събота, 30 юни 2007 г.

Странджа for sale


Всичко мога да повярвам за нещата, които се случват в "тази държава", но чак такова безочие не съм очаквала. Четох наскоро по блогове, а и с една приятелка днес преминахме през темата за хората, които се махат от България - избягвам да разисквам и да си казвам мнението, но когато човек осъзнае, че не може да се пребори с такова нещо, с такъв абсурд... Не казвам, когато се сблъска с него, а когато не може нищо да направи. Не знам какво да кажа:
От netinfo: "Върховният съд ликвидира Парк "Странджа"

Според тричленен състав на Върховния административен съд (ВАС) не съществува Народен парк "Странджа" на площ от 116136,2 хектара. Особено мнение все пак е изразила съдия Юлия Ковачева.

Днес съдът обяви за нищожна министерска заповед , с която, на основание на текстове от Закона за защита на природата паркът е обявен за защитена територия.

Община Царево и фирма "Краш 2000" бяха санкционирани заради строежа на ваканционно селища "Златната перла", което изградиха близо до село Варвара. През 2006 г. началникът на контролния орган в Бургас отмени заради нарушения 10 разрешителни, издадени на строителната фирма. Докато траеше обжалването им обаче, стрителството продължи с бързи темпове и беше почти завършено.

Странджа не можела да е защитена територия, тъй като според ВАС имало много административни пропуски и нарушения при обявяването му за народен парк през 1995 г.

Заповедта за обявяването на парка била нищожна, защото по тогавашния закон защитените територии са се обявявали със заповед на министъра на горите и горската промишленост, а това е направено от колегата му по околната среда и водите.

Според Асоциацията на парковете, която е страна по делото, съдът се позовава на несъществуващ нормативен текст, заради сбърканата иинформационна система, която използва.

"Повтарят случая с Камчийските пясъци, когато пак се позоваха на този текст", каза Тома Белев, председател на асоциацията. Той твърди, че през 1995 г. въобще не е имало министър на горите и горската промишленост, а Комитет по горите, но базата данни на съда не е отразила промяната на административната структура.

В същото време заповедта въвежда конкретни забрани и ограничения по отношение на строителството. Според ВАС обаче това нарушавало правата на собствениците на имотите при стопанисването им и се създавали "предпоставки за административен произвол при управление на защитената територия".

Природният парк "Странджа" беше най-голямата защитена територия в България. С премахването й защитените територии остават само 4%."

Това е странджанска зеленика. Едно такова, защитено. Както подсказва името му, расте само в Странджа. Все още.
Има и други неща там, освен камъни и треволяк:

петък, 29 юни 2007 г.

80 хил., 100 хил., кой ти ги брои

Поредният пост за концерт. Липсват ми емотиконите.
Ето сега седя тук и се чудя как точно да започна. Я да пробвам издалеко:
Един ден преди няколко месеца си говорех с приятел за концерта на Ред Хот в Сърбия, за такъв концерт не бях чувала до тогава и когато се прибрах, първата ми работа беше да потърся информация из нета. Доста оскъдна и много не обнадеждаваща, като крайният резултат беше, че концерт ще има, билети в България не се продават и умряла работа.
Но на експлицитния сайт на EXIT сръбската версия обясняваше, че ще се акредитират и чуждестранни журналисти (това го добавиха в английската версия много по-късно, но да живеят братските славянски езици и онлайн речниците). И аз изпратих документи за акредитация, какво пък, може и да стане.

Няколко дни преди концерта получихме прес съобщение от ТикетПро, че са пуснали още билети. Как още, а кога са били пуснати първите и защо не съм разбрала? Нямаше време да се замислям над тези подробности и веднага се закупиха необходимото количество билети с транспорт. Още нямаше вести от организаторите за акредитацията и я отписах.
Да, ама в съботата преди 26 юни ми се обадиха даже по телефона, за да кажат, че е одобрена и ще получа подробности на имейл. Получих - само нямаше фотопас и изрично бе казано, че няма да се допускат фотоапарати, затова не си взех. Голяма грешка. Голяма. Можех толкова хубави снимки да направя. Ще се пробвам на Стоунс, пък да видим.

