Има поне два поста, които трябва да напиша, защото ми е "подадена щафета" (ама не салам). И други работи, но не става - над главата ми не като дамоклев меч, ами като добре наточен сатър се полюшва наближаващия срок за предаване на незапочнатата дипломна работа (бррр) и куп нормална работа, затова само малко откъслеци - видеото към първия сингъл на Депеш от новия албум. Пак "бррр" за клипа, а песента направо и откровено много ми хареса
сряда, 25 февруари 2009 г.
четвъртък, 5 февруари 2009 г.
Прекъснатият полет
Ровичкайки в блогове, когато ми се чете нещо интересно, и следвайки линк след линк попаднах на постинг за Висоцки (неотдавна бе рожденият му ден) и линк към книгата на последната му жена, актрисата Марина Влади, за него. Лично аз винаги много съм харесвала Висоцки, но никога не съм знаела много около него, около ситуацията, когато е бил жив, почти нищо за живота му и също толкова нищо за това какъв човек е бил. Някак си, въпреки че никак не ме интересуват личностите на музикантите, чиято музика харесвам, има някои изключения и Висоцки е едно такова. Но винаги съм отлагала за "по-нататък" четенето и осведомяването, защото подозирах, че ще е много, сложно и въздействащо. Но някак си от чисто любопитство се зачетох във "Владимир или прекъснатият полет" и въпреки дедлайните и многото работа без дедлайни, не можех да спра, докато не я прочета. Книгата толкова силно ме развълнува (въпреки някои дребни недоизкусуреници при превода), че ми се ще да я споделя:
"Владимир или Прекъснатият полет", а блогът, откъдето стигнах до нея, е Блогът на Павел Николов.
"Владимир или Прекъснатият полет", а блогът, откъдето стигнах до нея, е Блогът на Павел Николов.
понеделник, 2 февруари 2009 г.
Минорно
Днес ще ни е тъжно.
Понякога си трябва.
За да не подсмърчам сама, ще помагат две разкошни песни, написани по стихове на двама мои любими поети. (Клиповете са каквито има под ръка в нета).
"Конче мое", т. Борис Христов, знаете кой пее. Мен гарантирано ме разплаква.
"Заклинание" (не "Мъко моя", нищо, че пее Петър Чернев, известен още като Петър Мъката именно поради тази песен, пята също и от баба ти Лила), т. Миряна Башева
За последно - още нещо разкошно пак до голяма степен благодарение на текста на друг невероятен поет:
"Синева", т. Павел Матев (пише, че се изпълнява от "Диана Експрес", защото тогава Васко (наричан по това време Васко Синевата, традицията повелява) е вокалист на групата. Аз лично не понасям версията на Георги Христов и още по-малко на някаква си Люси Дяковска)
Понякога си трябва.
За да не подсмърчам сама, ще помагат две разкошни песни, написани по стихове на двама мои любими поети. (Клиповете са каквито има под ръка в нета).
"Конче мое", т. Борис Христов, знаете кой пее. Мен гарантирано ме разплаква.
"Заклинание" (не "Мъко моя", нищо, че пее Петър Чернев, известен още като Петър Мъката именно поради тази песен, пята също и от баба ти Лила), т. Миряна Башева
За последно - още нещо разкошно пак до голяма степен благодарение на текста на друг невероятен поет:
"Синева", т. Павел Матев (пише, че се изпълнява от "Диана Експрес", защото тогава Васко (наричан по това време Васко Синевата, традицията повелява) е вокалист на групата. Аз лично не понасям версията на Георги Христов и още по-малко на някаква си Люси Дяковска)
събота, 31 януари 2009 г.
Краят на играта
Хайде, всичко свършва и кой - откъдето...
Да, ама не всеки е навит да си тръгне доброволно.
Колко е дълбоко отчаянието? То ли крепи основите на света? Каква е силата на инерцията да живеем? Откъде тази сила за съпротивление пред смъртта, пред нищото?
Да му се не види на Бекет, ама бърка надълбоко.
Текстът за "Краят на играта" мисля, че се получи и въпреки че някои от четящите не обичат такова линкване, няма да пействам части тук. Само ще препоръчам, в допълнение към статията, постановката на Лили Абаджиева (както, между другото, и "В очакване на Годо", за съжаление вече без покойния Димитър Манчев). Предупреждавам да не ходите неподготвени, по-тежко е, отколкото да ви удари с чорап с паве вътре в него, дългичко е ("Играта" е почти 2 часа, "Годо" не беше много по-кратък) и е абсурдизъм пар екселанс, но с това не откривам топлата вода.
И да наблегна отново - прекрасна игра на актьорите. Без залитания, без излишъци или недостатъци, те сякаш бяха едновременно калъп, в който наливат Бекет (и Лили), и мека глина, излята в калъпа на Бекет (сигурно и на Лили, но Бекет води с много дължини). Препоръчвам, ако ви се гледа висока проба актьорска игра.
П.П. Ако сте се решили, не пропускайте и "Крап" в Народния. Тук вече не става дума за паве в чорап, а за валяк.
Да, ама не всеки е навит да си тръгне доброволно.
Колко е дълбоко отчаянието? То ли крепи основите на света? Каква е силата на инерцията да живеем? Откъде тази сила за съпротивление пред смъртта, пред нищото?
Да му се не види на Бекет, ама бърка надълбоко.
Текстът за "Краят на играта" мисля, че се получи и въпреки че някои от четящите не обичат такова линкване, няма да пействам части тук. Само ще препоръчам, в допълнение към статията, постановката на Лили Абаджиева (както, между другото, и "В очакване на Годо", за съжаление вече без покойния Димитър Манчев). Предупреждавам да не ходите неподготвени, по-тежко е, отколкото да ви удари с чорап с паве вътре в него, дългичко е ("Играта" е почти 2 часа, "Годо" не беше много по-кратък) и е абсурдизъм пар екселанс, но с това не откривам топлата вода.
И да наблегна отново - прекрасна игра на актьорите. Без залитания, без излишъци или недостатъци, те сякаш бяха едновременно калъп, в който наливат Бекет (и Лили), и мека глина, излята в калъпа на Бекет (сигурно и на Лили, но Бекет води с много дължини). Препоръчвам, ако ви се гледа висока проба актьорска игра.
П.П. Ако сте се решили, не пропускайте и "Крап" в Народния. Тук вече не става дума за паве в чорап, а за валяк.
четвъртък, 29 януари 2009 г.
Колизей
Човек като започне да си гради реноме, трябва да е последователен. Явно е, че се заяждам за език и слово, тъй да се каже, да продължавам без да се стеснявам - отдавна чака ред да се вреди една мисъл моя, сега й е времето, в подходящата обстановка на наножиците.
Аз в Рим не съм ходила, за съжаление, но някой ден се надявам да променя този факт. Обаче така внезапно, превеждайки си едни неща, се натъкнах на Колизея. Не да съм се блъснала в него или да съм го видяла на филм, ставаше дума за Брус Ли (а за него ще стане дума в друг пост) и как снимал в Рим един филм (отчасти). И се сетих един приятел и колега ми разказваше, как превеждайки (мисля, епизод от прекрасно решените да се казват "Мегаструктури" - не винаги крайният резултат е плод на преводачески напъни, както ще спомена след малко) си, както си му е редът, после актьорите (те винаги знаят как е най-добре да се каже и промени, просто да се чудиш защо не са станали преводачи) си променили Колизей на Колизеум. Че що пък да не? То е логично, нали? Така трябва да е, не за друго, ами защото на английски така се пише. Може би и на немски, а, както знаем, Римската империя си е патила от германски племена, та мнението им трябва да се взима предвид, най-вече в българския.
Казват, че имало правописни речници, но особено най-пълният (и срамно остарял) става идеално да се затиска зелето в бидона.
Защо толкова се пеня за един Колизей? Защото непосредствено до него се нарежда примерно Изис. Сещате ли се коя? Ще подскажа, това е Изида, ама по ингилизки. Плътно зад нея крачи Плато. А, не вярвате? Виждала съм го, вярно, в документалка за пирати, ама и те са хора, може да са чели Платон навремето. Виж, Плуто още не съм виждала, но и за това има време.
Изписах сто неща, а всъщност само ми е интересно защо така лесно Колизеят мина под ножа?
Аз в Рим не съм ходила, за съжаление, но някой ден се надявам да променя този факт. Обаче така внезапно, превеждайки си едни неща, се натъкнах на Колизея. Не да съм се блъснала в него или да съм го видяла на филм, ставаше дума за Брус Ли (а за него ще стане дума в друг пост) и как снимал в Рим един филм (отчасти). И се сетих един приятел и колега ми разказваше, как превеждайки (мисля, епизод от прекрасно решените да се казват "Мегаструктури" - не винаги крайният резултат е плод на преводачески напъни, както ще спомена след малко) си, както си му е редът, после актьорите (те винаги знаят как е най-добре да се каже и промени, просто да се чудиш защо не са станали преводачи) си променили Колизей на Колизеум. Че що пък да не? То е логично, нали? Така трябва да е, не за друго, ами защото на английски така се пише. Може би и на немски, а, както знаем, Римската империя си е патила от германски племена, та мнението им трябва да се взима предвид, най-вече в българския.
Казват, че имало правописни речници, но особено най-пълният (и срамно остарял) става идеално да се затиска зелето в бидона.
