Up The Irons!

Сиреч - вдигнете ютиите! С намигване.
Снощният концерт на Айрън Мейдън описах толкова постно в "Словеса", че даже линк няма да дам, досрамя ме. Но ми е чужда метъл реториката, а ако не използвам нея, в издание като нашето се сещам само за този сух начин да предам събитието.
Накратко - слушам Мейдън сравнително отскоро - едва две-три години - и не съм запозната обстойно с дискографията им. Но доста ги харесвам и отидох на концерта не само, защото е "голяма" група. Предвид обаче, че ще има много хора и то, хех, метъли - използвам думата внимателно, защото има метъли и метъли; се настаних на трибуните. От там се виждаше перфектно, само че през цялото време звукът не беше на ниво, което поразвали малко усещането. Но пък аз си подивях, какво пък толкоз. Брус беше невероятен - като живак на сцената. Останалите свириха също чудесно. Като сценично поведение, декори, осветление - всичко беше проява на висш професионализъм. Смешно, но след сцената на Джордж Майкъл огромната само по себе си сцена на Мейдън ми се стори като в читалище. Имаше много, много хора и те всъщност направиха част от вълнението около концерта за мен - отгоре цялото море от скандиращи, пляскащи, куфеещи и всичко, което се прави на такъв концерт, изглеждаше велико. Та така. Сетлистът:
1. Different World
2. These Colours Don't Run
3. Brighter Than A Thousand Suns
4. Wrathchild
5. The Trooper
6. Children Of The Damned
7. The Reincarnation Of Benjamin Breeg
8. For The Greater Good Of God
9. The Number of The Beast
10. Fear Of The Dark
11. Run To The Hills
12. Iron Maiden
Encore:
13. 2 Minutes To Midnight
14. The Evil That Men Do
15. Hallowed Be Thy Name


Обичам The Evil That Men Do.
Концертът, ако трябва да съм максимално обективна, беше добър, не чак велик - поради проблемите със звука, беше доста кратък, Мейдън излязоха по светло (още в 21 ч.), накрая Брус си позагуби гласа мъничко... Но аз лично си прекарах страхотно.



Снимки: Светослав Драгиев, СМЕ.

Мерилиън

Кратка реч с илюстративен материал за една от двете основни цели, които си поставих за едноседмичния си престой в Мюнхен (за който ще драсна скоро няколко реда).

Мерилиън, 18 май т.г. Концерт от турнето "Somewhere Else Tour", промотиращо новия им едноименен албум.

Снимките не са добри, вината е моя, като фотограф.
*Прокашляне*

И така, започвам.
Другари. Съмишленици и сродни души. Меломани. Лейдис и жентл'мен. Бай Киро от Челопеч, най-виден блуз и прог сноб, и бабо Бонке, фенке на Лед Зеп и Фреди. В ранното майско утро, когато придремвах на летището в Будапеща, малко след като раздрънканото самолетче на "Малев" се надбягваше с изгрева над проскубани облаци надлъж и нашир из обичания от всички нас Европейски съюз, както и малко по-късно същото това утро, докато се почесвах замислено на мюнхенското летище, не съм имала и най-бегла представа накъде съм се запътила и какво ме очаква. Като начало столицата на Бавария ме посрещна със слънце и покачващи се температури, докато из Софийското равно поле валеше, до колкото разбрах от пощенските гълъби, които успяха да се промъкнат между капките, порой - роднина на онзи, който навремето успял да отработи няколко трудодни с такова зашеметяващо преизпълнение на плана, че му връчили званието ударник, герой на библейския труд и ордена "Потоп".

Пристигнах в сряда, а концертът беше в петък, така че имах време да си поспя, да се помотам из града, когото не съм посещавала от години, да отделя време на любим човек и да се изнервя заради билета за връщане, издаден ми от агенцията за 22 юни (вместо 22 май). Но това не е тема на темата, затова пристъпвам към петък, 18 май, клуб Бекстейдж (точно така, само че не е на паметника Левски и е малко по-голям).
Преди това успешно успях да се объркам, защото клубът има две зали, разположени от двете страни на голяма магистрала, и вместо да си спазя часа за интервю с клавириста на групата, успях, без да знам какво всъщност правя, да си уредя снимки и интервю с другата група, на която така и не разбрах името. Всичко това ми се изясни, когато, дошла за уговореното интервю, усетих ситуацията. Слава богу, пак си ме пуснаха, направих си интервюто с Марк Кели, от интересуващата ме група ;) , разкошен човек, взех си пропускче за снимане и застанахме баш до бара с бирата, да изчакаме началото.