И така, въоръжена и с билет, и с пропуск, се натоварих рано сутринта във вторник, 26 юни, в автобус номер 2 (от общо 5) на ТикетПро и поехме към Сърбия. Спирахме много, движехме се бавно и пристигнахме доста късно, което беше само от полза - тъкмо бе заваляло, тоест избегнахме предходните жеги, изчакахме дъжда вътре и излязохме на хладина.
Първото, което ме порази, бяха мащабите. Събитие от такъв разряд в България е нямало.
Второто беше организацията. Стотици младежи в ярки елечета насочваха всеки новопристигнал. Имаше си будка за информация, павилиончета за вода, бира и плескавици, сувенири и "мърчандайз" колкото щеш, тоалетни и огромни информационни табла. Много входове, за да няма струпвания. Невероятно.
Голяма част от хората вече бяха влезли и слушаха групите преди това (писала съм тук). В общи линии ми хареса как си подкрепяха националните банди.
Огромна сцена, висока 18 и широка 60 метра.

За подгряващите влязох сред публиката, няколко реда зад "кошарката" пред сцената. Постепенно започна да става много притеснено, липсваше ми въздух и по време на "Kasabian" (много добра британска банда, хладно посрещната от сърбите) се измъкнах (не без известни усилия) и се вмъкнах през входа за журналисти. Докато чакам да дойде време за хедлайнерите, се запознах с няколко сръбски колеги и си поговорихме. Организацията продължаваше да е безупречна и спокойно можахме да влезем в "кошарката", за да гледаме отблизо групата.
Ред Хот дойдоха с хеликоптер:

и закъсняха с около 45 минути след обявения старт в 21 ч. Публиката недоволстваше. Не знам дали нещо е подразнило музикантите, или просто на това турне свирят толкова, но свириха не повече от час и 15 минути. Предварително бе обявен много по-дълъг сетлист и феновете останаха много разочаровани. Иначе поразително бе качеството на звука - перфектно, навсякъде. Мястото на феста бе точно както каза Зоран, колегата от Свободна Европа Белград - in the middle of nowhere (говорихме си на английски, при все, че почти всичко им разбирах, като лафеха на сръбски помежду си. Освен това много ги е яд, че сме в ЕУ, подразбрах от няколкото реплики по въпроса. Успокоих го, че и мен ме е яд, особено след спирането на АЕЦ блоковете). А бе озвучено перфектно. Антъни пя великолепно, но някак не беше на кеф. Флий - размазващ. Едно, че е див и красив, щур както винаги, а и свири виртуозно, гениално. Чед изкърти барабаните, а Джо, един такъв по-спокоен и улегнал, един вид, но и той дивак, и като запя "SOS" на АББА, и го докара едно към едно с оригинала, ми падна ченето. Флий също пя - "Благодаря ви, добри хора, че дойдохте да ни чуете", докато дрънчеше на баса и извиваше някакви оперни украшения. Тия момчета не са у ред. Но не чак толкова, колкото навремето. Възрастта ли, какво ли си оказва влияние, не знам.

Осъзнавам, че концертът беше на много високо ниво. И все пак не съм доволна - всички там очаквахме много повече. Може би както феновете на Мейдън на Локомотив, които очакваха един вид понеже Девиците не са идвали нивгаш в този състав, да направят нещо специално. Не знам.

После 4 часа изминавахме 300 метра.
Но беше разкошно. Доволна съм.
Доволна съм и че за два месеца получих акредитации за два чужбински концерта – за мен това е признание за труда ми в тази насока. Доволна съм, че видях такова множество хора на едно място – действа много зареждащо. Не пяха много мощно за тази бройка, но пак беше внушително. О, да, контактът с публиката малко куцаше, да не кажа съвсем. Никакви подавания на микрофони от типа: „Вий сте!”
Звезди.

