ми обяснява колко съм красива, разбираш ли, после някакъв заблуден момък щеше да ме води на някакво интересно място, но не сподели какво е то, като разбра, че все пак имам планове за вечерта и те не включват в себе си неговата персона.

"Систърс ъф мърси" бяха чудесни, не съм им фенка и почти не съм ги слушала, но от това, което чух, смятам сега да си ги прослушам по-обстойно. Много добър концерт (само че ние мразим пушеци, безценни, мразим ги, още повече ни пречат да снимаме), звукът ми хареса, публиката ми хареса, групата ми хареса...
Малко по-късно ще кача някой фотос за цвят.
А сега - към втория ден на туй музикално събитие

Фотография, кулинария и блогване

Преди да го линкна в колонката в дясно, искам да отделя специално местенце за един разкошен блог:

http://alagaladrielle.blogspot.com/

Това е блогът, както се вижда, на Галадриел, а който се е навъртал в София в края на деветдесетте/началото на новия век и има някакво отношение към фантастиката, фентъзито и Толкин клуба (независимо дали си говорим за този в дир-а или за Риненор), сто процента знае за кого говоря. Тя сега е в Лондон и аз не знам нито защо, нито до кога, все не ми се ще да я тормозя по кю-то с въпроси, и от време на време пише в прекрасния си блог - поства страхотни рецепти, придружени с разкошни снимки и ми пълни душата. Освен това, тъй като не поства много често, има време човек да се накани и спокойно да пробва всяка нейна рецепта. За момента някои от продуктите са ненамираеми в България, но ако не пропусна сроковете и си подам документите, догодина ще ги пробвам от Бордо.

Та - моля, насладете се на малко елфическо вълшебство а ла Галадриел

Муууу-мията

Искаше ми се в лежерността на лятото да гледам нещо леко, приключенско, авантюристично, футуристично, магично и т.н. Изпуснах Инди, така че рекламата на "Мумията" доста ме привлече и вчера се занесох да го гледам в единственото (!!!) кино в Бургас. Като оставим настрана некои технически показатели - като това, че филмът започна по-рано от обявения час и изпуснахме първите минутки; при смяната на ролките с лента (не е като да не знам точно как се казваха, обаче не ми се мисли, ама хич, да си спомня), звукът ставаше моно, изчезваше, а понякога изчезваше направо картината. На края ни отрязаха и финалните надписи, но това няма отношение към самия филм.

От който аз се разочаровах. Всъщност филмът е приятен и е точно забавление за еднократно гледане. Само че на моменти е по-зле от 'Жеймс Бонд, а подобен род авантюри не трябва да намирисват на Бонд. Ако има нещо, с което трябва да се сравняват, то, разбира се, е Индиана 'Жоунс. Само че Брендън Фрейзър не може да стъпи и на малкото пръстче на Харисън Форд като очарование и харизма. Така че повечето време ми седеше като парашутист, когото са вкарали на четвърто класиране в УНСС. Не видях никаква блестяща игра, никакви кой-знае колко запомнящи се и оригинални реплики, никакъв особено ярък характер, баш доста плосък го раздаваше всъщност. Не, че нямаше някои сладки моменти, признавам. За сметка на това Джет Ли го раздава гаден и мръсник както си му е редът. На него му пиша шестица. Както и на Мишел Ю (ако така й се пише името), която си харесвам още от "Тигър и дракон". Не, че тук блесна с нещо велико, но поне не ме дразнеше.
Останалите херои няма да ги споменавам.
Стана ми чудно, в годините след Втората световна възможно ли е било жена да се издигне до висок пост в китайската армия?
Машинариите бяха остроумни, мащабните сцени - що-горе добре, но на всичко като че му липсваше някакво полиране, един блясък, една идея повече изисканост и съвършенство.
Искам си Инди!

А, да не забравя, Йети-тата бяха мнооооооооого добро попадение!

