четвъртък, 29 ноември 2007 г.

Ден за почивка

Вчера, а като гледам часовника, направо онзиден, си казвам: "Аз мога или не мога" и обявих деня за почивен. Не, че сутринта не бях врътнала вече две образователни единици с учениците, но това не го броим. Просто реших, че няма да превеждам и няма да мисля за работа. По-точно, няма да мисля какво и за кога имам да свърша. Грабнах пинсетата и огледалото, да въведа малко порядък в тез писани вежди гайтанови, размазах се под душа, после едно гости по женски на Ели, после един театър, който се оказа и превъзходна комедия, после хапнах и после заспах. 
Чувствах се лека като перце от това, че мисълта ми съзнателно 
заобикаля тресавището, наречено "план-график", а именно - трябва да пишеш статия за театъра, трябва да преведеш тая книга, тоя филм, трябва да оправиш тоя куп неща за университета, да се обадиш на този, на онзи, на третия, на петия, да уредиш тези акредитации, да провериш, напишеш, свършиш... Съзнателното игнориране бе пълна почивка.
Днес, за сравнение, също почти нищо не свърших - помотах се малко, разхождах един час кучето, свърших няколко организационни дреболии, пропуснах един университетски ден, минах да взема касети за работа, да платя едни поръчани ДВДта, да помрънкам по време на "Лига на разказвачите" в Грамофон (ако още веднъж чуя, че Радослав Парушев, когото открито и отговорно заявявам, че не мога да дишам, е "лошото момче на българската литература", ще си направя ритуални оригами ;). Харакирито нивгаш не ми е било страст.) И през цялото време си мислех за статията, която трябва да напиша и филма, който трябва да преведа, за десетките неща за вършене утре. И изобщо не си починах.

На всичкото отгоре на тая Лига имаше един пределно симпатичен младеж, точно мой тип. Ама като си нямам грам идея как стават тия работи, тъй си и остана неосъществено нашето запознанство ;) И после - що си тръгваш сега? Ами - отвръщам аз - аз работя нощем... :-O Така де, ей ме на, чашата мляко с какао и я да видим сега лесно ли се пише за хубави спектакли. (Ако някой се интересува - не, много е трудно.)  

понеделник, 26 ноември 2007 г.

Раз, два, пълна кошница

Има хора, които могат да разказват толкова увлекателно, че да те пленят на мига и да те подтикнат да вършиш наглед безумни неща. Има хора, които са толкова склонни да бъдат пленявани и омагьосвани, че само се оглеждат за подходяща възможност, защото животът им се осмисля от такива безумни неща. Когато преставител на първата и представител на втората група се срещнат, не знам за първия, но втория потрива ръце и преминава в действие, след което се чувства много добре.
Пример: прочетох в блога на Алвин за една книга и написаното от Алвин толкова ме грабна, че тръгнах да си я поръчвам на прима виста, без да я взема първо от някой да прочета, да видя дали ще ми хареса. Ползвам услугите на Мобилис, много съм доволна от тях. Те да вземат да имат още книги на Уортън, аз да взема да си ги поръчам всичките. Клик, клик, готово. Седем броя. Едно от щастливите ми числа. Чакам ги до края на седмицата.
Чувствам се превъзходно. Дано и книгите ми харесат.
А преди няколко дни спорихме защо съм си купувала книги и най-вече - оригинални дискове. Сетих се в този контекст, но това е предмет на друга тема, че настроението й няма да е така лежерно.

My winter storm

Не, това не е пост за Таря или за Найтуиш. Седя и чакам ученичката ми да дойде и се ядосвам, че брат ми е оставил отворен буркан с туршия в кухнята, където за момента е работния ми "кабинет" и съответно цялата кухня мирише на оцет. Как ми се иска ремонтът на стаята-хол да приключи по-бързо и да си водя вече уроците в подходяща обстановка...
И отварям прозореца, за да намаля концентрацията на оцетени пари, а ме връхлита.... нещо. В първия момент помислих, че на светлината на уличните лампи виждам как вятърът разнася с бясна скорост талази мъгла, после, че е много силен дъжд, докато не осъзнах, че край лицето ми прелитат бесни снежинки. Тъкмо днес си мрънках наум, че само вали ли, вали, а сняг няма.
Може би утре този сняг ще се стопи, а може да стане голяма пречка и хората да не могат да се движат. Вторият вариант, колкото и да е бедствен, ми харесва. Ще си стоя в къщи и ще снегувам. Толкова обичам зиме да има сняг, много сняг, да затрупа и да имаш пълното основание да се сгушиш, да се покриеш, да се притаиш. Жалко, че не спим зимен сън - усещам как през зимата имам нужда от дебела снежна покривка, за да презаредя. Аз, която съм луда по лятото, обожавам зимата. Няма думи, или поне още не съм ги намерила, с които да изразя чувството пред покрито с непокътнат сняг поле, проснало се в замръзнала тишина до където поглед стига, пресечено едва забележимо от нечии птичи стъпки или заешки следи, пробито на две-три места от черни силуети на кльощави дървета с бели калпаци. И отгоре блести примижаващо зимно слънце. Безмерно спокойствие. Или пък се спуска синеещ здрач. Почти непоносима, просмукваща се самотна тъга. Понякога отминавам, за да остане непокътната белота още малко, понякога я набраздявам цялата - в зависимост от настроението. Но във всеки един случай снегът действа пречистващо, без празни приказки. Имам нужда от тази снежна покривка, миналата година в началото на пролетта, с която и без друго имаме обтегнати отношения, се чувствах изморена и мръсна.

