петък, 28 март 2008 г.

Експерименти

Днес беше много експериментаторски ден. В 6-и клас ще правим опити. Започнахме раздела за Matter and Energy и първи урок за химична реакция. Всичката Мара втасала, ние ще учим за реакции. Но децата разбраха добре за реагентите и продуктите, да ги похваля. Обаче в учебника пълно с картинки с опити, нали не е наш, български, и аз се чудя и мая как да спасявам положението. Не върви някак да претупаш урок с очевиден потенциал, да пикираш над него като куц скорец и да искаш после на децата да им е интересно. Реших, че ще успея да се справя с демонстрация на реакция между киселина и метал. Искам да подчертая – не е въпросът колко съм кадърна аз, а че всичко трябва да се направи в класната стая, няма лаборатории-маборарии в това школо. А и сега у нас нали ремонт, не мога дори да си изкопая мантата изпод струпаните мебели...
Пише там – цинк и солна киселина, нарисували бутилки, сламки, пластелини... ентусиазираха се децата, носят материалите. Имам аз един останал електролит за акумулатори (така де, разредена сярна к-на), обаче от къде да го взема тоя цинк! Добре, че колежката и верен мускетар ми подхвърли една идея. И влизам в час, въоръжена с електролит за акумулатори и телбод. Предупредих, че експериментираме и то взе, че стана! Малко, но от сърце, отдели се достатъчно количество водород, за да видят балончетата във водата, където ги отведохме с помощта на сламка. Сега всички се обнадеждихме и освен лапешкото горене (свещ в буркан с варов разтвор) ще се опитаме да покажем и реакция на киселини с карбонати (оцет с черупка от яйце или тебешир). Още не знам дали ще им правя неутрализация, но ако ме обхване вдъхновение...


Та резултатът от днешната сутрин, който, слава Богу, не записаха така в тетрадките, е:

Електролит + телчета за телбод --> газ + нещо друго

В последствие обясних, че продуктите са водород и сол.

Незнайно как часът завърши с дискусия дали да си вземат костенурка като животно, за което да се грижи целия клас. Съзряла възможност, ги накарах да обмислят и една саксия. След като ми направиха и проекти против употребата на алкохол и тютюн, както и много сладки табла на тема “резервати”, стаята започва да изглежда добре. Разбира се, остават още само два месеца училище, но по-добре късно...
О, и смея да твърдя, че се запалиха по идеите за разделно събиране на боклук. Пиша си червена точка.

Не мога да се похваля с подобни успехи при бушуващото ниво хормони в 7-и клас, където освен това учим далеч по-скучното размножаване на растения. Мисля, че спорангият дълго ще преследва сънищата им, ако не престанат да ми се правят на ербап и нагло да преписват...


Защо пиша всичко това ли? Защото имам ужасен дедлайн за един превод...

Music for the masses

Преди малко приключих една дъъъълга статия, която бавя от повече от месец. По едно време разбрах защо така я бавя – информацията, която трябва да изчета, преди изобщо да седна да си оформям текста в главата и после на листа, си е много. Да не говорим, че аз самата не съм с много ясна визия за нещата и всичко ми изглеждаше огромна каша. Сега я написах, прегледах, разделих на карета с подзаглавия и пратих. Край! И не ми се спи чак, толкова съм доволна, че я отхвърлих.
Става дума за ситуацията в музикалния бизнес в световен мащаб. Преди да уточня мащаба, Хейзъл ме попита – в България ли? Аз исках да пиша малко и за България, но материалът се удължи, а у нас впрочем има ли такъв бизнес изобщо? Да, вярно, че “световен мащаб” е много общо, стана по-скоро Америка и Европа. Отчитам, че Азия си е фактор, но пък е за наше издание, така че читателите ще преживеят липсата на информация за азиатския пазар. Надявам се.
Научих доста интересни неща, обаче не ми се пише :) Ще се самокопирам, като излезе статията.
То съмнало вече. Нещо за душата:

петък, 21 март 2008 г.

