Къде ми са детските книжки...

Във фацебуцето направиха една група за "ДеЦките по Първа" - това е една от много малкото групи, в които се "джойнвам", и до сега не съм била активна в друга. Голям кеф, изрових(ме) почти всички детски филмчета, които си спомням, не мога да намеря само "Водното паяче" и "Зоопарк от пластилин".

Честно, ако намеря тези филмчета на някакъв носител с добро качество, съм готова да си дам цялата музикална колекция!

Покрай тях, разбира се, се заредиха спомените. Дъга, Мурзилка, Чуден свят. Комплектите с паста, четка, дъвка и чашка "Мечо" и "Снежанка" (помните ли?) Билетчето по 6 ст. Скаридите във фунийка от вестник, които продаваха на улицата. Захарният памук и вафлените фунийки, пълни с един много пухкав и лек, сладък крем (продаваха ги и по плажа, майка не ми даваше да ги купувам, защото ги продаваха цигани). Въртележките. Игрите на ластик, въже, държави, дама, ръбчета. 7 без 10 по радиото, кукуригууууууууу...
Когато снощи се присъединих към групата, имаше около 1000 души, сега са почти 4000.
Помните ли, например, че тогава думичката "чест", например, имаше смисъл, например? ;)
Представяте ли си сега, пак например, детско, в което да става дума за нея? Сега има егоизъм, гордост, его, интереси, зрелище, екшън, сарказъм, ирония, мълниеносен хумор (не че е лошо), но и със свещ да търсиш, нищо няма да намериш, което да носи нюанс на саможертва, подвиг, добро дело, чест и достойнство. Я да дойде някой да се опита да ме убеди, че няма нужда от това!

Затова се радвам, че позахаросани, с малко повече лустро и ореола на отминалото детство, спомените ни са живи, до колкото виждам - в чудесно здраве и въпреки опитите всичко минало и старо да се направи на пух и прах, като Мавзолея, да се изтрие и заличи, те нямат намерение да се дават. И това е едно от много малкото неща напоследък, които ми дават надежда.

Фейсбук послужи за нещо хубаво :)

Хилсбъро

Някой може и да се ококори от футболната тема, обаче какво пък.

На 15 април преди 20 години на стадион "Хилсбъро" в Шефилд загиват 96 привърженици на "Ливърпул" - т.е. двама умират в болницата по-късно (единият - 14-годишно момче), а над 700 са ранени. Причината е, че след началото на мача много хора са още извън стадиона, полицаите отварят още един вход към претъпкана трибуна и натискът на прииждащите буквално премазва стоящите най-отпред - тогава е имало правостоящи и прегради между секторите, пречещи да хората да се спасят нанякъде. Не че тогава аз съм била във възраст да се интересувам от футбол, но се поинтересувах наскоро. Вчера "Ливърпул" играха с черни ленти на ръкавите, както и "Челси".

Мисля си колко е ужасно да отидеш на мач или където и да е, за да се забавляваш, и да се случи нещо подобно. Аналогични случаи в по-малък мащаб всички познават и у нас. Няма да се разпростирам, исках само да отбележа деня, защото ми става тъжно.

Разбира се, за настроението има и друга причина - въпреки невероятния мач, който снощи изиграха "Ливърпул", не можаха да надвият "Челси" за полуфинала. Да му се не види...

Да видим довечера дали "Арсенал" ще се справят с "Виляреал", а и ще стискам палци "Порто" да триумфира на "Ман Ю" - Бербатов може да е всякакъв футболист, но от това отборът не ми става и грам по-симпатичен.

Тихо се сипе...

Направо не мога да повярвам - след като вчера почти всичкият сняг се стопи и даваха "променливо" време, днес сутринта пак тихо и кротко е завалял един сняг... На мен не ми пречи, даже напротив - много е уютно. Е, ще отпадне ходенето на рентген за зъб, например, но по-скоро от глезотия, отколкото заради някакви снежни виелици. Грехота е човек да не си седи у дома, докато навън се сипят снежинките и да не се наслаждава на топлата си стая. Още малко остава, преди да дойде пролетта, и след като вече не вали както някога през зимата, да се възползваме от предоставените ни възможности

Ето ме днес съвършено разлистена...

И много разболяна. С невероятно чувство за време един злобен грип ме нападна точно на рождения ми ден. Толкова за приятното прекарване...
Много благодаря на всички, които ми честитиха :)
Хубавото на болестта е това, че напълно ме подминаха всякакви мисли за години, минаващото време и такива подобни. Изобщо тоя рожден ден мина между капките ;)
Дори следващият ден - осми март (ако човек не е болен, става приятно двудневно празненство) - мина малко по-празнично (само дето тогава никой извън семейството, любимия и неговото семейство не ми честити, но пък малко ли е).

