понеделник, 13 октомври 2008 г.

Златно

Октомври е прекрасен. Синьо, жълто-оранжево и бяло. Красота.
Небето е обърнат спокоен вир, дълбок и ведър.
Слънцето не се скъпи и в лъчите му още се прокрадва неизличената нотка лято.
Листата се сипят разточително.
Високо в небето се белва силует на птица, блясва мъничък самолет, младият сняг по върховете искри, белите стени на сградите и топлите шепи на сателитните чинии са се потопили до бездиханност в слънце.
Хоризонтът срамежливо се оттегля зад сино-сивкави воали мъглица, скривайки в ръкавите си някой хълм, някое поле, малко сгради, понякога цяла планина.
Всичко плува.
В безвремието на летните следобедни мигове, хванати точно между топлите камилски гърбици на обрасли със сиво-зеленикави остри треви дюни, задъхани от емоция, от топлина, от размаха на пространството, от разточителното разхищение на време и пространство. Точно както най-скъпата и фина копринена дреха минава през скептичното око на мъничък пръстен, така тези мигове бият битието ми с помитащите криле на задморска птица, обещаващи вечност, а побиращи се в малкото квадратче от тиктакане - секундите се отронват от устните на времето и се нареждат в геометрични форми, в които се наливаме ние самите и застиваме като недокоснати картини от течно стъкло.
Октомври ме връхлетя, целуна и вместо да отлети, оставяйки след себе си меката тъга на въздишката, се заседя. Кафе с шоколад и аромат на бадеми, пържени филийки сутрин, гледам слънцето в очите. Моето слънце.

Мигове с цвят на прозрачен мед. Ставам прозрачна и заприличвам на пчелно крилце, хванато в капана на кехлибарна смола. Златна отвътре, отвън, светлината преминава през мен, завихря се, пробягва по кожата ми и я превръща в оризова хартия, излъчваща следобедна сладост.

В един момент разбираш, че си се бил загубил и сега отново намираш себе си. И се чувстваш цял.
В един момент разбираш, че си се плъзнал по занемаряващата плоскост на подразбирането и сега отново си връщаш радостта от откривателството.
В един момент разбираш, че в теб блика извор жива вода.

Тези моменти се подреждат в кротката геометричност на погледа и очертават рамката, през която се вижда квадратчето синьо, слънчево жълто, ослепително бяло. Лято. Есен. Слънце. Гледаш на света през нея, поток от златиста светлина.

Октомври. Златен.


петък, 3 октомври 2008 г.

Смъртта и момичето

Бялото изпъква по-добре на черен фон. Често добрите постъпки могат да се оценят само ако са редом с лоши. Без лошото няма да знаем колко хубаво е хубавото.
И така нататък.
Да.
И после той казва: "Жалко, че без смъртта не можеш да оцениш живота".
Не.

Бялото, което изпъква на фона на черното (и черното, което е още по-тъмно на фона на бялото), доброто на фона на злото и обратното - единството на противоположностите, вечната истина, движеща света, ин и ян, горе и долу, тук и там, напред и назад, вътре и вън, все едно, все едно, все едно - крайностите, които съществуват единствено в обединението си. Това всеки го знае и в момент от живота си си дава ясна сметка за него.
Смъртта, смъртта обаче...

Смъртта не е противоположност. Не и на живота. Смъртта е продължение, а аз пиша баналности. Но така е то (простете). Не случайно тя е царство. Не точка, не финални надписи, отдаващи заслуженото на режисьора на тъй наречения наш живот и на главните герои в него, дошли да ядат жито и да палят свещи в последната сцена. Не опънат транспарант с надпис: "Welcome, Wilkommen, Добро пожаловать!" над входа на прословутия хотел, където "you can check in any time you like, but you can never leave". Point of (k)no(wn) return.
Не.
Тя е царство - подземно под опеката на Хадес или райско под управлението на ангелската коалиция, просто отвъдно, ситуирано в посока "отвъд пясъците" под диктатурата на хунтата на Сет, реещо се нейде из етера при свободното управление на върхушката на Один и консилиум едрогърди вакханки... тя е поток светлина, река на забравата... тя има измерение в пространството и времето. Не може да е противоположното на живота, освен ако не е негов огледален образ, а от това всяка религия много щателно се е пазила, защото не си е работа.

Смъртта, нарамила косата, яхнала коня и пуснала забралото, че напоследък алергиите от цветния прашец не подминават никого, а под тая коса бая нацъфтели треви ще паднат...

Плаках едва когато видях баба да лежи сред купища цветя, отслабнала от болестта. Стана ми страшно, но не се уплаших от това, което видях, а от осъзнаването на "никога вече". Никога вече няма да мога да й кажа това. Няма да види правнучета. Никога няма да мога да взема рецептата за онази баница. Няма да може да дойде на сватбата ми (тези неща осмисляха живота й). Безсилието. Непоправимостта. Изплъзнала се е нишката от ръцете ми.

И разбрах, че плача най-вече за себе си. Нещата, които аз няма повече да мога да направя. С нея, за нея. Мъчно ми беше най-вече за мен. А баба лежеше спокойна.

Смъртта имаше много за вършене. Цяла върволица ритуали - закован пирон, премитане след изнасянето, камък... Жито. С тънкото си стъбълце, с дребното си зърно, свързало двата свята - долния и горния. Мъртвия и живия.
Свързва последователности, без да обединява противоположности.

Моментът на смъртта е момент на преход, когато нишката пропада в друго ниво. Ако има такова. Ако не - в небитието. Което не може да е противоположното на битието, защото "има" може да е противоположно на "няма" и "нещо" - на "нищо", но животът не е просто "има" и "нещо", самият живот е единството на "има" и "няма", на "нещо" и "нищо" в едно. И ако смъртта е неговата противоположност, то тук няма как да теглим прост и удобен паралел с добро и лошо. Няма как да се улесним.

Смъртта не случайно в човешката история е място. От което все някой някога се възражда.

А иначе нас ни боли. Заради самите нас. Заради това, което ние сме загубили и което няма да имаме.

А баба спи и сънува младото жито, защото знае как да шепне на кълновете.