Защо толкова се пеня за един Колизей? Защото непосредствено до него се нарежда примерно Изис. Сещате ли се коя? Ще подскажа, това е Изида, ама по ингилизки. Плътно зад нея крачи Плато. А, не вярвате? Виждала съм го, вярно, в документалка за пирати, ама и те са хора, може да са чели Платон навремето. Виж, Плуто още не съм виждала, но и за това има време.
Изписах сто неща, а всъщност само ми е интересно защо така лесно Колизеят мина под ножа?
наножици
Как бихте прочели горното?
Първият поглед към тази дума ми създава усещането за настръхнали таралежи.
Но нека си представим следното - вие сте (или ние сме, все тая) водещи (водещ, водеща, може и водещо) в сутрешно предаване по радио. Дали са ни да четем разни неща я като новини, я като любопитни факти, между песните и рекламите. Не сме длъжни да знаем всичко, разбира се, но пък и радиоводещите сигурно минават през разни цедки, докато ги "селектират" за тази много отговорна работа - да забавляваш хора... по радиото... сутрин най-често в задръстванията... не е шега работа, нали.
И четете (четем) някакъв материал, в който не само, че се споменава горната дума, ами е и ключова, сиреч се повтаря няколко пъти. Как бихте я прочели?
Колежката от някакво си радио, някакво от разклоненията на Дъ Войс, я чете тъпо, но упорито на-ножици. Т.е. с ударение на "О". Чудих се аз какви са тия ножици, докато не загрея, като навлязохме малко в темата, че става въпрос за нано-жици. Да, думата е странна. Nanowires може да е супер, ама wires има и други значения на български, аз бих се постарала да си поблъскам главата повече, за да намеря по-хубав превод. Обаче да приемем, че хората, специалисти по нанотехнологиите, са си решили да се казва така. Не можеш тук нищо да кажеш, ако ще да си най-великият преводач, защото е специфичен термин.
Чудя се само цедките преди назначаването на радиоводещи дали не прецеждат общата им култура...
Първият поглед към тази дума ми създава усещането за настръхнали таралежи.
Но нека си представим следното - вие сте (или ние сме, все тая) водещи (водещ, водеща, може и водещо) в сутрешно предаване по радио. Дали са ни да четем разни неща я като новини, я като любопитни факти, между песните и рекламите. Не сме длъжни да знаем всичко, разбира се, но пък и радиоводещите сигурно минават през разни цедки, докато ги "селектират" за тази много отговорна работа - да забавляваш хора... по радиото... сутрин най-често в задръстванията... не е шега работа, нали.
И четете (четем) някакъв материал, в който не само, че се споменава горната дума, ами е и ключова, сиреч се повтаря няколко пъти. Как бихте я прочели?
Колежката от някакво си радио, някакво от разклоненията на Дъ Войс, я чете тъпо, но упорито на-ножици. Т.е. с ударение на "О". Чудих се аз какви са тия ножици, докато не загрея, като навлязохме малко в темата, че става въпрос за нано-жици. Да, думата е странна. Nanowires може да е супер, ама wires има и други значения на български, аз бих се постарала да си поблъскам главата повече, за да намеря по-хубав превод. Обаче да приемем, че хората, специалисти по нанотехнологиите, са си решили да се казва така. Не можеш тук нищо да кажеш, ако ще да си най-великият преводач, защото е специфичен термин.
Чудя се само цедките преди назначаването на радиоводещи дали не прецеждат общата им култура...
петък, 23 януари 2009 г.
Красотата спи
От сума ти време седи една чернова за представлението "Одисей" на Теди Москов в Театъра на Армията и така и си остана ненаписана. Затова ще я вмъкна в сегашния пост, касаещ "Красотата спи", пак на Теди, но в Малък градски. Тъй като, по незнайни причини, премиерата мина без пресконференция, се порових из Гугъл и гледам, че вече е била поставяна на сцената на Варненски куклен театър. Та сега това явно е софийската премиера.
Представлението е типично за Москов, разпознава се от километри, че е негово. С една колежка обсъждахме след спектакъла и тя каза, че й е харесало повече от "Одисей". При мен сякаш се получи обратното. Уговорката е, че аз много харесвам работата на Теди Москов и дори когато представлението не ме поразява като нещо уникално и велико в цялостта си, съществуват достатъчно отделни елементи, за да съм доволна, че съм го гледала, а често и да го гледам пак.
Гледахме "Одисей" на премиера, по време на която Теди си седеше в залата и непрекъснато се намесваше, спектакълът още не беше доизкусурен. Това създаде много странен краен резултат и със сигурност е много по-различно от завършеното представление. Може би по този начин по-лесно се разкриваха кодовете на режисьора, препратките, идеите и изобщо човек се оправяше по-лесно из цялата мешаница. Чух, че сега, когато се играе без "участието" на Теди, било далеч по-безинтересно. Това предстои да се види.
"Красотата спи" за мен беше по-малко резултатна откъм "разбиране". Имаше някои персонажи, които все още не схващам какво представляваха и защо бяха там. Иначе играта между "Спящата красавица", фройдистката теория за сънищата, намесата на "Сън в лятна нощ" и сигурно още доста неща, бе доста приятна за гледане. Отново имаме типичните скечови елементи, директна препратка към "Улицата" с небезизвестния епизод, когато Мая Новоселска, чистачка в агенция за "розов телефон" си говори с Лафазанов и двамата се представят за снажни и високи и красиви, а после се срещат в парка и накрая, когато се отдалечават, са сплескани като кюфтета... Имаме една роза, която много ми напомня за Розата от Малкия принц, въпреки че май никъде в спектакъла не се спомена това (и по-добре). Имаме принц и принцеса и от плоскостта на приказката с целувката се извъртаме към плоскостта на "роди ме, мамо, с късмет, па ме хвърли на смет" и изгодната женитба за принц. Имаме жена, която иска дете, неродена мома и нероден Петко. И още - "Госпожиците от Авиньон" и един доста вулгарен Пикасо, квадратни глави и квадратни светове, затворнически решетки, които възпроизвеждат музика, малко Шекспир (за къде без него), малко смърт.
Изобщо - хубав спектакъл, наситен с хрумвания и все пак пронизан от една идея - смърт/сън/мечта/реалност - сливането, разминаването, превръщането.
За актьорите мога да кажа само добри думи, въпреки че Александър Кадиев (по-известен като "синът на Катето Евро") ми хареса много повече в "Великолепният рогоносец" на Мариус. Светлана Янчева играеше така, че на моменти ми се струваше, че на сцената е Мария Каварджикова. Същия глас, същата интонация - ще ми се да разбера дали е нарочно.
Представлението е типично за Москов, разпознава се от километри, че е негово. С една колежка обсъждахме след спектакъла и тя каза, че й е харесало повече от "Одисей". При мен сякаш се получи обратното. Уговорката е, че аз много харесвам работата на Теди Москов и дори когато представлението не ме поразява като нещо уникално и велико в цялостта си, съществуват достатъчно отделни елементи, за да съм доволна, че съм го гледала, а често и да го гледам пак.
Гледахме "Одисей" на премиера, по време на която Теди си седеше в залата и непрекъснато се намесваше, спектакълът още не беше доизкусурен. Това създаде много странен краен резултат и със сигурност е много по-различно от завършеното представление. Може би по този начин по-лесно се разкриваха кодовете на режисьора, препратките, идеите и изобщо човек се оправяше по-лесно из цялата мешаница. Чух, че сега, когато се играе без "участието" на Теди, било далеч по-безинтересно. Това предстои да се види.
"Красотата спи" за мен беше по-малко резултатна откъм "разбиране". Имаше някои персонажи, които все още не схващам какво представляваха и защо бяха там. Иначе играта между "Спящата красавица", фройдистката теория за сънищата, намесата на "Сън в лятна нощ" и сигурно още доста неща, бе доста приятна за гледане. Отново имаме типичните скечови елементи, директна препратка към "Улицата" с небезизвестния епизод, когато Мая Новоселска, чистачка в агенция за "розов телефон" си говори с Лафазанов и двамата се представят за снажни и високи и красиви, а после се срещат в парка и накрая, когато се отдалечават, са сплескани като кюфтета... Имаме една роза, която много ми напомня за Розата от Малкия принц, въпреки че май никъде в спектакъла не се спомена това (и по-добре). Имаме принц и принцеса и от плоскостта на приказката с целувката се извъртаме към плоскостта на "роди ме, мамо, с късмет, па ме хвърли на смет" и изгодната женитба за принц. Имаме жена, която иска дете, неродена мома и нероден Петко. И още - "Госпожиците от Авиньон" и един доста вулгарен Пикасо, квадратни глави и квадратни светове, затворнически решетки, които възпроизвеждат музика, малко Шекспир (за къде без него), малко смърт.
Изобщо - хубав спектакъл, наситен с хрумвания и все пак пронизан от една идея - смърт/сън/мечта/реалност - сливането, разминаването, превръщането.
За актьорите мога да кажа само добри думи, въпреки че Александър Кадиев (по-известен като "синът на Катето Евро") ми хареса много повече в "Великолепният рогоносец" на Мариус. Светлана Янчева играеше така, че на моменти ми се струваше, че на сцената е Мария Каварджикова. Същия глас, същата интонация - ще ми се да разбера дали е нарочно.