Преди време пращахме телеграми за рождените дни. Беше едно такова хубаво да избираш от 4-5 (максимум) вида цветя на едната страница, да напишеш пожеланията, да ти преброят думите на гишето. Пращаха се и картички. И най-вече се говореше по телефона.
После телеграмите увехнаха, минахме на имейли и продължихме с телефоните.
Напоследък и имейли не получавам, нито дори електронни картички, но за сметка на това имам коментари в МайСпейс и надписи по стената на Фейсбука. Нищо, че особено в последния влизам от дъжд на вятър. И смс-и. По телефона май се обаждат вече само най-смелите хора - които не се притесняват да им кажеш две думи след поздрава, или да им изгубиш малко време, знам ли...
Проблемът ми със смс-ите е, че някак не върви да отговориш. След като човек не ти се е обадил, се предполага, че иска единствено да ти пожелае нещо, а отговорът сигурно не е толкова важен. Но аз нали съм учтива, пък и да не си помисли нещо подателят... Знам ли, странно е едно такова.
А ако нямах фейсбук, половината от гласовете по стената ми нямаше да знаят за моя рожден ден (а аз внимавам в списъка с приятели там да са наистина само хора, които познавам и до някъде са приятели).
Преди си водех един много пълен календар с рождените дни на всички хора, които познавам и са ми приятни, не само приятели. При един ремонт се загуби, но трябва да си направя нов. Римайндърите по скайп, кю и прочее са бошлаф работа.
Като казах кю и се сетих. Не съм си го пускала от миналата седмица. Обзалагам се, че като го пусна, ще има офлайн месидж за светлата дата. Нещо като смс с амнезия ;)

Това са само някакви разсъждения, аз си се радвам на смс-ите, искам да уточня, да не се засегне някой :)

Book of ages

Пак е сто часът, а аз разглеждах едни стари снимки и се замислих.
Пет-шест години назад. Освен, че косата ми е била по-хубава и по-дълга, формата на веждите ми малко по-друга и бижутата ми по-различни, като че ли няма друга разлика. Освен това, за себе си, съм вътрешно убедена, че като основа не съм се променила и на йота. Е, станала съм малко по-горчива, доста по-тъжна, много по-целеустремена, в пъти по-нервна и в същото време доста по-спокойна, ако можете да си представите съчетанието. Постигнала съм един куп неща, които в зависимост от гледната точка са много/ големи или малко/ малки. Не ме плаши, че полагам повече грижи за лицето и тялото си - винаги съм обичала да полагам грижи за какви ли не неща. И от години съм убедена, че - ето на, това съм аз и толкова.
Гледам снимките, опитвам се да се погледна отвън като поведение и изразяване на себе си и ми се струва, че нещата са различни. Ние сме две различни жени и който е харесал едната тогава, може би изобщо няма да хареса тази сега. Въпреки че аз/те се смятаме за едно и също, 100% непроменено, монолитно еднакво, съществуващо в пространствено-времевия континуум.
И за пръв път от много време се чувствам неловко. Не на място. Уплашена. Не знам какво да правя. Отвратително е да не знаеш какво да правиш. Да не знаеш какво решение да вземеш. Аз ли съм, или не съм? Защото, искам или не, а аз по-скоро искам, животът ми се влияе много от "другите" хора в него. И ако моето "аз" такова, каквото си го виждам сама, си седи в стъкленичката, а това "аз", което виждат те, вече е отплувало надолу по течението, как да го стигна, дали да го стигам и какво да го правя, като го настигна... А и не по-малко важното - а дали е така? Кой ще ми каже?

Няколко дена на Каваците (първият ми къмпинг на море в живота ми - като си от морски град не се блазниш толкова от такива приключения) в компания на много по-малки от мен хора и вътрешният ми свят се разбълника като морето през август. Свикнала съм с компанията на хора предимно по-големи от мен. Изведнъж попаднах на други - изобщо не са толкова различни, просто са забавни по друг начин, което може дори да не е от няколкото години разлика, а от средата и характерите, на повечето изобщо не им личеше някаква разлика с мен, но един-два момента ме хвърлиха в сериозен размисъл.

До каква степен осъзнаването на възрастта влияе на отношенията ни? Кога и дали забравяме за разликите? И ако ги забравим, няма ли риск да изскочат коварно някой ден, точно в най-неудобния момент? Как можеш да се видиш през чуждите очи, които са в твоето "назад" във времето, след като цял живот си свикнал да гледаш "напред"?

Пак билети

Днес май е тематичен ден за билети.
Току - що получих билетите за концерта на "Полис" в Белград в края на юни. И съм много доволна. Българският "Ивентим" си заслужават похвалата, поръчах ги на 18-и, срокът за доставка бе 5 дни, а ето ги вече при мен, донесени от добър куриер въпреки бурята навън.

За сега ми се очертават три чужбински концерта това лято - Ник Кейв в Солун (6 юни), Полис в Белград (24 юни) и Рейдиохед в Белгия (5 юли). Никак не е зле, чини ми се.

Осми март е ден на мама... и други празници

Аз обичам 8-ми март по две основни причини: комбинацията 7-и + 8-и (рожден ден + ден на жената), която, при повече късмет, ми осигурява два дни празник :) ; а също и защото от детството си помня този празник с много добри чувства. А все повече забелязвам как толкова много неща се опредeлят от това какво и как съм почувствала в детството си, или по-точно – какво си спомням.
Обикновено не пиша за празнуването на празниците като обществена нагласа – безсмислени изказвания, когато никой не те пита, в които някой се прави на нов, оригинален и модерен, като тотално отрича празнуването, после някой се прави на още по-нов, оригинален и модерен, като се тупа в гърдите и вика “заплюйте ме, ако щете, но ето, аз се осмелявам да държа на традициите”. Ха-ха.