Голямата зала на „Бекстейдж” побира... ъъъъ... никога не съм можела да преценявам бройката! Обаче хората си имат сайт, в който любезно са поместили пълна характеристика на заведението, като почнеш от това колко кв.м. е до това с каква дограма са прозорците и дали има интернет. Да. Та за момента му бил намален капацитетът на 800, а иначе бил за 1300 души. Ами да речем, че са били тогава 800. Беше пълно. Но много бързам.

Залата е загатващо амфитеатрална, което ще рече, че край основния дансинг има подиумче, което го опасва на равнище две стъпала. На това подиумче най-близо до сцената застанахме ние и имахме такава видимост идеална, плюс, че се подпирахме на парапета, плюс, че бяхме само на няколко метра от сцената. Точно в 20:00 ч., нали сме в Германия, излезе подгряващата група. Много добри момчета, браво. Свириха, народът бавно се събираше и силно ги аплодираше, защото явно бяха местни. Свършиха си всичко, точ в точ, и културно се изнизаха от сцената. И малко след 21 ч. , в 21:20, за да бъдем точни, на нея се появи Стив Хогарт. Беше тъмно, само жълто-червена светлина осветяваше отдолу лицето на Ейч.


Аз съм фенка и на двете групи, Мерилиън с Фиш и с Ейч (не познавам много хора като мен). Един познат казва, че у Фиш притегателна е харизмата. У Ейч видях притегателната сила на лудостта, творческата лудост. Два часа не спря да пее – не мога да кажа, че момчетата са много млади, но не правиха почивки за дръм соло, клавирно соло или прочее. Плътно два часа се разходиха из почти всичките си албуми (разбира се, без първите четири с Фиш). Наблегнаха, пак разбира се, на новия – „Somewhere Else”.
Но да се върна към началото. Преди концерта Марк Кели каза, че този път едно на ръка, че сетлистът е различен във всеки град, но и свирят, каквото публиката пожелае – ако има някой гръмогласен да извика името на песен, те я свирят. И тъй като това се коментира по форумите, хората от предстоящите дати са наясно и се подготвят с гръмогласието.
Та на онази диаболична светлина започна “Splintering Heart” (от Holidays In Eden, втория албум на Ейч с Мерилиън). На сцената освен певец, музикант, имаше артист, актьор. На моменти беше направо страшничко. Облечен бе доста странно, с много смешни обувки, обект на майтап от страна на басиста, но „куртката” на „костюма” му страшно натрапчиво ми напомняше на момченцето от обложката на “Misplaced Childhood”. Тъмно, тъмно и после избухна светлина, видяха се и другите - Стив Ротъри:

Йън Мозли,
Пийт Треуавас (имам силни съмнения дали така се произнася

и Марк Кели:

Последва „The Other Half” – отварящото от новия албум.


Аз не дадох висока оценка, когато ревюирах диска, защото наистина ми се струва, че нещо му липсва, но изпълнен на живо, няколко метра пред мен, албумът вече придоби съвсем друг аспект. Определено му давам втори шанс. Преди втория сингъл от него - The Last Century For Man, бяха Ocean Cloud и You’re Gone, брилянтчета от Marbles.


Харесвам тази снимка заради контраста между двамата Стив.

Публиката, уважаеми мили мои (баб’ Бонке, недей дрема, виждам те!), бе нещо невероятно. Още повече, че са германци. Нали, едни такива, хладни ужким. Хогарт в самото начало им каза: „Много добре си спомням Мюнхен от турнето Marbles” и те, разбира се, полудяха. По повод всички коментари из форумите, които съм чела - дали публиката пее или не – ами не пяха да кажеш като армейски хор от времето на арийската инвазия. Но бяха толкова активни, общото чувство у мен беше на излъчваща се от тях към сцената, е, ще го кажа – любов. Тотален, непрекъснат отговор на всичко, което групата изпращаше към тях. Не знам как да го опиша, защото това просто се усещаше в атмосферата. И се усещаше как музикантите го усещаха и на свой ред отговаряха – невероятен кръговрат, който се самозарежда.






