сряда, 28 февруари 2007 г.

Приветствам пролетните ветрове

... които над земята ни минават...
Последният ден на февруари се ухили със слънчеви зъби, след като вчера вилня цял ден с някакво подобие на сняг. От което сега няма и следа, улиците са сухи, градинките не са кални...
Та думата ми беше за ветровете. Вятърът, моят приятел. Сигурно защото още не съм ходила на север, сред ледената пустиня, или на юг, сред пясъчната, където ветровете, озлобени от липсата на зелени клони, сред които да се люлеят, и на златни жита, в които да шумолят, се вихрят смъртоносно.
Трудно се показва вятър - нали не може да се нарисува :) Но да опитам:
със слово :

Пролетен вятър (Н. Фурнаджиев)

Моя майко и моя кръщелнице,
полудяла и огнена пролет,
дето весело биеш в кепенците
и лудуваш над влажните клони!

Аз съм луд и аз язда през нивите
и по сивите улици тичам,
и разправям на моите биволи
колко нежна любов ги обичам.

А танцуват запалени къщите
от безспирния бяг на земята,
ний със всяко дръвче се прегръщаме
и лудуваме с лудия вятър.

Падат, стават и хора, и улици,
и дървета, и гробища черни
от безкрайните смели приумици
на вечерния ветър неверен.

Моя майко и моя кръщелнице -
полудяла и огнена пролет,
дето весело биеш в кепенците
и лудуваш над влажните клони.

с картина (Зеленият шум, А. Рилов)
(Много обичам тази картина, вятърът - топъл - направо духа от нея)


с музика и стих (Паша Христова)

Повей, повей, скитнико ветре,
и всяка болка в нас
с обич разпилей


вторник, 27 февруари 2007 г.

Насред зимно, полуистинско

Вчера ходих в Националното радио да представя последната книга, която преведох - тук мога да си позволя да направя реклама, въпреки че лично нямам никаква полза от това. Да предупредя - печатните грешки са резултат от липсата на коректор... Понеже книгата е хубава, а и аз научих много неща от нея, си позволявам да я представя и тук.

На връщане през книжната сергийка от спирката на Окръжна болница, докато чаках автобус, си купих (отдавна не съм, трябва да наваксам) книга - "Следлюбов" на Левчев. И понеже днес сутринта ме изненада развихрилият се сняг и сега не знам тъжно ли ми е или хубаво (което само по себе си значи, че най-вероятно ми е повече тъжно), си подбрах стихчета, които да си споделя. Това всички го знаят, прекрасен стих на Валери Петров:

Над капчука в игли,
сред воали мъгли
по заспали ели
сняг вали, сняг вали.

Във планинския пост
няма завист и злост
и животът е прост
за незнайния гост.

Нито звън на шейна,
нито глас на жена,
вредом само една
тишина, тишина.

Сняг вали, сняг вали
над заспали ели…
Не боли, не боли,
преболява, нали?

И малко Левчев:

Ще бъде нежно

В една градинка избеляла
ще си разхождаме
несъществуващите кучета.
Под разтопените дървета
ще спираме и нещо ще си казваме.
Ще бъде нежно.
Но кучетата силни ще ни дърпат,
ще ни отдалечават
и ще ни разделят.
И най-подир ще се загубиме
като нашата безсмъртна любов.

Тези неща се разбират
само когато е късно.
И понеже аз почнах вече
бавно да ги разбирам,
значим, е късно за мене.
Значи, е късно завинаги.

Днес точно има един куп дреболии, които напират да бъдат споделени. От това най-много ме боли, когато не виждам (със сърцето си) този, на когото да ги споделя и те да заблещукат... светло и хармонично нанизани в причудливата бродерия на парчето живот.

понеделник, 26 февруари 2007 г.