Сънчо
Явно напоследък е тръгнало да пускам постове с клипчета. Но какво път...
Аз си нямам телевизор и не знам сега преди новините по БНТ (или както сега се казва Канал 1, знам ли вече как го кръстиха) дали дават Сънчо. Но дори да го дават, сигурно е нещо, което няма да ми хареса. Сетих се днес от поста на Петър Събев за анимационните филмчета и почнах да ровичкам из нета - и си намерих на едно място всичките (поне така се надявам) шапки на Сънчо. Помня, че имаше пролетна и зимна, есенна и лятна... Оказва се, че е имало празнична също. Ето една пролетна, а другите - тук.
Аз си нямам телевизор и не знам сега преди новините по БНТ (или както сега се казва Канал 1, знам ли вече как го кръстиха) дали дават Сънчо. Но дори да го дават, сигурно е нещо, което няма да ми хареса. Сетих се днес от поста на Петър Събев за анимационните филмчета и почнах да ровичкам из нета - и си намерих на едно място всичките (поне така се надявам) шапки на Сънчо. Помня, че имаше пролетна и зимна, есенна и лятна... Оказва се, че е имало празнична също. Ето една пролетна, а другите - тук.
Пьотр Налич - Guitar
Тъкмо се канех да пиша нещо, но попаднах на много приятно забавно клипче, така че ще го споделя, а писането - после 
петък, 16 януари 2009 г.
Открийте разликите
Попаднах на нещо много приятно, открадвам си го от Петър Събев:
Разбира се, това може да стане една много сериозна тема за музиката и музикалните фрагменти, които свирят на "тънките ни струни", обаче - някой друг път. Много се размрънках напоследък, така че се надявам това да ви усмихне, какво усмихна мен. Ми така де
Разбира се, това може да стане една много сериозна тема за музиката и музикалните фрагменти, които свирят на "тънките ни струни", обаче - някой друг път. Много се размрънках напоследък, така че се надявам това да ви усмихне, какво усмихна мен. Ми така де
четвъртък, 15 януари 2009 г.
In memoriam - Димитър Манчев
Почина любимият ми Димитър Манчев - такива неща никога не са очаквани, но този път е съвсем неочаквано за мен. Много криво ми става... лека му пръст. Публикувам съобщението на Сатиричния театър:
На 14 януари 2009 г. ни напусна големият български актьор Димитър Манчев.
Любимец на поколения зрители. Една от най-ярките звезди на българския театър.
Целият му театрален творчески път е на сцената на Сатиричния театър.
До последната си роля той остана верен на любимия си театър – Сатирата.
Поклон и аплодисменти.
Димитър Манчев е роден на 17 юли 1934 година в София.
Изиграл е над 150 роли в театъра, киното и телевизията.
Едни от най-запомнящите му се роли на сцената на Сатирата са:
Коваджик („Свинските опашчици” от Я. Дитл), Щатала („Смъртта на Тарелкин” от Сухово – Кобилин), г-н Фратю („Чичовци” от Ив. Вазов), Хесапов („Островът” от Борис Априлов), Оргон („Тартюф” от Молиер), Булингер („Швейк през Втората световна война” от Брехт), Гечев („Римска баня” от Ст. Стратиев), Гаврил („Януари” от Й. Радичков), Угаров („Провинциални анекдоти” от Ал. Вампилов), Кметът („От много ум... вражалец” от Ст. Л. Костов), Гушак („Лов на диви патици” от А. Вампилов), Кросното („Сън в лятна нощ” от Шекспир), Барах („Принцеса Турандот” от К. Гоци), Данко Харсъзина („Господин Балкански” от Г. Данаилов), Методи („Одисей пътува за Итака” от К. Илиев), О`Хара („Арсеник и стари дантели” от Дж. Кесълринг), Яковлев („Фалшивата монета” от М. Горки), Сорин („Чайка” от А. П. Чехов), Уилфред Бонд („Квартет” от Роналд Харвуд) и др.
Последната роля на Димитър Манчев е Поцо („В очакване на Годо” от С. Бекет, постановка Лилия Абаджиева) през 2008 г.
Поклонението ще бъде на 16 януари /петък/ от 12 ч. във фоайето на Сатиричния театър.
За ходенето на театър
Въпреки че го пиша след поста за скъпия ни Димитър Манчев (ужасно е, когато осъзнаваш, че никога повече...), ще го мушна по-надолу, защото тази тема не заслужава да засенчва такъв талантлив актьор, било то и в последния му път.
За какво иде реч - ами за театър. Мислех си вчера, че има няколко от премиерните постановки по софийските театри, за които исках да напиша, но нещо ги пропуснах. Не, че се смятам за експерт, никак даже, но обичам да гледам, съпреживявам и пиша за театър, та да си начеша крастата Имам свои виждания за писането за театър, или, ако щете, театралната критика. За такава може би все още не е правилно да говоря, но съм се амбицирала, защитя ли си дипломната по превод (което хипотетично е възможно да стане април, при все, че още не съм написала дори и един ред от нея), да се поинтересувам в дълбочина каква точно е магистратурата, имаща нещо общо с театралната критика в НАТФИЗ (дочувам нещо като "театрален мениджмънт" и се чудя). Лично аз не целя да пиша като за сп. "Театър" или в. "Култура" - нямам нищо против академичния стил, но не ми се ще да се напъхвам в тези дрешки. От друга страна направо си ме отблъсква писането от сорта "гледах и ми хареса, ама защо - не знам". Стремя се да пиша на ниво средно между разбираемото за широка публика споделяне на впечатления и задълбочения анализ на драматургично, сценично и каквото още съществува ниво. За да ме разбират хората какво пиша, от една страна, и от друга - за да има това написано все пак някаква стойност.
Както и да е, отплеснах се, за друго ми беше думата. Попаднах случайно на блогове, където се споменаваше инициативата "Блогъри отиват на театър" (мисля, че така беше) и покрай това се замислих. Театърът отдавна е в подем - залите са пълни, поставят се какви ли не пиеси, текат ремонти, проекти и какво ли още не. Модерно е да се ходи на театър, театри не са били закривани, за разлика от кина, имаме си местна продукция, поставят се и класически и модерни чужди автори, актьори се превръщат в звезди и се пренасят на телевизионния екран - оправдано или не...
Но общата картинка на мен ми изглежда малко в сиви краски. Защото не се сещам за повече от 2-3 силни постановки в последно време и то с уговорката, че изобщо не се сещам за помитаща и разтърсваща такава (не съм гледала "Родилно петно", за която чувам превъзходни отзиви). Не се сещам за нова "звезда", поразила ме с таланта си. За потресаваща българска пиеса. Има, разбира се, много добри неща, ала за които като кажеш "много добри" следва "обаче" и уточнения. Има неща, които на фона на останалото изпъкват и поради липса на по-добро започваш да възприемаш като върхове по-високи от това, което са си. Има и купчини награди, които се връткат и насосват според зависи. Изобщо за мен положението не е "Култура по време на криза", каквото е мотото на предстоящия Софийски театрален салон, а по-скоро театралната култура в криза.
Имах преди време интервю със Стефан Вълдобрев и когато го питах за това, той каза (цитирам по памет): "А по-добре ли е както преди, докато салоните бяха празни?"
Кое е по-добре, да имаме пълни салони и не особено качествена продукция на сцена, или добри постановки, гледани от 5-10 души в залата? Мисля, че нито едно от двете. Защото преди премиерата на "Нора" в Армията (не блестяща с нищо постановка според мен с неудачен избор на Анастасия Ингилизова за главната роля) чаках отвън и видях как две двойки влязоха "да видят какво дават" и после си излязоха с някакво сумтене и репликата "абе що да не му идем на едно кино".
Нищо лошо няма в това ходенето на театър да е модерно. Нито пък в това да излезеш без предварително да знаеш какво ще гледаш (само че напоследък билетите предварително се разпродават и е трудно). Просто ми е мъчно, че нивото на постановките пада, сякаш се прави това, което ще се гледа лесно и ще се хареса на публиката. А освен такива спектакли трябва да има и такива, които да "вдигат нивото" на самата публика, да я "образоват", колкото и претенциозно да звучи това, да й задават някакви стандарти. Гледам сега случайно по БиТиВи анонсче за "Колекцията" на Пинтър в Армията и Нети обяснява, как софийската публика (поради по-големият избор) започнала да си подбира на какво да ходи и да гледа неща, в които има баланс между смешното и трагичното. Абе не съм много съгласна, ама айде...
Та - хубаво е да се ходи на театър, много даже. Ще ми се просто културата на публиката да вземе да започне да се вдига, за да има по-високи изисквания от театралите и съответно те да предлагат по-качествени неща. Омагьосан кръг се получава малко, но ужасно се дразня, когато публиката в залата реагира на елементарни смешки, плосковати похвати, телевизионни прийоми от типа "кучето на Павлов" - наложени от телевизионния екран стандарти за комичното, когато на определен тип жест или интонация, публиката реагира със смях или ръкопляскане, най-често поради вдигането на светещ знак в студиото, които режисира реакцията й. Много мога да пиша още по темата за неадекватното поведение на публиката в залата, което за мен е голям проблем именно заради занижаването на стандартите, но то си е за отделен пост, който не знам кога ще напиша.