Гледах после сетлиста от следващите градове – по-кратък, най-малкото. Не знам как са реагирали чехите в Прага на следващия ден, но много се радвам, че когато се колебаех дали да ги гледам там или в Мюнхен, избрах последния. Няма какво да обяснявам, че хората освен всичко друго си бяха и културни – никакви блъсканици и простащини. И огромно мнозинство от тях – с тениски на групата. Направиха много от Marbles.
Невероятно беше изпълнението на The Invisible Man:

I haven't changed
I swear I haven't changed....

И го виждаш, с озарено лице, с очи, в които блести чиста проба лудост – как крещи:

I will scream again
"I am perfectly sane"
"I am perfectly sane".

Да бе, точно „sane”! Великолепно.

А след това имах невероятната възможност да чуя "Man of Thousand Faces" от любимият ми албум на тази група - "This Strange Engine".







Когато казаха „Лека нощ” и се скриха, хората щяха да срутят залата. Беше невероятно. По тяхно настояване направиха “Easter” – е тук армейският хор се включи. Общо около два часа и половина почти без прекъсване. Преди биса Хогарт се вгледа в залата и каза: „Yeah, I remember how it was on Marbles. You’ve beaten it somehow!”



Вече работят по петнадесетия си албум, предвижда се да излезе догодина. Надявам се тогава да имам възможност да ги видя, надявам се в България.

Белен Майа

То просто няма начин да не слагам линкове към писаното в "Словеса", за да не пействам тук и да удължавам постовете. Та за картините на "компанията на Белен Майа" набързо тук. Мога да добавя само, че беше невероятно изживяване. Бях толкова уморена и въпреки това цялото представление прикова вниманието ми от начало до край. Винаги съм обичала фламенкото, тази сплав от най-хубавото на арабските ритми и испанската чувствителност; китаристът Хосе Луис Родригес беше невероятен - всъщност четох, че Белен решава да направи този спектакъл, след като чува негов концерт, допада й неговата емоционалност. Цялата музика в "Картини" е негова. Вокалите ми харесаха, и женския, и мъжкия - падам си именно по този оттенък на неизразимост в мъжкото фламенко пеене, това "на ръба"...
Малко смръщване: колкото и да са ми симпатични Джаз +, такава организация си е срам. Не знам защо закъсняха доста след обявения начален час 20:00, обаче да държиш хората отвън като добитък си е безобразие. После - какво са виновни фотографите и хората от първите редове - те не могат да виждат ние като се накачулим там отпред, на нас не дават от другаде да снимаме? Станаха неприятни сблъсъци.

Когато Белен Майя излезе, за мен това означаваше само едно - няма да помръдна до края. Не само защото не искам, а и не можех - беше буквално приковаващо. Обаче явно това не действаше на останалите хора. Които ставаха, разхождаха се напред-назад, снимаха - абе джанъм, толкоз ли е трудно да се сетиш, че светкавицата на фотоапарата ти просто няма как да метне до сцената, осветява няколко метра напред и толкоз! Но ефикасно пречи на хората дори от другия край на залата, предполагам и на артистите. После, разбира се, за къде сме без джиесеми - не знам какво трябва да се направи за този казус, който е навсякъде - в театър, кино, концертна зала...