Из планини и гори


С един много, много добър мой приятел - страхотен поет и човек - горд стопанин на ризеншнауцерка, се отправяме сравнително нередовно на пътешествия из планините. Минала събота скитахме из заснежена Плана, а тази неделя се устремихме към Средногорието. Времето ни беше обърнало гръб и всичко отчайващо сивееше. Цветовете бяха убити - с онази смърт, която настъпва бавно и изсушаващо незабележимо. И един пронизващ вятър се носи в бръснещ полет... Дара, както винаги, нагази победоносно в леденостудената вода на забързала се рекичка, пи от нея, ходи напред-назад и когато излезе, за минути мократа й козина стана на миниатюрни ледени висулки. И си ходеше така - с обеци на ушите и с украса по коремчето и краката - през цялата разходка. Няколко ястреба и един орел я зърнаха веднага със зоркото си зрение и започнаха да й се присмиват, всеки по своему. Тя не им обърна внимание, защото много съсредоточено търчеше насам-натам и гризеше някоя случайно срещната шишарка.

Гората, въпреки бедните цветове, бе чудна. Мека тишина, прозвънваща между оголените клони и рошавите зелени иглички, послегнали кафеникави листа, които поглъщат стъпките, разпръснати навсякъде мраморни камъчета в най-различни цветове - сякаш са минавали стотици Хензеловци и Гретели. Повалени от минала буря дървета попречиха да продължи по пътеката, отстрани на която се разстилаше есенно царство зиме, с тронове на невидими крале:
Из подмолите на рекичката се бяха сгушили ледени висулки и приличаха на завеси пред тайни входове към приказни светове. А в далечината се извисяваше връх Баба, със заснежено чело. От време на време се показваше слънцето, колкото да ти домъчнее по-силно за него, и пак изчезваше.
Цяло премеждие си беше разходката из едно мочурливо поле, до което се стига след прекрачване на коварна меандрираща речица. Как да е, минахме я на отиване, а на връщане си намерихме естествен мост, от който неколкократно опитвах да цамбурна във водата, но бях овреме спасена. Снимка за спомен, щрак, няма само аз да снимам я:

Кажи ми, Кармен, любиш ли ме ти?

Така. Няма да има постинг за Тодоров ден. Да има за какво да пиша догодина ;)

За сметка на това ще предложа една визия за "Кармен".
Операта.
Уикендите ми са посветени на културизъм. Единия ден ходя на културно мероприятие - театър, изложба, опера, балет..., другия - на туризъм из планините. Вчера с Ели и Муся по мускетарски се запътихме към операта. Предвидливо бях купила билети, защото се оказа, че явно забележките към Националната опера и балет са верни - поне относно репертоара. Свалят се от сцена представления, които се радват на посещаемост, а се играят - незнайно защо - други, очевидно не особено популярни. И така, след години липса, творбата на Бизе се завръща на сцена, а, понесени от всенародната любов към тази прочута опера, хората се тълпят пред касата с надеждата някой да продава билет. Никой не продаваше. Странно, защото имаше празни места.

Разликата във времената е факт, нравите се менят и така нататък. Обаче за едно консервирано изкуство, като операта, би трябвало и социалните правила да си стоят консервирани. А не аз да си обличам нещо като бална рокля, а половината зала да е по дънки и пуловер. Нищо против пуловерите, като цяло, но цикламеният цвят на тези, които се продават по сергийки на Раковска, не ми се връзва с първи балкон.
От друга страна явно хората просто следват модата. Същата тази мода, която следва дизайнерката на костюмите. И според която няма нищо лошо на сцената да танцуват балерини с червени наметала върху съответно розова, оранжева, жълта и зелена рокля. Убийствен подбор на цветовете. Дразнещо, дори да се абстрахираме от факта, че балерините се приземяваха с грохота на гюллета, а синхронът между тях и да искаха, нямаше как да могат повече да го избегнат. Симпатично подскачаха и подтичваха балетистите, когато оформяха кръг - да не остават много дупки и да не се блъснат. Но това е бял кахър, все пак гледаме опера.

Тоест дошли сме да чуем, но не и на последно място - да видим. Нещо като актьорска игра, например. Видяхме една, меко казано, странна Кармен. Не знам името на певицата, защото не сметнах за нужно да си купувам поредната програма - "Кармен" е най-любимата ми опера и съм я гледала доста пъти. За сметка на това, поради бързо търсене в Гугъл, успях да открия имената на целия актьорски състав при Варненска опера. Човек би си помислил, че щом във Варна си дават труда да ги изпишат, то и София би трябвало. Но не би.
Тембърът на певицата не ми хареса, но това си е мой проблем. Интересно обаче как човек да повярва каква изкусителка е Кармен и защо всичко живо от мъжки пол увисва чене, щом я види, когато на сцената се разхожда жена на(д) средна възраст с определено не особено стройна фигура и удивително безвкусна кестенява (!) перука на масури. В последно действие - в бялата рокля на волани и с перде на главата - изобщо, ама изобщо не стана ясно защо името "Кармен" се е превърнала в нарицателно. Всеки момент имах чувството, че жената ще хване тупалката за килими и ще избуха Дон Хосе в главата с думите: "Айде, разкарай се, че затваряме."

