Coming Back to Life

Подходящо за една нова година, нали? :)


Where were you when I was burned and broken
While the days slipped by from my window watching
Where were you when I was hurt and helpless
Because the things you say and the things you do surround me
While you were hanging yourself on someone else's words
Dying to believe in what you heard
I was staring straight into the shining sun

Lost in thought and lost in time
While the seeds of lifeand the seeds of change were planted
Outside the rain fell dark and slow
While I pondered on this dangerous but irresistible pastime
I took a heavenly ride through our silence
I knew the moment had arrived
For killing the past and coming back to life

I took a heavenly ride through our silence
I knew the waiting had begun
And headed straight..into the shining sun

Котешки миг

Как се пие вода, ако сте подрастваща котка със собствено виждане за живота и сте пропуснали уроците, в които се преподават два основни котешки закона - 1) котките мразят вода; 2) котките мразят кучета.

Първа стъпка - опитвате се да си наврете главата в тоалетната, защото там тече винаги прясна водичка и е идеалното място за пийване, за разлика от онази купичка, която ви пробутват и в която след 5 минути водата вече не може да се пие - кой пие застояла вода? Лек проблем е гладката повърхност и огромните размери на съоръжението - като е ясно, че са го правили, за да можете да си пийвате, да се бяха съобразили с някои физични закони.

Може би най-любимата ми песен на Флойд...

Превеждайки, превеждайки, и изслушах (с малки поглеждания) в ЮТюб цялото дивиди от турнето PULSE. Реших, че не е честно само на мен да ми е толкова хубаво, та споделям малко. А някой ден ще си седна и ще си го изгледам като хората от дивидито, което надлежно съм си купила, ама все не стигам до него, заедно с едно пак такова примамливо на Лед Цепелин, и още едни други такива хубавини. Кога ли ще е тоз ден :)


How I wish, how I wish you were here 
We're just two lost souls 
Swimming in a fish bowl 
Year after year

Не струва

Пишеш цяла нощ, в полусънно състояние, но не можеш да спреш, не можеш да не го напишеш. Това е опусът  на последните ти дни и месеци, на състоянията и тревогите, на невидимите препускания по невидимите пътеки, които те разкъсват невидимо. Дребен повод канализира всичко и думите се леят.
Чувстваш се екзалтиран, приятно тревожен, текстът ти блести в съзнанието ти с пречистваща красота.
Тези, които имат оношение към повода, превърнал се в гръмоотвод на бушуващата в главата ти буря, го познават толкова по-добре, че за тях това е просто един нелош текст.
Тези, които нямат оношение, си казват - и за какво да се пише за такова нещо по този начин?
В такъв случай, колкото и да е прекрасен, текстът ти всъщност не (си) струва.

Крайречно

На Р. и Б.

Видин се е вкопчил в Дунав като малко дете в полите на майка си.

Преминаваме през градовете като през картинна галерия, от която някой е махнал всички надписи. Не знаем кой е авторът, нито как се казва картината. Имаме само нейната привидност и нашето тълкувание. То може да е никакво и някакво. Красиво, грозно, интересно, налучкващо или нямащо нищо общо с реалността.

Градовете не са галерии с картини. Градовете не са каталог туристически забележителности. Градовете са.

Видин като картинна галерия.

Не знам нищо за него, освен географското му местоположение, крепостта, Дунав, двамата приятели, които са родени там, споменът как майка ми казва "Северозападнала България" и толкова. Не отварям енциклопедия. Не прочитам в интернет. Пътувам като багаж. Натъквам се на поле слънчогледи.

Сбогом, до нови срещи

Наскоро завърших превода на една книга, в която Нийл Геймън наляво и надясно ръси препратки към други писатели, които мога да нарека класици в областта на... нека не е фантастиката, нека е фантазията. Още в първите страници попадаме на изречението: "...we were on the corner of Sheckley Boulevard and Simak Street." После се появи Илюстрования човек. След малко чуденки, с редакторката ми решихме, че е добре да сложим бележка. Все пак може би не всеки е чел Бредбъри...