Приятелят ми каза, когато на излизане се разфучах за нелепото пляскане по едно време - не се ядосвай, хората се учат. Учат се как да се държат - днес като идиоти, утре ще знаят... може би? А може би не? Аз просто усетих в атмосферата как на мнозина им доскуча и по едно време, като видяха някакво раздвижване - разбирай двете дами, които пляскат с ръце, излязоха напред и изграха кратичък "скеч" и мнозината си рекоха: "А, разгеле, стана нещо интересно, машалла, бравос, дай да пляскаме, че умрехме от скука." Боже! Умрях от срям. И провиквания, и какво ли не...
После ропот, че няма микрофони на биса. Аз мисля, че си бяха нарочно изключени. Знаеше се, знае се, винаги се знае, че ще има бис. Ако не се лъжа, миналата година на фламенкото в зала България бисът пак беше такава импровизация на всеки от артистите, и пак (ако не се лъжа) "акустично". Чува се добре - разбира се, ако публиката реагира адекватно.
Както и да е, ето малко много лоши снимки:

В самото начало, въпросната дъска, за която писах в репортажа:


Паралелът с разчертания под:

После Белен започна да танцува:

Ла Тремендита, певицата:

Белен отново на сцената (и после ни изгониха)...

И от биса - импровизация накрая:

Изкуството на войната

В последно време Музиката Минава под буквата "М".

Месец Май, Мерилиън в Мюнхен, вчера Джордж Майкъл, днес Белен Майя, другия понеделник Айрън Мейдън... дали е просто съвпадение ;)

Преди да се набутам да разкажа за Мерилиън и Мюнхен, като гледам, ще пиша за Джордж Майкъл. И за Белен Майя.

В общи линии съм описала концерта на Джордж в "Словеса", ще добавя само две-три нещица:
1. Джордж Майкъл. Не съм запозната с творчеството му, освен с хитовете, които няма как да не знаеш от въртене в ефира през годините. Така че отидох от професионален и чисто научен интерес. Излязох си разтърсена - заради всичко, за което писах в репортажа.
2. Спектакъл. Не си падам аз, например, по ДВД-та. Имам няколко специални, не са ми приоритет, не свалям от нета. Но след този концерт ще се разровя, дано по някое време да издадат от това турне - ето това е бизнес, толкова е добро визуално шоуто, че ще искам да мога да си го гледам пак. Особено като се има предвид, че албум едва ли ще си купя.
3. На война като на война. Ходенето на концерт в България за мен е сравнимо с военни действия. Като се започне от предварителното планиране - особено ако ходя като журналист - та се стигне до самите военно-полеви операции. Справка: стадион "Локомотив" е труднодостъпна геостратегическа цел, особено след прекъсване на транспортни артерии. За да се достигне, най-подходяща е употребата на танк. След това е нужен дълбоководолазен костюм или подводница със суха храна за из път, предвид калните локви и блата, които трябва да се прекосят, за да се достигне до входа. После противогаз, за да се премине край купищата болуци, увеличаващи се стремително от, например, изхвърляните капачки край входовете (защото е много сложно да се поставят полиетиленови торби за боклук, които се продават буквално навсякъде). И накрая, на излизане, курсът по планинско ориентиране помага да се справиш с горските дебри, из които трябва да се навлезе, за да се избегнат въпросните блата, които поради непрогледния мрак (лампи ли? Да, бе...) е трудно да се преминат. Около 0:00 часа след концерта на Джордж Майкъл в района на стадион "Локомотив" групички заблудени меломани се щураха из девствените храсталаци, осветявяйки пътя си с джиесем-и, опитвайки се да не нагазят в лепкавата кал, застрашително поглъщаща всеки крак, обувка или чорап.
И тази битка накрая я спечелихме. Сега се подготвям психически и логистично за Мейдън. Която битка не съм толкова уверена, че ще спечеля...
За разведряване:
"Father Figure", изумително е това на екрана (от концерта в Дания):

Прекрасна песен, особено с тази визия - "Praying For Time", пак Дания:

Същата песен, но в София, от друг ъгъл:


Началото на концерта, вярно, това е в Дания и тук започна по тъмно - много красиво.
И разкошната песен на Елтън Джон "Ticking":

Специално за дуенде:

Имен ден

Обичам си имения ден. Получавам повече поздравления, отколкото за рождения си, защото всички знаят, че празнувам, а не всеки ми знае рождената дата. Дара получава много агнешки кокали, защото ходим при дядо, на когото съм кръстена, а там са заколили традиционното агне. И пием разни алкохолни напитки отпреди 30 години - той си пази. Днес имаше вино от 1972 и ликьор от неизвестна година, но и той от някъде там трябва да е. И едно смрачено огромно зелено поле, из което пасат много коне. В това село има много коне и въпреки че сигурно половината село ни е рода, така и не може да се намери някой кон да пояздя. Затова като се постопли още малко ще ходя сигурно на езда в китната столица. Модерни времена.