За какво иде реч - ами за театър. Мислех си вчера, че има няколко от премиерните постановки по софийските театри, за които исках да напиша, но нещо ги пропуснах. Не, че се смятам за експерт, никак даже, но обичам да гледам, съпреживявам и пиша за театър, та да си начеша крастата
Имам свои виждания за писането за театър, или, ако щете, театралната критика. За такава може би все още не е правилно да говоря, но съм се амбицирала, защитя ли си дипломната по превод (което хипотетично е възможно да стане април, при все, че още не съм написала дори и един ред от нея), да се поинтересувам в дълбочина каква точно е магистратурата, имаща нещо общо с театралната критика в НАТФИЗ (дочувам нещо като "театрален мениджмънт" и се чудя). Лично аз не целя да пиша като за сп. "Театър" или в. "Култура" - нямам нищо против академичния стил, но не ми се ще да се напъхвам в тези дрешки. От друга страна направо си ме отблъсква писането от сорта "гледах и ми хареса, ама защо - не знам". Стремя се да пиша на ниво средно между разбираемото за широка публика споделяне на впечатления и задълбочения анализ на драматургично, сценично и каквото още съществува ниво. За да ме разбират хората какво пиша, от една страна, и от друга - за да има това написано все пак някаква стойност.Както и да е, отплеснах се, за друго ми беше думата. Попаднах случайно на блогове, където се споменаваше инициативата "Блогъри отиват на театър" (мисля, че така беше) и покрай това се замислих. Театърът отдавна е в подем - залите са пълни, поставят се какви ли не пиеси, текат ремонти, проекти и какво ли още не. Модерно е да се ходи на театър, театри не са били закривани, за разлика от кина, имаме си местна продукция, поставят се и класически и модерни чужди автори, актьори се превръщат в звезди и се пренасят на телевизионния екран - оправдано или не...
Но общата картинка на мен ми изглежда малко в сиви краски. Защото не се сещам за повече от 2-3 силни постановки в последно време и то с уговорката, че изобщо не се сещам за помитаща и разтърсваща такава (не съм гледала "Родилно петно", за която чувам превъзходни отзиви). Не се сещам за нова "звезда", поразила ме с таланта си. За потресаваща българска пиеса. Има, разбира се, много добри неща, ала за които като кажеш "много добри" следва "обаче" и уточнения. Има неща, които на фона на останалото изпъкват и поради липса на по-добро започваш да възприемаш като върхове по-високи от това, което са си. Има и купчини награди, които се връткат и насосват според зависи. Изобщо за мен положението не е "Култура по време на криза", каквото е мотото на предстоящия Софийски театрален салон, а по-скоро театралната култура в криза.
Имах преди време интервю със Стефан Вълдобрев и когато го питах за това, той каза (цитирам по памет): "А по-добре ли е както преди, докато салоните бяха празни?"
Кое е по-добре, да имаме пълни салони и не особено качествена продукция на сцена, или добри постановки, гледани от 5-10 души в залата? Мисля, че нито едно от двете. Защото преди премиерата на "Нора" в Армията (не блестяща с нищо постановка според мен с неудачен избор на Анастасия Ингилизова за главната роля) чаках отвън и видях как две двойки влязоха "да видят какво дават" и после си излязоха с някакво сумтене и репликата "абе що да не му идем на едно кино".
Нищо лошо няма в това ходенето на театър да е модерно. Нито пък в това да излезеш без предварително да знаеш какво ще гледаш (само че напоследък билетите предварително се разпродават и е трудно). Просто ми е мъчно, че нивото на постановките пада, сякаш се прави това, което ще се гледа лесно и ще се хареса на публиката. А освен такива спектакли трябва да има и такива, които да "вдигат нивото" на самата публика, да я "образоват", колкото и претенциозно да звучи това, да й задават някакви стандарти. Гледам сега случайно по БиТиВи анонсче за "Колекцията" на Пинтър в Армията и Нети обяснява, как софийската публика (поради по-големият избор) започнала да си подбира на какво да ходи и да гледа неща, в които има баланс между смешното и трагичното. Абе не съм много съгласна, ама айде...
Та - хубаво е да се ходи на театър, много даже. Ще ми се просто културата на публиката да вземе да започне да се вдига, за да има по-високи изисквания от театралите и съответно те да предлагат по-качествени неща. Омагьосан кръг се получава малко, но ужасно се дразня, когато публиката в залата реагира на елементарни смешки, плосковати похвати, телевизионни прийоми от типа "кучето на Павлов" - наложени от телевизионния екран стандарти за комичното, когато на определен тип жест или интонация, публиката реагира със смях или ръкопляскане, най-често поради вдигането на светещ знак в студиото, които режисира реакцията й. Много мога да пиша още по темата за неадекватното поведение на публиката в залата, което за мен е голям проблем именно заради занижаването на стандартите, но то си е за отделен пост, който не знам кога ще напиша.
сряда, 14 януари 2009 г.
А утрините тук са тихи...
Сутрин, розовеещ хоризонт в процеждаща се между сградите сивота - колкото да покаже къде е изток и нищо повече, дори не си дава труда да изиграе някакъв изгрев. Слънцето се е запиляло нейде по топлите екваториални морета и януарският ден започва на safe mode с минималното количество светлина, расейваща се по всички закони на дифузията и дори осмозата, просмукваща се и изчезваща в пъплещите из улиците сиви и черни одежди. Сутрин за шапка от лисица, топли кожени ръкавици и дълъг шал, за горещ душ, горещо кафе и зачервена до уши в усмивка печка с дърва. Котката спи на съвършен кравай. Сутринта е тиха, кратковременно парче безвремие, което се топи като късче полярен лед в чаша хладка тъга.
събота, 20 декември 2008 г.
Опасни желания, боза и Мерилиън
Току-що наплюх една от двете постановки, които гледах вчера. Постарах се да не е много гадно, въпреки че когато излязох от залата бях съкрушена колко безсмислен и никакъв е този спектакъл. Не е лошо направен, и това е най-неприятното, не мога да кажа, че е некадърна или лоша постановка. Просто е куха, празна, безсмислена. "Опасни желания" в Сатирата.
След това беше "Крадецът на праскови". Олеле...
За него - отделен материал и отделен пост.
А това, което исках да кажа е, че си седя в кухнята, кучето е сложило глава в скута ми, превеждам си и духалката прави стаята много топла, доста топла дори за мен, която съм прословута със зиморничавостта си. И изведнъж тапата на бутилката с боза изхвърча!
Това незначително на пръв поглед събитие всъщност крие дълбок смисъл, а именно - има надежда! Бях се отчаяла от бозите, които след една седмица на слънце пак не докарват и намек за онази резливост, която аз толкова обичам. Но в това шише пред мен става нещо, има вътре някой жив дрожд
А в понеделник ще интервюирам Стив Хогарт от Мерилиън, моля, ако някой се сеща някакви въпроси, да даде едно рамо, моментът с измислянето на въпроси за интервю ме докарва до тих ужас и скръб.
След това беше "Крадецът на праскови". Олеле...
За него - отделен материал и отделен пост.
А това, което исках да кажа е, че си седя в кухнята, кучето е сложило глава в скута ми, превеждам си и духалката прави стаята много топла, доста топла дори за мен, която съм прословута със зиморничавостта си. И изведнъж тапата на бутилката с боза изхвърча!
Това незначително на пръв поглед събитие всъщност крие дълбок смисъл, а именно - има надежда! Бях се отчаяла от бозите, които след една седмица на слънце пак не докарват и намек за онази резливост, която аз толкова обичам. Но в това шише пред мен става нещо, има вътре някой жив дрожд
А в понеделник ще интервюирам Стив Хогарт от Мерилиън, моля, ако някой се сеща някакви въпроси, да даде едно рамо, моментът с измислянето на въпроси за интервю ме докарва до тих ужас и скръб.
неделя, 14 декември 2008 г.
Суинг до дупка
Ако не се стегна да напиша две думи тук, ще си откарам още един месец без пост. После ще ми трябват ножици, за да срежа завесите от паяжини, провиснали из това местенце. Комбинцията от много работа и много време за нас с любимия води до занемаряване на желанието да пишеш разни неща в блога. Не е на добре това, затуй - две думи за снощния концерт на Cherry Poppin' Daddies.
Това, че не пиша в блога изобщо не означава, че ми е минало желанието да пиша, затова освен към екипа на Metal Katehizis, се присламчих към екипа и на MySound, и така се озовах на концерта на суинг-величията, подгряван от КГБ и Шкода. Като цяло впечатленията ми са изключително положителни - обожавам да се намирам на концерт, където музиката те хваща, не те пуска и те кара да танцуваш, да танцуваш, да танцуваш. Много обичам да танцувам, за който не знае. Ама много. Жалко е, че няма много къде, но както и да е. Приятно беше, че емоцията бе споделена с любимия човек, че срещнах много познати, че видях и слушах прекрасни музиканти, че публиката беше много отзивчива и явно й се хареса.
Вечерта завърши в... Black Lodge. Където почитаха паметта на вокалиста на Death, починал на същата дата преди години. Много мъчно ми стана за човека. Пускаха доволно количество песни на Death, а една инструментална композиция точно, когато си тръгвахме, направо си ми и хареса (слушам дет и блек най-вече с голяма доза интерес и любопитство, образователно-познавателно, един вид, та когато открия нещо, което да ми "пасне" и да ми хареса без условности, съм направо щастлива. А условностите са, че обикновено всичко ми харесва, освен вокала...). Само че ми се спеше нещо, та приключихме вечерта малко след два. А ми се спеше, защото някак си успях в четвъртък и петък да навъртя 18 часа непрекъсната работа на компютъра, предшествана от театрална премиера, урок и още работа. Мисля повече да не повтарям това упражнение.
