неделя, 20 септември 2009 г.

Неделя сутрин

Имах странната представа, че в неделя сутрин в осем часа ще е подходящо време да се разходим по плажа и из Морската - времето хубаво, грее едно слънце, кой ли друг ще скочи толкова рано да се разхожда из града, супер.
Да, ама планът се оказа изцяло и изначално погрещен. Силно съм подценила двигателната сила на народонаселението над една определена възраст, което целокупно се бе запътило към плажа да се разхожда и диша йодни пари, най-вече предполагам пради липса на отворени толкова рано плод-зеленчук и хлебарници.
Всъщност, нищо лошо - възрастните хора в Морската сутрин са си дори много приятна гледка - чудесно е да види човек толкова енергични хора.
Проблемът се оказа друг - освен тях и редовните кучкари, които в Бургас са в пъти по-малко, отколкото в София (там сутрин само пред нашия блок има повече, отколкото срещнах днес за 2 часа, обхождайки почти 3/4 от плажа), имаше и изумително количество други хора. Малко излезли да тичат за здраве, малко рибари, други, които не тичат, а само се разхождат, седят или правят упражнения, учудващо много хора по алеята - почти колкото вечер.Групи пенсионери, които правеха разни неща или се изчакваха да се съберат, така и не разбрах за какво, едните сякаш почистваха плажа. И накрая - една тумба странни хора, които се бяха събрали в кръг и сякаш се молеха или нещо такова - като секта. За разлика от всички останали, те ми бяха неприятни. Има едни, които се събират край Парк Хотела и си припяват и правят упражнения, те са симпатични. Има единични, които - по време на вечерната ни разходка - седят на хавлии с йога-подобни пози, припяват мантри и правят странни движения. И те са симпатични. Но тези не ми бяха. Не мога да кажа конкретно защо, може да е от излъчването rolleyes
Човек да не може да си намери място да седне!
Накрая се паркирахме малко след Евиния плаж, даже се полу-окъпахме. Водата е разкошна, но много силен вятър духа.
Есента си идва...

Но, за щастие, още има летни цветове :)
Въргаляме се в пясъка като невидели :)

вторник, 15 септември 2009 г.

Тъжно

Починал е Патрик Суейзи. Един от най-любимите ми актьори. Просто не мога да повярвам - не знаех, че е бил болен от рак.
Няма какво повече да пиша, освен - почивай в мир.


сряда, 9 септември 2009 г.

Септемврийско лято

Много ме е яд, че не си взех фотоапарата.

Когато свършиш някоя работа, дори после да те чака още неизброимо количество такава, все пак ти става леко на душата и ти се иска да се поотпуснеш. Точно тогава кучето, изнервено до крайност да те чака да го изведеш на първа разходка, започва да подскача неистово из стаята и буквално не ти оставя друг избор. И така, книгата в чантата, голяяяям чадър, защото небето е сиво и синоптиците обещаха буря с 50 мм дъжд, жилетката, каишката и - навън.

Оказа се, че не е студено като за жилетка и капка дъжд не капна. Но след двата мрачни и дъждовни дни, в Морската градина и на плаж няма ни-ко-го. Рай, рахат и прочее. Излизаме в края на охраняваната зона на плажа, до бившата - много бивша - дискотека "Палм Бийч" и газим в пясъка. Няма спасители, флагчета, хавлии, чадърите са свити. Очаквам да завали всеки момент - небето е разгърнало една палитра в сиво - ум да ти зайде. Какъвто нюанс не си се сетил, само него няма. Но и да завали, ми е все едно - чадърът наистина е огромен, а дъждът все още е от топлите и като се смеси мирисът на дъжд с този на мокър пясък, водорасли и море...

Само че не заваля.
Вместо това морето ухаеше необикновено силно, особено като се има предвид, че почти нямаше водорасли, явно замъкнати към дълбините след голямата понеделнишка буря.
Дара се втурна напред на юруш - да препуска из вълните и да се въргаля в пясъка. Тръгнахме по бреговата линия, всяка със своята крачка.