Технологиите са хубаво нещо. Оттатък брат ми пусна "High Hopes" и за да не си пускам аз оттук или да не ходя двете крачки до там, по кю-то му писах да усили. Същия ефект щеше да има да извикам през отворените врати, ама друго си е по нета.

Имам много работа, а не ми се работи. Трябва да уча по фински и ми се учи, но понеже нали имам много работа, тя е с приоритет. А всъщност се мотам.

Едно, две, три...

Онзи ден познах резултата от мача Ливърпул - Челси.

Получих цвете - спонтанно откъснато жълтурче.

Ходих си до Бургас.

Нещо не мога да се оправя с Last.fm

Такива разни неща дребни.

Последно сбогом

Днес има за какво да се пише, за съжаление не всичко е хубаво. Вчера, на 84-годишна възраст, е починал Кърт Вонегът.
Много любим мой писател. Ярко си спомням цяла глава от "Котешка люлка" за дюпраса. Много съвпада с моите виждания за отношението в една връзка.
Време е отново да препрочета и дочета Вонегът. Жалко само, че поводът е този.

П.П. Разнася се из нета един текст, озаглавен "Слово на Кърт Вонегът пред випуск 1997-а на Масачузетския университет". Хубаво е, изчанчено, но не е негово. Съвсем официално. И авторката не е получила кой-знае колко възхищение, преди някой да реши, че словото е дело на писателя - тогава лавинообразно се е прочуло. Хора :)

Човек зад борда

Добре, че е Гугъл - щях да пропусна този ден като едното нищо. Сложили са специално лого

заради днешния ден - ден на космонавтиката (поне така мисля) - деня, в който преди 46 години Юри Гагарин е излетял в космоса. Навремето си спомням много ясно едно стихотворение:

Юрий Гагарин, как си летял?
Бързо ли хвърка корабът бял?
Там сред звездите пръв щом си бил
Дунав видя ли, зърна ли Нил?

Зърна ли нейде сред синева
друг по-обичан град от Москва?
Дето децата в лятната шир
тичат на воля, пеят за мир.

Юрий Гагарин, славен пилот,
ти пръв преброди звездния свод.

Въпреки че повечето хора след първите редове се сещат за песен на "Хиподил", ама нейсе.
Много обичам аз космос, ракети, такива ми ти работи. Какво ли не се говори за този полет (както и за американците на Луната, Тунгуския метеорит и изчезването на динозаврите - загадки загадъчни). Но човек има нужда да вярва в нещо или в разни неща.
Спунк - намерих хубав сайт на български за Юри Гагарин!

300

Моето лично, неангажиращо мнение за филма

Гледах преди няколко дни "300". Подходих с вечната заблуда на наивните души, гледали трйлъри, в които са събрани всичките 2-3 въздействащи момента от филма, и очаквах грандиозност и разтърсване. Да ме залепи за седалката филмът и да ме прегази. Като се замисли човек, има с какво - изключително силен исторически момент, възможност за мащабни батални сцени, ако щеш вкарвай психологизъм, ако щеш - не, мегданът голям... А то какво се оказа - филмът правен по комикс, който не съм чела и следователно не знам до колко е следвал историята. Добре, но аз не знаех това и се бях подготвила да гледам парче от Историята, един вид!
Още в самото начало зърнестата визия и по моему смотаният разказвач ме изкараха извън релси. Сега, аз "Властелина" ли съм дошла да гледам, или исторически филм (да де, ясно, заблудила съм се, ама тогава още не го знаех)?
Имаше по едно време един вълк, с това тънко кръстче и рошаво главище, от Бъфи ли го бяха телепортирали, от руските страхотни анимации с многото пластове ли...