Хайде сега да вземат да отворят и нормално място за по-тежка музика и в Бургас - не знам кое ще е по-резултатно, да пиша на Дядо Коледа или на Арменския поп...
Това, че не пиша в блога изобщо не означава, че ми е минало желанието да пиша, затова освен към екипа на Metal Katehizis, се присламчих към екипа и на MySound, и така се озовах на концерта на суинг-величията, подгряван от КГБ и Шкода. Като цяло впечатленията ми са изключително положителни - обожавам да се намирам на концерт, където музиката те хваща, не те пуска и те кара да танцуваш, да танцуваш, да танцуваш. Много обичам да танцувам, за който не знае. Ама много. Жалко е, че няма много къде, но както и да е. Приятно беше, че емоцията бе споделена с любимия човек, че срещнах много познати, че видях и слушах прекрасни музиканти, че публиката беше много отзивчива и явно й се хареса.
Вечерта завърши в... Black Lodge. Където почитаха паметта на вокалиста на Death, починал на същата дата преди години. Много мъчно ми стана за човека. Пускаха доволно количество песни на Death, а една инструментална композиция точно, когато си тръгвахме, направо си ми и хареса (слушам дет и блек най-вече с голяма доза интерес и любопитство, образователно-познавателно, един вид, та когато открия нещо, което да ми "пасне" и да ми хареса без условности, съм направо щастлива. А условностите са, че обикновено всичко ми харесва, освен вокала...). Само че ми се спеше нещо, та приключихме вечерта малко след два. А ми се спеше, защото някак си успях в четвъртък и петък да навъртя 18 часа непрекъсната работа на компютъра, предшествана от театрална премиера, урок и още работа. Мисля повече да не повтарям това упражнение.
Хайде сега да вземат да отворят и нормално място за по-тежка музика и в Бургас - не знам кое ще е по-резултатно, да пиша на Дядо Коледа или на Арменския поп...
вторник, 11 ноември 2008 г.
...и старото - или как се ядосах на БДЖ (отново)
Опитвам се да намеря определение за БДЖ, което напълно да удовлетвори желанието ми с една дума да ги окачествя, етикетирам и повече да не се занимавам с тях, а да ги оставя да си гният някъде далеч из кътчетата на съзнанието ми, до които рядко се докосвам, ама не мога. Трудна работа е да се обхване такава тотална некадърност.
Проблемът, който предизвика моя гняв, може да се стори на мнозина незначителен. Става дума за превоз на домашно животно. Само че, дори никога да не ви се наложи да се сблъскате с него, той все пак е показателен за високото ниво на хаос и неорганизираност, което цари в милия ни превозвач.
И нещо любопитно: 13:40 тръгва бърз влак от София за Бургас. Стига за 7 часа и 25 минути.
В 15:55 тръгва УБВ, сиреч ускорен бърз влак, или наричан по-често "експрес". Стига за 7 часа и 35 мин. Ми...
Така, животни. Някога, преди години, се пътуваше по следния начин - купуваш билет "дом. животно" (половин цена) и пътуваш втора класа, като ако пътниците в купето не са съгласни, си длъжен да се изнесеш с кучето на края на вагона. И всичко си беше мирно, тихо и ОК. Сега, след птичия грип, някои гении в железниците са решили "всичко под ножа". Първоначалната тотална забрана за превоз на животни е премахната, обаче какво точно е положението сега - никой не знае.
На гишето в бюро "Рила", където чинно отивам да си купя билет за домашно животно, след като съм се запознала със сайта на БДЖ и съм видяла, че доскорошното изискване големи ловни породи да пътуват в клетка в товарните вагони вече го няма, ми казват, че не могат да ми издадат билет, ако не им дам номер на ветеринарно уверение, че кучето е здраво. Компютърът го искал, иначе не може да влезе до издаване на билет. Ясно, ще се разкарваме сто пъти, нищо ново.
Емвам се, отивам при ветеринаря ми и му обяснявам. Той ме гледа и вика: "Аз за пръв път чувам за това, освен това не мога да ти издам такова нещо, защото не съм държавна ветеринарна служба, а и те няма да ти издадат, номер на паспорт има само на международните паспорти. Освен ако не ти искат номера на чипа." (Вярно, че е задължителен и вярно, не сме си сложили още, но смятам скоро. Само че служителката не искаше номер на чип, а на уверение, после каза, че може на паспорт - просто някакъв номер искаше жената).
Обади се ветеринарят в държавна вет. служба, оттам казаха, че за пръв път чуват такова нещо.
Обади се на гарата. Оттам му казаха, че няма нужда от такова свидетелство!!!, обаче кучето трябва да пътува в клетка в товарния...
Пита се в задачката - как да си купя билет, като искат номер, който никой не може да ми предостави?
Как да разбера коя наредба е актуалната?
Как да знам кондукторът в какво настроение ще е? Като бобът, дето се гласях да го хвърлям, го сварихме отдавна...
П.С. При все това чета по кучешките форуми за хора, които са си пътували с куче дори без билет съвсем спокойно, за служителки, които на въпроса може ли кучето да се качи в спален вагон, са отвърнали "Само да не ви види шафнера". Аз лично съм пътувала с кучо в спален, само че сме били двама човека, купували сме си и третото, празно място, че и подкуп на шафнера сме давали...
Проблемът, който предизвика моя гняв, може да се стори на мнозина незначителен. Става дума за превоз на домашно животно. Само че, дори никога да не ви се наложи да се сблъскате с него, той все пак е показателен за високото ниво на хаос и неорганизираност, което цари в милия ни превозвач.
И нещо любопитно: 13:40 тръгва бърз влак от София за Бургас. Стига за 7 часа и 25 минути.
В 15:55 тръгва УБВ, сиреч ускорен бърз влак, или наричан по-често "експрес". Стига за 7 часа и 35 мин. Ми...
Така, животни. Някога, преди години, се пътуваше по следния начин - купуваш билет "дом. животно" (половин цена) и пътуваш втора класа, като ако пътниците в купето не са съгласни, си длъжен да се изнесеш с кучето на края на вагона. И всичко си беше мирно, тихо и ОК. Сега, след птичия грип, някои гении в железниците са решили "всичко под ножа". Първоначалната тотална забрана за превоз на животни е премахната, обаче какво точно е положението сега - никой не знае.
На гишето в бюро "Рила", където чинно отивам да си купя билет за домашно животно, след като съм се запознала със сайта на БДЖ и съм видяла, че доскорошното изискване големи ловни породи да пътуват в клетка в товарните вагони вече го няма, ми казват, че не могат да ми издадат билет, ако не им дам номер на ветеринарно уверение, че кучето е здраво. Компютърът го искал, иначе не може да влезе до издаване на билет. Ясно, ще се разкарваме сто пъти, нищо ново.
Емвам се, отивам при ветеринаря ми и му обяснявам. Той ме гледа и вика: "Аз за пръв път чувам за това, освен това не мога да ти издам такова нещо, защото не съм държавна ветеринарна служба, а и те няма да ти издадат, номер на паспорт има само на международните паспорти. Освен ако не ти искат номера на чипа." (Вярно, че е задължителен и вярно, не сме си сложили още, но смятам скоро. Само че служителката не искаше номер на чип, а на уверение, после каза, че може на паспорт - просто някакъв номер искаше жената).
Обади се ветеринарят в държавна вет. служба, оттам казаха, че за пръв път чуват такова нещо.
Обади се на гарата. Оттам му казаха, че няма нужда от такова свидетелство!!!, обаче кучето трябва да пътува в клетка в товарния...
Пита се в задачката - как да си купя билет, като искат номер, който никой не може да ми предостави?
Как да разбера коя наредба е актуалната?
Как да знам кондукторът в какво настроение ще е? Като бобът, дето се гласях да го хвърлям, го сварихме отдавна...
П.С. При все това чета по кучешките форуми за хора, които са си пътували с куче дори без билет съвсем спокойно, за служителки, които на въпроса може ли кучето да се качи в спален вагон, са отвърнали "Само да не ви види шафнера". Аз лично съм пътувала с кучо в спален, само че сме били двама човека, купували сме си и третото, празно място, че и подкуп на шафнера сме давали...
понеделник, 10 ноември 2008 г.
Новото
Това местенце, което преди беше джаз клуб "Сачмо бой", а преди това, ако не се лъжа, "Stateside", явно е орисано да е нещо като музикален клуб. Което ми се струва доста странно, предвид, че хич не го бива за тая работа. Ходила съм по веднъж в предишните му превъплъщения - един път за Кръпката, когато заведението бе с американски дрешки, и веднъж за джаз формация, която не помня вече каква беше, но си спомням, че в менюто спокойно се мотаеха разни неща за хапване и си поръчах сармички. Въпреки че бе джаз клуб, те си бяха много хубави. Като оставим настрана менюто, в този клуб е почти невъзможно да видиш кой свири, освен ако не си от малкото щастливци, успели да се набутат около възтесничкото пространство край "сцената", или нямаш някаква гледка през нещата, подобни на амбразури, или ако превидливо не си си монтирал система от огледала тип "перископ".
