понеделник, 30 ноември 2009 г.

National Geographic's International Photography Contest 2009

Curious gulls on Sanibel Island, Florida. Meet my friend, "Gull-i-Bel"!!! (Photo and caption by Richard Rush)

Текстът под снимките е писан от съответните фотографи.

Разни прекрасности от Нешънъл Джиографик, както винаги.
The Big Picture са подбрали 25 чудеса, а в страничката на Viewer's Choice competition на сайта Нешънъл може да се гласува за определен брой страхотни снимки. Аз си правя една оскъдна селекция, за радост на окото. Мога да сложа само тези от The Bih Picture, но в селекцията на Нешънъл има невероятни неща, особено в Nature и Places.

An example of photo luminescence in coral in West Papua (Photo and caption by Stephen Martin)


I took this picture on a sunny fall afternoon on a prairie near Chicago, Illinois. To improve the color saturation, I blocked the sunlight with my body. The blue background came straight from the camera. The image was not altered with any editor. (Photo and caption by Richard Susanto)


My grandfather was born and raised on our New Zealand farm. He and my grandmother were married nearly 60 years. Preparing for a photo in the barley, my grandmother lovingly reached up to adjust his hat. This was his last harvest. (Photo and caption by Gemma Collier)



A young orangutan swings from tree to tree in Tanjung Puting National Park in Indonesian Borneo. (Photo and caption by Sean Crane)


This is one view of many dunes found in Jordan. Two steps forward and one step back made for a challenging ascent. (Photo and caption by Andrew Cwiklewich)

неделя, 29 ноември 2009 г.

Бохемска рапсодия с мъпети

Една чудесна версия на Bohemian Rhapsody, изпълнена от незабравимите кукли от Muppet Show:

Киномания: Нещата от живота и Празничен обяд

Два съвсем различни филма. Единият заснет преди много години, другият - съвсем наскоро.

Сигурно сте гледали "Нещата от живота". Аз имам спомен за него от ранна възраст, давали са го по телевизията. Докато го превеждах, си мислех колко различна е атмосферата на филмите от "онова време". Прибавяме и "европейско кино"...
Трудно е да кажа нещо за "Нещата от живота", което да не е било писано или казвано. Филм, който върви леко и неусетно, докато всъщност се случват големи и сериозни неща, обаче - както често става в живота - идват и си отиват, забелязани и оставили следи само у тези, които са засегнали най-пряко. Животът си тече, необезпокояван от прекъснатите или разбъркани съдби, от дребните случайности и малшанс...
Онзи чудесен начин на заснемане, онзи типичен звук, онзи начин на игра... Онези Мишел Пиколи и Роми Шнайдер...

"Празничен обяд" (не съм научила италиански, но понякога се налага да помагаме през английски, с консултации с колеги с италиански и познанията ми по френски) е също европейско кино. Ново, без онази претенция за "арт". Като интересен разказ, който не можеш да оставиш, започнеш ли го веднъж. В който има една обикновена история, но разказана така, че те "хваща". В който може дори да няма история в същинския смисъл, в динамичния смисъл на думата, но има нещо...
Старите дами в чудесни роли. Гледах го и накрая просто бях много доволна, че го гледах. Защо не хвърлите едно око?


Ето, за филми не мога да пиша, не се и опитвам да спретна нещо като ревю. Но нали ме сърбят пръстите да си напиша мнението, било то по този разпокъсан начин...

събота, 28 ноември 2009 г.

Форца, Форчоне!


Докато напиша нещо различно от музикални ревюта или концертни репортажи, поне тях да публикувам овреме ;)

Та от Словеса, право тук.
Понякога отиваш на концерт с големи очаквания, а той вземе, че те изненада. Понякога - с лошо. Понякога - с добро. И се окаже толкова над очакванията, че часове след това още не можеш да слезеш от облаците и сякаш летиш. Точно такава беше срещата снощи с квартета на Антонио Форчоне, организирана от Джаzz +.

София Лайв Клуб, малко след 22 ч. На сцената излиза Антонио - сам, с акустична китара, и започва да свири. Сякаш цялата енергия в залата се засмука от силуета на мъжа с китарата и полетя към слабоосветената сцена. Магията започна.

