понеделник, 22 февруари 2010 г.

Аман

Писна ми на шапката от тия турски сериали. Не, не от самите сериали, които си вървят по телевизията и по никакъв начин не ми се намесват в ежедневието, а от приказките и локумите за тях. Най-много ми писна на 19 февруари, като започнаха да се заместват ситуацията и да чета коментари като "точно днес ли ще пускат турски сериал" и "стана ми страшно гадно, като видях листовка, рекламираща екскурзия до Истанбул". Голяма разлика от моя пост няма да се получи, аз и не очаквам някой от тези, дето скачат срещу сапунките, да си промени мнението, но вече започнах сериозно да се дразня.

Да оставим настрана, че тази Турция сега не е онази Османска империя. Да оставим настрана, че не понасям подмяната на "робство" с "присъствие", но все пак се замислям над изнасяните факти, че положението на българите в империята не е било чак толкова зле. Да оставим настрана, че да мразиш цял народ на общо основание граничи с идиотизма и лумпенството. Да, моето семейство има в историята си няколко огромни срива и нещастия именно благодарение на турците и колкото и да ме е яд за миналото, то остава такова, каквото си е и сегашните обитатели на южната ни съседка не са ми направили нищо. Може да не харесвам мустакатата им настойчивост по курортите - единственият ми личен сблъсък с тях, може да съм чувала какво ли не за живота им (и хубави, и лоши неща), но това никога на никого не е давало право да застане и да посочи с пръст цяла една държава и да я заклеймява под път и над път, където и както я срещне.

Да оставим настрана дори това, че - казват някои - битът и животът, представяни в турските сериали, били един вид ПР на Турция и нещата хич не седели така. Пука ми!
Но да вземем предвид същественото - няма значение дали сапуненият сериал е турски, бразилски, румънски, сомалийски или инуитски. Ако ти се гледа - седиш и го гледаш, ако не - не седиш и не го гледаш. Може да ти се гледа по ред причини и аз нямам против никоя една от тях. Ама разбираш ли, да сме ходели на театър, вместо да гледаме сериали. Бреее, ми че аз ако искам да правя и двете? Ми ако в театъра гледам по-лоша игра? Ми ако случайно в постановката, която гледам, става дума за турци? Вай, вай, вай! Или да гледаме театър само вместо турските сериали, а вместо мексиканските и бразилските - не?

Ама разбираш ли, да не ги пускат точно на 19 февруари. Бре, ми че аз ли не съм чела правилно, или имаше много доказателства, че Левски е можело да бъде нам си колко пъти освободен, ама не се е намерил ни един българин да го стори? Включително и на 19 февруари?

Ама точно на 19 февруари ли да има листовки за Истанбул? Обидно някак си. Ми да! Точно така! И аз смятам листовките на езиковите школи за обидни - аз знам английски! Я да не ми ги пускат точно в моята поща и задължително на всеки четен ден да ги няма - иначе се обиждам.

И най-вече - престореният рев срещу турските сериали няма да подобри качеството на нашите, няма да накара хората да се махнат от телевизора и с книжка в ръка да тръгнат по изложби, театри и опера. Няма да повиши качеството на постановките. Няма да направи от Слънчев бряг - Анталия и от Плиска - Ефес. Не по качество на наличното, а по реализация на посещаемост, приходи и отношение. Няма да роди българския Орхан Памук. Няма да възкреси Левски.
И не, не казвайте, че това последното никой не може да го направи.

събота, 20 февруари 2010 г.

За концерта на Парадайз, некои съображения

Удивително е колко негативи може да събере една промоутърска кампания и да продължи да съществува. Силно се надявам, че обявените концерти на Кататония и Анатема ще се проведат и не само - че ще се проведат на добро ниво. Но по-скоро ще се изненадам.
Въпреки това концертът на Парадайз Лост мина добре - с много малко публика, до голяма степен заради недоверието към промоутъра, което сигурно е прецедент в концертния бизнес тук. Можех да напиша по-остро за НМА, но... айде да видим какво ще направят април и май...


