Обичам да пиша.
Но пък и групата, и песента много ги харесвам, така че да се надяваме, че съдбата е проявила просто чувство за хумор.
Сега работата стана дебела. Това е поредната "блогърска игра", при мен достига пак от Марио, а причината да редя толкова често постове, е, че не го ли направя сега, после отече. Още седи неприето предивикателството на Creative Blogger, че и за приказка за SOS селищата (ако не се лъжа). Които, откъдето и да се погледнат, са далеч по-смислени. Но ще дойде и техният ред!
Обичам... любимите си хора. Вярно, че не са неща, но са най-важното за мен. Златин - любовта на живота ми, братя двама броя, родители и много близките приятели.
Любимите животни - за момента само сетерката Дара, иначе се включва и произволен брой котки. Обикновено делят хората на любители на котките и любители на кучетата (и една трета група - нелюбители). Аз съм едновременно котко- и кучелюбител. Обичам из къщи да щъкат представители и на двата вида. Обичам разходките с Дара навън, както и факта, че заради нея ходя из планините - иначе едва ли някой може да ме накара да се мотам из чукари и върхари, когато мога да го правя на равничко - из някое китно поле, или край морето. Обаче планинският терен се оказва много по-достъпен и туристически облагодорен . Обичам си кучето без някаква конкретна причина, въпреки че такива могат да се намерят много - като се почне от погледа тип "не съм яла от 10 дена", особено след като току-що е омела де що вкусотии е имало, мине се през грациозността й и необуздания й, игрив характер, та се стигне до това, че каквото и да става, все си е привързана към мен. За котките важи същото - просто ги обичам и се чувствам особено добре, когато се навъртат край мен.
Да добавя сега няколко неща, които са свързани. Пътуване - толкова много обичам да пътувам, че няма накъде. Кажи ми само да тръгваме нанякъде и съм готова. Смятам, че както са интересни разни далечни и екзотични дестинации, така има какво да се обикаля и в родния периметър, затова с удоволствие следвам принципа "Опознай България, за да я обикнеш" (сам по себе си много противоречащ си с разните слова за безпрекословната и изначална любов към родината, но все пак достатъчно мотивиращ, заедно с инициативата "100 туристически обекта", която от своя страна също има трески за дялане). Обичам да виждам интересни места, да заминавам, по-малко обичам да се връщам, най-много обичам самия път - онази почти безтегловност между началото и края. Обичам да разглеждам и хората, да си ги разнищвам мислено, да наблюдавам. Оттам идва и другото нещо - самите хора, с прилежащите им езици (ех, ако можех да науча един минумум от десетина езика...) и култура. Страшно са ми интересни различните култури (без да имам претенции да разбирам всичко). Интересно е най-вече как едни и същи - хората - могат да са толкова различни. Какво обуславя това? И в какво сме еднакви? Ей такива разни нещица. Затова обичам да срещам хора., но не и книгите, вероятно.
Следва телефонът - аз съм верен фен на Nokia от 11 години, а на моя старичък телефонец - Nokia 6220 - сигурно от поне 4-5. Много добра работа си ми върши, нямам нужда от някакви други функции - поне докато не разработят модел, който освен камера, радио, мп3-плейър, скицник, блокче и гергеф не може да пере и простира. Тогава си го купувам от раз. Сменила съм му само батерията, че старата хич не държеше вече (аз да не би да имам някакъв проблем с тези батерии нещо, а...) и сега не се затваря добре капачето отзад, което силно ме нервира. Телефонът ми е полезен по разбираеми причини - да се чуя с любимите хора и да си уговоря работа, да ми напомни кога да си пия хапчето... и май това е. За таксита, уговорки по другата работа - журналистическата - гледам да ползвам домашния телефон. Някак ми е по-удобно. Обаче - познайте - изфиряса му батерията. И втората
Разбира се, много си обичам фотоапарата (Kodak EasyShare DX6490), но не е като да не мога без него, нито да го ползвам ежедневно.
Отзад-напред. По-старите неща ще почакат още малко.
Ако не сте гледали снощи Astillero във Военния клуб, препоръчвам да отидете днес - заслужава си. Аз писах, писах, както винаги, мързи ме да го слагам тук, ето едно линкче.
Добавям снимки и звук и още веднъж - гореща препоръка да се видят и чуят. Рядко съм била на толкова добър концерт. Вярно, че много обичам танго, а тези юнаци съчетават по невероятен начин корените на тангото с нашето си съвремие - беше почти като метъл концерт, а видео стената, на която прожектираха клиповете, докато свиреха, беше нещо страхотно. И, както винаги при тази музика, се раздават като за последно. Емоцията може с нож да се реже. Страхотно е.
Някой е снимал концерта снощи, ето втора част, останалите - пак там :)
Докато намеря малко повечко време да напиша за останалите неща, за които ми се иска да драсна по някой ред, се възползвам от изникналия в процес на разговора казус на инак така симпатичната дума "кафяв", която мъти водата на пишещите от време на време.
Става дума за чуденката "кафяви" или "кафеви" се казва.
Казва се "кафяви". Някои хора се бъркат от правилото за променливото "я", което гласи, че променливото "я" се изговаря и се пише като "я", ако е под ударение и се намира пред твърда сричка (сричката е твърда, ако след съгласна следва а, о, у, ъ - бягам, вятър) или в края на думата - голям, живя. Изговаря се като "е", когато не е под ударение - бял – белотà; грях – грехòвен; вятър – ветровè; смях – смехът; пред мека сричка (когато следват е, и, я, ю, ь - бяс – бèсен, дрямка - дремя). Но ако след сричката, съдържаща променливо "я", дори и да е под ударение и да следва твърда сричка, има ж, ч, ш, щ, й, тогава "я" се променя в "е" – напр. сняг-снежен, грях – грèшка; някой – нèщо; пряк – прèчка; лях – лèйка. Това правило може да се допълни, но да не затормозявам много обстановката.
Обаче. Променливото "я" всъщност е старобългарската гласна ѣ (наречена ят, двойно е или е-двойно) и се изговаря като [’а] в някои говори, а в други се прегласява и се изговаря като [е]. В източните говори се прегласява частично, в западните – във всички случаи. За правилен е приет източният вариант, а в западния има нарушение на книжовната норма. Затова на децата в училище от Източна България им е малко по-лесно с този въпрос, но не много. И затова на мен ми звучи много по-нормално "кафяви", а на приятелка от Габрово, с която всъщност повдигнахме темата, "кафяви" й звучи не особено добре. И тук идва ред на "обаче"-то. В случая с това прилагателно горното правило навежда на мисълта, че трябва да е "кафеви" (-ви е мека сричка). Само че "я"-то в случая е НЕПРОМЕНЛИВО (етимологично) я. И прецаква цялата работа. Прекрасното правило просто не може да се приложи, защото за този случай не важи. Същото е и с други някои думи с непроменливо "я" като поляна – поляни. Успокоителното е, че не са чак толкова много и повечето си звучат някак естествено: люляк – люляци, просяк – просяци.
Ами - това е.
) Та съвсем официално днес вързах мартеничката на едно сливово дърво, което още хабер си няма да цъфти, но вече е покарало листенца. И много се радвам, че видях този красавец щъркел. Банално, но съвсем точно - като нова надежда.