Още преди да осъзнаем какво ни се случва, първото парче свърши и пред нас вече имаше квартет, оформил се с присъединяването на Джени Адеджайан (чело), Нейтън Томпсън (контрабас) и Адриано Адиуейл (перкусии) за "Hearbeat". Наистина - музика до толкова в ритъма на сърцето, че се просмуква в теб, "хваща те" така силно, че не може да те пусне. А и кой би искал...

Изумително сработване между музикантите. Перфектен звук, ясно различаващи се отделни инструменти. Ударна доза настроение, добро настроение. Непринудена и естествена комуникация с публиката. Публика, която е във възхита. Музикантите са повече от доволни.

"Tears of Joy", "Night Passage", "Sahara Rain"... Картини, рисувани със звук. Думи, заместени от музика.

После кратка почивка, колкото да осъзнаеш какво ти се случва, къде се намираш, да се завърнеш за кратко от пътешествието из чудните кътчета, където те отвежда Форчоне.

И след това - "Diary". Разказ за един живот и несекващия път напред.

Имахме удоволствието да чуем интерпретацията на класиката на Марвин Гей "I Heard It Through The Grapevine" и "Billie Jean", в която китарата успя и да запее с гласа на покойния Майкъл. Казах ли вече, че публиката беше във възторг?

Два силни акцента във втората част - вълшебната "Alhambra", която почти буквално ни пренесе в градините и коридорите на двореца, изгради го пред нас в цялата му красота, преплете историята му с настоящето, смеси културите, пресекли пътищата си там, довя полъх от ароматите, отблясък от слънцето по стените му. И "Touch Wood", вече превърнало се в класическо за Форчоне.

За финал – „Funky” – луда надпревара между китара и пандейро - традиционен бразилски инструмент, между Антонио Форчоне и Адриано Адиуейл. Шеметно, екзалтиращо съперничество и синтез, палаво намигване и чиста радост от музиката.

Разбира се, не можеше всичко да свърши без бис - "Maurizio`s Party", преди началото на което китаристът обяви - "После ще подпиша дисковете, програмите, чорапите - каквото ми донесете за автограф".

Така че, ако сте пропуснали да чуете Антонио Форчоне на живо, следващия път силно препоръчвам билети на първия ред и - както се оказва - чисти чорапи, в случай, че дисковете и винилите (да, колекционери, винили!), продавани на щанда за мърчандайз, свършат. И още по-силно се надявам да има следващ път - скоро, много скоро.






вторник, 24 ноември 2009 г.

Katatonia - Night Is the New Day

Изчаках да се появи в Abominog и не мога да не споделя и тук :)


Новият ден или Кататония за тъмната страна на нощта


Има албуми, които узряват в теб слушане след слушане, докато разгърнат пълната си мощ и красота. Има и такива, които те заковават от третата секунда като габърче в кисело мляко и не можеш да мръднеш, докато не ги чуеш пак, и пак, и пак… и пак…

„Night Is The New Day” може да бъде от двата вида. Може да бъде и от трети вид, ако тачиш само дуум-периода на юнаците от Кататония (сиреч първите два от общо осемте им студийни албума) – тогава към новото творение изобщо не се посяга и съответно реакция няма.

Но ако посегнеш, то рано или късно откриваш, че „Night Is The New Day” е резултатът от това, което започна от „Discouraged Ones” (1998), след като Йонас Ренксе вече не можеше да се справя с ревящите вокали поради здравословни проблеми. Резултатът от това, което набра сили във „Viva Emptiness” (2003), ясно указа посоката и разцъфтя в „The Great Cold Distance”(2006).

А именно: това, което прави Кататония уникални – техният собствен стил. Техният собствен стил, second edition. Не са много групите, които могат да се похвалят с тяхното постижение – връх в метъл музиката с „Brave Muder Day” (1996) и втори връх сега, в нещо, което също е и метъл, но и не е; което е толкова различно и толкова неподражаемо тяхно.

Албумът е хомогенен. Чувам реплика: „монотонен и всички парчета си приличат”. Не, правилното е, че албумът е хомогенен, с общо цялостно звучене и атмосфера, сред които като тъмни скали в мастилената морска шир изплуват отделните парчета.

Обикновено вокалът Ренксе и китаристът Нистрьом изковават водещата нишка в албума, дирижират неземния кататоничен оркестър и поемат на плещите си съзиданието на целите вселени, които заключват в албумите си.