В Сърбия продължават да се вихрят дебати защо свириха момчетата толкова кратко и кой е виновен, че се сринала организацията след концерта. А почти целият концерт може да се намери в YouTube, даже няма смисъл да линквам.

П.П. Трябва да взема да спертна едно статийче "защо ходя на концерти". Аман от музика, а ;)

Сетлист:
Red Hot Chili Peppers, 26.06.2007, Tuborg Green Fest - Injija, Serbia:

Can't Stop
Dani California
Scar Tissue
Charlie
Radymade
Throw Away Your Television
Snow (Hey Oh)
Abba - S.O.S - Cover
Higher Ground
She's Only 18
C'mon Girl
Don't Forget Me
Californication
By The Way

Encore:
Give It Away

понеделник, 25 юни 2007 г.

Пътят на фотографа

"Ямато".
А аз не съм фотограф.
Но отидох като такъв в събота. Малкото ми вярно апаратче най-накрая си навлече присмехулни погледи от застаналите пред вратата организатори със списъка за журналисти, а аз бях готова да избухна. Но сметнах, че и да им обясня, че за новините в сайта по-голямо не ми трябва, ще им е все тая.
Казвала съм, дори тук, че Джаз + са много зле в организацията, милите. Е, на 23-ти надминаха себе си. Това, разбира се, няма как да го напиша в репортаж, защото хората не се интересуват (и така трябва) какво се случва с журналистите, фотографите и т.н. при спектакъл. Но ще си го напиша тук.

Влизам - чудно, има ме в списъка. Получаваме инструкции - снимате първите 10 минути, ще ви вкараме в "кошарката", или плътно в дясно, или плътно в ляво. Браво, супер, чудесно.
Изкачвам стъпалата, заставаме пред "кошарката" (оркестрината за ВИП овце) и хващаме първия минаващ организатор (оказа се Явор), който казва, че ще снимаме една песен (песен?) и извън кошарката, някъде към 7 минути, ще пречим на хората, но пък затова предните два реда не са с билети и няма да могат да ни стигнат, като ни замерват от третия ред. Смешно, наистина. Този път обаче побеснях. Не, все ми е едно колко и от къде ще снимаме. Но може ли, ако обичате, да се уточните?
Беснееща, както съм си, се обръщам да погледна към залата и виждам бивше гадже, което от купона за рожден ден на общ приятел, където за пръв път се срещнахме след раздялата, и двамата придружени от настоящите си гаджета, ме гледаше от 4 метра и се правеше, че не ме познава. Ми хубаво.

Почва. Мигновено притичва бабичка да ни каже, че пречим - колега й обяснява, че сме за малко...

Снимаме една песен и културно се изнасяме, без да се налага момчетата от охраната да ни гонят. Обаче на стълбите тъмница, а трябва да си оставим апаратите на гардероб, преди да се върнем обратно в залата на втори балкон (при все, че първите два реда, ако си спомняте, бяха празни). Притичва организатор - "Ама защо тръгвате, имате право още една песен да снимате!" Е, бога ми, да!

После се качих горе и изживях нещо невероятно.
Напълно вярно спектакълът е кръстен "Ритъмът на сърцето". Ударите наистина синхронизираха и резонираха със сърдечния ритъм, отекваха из тялото ми като из пещера, като из гъста гора, като из морски дълбини. Беше величествено и сериозно. Беше внушително и респектиращо, без да е откъснато, какво говоря, като беше изцяло потопено в живата тъкан на човешкото битие и същност. И после имаше закачки и смях. Пластичност и някаква струяща радост от живота. Нагледно щастие, пълноценност или хармония. Имаше движение и величаво исполинско присъствие. Разтърсваше ме музиката, а и се смях до сълзи на невероятните хрумки и шеги на перкусионистите.

Беше разкош. Искам да си намеря от някъде това на ДВД.