За второто гостуване на Парадайз Лост (Paradise Lost) в България можеше спокойно да се каже, че е бил чудесен концерт, направо концерт – слънце, ако не бяха някои обстоятелства, които не биха позвлолили използването на подобни определения с чиста съвест.

Англичаните дойдоха в „Христо Ботев” и свириха пред около 700 души снощи, съвсем недостатъчни да създадат впечатление за понапълнена зала, но за сметка на това – изключително сърдечна публика, която възнагради музикантите за тяхното не по-малко сърцато изпълнение.

Малкото публика бе резултат от неуредиците около концерта и конкретно липсата на предварително обявените за гости Самаел (Samael). Не само краткото предизвестие за отпадането на съпорт бандата, но и непроменената цена на билетите (доста висока само за една група), както и реномето на залата по отношение на звуковия комфорт, накара мнозина да се откажат.

За щастие на тези, които се престрашиха да дойдат, Парадайз излязоха да свирят и то с минимално закъснение, особено на фона на предишното им гостуване тук – около десет минути преди 21 часа прозвуча интродукцията и след нея се заредиха час и половина ударни композиции, приети изключително радушно от публиката. Независимо дали ставаше дума за „стари класики” като „Pity Тhe Sadness”, “As I Die”, „One Second” или парчетата от новия албум „FaithDivides Us - Death Unites Us ”, от който чухме доста голяма част.

Още с появата на музикантите на сцената, когато основният композитор Грег Макинтош зае своето място вляво и люшна тъмни дълги коси, а вдясно застана Аарън Аеди, зареден с енергия не като за пред 700, а като за пред 70 000 души; когато микрофонът грабна неуморният Ник Холмс и отекнаха първите удари на барабаниста Адриан Ерландсон, който почти успя да си разглоби сета от свирене; стана ясно, че няма да се мине просто с отбиване на номера. Напрежението в публиката утихна, а на негово място започна да се покачва градусът - на настроението, не на алкохола, въпреки че този път бирата не беше разводнената наливна, а се продаваше на бутилки.

За съжаление звукът в залата бе традиционно очакваният – меко казано „не добър”. Единствено пред пулта в центъра на помещението инструменти и вокал се чуваха ясно и балансирано. Всяко отклоняване от „златната среда” рязко влошаваше положението, на трибуните то ставаше направо плачевно – но там така и така нямаше почти никого.

Осветлението на сцената също не може да се спомене с нещо добро, но, както казват, това да ни е проблемът.
След последните акорди на „Requiem” групата се оттегли зад кулисите, за да бъде извикана на традиционния бис, включил „Faith Divides Us - Death Unites Us” и обявена за “the last song - „The Last Time”. Разбира се, на нас такива не ни минават, и публиката си извика гвоздея „Say Just Words”, „популярната песен” на Парадайз.

Ще ми се да мисля, че групата толкова е харесала българските си фенове, че реши да излезе още един, последен път, и да закове „Embers Fire”. И вероятно е така, защото след концерта момчетата останаха и дадоха автографи на всеки, който пожела и ги изчака пред залата.

С точно две думи – чудесен концерт. Сега очакваме с интерес развоя около следващите две събития на "Нова музикална агенция" – гостувания на Кататония и Анатема.

Искрено се надявам и тях да можем да опишем с тези две думи, без никакви допълнителни уточнения.

неделя, 7 февруари 2010 г.

Les Miserables

Като стана дума за Сюзан Бойл, докато пишех ревюто, рових из YouTube и се прехласвах по изпълнения. Мюзикълът "Клетниците" на мен лично не ми беше познат, въпреки че форматът ми харесва. В България е крайно неизвестен и - може би - непопулярен, но си спомням много ясно, докато живеех във Франция, когато излезе "Парижката Света Богородица" и какъв фурор направи, не само там. Има невероятни компзиции и хората си знаят как да ги представят на сцена.
Та намерих оригиналното изпълнение и искам да го споделя, защото тази жена има невероятен глас (повече ми хареса от изпълнението на Илейн Пейдж, която иначе много харесвам). По-поразително е как играе, дори без да е всъщност в пиеса - това е нещо като концертно изпълнение. Просто на моменти влага в гласа си такава емоция, че може да те срази. Линкче и към смъртта на Фантин, която не е шедьовър някакъв, обаче същата тази емоция (помага и да знае човек какво става в романа ;) ) може да те разплаче. И мисля, че сега е моментът да прочета отново Клетниците. За Парижката Света Богородица просто нямам сили - емоционално. То и време няма, ама ще трябва да се намери :)




събота, 6 февруари 2010 г.