Този път обаче пръст в сътворението има и кийбордистът Франк Дефолт – набива се на ухо засиленото присъствие на синтезаторите, електронният привкус. Бързи аналогии с Порстисхед и Масив Атак, само в полза на шведската петорка, разбира се.

Нощта на Кататония е осезаема. Китарните рифове – плътни, сгъстени, като непоклатими скали; клавирите – разлюлени високи тъмни треви, оплитащи те в гъвкавата си хватка, и над всичко това се рее тъмната птица, хвърляща сянка дори в безлунна тъма, тъмната птица на гласа.

Ренксе се издига плавно и се спуска стремително тежко, рее се, загребва с могъщите си криле мелодията, завихря я около рифовете, не просто я обагря, а напластява в нея тон след тон емоция. Немалка е заслугата и на лириките, които най-кратко могат да се опишат с възхитеното: „Няма такава лудница!”.

„Forsaker” отваря, а „Departer” затваря портите към този нов ден. И ако първото е наистина добър избор за първо парче в диска, то последното влиза директно сред първите в класацията за най-добър финал на албум. Гласовете на Ренксе и гост вокала Кристер Линдер се допълват в състояние, близко до съвършенство. Песента не е експлозия, а по-скоро серия от имплозии, в които блясъкът на албума достига нулева звездна величина и избухва като суперновата в жанра, в който са се настанили Кататония – колкото и неподлежащ на описание (и именно затова още по-привлекателен за любителите на категоризации) да е той.

Единадесет парчета, отброяващи единадесет часа на нощта – акустичната красота в „Idle Blood”, тежкото разгръщане в „Onward Into Battle”, мрачните дълбини на дуумаджийското „Nephilim”, стремителните висини в „The Longest Year”. А когато удари дванайсетият час, всичко замлъква, защото „Departer” е минал, смачкал и разбил на малки парчета, напоени с лепкава тежест, не само цялото ти същество, но сякаш и целия свят, изсмукал е светлината и сгъстил до краен предел ослепяващата нощ. Малка могъща черна дупка, поглъщаща вселени.


Оценка: 9 от 10 – отличен


Лейбъл: Peaceville Records

Дата на издаване: 02.11. 2009

Формат: CD

Жанр: Метъл, Алтърнатив

Стил: Dark Rock, Alternative Metal, Doom Metal


Торент: http://www.mininova.org/tor/3095106

сряда, 18 ноември 2009 г.

Родолфо Медерос

Много неща могат да се напишат за Родолфо Медерос. Че е може би най-известният жив бандонеонист в света, легенда на аржентинското танго. Че е номиниран три пъти за Грами, че е свирил с такива имена като Освалдо Пулиезе и Астор Пиацола... Това са все неща, които могат да се прочетат навсякъде и от всекиго.
А един концерт е различен навсякъде и не може да се види от всекиго - за съжаление, както разбраха тези, които искаха да си купят билети през последните дни, но нямаха възможност. Родолфо Медерос в България - концертът бе разпродаден изцяло.

Културата на тангото постепенно и все по-широко навлиза у нас - и се приема изключително добре. Свидетелства за това са все по-честите концерти на танго изпълнители, богатата програма с филми, най-вече по кинофестивалите, уроците и милонгите, организирани от танго клубовете. Именно танго клуб - Тангерин - организира заедно с Джаzz + снощния концерт, който бе и последен от турнето на прочутия бандонеонист.
Преди концертът - дни преди това, бяха прожектирани два филма за Медерос. Единият - "Последният бандонеон", е с превод от моя милост, кхъ-кхъ. Правих го за миналата Киномания, едва ли са взели друг да го преведе за тази прожекция redface

Всичко започна с "Nunca tuvo novio", преди другите двама от триото - Армандо де ла Вега (китара) и Серхио Ривас (контрабас), да се присъединят към Родолфо Медерос на сцената за "Don Goyo". Под приглушената синкава светлина на прожекторите от трите инструмента се надигаше чистата душа на тангото, а сърцето й въздишаше с гласа на бандонеона.
Кристален звук в зала "България", изпълнена до краен предел с хора, които много по-добре от специално проектирания интериор осъществяваха изумителната акустика - всеки тон намираше своя точен резонанс у някого, всяка музикална фраза се разчиташе в най-истинския си смисъл от някого в залата.