А после гледах "Карибски пирати 3" и превеждах комикс "Островът на съкровищата". Те заслужават отделен пост, защото ми развалиха безбрежността на миговете след Ямато :(

Хапчета

Още от концерта на "Пласибо" са се насъбрали неща, които могат да бъдат описани тук. Блогът се превръща в сборник резюмета и репортажи от концерти, музика и филми. Не че ми пречи, то аз самата така си го правя, разбира се, ала сякаш не беше такава първоначалната идея. Ето сега завърших една книга и я редактирам, по нея мога доста да попиша, но на места толкова ме вбесяваше, че по-добре първо да я завърша напълно, за да мога да пускам и цитати за прегледност. Ще стане екзистенциЯлно и филосоВско тогава. А сега ще се върна обратно към концертната репортажна дейност и ще започна именно с "Пласибо".
Вкратце: реших да отида на концерта, защото реших, че "Пласибо" ми харесват. До това съждение стигнах, когато навремето бях слушала една (!) тяхна песен. Много харесвам "Суейд" (на тях съм им слушала цял един албум и набързо записах и "Пласибо" в графата "готини". После не съм ги слушала с години. И ето ти на сега - концерт. Отивам и, както винаги, добрите ми намерения преди събитието да послушам малко от творчеството им не се осъществяват. На входа ми връчват лепенка за фотограф и ща не ща, трябва да си я лепна нейде по дрехите, да се вижда. Много оригинално е направена, харесват ми такива неща - прилича на упътване към кутия с лекарство.
На "Остава" звукът беше лош, особено в "кошарката" пред сцената (замислих се, че ако аз го чувам зле, то първите редове, на два метра от мен, също би трябвало да го чуват зле, а нали хората там са най-върли фенове... кофти. Ама аз "Остава" изобщо не ги харесвам, така че скучах и дори не вдигнах да поснимам, а само съжалявах, че съм си забравила кутията с цигарите. (Това, защото от няколко дни по горещините изобщо не ми се пуши и я махнах да не ми се мота из чантата. После като си я взех в чантата и ми я изпушиха. )
Три парчета снимане и после догледах концерта от трибуните. В началото китаристът/ басист Стефан Олсдал много ме плени - един такъв зъл, гледа лошо (нарочно), дългуч симпатичен пънкарски - добре изграден имидж.







Но първите няколко песни просто продължих да скучая. Едно мазало ми се струваше всичко, не беше добър звукът, пък и не знаех песните, а ми звучаха еднакво. Интересното решение с видеостената, на която сякаш единият сегмент е повреден, ми хареса.

Малко преди биса и самият бис обаче обърнаха мача. По едно време жълта пулсираща светлина и мътна, пулсираща музика, се сляха в някакво трансово състояние, което ме докосна и го усетих. Имаше момент, в който абсолютно разбирах, не с главата, не и със сърцето си, а по-скоро с някакво място над стомаха, в гръдния кош (добре де, знам, че е слънчевият сплит) защо хората свирят на китари. Имаше момент, в който си мисля, че поне малко усетих какво кара хората да ходят и слушат техно, електронна, транс и т.н. (не съм навътре, не знам точните подстилове). Имаше момент, в който музиката влезе в мен като топъл нож в масло, потече нагоре-надолу, да провери наред ли са кръвоносните съдове, потупа приятелски сърцето по рамото, смигна на мозъка и се изнесе нататък. Прибавяме тълпата долу, чиято енергия усещах, и емоцията на музикантите. При все, че бяха изключително хладни и неконтактни, емоцията им, било то и вътрешна си, тяхна, егоцентрична и самовглъбена дори да е била, достигна до мен. Заради това усещане за мен този концерт беше успешен. Заради усещането точно, защото не изпитах желание да си пусна "Пласибо", когато се прибрах. А по-скоро "Суейд".
И друго интересно - никога не съм била на концерт с такава аудитория. Този тип фенове на този тип музика не са ми познати. Чувствах се на чуждо място. А после по коментарите четох, че те пък, феновете, са разочаровани, че нямало много "от тях". Критерии.