Като стана дума за Хосе, човекът пя. И игра много добре - с изключение на последно действие. То той и там игра добре, но режисьорското решение да се влачи като последен безволев плужек изобщо не оправда мигновеното убийство. Или идваш решен да я колиш и я викаш да се върне само от, да речем, кумова срама, или тя те докарва до някакво състояние на амок (което тя НЕ направи) или се влачиш като плъх и тя те прекрачва. Какво знаем всички, това не се случва по либрето. Вместо това той се влачи и рева 5 минути, после отнейде извади една ножка и я наръга право в алената роза, с която тя кичово бе закичила деколтето си.

Ама моля ви се!!!

Ескамилио обаче се представи много добре. По принцип този персонаж много ми допада с виждането си за любовта и живота като цяло - е, може би не по принцип, но в конкретния контекст. Михаела също бе добра, въпреки че аз просто не харесвам героинята.
Билетите в София за опера са евтини. Тоест нямам право да претендирам за качество като в Париж, примерно. Но все пак, все пак!
След това, когато с официалните рокли нахълтахме в Кривото и събрахме малко погледи, решихме на по бира скоро да посетим мюзикъл. Не съм проверила дали дават "Коса". Малко се страхувам след Националната опера какво ли да очаквам в Музикалния театър...

петък, 23 февруари 2007 г.

Черен петък

Това звучи малко като "Черен Петър" - тази симпатична детска игра на карти. Няма много общо, защото днешният ден, наричан още куц, глух, сух или луд петък е най-лошият и опасен ден от цялата седмица. Не се работи, за да се предпази човек от болести, а реколтата - от градушка, суша и гръм. Смята се, че е предводител на дванадесет лоши петъци в годината - както понеделникът, и петъкът, да не остане по-назад, взел да се дуе и големее.
Но всичко свършва утре, с Тодоров ден. Изобщо не мога да твърдя, че го обичам дори наполовина колкото милия ми Гергьовден, но все пак това е празникът на конете - моя слабост и страст, така че утре ще се развихря.
Днес жените не се мият, не се решат, не похващат вретена. Изобщо цялата обредност на Тодоровата седмица е свързана с редица забрани и обредни действия, които се спазват главно от жените. Седмицата, първа от Великденските пости, се смята за сестра на Русалската неделя (седмицата след Петдесетница; навремето се е отбелязвала от младите с масови оргии, практика забранена едва от патриарх Евтимий), а третата сестра е или Мръсната неделя след Коледа, или Празната неделя след Великден, или Среднопостната неделя. Тази представа е породена от еднаквите или сходни забрани. Цялостната идея е, че това е период на нарушена хармония, враждебен и нечист, в който върлуват силите на злото - хаос, през който задължително се преминава, за да се смени зимата с пролет. До някъде паралелите с Дионисовите празници се налагат като възможни. Обредността има ясен езически характер, а завършващият празник - Тодоровден - е смесица от различни културни пластове - паганистични и християнски вярвания. Целта на обредите - смислово продължение на Сирнишката обредност - е да осигури и съхрани плодородието в този преходен период. Затова в народните представи свети Тодор е културният герой - плодотворец, който унищожава хаоса и създава света отново , в началото на новия цикъл.
Неслучайно летният двойник на светеца се чества на 8 юли - поврата от лято към зима.
Но за светията може да се пише много - така че ще му отделим подобаващо място утре.

четвъртък, 22 февруари 2007 г.