Едно ревю за Сюзан

Звезда за една нощ

Тя излезе на сцената на “Britain’s Got Talent” като невзрачна 48-годишна домакиня и след минути си тръгна като най-голямата изненада на шоуто. С изпълнението си на “I Dreamed A Dream” от мюзикъла „Клетниците” отвя публиката, журито, зрителите пред екраните и не след дълго видеото от вечерта бе гледано десетки милиони пъти в ЮТюб. Въпреки че не спечели първото място, медийният отзвук – с огромното „съдействие” на интернет – я превърна в световна звезда.

Албумът й започна да чупи рекорди още преди да види бял свят, като стана най-добре продаващият се в „Амазон” при предварителна заявка. „Билборд” съобщи, че това е най-продаваният дебютен албум тази година и с най-големи дебютни продажби за жена-изпълнител в историята на системата за отчитане на музикални продажби Nielsen SoundScan, която стартира през 1991 г. Той е и най-продаваният дебютен албум в британската история с 410 000 копия в първата седмица след пускането му на пазара. И така нататък.

Всичко това няма как да не се отрази на начина, по който се подхожда към албума. Дали с огромни очаквания (изумителна певица) или свръхкритично (просто поредната тв-звезда), но задължително с нещо на ум.

Първото прослушване разочарова. 12 песни, от които само една („Who I Was Born To Be“) авторска, предлагат интересна трактовка на доста разнообразни композиции. Несъмнено забележителният глас на Сюзън е достатъчно школуван, за да е добре овладян и без проблеми да катери височини. Парчетата са заредени с емоция и изпети без забележки, но след четвъртото започват да си приличат – развити са в сравнително еднаква плоскост и въпреки разнообразието от жанрове, създават впечатление за еднообразие. Обаче…

В началото са събрани много силни композиции. Отварящото „Wild Horses” е в нестандартен аранжимент и подхожда към класиката на Мик Джагър от съвсем различна гледна точка, много сполучливо. „I Dreamed A Dream” е все така въздействащо като на сцената на шоуто, а „Cry Me A River” е изпълнено като по образец, без да е стандартно.

При всяко следващо прослушване на диска започват да изпъкват и характерни моменти от останалите (с изключение на „You’ll See” и „Daydream Believer” – кавъри толкова неуспешни, че нищо не може да ги спаси или оправдае). И с всяко следващо прослушване албумът узрява и става все по-притегателен. Той никога няма да достигне шеметни висини в личните класации, защото е ясно едно – многото талант е налице, но е нужна още работа, за да разцъфнат цветовете в гласа на Сюзън Бойл.

По това, което ни показва дебютният й диск, няма основания за съмнения, че както опитната обработка промени външния й вид и сега от обложката гледа чаровна дама, така и гласът й ще разгърне пълния си потенциал. „Who I Was Born To Be“, която сякаш е писана за Селин Дион, е доказателството, че не е нужно и следващият албум да е с версии на чужди парчета. В интерпретацията й на „Proud” (от саундтрака към тийнейджърския мюзикъл “Britannia High”) гласът й пък звучи пленително младежки. Още вокална динамика, още малко опит и мис Бойл ще засенчи цели кохорти изгряващи тийн звезди.

О, тя всъщност вече го направи…

четвъртък, 4 февруари 2010 г.

Къде ми са детските книжки...


Във фацебуцето направиха една група за "ДеЦките по Първа" - това е една от много малкото групи, в които се "джойнвам", и до сега не съм била активна в друга. Голям кеф, изрових(ме) почти всички детски филмчета, които си спомням, не мога да намеря само "Водното паяче" и "Зоопарк от пластилин".
Честно, ако намеря тези филмчета на някакъв носител с добро качество, съм готова да си дам цялата музикална колекция!

Покрай тях, разбира се, се заредиха спомените. Дъга, Мурзилка, Чуден свят. Комплектите с паста, четка, дъвка и чашка "Мечо" и "Снежанка" (помните ли?) Билетчето по 6 ст. Скаридите във фунийка от вестник, които продаваха на улицата. Захарният памук и вафлените фунийки, пълни с един много пухкав и лек, сладък крем (продаваха ги и по плажа, майка не ми даваше да ги купувам, защото ги продаваха цигани). Въртележките. Игрите на ластик, въже, държави, дама, ръбчета. 7 без 10 по радиото, кукуригууууууууу...
Когато снощи се присъединих към групата, имаше около 1000 души, сега са почти 4000.
Помните ли, например, че тогава думичката "чест", например, имаше смисъл, например? ;)
Представяте ли си сега, пак например, детско, в което да става дума за нея? Сега има егоизъм, гордост, его, интереси, зрелище, екшън, сарказъм, ирония, мълниеносен хумор (не че е лошо), но и със свещ да търсиш, нищо няма да намериш, което да носи нюанс на саможертва, подвиг, добро дело, чест и достойнство. Я да дойде някой да се опита да ме убеди, че няма нужда от това!

Затова се радвам, че позахаросани, с малко повече лустро и ореола на отминалото детство, спомените ни са живи, до колкото виждам - в чудесно здраве и въпреки опитите всичко минало и старо да се направи на пух и прах, като Мавзолея, да се изтрие и заличи, те нямат намерение да се дават. И това е едно от много малкото неща напоследък, които ми дават надежда.

Фейсбук послужи за нещо хубаво :)


сряда, 3 февруари 2010 г.

Концерт за памет

Концертите в памет на хора, които вече не са сред нас, са вълнуващи по особен начин. Обикновено по доста сходен за публиката и музикантите, което поставя съпреживяването на друго ниво – обикновено техните два свята съществуват отделно и голямото „случване” става, когато се докоснат. В конкретния случай те по презумция са достатъчно близки, защото изходното този път не е толкова музиката, колкото хората, които си спомняме.

Десетият концерт на „Сцена Академия” бе в памет на трима барабанисти, отишли си твърде рано от този свят – Михаил Яланджиев – Църо, Петър Славов и Еди Демирджиян. Музикантите, които се редуваха на сцената, освен барабанисти и перкусионисти – в по-голямата си част, бяха хора, докоснали се по някакъв начин до поне един от тримата. Имаха общи спомени и емоции, които споделиха и с публиката в продължилия близо два часа концерт.

Той започна с изпълнение на „младата смяна” – ученици от Музикалното училище, сформирали рок група и дръм шоу. След тях на сцената излизаха хора с общи спомени и емоции, и разказваха – най-вече с музиката си – за тримата, които сигурно (въпреки клишето) присъстваха в залата. Дори да не вярвате в духовните превъплъщения, толкова много емоция и музика вдъхват живот.

Сред отличаващите се моменти бе съвместното изпълнение на Живко Петров, Калин Вельов и кубинската изпълнителка Долорес де ла Каридад. Джазираните афро-кубински ритуални песни бягаха далеч от минорните тоналности, както и спомените, които Калин разказа за Михаил Яланджиев, с когото са учили заедно в Музикалното училище.

Христо Йоцов и Стоян Янкулов – Стунджи завършиха вечерта във вихъра на композиции, родени от новия им проект „Percussion impact”. Преди това Йоцов изсвири едно парче на Еди Демирджиян заедно със записа на починалия барабанист, като сподели, че приживе не е имал възможността да свирят заедно. Въпреки че бе видимо развълнуван, това не попречи изпълнението им със Стунджи да мине под знака на усмивките и опиянението от музиката, което накара и залата да си поиска не по-малко шеметен бис. Не можеше да има по-подходящ финал за вечерта, посветена на хора, пламтели в музиката и продължаващи да живеят именно чрез нея.


Сцената бе твърде малка и твърде наблъскана с какво ли не, за да мога да снимам. Не помогна отвратителното осветление и разположилият се на първия ред озвучител, блокиращ достъпа ми до нея :)