Сетлист:
Пласибо, Зимен дворец на спорта, София, 18 юни 2007

1. Infra-Red
2. Because I Want You
3. Meds
4. Drag
5. Soulmates
6. I Know
7. Song To Say Goodbye
8. Cops
9. Every You Every Me
10. Special Needs
11. One Of a Kind
12. Without You
13. Bionic
14. Blind
15. Special K
16. Bitter End

Encore:
17. Running Up That Hill
18. Taste in Men
19. Twenty Years

петък, 15 юни 2007 г.

Лейър Кейк


Случайно ми се отвори възможност да гледам този филм, при това в кино, при това направо в Дома на киното :) Тъй като имах работа там и един час време до началото на курса по народни танци, който посещавам, реших да позяпам малко и да си тръгна по средата. Обаче не можах - по едно време си казах, да си гледат работата народните танци (а те са важни, не толкова защото изпускам, а защото се чувствам невероятно добре след един час хора).

Гангстерски филм пише в програмата, аз не бих се сетила да го определя така. Веднага го отпращам в категорията на "Гепи", "Две димящи дула" и прочее разкоши. Нито за секунда не е отегчителен и има едни много симпатични сърби-главорези. Прилично оплетена ситуация, изненада след изненада, поддържа интереса до края - на преценени интервали се пуска по някоя камъче да размъти водата на изградената картинка. Тъкмо към края се поразочаровах, че се е изчерпала свежестта и задъхаността му и ще свърши щастливо (нямам нищо против щастливия край! но на този филм щеше да му ходи както автентичната вълнена престилка с флорални мотиви от района на село Грудово ходи на единствените дънки, които притежавам). Обаче не стана така, завърши си великолепно. Няма да кажа как. О, и има руса красива мацка. В случай, че някой го интересува. А пък който не го интересува и веднага й лепва етикетче "о, боже, мой, аман", много греши.

Препоръчвам този филм горещо.

четвъртък, 14 юни 2007 г.

Мрън!


Има някои думи, които не понасям. Не защото не звучат добре или не са имена за хубави неща, а защото винаги, винаги, винаги, когато се появят в текст, изпадам в главоблъскане как да преведа.
Да оставим настрана тези, които просто нямат аналог в българския език - ние си нямаме Pregnancy Care Centers, затова някак си се превежда описателно.
Но водя тиха война с adult и още по-любимото adulthood.
Както и с френските reprise и remise.
Сега те са ме нервирали, иначе щях да се сетя да спомена и други съратници.
Ако не е станало ясно - оплаквам се! Нищо повече.

вторник, 12 юни 2007 г.

Я виж ти...

Ровичкайки из нета, попаднах на много хубав сайт Behind the Name. "Нуша" идва от галеното "Гергануша", с което ме наричаше баба в момените, когато смяташе, че съм послушна. (Тоест доста рядко.) Обаче!

NOUSHA
Gender: Feminine
Usage: Iranian
Means "sweet, pleasant" in Persian.

То остави, че значи такова хубаво нещо, ами че и на персийски - какви отпратки само...
Плюс това имам още един съюзник на моя страна в битката, която водя от известно време насам и която се състои в това да убеждавам хората, че не, не празнувам на Цветница и нямам нищо общо с Гергините, и да, моето име не само че идва от Георги, ами е и единствената му женска форма (изобщо да не ми се споменава, че на френски звучи "Жоржет"!!!).

GERGANA
Gender: Feminine
Usage: Bulgarian
Other Scripts: Гергана (Bulgarian)
Bulgarian feminine form of GEORGE

Отивам да се гордея :):):)

понеделник, 11 юни 2007 г.