И от къде, да му се не види, тоя навик на гърците да се шматкат наляво-надясно из студа по един парцал само?
После, кой е излъгал сценаристчето, че житните поля изобилстват из Гърция, та да ги тъпоса като необходим и едва ли не неизбежен елемент от пейзажа? Не виждам друго логично обяснение на факта освен това, че отговорникът за сценографията ;) е фен на "Гладиатор".

Което ме подсеща да се подсетя за музиката - айде дееее, айде деее, да кажеш, че няма свестен копозитор, пък и гръцки такъв, да им направи някоя песен да те хване за гърлото или да те накара да рипаш и да се фащаш за ножката, има - е за чий го ръгнаха оня хеви метъл по едно време, да се сещам за "Като рицарите" със смешката по Куин?
Мога да се подпиша с две ръца и един крак под твърдението, че режисьорът е бил вманиачен на тема изроди, уроди и всякакъв сорт генетични малформации. А, да, и цици. Където иде моментът да се зачудя за идеята в сцената "секс между Леонид и Горго". Не можах да разбера, ако изобщо е имало, някакво послание/ внушение, нямаше дори просто еротика, да се зарадва окото...
Една приятелка определи Ксеркс като хибрид между Слави Трифонов, Азис и Урсула. Ей това е точната дефиниция, мисля само, че имаше и нюанс Ру Пол.




Истинският персийски владетел, освен че по нищо не е приличал на въпросното нещо, не е имал нездравословния навик да щъка из бойното поле в разгара на битката. Изобщо персийските персонажи - визията им - е тоооолкова бррррр...В тоя филм си даде среща вековната история на седмото изкуфсту - Джаба Хатянина ли не бе в кръстоска с Едуард Ножицоръкия, хорър звезди ли не бяха с пиърсинг като за интергалактически тату фест, намигване към азиатските авиаторски елементи с оная гърчеща се оракулка...
Тия перси са били луди да си влачат с тях носорози!
И това с оракулите, ай сиктир! Ефорите са били всичко друго, но не и побъркани мистици с мания към брадавиците...
Да не забравяме тъпата царица, инак впечатлила човек като Херодот дотолкова, че да запише името й в писанията си - голяма чест за жена - ма как можи си толкоз проста да му пуснеш на тоя, само за да може накрая да имаш силна реплика, ма жена! Ми то цялата зала, дето ядеше пуканки и си изпускаше стъклените бутилки бира по пода можеше да ти каже, че ще те прецака, гадината му с гадина, ан тъй де!

Режисьорът казва, че нарочно променили бойния строй на спартанската войска, да изглежда по-"куул". И фактът, че спартанците са имали бая желязо по себе си във вид на брони, явно е убегнал на отговорните лица... Интересно, предвид факта, че повечето от репликите на Леонид си бяха според както енциклопедията казва, че ги е записал Херодот... достоверни, искам да кажа.
Поне ще накара тоз филм повече хора да прочетат туй-онуй за въпросния исторически момент.
А, да, и през цялото време лайтмотивът в мойта изумена от случващото се на екрана главица бе "...като шепа спартанци под сганта на Ксеркса..." и после "...намсикво,намсикво, като Термопили славно, безгранично."
Иначе имаше силни моменти, този с прегрупирането и щитовете - наляво, надясно... Задръж, бутай... Изобщо баталните сцени бяха изпипани както си му е редът.
А, как забравих - и тоооооооолкоз мноооооооого хуууууууубави мъже накуп! И с какви тела! И всичките да ги убият! Ей, ма начи...