Въртоглав четвъртък

Я да видим кой ще познае - и днес не се работи! Разбира се, това не важи за съвременния човек, който не се занимава с бабини деветини. Но изглежда бабите са знаели как да си осигуряват мигове на почивка. Нещо, на което май не е лошо да се научим...
Та добре заварил на Въртоломей, Въртолей или Зимен Въртоломей, така наречен още. Ако работиш днес, полуваш световъртеж и се зашеметяваш. Това е лоша болест, което идва от зъл дух и ти влиза в главата. За умилостивяване има само един чалъм - месят се питки, някъде наречени "мравучени", които после се раздават. Интересното е, че се ядат на бунището и трохите се събират на определено място - прави се с цел да се предпази къщата от нашествие на мравки. Това е - ден като ден. Най-лошият предстои.

What's Your VisualDNA?

Попаднах на много приятно за окото тестче, което искам да споделя, това по-долу се получи за мен:

сряда, 21 февруари 2007 г.

Луда сряда

Истинска лудница, би могло да се каже. Събужда се човек след недостатъчно часове сън, а навън, за щастие, грее едно слънце и му оправя настроението. Няма време за разходка на кучето, но то сякаш почна да свиква и ще ме изчака да се прибера през обедната почивка. Какво не е наред в мен, та е достатъчно едно плисващо в лицето слънце, за да ми осигури невероятен заряд настроение? Или май точно това е нормалният ред на нещата.

А днес, според народните поверия, е един от най-лошите дни в годината. Луда сряда, Черна сряда, Куца, Крива сряда - наричат я така, защото хората смятат, че това е денят на лудостта. В някои области смятат, че лудостта се предизвиква, ако днес човек работи каквото и да е (както вече споменах, работното ми място определено не спада към тези региони).

На полуделите им се бае, поливат ги с билки и им дават да пият отвари.

На моменти и според някой хора и аз трябва да се зачисля към този контингент пиещи отвари. Затова - бодро към кафеварката! А в слушалките звучи невероятно луд албум - сякаш нарочно съм го оставила да го ревюирам днес. "Accidents Occur Whilst Sleeping" на Lupen Crook. Заслужава си да се чуе!

вторник, 20 февруари 2007 г.

Шефски вторник


Хоп! И както е февруари, като ми пекнало едно слънце и цъфнали храстите, една калинка се разхождаше днес по обед, без да се интересува, че не е калинкино време изобщо. Сетих се за приказката за Дванадесетте месеца и ягодите в снега. Лирично отплесване.
Думата ми беше за Чер вторник. Така сме се насадили насред забележителни дни, та ум да ти зайде. Сиреч, днес с вторият ден от Тодоровата седмица, която започна с - няма изненади - Чисти понеделник (Кукеровден) и ще свърши с неделята след Тодоровден. Минаха Поклади (Сирни Заговезни, Прошка) с един прекрасен набор обичаи, и се зареждат по-особени такива дни. Едно, че започват Великденските пости, друго, че е нагъчкано с поверия и неща за правене. За които, разбира се, аз ще взема да разкажа, да не е без хич.
Днешният вторник се нарича още "Усовски" - празнува се в чест на болестта устрел (или "усов"). И - познайте какво - не се работи! (Сегашните шефове са французи и това не ги интересува, и въпреки че и по Френско се празнува Mardi gras, тук кипи труд). А не се работи, защото всяка работа, започната този ден, ще се провали. Още нещо - вярва се, че Черен вторник е предводител на всички вторници в годината. Та като дойде време за годишното им Общо събрание, те сядат, а той зловещо крачи и гледа изпод вежди. Поне така мисля.
(Сега ще напиша следното-тихичко, че не е хубаво - който се е родил на този ден, е без късмет.)
Някъде наричат днешния ден Сух вторник, защото от него започва сушата. И за да се предпазят от нея и болестта, стопанките работливи месят питка, прекаждат я и я раздават на съседите.
Понеже изпуснах възможността да попиша за вчера, слагам една снимчица, а живот и здраве за Кукеров ден ще разказвам догодина, като му дойде времето. За утре да се готви Луда сряда!

четвъртък, 15 февруари 2007 г.

P.S. I Miss You

Послепис:

Много ми липсва тази форма на вода, така де, на живот, точно тук, точно така...