Моментно откровение

Навън пак вали сняг. Много ми е жал за цъфналите дървета.
И то не вали да кажеш - пет-шест снежинки на кръст, ами едни виелици, за нула време натрупа, всичко навън е бяло. Два часът минава, спокойствие, хората спят и докато спят снегът си върши работата. Затова понякога обичам да стоя по цели нощи - виждам нещата, които се случват, докато другите спят. Виждам това, което става извън знанието ни. Като малка, когато се събудех сутрин и видех преспите, наваляли през нощта, ме изпълваше едно много особено чувство, като при подаръците под елхата - кога е станало, какво е ставало. Ето, сега седя в топлата кухня, направих си кафе, и имам честта да съм свидетел на тайнство. Снегът вали, докато всички спят, сипе се, като изтръскван от мокро сито, вятърът го скосява, пътят хваща снежна коричка, градинките са натрупани.
И накъде долу отрупаните с цвят дървета се загръщат с друго бяло и ми се свива сърцето.
В мъничкия пояс светлина на прозореца ми току прелита по-ясно някоя снежинка. Красиво е. И страшно.

неделя, 9 март 2008 г.

Осми март е ден на мама... и други празници

Аз обичам 8-ми март по две основни причини: комбинацията 7-и + 8-и (рожден ден + ден на жената), която, при повече късмет, ми осигурява два дни празник :) ; а също и защото от детството си помня този празник с много добри чувства. А все повече забелязвам как толкова много неща се опредeлят от това какво и как съм почувствала в детството си, или по-точно – какво си спомням.
Обикновено не пиша за празнуването на празниците като обществена нагласа – безсмислени изказвания, когато никой не те пита, в които някой се прави на нов, оригинален и модерен, като тотално отрича празнуването, после някой се прави на още по-нов, оригинален и модерен, като се тупа в гърдите и вика “заплюйте ме, ако щете, но ето, аз се осмелявам да държа на традициите”. Ха-ха.

Но сега ще пиша за 8-ми март.

Защото за мен дълги години този ден си беше Ден на майката и жената и дори в късните ми тийнейджърски години, когато започнаха и на мен да го честитят, ми беше доста неловко, защото някак не се чувствах като дораснала да го празнувам.
Защото не е комунистически, а ако искате да го наричате социалистически, моля, заповядайте, но двете неща не са едно и също, а и не виждам какво лошо има в това да е такъв, социализмът е същото толкова пълен с предимства и недостатъци като капитализма.
Защото всъщност оправданието, че празникът е “еди-си-какъв по политическа окраска, тук попълнете по избор” всъщност е пълна глупост, целящо да оправдае (най-често мъжкото):
а/ нежелание да се подчиняват на някакви норми ЗАРАДИ някаква/ някакви си ЖЕНИ;
б/ удобната съзряна възможност да не купуваш цветя и подаръци и изобщо да не обръщаш повече внимание на жените, да не се затормозяваш с това, един вид;
в/ криворазбрана (и най-често от типа “сетила се Мара”) революционна нагласа.

Защото като е толкова лошо гадно и противоестествено да се обърне внимание на жената/ жените в един точно определен ден, ами правете го всички останали дни и заебете този, нямам нищо против. Само че такъв случай до сега не ми е попадал.

А и в заключение държа да припомня едно редче от една книжка:
Le сoeur a besoin de rites - Сърцето има нужда от ритуали, или както много добре е преведено така (не знам все още кой е преводачът, но ще разбера, повече ми харесва от превода на К. Константинов):

- По-добре идвай в един и същи час - каза лисицата. - Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието! Но ако идваш, когато ти хрумне, никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си... Необходими са обреди.
- Какво е обред? - попита малкият принц.
- И това е нещо отдавна забравено - каза лисицата. - Именно то прави един ден различен от другите дни, един час различен от другите часове. Моите ловци например имат един обред. В четвъртък танцуват със селските момичета. Така четвъртък е един прекрасен ден! Аз ходя на разходка чак до лозята. Ако ловците танцуваха, когато им хрумне, всички дни щяха да си приличат и аз нямаше да имам миг покой.