Това беше скоро. Скоро четох и "Нещо зло се задава". Скоро четох и "451 градуса по Фаренхайт". Скоро, в краткия си съзнателен животец. А днес, съвсем не скоро, е починал Рей Бредбъри. Хората си отиват от тази земя. Не знам дали си отиват от други. Но знам, че другите земи на Бредбъри няма да си отидат.

И все пак ми стана много, много, много мъчно. Може би заради това мимолетно докосване с моите думи до думите на Нийл, докоснали тези на Рей. Не е неуважително, че ги наричам на малки имена, те са чудесни хора.

Не обичам да говоря с цитати. Имам си мои думи. Но сега ми се иска да събера малко думи на Бредбъри за една кратка реч, която докосва мен. Надявам се да докосне и един-двамата заблудени читатели на този блог. Моля ви, четете.Има по-лоши престъпления от това да гориш книги. Едно от тях е да не ги четеш. Тези думи се припиват на Бредбъри. Всъщност са на Бродски. Но не това е важното.

We need not to be let alone. We need to be really bothered once in a while. How long is it since you were really bothered? About something important, about something real? Science-fiction balances you on the cliff. Fantasy shoves you off. Go to the edge of the cliff and jump off. Build your wings on the way down. Recreate the world in your own image and make it better for your having been here.

People ask me to predict the future, when all I want to do is prevent it. Better yet, build it. To hell with more. I want better.  

A life's work should be based on love. The good writers touch life often. The mediocre ones run a quick hand over her. The bad ones rape her and leave her for the flies. The books are to remind us what asses and fools we are. Insanity is relative. It depends on who has who locked in what cage. 

You're afraid of making mistakes. Don't be. If you hide your ignorance, no one will hit you and you'll never learn.  There was always a minority afraid of something, and a great majority afraid of the dark, afraid of the future, afraid of the past, afraid of the present, afraid of themselves and shadows of themselves. 

Не знам дали се налага да превеждам. Уточнявам, че това са отделни изречения от романи и интервюта, които събрах в последователен текст. И накрая нещо, което много ме трогна:

The women in my life have all been librarians, English teachers, or booksellers. If they couldn't speak pidgin Tolstoy, articulate Henry James, or give me directions to Usher and Ox, it was no go. I have always longed for education, and pillow talk's the best. 

Сбогом. И лятото, запушено с тапа, във виното...

Земетръсно

На пода се търкаля малка бутилка червено вино. Македонско някакво. Като опитах колко гадно беше бялото и както не обичам червено, го държа само за да не го изхвърля. Сега то самò се срина на пода, пометено от люлката на земетресението, но не се счупи. Събрах всичко друго, с което ме замери библиотеката - книга, празна бутилка (не питайте какво прави там), обеци, лак и прочее. Само то се търкаля на пода. Сякаш да не остави споменът да избледнее.
Споменът не толкова за физическото явление, а за емоционалното, психическото и психологическото. Чувствам се изтощена, самотна и малка, слаба и уплашена. Чудя се, колко ли хора днес, когато се събудят в своите незасегнати от труса зони, ще се сетят за мен и ще се обадят да видят как съм? Малка статистика с много представителни резултати.
Още една статистика - какво взех, тичайки надолу по стълбите? Какво бих взела? Какво знаех и какво не знаех? От какво ме беше повече страх, да не се срути таванът над безпомощната ми глава или че не мога да овладея ситуацията и да изляза невредима, защитена и подредена от всичко това? Защо чак пък толкова имам нужда да се сгуша на нечии мъжки гърди и в нечии прегръдки, без да има нужда от никакви чувства, просто едни силни мъжки ръце, където да намеря силата си през своята слабост. I could use a helping hug. Нищо повече. Но иди после обяснявай, че не си имала нещо друго предвид. Колко тъжен е светът с такива условности.

Ciao, bella!