Но сега ще пиша за 8-ми март.

Защото за мен дълги години този ден си беше Ден на майката и жената и дори в късните ми тийнейджърски години, когато започнаха и на мен да го честитят, ми беше доста неловко, защото някак не се чувствах като дораснала да го празнувам.
Защото не е комунистически, а ако искате да го наричате социалистически, моля, заповядайте, но двете неща не са едно и също, а и не виждам какво лошо има в това да е такъв, социализмът е същото толкова пълен с предимства и недостатъци като капитализма.
Защото всъщност оправданието, че празникът е “еди-си-какъв по политическа окраска, тук попълнете по избор” всъщност е пълна глупост, целящо да оправдае (най-често мъжкото):
а/ нежелание да се подчиняват на някакви норми ЗАРАДИ някаква/ някакви си ЖЕНИ;
б/ удобната съзряна възможност да не купуваш цветя и подаръци и изобщо да не обръщаш повече внимание на жените, да не се затормозяваш с това, един вид;
в/ криворазбрана (и най-често от типа “сетила се Мара”) революционна нагласа.

Защото като е толкова лошо гадно и противоестествено да се обърне внимание на жената/ жените в един точно определен ден, ами правете го всички останали дни и заебете този, нямам нищо против. Само че такъв случай до сега не ми е попадал.

А и в заключение държа да припомня едно редче от една книжка:
Le сoeur a besoin de rites - Сърцето има нужда от ритуали, или както много добре е преведено така (не знам все още кой е преводачът, но ще разбера, повече ми харесва от превода на К. Константинов):

- По-добре идвай в един и същи час - каза лисицата. - Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието! Но ако идваш, когато ти хрумне, никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си... Необходими са обреди.
- Какво е обред? - попита малкият принц.
- И това е нещо отдавна забравено - каза лисицата. - Именно то прави един ден различен от другите дни, един час различен от другите часове. Моите ловци например имат един обред. В четвъртък танцуват със селските момичета. Така четвъртък е един прекрасен ден! Аз ходя на разходка чак до лозята. Ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всички дни щяха да си приличат и аз нямаше да имам миг покой.

Няма нищо лошо в това да очакваш един ден, в който да се почувстваш празнично. Ден, различен от другите. Не само, че няма нищо лошо, даже е и много добре. Може би наистина е нещо отдавна забравено, че всъщност очарованието на Коледа, Великден, Гергьовден, 8-и март, Трифон Зарезан е най-вече в очакването, в подготовката за тях. В печенето на коледните сладки, боядисването на яйцата, украсяването на дома, предвкусването за виното.
Обръщайте ни внимание непрекъснато, мили момчета, след като толкова искате да не е само един ден, ние ще сме последните, които бихме се опълчили на това. Но оставете да има и един ден, за който да се готвим, който да очакваме, който спокойно да си е само за нас – не откраднат, не подарен, а наш си, просто така.

П.П. Освен това искам да има ден, в който децата ми да се сещат колко усилия е да си майка, защото ако го няма, повярвайте, трудно ще се сетят.
Защото и до сега си спомням началото на едно стихотворение:
“Осми март е ден на мама,
но какво да й даря,
та за грижата голяма
“нещосинещоси,непомня” да се отблагодаря”.

Не, не искам да има коментари. Това не е начало на обсъждане, а нещо, което просто казвам.

Честито ми

Това беше най-смотаният ми рожден ден!
Не мога да повярвам!
Много ме е яд!
Един спешен филм с прожекция днес, който пристигна малко преди последния момент. Превеждай, като си нямаш работа и като си обещала.
Изпит по никое време, който се проточи не защото ни изпитваха, а защото буквално си губехме времето. За капак се оказа, че можело да не ходя!!!

И ето, приключих предводa преди малко и рождения си ден приключих.
Утре (днес) се канех да ходя на специалната прожекция, но сега не искам повече да го виждам този филм. Иначе е много хубав и дано намеря време да блогна за него - "99 франка" по романа на Бегбеде.

Днес и утре има интересно нещо в Народния, съобщавам го не защото аз превеждах филмовите откъси, а защото на някой може да му стане интересно, повечко информация тук.

Ако някой случайно намине през блога, все пак не всичко е изгубено, аз празнувам и днешния ден ;)
Черпя с бонбоните по-горе :D

Сняг

Но не по Орхан Памук. И по-добре.