Няма нищо лошо в това да очакваш един ден, в който да се почувстваш празнично. Ден, различен от другите. Не само, че няма нищо лошо, даже е и много добре. Може би наистина е нещо отдавна забравено, че всъщност очарованието на Коледа, Великден, Гергьовден, 8-и март, Трифон Зарезан е най-вече в очакването, в подготовката за тях. В печенето на коледните сладки, боядисването на яйцата, украсяването на дома, предвкусването за виното.
Обръщайте ни внимание непрекъснато, мили момчета, след като толкова искате да не е само един ден, ние ще сме последните, които бихме се опълчили на това. Но оставете да има и един ден, за който да се готвим, който да очакваме, който спокойно да си е само за нас – не откраднат, не подарен, а наш си, просто така.

П.П. Освен това искам да има ден, в който децата ми да се сещат колко усилия е да си майка, защото ако го няма, повярвайте, трудно ще се сетят.
Защото и до сега си спомням началото на едно стихотворение:
“Осми март е ден на мама,
но какво да й даря,
та за грижата голяма
“нещосинещоси,непомня” да се отблагодаря”.

Не, не искам да има коментари. Това не е начало на обсъждане, а нещо, което просто казвам.

събота, 8 март 2008 г.

Честито ми



Това беше най-смотаният ми рожден ден!
Не мога да повярвам!
Много ме е яд!
Един спешен филм с прожекция днес, който пристигна малко преди последния момент. Превеждай, като си нямаш работа и като си обещала.
Изпит по никое време, който се проточи не защото ни изпитваха, а защото буквално си губехме времето. За капак се оказа, че можело да не ходя!!!

И ето, приключих предводa преди малко и рождения си ден приключих.
Утре (днес) се канех да ходя на специалната прожекция, но сега не искам повече да го виждам този филм. Иначе е много хубав и дано намеря време да блогна за него - "99 франка" по романа на Бегбеде.

Днес и утре има интересно нещо в Народния, съобщавам го не защото аз превеждах филмовите откъси, а защото на някой може да му стане интересно, повечко информация тук.

Ако някой случайно намине през блога, все пак не всичко е изгубено, аз празнувам и днешния ден ;)
Черпя с бонбоните по-горе :D

петък, 7 март 2008 г.

Маестро, музика!

Едно сумарно кратично за две сумарни по-дългички:

Академичният ансамбъл на Русия - много ми хареса, аз си обичам де що има руски неща, но честно казано, Кобзон не ми е голяма страст. Приятно е да гледаш военен оркестър със солист-акордеонист, но не ми хареса синтезатора, въпреки че музикантът зад него много се вживяваше :)

Култур-мултур
Леле!
Преди това бях на изпит, единственият тази сесия, за който не съм сигурна дали ще го взема - Теория на превода, по-точно история на превода. Ей тази книга на Мари Врина от колонката в дясно за това я чета, не, че не е интересна, но се налага. Само че тя си е интересна, до като не се наложи да помниш имена и дати. Я кажи какво са Страсбургските клетви? (синовете на Карл Велики си правели мръсно един на друг и създали ценен прецедент за преводачите) Кога за пръв се използва синхронен превод? Кога, къде, защо проза се превежда в стихове? (после и обратния въпрос). Писах разни свободно съчинения.
И после - изсул-изсул, купувайки си мимоходом едни обеци, бам! в Блекбокс. Много хубаво имаше отделен ход за журналя, та да не се ръгам в хората.
Много хубави хора :) Харесват ми такива едни на вид, най-вече мъжете :) Седя и си гледам и... ся няма да тръгна аз да се запознавам. Както и да е.
Докато лицето с кодово име "шефът Мартин", известен също така и като "персоната, която ще се мъчи да снима в тази гъчканица" си щракаше, аз се дивях на Балканджи. Имах преди албуми техни на компа, но изтрих каквото не ми харесваше, останаха няколко песни. На живо са далеч по-впечатляващи (много красива дама на тромпет; четирикрилен гардероб с разкошна дълга коса, момче с вид на математик, китара с рогца и глас като на планински войвода в зрелия му период, два клавира, още китарки). Добре се представиха, много ми хареса.
Какво да кажа за "Черно фередже", просто са разкошни. Залата бушуваше след тях, подгряване в истинския смисъл да думата.
После излязоха Култур Шок и бяха великолепни. Не останах до края, защото още ми се живее във форма по-различна от приплеснат анимационен герой, но ми скриха шапката.
Добре, че отидох на това мероприятие.