Сега мястото се казва "The Black Lodge" (това май беше бещо от Туин Пийкс) и е метъл кръчма. Или бар, не съм много на "ти" с класификацията. Амбразурите са неизползваеми за гледане, защото са запълнени със живописни скелети, черепи и прочее подходящ интериор. Местенцето си е пипнато и, честно казано, не е много скъпо. На откриването в събота беше тотален фраш, само че не мисля, че ще продължи да е така, ако входът не продължи да е безплатен. Тоест, не знам дали планират там да свирят групи. Ако малко от малко се съобразят със специфичната лабиринтоподобна специфика на интериора, едва ли.
Личи си обаче, че собствениците са се постарали (до колкото знам, има силно бургаско участие), даже много сладко на входа раздаваха едни такива мини значки с логото на клуба (което е доста добре изрисувано). Направо се почувствах пренесена набързичко в олд-скуул дните на събиране на значки и изрезки от "Браво". Има хитри графити насам-натам, разни чаршафи на групи по ужасно ниския тава и мебелировка, която, ако не ме лъже паметта, е останала от джаз-превъплъщението. Поради ниския таван и тоталната липса на вентилация (а и да е имало, е била в отпуск на откриването явно), както и поради факта, че около 99% от посетителите пушат, скоро обстановката става задушевна и при малко повече желание можеш да си отрежеш парченце от напоения с дим въздух и без проблем да си го носиш у дома, да си подпираш вратата.
Както и да е. Да му е честито на ново заведение, обаче ми е мъчно, че така и не може да се направи едни що-горе свестен клуб за български групи, където да не се настъпват петимата, успели да се нагъчкат вътре, по мазолите, или пък който да не прилича на катакомбите на 18-та градска... А още по-мъчно ми е, че не е ясно ако се направи едно прилично местенце, дали българските групи ще събират достатъчно публика. Не знам какво става напоследък, заради многото концерти на големи чужди групи ли е, за какво ли, но наблюдавам едно отдръпване от концерти на родни - и то добри - банди. Защо е несъвместимо съвместното съществуване на чужда и родна сцена у нас? И защо когато някоя група (независимо дали българска или чужда) вземе, че направи два концерта в интервал по-малък от няколко месеца, веднага се надига ропот. За чуждите групи - до кога ще ги гледаме тия, за българските - тия навсякъде се бутат... Чудна работа.
Сега мястото се казва "The Black Lodge" (това май беше бещо от Туин Пийкс) и е метъл кръчма. Или бар, не съм много на "ти" с класификацията. Амбразурите са неизползваеми за гледане, защото са запълнени със живописни скелети, черепи и прочее подходящ интериор. Местенцето си е пипнато и, честно казано, не е много скъпо. На откриването в събота беше тотален фраш, само че не мисля, че ще продължи да е така, ако входът не продължи да е безплатен. Тоест, не знам дали планират там да свирят групи. Ако малко от малко се съобразят със специфичната лабиринтоподобна специфика на интериора, едва ли.
Личи си обаче, че собствениците са се постарали (до колкото знам, има силно бургаско участие), даже много сладко на входа раздаваха едни такива мини значки с логото на клуба (което е доста добре изрисувано). Направо се почувствах пренесена набързичко в олд-скуул дните на събиране на значки и изрезки от "Браво". Има хитри графити насам-натам, разни чаршафи на групи по ужасно ниския тава и мебелировка, която, ако не ме лъже паметта, е останала от джаз-превъплъщението. Поради ниския таван и тоталната липса на вентилация (а и да е имало, е била в отпуск на откриването явно), както и поради факта, че около 99% от посетителите пушат, скоро обстановката става задушевна и при малко повече желание можеш да си отрежеш парченце от напоения с дим въздух и без проблем да си го носиш у дома, да си подпираш вратата.
Както и да е. Да му е честито на ново заведение, обаче ми е мъчно, че така и не може да се направи едни що-горе свестен клуб за български групи, където да не се настъпват петимата, успели да се нагъчкат вътре, по мазолите, или пък който да не прилича на катакомбите на 18-та градска... А още по-мъчно ми е, че не е ясно ако се направи едно прилично местенце, дали българските групи ще събират достатъчно публика. Не знам какво става напоследък, заради многото концерти на големи чужди групи ли е, за какво ли, но наблюдавам едно отдръпване от концерти на родни - и то добри - банди. Защо е несъвместимо съвместното съществуване на чужда и родна сцена у нас? И защо когато някоя група (независимо дали българска или чужда) вземе, че направи два концерта в интервал по-малък от няколко месеца, веднага се надига ропот. За чуждите групи - до кога ще ги гледаме тия, за българските - тия навсякъде се бутат... Чудна работа.
сряда, 5 ноември 2008 г.
Memories
Предизвикаха ме и аз най-накрая се наканих. Пу, пу! Играта тръгва оттук и се пита:
Само се чудя, ако рeшите някой ден да пишете мемоари…
Как бихте ги нарекли?
На кого бихте ги посветили?
Какви щяха да са първите няколко изречения?
Как бих ги нарекла... Интересното на заглавието на мемоарите е, че трябва да обхваща някак си целия живот. Така че от моментното ми положение трудно мога да реша как бих ги нарекла. Може би I Followed the Sun. Не знам как ще реша проблема с англоезичното заглавие, намигване към песента на Бийтълс... Но не мисля, че ще имам такъв проблем - не вярвам някога да напиша мемоари :)
На кого бих ги посветила - ще ми се да отговоря - на никого. В живота си съм се и ще се посвещавам на когото трябва, а мемоарите да ги чете който иска и да не са обвързани с тежки посвещения.
Първите няколко изречения? Много труден въпрос. Изобщо как може човек да говори за мемоарите си, когато е толкова в началото? Писането на мемоари изисква да застанеш на някоя по-височка скала, както си се приближил към края на пътя, да се огледаш добре назад, да изсинтезираш каквото има за изсинтезиране, да изкристализираш каквото има за изкристализиране, да скриеш това, да премълчиш онова, да подчертаеш третото, да си спомниш както ти хареса четвъртото или както - дори и неизгодно, но пък откровено - е било, петото... И от това ще знаеш как да започнеш. Заглавията и началните думи изплуват в главата ми след като вече знам за какво ще пиша. Сега не знам за какво ще пиша. Но все пак, ако много се наложи да измисля, сигурно ще е нещо такова: "Един ден през самотния октомври листата лежаха в меката слънчева светлина..."
Я да предизвикам аз наш Съзерцател. Бих предизвикала Хейзъл, но знам, че тя няма да пише
вторник, 4 ноември 2008 г.
Киномания 2008
Задава се тазгодишната Киномания. Потърсих сайт, защо не намерих - не знам. Иначе безплатната програма я видях и си взех една, да се ориентирам не в друго, а какви филми ще превеждам. За сега са ми стоварили цели 7 (седем). Процентно хич не е зле, мисля. И трите за танго - при кого да идат, ако не при мен, а, питам аз!
Като изключим тези филми, едва ли ще гледам други. Въпреки че много ми се щеше да видя "Завръщане в Брайдсхед". Книгата ми е толкова любима и все не мога да си я намеря да си я купя (рожденият ми ден не е скоро, ама други празници се задават, ако някоя добра душа си търси повод да ми я подари ). Но напоследък гледам само филмите, които превеждам...
Както и да е. Има и други филми, които ми представляват интерес: Одисеята, Бежар, "Влюбените животни" (ех, този ако можех да го превеждам... няма и думичка в него!), "Другия", филмите за Мик Джагър и Джордж Майкъл, продължението на "Ирония на съдбата" и прочее.
Хайде да ходим на кино!
Като изключим тези филми, едва ли ще гледам други. Въпреки че много ми се щеше да видя "Завръщане в Брайдсхед". Книгата ми е толкова любима и все не мога да си я намеря да си я купя (рожденият ми ден не е скоро, ама други празници се задават, ако някоя добра душа си търси повод да ми я подари
). Но напоследък гледам само филмите, които превеждам...Както и да е. Има и други филми, които ми представляват интерес: Одисеята, Бежар, "Влюбените животни" (ех, този ако можех да го превеждам... няма и думичка в него!), "Другия", филмите за Мик Джагър и Джордж Майкъл, продължението на "Ирония на съдбата" и прочее.
Хайде да ходим на кино!
понеделник, 3 ноември 2008 г.
Народното творчество
Спектакълът на Камен Донев исках да гледам отдавна, но все се разминавах. За представлението на 1 ноември се докопах до билети и искам набързо да споделя впечатления, докато не съм се разсеяла прекалено 
Малко късничко се усетих, че представлението е в тази голяма зала, защото тематично се свързва с Деня на будителите. И понеже беше и събота, самата аз не се бях светнала, че имам празник, тъй да се каже. А празниците трябва да се уважават!
Харесвам Камен Донев в амплоато му "а ла Улицата". Харесвам го от там, а това лято като ми пуснаха и брътвежите на инж. Донев, съвсем ме спечели. До толкова, че да забравя опитите му да играе в "Трамвай "Желание". Не, че не играе добре (аз мисля съм писала тук за постановката на Крикор Азарян, че може и за тази на Пернишкия театър, която стоически изтърпях). Просто не е за тази роля. Не, не го сравнявам с Марлон Брандо, който в ролята на Стан е шеметен и помитащ и отстъпва само на мадам Лий, която играе просто неописуемо. Но не говорех за филма, а за Камен Донев. Ами старае се, ама не се получава. Та така. Иначе за "даскал" много го бива.
Спектакълът за мен е нещо страхотно. Изброявам вкратце и синтезирано защо:
- ненатоварващ абсурдистки хумор, който не те кара да се смееш през сълзи и не те замисля. Не, че има нещо лошо в това, просто понякога е хубаво да се посмееш просто така. Терапевтично.
- страшно много вложени усилия и любов. Когато това се вижда, няма как да не стане хубаво нещо.
- народните танци са ми слабост.
- тъкмо когато беше на ръба да омръзне, направи завой, а после и приключи.
- забележителен финал. Няма да разкривам какъв, само ще кажа, че имаше цитат от Булгаков. А това е достатъчно да ме спечели и то много.
- има потенциал наистина да събуди интерес към народното творчество, в частност - танците.
- има потенциал да замисля, все пак.
- няма ли да е хубаво да има малко повече лудост и цвят в живота ни...
Не смея да кажа, че го препоръчвам, защото имаше хора, на които никак, ама никак не им хареса. Аз този факт още не мога да си го обясня
снимка: Владимир Зенкевич
Малко късничко се усетих, че представлението е в тази голяма зала, защото тематично се свързва с Деня на будителите. И понеже беше и събота, самата аз не се бях светнала, че имам празник, тъй да се каже. А празниците трябва да се уважават!
Харесвам Камен Донев в амплоато му "а ла Улицата". Харесвам го от там, а това лято като ми пуснаха и брътвежите на инж. Донев, съвсем ме спечели. До толкова, че да забравя опитите му да играе в "Трамвай "Желание". Не, че не играе добре (аз мисля съм писала тук за постановката на Крикор Азарян, че може и за тази на Пернишкия театър, която стоически изтърпях). Просто не е за тази роля. Не, не го сравнявам с Марлон Брандо, който в ролята на Стан е шеметен и помитащ и отстъпва само на мадам Лий, която играе просто неописуемо. Но не говорех за филма, а за Камен Донев. Ами старае се, ама не се получава. Та така. Иначе за "даскал" много го бива.
Спектакълът за мен е нещо страхотно. Изброявам вкратце и синтезирано защо:
- ненатоварващ абсурдистки хумор, който не те кара да се смееш през сълзи и не те замисля. Не, че има нещо лошо в това, просто понякога е хубаво да се посмееш просто така. Терапевтично.
- страшно много вложени усилия и любов. Когато това се вижда, няма как да не стане хубаво нещо.
- народните танци са ми слабост.
- тъкмо когато беше на ръба да омръзне, направи завой, а после и приключи.
- забележителен финал. Няма да разкривам какъв, само ще кажа, че имаше цитат от Булгаков. А това е достатъчно да ме спечели и то много.
- има потенциал наистина да събуди интерес към народното творчество, в частност - танците.
- има потенциал да замисля, все пак.
- няма ли да е хубаво да има малко повече лудост и цвят в живота ни...
Не смея да кажа, че го препоръчвам, защото имаше хора, на които никак, ама никак не им хареса. Аз този факт още не мога да си го обясня
снимка: Владимир Зенкевич
понеделник, 13 октомври 2008 г.
Златно
Октомври е прекрасен. Синьо, жълто-оранжево и бяло. Красота.
Небето е обърнат спокоен вир, дълбок и ведър.
Слънцето не се скъпи и в лъчите му още се прокрадва неизличената нотка лято.
Листата се сипят разточително.
Високо в небето се белва силует на птица, блясва мъничък самолет, младият сняг по върховете искри, белите стени на сградите и топлите шепи на сателитните чинии са се потопили до бездиханност в слънце.
Хоризонтът срамежливо се оттегля зад сино-сивкави воали мъглица, скривайки в ръкавите си някой хълм, някое поле, малко сгради, понякога цяла планина.
Всичко плува.
В безвремието на летните следобедни мигове, хванати точно между топлите камилски гърбици на обрасли със сиво-зеленикави остри треви дюни, задъхани от емоция, от топлина, от размаха на пространството, от разточителното разхищение на време и пространство. Точно както най-скъпата и фина копринена дреха минава през скептичното око на мъничък пръстен, така тези мигове бият битието ми с помитащите криле на задморска птица, обещаващи вечност, а побиращи се в малкото квадратче от тиктакане - секундите се отронват от устните на времето и се нареждат в геометрични форми, в които се наливаме ние самите и застиваме като недокоснати картини от течно стъкло.
Октомври ме връхлетя, целуна и вместо да отлети, оставяйки след себе си меката тъга на въздишката, се заседя. Кафе с шоколад и аромат на бадеми, пържени филийки сутрин, гледам слънцето в очите. Моето слънце.
Мигове с цвят на прозрачен мед. Ставам прозрачна и заприличвам на пчелно крилце, хванато в капана на кехлибарна смола. Златна отвътре, отвън, светлината преминава през мен, завихря се, пробягва по кожата ми и я превръща в оризова хартия, излъчваща следобедна сладост.
В един момент разбираш, че си се бил загубил и сега отново намираш себе си. И се чувстваш цял.
В един момент разбираш, че си се плъзнал по занемаряващата плоскост на подразбирането и сега отново си връщаш радостта от откривателството.
В един момент разбираш, че в теб блика извор жива вода.
Тези моменти се подреждат в кротката геометричност на погледа и очертават рамката, през която се вижда квадратчето синьо, слънчево жълто, ослепително бяло. Лято. Есен. Слънце. Гледаш на света през нея, поток от златиста светлина.
Октомври. Златен.
Небето е обърнат спокоен вир, дълбок и ведър.
Слънцето не се скъпи и в лъчите му още се прокрадва неизличената нотка лято.
Листата се сипят разточително.
Високо в небето се белва силует на птица, блясва мъничък самолет, младият сняг по върховете искри, белите стени на сградите и топлите шепи на сателитните чинии са се потопили до бездиханност в слънце.
Хоризонтът срамежливо се оттегля зад сино-сивкави воали мъглица, скривайки в ръкавите си някой хълм, някое поле, малко сгради, понякога цяла планина.
Всичко плува.
В безвремието на летните следобедни мигове, хванати точно между топлите камилски гърбици на обрасли със сиво-зеленикави остри треви дюни, задъхани от емоция, от топлина, от размаха на пространството, от разточителното разхищение на време и пространство. Точно както най-скъпата и фина копринена дреха минава през скептичното око на мъничък пръстен, така тези мигове бият битието ми с помитащите криле на задморска птица, обещаващи вечност, а побиращи се в малкото квадратче от тиктакане - секундите се отронват от устните на времето и се нареждат в геометрични форми, в които се наливаме ние самите и застиваме като недокоснати картини от течно стъкло.
Октомври ме връхлетя, целуна и вместо да отлети, оставяйки след себе си меката тъга на въздишката, се заседя. Кафе с шоколад и аромат на бадеми, пържени филийки сутрин, гледам слънцето в очите. Моето слънце.
Мигове с цвят на прозрачен мед. Ставам прозрачна и заприличвам на пчелно крилце, хванато в капана на кехлибарна смола. Златна отвътре, отвън, светлината преминава през мен, завихря се, пробягва по кожата ми и я превръща в оризова хартия, излъчваща следобедна сладост.
В един момент разбираш, че си се бил загубил и сега отново намираш себе си. И се чувстваш цял.
В един момент разбираш, че си се плъзнал по занемаряващата плоскост на подразбирането и сега отново си връщаш радостта от откривателството.
В един момент разбираш, че в теб блика извор жива вода.
Тези моменти се подреждат в кротката геометричност на погледа и очертават рамката, през която се вижда квадратчето синьо, слънчево жълто, ослепително бяло. Лято. Есен. Слънце. Гледаш на света през нея, поток от златиста светлина.
Октомври. Златен.
четвъртък, 9 октомври 2008 г.
петък, 3 октомври 2008 г.
Смъртта и момичето
Бялото изпъква по-добре на черен фон. Често добрите постъпки могат да се оценят само ако са редом с лоши. Без лошото няма да знаем колко хубаво е хубавото.
И така нататък.
Да.
И после той казва: "Жалко, че без смъртта не можеш да оцениш живота".
Не.
Бялото, което изпъква на фона на черното (и черното, което е още по-тъмно на фона на бялото), доброто на фона на злото и обратното - единството на противоположностите, вечната истина, движеща света, ин и ян, горе и долу, тук и там, напред и назад, вътре и вън, все едно, все едно, все едно - крайностите, които съществуват единствено в обединението си. Това всеки го знае и в момент от живота си си дава ясна сметка за него.
Смъртта, смъртта обаче...
Смъртта не е противоположност. Не и на живота. Смъртта е продължение, а аз пиша баналности. Но така е то (простете). Не случайно тя е царство. Не точка, не финални надписи, отдаващи заслуженото на режисьора на тъй наречения наш живот и на главните герои в него, дошли да ядат жито и да палят свещи в последната сцена. Не опънат транспарант с надпис: "Welcome, Wilkommen, Добро пожаловать!" над входа на прословутия хотел, където "you can check in any time you like, but you can never leave". Point of (k)no(wn) return.
Не.
Тя е царство - подземно под опеката на Хадес или райско под управлението на ангелската коалиция, просто отвъдно, ситуирано в посока "отвъд пясъците" под диктатурата на хунтата на Сет, реещо се нейде из етера при свободното управление на върхушката на Один и консилиум едрогърди вакханки... тя е поток светлина, река на забравата... тя има измерение в пространството и времето. Не може да е противоположното на живота, освен ако не е негов огледален образ, а от това всяка религия много щателно се е пазила, защото не си е работа.
Смъртта, нарамила косата, яхнала коня и пуснала забралото, че напоследък алергиите от цветния прашец не подминават никого, а под тая коса бая нацъфтели треви ще паднат...
Плаках едва когато видях баба да лежи сред купища цветя, отслабнала от болестта. Стана ми страшно, но не се уплаших от това, което видях, а от осъзнаването на "никога вече". Никога вече няма да мога да й кажа това. Няма да види правнучета. Никога няма да мога да взема рецептата за онази баница. Няма да може да дойде на сватбата ми (тези неща осмисляха живота й). Безсилието. Непоправимостта. Изплъзнала се е нишката от ръцете ми.
И разбрах, че плача най-вече за себе си. Нещата, които аз няма повече да мога да направя. С нея, за нея. Мъчно ми беше най-вече за мен. А баба лежеше спокойна.
Смъртта имаше много за вършене. Цяла върволица ритуали - закован пирон, премитане след изнасянето, камък... Жито. С тънкото си стъбълце, с дребното си зърно, свързало двата свята - долния и горния. Мъртвия и живия.
Свързва последователности, без да обединява противоположности.
Моментът на смъртта е момент на преход, когато нишката пропада в друго ниво. Ако има такова. Ако не - в небитието. Което не може да е противоположното на битието, защото "има" може да е противоположно на "няма" и "нещо" - на "нищо", но животът не е просто "има" и "нещо", самият живот е единството на "има" и "няма", на "нещо" и "нищо" в едно. И ако смъртта е неговата противоположност, то тук няма как да теглим прост и удобен паралел с добро и лошо. Няма как да се улесним.
Смъртта не случайно в човешката история е място. От което все някой някога се възражда.
А иначе нас ни боли. Заради самите нас. Заради това, което ние сме загубили и което няма да имаме.
А баба спи и сънува младото жито, защото знае как да шепне на кълновете.
И така нататък.
Да.
И после той казва: "Жалко, че без смъртта не можеш да оцениш живота".
Не.
Бялото, което изпъква на фона на черното (и черното, което е още по-тъмно на фона на бялото), доброто на фона на злото и обратното - единството на противоположностите, вечната истина, движеща света, ин и ян, горе и долу, тук и там, напред и назад, вътре и вън, все едно, все едно, все едно - крайностите, които съществуват единствено в обединението си. Това всеки го знае и в момент от живота си си дава ясна сметка за него.
Смъртта, смъртта обаче...
Смъртта не е противоположност. Не и на живота. Смъртта е продължение, а аз пиша баналности. Но така е то (простете). Не случайно тя е царство. Не точка, не финални надписи, отдаващи заслуженото на режисьора на тъй наречения наш живот и на главните герои в него, дошли да ядат жито и да палят свещи в последната сцена. Не опънат транспарант с надпис: "Welcome, Wilkommen, Добро пожаловать!" над входа на прословутия хотел, където "you can check in any time you like, but you can never leave". Point of (k)no(wn) return.
Не.
Тя е царство - подземно под опеката на Хадес или райско под управлението на ангелската коалиция, просто отвъдно, ситуирано в посока "отвъд пясъците" под диктатурата на хунтата на Сет, реещо се нейде из етера при свободното управление на върхушката на Один и консилиум едрогърди вакханки... тя е поток светлина, река на забравата... тя има измерение в пространството и времето. Не може да е противоположното на живота, освен ако не е негов огледален образ, а от това всяка религия много щателно се е пазила, защото не си е работа.
Смъртта, нарамила косата, яхнала коня и пуснала забралото, че напоследък алергиите от цветния прашец не подминават никого, а под тая коса бая нацъфтели треви ще паднат...
Плаках едва когато видях баба да лежи сред купища цветя, отслабнала от болестта. Стана ми страшно, но не се уплаших от това, което видях, а от осъзнаването на "никога вече". Никога вече няма да мога да й кажа това. Няма да види правнучета. Никога няма да мога да взема рецептата за онази баница. Няма да може да дойде на сватбата ми (тези неща осмисляха живота й). Безсилието. Непоправимостта. Изплъзнала се е нишката от ръцете ми.
И разбрах, че плача най-вече за себе си. Нещата, които аз няма повече да мога да направя. С нея, за нея. Мъчно ми беше най-вече за мен. А баба лежеше спокойна.
Смъртта имаше много за вършене. Цяла върволица ритуали - закован пирон, премитане след изнасянето, камък... Жито. С тънкото си стъбълце, с дребното си зърно, свързало двата свята - долния и горния. Мъртвия и живия.
Свързва последователности, без да обединява противоположности.
Моментът на смъртта е момент на преход, когато нишката пропада в друго ниво. Ако има такова. Ако не - в небитието. Което не може да е противоположното на битието, защото "има" може да е противоположно на "няма" и "нещо" - на "нищо", но животът не е просто "има" и "нещо", самият живот е единството на "има" и "няма", на "нещо" и "нищо" в едно. И ако смъртта е неговата противоположност, то тук няма как да теглим прост и удобен паралел с добро и лошо. Няма как да се улесним.
Смъртта не случайно в човешката история е място. От което все някой някога се възражда.
А иначе нас ни боли. Заради самите нас. Заради това, което ние сме загубили и което няма да имаме.
А баба спи и сънува младото жито, защото знае как да шепне на кълновете.
неделя, 28 септември 2008 г.
Crematory, тъй да се каже
Аз тук защо не пиша често напоследък? Не знам.
Но снощи имаше концерт, за който много искам да напиша поне набързо, защото за много хубавите неща си заслужава да се говори. Крематори (което всъщност се произнася Кремътъри, ама кой ти забелязва) направиха един разкошен концерт в зала "Христо Ботев". Пак по тарикатски ще метна линк към статията си, а и колегите са писали доста подробно за протичането на мероприятието, аз отново искам да подчертая колко съм доволна от организацията от страна на Art BG, много е приятно да се работи с тях. Много беше трогващо и топлото отношение на групата към феновете, както и искреността им във всичко, умението им да се забавляват и това, че го предаваха на хората около тях. Първоначално се бях настроила доста негативно, като им бях видяла какви са им изискванията за престоя в София, но после ПРката разказваше как са обикаляли по кръчмите и какви душици са, като видях малката розова принцеса със заглушителите на ушите как прекара целия концерт на сцената - ама това е толкова разкошно, отпред някакви гърмят, трещят, реват, джаскат се, мятат се, а тя зад целия джангър се кефи и щрака с фотоапаратчето... като ги гледах след концерта как се отнасяха към публиката, как не отказаха нито един автограф или снимка с фен, как се изсипаха в "Строежа" и там се изпоснимаха с всички желаещи, а беше невероятна гъчканица, да му се не види, как си приказваха с който им висваше на главите да си приказват, как се забавляваха... Много ме спечелиха за каузата си.
Иначе концертът го изгледах както си му е редът - три песни през визьора на фотоапарата - и пак никакви хубави снимки не станаха, писна ми! - и после останалото до сцената, ама встрани. Хубавичко си подивях там (в рамките на приличното де) - дори така отстрани, където периферното зрение непрекъснато улавя движещите се напред-назад носещи вода, сок и какво ли не към сцената хора, емоцията и зарядът на концерта ме заливаха на талази. Както в началото щях да умра от студ на празните трибуни в празната зала, където кукнах още в 4:30, като съвестен журналист, така към края бях благодарна, че се сетих да си облека все пак тенисчица под якето и жилетката.
Снимки ще взема да кача по-късно, при все че нещо не се получиха, но някои на подгряващите станаха сносни (само на The Revenge Project, всъщност, Hyperborea ги изгледах от трибуните, все още леко зъзнеща).
А всъщност най-хубавото беше цялостното усещане за вечерта - концертът, организацията, мотаенето преди това, когато се запознах с колеги, гледната точка към самия концерт, мотаенето след това, тъпканицата в "Строежа", която всъщност ми хареса, "Малибу" и сода, разговорът по време на първото питие. И най-вече съпреживяването на почти всеки момент с моя Мъж с главна буква, моя Човек със също толкова главна, той - моят ангел с тъмно крило, което свети за мен в мрака. И се усмихва спокойно, докато аз диво подскачам на - да, добре, признавам си - The Fallen.
петък, 19 септември 2008 г.
Marillion, Yes...
Да, радвам се, че Мерилиън ще дойдат в София през февруари. Гледах ги на миналото турне в Мюнхен, ще се радвам да ги видя пак.
В същото време обаче с Йес, които обичам малко повече, стават неприятни неща и ми е доста криво. Наскоро в медиите писаха, че групата няма да чака Джон Андерсън да се възстанови от здравословните си проблеми и почва турне без него. А той писа това по-долу в майспейса си - гадно...
Friday, September 19, 2008
| "Not Yes" September 18, 2008 |
Абонамент за:
Публикации (Atom)