Апартаментът е на около 200 метра от Ватикана. Пристигаме предиобед, оставяме багажа и се втурваме да търсим кафе - gastronomia има точно зад ъгъла. Предпочитам капучино - италианското еспресо е твърде късо за моя вкус. След два дни се прибирам по-рано от останалата част туристи в групата и с огромно удоволствие отивам пак да си взема едно капучино. Не сядам да го пия там не заради теснотията на масичките - която всъщност в моите очи е очарователен плюс - нито заради по-високата му цена, ако го пия на място, а защото за пореден път пътувам някъде заедно с работата си, която трябва да довърша "вкъщи". Дори в пластмасова чашка, капучиното е хубаво.

Когато има защо

Новият албум на Белослава, представен снощи в зала "България". Много топло и нежно преживяване. Репортажът ми за MySound:

http://mysound.bg/?act=article&id=14447




Ако не ви се клика на линк, ей го на, текста:

Влаци

От известно време бях отказала пътуването с БДЖ като вредно за здравето, особено психическото. Откакто пуснаха т.нар. "бизнес вагон" обаче има затопляне в нашите отношения. Сега, разбира се, от компанията са традиционалисти и в духа на българските (тоя път за разнообразие без европейските) ценности и следвайки изконната българска поговорка, че много хубаво не е на хубаво, такъв вагон има само по маршрута София - Бургас - София и то само в определени експреси, а именно в сутрешния "Слънчев бряг" от София до Бургас и следобедния в обратна посока (пак "Слънчев бряг"). Ако отиваш до Бургас за ден и искаш да се върнеш в рамките на 24 часа, предполагам, е добре. Ако обаче си от Бургас и искаш да отидеш до София, за да си свършиш работата за ден и да се върнеш вечерта, не става.

За какво служат мъжете

Седя си в леглото с лаптопа в скута и куче, протягащо се в най-различни пози, до мен. Лявата ръка ме боли, на опакото й има цицина - не знам защо си мисля, че "цицина" може да се използва само за главата, но това е цицина на ръката ми. Боли ме лявото рамо, боли ме левият хълбок. Лявата половина на челото ми е заменена с голяма цицина колкото малка ябълка. Не знам защо все още не е променила цвета си, очаквам утре да съм морава. Гледката ще е умопомрачителна и заслужаваща да се види. Горната част на лявата скула под окото е зачервена.

Ами да, припаднах днес и очевидно съм паднала на ляво и леко напред от стола във ветеринарния кабинет.

Еторе Скола - знаете ли го?

Обикновено при всеки филмов фестивал се засилвам да пиша тук някакви впечатления за филмите, барем успя да ориентирам някого, засега нищо не съм публикувала. И този СФФ свърши по същия начин, но тъй като от петък (ако не се лъжа) започва една ретроспектива на Еторе Скола, а имах възможност да видя 4 от филмите, така че да изпълня гражданския си дълг :) (Кой е режисьорът, ако не знаете, ще си проверите в Гугъл, нали така ;)

Един пролетен ден по шосето

Не точно по шосето, но някъде там.

Неделя. Не обичам неделите точно от времето, когато неделите означаваха край на хубавото време и подготовка за училищния понеделник, задължителното минаване през банята и шампоанът, който люти в очите, неприятни дебели хавлиени халати, къщата се изпълва с пара, като някоя клаустрофобична баня, неповторимите сигнали на "Всяка неделя", Пинко го няма, защото Събеседникът по желание се е разприказвал прекалено много, досадна вечеря, времето е притиснато между две филии, никаква свобода и козирката на седмицата не ти дава да видиш небето.

Оттогава шампоаните ми не лютят, банята мирише неземно хубаво, хавлиите ми са големи, леки и меки кърпи, телевизията е с ограничителна заповед и поне по отношение на работата ми няма никакво значение дали е понеделник или сряда. Или събота, драги братя Стругацки. Но онова отвратително чувство успява все пак да се промъкне.

И аз се боря с него по всякакви начини.

Агенция и сайт

Нашата преводаческа агенция най-накрая си има сайт:

Агенция за преводи ПроЛингва.

Ако на някого му трябва нещо за превод, с радост ще помогнем ;)

Архив, така да се каже

Намерих си много хубава група и искам да я споделя - както се казва, по-добре късно, отколкото никога (откриването й, имам предвид) :)

Archive