Новата година посрещнах доста по-добре от очакваното, с танци до зори, а вчера, първия ден от новата година, заваля сняг. Толкова е хубаво, че изобщо не искам да се замислям за всички затруднения, които причинява снегът по улиците. Важното е, че така трябва. Да вали много сняг, защото е януари. Защото такива спомени имам от детството си и такива спомени имат приказките - за поля, заспали под дебелата снежна покривка и само някоя питка-самодейка прекосява белите пространства. Детството ми е здравата канава, върху която после бродирам и развалям сто неща и когато има някакви драстични промени, те не могат да не се отразят. Миналата година бях като болна - не падна и снежинка и се оказа, че напролет бях уморена, изтощена и нервна. Белите снежни преспи изтриват за известно време мръсотията и неуредиците. Приспиват тревогите и нервността. Обещават спокойствие и топлина. Надживяване на времето. Вечност на върха на замръзнало клонче. Къщи-иглу, чиито стени струят с магическа бяла светлина. Безкрайна тишина за музика. Бесен снеговалеж за танц. Птичи стъпки за думи и котешки стъпки за ноти по линиите на навяванията от ветровете. Парче пространство и време, в което да се мушнеш на топло, като под юргана и да си на сигурно място. И още, и още... само на върха на една игла. Никак не обичам да ми е студено, никак. Но зимата трябва да има сняг, много сняг, на преспи, да вали световъртежно и да превръща огромния свят в познаваемото, близко, малко пространство наоколо.
И Дара беснее като луда из снега. Дано до петък не се стопи, защото ми се иска да я разходя из Борисовата. Това е може би любимото ми място в цяла София и точно снежната градина има за мен някаква дълбока сантименталност. Когато чета стихотворението на Валери Петров "Така веднъж във снежната алея...", си представям, че се случва точно там. А преди много години, когато още не познавах добре града и се бях влюбила силно и безнадеждно, получих една разходка от Плиска до Орлов мост сред заснежената градина. Оттогава винаги, когато я погледна, сърцето ми си спомня нещо и се чувствам много добре. Като добавим и детските ми спомени за огромния сняг в Самоков, се получава една омайваща смес.

Навън е тихо, снегът вали на дребно, но за сметка на това - силно, снегът хрущи с най-неподражаемия звук, понякога преспите са над коленете, дърветата са изписани, детайлите са скрити,  гледам гладките повърхности навалял сняг и едновременно ми е жал да стъпя и да наруша съвършенството им и в същото време ми се иска да се хвърля през глава... Вечерта е лилаво-синя.  Сещам се за разкази на Радичков. 
Хиляди неща в главата ми.
Зима.

Валери Петров

Така веднъж във снежната алея
видях следи: "той" бе минал с "нея".
Аз тръгнах по следите и узнах
какво се бе развило между тях:
как тук над нея той бе тръснал клона,
как там си бе изула тя шушона,
за да изтърси влезлия й сняг,
и как я бе придържал той, и как,
използвайки таз полуизмама,
стояли бяха дълго време двама,
трептящи от любов, един до друг,
в гората без движение и звук
освен почукванетто на кълвача.
И продължавайки след тях да крача,
представих си аз нежната игра
на двамата във снежната гора
и видях как на дългата й клепка
звездата на една снежинка трепка
и как разтапя топлият й дъх
скрежеца върху мекичкия мъх
на шала му. А той не е кротувал
а той, разбира се, я е целувал,
мошеникът с мошеник, виж го ти!
Вървях и се ядосвах аз почти
и още с тая ревност във гърдите
в миг гледам: отделиха се следите
и без да спрат, на първия завой,
тя тръгна вляво, а във дясно - той.
Какво бе станало? Нима раздяла?
Озадачен, сред тишината бяла
с ръце в джобовете си аз стоях.
И изведнъж засмях се с тъжен смях:
наистина те бяха тук вървели
на таз алея в белите тунели,
но не в прегръдка, както мислех аз,
а поотделно, с разлика от час,
и не любовна двойка бяха, значи,
а двойка най-случайни минувачи,
един за друг незнаещи дори.
Как тъжни са тез букови гори!
И аз стоях, обзет от болка тиха
по всички тез неща, които биха
могли да бъдат, но - уви! - не са
подобно тази среща във леса...

Весели празници

Да пожелая много хубаво изкарване на Коледните празници. Аз се надявах на бяла, снжна Коледа и затова се занесох в Мюнхен, а то какво се оказа - нито една снежинка, за сметка на това е много студено и на всичкото отгоре вкъщи няма келява украса. Хич нещо не го улавяме коледното настроение. За щастие си почивам като никога до сега - ям, спя и гледам филми цели два дни. Хубавото е, че из града има коледен дух, а и направихме културно посещение на близкия Залцбург, където имаше някакъв хилав снежец, а къщата на Моцарт се оказа доста голямо разочарование (освен това не можеше да се снима вътре. Не, че имаше какво. Сигурно за това не дават - да не се види, че няма нищо). По-подробен бюлетин в някой следващ пост. О, забравих още нещо - немците не пускат нищо чуждоезично по кабелната си телевизия, а аз немския така и не научих. Очертават се ама и празниците....