В такова време морето свети. Слънцето се е пропило в облаците навсякъде, цялото небе излъчва светлина, отразява се в морето, което попива светлината и свети. Цветовете са различни при всяко помръдване на облачната структура отгоре, която постепенно започна да се разкъсва и да оголва светлосините кости на есенното небе. Бледосиньо и бледобяло. А над хоризонта - сива мъгла, заплашително нехайна.
Няма вълни, морето изглежда гладко, в същото време се разбива с грохот и пръски. Но няма вълни, а самото то се надига, надига нагоре, възправя се в една стена от зелено, пронизана от светлина и лъчиста като изумруд, протяга се и се пльосва с доволен грохот, с ленива демонстрация на сила, с насмешлива показност на фойерверки от бели пръски. Залюлява се страшно, пак се протяга, надвисва и се стоварва само върху себе си. И блести, блести, накъдрено, назъбено, просторно.

По пясъка не е стъпвал почти никой от два дни, той се е напоил с морска пяна и е станал пухкав, шуплест, стъпалата ми потъват почти до глезените. Върви се леко и - меко. Пяната залива пясъка с шипящ звук, а когато се оттегли, той я изпуска със звънтящ, подобен на звука от триенето на криле на насекоми. Малко по-нататък се е образувала мини падинка, пълна с мидени черупки, и когато вълната се връща, ги увлича, те се търкалят, тракат и звънтят, като древен амулет от черупки, разтърсван от вятъра - само че този е най-древният.
Гласовете на морето. Тътенът, грохотът, шумоленето, свистенето.

Все по-силната миризма на море - каквото и да представлява, смес от съхнещи водорасли, дъх на пясък, тръпчив намек за сол.

Чайки с остри издължени криле - падащи есенни листа - се борят с вятъра, вятърът се бори с тях, но това не е вярно - те се сливат едни в друг, замръзнал кадър на провесена в бездната птица, на замръзнал в усилието си да я оттласне вятър и после внезапно някой пуска лостчето и крилете се свиват в аеродинамичността на рибешката смърт. Нагоре-надолу подскачат черните пумпали на кормораните.
Не влизам във водата, а чакам тя да дойде, ако реши. Пяната да оближе босите ми стъпала.
Скоро излизам на участък, който е твърд като скала. Пак се върви лесно.

Странно е, но с дългата тежка пола, понесла в едната си ръка сгънатия голям чадър, а в другата - обувките, в тази пустота, се чувствам като кралица. Стъпките ми са изпълнени с достойнство, тежки от отговорност и леки като живота. Траят цяла вечност, до заличаването им от вълната. Вълната, чиято пяна в толкова много легенди е съживителната сила. От едната страна е морето, от другата - земята. Прекосявам безбрежни пустини, спускам се по шеметни дюни. Пясъкът е ту жълт и сух като в Сахара, ту антрацитно черен, като от някое място, което не познавам, но което ме привлича със същата пагубна сила. Безвремие, безбрежност и величие. Вървя по ръба на света, по линията на живота, по тъничката, вечно промелнива ос на морската пяна.

Усещането е страхотно. Километри плаж без хора, слънце, море и небе, умити от курортистката препеченост, от червеното на изгоряла плът, от избухващите ярки изкуствени цветове. Барът като от списание - бяло, дърво, шезлонги и хамаци, е обрал възглавничките и е увил в найлони машините, магазинчето за какво ли не напъхва останалата стока по кашони, една котка се припича безметежно насред крайбрежната алея.

После минаха и две ездачки на прекрасни коне, все така по оста на пяната - кучето панически избяга от страх, силуетите на конете с ездачите, изрязани в черно на контражур си изглеждаха внушително.
Яздила съм веднъж и не ми повярваха, че за пръв път се качвам на кон - веднъж в живота ми да има нещо, което естествено ми се удава. Някой ден ще яздим с коня точно по тази линия, а Дара ще трябва да престане да се паникьосва
mrgreen

вторник, 8 септември 2009 г.

Closer

Днес, освен рождение на света Богородица, беше и международен ден на грамотността - сиреч, за ликвидиране на неграмотността; както и ден на международната солидарност на журналистите. Смятам, че има някаква ирония в цялото това нещо, но както и да е.

Струпването на тези "дни" обаче ме накара да седна и да напиша няколко думи за трагедията в Охрид.
Навсякъде чета възмущения от думите на някакъв свещеник. Аз го гледах по телевизията и като чух какви ги плещи, смених канала. Такива и да им обясняваш, и да ги уволняваш, и да ги наказваш, и да ги пишеш - файда няма, в главата се върти някакъв филм и никой не може да го убеди, че не е така, както той си е решил.