Навън виелицата се вихри. Забелязала съм не само у себе си, че човек обича стихиите. Катаклизмите. Природната ярост. Дали ги обичам, защото мога да си го позволя, защитена от не-знам-колко камерната дограма и изолацията на покрива?

вторник, 20 ноември 2007 г.

Йон, без кита


Може и да се казва Джон, но не сме малко хората, които сме решили да му казваме Йон и това си е. Малкият човек с големия глас. Това съм го чувала за доста музиканти, на прима виста се сещам за Дио, но важи с пълна сила за Йон Андерсън. Няма да се отплесвам в подробности, които ПР-ите явно смятат за важни, та разпращат преди концертите - къде отседнал, какво си поръчал за ядене, пък за пиене, пък какво искал, пък какво не искал... Осем часа на 14 ноември, зала "Универсиада" е смутително празна. Аз си знаех, че няма да има много хора, но все пак! Пространството пред сцената е заето от редове столове с кодовото име "оркестрина", където също присъствието е доста рехаво, но за мой късмет и удоволствие се намират неколцина приятели, заели ключови места на първия ред. Което означава, че ще мога да си седя там и да снимам, вместо да клеча или стърча като щъркел на първите песни. Обект на шегички е листа с надпис "Джейн Андерсън", положен на първия стол. Оказва се обаче, че именно там си седна жената на Йон - мило миньонче, която не свали очи от него през целия концерт и си припяваше песните му. Някак много мило ми стана.
Предвид че тя си седеше най-спокойно сред феновете, не бе изненадващо и че на сцената Йон излезе съвсем сам и така до края. Компания му правиха само акустична китара, миди китарата и пиано за едно медли. Концерт за глас. Толкова. Изумителен е, като начало, потенциалът на гласа на Йон, изумително е и в каква форма беше тази вечер. Гласът на прогресива, го наричат приятелите ми. Гласът на кристала, бих казала аз. Ако кристалът можеше да пее, сигурно би звучало подобно. С някакъв звънлив, фино режещ момент на ръба на възприятието, обгърнат от толкова звънкост и мекота, че ти иде да се гмурнеш в него. Както ти иде да се хвърлиш презглава в белите облаци, които се кълбят под теб, надникнеш ли през прозореца на самолета или изкачиш ли висок връх. Слънце до ослепителност, лазурност до главозамайване и разпиляващи се кристални трохи извиращо от глъбините на душата чувство. Ако някой реши да ме пита защо слушам "Йес", да си отметне някъде, че две трети е заради Йон.

Йон в дуетите, или по-скоро в съвместната си работа с Китаро и Вангелис, е гласът на простора. Сега оставяме за малко кристала и си представяме какво щеше да е, ако просторът имаше кристален глас. Щеше да е Йон. Иска ти се да летиш.

И така, хубавото на малкото хора в една зала е, че има голяма вероятност голям процент от тях да знаят за какво са там. Както бе и в случая. Откликът на публиката, според мен, зарадва Йон и се получи много хубаво двупосочно изпращане на позитивизъм. Може да звучи сладникаво, но ако някой ми каже, че няма нужда от позитивност и това са популистки глупости, ще го обява за лъжец или човек, който не е наясно със себе си. На моя отговорност.
Йон забрави веднъж текст и веднъж не успя да изсвири един пасаж. "Така е, човек трябва да се упражнява" - и се застреля с пръст. Хуморът е много силно оръжие. Чудесно обезоръжава.

И после остана и раздаде автографи на всеки, който поиска, размени по две думи с повечето и ги гледаше в очите, когато говореше с тях. Някои музиканти ги разглеждаме само като такива, защото като хора не са ни приятни. Йон е и разкошен човек. Спомена, че след две години може да дойдат с "Йес". И да не дойдат, това означава, че ще има турне и аз смятам да се занеса на някоя от датите.
Преди да посоча сетлиста, в заключение ще добавя, че ако имаше тълковен речник с аудио-визуални средства, към "ликуване" щях да сложа препратка към този концерт.

Jon Anderson Tour, Sofia, Universiada Hall, 14 November 2007


1. Yours Is No Disgrace
2. Long Distance Runaround
3. Time And A Word
4. Give Love Each Day
5. Starship Trooper
6. Italian Song
7. Richard
8. Sooner (работно заглавие на нова песен)
9. Buddha Song
10. Owner Of A Lonely Heart
11. Piano medley: Set Sail/Close To The Edge/Marry Me Again/
The Revealing Science Of God
12. Your Move
13. Wonderous Stories
14. Turn Of The Century
15. And You And I
16. State Of Independence
17. Roundabout
18. O'er

И малко лошо качество картина от края, като си говорим за глас, такъв беше гласът му на предпоследното парче:

четвъртък, 1 ноември 2007 г.

Отломки

Разправят, че вещиците били най-опасни на Хелоуин. Хи-хи.
Мина-замина, вече не съм толкоз опасна.
Иска ми се да напиша постинги (публикации?) на доста теми, но вместо това трябва да пиша разни неща за не-виртуалното пространство.
Думата "virtual" означава и реален. Много подло.
Работя много по-добре нощем. Някак трябва да си настроя режима.
Няма да пиша нищо на тема "блогове". Пренаситих се да чета за това тези дни.
Започва "Киномания". Гледам по работа новия филм на Торнаторе и хем ми е страшно интересно, хем обезумявам, че няма да докарам превода на ниво блестящо съвършенство клас "секващ дъха", хем има някои моменти, които загатват, че филмът е гадничък.
Що ли ще да става?
И ей го на, сезонът на мъглите се задава...