Ден за почивка

Вчера, а като гледам часовника, направо онзиден, си казвам: "Аз мога или не мога" и обявих деня за почивен. Не, че сутринта не бях врътнала вече две образователни единици с учениците, но това не го броим. Просто реших, че няма да превеждам и няма да мисля за работа. По-точно, няма да мисля какво и за кога имам да свърша. Грабнах пинсетата и огледалото, да въведа малко порядък в тез писани вежди гайтанови, размазах се под душа, после едно гости по женски на Ели, после един театър, който се оказа и превъзходна комедия, после хапнах и после заспах. 
Чувствах се лека като перце от това, че мисълта ми съзнателно 
заобикаля тресавището, наречено "план-график", а именно - трябва да пишеш статия за театъра, трябва да преведеш тая книга, тоя филм, трябва да оправиш тоя куп неща за университета, да се обадиш на този, на онзи, на третия, на петия, да уредиш тези акредитации, да провериш, напишеш, свършиш... Съзнателното игнориране бе пълна почивка.
Днес, за сравнение, също почти нищо не свърших - помотах се малко, разхождах един час кучето, свърших няколко организационни дреболии, пропуснах един университетски ден, минах да взема касети за работа, да платя едни поръчани ДВДта, да помрънкам по време на "Лига на разказвачите" в Грамофон (ако още веднъж чуя, че Радослав Парушев, когото открито и отговорно заявявам, че не мога да дишам, е "лошото момче на българската литература", ще си направя ритуални оригами ;). Харакирито нивгаш не ми е било страст.) И през цялото време си мислех за статията, която трябва да напиша и филма, който трябва да преведа, за десетките неща за вършене утре. И изобщо не си починах.

На всичкото отгоре на тая Лига имаше един пределно симпатичен младеж, точно мой тип. Ама като си нямам грам идея как стават тия работи, тъй си и остана неосъществено нашето запознанство ;) И после - що си тръгваш сега? Ами - отвръщам аз - аз работя нощем... :-O Така де, ей ме на, чашата мляко с какао и я да видим сега лесно ли се пише за хубави спектакли. (Ако някой се интересува - не, много е трудно.)  

Отломки

Разправят, че вещиците били най-опасни на Хелоуин. Хи-хи.
Мина-замина, вече не съм толкоз опасна.
Иска ми се да напиша постинги (публикации?) на доста теми, но вместо това трябва да пиша разни неща за не-виртуалното пространство.
Думата "virtual" означава и реален. Много подло.
Работя много по-добре нощем. Някак трябва да си настроя режима.
Няма да пиша нищо на тема "блогове". Пренаситих се да чета за това тези дни.
Започва "Киномания". Гледам по работа новия филм на Торнаторе и хем ми е страшно интересно, хем обезумявам, че няма да докарам превода на ниво блестящо съвършенство клас "секващ дъха", хем има някои моменти, които загатват, че филмът е гадничък.
Що ли ще да става?
И ей го на, сезонът на мъглите се задава...

Един есенен ден по шосето

Уморени са ми ръцете.
Уморени са ми ръцете, уморенисамиръцете...
Това има много общо с факта, че пиша с по-малко от десетте ми налични пръста и все повече наближава моментът, когато ще започна да се уча на десетопръстната - снощи дори си инсталирах програма, която за моя огромна изненада има и българска версия, лаптопът ми няма изписани кирилски букви на иначе толкова удобната си клавиатура, но това изобщо не е проблем.
Болят ме лактите, дланите, ставите на пръстите, връзките между мъничките фаланги - колко интересна дума, все едно тръгвам на бой. Но то не е далеч от истината, строявам фалангите, привеждам ги в боен ред и атакуваме писаното слово - вместо с огън и меч - с клавиатура и текстообработваща програма превръщам едното в друго, нося напредък, количествено натрупване, а дали има и качествено изменение?
Чакат ме три филма, освен редовните сериали, два материала за мода и едно пътуване за материал за ски, подновеният курс по фински - записах се и на онлайн такъв, а всичко съм забравила, записването за магистратура в Софийския и след това за педагогическа правоспособност във Великотърновския, пътуване до Атина, купуване на билет за Мюнхен по Коледа, надявам се да ми дадат да превеждам малко Верлен, времето е хубаво, работя си вече от дома и мога да излизам в сипващата се с листата от дърветата есен.
Само че ме болят ръцете, утре така и така ще ходя на годишен преглед, ще взема да си поискам направление да ми погледнат красивите ръчички, хаха ;)

Дара беше бременна, но се оказа, че станал проблем и се наложи да отстранят матката. После тя си разкъса конците и носи яка, докато мажех отворената рана с миризлив мехлем. "Само не знам, да не ти стане лошо, докато мажеш" (ветеринарката). Няма проблем, госпожо, аз съм биолог. Когато се налага. Но хормоните са си хормони и карат до неотдавна бременното животно сега да гледа кученце. Такова няма, затова цялата й грижа сега се е съсредоточила върху един гумен таралеж.

На мен ми изглежда много тъжно. За нея е нормален инстинкт, който ще отшуми, когато хормоните се резорбират в кръвта й.

Мисля си, че всъщност аз съм човек именно защото виждам в погледа й мъка, отчаяние и майчина обич, когато, внимателно захапала таралежа, го бута между нас двете в леглото и се притиска до мен, да е на сигурно детето. Докато в погледа й всъщност най-вероятно има нещо като "мръдни се малко, да ми е по-удобно".