понеделник, 3 март 2008 г.

Фадо

Тук стана малко като справочник, но какво пък.
Вчера най-накрая се наканих да гледам "Фадо" на Карлос Саура. Първо, защото много обичам фадо, после, защото още нищо не съм гледала на Саура и накрая, защото престават да го дават в Дом на киното, а човекът, който пуска там титрите, склони да дойде само заради мен и още една негова позната да ни ги пусне - иначе последните прожекции на филма са били без титри. 
Това познатите и приятелите са си плюс в някои ситуации :)
Филмът е почти изцяло музикален, но е доста приятно да знаеш за какво пеят.
Докато слушах португалския, си мислех колко ли им е трудно на финландците да го говорят този език, след като не правят никаква разлика между шипящите съгласни - с, ж, з, ч, ш, щ - за тях си е все едно и също.
Аз просто много харесвам фадо и филмът страшно ми хареса, целият пронизан от една гама в оранжево, жълто и червено, както винаги съм си представяла в главата си цветовете на тази музика. Как ми се ходи в Португалия :) Не знам дали би харесал толкова на хора, неизкушени от фадо-то, но сама по себе си лентата е стилна и има някаква красота, като картина на художник. Това е нещо като трейлър към филма, слагам го заради цветовете:



В началото започна с фрагмент от празника на Св. Хуан (ако правилно си спомням) на островите Зелени нос. Ритъм, създаван единствено от барабани (перкусии, защото не съм сигурна за точното име на използваните инструменти), който е буквално омагьосващ. Разбираш какво се крие, каква е магичната сила на африканските и индиански племенни танци, където липсата на музика в пълния смисъл на думата винаги ме е озадачавала. Силата на ритъма, властта на ритъма над телата и оттам - над душите. Защо хората днес вече не танцуват, не танцуват така?
Трябва да гледам "Танго" и Кармен", най-малкото.

Тази песен много ми хареса, знам, че обикновено не са много удачни тези линквания към ютюб, но това изпълнение е наистина разкошно, Мариза има невероятен глас и емоция, а тук е в съчетание с гласа на Мигел Поведа:



неделя, 2 март 2008 г.

Още малко театър

Миналата седмица театър "Гео Милев" - Стара Загора гостува в София с три представления.
Не успях да гледам първото, но гледах "Двамата веронци" в театър София и "Тайбеле и нейният демон" в "Сфумато.
За съжаление сайтът на театъра съдържа единствено "Очаквайте скоро". Жалко.

"Двамата веронци" е много сладко представление. Наблъскано с италиански песни, ама чак да ти писне по едно време, а освен това държат да ги изпълнят до края. Само една знаех, а аз все пак съм израснала в такава среда, в която италианската, хм, естрада бе на голяма почит. Смятай за какво става дума... Добра сценография, кофти озвучаване, една половина добри актьори (сега като не работи сайта и като не раздадоха програми, не знам кой как се казва) и една половинка доста слаби, включително един момък с руси коси до раменцата и приятно телосложение, особено в ретро бели панталони тип клош, който идеше да играе главна роля с доста... мьекащо произношение на места, което за мен е недопустимо, особено при Шекспир.

"Тайбеле и нейният демон". Ето това изби рибата, изкърти всички мифки, натроши де що имаше сифони, че и извози мат'рала! Много, много, много добро.
Семпла, изчистена и въздействаща като удар с парен чук сценография (Мира Каланова, тук вече имаше листовки). Подобно нещо съм гледала в "Каквото направи дядо..." на театър "Кредо" в Театър 199, но Нина и Зуека се знае, че са си магьосници.
Удивителен текст (Исаак Бешевис, Ева Фридман). Няма зиме, няма лете - от това те втриса чак до костния мозък.
Блестяща игра - кеф ти Тигран Торосян, кеф ти Константин Икономов, Лора Мутишева и Елизабета Стефановска не остават по-назад.
И музиката - Мартин Каров - още в самото начало, като прозвънват първите тонове и ти обещават нещо качествено.
Нищо няма да разказвам за самата постановка, защото гледам (съвпадения ли?), че пиесата ще се играе и  в НАТФИЗ, възнамерявам да ида да видя и да сравня.

Ами, това е!

Преводачески неволи

Не обичам много пролетта - както всичко се е било спотаило по кьошетата цяла зима, с първите слънчеви лъчи се юрва навън като невидяло, прави си разходки, слънчеви бани, шуми, ръси боклуци, мие коли, тъпче градинки, прехласва се по замбюли, върти чевермета, плете чорапи по пейките, търчи, трамбова, живее здравословно, oпосква копривата и де що има зеленинка в името на здравословното хранене, къса цветя и кърши клони, отрупани с бял цвят, тупа облаци прах, скърца, миейки прозорците и такива занимания.
Но много обичам месец март, който си е моят месец и ако не броим днешния ден, остават още само четири, преди да мине и замине петият и пак, както винаги, нищо особено да не се е случило. Но очакването е голяма работа.
Както и да е. Отплеснах се. Исках само да споделя как прекарах сума ти време в опити да оформя някак си на френски следните изречения от български филм, който превеждам:

(сервитьорката предава поръчката):
10 шкембета,
3 тройки кебапчета с гарнитура,

3 двойки кюфтета с картофи,
2 пъти кашкавал пане и

2 пъти сирене по шопски.

Момчето:
Оня чвор идвал ли е?

Пепа Николова:
Тука всякакви минават
чворове, чепове, какалашки…

-Знаеш ти кой чеп, кой какалашка.
-Е много съм живяла, затова.

Че шкембето ще го пишем супа, защото са субтитри и няма място за обяснения, че кебапчетата ги покръстих на крокети (и речникът ме подкрепи), че кашкавалът се пофренчи и стана просто сирене, а "по шопски" го позадушихме малко, добре. Ама тия калакашки вече ме докараха до тиха истерия, от която се измъкнах набързо, като си представих какво щеше да е да ми се бе наложило да превеждам Елин Пелин на френски.

събота, 1 март 2008 г.

Belladonna

Гледам, че по стъклото отвън има капки. Сигурно е валяло, значи.
Седя от обяд пред компютъра и почти нищо не съм свършила от целия куп неща за правене. Да бях поне прочела нещо интересно.
В петък си бях уговорила час при очната ми лекарка, и без друго не бях ходила на редовния годишен преглед, а и преди месеци си настъпих очилата и ги счупих.
Мислех си, че имам малък диоптър, а то се оказа, че съм имала малък астигматизъм, който обаче се криеше при нормални зеници и за да е сигурна, лекарката реши да ми ги разшири. Един допълнителен час в кабинета (4 пъти капки през 15 минути) и накрая излязох с известна сума пари по-малко (поръчах очилата) и великолепни очи. Да ме погледне някой в тях и ще се загуби, ще пропадне и ще има да пропаааада, каквито са тъмни, тъмни, направо черни, ако се вярва на антропометричната таблица от 4-и курс, в която моето тъмно кафяво попадаше в графата "черно". Навремето дамите нарочно си капели отвара от беладона, за да им се разширяват зениците и така да изглеждат по-привлекателни. Единственият проблем, който стоеше пред мен, бе, че не виждах нищо наблизо (успях да се досетя, че съм получила смс, но никакъв шанс да видя от кого е или какво пише, нито да позная кой ми звъни, преди да вдигна, нито колко е часът) и - да де, проблемите са два - нямаше мераклии да ми пропадат в очите. Язък, а можеше да съчетаем полезното с приятното. :)

Почти в този ред на мисли, в сряда бе последната премиера за сезона на театър "Сълза и смях" - "Опасни игри". Постановката е компилация от текстове, единият доста феминистичен, а от другия е взета линията на герой - гей, изигран от Дони. Времето - бушуващо съвремие, посрещане на Нова година. Място - Лондон, по-точно тоалетна на лондонско заведение (със същия успех можеше да е в България, разбира се, но тоалетната нямаше да е същата). Герои - сума ти жени, един мъж и един гей. Темата - самотните бели жени. Едната мацка - Джейн (Жени Александрова, нищо не ми говори) - е зарязана от приятеля си, който искал "повече свобода". Другата - Дороти (Елена Атанасова) - иска да даде урок на гаджето си, който й кръшка и на всичкото отгоре живее на неин гръб. Гаджето Дик (Иван Радоев) бива ловко заключен в тоалетната и прекарва почти цялата пиеса там, докато навън Дороти опитва да си върне последните 50 долара, които й е взел, Джейн реве по бившия си, а сестра й Кет (Нети) се прави на независима непукистка. Малко е депресиращо, ако човек познава добре материята (тоест, ако е жена или ако е мъж, който е отделил време да се замисли за някои неща) и доста отчайващо, защото нищо позитивно аз не видях като предложение от страна на авторката. Героят на Дони - Саша - внася повечето свежи моменти и дръжа да подчертая, че този човек играе наистина много добре, браво.
Хубаво, малко тягостно представление, което с едно изречение мога да опиша така: взема пръчката и започва да ръчка и разбърква клокочещата отвара, която представлява проблемът "умна, интелигентна, хващаща окото, сама и самотна жена около 30-те". И толкова. Ето ти раната, ха търси й сега лекарства и превръзки.

Нищо ново за последното време. Кой ли не се изреди да казва и показва, че въпреки многото нови начини за комуникация, с които разполагаме, общуването между хората стремглаво се е засило по дяволите (не казвам, че средствата са виновни, а че се случва дори въпреки наличието им. Дали са виновни или не, е предмет на друг лаф-моабет.) Добре, а какво да правим? Понякога въздишам по отминалите времена, когато е имало строг код на поведение и всичко е било ясно - едно пърхане с мигли - кавалерът произнася сонет, две пърхания - целува ръка, изпускане на кърпичката - "как силно аз те либя", не-изпускане на кърпичката - "оди се пéри" и т.н., и т.н. Знам всичките "обаче", които могат да последват. Знам.
Но отказвам да приема, че се е променило не друго, а разбирането ни за любовта.
Всъщност искаме човек, на когото може да се разчита. Който може да даде и понесе определено количество любов и отговаря на скромен набор критерии, не повече от тези, които сме достигнали сами за себе си. Една прегръдка, в която можеш да се сгушиш с цялото си доверие, когато те е страх, когато се тревожиш, когато не знаеш какво да правиш. По-точно, някой, пред който можеш да си позволиш да те е страх, да се тревожиш, да не знаеш какво да правиш.
Общуване, при което разговорът отива до там, но и обратно.
Персона, която си носи винаги бански във вътрешния джоб, защото умира от удоволствие да се гмурва в очите ти при всяка възможност. Ей такива неща.
И то не говоря за онези жени, които и моите нерви не биха издържали и чиято функция се свежда до това да са сърдити и да тровят нервите на заслужили или не подобно отношение. Говоря за жени с мили усмивки, акъл повече от напръстник и понякога - съблазнително разширени зеници.