Вода

Твърдението, че водата е живот, е банално. И като такова, най-вероятно се приближава много до истината. Какво става с дъжда, когато попие сред буците пръст по миниатюрните капиляри на почвата? Умира небето и дава живот на дребосъците в хумусното царство. Ако легна сред разорана нива, която дъхти на оголените си тайни, за да ме вали дъжда, малко по малко с него и аз ще се стичам надолу. После ще дойде слънцето и ще ме повлече малко по малко нагоре към небето. Защото всъщност в нас има толкова много вода, че нищо чудно и от Луната да се влияем така, както океаните с техните приливи и отливи.
Когато плувам, живея един забравен живот. Когато пия вода, си припомням забравени мигове от времето, когато съм била по-стара и от Библията. Понякога се чувствам като пустиня и навсякъде летят само зрънца пясък, дори небето ражда само жълт, топъл пясък, с остри невидими ръбчета. Но и пустините има някакво очарование. Дюните са толкова елегантни ;)
Днес подарявам море - четири химични елемента, комбинирали се в две съединения, съчетани в невъобразимо единство от многообразия.

Средата на февруари отмина и сме по-близо до лятото. Нека ви разкажа малко море - подарък за не-рожден ден - една Русалка.

сряда, 14 февруари 2007 г.

Дъжд

Интересно нещо е това дъждът. Когато вали през пролетта, е свежо и тогава звучи "Топъл дъжд" на LZ. Напоително, раззеленяващо, младежко. Като първи любовни трепети.

През лятото са топлите порои, които вълнуват душата, силни, гръмотевични, като набрала сила буреносна любов. И не знаеш след тях какво ще остане - избуяли, натежали треви или градушкови рани...

Тук можем да слушане "Молитва за дъжд" на Диана Експрес.

Есенният дъжд е Дъждът. Прониква в душата, рече ли да завали. Той е тъжен, елегантен и фин. Обеднял благородник продава сълзи.
И е някак все едно дали ще вали "November Rain" или ще звучи "Сбогом, казах" (Есента, есента, тя оттука премина, хвърли донос от жълти листа... - да си припомним целия текст на Джагаров).


Но зимният дъжд, дъждът през февруари, е нещо толкова безумно тъжно, неестествено, че чак боли. Зимата трябва да е това:

Като ме налегне повече вдъхновение, ще поговоря за тези, а може би и за други неща, чрез стиховете на любими поети. Колко хубав е снегът на Валери Петров...

понеделник, 12 февруари 2007 г.

Парижката Света Богородица

Не се бях сещала за този прекрасен мюзикъл от много отдавна, сега благодарение на внезапно осенило ме дуенде ;) ми се ще да го споделя - песен с разтърсваща музика, изпълнение и текст (предполагам, че отчасти тук има пръст и Виктор Юго, въпреки че признавам, не съм чела романа - срам, срам). In order of appearance - Гару, Даниел Лавоа, Патрик Фиори.


Тъй като е френски, а не ми се превежда точно сега, ще споделя и субтитрираната версия от спектакъла

Don't make it bad

Мислех да започна с пръв постинг през първия зимен месец. После на Нова година. И накрая - сега.
At the end the love you take is equal to the love you make.
Това може да значи много неща, включително и че когато си нещастно влюбен, все някога ще се намери някой друг нещастно влюбен в теб, чиято любов ще изравни твоята отдадена, но неприета.
Обаче ако това са нещата от живота и нищо не може да се направи, то има някои други неща, по които може да се направи много. Може да се направи много за стените. За страха. За любовта. За хората. И така нататък. Всяко нещо с времето си, тук ще си пиша за това колкото си ща. Сега исках да кажа, че да ми олекне - не е толкова много любовта в света, че човек да си позволява да я пилее, когато му я дават. Даром. Когато нещо идва в повече, то трябва да спре, а не от страх да го оставяме да тече. И когато някой някого обича, трябва честност. Искреност. Защото всеки има право на щастие. И е много по-добре внимателно, с обич да кажеш "спри, защото не мога да ти върна", отколкото да си мълчиш като пън, защото пъновете колкото и да ги поливаш, няма да цъфнат. А какво да говорим, когато на всичкото отгоре раняваш даващия, защото... има ли значение защо.
Аз съм горчива, защото се чувствам излъгана - не като мома англичанка. А като човек, който е мислил, че като обича, дори без да е влюбен, прави нещо хубаво. А получава ненавист, злоба и неяснота, само защото не съм някой друг.
Всеки има право на щастие. Когато не знаеш как да се грижиш за птица, пусни я да отлети. Само в началото ще й е самотно.