Book of ages

Пак е сто часът, а аз разглеждах едни стари снимки и се замислих.
Пет-шест години назад. Освен, че косата ми е била по-хубава и по-дълга, формата на веждите ми малко по-друга и бижутата ми по-различни, като че ли няма друга разлика. Освен това, за себе си, съм вътрешно убедена, че като основа не съм се променила и на йота. Е, станала съм малко по-горчива, доста по-тъжна, много по-целеустремена, в пъти по-нервна и в същото време доста по-спокойна, ако можете да си представите съчетанието. Постигнала съм един куп неща, които в зависимост от гледната точка са много/ големи или малко/ малки. Не ме плаши, че полагам повече грижи за лицето и тялото си - винаги съм обичала да полагам грижи за какви ли не неща. И от години съм убедена, че - ето на, това съм аз и толкова.
Гледам снимките, опитвам се да се погледна отвън като поведение и изразяване на себе си и ми се струва, че нещата са различни. Ние сме две различни жени и който е харесал едната тогава, може би изобщо няма да хареса тази сега. Въпреки че аз/те се смятаме за едно и също, 100% непроменено, монолитно еднакво, съществуващо в пространствено-времевия континуум.
И за пръв път от много време се чувствам неловко. Не на място. Уплашена. Не знам какво да правя. Отвратително е да не знаеш какво да правиш. Да не знаеш какво решение да вземеш. Аз ли съм, или не съм? Защото, искам или не, а аз по-скоро искам, животът ми се влияе много от "другите" хора в него. И ако моето "аз" такова, каквото си го виждам сама, си седи в стъкленичката, а това "аз", което виждат те, вече е отплувало надолу по течението, как да го стигна, дали да го стигам и какво да го правя, като го настигна... А и не по-малко важното - а дали е така? Кой ще ми каже?

Няколко дена на Каваците (първият ми къмпинг на море в живота ми - като си от морски град не се блазниш толкова от такива приключения) в компания на много по-малки от мен хора и вътрешният ми свят се разбълника като морето през август. Свикнала съм с компанията на хора предимно по-големи от мен. Изведнъж попаднах на други - изобщо не са толкова различни, просто са забавни по друг начин, което може дори да не е от няколкото години разлика, а от средата и характерите, на повечето изобщо не им личеше някаква разлика с мен, но един-два момента ме хвърлиха в сериозен размисъл.

До каква степен осъзнаването на възрастта влияе на отношенията ни? Кога и дали забравяме за разликите? И ако ги забравим, няма ли риск да изскочат коварно някой ден, точно в най-неудобния момент? Как можеш да се видиш през чуждите очи, които са в твоето "назад" във времето, след като цял живот си свикнал да гледаш "напред"?

Джулия

Обожавам тази песен.
За пръв път ми я показа Данчо (Севдо). (Да, бивше гадже. Имам чувството, че повечето значими мъже в живота ми са в тази графа.) Той едва ли някога ще прочете тук, но какво пък. Освен това я пее и свири, хайде да кажа направо - изпълнява - страхотно. Може би затова и толкова ми харесва.
Да споделя малко обич:

Няма ме тук...

...защото съм тук и ми е добре, благодаря :)


Много мразя като лепнат дата на снимката, особено когато не е вярна (освен часът)

18% сиво

Неотдавна четох романа, след като правих интервю с автора, което се намира някъде в "Словеса", и той ми се стори много приятен човек. От всичко - неговите думи и четеното из нета, имах страшно високи очаквания за романа... които до някаква степен се оправдаха.

Като начало, мога да кажа, че го препоръчвам. Независимо дали като част от съвременната българска литература или сам по себе си, като интересно четиво. Чете се леко, няма почти нищо, което да захваща погледа с лошо или да дразни. Историята е простичка - нашият човек, емигрант в Щатите, фотограф, женен за художничка, която е успяла да пробие там, а той все още не, затова работи в някаква медицинска фирма, нещата нещо се объркват (имаме достатъчно ретроспекция, за да разберем какво става или за да не разберем какво става, зависи до каква степен сме наясно с мъжете, жените и нещата от живота) и тя си тръгва. Той е като пребит, загубен, объркан, без смисъл в живота си, цел и посока, с единствено желание да си я върне, но докато пропада надолу в дните и алкохола, случайно се забърква в нещо различно - малко Мексико, малко бой и чувал марихуана, който той, с целия си мъжки акъл, решава да отмъкне и продаде после. И тръгва да прекосява Америка, защото има познати в другия й край, които може би ще знаят как да стане работата.

Затова и мнозина правят паралели с "По пътя". Може. Но не най-вече. Интересно е, точно колкото и "По пътя" в някои части, но не толкова пропито с някакъв специфичен, знаков, епохален дух. Може би това му липсва - още малко повече яркост. И финалът не беше никак зле, но защо да не бъде и по-добре, питам аз. Като подминем тези забележчици, това е една книга, която си заслужава четенето. Смятам аз