Родолфо Медерос разказваше истории. На глас - за да представи композициите, музикантите или самото танго. И на бандонеон - истории за всичко на света, уникални като аржентинското танго и универсални като музиката.
Идентичността на танго културата, на аржентинската култура, на културите, съхраняващи се в заливащата еднаквост на морето на глобализацията - и за това разказаха Медерос и бандонеонът. Не случайно от тази година тангото е в списъка на ЮНЕСКО за Световното наследство - видях съхранената, жива красота на неговата вселена.

Прозвучаха както широкопопулярни танга - "El Choclo", "Palomita Blanca", "Sur", "La Cumparsita"; така и не толкова известни композиции. Наталия Гамес и Габриел Анхио танцуваха на някои от композициите и както винаги правят майсторите тангероси - приковаха вниманието на публиката.
Тя дълго не искаше да пусне музикантите да си идат и получи своя бис - "Milonga de mis amores" и "Adios Nonino" на Астор Пиацола, което се превърна в последната перла от короната на вечерта. Бандоненонът прохриптяваше в характерните за Пиацола въздъхвания - няма как да сбъркаш негова композиция, сякаш инструментът оживява - такова изтъркано клише, но толкова вярно - и изричаше своите думи за сбогом.
Последният танц - на "Milonga de mis amores" - като лунен лъч, проблеснал за кратко в строгата си грациозна чувственост. И отново аплодисменти, и финал.
И някак няма какво повече да кажеш.







понеделник, 16 ноември 2009 г.

Киномания - Шери и Момчетата

Днес гледах първия си филм от Киномания - на голям екран - "Момчетата се връщат" и го препоръчвам. Клайв Оуен играе разкошно, историята е простичка, но въздействаща, има чудесни пейзажи и филмът е много добре заснет - поне по моя вкус. Човешка история за пораснали и непораснали момчета :)

"Шери", от друга страна, като се абстрахираме от моя превод, който ми се иска да имах повече време да работя и да стане достоен за филма, не съм гледала на голям екран, но съм сигурна, че ще въздейства още повече там, отколкото на лошото качество миниатюрно прозорче на BSPlayer-а ми. Много фин филм, елегантен сам по себе си, в същото време зареден с достатъчна доза непукизъм, нахалство, ирония и осъзнаване на собствената си красота. Чудесен филм, не случайно действието се развива по време на Бел епок. Мишел Пфайфър, която отдавна не бях гледала в нова роля, е шеметна. Също много препоръчвам, дори повече от горния.
Не ми се иска да разказвам сюжети - има писано за филма на много места. Наистина е филм за съблазняването, за любовта и за едно различно време. Рупърт Френд също прави запомняща се роля. Най-забележителното е в начина, по който е поднесено всичко - намесата на разказвач зад кадър придава едно отдръпване, отдалечаване, сякаш четеш книга. Много интересен режисьорски подход.

Минаха ми през ръцете и две филмчета от детската Киномания - "Лунното мече" и "Мия и Мигу".
Мечето е много сладко, много красиво и детско филмче за деца, с 2-3 детски песнички, отново преведени не на 100% от възможностите ми, извинявам се :)

Мия е с интересна анимация, сюжет, ориентиран към отношенията деца-родители и хора-природа. Не ми е най-голям фаворит, но ако се случи да се гледа, не е загуба на време.

Щеше ми се да гледам Дон Жуан и Ш'ти, ама да видим като как ще се получат нещата.
mrgreen

петък, 6 ноември 2009 г.

Защо така?

Марио каза да кажа защо пиша в блога.

Няма много причи, няма дълги обяснения wink Обичам да пиша.
В "Словеса" и другите медии пишейки съблюдавам други правила. Исках място, където да пиша по-различно, отколкото там, но не скрит от всички личен дневник - нямам нужда от такъв, а място, където да се упражнявам. Да виждам какви са реакциите към написаното. Да съм по-открита и по-ясна зад текста си, отколкото в журналистическия текст. Място, където мога да си приказвам с всеки, който се отбие и което е много мое.
Пиша за музика, книги, театър, разходки и какво закусих вчера - за каквото си реша. Много недисциплинирано място спрямо изграждане на някакви навици, но тях пък никой така и така не ги е канил тук
mrgreen

Защо постигам така лелеяната от мен лаконичност на места, където спокойно може да съм по-многословна, а където хич няма да е зле да съм кратка, нещо не смогвам? Пфу :)

И сега е мой ред да продължа щафетата. Питам - защо поддържате блог Деси, Съзерцател, Ники, Ан.