Опа, пристигна поредната ми пратка дискове. 4 Мерилиън: 3 Камел: 1 Линкин парк: 1 Скорпиънс - любимият ми албум "Fly To The Rainbow". Пуснали са ми и някакви бонуси, само веднъж уцелиха тия Уизърд и ми пратиха новия албум на Стив Хакет. Сега са някакви Магнум и Фрийдъм Кол. Изобщо не съм ги чувала, кой знае, може и да е нещо интересно. Айде сега да видим как звучи старият Скорпиънс от нов диск. /след 10 мин -кога ще почнат да ги правят тези опаковки с лентичка за отваряне!!!/

И Нобеловата награда отива при...

Дорис Лесинг. 88-годишната англичанка получи Нобелова награда за литература.
Миналата година призът отиде при Орхан Памук, преди това - у Харолд Пинтър.
Гледала съм пиеса на Питър, чела съм Памук, явно е време да си набавя нещо на Лесинг.

Да се почерпим

Днес е нещо като Ден на преводача (ако правилно съм запомнила). Което трябва да се отбележи и ей ме на, седнала посред нощите да превеждам. По-добре щеше да е да съм седнала пред нощвите или да подреждам, но не би.
По случай повода си позволявам да направя един подарък (за Не-рожден ден), при все че усещам как няма да се размине без подробен пост на тема Camel:

One of these days

Виждам повечето абстрактни понятия в цветове. Чувствата също. Те до колко са абстракция?
Навремето за учителката ми по пиано беше нещо съвсем нормално и ми каза, че някои музиканти си оцветяват нотните редове в зависимост какъв цвят им носи музиката - трябваше да науча дълга сонатина и оцветяването помогна. А по-късно четох, че това всъщност било заболяване. Да, бе...
Дните на седмицата също са цветни. Сряда е мекичка и пухкава, сигурно заради асоциациите ми със средата на хляба. И е жълта - наравно отдалечена от края и началото на работната седмица, сгушена и скътана, като в пашкул.
Четвъртък е червен, предполагам, заради звуковия аналог. И е остър, пак поради тази причина.
Понеделник е син. И дълъг, като панделка.
Вторник е бял, но понякога се мени.
Петък е може би зелен, не съм сигурна, а събота и неделя са ужасно пъстри и съставени от калейдоскопични частици.
Това намерих в Гугъл, художник: Sharon Blanchfield
Неделя:


Сряда:

Обедна почивка

Два лимона и една сода "Кинли" от магазина + захар и мед от офиса, както и благословеният уред за изстискване на цитруси (както и да се нарича), озовал се в кухничката на офиса + физически труд от моя страна = лимонада. Или цитронада, според както се харесва. Това следобедно, за да си почина от обедната си почивка.

Дара ме притеснява, лочи вода като огнедишащ змей и яде удивително охотно гранулите, на които много се мръщи по принцип. Дори най-спокойно, след като сама си събори сухия нарязан хляб от масата (не за да ми покаже, че трябва да я почистя, а за да си го хапне, но тъкмо тогава аз се прибрах), когато после й подавах филиите, ги взимаше и ги изяждаше (след като, разбира се, ги занася в стаята на брат ми, за да може да произведе възможно най-много и ефектни трохи по винения мокет). Може би трябва да уточня, че "ние хляб не ядем, освен ако не е навън на земята и в идеалния случай принадлежи на друго куче или изгубил каузата гълъб". Тогава ни е много вкусен. Но у дома - никога. До вчера.
В главата ми веднага изникнаха описанията на симптомите на диабета при кучетата (яде и пие повече, а слабее; а наша Дара краде бисквити и всичко сладко, което успее да докопа) и днес в обедната почивка отскочих до нас и разходката се насочи към ветеринарния кабинет. По пътя минаваме край някакъв паркинг, охраняван от кучета на вериги, и тя много добре знае това - веднага се втурва да им се репчи, даже вече влиза вътре, лае, настръхва, ще речеш - едва се сдържа, на косъм да ги направи на попара. Онези беснеят, но тя е преценила, че веригата здраво държи. Ще трябва сериозно да си поговорим с нея по въпроса.

Та това смело куче се наложи да го нося на ръце, за да влезе в кабинета. Като се сви и легна на пътя - аз от тука не мърдам, един вид, пък ти ако искаш ходи на тебе да ти бият инжекции (време е за годишната й ваксина).
Как да е, влязохме. Кръвната проба показа, че захарта й си е нормална.
Въздъх облекчено.
Боцнахме ваксината, няма да даваме обаче обезпаразитяващи - броя да минат 35 дни, за да ходим да видим дали е бременна. Двадесетте лева от урока сутринта смениха притежателя си (абе добре мислех аз по едно време да запиша ветеринарна, тъкмо както признаваха първата година с моята специалност...).