(Теодора Димова представяше новата си, непубликувана още книга на Аполония. Говореше с някаква дълбока вътрешна убеденост, че сме осакатени от това, че като малки не сме били въведени в православието, как не знаем и никога няма да го разберем и приемем така, както ако са ни възпитавали от малки. И такива работи. Тя пише добре, чете много хубаво, приятно беше да слушам откъсите от романа й.
Но защо трябва да се обръщам към Бога според начин, който са си решили преди сума ти време разни свещенослужители, да бъда едва ли не разпределяна към една или друга вяра само според географските координати, на които съм се родила? Боговете да не са си направили подялба на света по зони на влияние случайно?
Много ми харесват някои църковни ритуали, особено интересният синтез, който се е получил по нашите земи от християнски и езически елементи. Обаче не понасям някой, който само има претенциите да е божи наместник на земята, а пък до колко тези претенции са основателни, няма да коментирам, да ми налага как трябвало, разбираш ли, аз да вярвам. По времето, когато са се спазвали строго църковни дати и обреди, те са имали и много ясна, изобщо не църковна функция. Времената обаче се менят и ако църквата държи да си седи вкостеняла и непроменена, да не се учудва, че нещата не се получават както едно време.
Но това е много друга тема, не за това ми беше думата.)

Думата ми е за още по-възмутителното от дори пет изказвания на владици като този, как му беше името, поведение на българските телевизии, в частност мернах само Националната и БиТиВи.

Защо смятат, че след подобна трагедия първото и едва ли не единственото, което като зрител ме интересува, е нахлуването в живота на близките и оцелелите?
Според тях аз жадувам да гледам облените в сълзи и изкривени от болка лица на роднините, едва ли не попивам изхлипаните им думи, умирам да си оплакна очите в нещастието им, да разчопля съдбите им, да се насладя на половинчасови репортажи, на изсмукани от пръстите разговори между две журналисти с покрусени лица, застанали на брега на езеро, обясняващи си една на друга какво се е случило... Ако може - минути след като всичко се е случило, насред шока, та да прилича съвсем на реалити, защото реалността вече е заместена от реалитито, неговата нагласена същност се превърна в еталона и зададе стандарта и истински реалните събития, ако искат да получат популярност, трябва да приличат на реалити, а не на реалност. И какво по-хубаво от едно такова истинско събитие, което направо си е едно към едно към реалитито.

Погнусена съм от ламтежа на телевизиите, от нахвърлянето им като глутница чакали, от страстта, на която дори Шлиман би зявидял, с която ровят и човъркат, изкарвайки на бял свят каквото докопат и ако не е интересно, го превръщат в такова.
Когато изсмучат колкото могат от преките обекти, трескаво започват да издирват нещо, което дори бегло да напомня на тях, мятат се до Дунав да интервюират капитаните на речните кораби, които нямат нищо общо с потъналото в Охрид, после сигурно ще се преместят на водните колела, ако им остане свободно ефирно време, ще го запълнят с детски коментар от тригодишни, които пускат хартиени корабчета в локва - добре, че скоро валя, но и да не беше валяло, локва ли не могат да направят...

Отвратително поведение от хора, чиито лица са двама водещи (и по двете телевизии), които гледат с поглед на бито куче, още малко ще се разреват пред камерата и трябва да дойде някой оператор да им подаде глог и валериан, че да не стане сакатлък. Направо ги виждам в НАТФИЗ, разпределени за евтини водевили...

Новини близо до хората - хайде, моля ви се, да се дръпнете малко по-надалеч, че много ми се приближихте, а не миришете особено приятно! mad

понеделник, 7 септември 2009 г.

Weather Report

Докато навън времето е хубаво, някак не стигам до редовното писане в блога. Днес обаче се излива такъв порой, че мога да открадна една-две минутки. За един сутрешен поздрав, доста тематичен - снощи в джаз клуб ОББ в Созопол бе последното събитие за Аполония - концерт, посветен на Weather Report. На сутринта днес в 6:30 започна да се лее проливен дъжд, който си продължава в същия дух - кучето, което даваше зор да излиза на сутрешна разходка, се спря стъписано пред водната пелена, после плахо изтича да свърши работа надве-натри и на бегом се прибра във входа. А обикновено не можеш я накара да се прибере и след часове wink
Докато намеря време за по-обстойни разкази, ето нещо в тон: