сряда, 24 ноември 2010 г.

Смех в залатъ

Вчера в разстояние на има-няма 2-3 часа където отворя да прочета нещо, там не попадам на глупости. Първо в един ПР-материал съвсем сериозно се мъдреха думите "култуво заведение" и "ларингс". После във vesti.bg някой беше припадал (не съм променяла правописа): "Калин Врачански, звезда каквато отдавна не е изгрявала на българския телевизионен екран, успява да е и в ролята на безумно смелия очарователен гасконец Д'Артанян на сцената на Театър "София". (Не съм компетентна по периодите на изгряване на звездите на ТВ екрана и тяхната величина, но от това, което видях на театралната сцена, почнаха да ме глождят съмнения.).
И накрая в интервю с Рицаря на книгата чета: "В България има огромен брой [интернет] доставчици – около 1500. Това е прекалено много и те трябва постепенно да започнат да отпадат."
Ако някой си е въобразявал нещо за частния бизнес, малки и средни предприятия, свобода на ... (попълнете точките с произволно понятие), да не си въобразява много. Как така ще има толкова много доставчици на интернет, я да стават 2-3, че на милиционерите ще им се откачат краката да обикалят, защитавайки свободата на ... (примерно достъп до информация, що не).
Чудя се, да се откажа да чета, да се откажа да пиша, да се откажа от здравия разум ли, що ли...

сряда, 6 октомври 2010 г.

Много ми е чудно...

...защо е задължително децата на ходят на предучилищна от пет години? Опитвам се да намеря някакво разумно обяснение, най-вече на това защо бих била длъжна да си дам детето и ако не го направя, ще ме глобяват даже. Ами ако не искам? Аз и на 6 години не бих го дала на училище, но хайде... Все пак, съвсем неутрално и обективно ми е интересно, ако някой наминаващ оттук случайно знае от какво е продиктувано това решение (намаляване на ромската неграмотност не влиза в разумните доводи). Благодаря :)

неделя, 19 септември 2010 г.

Грррр....

Сега няколко дена няма да може да се отвори вестник или спортен сайт. Сигурно и от чешмата ще текат прехласвания. Не ми е проблемът Бербатов, ако играеше в някой друг отбор, щеше да ми е сигурно симпатичен. Ама няма как да харесам Манчестър Ю, особено в мач срещу нас. Треньорът да си вземе бележка, че тази липса на дух, която показа Ливърпул, е по-страшна от всякакви резултати и загубени точки.
Страшно ме е яд.

четвъртък, 24 юни 2010 г.

Сонисфиър фест

Само давам линк към написаното от мен за изминалите два дни, в които бях толкова изтощена, че съм пропуснала историята с chitanka.info...

С три думи - фестът ми хареса. Бях се зарекла да не ходя на фестове, но друго си е да не газиш в кал до колене. Но вчера колко ми беше студено... докато не излязоха Рамщайн, де.

В Катехизиса частите за Антракс и Слейър са мои:
http://katehizis.com/news/shNews.php?id=15482&

За Металика:
http://mysound.bg/?act=article&id=9099

Рамщайн:
http://katehizis.com/news/shNews.php?id=15483&

И видео, снимано с моя старичък фотоапарат, който разфокусира, когато нещо не му хареса и изобщо не му е това силата, но все пак добре се справя за Кодак отпреди 4-5 години:



Снимките са в обратен хронологичен ред, но ми писна от простотията на Блогър и не ми се оправят. Клик за по-голям размер, евентуално.

четвъртък, 17 юни 2010 г.

Как чета? Щафетката най-накрая и при мен :)

Марио ме покани да участвам в тази блог-щафета, може би най-интересната за мен от всички до сега, които съм виждала, защото става дума за голямата ми любов - книгите. До колкото разбирам, щафетата е започната от блога "Аз чета". Я да видим сега въпросчетата.


Q: Похапваш ли докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти “храна за четене”?
Не ям специално докато чета. Просто чета дори когато ям. Единствено в ресторант не чета, докато ям, но не е като да не ми се е искало.

Q: Какво обичаш да пиеш, докато четеш?
Няма връзка, не си наливам някакво питие, когато сядам да чета, ако ми се допие нещо, пия :) Започна ли да чета, нямам ресурс да се занимавам с други удоволствия.

сряда, 16 юни 2010 г.

Шефа на 'орото или Лорд ъф дъ денс (пак)

Със задна дата, но нещо напоследък не ми се пише...
На 9 юни след три концерта в столицата приключи третото гостуване на спектакъла Лорд Ъф Дъ Денс (Lord Of The Dance) у нас, преминал този път още през Варна, Бургас и Пловдив.

За трети пореден път залите са препълнени, билетите – разпродадени дълго преди изявите, самите дати – увеличавани поради голямото търсене. И за трети пореден път се убеждаваме, че шоуто на Майкъл Флетли не е шоуто с Майкъл Флетли.

неделя, 30 май 2010 г.

Отзвуци от Джаzz+

Шестото издание на фестивала "Джаzz +" приключи преди десетина дни, оттогава се каня да пиша няколко думи и май е време да го направя, преди да дойде време за следващите концерти в програмата :)
Джаз плюс винаги имат изключително качествена програма и дори да отидеш на концерт на изпълнител, който никога не си чувал, не поемаш почти никакъв риск. Бях много приятно изненадана от "Ронин", един изключително слушаем авангард, чудесна музика.
Вместо да описвам концертите един по един (изпуснах само фламенкото, за което изключително много съжалявам), пускам това, което писах вече.

четвъртък, 27 май 2010 г.

Щафета, ама не салам

Ели ми подаде една щафета, тоест блог-игра :) До колкото разбирам, трябва да напиша:

10 неща, които ме правят щастлива: (не са подредени по никакъв начин, най-малкото по значимост)

-Споделеното с любимия човек. Чувствам се невероятно, когато споделя нещо с човек, когато обичам - любим, приятел. Като под споделяне нямам предвид да кажа "я, виж, фтичка". А нещо като... обмен. ;)
-Четенето на книги. Хващам и потъвам :)
-Пътуванията. Искам още и още. Обичам да съм на път. Обичам да пристигам. Да откривам нови неща за хората.
-Музиката. Ами... музиката.

неделя, 16 май 2010 г.

Чакай, гуспужа...

Днес се натъкнах на едно интервю на здравната министърка и като го прочетох, едва не се разплаках. От умиление, вие какво си помислихте? Така се разчувствах, виждайки как направо препускат към нас хубавите неща в медицината и здравеопазването, че за малко да забравя мълчанието на подопечното на госпожата министерство по въпроса с липсващите животоспасяващи лекарства за онкоболните деца.

вторник, 11 май 2010 г.

Конкуренция

AC/DC си били избрали да ги подгряват "Конкурент". Да бе. Не знам тази смешна група кой точно я е избирал, но силно се съмнявам да са дори мениджърите на ДиСи, както се твърди.
Но за друго ми е мисълта - за пръв път под новина - в случая в Катехизис - всичките мнения - до този момент над 70, са абсолютно единодушни. Такова нещо не съм виждала. Като добавим дружния смях, който се носи от тия коментари, и се успокоявам за здравия разум на хората.

И цял ден, като се сетя за Емо и компания, и си се смея. Веселба голяма. Не им завиждам на хората, които ще трябва да ги изтраят :(



"А ся, не приличам ли на Ковърдейл? А, а? Нали, нали?"

петък, 7 май 2010 г.

Идеята на автора

Спомням си в училище - но не съм сигурна точно в кой клас - в учебника по литература са приложили репродукции на известни картини и ти се налага да пишеш съчинение за тях. Да обясниш какво е нарисувано и защо. Любимото ми - какво е искал да каже авторът.
Ненавиждах това.
Той авторът нали затова е нарисувал картина, а не е написал роман. Същото, като да се обяснява какво е имал предвид поетът в някое стихотворение...

Та днес попадам на статия в "Капитал" за българското участие на изложението в Шанхай (интересно, колко много приличат нещата на описаното от Сандо). Та в коментарите отдолу някой дава линк към сайта на нашето участие там, където най-долу се обяснява фигурата от тази снимка:
"На фасадата е изобразена стилизирана човешка фигура, чрез която е изразена идеята за човека, обединяващ различните епохи и култури."


Изпаднах в недоумение. Нещо не виждам тая идея, разните там епохи и култури, и това си е. Виждам само един човек, вързан на джуфка. Дали ще се намери някой любезен човек, така, да ми обясни за културите и епохите, че и обединението къде да го видя, да ми се изясни идеята на автора, дето се е хабил толкова да стилизира?

събота, 1 май 2010 г.

Иде вятър, иде...

Явно такъв е периодът :) Поредният постинг, който - първо, мрънка за нещо недоволно, второ, не бе планирано зачекване на темата, но...

Ще си говорим за ФСБ. Тоест, аз ще пиша, после ще се появят коментари (ако имам късмет), които да покажат, че някой не е разбрал какво съм писала, такива, които са ме разбрали и са на същото мнение и - пак ако имам късмет - такива, които са ме разбрали и не са съгласни, обаче ще започнем интелигентна дискусия. Разбира се, всички знаем, че това последното няма да се случи, така че да пристъпваме спокойно напред.

Поводът за постинга не е, както всеки би предположил, новият албум на групата в интернет, а изречение на Ивайло Крайчовски по повод повода :) в което имаше нещо фрапиращо и аз си позволих да го споделя във фейсбук. Целта ми изобщо не беше ФСБ, а появата на дума, която ме изуми и ядоса. Цитирам:
"...ФСБ не можа да си намери нов издател или пъблишър..."

петък, 30 април 2010 г.

Където има дим, там има и пушек...

Както няколко пъти до сега, мисля си да не зачеквам дадена тема, защото понеже няма смисъл - изложенията на мнение по определени въпроси, дори с интелигентни и ценени хора, прилича на дебат с радио или сказка пред стена. Обаче после вземе тая тема да се появява де що се обърнеш, почваш плахо да отваряш дори консервите, да не би да изскочи и оттам, и нали сърце юнашко не трае, взема, та се ядосам от някой коментар и рипна да пиша тук.

Та случаят в момента е аналогичен, този път иде реч за така омразното връщане на закона за пушенето в закрити помещения и ау, колко са отвратителни долни гадняри депутатите, дето го върнаха.

четвъртък, 29 април 2010 г.

Бургаски работи

Гледам онзи ден по "Господари на ефира" за една сграда в Бургас, която се руши и като падат чат-пат парчета от фасадата на улицата, застрашават минаващите. Една от любимите ми сгради в Бургас, по която редовно въздишам, като минавам, защото никак не бих отказала да живея в нея, ама не виждам начин да вземе да стане, та само си я гледам :)

Та значи тръгва репортерът да отива в Общината на сесия на общинския съвет да изложи проблема и аз си викам - а, сега ще видят хората каква готина община си имаме. Защото ако човек чете на сайта на общината (който е много добре направен, между другото, евалата), ще реши, че в Бургас само дето още мед и масло не са тръгнали да текат по улиците и то само защото съчетанието с морската сол не върви, не за друго. Един вид кметът и общината денонощно седят и мислят за хората и не само това, ами се вършат и едни ми ти дейности и въобще чудо и приказ. И аз така, понеже получавам прес съобщенията на служебния мейл, чета и се радвам. Защото си обичам града, спор да няма.

неделя, 18 април 2010 г.

Човекът, който забавлява

Впечатление от концерта на Ричард Клайдерман, спретнато като за медия, но ме мързи да го напиша по-блогово :)

Когато говорим за концерт на Ричард Клайдерман, трябва да направим няколко необходими уточнения.
Въпреки че несъмнено е виртуозен пианист и че изпълнява пиеси от световната класика, неговата аудитория е различна от тази на един класически пианист и публиката му не присъства на класически концерт. Каквото и да си мислят хората, които слушат неговите версии на „Fur Elise”, Девета симфония на Бетовен и „Рапсодия в синьо” на Гершуин. По-точно на части от тях.

петък, 9 април 2010 г.

Сбирщина от размисли и сАображения относно футболни мигове

Не че нямам за какво друго да пиша - имам, но изисква твърде интелектуални усилия и ще го оставя за по-нататък, с надеждата, че ще ми мине и ще се размине ;)
С голяма доза облекчение и още по-голяма - притеснение, онзи ден музата ми намина, след десетки месеци непукистко отношение към моята персона, това ме зарадва, разбира се, натракахме набързо тва-онва, но ме и разтревожи, щото като всеки уважаващ себе си творец започнах да си задавам екзистенциални въпроси за личността и творчеството, притесних се и спрях да пиша, да не ми стане нещо. Но понеже нали не върви така изведнъж тук да изпльоскам някой свой гениален промисъл, редно е да подготвя почвата за евентуалната му поява, поради което не се сещам за по-подходяща тема, декор и интродукция от футболната магия, мания или накратко - мач. Подбрала съм откъси от други автори и коментар - кратък и мой, за да ви загубя малко от времето, докато ги четете, и с нищо особено да не ви обогатя, но такъв е животът.

Разбира се, скорошните мачове по европейските турнири привлякоха вниманието ни, няма смисъл да се спирам на всеизвестни факти като този, че нашите ще вземат да са издрускат от дървото на Великата Английска Четворка (ся няма ли да е готино да го съкратя ВЕЧ, а?) и догодина ще се чудим какво да правим с огромни дългове, неадекватен треньор и дупки по чорапите, но Ливърпул си е Ливърпул и какво тук значи някакъв си Рафа. Няма да е лошо да се задържим на 4-о място, щото аз харесвам Ман Сити много повече от Ман Ю, но това не значи, че трябва да им дишаме прахта, какво остава за ненавистния (по съвместителство от живот с арсеналец) Тотнъм, за Астън Вила нямам основание, ама не ги харесвам, не ми приличат на отбор с шампионски дух, колкото и добре да играе нашето момче там, адмирации - искрени.
За какво говорех, а, да, за нас - ами не сме добре, ама добре се оправихме с Бенфика, браво, Торес, браво, Стиви Джи, браво, Рейна, това е. Ето тук един много хубав текст, който го е писал, евалата.

Конкретиката на мача между Ман Ю и Байерн обаче се нажежава с приказната роля на Принца от приказките (Prince Charming на английски, за който не знае български), бих го оприличила на един Сизиф дори, ако това нямаше да му придаде някакъв героично - митичен ореол, който не му пасва никак.
За Бербатов иде реч и сапунената опера около неговото доказване в тима на Съра.
Нямам нищо против момчето, добър футболист, хубаво, че успява, ама някак си не е за Манчу и всеки следващ мач все повече ме убеждава в това. Обикновено гледам да си мълча, щото какво пък, да не е само той такъв, ама половината народ се е вторачил натам и преглъща на сухо, руси мацки стават фьенки на Манчестееееер, щото Берабатов е много гоооотин и го защитават със зъби, нокти и силикон и това от време на време ми иде в повече.

Четох из коментарите в спортни.бг, които винаги много ме забавляват, един, който отразява цветисто виждането ми по въпроса, та ще го публикувам тук, да ми е лесно да си го намирам ;), но преди това - произведение на лицето, известно в блога си като iancheff, а попадало ми в модериран от мен форум под друго име, но това са подробности, плюс бонус - моят коментар, ако ви е било малко написаното до тук. Подчертала съм основното, квинтесенцията и същината на проблемата, дет са вика, да се набие на очи и да се възприеме най-естествено (липсват ми емотикони!)

Ако случайно не сте разбрали безсмислеността на поста до сега, едва ли ще я разберете и до края ;)

Сриднощни размисли за футбула у нас и пу свита!
автор: iancheff

Съм седнал снощи пред тиливизура,
на ракийка, да пудкрепям нашия гирой,
пък той кату излези сякаш беши припариран
и ду финала си сидя в застой!

Са чудя и са мая, що така бе, Мите,
що, гуведу милу, са влачиш кат’ парцал,
тоз, Халикса, ни ти ли думна два шамара,
приди пучивката да ти налей акъл!

Щот’ с мърдосвани пу цялуту игрищи
няма стани твойта искрина мичта!
Да вдигниш купи с Манчистър Юнайтид,
чак ду синити английски нибиса!

Посли са напих и са размислих
за нашия гилосан нациуналин титуляр
и за бъдищиту футбулну и родну
нищу хубаву дукат' заспах ни усъзнах!




В коментарите под произведението се заговори само за футбол и се наложи да реагирам -
Ся аз ни моа да рАзбера, защо се подценява достойнството на лит'ратурната творба, като се концентрира коментирането около Звезделинчо! Берилянтна митафоръ и перефектен стелистичен искас! Инак Бербутов не е ич лош футболис, ама не е за утбор кът Манчу, низависимо, че тех ни моя ни да ги дишам, ни да ги кьорам, ама се пак ги презнавам за голем утбор чат пат и от време на време.
Няма да ми забелязвате на киритическата мисъл и неволното смесване на различни български диалекти, щото ся мий кеф, че мойо утбор сцепи бенфицианците и макар че сме нейде окол дъното на грандовете у премиършипо, се пак показааме дека не се даваме. Де да можеше да са намери един такоф утбор и у наше село, че оня ден се скинах от смех, дека на цесекато че му праат културно-енетелектуална спявка с баш ентелегентите да му помагат, оти веке е тотално зело-дало и явно там футболо не вирее никакиш та ся ша му имплантирват ентелект и кулутура. Не че мойо любимец Левски нещо е по-добре, ма чорбътъ съфсем зел-дал... а ний с Бербатката са закачаме, он чиляко зема мильони хиляди, за ко му е да тича, аз ни моа ва разбира, вий ку земахте таквиз пари, щехте ли да се трепете като улави да тръчите по терено? Щехте друг пат... Аре наздраве :)

И обещания коментар от под тази статия, защитаваща отново Бербатов, от автор с ник p0ck0: "Не искам да ставам адвокат на полвината потребители тук, но никой не е обвинил Бербатов за загубата. Над 80% от хората са си на мнение, че вината е както на Рафаел, така и на САФ. Това, което се опитват да кажат някои от нас е, че противно на всякаква логика Барби е играч на Мюмюн Юнайтед. Мястото му е в някой средняшки отбор от Англия или Германия, където спокойно може да си е звезда. Оправдавате го, че бил влязал чак последните 10 минути, че не му подавали, че били с човек по-малко и т.н. Абе пинковци рошави, кажете ми поне една причина да го мързи толкова. Докато всички други са тичали 80 минути, той си седя на пейката и се пулеше като бушмен. Още с влизането си иглеждаше по-изморен и от Иван Иванов преди мач на ЦСКА. Ами че той Ван Дер Сар повече тичаше. Не му били подавали...Ами как да му подават като той не търси топката. Чака на едно място и то да му дйде точно на крака. А ако случаино е на 2 метра от него дори не си прави труда да направи шпагат. Ами че той Христо Йовов тича повече. Това безкрайно непрофесионално поведение го демонстрира вече месеци наред. Какво му е оправданието за поне 5-те пъти когато просто мина някой от Байерн и му взе топката от краката. Нали уж бил много техничен, много добре задържал топката, пасовете му били феноменални и т.н. То на FIFA и аз съм много техничен и добре задържам топката. Обърнете внимание как влезе Македа в мача срещу Челси. Обърнете и много голямо внимание на Божинов. Над 70% от появяванията му на терена са като резерва, обаче какво прави - скрива им шапката. Влиза с хъс, желание и увереност. Тича по целия терен, бори се за всяка топка и не се отказва да гони противника. Аз не виждам нищо такова при Звезделин. Не е виновен за загубата. Но е виновен за поведението си. Затова тези, които го плюят ще стават все повече и все по-прави!"

Край на колажа. Няма смисъл да ми обяснявате в коментари колко е велик и онеправдан всъщност Барби и колко е велик отбор Ман Ю - няма да мине :) Виж, ако пишете колко е велик Ливърпул, ще си го чета всеки час по няколко пъти ;) Шегички, че само с писането ще си останем, също не се приемат! ;)
Иначе сериозно, да вложехме тази енергия, която влагаме в интереса към съдбата на един футболист, в нещо съзидателно тук, ехеее... Ей на и аз, вместо да пиша тоя пост...

сряда, 7 април 2010 г.

Без концерт на Кататония

Утре трябваше да има концерт на една от много любимите ми групи, за чийто последен албум пуснах ревюто и тук - Кататония.
Тъкмо се готвехме да пътуваме за София след празничните дни в Бургас, и - изненада. Всъщност даже не е изненада, предвид кой е организаторът на концерта - НМА.
Но ужасно много ме е яд и съм направо бясна - не само защото няма да има концерт, но и заради начина, по който протича това "отпадане". Повече подробности - в Катехизиса, а аз продължавам да беснея. При това положение концерт на Анатема със сигурност няма да има. Гадове, измамници, подлеци!

сряда, 17 март 2010 г.

Аз всъщност искам просто да се мисли


Бях решила, че за ГМО толкова са изговори и изписа и е толкова безнадеждно положението, че изобщо смисъл да се изказвам и аз няма никакъв. Ама получавам призиви да участвам в демонстрации и групи против тая напаст божия, та по едно време не издържах и викам, да си кажа какво мисля. То е ясно, че от това камък няма да се обърне, ама знае ли човек от кой храст ще изскочи заек.

Значи първо да изясним един основен проблем. Почти 100 процента от народонаселението, четох някъде, са против ГМО-то. Не се съмнявам. Почти 100 процента от тия почти 100 процента пък си представят ГМО като космат домат с железни зъби, който им изяжда овцете, дето ги нямат. Или като краставица-тиранозавър. В най-добрия случай - черешка, дето като я изядеш и все едно си държиш пръчка от уранов реактор в задния джоб и кило плутоний в предния. Освен това ГМО са баси яките пичове, ако се опрашат (забелязвате ли, че като се говори за ГМО, все се говори само за растения?) с нормален (биолозите му викаме "див" вид, но ще се върнем на тоя въпрос след малко) организъм и край, задължително ГМО-то надделява и покварява беззащитното оригиналче и край. Всички стават ГМО, светят в тъмното и нощем царевичните полета тръват да се разхождат и да правят кръгове в житните ниви.

Фактът, че генетично модифицираните растения обикновено се правят стерилни - разбира се, не от алтруизъм, а защото така следващата година пак ще си купите от фирмата-производител, а и се поддържа стабилно ниво на качеството - явно няма никакво значение. Важното е, че като вкараме ГМО домати, краставици, царевица, слънчоглед... те ще се развихрят и ще заразят всички диви сортове (аз нали ви казах, че нощем тръгват да се разхождат) от - до. Ама в България нямало диви сортове на въпросните. Щото те оригинално са от Америка. Няма значение, карай да върви! Дивите домати са застрашени и това е! А ако не се намери див домат, значи ГМО-доматите ще се кръстосат с ябълките петровки - от самосебе си! Няма как да стане иначе!

Ама те нали таковата, стерилни... Няма значение, те са зли и мутанти. Някак между другото минава фактът, че пшеницата, овесът, ръжта, ябълките, крушите, кравите, конете, дори кучето ми - така често срещаната в дивата природа порода "ирландски сетер" - са ГМО. И то от най-чист вид.
Вие, собствено, виждали ли сте какво представлява дивата пшеница? Ако ви се яде хлаб от това, моля, заповядайте. Пробвайте една година, после ще си говорим как ГМО бори проблема с глада.

Ще го кажа още веднъж, възможно най-ясно - глупаво е, наивно е, престъпно е да се мисли, че ГМО е тоталното световно зло и до сега ние ядем природната чистота, разбираш ли.

Четох някъде какъв злодей в Мичурин. Аз викам направо да не се занимаваме с глупости, ами да организираме граждански отряди, които да нахлуят в часовете по биология и да изгорят всички учебници, където се споменава Мендел. Той е виновен! Той и само той. Е, и всички останали знайни и незнайни, кръстосвали породи и сортове, за да получат нещо, което им харесва - това Е генетична модификация, само дето не са ръчкали директно в самия ген. Методът обаче не променя резултата.

На някой не му харесвало да има диня с ген на муха вътре. Що, аз нямам против семките сами да си отлитат... Но да, най-вероятно тоя ген така се набива на очи, че ти пречи да отхапеш и едно парченце. И всеки редови гражданин веднага забелязва, че е от муха, как иначе...

И на мен ми се иска да ям доматите от детството ми, дето се разваляха на третия ден и ухаеха чудесно. А не тия пластмасови издържащи по цели седмици, които са залели пазара сега. И съм съгласна да плащам по-скъпо за тия, да ги наречем "био-домати". Но да изясним няколко неща:

а/ те също са ГМО, щете или не щете; б/ фактът, че не ги произвеждаме тук, няма да спре вноса им от там, където ги произвеждат. Може би греша, но нямаше ли някакво изискване на ЕС за държавите членки какви квоти от какво са задължени да внасят? в/ докато ги внасят, хората - точно тия, дето реват против ГМОто, ще си ги купуват, щото са по-евтини

г/ вкусът на храната ще се върне не с глупави протести срещу ГМО, а с поощряване на биоземеделието. С държавна политика в тази насока. С кампания, насочена срещу производителите, която да обяснява разликата между индустриалното и устойчивото земеделие. С държавна политика в тази насока. Да, повтарям се. Която да насърчава биоземеделието, като му осигури пазар. Ако искате - най-малкото като задължи училищните столове да използват само продукти от близките биоферми. За да се задейства колелото.

Защото земята не се заразява от ГМО и да трябва после да се чисти - кой изобщо е измислил тая глупост? Земята обаче се заразява от всичките хербициди, фунгициди, инсектициди и каквото си искате. И да, не е лесно просто да спреш да ги използваш. Но не му е мястото тук да нахвърлям основните положения на въпроса. За ГМО ни беше думата.

За ГМО, за което още не се знае какви може да са ефектите върху организма. Аз, както ги виждам нещата, от всичкото ГМО, което се яде от поколения (защото СЕ яде ГМО тук, това, че не го наричате така, си е ваша работа) ефектът е явен - тотално затъпяване в огромни граници.

Но не отричам, че нещата не са проучени. Че са нужни много тестове и време. Че големите фирми производители са алчни за пари и не им пука за нашето здраве. Че те трябва да бъдат ограничавани и контролирани. Да. Да, да и пак да.

Как обаче това ще стане със средновековен фанатизъм срещу ГМО, още не ми става ясно. Не ми става ясно как е лошо това, че съм си купила ГМО семена на еделвайс, за да си ги посадя в саксията, вместо да ида да окъсам някоя поляна (еделвайсът, ако не знаете, е защитен и изчезващ вид) и да си хербаризирам крехкото цвете (което в природата вече наистина си е див вид. За разлика от доматите по магазините, нали споменах, че те идват от родината на маите и ацтеките, за който не е внимавал в час?) Не ми става ясно как, като забраним ГМО изцяло, ще сме конкурентни при производството на антибиотици и някои хормони, но пък защо не, давай да ги внасяме, у нас излишни пари - бол. А и никога не отказваме да сме зависими от някого, нали така, то се е превърнало в държавен стандарт, един вид.

Много се разприказвах. Всъщност исках да кажа само, че когато още преподавах, много се чудех как да отговарям на стандартния въпрос на учениците: "Е това сега за какво го учим, като няма да ни трябва". Може би ако малко повече от тия почти 100 процента бяха внимавали в час (по биология, примерно, ама не е задължително), щяха да се опитат поне да помислят. Всеки има право на мнение и аз бих уважила всяко аргументирано такова. Тълпата обаче няма нито право, нито мнение.

вторник, 2 март 2010 г.

Незабравено

В очакване на един удавник
автор: senkin

В очакване на едно обаждане
един удавник

разгръща интуитивна лунна логика
която предизвиква приливи
на най-коварното въображение
в окото на спиралното безсъние
светлинните урбанистични ребуси
планктон на тъмното движение
от хоризонт до хоризонт:
тревожността на органичната пулсация.

В очакване на едно обаждане
един удавник
си спомня и ще си спомни
синхронизиране на елементите на опита
когато щракне чудноватата машинка
в дванадесет и кукувичката е куку
когато заработят интегралите
на мое-твое и комплексните им отношения
когато вдъхновението и изчислението

съвпаднат:

той ще засънува
ръцете си и нейните ръце
ръце, които не са негови
и ще разбира и ще разбере
как течните туптящи живи линии
застиват кристалинно постоянни
около вътрешната абсолютна нула.

В очакване на един удавник
едно обаждане
е приплъзване по насрещна логика

и никой няма

да си пръсне
мозъка.

понеделник, 22 февруари 2010 г.

Аман

Писна ми на шапката от тия турски сериали. Не, не от самите сериали, които си вървят по телевизията и по никакъв начин не ми се намесват в ежедневието, а от приказките и локумите за тях. Най-много ми писна на 19 февруари, като започнаха да се заместват ситуацията и да чета коментари като "точно днес ли ще пускат турски сериал" и "стана ми страшно гадно, като видях листовка, рекламираща екскурзия до Истанбул". Голяма разлика от моя пост няма да се получи, аз и не очаквам някой от тези, дето скачат срещу сапунките, да си промени мнението, но вече започнах сериозно да се дразня.

Да оставим настрана, че тази Турция сега не е онази Османска империя. Да оставим настрана, че не понасям подмяната на "робство" с "присъствие", но все пак се замислям над изнасяните факти, че положението на българите в империята не е било чак толкова зле. Да оставим настрана, че да мразиш цял народ на общо основание граничи с идиотизма и лумпенството. Да, моето семейство има в историята си няколко огромни срива и нещастия именно благодарение на турците и колкото и да ме е яд за миналото, то остава такова, каквото си е и сегашните обитатели на южната ни съседка не са ми направили нищо. Може да не харесвам мустакатата им настойчивост по курортите - единственият ми личен сблъсък с тях, може да съм чувала какво ли не за живота им (и хубави, и лоши неща), но това никога на никого не е давало право да застане и да посочи с пръст цяла една държава и да я заклеймява под път и над път, където и както я срещне.

Да оставим настрана дори това, че - казват някои - битът и животът, представяни в турските сериали, били един вид ПР на Турция и нещата хич не седели така. Пука ми!
Но да вземем предвид същественото - няма значение дали сапуненият сериал е турски, бразилски, румънски, сомалийски или инуитски. Ако ти се гледа - седиш и го гледаш, ако не - не седиш и не го гледаш. Може да ти се гледа по ред причини и аз нямам против никоя една от тях. Ама разбираш ли, да сме ходели на театър, вместо да гледаме сериали. Бреее, ми че аз ако искам да правя и двете? Ми ако в театъра гледам по-лоша игра? Ми ако случайно в постановката, която гледам, става дума за турци? Вай, вай, вай! Или да гледаме театър само вместо турските сериали, а вместо мексиканските и бразилските - не?

Ама разбираш ли, да не ги пускат точно на 19 февруари. Бре, ми че аз ли не съм чела правилно, или имаше много доказателства, че Левски е можело да бъде нам си колко пъти освободен, ама не се е намерил ни един българин да го стори? Включително и на 19 февруари?

Ама точно на 19 февруари ли да има листовки за Истанбул? Обидно някак си. Ми да! Точно така! И аз смятам листовките на езиковите школи за обидни - аз знам английски! Я да не ми ги пускат точно в моята поща и задължително на всеки четен ден да ги няма - иначе се обиждам.

И най-вече - престореният рев срещу турските сериали няма да подобри качеството на нашите, няма да накара хората да се махнат от телевизора и с книжка в ръка да тръгнат по изложби, театри и опера. Няма да повиши качеството на постановките. Няма да направи от Слънчев бряг - Анталия и от Плиска - Ефес. Не по качество на наличното, а по реализация на посещаемост, приходи и отношение. Няма да роди българския Орхан Памук. Няма да възкреси Левски.
И не, не казвайте, че това последното никой не може да го направи.

събота, 20 февруари 2010 г.

За концерта на Парадайз, некои съображения

Удивително е колко негативи може да събере една промоутърска кампания и да продължи да съществува. Силно се надявам, че обявените концерти на Кататония и Анатема ще се проведат и не само - че ще се проведат на добро ниво. Но по-скоро ще се изненадам.
Въпреки това концертът на Парадайз Лост мина добре - с много малко публика, до голяма степен заради недоверието към промоутъра, което сигурно е прецедент в концертния бизнес тук. Можех да напиша по-остро за НМА, но... айде да видим какво ще направят април и май...


За второто гостуване на Парадайз Лост (Paradise Lost) в България можеше спокойно да се каже, че е бил чудесен концерт, направо концерт – слънце, ако не бяха някои обстоятелства, които не биха позвлолили използването на подобни определения с чиста съвест.

Англичаните дойдоха в „Христо Ботев” и свириха пред около 700 души снощи, съвсем недостатъчни да създадат впечатление за понапълнена зала, но за сметка на това – изключително сърдечна публика, която възнагради музикантите за тяхното не по-малко сърцато изпълнение.

Малкото публика бе резултат от неуредиците около концерта и конкретно липсата на предварително обявените за гости Самаел (Samael). Не само краткото предизвестие за отпадането на съпорт бандата, но и непроменената цена на билетите (доста висока само за една група), както и реномето на залата по отношение на звуковия комфорт, накара мнозина да се откажат.

За щастие на тези, които се престрашиха да дойдат, Парадайз излязоха да свирят и то с минимално закъснение, особено на фона на предишното им гостуване тук – около десет минути преди 21 часа прозвуча интродукцията и след нея се заредиха час и половина ударни композиции, приети изключително радушно от публиката. Независимо дали ставаше дума за „стари класики” като „Pity Тhe Sadness”, “As I Die”, „One Second” или парчетата от новия албум „FaithDivides Us - Death Unites Us ”, от който чухме доста голяма част.

Още с появата на музикантите на сцената, когато основният композитор Грег Макинтош зае своето място вляво и люшна тъмни дълги коси, а вдясно застана Аарън Аеди, зареден с енергия не като за пред 700, а като за пред 70 000 души; когато микрофонът грабна неуморният Ник Холмс и отекнаха първите удари на барабаниста Адриан Ерландсон, който почти успя да си разглоби сета от свирене; стана ясно, че няма да се мине просто с отбиване на номера. Напрежението в публиката утихна, а на негово място започна да се покачва градусът - на настроението, не на алкохола, въпреки че този път бирата не беше разводнената наливна, а се продаваше на бутилки.

За съжаление звукът в залата бе традиционно очакваният – меко казано „не добър”. Единствено пред пулта в центъра на помещението инструменти и вокал се чуваха ясно и балансирано. Всяко отклоняване от „златната среда” рязко влошаваше положението, на трибуните то ставаше направо плачевно – но там така и така нямаше почти никого.

Осветлението на сцената също не може да се спомене с нещо добро, но, както казват, това да ни е проблемът.
След последните акорди на „Requiem” групата се оттегли зад кулисите, за да бъде извикана на традиционния бис, включил „Faith Divides Us - Death Unites Us” и обявена за “the last song - „The Last Time”. Разбира се, на нас такива не ни минават, и публиката си извика гвоздея „Say Just Words”, „популярната песен” на Парадайз.

Ще ми се да мисля, че групата толкова е харесала българските си фенове, че реши да излезе още един, последен път, и да закове „Embers Fire”. И вероятно е така, защото след концерта момчетата останаха и дадоха автографи на всеки, който пожела и ги изчака пред залата.

С точно две думи – чудесен концерт. Сега очакваме с интерес развоя около следващите две събития на "Нова музикална агенция" – гостувания на Кататония и Анатема.

Искрено се надявам и тях да можем да опишем с тези две думи, без никакви допълнителни уточнения.

неделя, 7 февруари 2010 г.

Les Miserables

Като стана дума за Сюзан Бойл, докато пишех ревюто, рових из YouTube и се прехласвах по изпълнения. Мюзикълът "Клетниците" на мен лично не ми беше познат, въпреки че форматът ми харесва. В България е крайно неизвестен и - може би - непопулярен, но си спомням много ясно, докато живеех във Франция, когато излезе "Парижката Света Богородица" и какъв фурор направи, не само там. Има невероятни компзиции и хората си знаят как да ги представят на сцена.
Та намерих оригиналното изпълнение и искам да го споделя, защото тази жена има невероятен глас (повече ми хареса от изпълнението на Илейн Пейдж, която иначе много харесвам). По-поразително е как играе, дори без да е всъщност в пиеса - това е нещо като концертно изпълнение. Просто на моменти влага в гласа си такава емоция, че може да те срази. Линкче и към смъртта на Фантин, която не е шедьовър някакъв, обаче същата тази емоция (помага и да знае човек какво става в романа ;) ) може да те разплаче. И мисля, че сега е моментът да прочета отново Клетниците. За Парижката Света Богородица просто нямам сили - емоционално. То и време няма, ама ще трябва да се намери :)




събота, 6 февруари 2010 г.

Едно ревю за Сюзан

Звезда за една нощ

Тя излезе на сцената на “Britain’s Got Talent” като невзрачна 48-годишна домакиня и след минути си тръгна като най-голямата изненада на шоуто. С изпълнението си на “I Dreamed A Dream” от мюзикъла „Клетниците” отвя публиката, журито, зрителите пред екраните и не след дълго видеото от вечерта бе гледано десетки милиони пъти в ЮТюб. Въпреки че не спечели първото място, медийният отзвук – с огромното „съдействие” на интернет – я превърна в световна звезда.

Албумът й започна да чупи рекорди още преди да види бял свят, като стана най-добре продаващият се в „Амазон” при предварителна заявка. „Билборд” съобщи, че това е най-продаваният дебютен албум тази година и с най-големи дебютни продажби за жена-изпълнител в историята на системата за отчитане на музикални продажби Nielsen SoundScan, която стартира през 1991 г. Той е и най-продаваният дебютен албум в британската история с 410 000 копия в първата седмица след пускането му на пазара. И така нататък.

Всичко това няма как да не се отрази на начина, по който се подхожда към албума. Дали с огромни очаквания (изумителна певица) или свръхкритично (просто поредната тв-звезда), но задължително с нещо на ум.

Първото прослушване разочарова. 12 песни, от които само една („Who I Was Born To Be“) авторска, предлагат интересна трактовка на доста разнообразни композиции. Несъмнено забележителният глас на Сюзън е достатъчно школуван, за да е добре овладян и без проблеми да катери височини. Парчетата са заредени с емоция и изпети без забележки, но след четвъртото започват да си приличат – развити са в сравнително еднаква плоскост и въпреки разнообразието от жанрове, създават впечатление за еднообразие. Обаче…

В началото са събрани много силни композиции. Отварящото „Wild Horses” е в нестандартен аранжимент и подхожда към класиката на Мик Джагър от съвсем различна гледна точка, много сполучливо. „I Dreamed A Dream” е все така въздействащо като на сцената на шоуто, а „Cry Me A River” е изпълнено като по образец, без да е стандартно.

При всяко следващо прослушване на диска започват да изпъкват и характерни моменти от останалите (с изключение на „You’ll See” и „Daydream Believer” – кавъри толкова неуспешни, че нищо не може да ги спаси или оправдае). И с всяко следващо прослушване албумът узрява и става все по-притегателен. Той никога няма да достигне шеметни висини в личните класации, защото е ясно едно – многото талант е налице, но е нужна още работа, за да разцъфнат цветовете в гласа на Сюзън Бойл.

По това, което ни показва дебютният й диск, няма основания за съмнения, че както опитната обработка промени външния й вид и сега от обложката гледа чаровна дама, така и гласът й ще разгърне пълния си потенциал. „Who I Was Born To Be“, която сякаш е писана за Селин Дион, е доказателството, че не е нужно и следващият албум да е с версии на чужди парчета. В интерпретацията й на „Proud” (от саундтрака към тийнейджърския мюзикъл “Britannia High”) гласът й пък звучи пленително младежки. Още вокална динамика, още малко опит и мис Бойл ще засенчи цели кохорти изгряващи тийн звезди.

О, тя всъщност вече го направи…

четвъртък, 4 февруари 2010 г.

Къде ми са детските книжки...


Във фацебуцето направиха една група за "ДеЦките по Първа" - това е една от много малкото групи, в които се "джойнвам", и до сега не съм била активна в друга. Голям кеф, изрових(ме) почти всички детски филмчета, които си спомням, не мога да намеря само "Водното паяче" и "Зоопарк от пластилин".
Честно, ако намеря тези филмчета на някакъв носител с добро качество, съм готова да си дам цялата музикална колекция!

Покрай тях, разбира се, се заредиха спомените. Дъга, Мурзилка, Чуден свят. Комплектите с паста, четка, дъвка и чашка "Мечо" и "Снежанка" (помните ли?) Билетчето по 6 ст. Скаридите във фунийка от вестник, които продаваха на улицата. Захарният памук и вафлените фунийки, пълни с един много пухкав и лек, сладък крем (продаваха ги и по плажа, майка не ми даваше да ги купувам, защото ги продаваха цигани). Въртележките. Игрите на ластик, въже, държави, дама, ръбчета. 7 без 10 по радиото, кукуригууууууууу...
Когато снощи се присъединих към групата, имаше около 1000 души, сега са почти 4000.
Помните ли, например, че тогава думичката "чест", например, имаше смисъл, например? ;)
Представяте ли си сега, пак например, детско, в което да става дума за нея? Сега има егоизъм, гордост, его, интереси, зрелище, екшън, сарказъм, ирония, мълниеносен хумор (не че е лошо), но и със свещ да търсиш, нищо няма да намериш, което да носи нюанс на саможертва, подвиг, добро дело, чест и достойнство. Я да дойде някой да се опита да ме убеди, че няма нужда от това!

Затова се радвам, че позахаросани, с малко повече лустро и ореола на отминалото детство, спомените ни са живи, до колкото виждам - в чудесно здраве и въпреки опитите всичко минало и старо да се направи на пух и прах, като Мавзолея, да се изтрие и заличи, те нямат намерение да се дават. И това е едно от много малкото неща напоследък, които ми дават надежда.

Фейсбук послужи за нещо хубаво :)


сряда, 3 февруари 2010 г.

Концерт за памет

Концертите в памет на хора, които вече не са сред нас, са вълнуващи по особен начин. Обикновено по доста сходен за публиката и музикантите, което поставя съпреживяването на друго ниво – обикновено техните два свята съществуват отделно и голямото „случване” става, когато се докоснат. В конкретния случай те по презумция са достатъчно близки, защото изходното този път не е толкова музиката, колкото хората, които си спомняме.

Десетият концерт на „Сцена Академия” бе в памет на трима барабанисти, отишли си твърде рано от този свят – Михаил Яланджиев – Църо, Петър Славов и Еди Демирджиян. Музикантите, които се редуваха на сцената, освен барабанисти и перкусионисти – в по-голямата си част, бяха хора, докоснали се по някакъв начин до поне един от тримата. Имаха общи спомени и емоции, които споделиха и с публиката в продължилия близо два часа концерт.

Той започна с изпълнение на „младата смяна” – ученици от Музикалното училище, сформирали рок група и дръм шоу. След тях на сцената излизаха хора с общи спомени и емоции, и разказваха – най-вече с музиката си – за тримата, които сигурно (въпреки клишето) присъстваха в залата. Дори да не вярвате в духовните превъплъщения, толкова много емоция и музика вдъхват живот.

Сред отличаващите се моменти бе съвместното изпълнение на Живко Петров, Калин Вельов и кубинската изпълнителка Долорес де ла Каридад. Джазираните афро-кубински ритуални песни бягаха далеч от минорните тоналности, както и спомените, които Калин разказа за Михаил Яланджиев, с когото са учили заедно в Музикалното училище.

Христо Йоцов и Стоян Янкулов – Стунджи завършиха вечерта във вихъра на композиции, родени от новия им проект „Percussion impact”. Преди това Йоцов изсвири едно парче на Еди Демирджиян заедно със записа на починалия барабанист, като сподели, че приживе не е имал възможността да свирят заедно. Въпреки че бе видимо развълнуван, това не попречи изпълнението им със Стунджи да мине под знака на усмивките и опиянението от музиката, което накара и залата да си поиска не по-малко шеметен бис. Не можеше да има по-подходящ финал за вечерта, посветена на хора, пламтели в музиката и продължаващи да живеят именно чрез нея.


Сцената бе твърде малка и твърде наблъскана с какво ли не, за да мога да снимам. Не помогна отвратителното осветление и разположилият се на първия ред озвучител, блокиращ достъпа ми до нея :)

петък, 29 януари 2010 г.

Три места

Заговорихме се с Ан по тази тема и обещах да драсна нещо. Че тук станало като в пустиня, само липсват онези трънаци на кълбета да ги развява вятърът по пустите улици.

Темата изглежда една, но всъщност се дели на две съвсем отделни посоки. Защото това, което бих показала на чужденец в София, съвсем не е задължително това, което аз харесвам в града. Какво да се прави, такова е положението.
А какво, собствено, имам предвид :)

Налагало ми се е да показвам София на чужденци и оттогава до сега съм твърдо убедена, че в нея почти няма какво да се види. И направо си е срамота. В България като страна има достатъчно забележителности, че да се конкурира с която и да е друга държава, но столицата ни е друга работа. Това, между другото, се отнася за всички балкански столици. Изключение прави Истанбул, защото първо не е столица ;) и защото там определено има какво да се види. Вероятно заради вековете робство тук не са създадени такива паметници, по които туристите сега да идват и да ахкат. Ако се замислите, голяма част от нещата, които се разглеждат в европейските столици, датират от периоди, когато тук сме си нямали държава. Останата част е от античността, когато пък е нямало София :) Дори в Атина един ден стига за разглеждане на основното. Което, всъщност, е Акрополът.
Иначе - да, ако човек има повечко време и желание, може да си запълни и една седмица не само в Атина, но в който и да е град. Говоря обаче за отличаващите се, "must see" работи.

Та да се върна на София. Трите неща, които бих показала на чужденец в София, са:
- Задължително Боянската църква. Чужденците я оценяват много повече от нас, да ви кажа. Малко е мизерна обстановката, но историята й, съчетана с прекрасното място, на което се намира и гледката към града в подножието на планината, за мен са номер едно.

- Следващото нещо аз наричам "мини-тур с център храм-паметник "Александър Невски" - с криптата". Всяко едно от включените в него неша отнема по няколко минути и не бих могла да го откроя като отделен момент. Затова започваме от Невски. Добавяме непосредствено прилежащите в района - базиликата Св. София, вечният огън, бит-пазарът (който е много интересен за чужденците), разширяваме със Софийския университет, Народното събрание и паметника на Цар Освободител и приключваме с Руската църква и архитектурния комплекс "България", Двореца (евентуално при интересна изложба и вътрешността му като галерия), Народния театър и Раковска, спомената като Софийския Бродуей ;) (ако не го кажем, хората няма как да знаят). Ако решим да разширим още малко - не повече от 30-40 мин, - оттам правим лек отскок до Министерски съвет и президенството, да се нагледат хората на соц архитектура, статуята на Света София, задължително! ротондата Свети Георги (като не е зле да обясним на чужденците какво й е забележителното, но мисля, че отпред имаше информационна табела) и завършим с изправените една срещу друга синагога и джамия. И после водите хората на обяд :)

- На трето място бих сложила различни неща според натюрела на самия чужденец :) Може да е тегел Женски пазар/ Славейков, ако човекът иска да се потопи в атмосферата. Или НДК и кафе в ресторанта горе или в Мати'д заради гледката, ако човекът не иска да се потапя в атмосферата, а да се извиси :)

Наблягам, че не включвам музеите. Колкото и да са интересни, имаме си същите музеи, както и навсякъде другаде. Археологическият много си заслужава, наистина. Само че категорията "музеи" е особена работа - или на човек му се ходи, или не. За общия тип по света съществуват нещата като Лувъра или Националния кралски музей в Амстердам, където има от всичко накуп - в София не се сещам за нищо такова.

Та това са трите места. Не бих показвала на чужденец която и да е градинка или парк в София, освен ако не искам да умра от срам или да го уморя от скука. Зелени неподдържани площи, осеяни с продуктите на органичната химия под формата на полимери едва ли са нещо, с което да се гордеем. Борисова не предлага нищо вълнуващо или различно от който и да е обикновен парк в обикновен интересен град. По-добре да ги заведа на Витоша или Рила. В този ред на мисли и зоологическата ни градина не струва.

В личната ми класация обаче са други места. Тях няма как да покажеш на чужденец, освен ако не е за по-дълго време в града. Аз по принцип не харесвам София. За мен това е един измъчен град, измъчващ на свой ред жителите си. Пренаселен и непригоден почти за нищо в момента - нито за живеене, нито за транспорт, нито за достъп до администрация, нито за показване пред света. Различна инфраструктура му е майката, обаче - тц. Въпреки всичко, след години безразлично съвместно съществуване с нея, започнах да се привързвам към някои нейни места и страни. Предполагам най-вече заради годините, прекарани там, спомените, преживяванията с които сама си ги населявам. Както е обикновено, затова си я обичат и софиянци, заради детството си е нея.
Та трите неща, които ми харесват в нея:
- театрите. Това са ми любимите места, фактът, че са много, че са различни, че повечето са запазили полъх на нещо старо и прашно, което ми харесва, колкото и да е странно. И колкото и лоши неща да има. Не ми се разпростира точно тук за това, че е дълго.

- второ - уличките (някои) в Лозенец, около Орлов мост и между Гурко и Витошка в най-широк смисъл. Обичам да тръгна по Любен Каравелов и да си я извървя цялата. Да се отклонявам от Иван Асен по късите криви сокаци. Да се спусна от Смирненски по Елин Пелин покрай магнолиите и да вляза в парка. Тези улички ми показват какво е била София преди и защо родените тук я обичат. Показват ми града такъв, какъвто е в романите - повечето соц, но какво от това - които съм чела. Филмите, в които съм я гледала. Имат си лице и дух.

- Борисовата. Напомня ми на Морската :) А и през зимата е прекрасна. Има го същия този привкус, като от уличките. Натъжава ме леко, опитва се да прилича на гора и упорито го играе до край, като застаряваща актриса, която впряга цялото си умение, за да задържи образа на Жулиета. И почти винаги успява. Харесва ми снежната градина и веднага изникват в главата ми стихове - примерно на Валери Петров.

Ами това е. Още нещо, което ми харесва, са местата, които откривам, където мога да седна да пия кафе, потапяйки се в някакво златисто безвремие. Например "Вила Росиче" (благодаря на Бистра, че ми го показа), или 703, което открих съвсем наскоро, или "Вестибюл", което е изумително...
Още - хилавите лъчи на ниското слънце в късния зимен следобед над бул. Прага или Драган Цанков. Заради паветата. Получава се картина, за няколко минути, в която като в мозайка всички елементи са се напаснали и се чува едно ясно "щрак". Отключва се кутията. Интересно е как образи от преди години са се запечатали, пуснали са тъничките си пипала-нишки и са обвързали към тях усещания и настроения, та когато се докоснеш до някое, по веригата протича мигновен импулс и изплува цялото като безплътна холограма.
Ясно си спомням един кадър от "Нощем с белите коне" - тя е с поло, в сладкарница с големи стъклени прозорци, седят и пушат, навън е зимна София. Моментът не е спокоен, а тревожен, което елиминира чувството на безлика сладникавост и придава на кадъра острота. Секунда, но това чувство за мекота, уют, топлината, докато навън е студ, задушевността на цигарения дим, това завинаги се вгражда в моята представа за зимна София.
Или преди повече от десет години една разходка в снега на Борисова от Плиска до Орлов, късния следобед, преди снегът да почне да синее от вечерта. Завинаги остава вграден, заедно с прилежащите му чувства, с паното на зимната Борисова.
Или слънцето е ниско над хоризонта, Цариградско бучи зад дограмата на апартаментите в кооперациите край Плиска - онова широко строителство, с няколко нотки повече аристократизъм от панелките и няколко по-малко от старите сгради в центъра с високи тавани, но тесни прозорци. Парченце в мозайката ми за зимна София, този път без сняг. Същото е и за другите сезони. Мисля, че за всичко е виновна светлината. Харесват ми местата в София, където светлината става тяхна собствена и надтъкава тъканта на усещанията.

Така като гледам, ще трябва да пиша и за Бургас :)

събота, 2 януари 2010 г.

Каква по-подходяща посока

...от сърцето на Слънцето? Хайде :)



И просто защото се сетих тази вечер, може за малко да амнистирам отношението си към Fat Old... по изключение новогодишно и за малко - дребните неща, които нямат никакво значение :)


Заради старите High Hopes