Хайде после бързо у нас, измиваме лапите, един кренвирш за успокояване на нервите (и аз си гризнах малко, не обичам кренвирши след първата хапка), я да взема аз един душ - а, браво! От душа тече нещо тъмно ръждиво. Да не е дошло време за гениалното изобретение на Топлофикация, наречено "профилактика"? Каккто нямам телевизор и не купувам вестници, като нищо може да съм пропуснала събитието. Не, водата си тече топла, но на редовни интервали ту студената, ту топлата потичат ръждиви. Сменят се, за да не се усетиш и да няма как да се изкъпеш само с чиста вода. Побеснях. Как да е...
Покрай това измих и част от банята (как лъсна умивалникът, мил златен той!). Не ми остана време да простра, лапнах в движение две-три скариди от снощната вечеря и към работа.

В къщи сме само жени - Дара (ирланска сетерка), Весна и Аза (дъщеря и майка котки) и аз. Брат ми е в Бургас, приятелите по морето, кеф. Чета Стайнбек (много е готино, в "Улица "Консервна"" кучето птичар (е, пойнтер, ама пак птичар) се казва Дарлинг и глезла като моята (която по паспорт и тя е Дарлинг). Не знам къде съм бляла, че не съм чела този автор, но от друга страна сега му е тъкмо времето да го чета. Напоследък много се зачетох в американски автори от този период. А се заслушах в руски рок и производни от тия дена около близкото минало. Има нещо ужасно очарователно в начина, по който редят думите Керуак, О'Хенри, Хелър, Стайнбек, Сароян. Простичко и омотва, като сладка алкохолна напитка. Усещам как празното място за тях постепенно се запълва и като стигне до някакви нормални граници, ще се прехвърля за малко на Чехов - може да е еретично, но намирам паралели.
Което ми напомня, че освен финския за научаване, имам руски за припомняне. Ох!

Мешана салата:
Четвъртък срешу петък: Най-лошият превод, който съм правила. Направо ми иде да се гръмна.
Петък следобед: случайно интервю в езикова школа, без дори да ми проверят езика и при все липсата на преподавателски ценз, за 15 минути разговор шефката реши, че много ме харесва и иска да работи с мен. Има още хляб в мене, явно.
Събота: интервю за ужасно мечтана работа. Бях позабравил това чувство на провал. Толкова за хляба. А и бар "Candle" не се оказа кой знае какво.
Събота вечер: ужасен превод на филм, в който всички пеят, ама с рими. Щеше ми се да си поиграя да го римувам и на български. Нямам време. Междувременно преведох и детска книжка.
Неделя: пак не можах да се наспя. Ровичкам из нета да се ориентирам за дипломи и възможности за работа.
Днес мисля за пръв път от месеци след като се прибера от работа да не работя. Най-много да чистя.
Понеделник сутрин: двата материала, които написах между другите работи в предните дни, като че не са пълен провал.
Тези дни: отива си лятото. Пак не го изживях. Би трябвало сама да се напердаша. Не ми идват стихове, изплъзват ми се хубавите теми, от писане за хартиени носители и блог не остава нищо за нещо по-инакво.
В съботата за известно време преминах в състояние, в което не се чувствах жива. Просто бях. Много е гадно.

Сезам, преобрази се!

So we go and we'll not return
to navigate the seas of the sun

Преображение. Дойде време за гроздето.
Малко е тъжен този ден, особено както е така дъждовен. Днес според народните вярвания:
- настъпва трайно преобразяване в природата. Слънцето обръща гръб на лятото и лице към зимата, щъркелите се събират на ята, преди да отлетят към топлите земи. Тъжно. Вчера към Ясна поляна имаше много щъркели, както винаги. Помня, че веднъж бяха накацали по дърветата и изглеждаха сюрреалистично в падащия мрак. Рядко съм виждала щъркел на дърво;
- на този ден се отваря небето и ако някой види това, се сбъдва всичко, което си нарече. Обаче днес и да се отвори, как ще го видим от тия облаци. А и като вали, кой ти гледа нагоре. Локви и мокри обувки. Преображението на пищното ми лято;
- ако някой се разболее, натопява се връзка сушени плодове, болният пие от водата и болестта се преобразява. Не е лошо човек да има още нещо под ръка при тия епидемии. Което ми напомня, че ми е време за втората ваксина срещу хепатит. Идея си нямам кой ще ми я бие;
- дните видимо намаляват, очаква се студът. Моментът, който трови дните ми цяла година;
- всеки трябва да се размисли, да си спомни, че е имало много случаи, когато е бил лош и ето, сега е времето да се преобрази, да стане по-добър. Както винаги, все имаме специални дни за такива неща. Но пък какво толкова, може да намаля с една степен заядливостта си, например, няма да ми се отрази зле.

И нещо интересно - на Преображение някога момите и ергените се сговаряли за годежи и женитби. Според традиция от най-дълбока древност женитбите се правели през септември, за да се роди дете през юни и невястата да се захване за работа през усилния летен период. Хм. Моят усилен период е леко непрекъснат. барем един кандидат-жених да имаше, да го цаня да помете двора, не за друго...

Ще продължа с алжирските камънаци, приех да допреведа и останалите документи от сондажите. Но ще заделя част от парите за някоя бъдеща екскурзия до региона. Приемственост да има, един вид.
Изобщо да не споменавам за списъка с екрани от програмата на работа, които трябва да се преведат и кoмпилират и не знам си още какво. Нито за материалите, които стоят ненаписани. Книгите, които чакат да започна да ги превеждам. Имаше и още нещо... а, да, един филм. А на мен всъщност страшно ми се чете, плюс още един куп други дреболии, не достатъчно значими, за да се споменават, особено тук.
Мина ми през ръцете един стар филм с Жан Габен, казва се "La Horse", което, оказа се, е остарял жаргон за хероин. Добре, че се измъкнах и не преведох заглавието. Иначе вътре в субтитрите го метнах "херинга", видях в неолог, че има такъв жаргон за хероина и по животинската релация... 

Много е странно да се гледат такива филми, този не е нищо особено и го зачеквам заради една особена сцена в него. Габен е дядка-фермер, глава на семейство и управлява с желязна ръка имотите и близките си. Внук му Анри (малко радост за окото, Марк Порел) се е забъркал с трафик на дрога (филмът е от 1970) и по случайност старецът научава. И ела да видиш - взема нещата в свои ръце. Заключва детето в едно мазе, че да не го докопат мафиотите, и почва да ги трепе. А и те не са много, нито толкова организирани, нито толкова страшни, нито толкова оборудвани като сегашните по филмите. За сметка на това са дистанцирано елегантни (кой ще познае нескопосаният превод на фразата), надменни и непредпазливи. След като дядото очиства един и разпилява един пакет хероин по вятъра, те решават да действат твърдо. И стигаме до въпросната сцена - нахлули в къщата, вързали дъщеря му и я питат къде е дрогата и момчето, докато в другата стая явно изнасилват внучката. Което е загатнато, но после, когато избягват, камерата надниква в стаята, тръгва по голите крака на внучката, стига около кръстчето и увитата риза и се качва към гърдите й. А те са като за онова време, тип Бриджит Бардо, в цялата си пищност. Още няколко сантиметра по-нагоре в кадъра влизат и зашеметяващите й дълги гримирани клепки, руса коса и красиво лице. И там седим цели минути. Странното е, че тежкото й дишане и притрепване с клепки, което трябва да показва колко е разбита, натрапчиво изглежда така, сякаш й е било доста приятно. Много странно.
А и разбира се накрая всичко свършва добре, гадовете са избити, блудният внук се приобщава към семейството и даже подхвърля, че ще иде с дядо си на полето да прибират кравите - един вид ето ни вече едно щастливо семейство, внучката разтребва масата, сякаш нищо не се е случило. Никакви психически травми, нищо. Още веднъж много странно. Киното нали се прави от хора. Щом то се е изменило...

I'll follow the sun

Знам, че ставам за симулантен (както си го наричам) превод, но не и когато най-малко очаквам. Цял ден вчера и половината днес висях при белгийски клиенти, дошли за последни уточнения тук, и в главата ми са само фактурирания, платформи за разработка, таблици, сметки и какво ли още не. Брррр! Но поне се отрази добре на самочувствието ми (по закона за всемирната гадост очаквам следващия път да се проваля с гръм и трясък, за компенсация). Хайде сега обратно към добрите стари документации и филмче за разнообразие. Кога ще се заемам с чакащата художествена литература, не знам. Но със сигурност до края на август трябва да съм направила две важни неща:
- да овладея най-накрая писането с повече от 6 пръста, ако е възможно - с 10;
- и да си наваксам пропуснатото и забравеното от курса по фински, защото септември пак като почнем, хич няма да имам мотивация да ходя. А както се очертава, ще взимат на работа тук преводач с унгарски, в чиято биография (...предимствата да седиш до шефката на отдела...) пише, че владее много добре фински. Ако това не е стимул...

И за да продължим в тон "мило дневниче" - вчера най-накрая младите се взеха. Кучката ми Дара се дърпа на кандидат-жениха си цял ден във вторник, но снощи се заобичаха и сега ще видим след месец-два дали ще има резултат. Момчето се казва Чарлс и в сряда, ми каза стопанката му, след като запознахме кучетата, цяла вечер примъквал одеала, чаршафи, вестници, пантофи под бюрото - направо си свил гнездо. Умрях от смях когато ми обясни как после започнал да носи там и храна, гранула по гранула. Ето го красавецът:

Снощи приятели на момичето със сетера казаха, че днес отиват на палатки край Гела, за събора с надсвирването. Не е лоша идея, някой път трябва да го посетя. Довечера обаче отивам да плувам. То не може само да се работи, трябва и малко да се живее. Това във всякакъв смисъл и с всякакви уговорки.
Имам един стар спомен, когото страшно много обичах. Точно като името си, Вихрен. Един път ми каза: "Аз съм планината". Знаем се от толкова години вече и когато ми изплува за кратко от сенките наскоро, му повторих: "Аз съм морето". Точно така си е. И няма как да се срещнем. От доста години вече не ми е мъчно, просто се сещам от време на време. Болката по невъзможните неща има и някакво скрито очарование - като попрашасала стая, необитавана от много години, пълна със стари неща и тайни нещица.
Чувствам се малко извън картинката. I'm leaving; what about navigating the seas of the Sun?
Set the controls...