Белези по дланите

Домочадието се увеличи с две котки. Това е нещо, което си заслужава отделен постинг и ще си го получи. Сега се сетих обаче за друго и бързам да запиша, докато не е отлетяло. Една ме одра, защото Дара реши да тръгна да я подуши точно, докато я държах в мен (котката). И то направо си ме раздра - от безименния до китката, сега е много смешно как съм си налепила дланта с лейкопласт. Да, почистих и намазах с йодасепт поради липса на реванол, пак трябва да си купя.
Та мисълта ми бе, че започнах да се притеснявам за решението си с котките и кучо. Един човек, който ми се пише добронамерен, ме отразя - да съм забравела някога изобщо да свикнат, а ако съм искала толкова - да съм се заредяла с дезинфектанти и превързочни материали. Както ме 1) болеше; 2) бях самата аз несигурна и 3) накипяло, направо го отсвирих. После братът каза да не говоря глупости и че ще свикнат.
Да си дойдем най-конкретно на думата - ей-така ми се иска да вървят нещата. Достатъчно е, че аз, смелата в решенията си, вземаща понякога рисковани (а може би и леко безразсъдни) такива се чувствам страшно зле, ако се окаже, че не е станало както съм си мислела (или в момента не става така), та някой близък да ми подлее още повече вода. Ще ми се, когато отвътре не достига увереност, да има кой да я даде отвън.
Ама изобщо не е трудно да се каже "Нищо, ще се оправят нещата, ще видиш."
Една, две... седем думи. Я, любимото ми число!

Затворено

Защото наистина за момента не смогвам с времето...

Като от прозореца на стара бозаджийница
където продават толумбички и маслени пасти
лист амбалажна хартия -
"Затворено"
и отдолу минал шегаджията -
"до второ пришествие".
Един вид, до ново зареждане.
Има какво да се сложи на витрината
и
затова лепвам вечното
"Затворено. Връщам се след 15 минути."
Ако на някого липсвам -
любезно -
нали? -
от моя страна
да насроча второто пришествие за след 15 минути ;)

Самолетящи смешки

Авиокомпанията Quantas е известна с това, че е единствената голяма компания, чиито самолет никога не е претърпявал катастрофа. Навярно заслуга за това има и строгата процедура по тестване на самолетите преди полет и попълваните за целта дневници по поддръжката. В тях пилотите вписват своите забележки (З), а механиците от наземния персонал - своите отговори (О). Тъй като и двете страни се отличават с особеното си чувство за дружелюбен, но понякога черен хумор, с годините се е натрупала доста своеобразна колекция от лаконични задочни разговори. Предлагаме ви малка част от тях:

З: Лявата вътрешна гума е почти наложително да бъде заменена.
О: Почти заменихме лявата вътрешна гума.

З: Нещо подрънква в пилотската кабина.
О: Нещо беше затегнато в пилотската кабина.

З: Има умрели бръмбари по челното стъкло.
О: Поръчани са живи такива. Ще ги инсталираме след следващия полет.

З: Има признаци за протичане на течност по десния колесник.
О: Признаците са отстранени.

З: Системата "Свой-Чужд" не работи.
О: Системата "Свой-Чужд" никога не работи, когато е изключена.

З: Двигател, инв. № 380-8006FAF-89-19, липсва под лявото крило.
О: След кратко разследване, двигател, инв. № 380-8006FAF-89-19, беше открит под дясното крило.

З: В пилотската кабина има мишка.
О: В оборудването на пилотската кабина е добавена котка.

З: Полетът мина нормално, но помощната система за управление при приземяване работи доста грубо.
О: На този тип самолет няма помощна система за управление при приземяване.

З: В момента на включване на автопилота самолетът губи 30м височина.
О: Проверено неколкократно в хангара - самолетът държи височината стабилно.

З: При заключване на ръчката на газта, същата се движи много трудно.
О: Ключалката е сложена там с тази цел.

З: Подозирам, че в челното стъкло има пукнатина.
О: Подозирам, че си прав.

З: Самолетът се държи странно.
О: На самолета бе наредено да се държи прилично.

З: Иззад контролния блок на радиста се чува силен звук - като че ли там седи някаво джудже и блъска с чук по плоскостите.
О: Чукът бе иззет.

З: Радарът издава звук все едно мънка.
О: Радарът е препрограмиран. Сега думите ще се чуват ясно.

З: Звукът от навигационната система е невероятно висок.
О: Звукът от навигационната система е настроен на по-вероятно ниво.

Мартенски музикални празници

Това няма нищо общо с фестивала, просто съм доволна, че вече е март (моят месец, моят месец!) и в същото време малко тъжна, защото мечтите, както знаем, са по-хубави от реализацията. Чакаш, чакаш март, той дойде и вземе, че се изниже за нула време - свърши, няма вече!
Точка.
В музикално отношение си спретвам малко пиршество и понеже съм добра вещичка, споделям с който се отбие - задълбала съм в "Relayer" от няколко дни, все едно дисертация ще пиша по него ;) Пълни ми се душата. Радвам си се сама за себе си, защото виждам как нещата в мен се движат - преди време тази музика нямаше изобщо да я разбера и следователно нямаше изобщо да ми е интересно, респективно - хубаво, да я слушам. Малко по малко, упорито и неотстъпно, четох, слушах, слушах, четох, слушах и сега сякаш съм избутала скалата от входа на пещара и се къпя в нахлулите слънчеви лъчи. Има още такива пещери и аз дръзко тръгвам да ги атакувам :) Готвят се Фейтлес (подозирам, че там ще ми дойде нанагорно, но да видим).
Ето двадесет минути къс синьо небе сред облаци - небето се разтваря

развихря

до чиста красота

Разказвай ми тихичко...

Ретроспективно: 18:30 профучавам през вратата на офиса и скачам в таксито към центъра. От Младост 4 до "Цар Асен" за половин час е мечта, която се оказва изпълнима. Упражнението води до среща, която вместо да разреши някои въпроси, повдига куп нови. Тук става някакъв водовъртеж, последните седмици, някой е решил да види колко несигурност на единица човешко време може да се побере у един индивид и все добавя, добавя - чак на мен ми става интересно колко мога да поема. След салатка набързичко, кандисвам да отида и да видя какво е туй "Лига на разказвачите" и има ли то почва у нас. Един ден след събитието аз още нямам отговор.
В "Грамофон" е приятно, почти както го помня от пост-абсолвентската си вечер. Само този въздигнал се до него хотел ми събра очите...
Кратко резюме: от двама в началото участниците набъбнаха до осем. Тема - "Ден извън календара". Какви истории могат да се разкажат пък по това? Ами такива:
Първи разказа случка от младежките си години Емо Петков. За мен това беше фаворитът. Нека да подчертая - това се води лига на разказвачите. Не на писателите. Писменото слово е друго - там усещането е интимно, освен при публични четения (затова може би е най-трудно и най-провалящо се с най-много гръм и трясък четенето на поезия (нова скоба в скобата - освен ако не е площадна) - като най-личното от словесните изкуства), докато разказите - де е Благолаж - са за да те чуят другите. А за да те чуват, трябва да им задържиш вниманието. А за да им задържиш вниманието, трябва да им е интересно. Не само историята е важна, а и как я представяш. Равно, монотонно каканижене, тихо, та всички да се напрягат да чуят, претрупана литературност (на хората им се струва, че се превземаш) - това НЕ помага. Емо разказа смешничко, със самоирония, епизодче от типа "потънах в земята от срам" (хората винаги се смеят на тъжни неща), живо и експресивно. После дойде Йордан с историята за господин Мъ, който си ценял времето и го събирал в кутия. Не беше чак толкова лошо. Стефан разказа за препускането към изпит, което май се оказа сън? Не разбрахме. Това беше като вицовете, които свършват, а ти не знаеш къде да се засмееш. Наум вися по боксерки от балкона - още една "неудобна" ситуация, която сама по себе си носеше достатъчен заряд да е интересна и смешна, но не би, плюс, че момчето не беше с перфектна дикция. Казах, че става дума за разказвачи, на никой нямаше да му пука за дикцията, ако четеше това, но там се слушаше! Максим бе на фестивал, някакви хора се напушваха, а той летя напред-назад, докато накрая не успя да прелети един басейн. Джеф, въпреки че разказа изцяло на английски пак "неудобна" история, я разказа добре. Две момичета завършиха вечерта - Гергана с някакъв фентъзи ужас (не хорър, просто ужасна история, ужасно разказана) и Мария с нещо, което започваше в гълъбово синьо и не чухме как завърши, но беше импресионистично и писателско. Тя взе втората награда и публикация. Първата бе за Йордан, а третата - за Максим.
Тук аз следва само да запитам - защо? Как се оцениха разкази, които не бяха разказани добре? Няма значение как ще изглеждат на хартия, нали бяхме на лига на разказвачите...
Няма какво друго да кажа. Само - Охххххххххххххх................