Вая Кон Диос

Акустично. Събота, НДК, претъпкана зала, такива разни работи. Стъпка по стъпка - пороен дъжд точно преди концерта, дъждовете явно или ги усещат тия работи, или си имат информационен канал, та нашият се беше осведомил за наплива към културния дворец и си беше рекъл "Ей сега ще взема да се ливна, мащабно, на едро, да понамокря оптималния процент и да си ходя да гледам мача между купесто-дъждовните и буреносните на спокойствие." Мониторинг, един вид.
В 19:00, обявен начален час, зала 1 още не е отворена. Я, аз си мислех, че само на концертите на Джаз + стават тези неща.
19:30, как да е се промъкваме през един вход. Човекът на входа къса билетите със завидна ярост и с прецизна парабола мята откъснатите части... на пода. До вратата. Та като влизаш, занасяш по някоя хартишка навътре в залата. Е това наистина за пръв път го виждах в тази зала.
Пълно с правостоящи. Но нали съм стара вещица, съдбата на правостоящите ми е ясна - колко пъти, един ли, сто ли... шмугваме се към стъпалата на двата крайни блока. Хем не са се сетили много хора, хем широко, да опънеш морни нозе, хем амфитеатрално и виждаш всичко идеално. Най-много някой да те настъпи по пръстите и после иди разправяй, че не си се прибирал дома лазешком след запой, но това са бели кахътри.
От Вая Кон Диос е останала само вокалистката, Дани. И разкошният й глас. Аранжиментите на парчетата бяха странни, на места сполучливи, другаде не, малко блусец, повечко джазец, лош звук, китарата не се чуваше, нова композиция, Jelem Jelem като почит към циганската музика (няма смисъл да се обяснява на жената, че от цигани до цигани, че и до цигани разликата като от Анкх-Морпорк до Овнерог), хитове. Не очаквах точно това от концерта, но не беше лош. Много повече би му подхождал обаче просторен джаз/ блус бар със скъпи билети за вход. Така си мисля.

Ники, а ти какво мислиш ;)

сряда, 6 юни 2007 г.

Разни


На втори юни, когато беше работен ден, цяла сутрин внимателно гледах часовника - бяха ми казали колежки, че при нас сирената в 12:00 ч. се чува слабо. Какво ти слабо - не се чуваше въобще. По едно време, след недоумение защо не свири, след като минава обяд, дочухме нещо като мяучене или далечно пърпорене на моторетка. Аз имам въображение, но чак пък толкоз... А Бизнес паркът не е, да речеш, в гората - наоколо си има жилищни блокове... С две думи, ако започне война, ще си умрем в неведение какво ни се е случило....

***

Вчера четох една статия в Днес.бг. Ще спестя споменаването на другите "разни", които си бях намислила, включващи актуализирането на кадастъра в Младост 4, плащането на данък сгради по интернет и прочее "уредени" процедури у нас, и ще постна текста, най-вече заради личния коментар на автора, пък бил и той скрит под анонимното "Екип на Днес.бг":

"Властите в София забраниха на българките да простират по време на посещението на американския президент Джордж Буш, съобщи агенция Ананова.

Градските власти в столицата София приеха специално решение, с което забраняват простирането в районите, по които минава маршрутът на автоколоната на президента на САЩ на 11 юни, допълва агенцията.
Започнало е и преместването на нелицеприятно изглеждащите просяци от центъра на София и почистване на боклуците.
Децата, които мият предните стъкла на коли по светофарите, са заплашени с арест, ако се опитат да мият автомобилни стъкла по време на посещението на американския лидер.
Според полицията тези мерки са предприети, за да може София да се покаже в най-добрия си вид.
"Не знам за такова решение. Но вероятно е по изискване на техните служби за сигурност", коментира пред Dnes.bg служител на Столична община, пожелал анонимност.
"И все пак звучи логично. По-добре е по балконите да има цветя, а не гащи", допълни той.

Загадка за целокупното население на столицата е дали ще се налагат глоби за хората, дръзнали да операт и проснат одежди на собствените си балкони.
Не е ясно и дали ако такива санкции съществуват, те ще бъдат налагани на собственика на прострения артикул или вината ще носи цялото семейство.
Все пак, би било неприятно да си го отнесете вие, само защото 80-годишната ви баба не е разбрала за забраната и табиетлийски е метнала 2-3 чорапа на простора.
И на последно място, но не по важност - не е ясно и кой ще следи за нарушения на забраната, както и какво ще се случва, ако такава бъде установена - конфискуване на прането или просто свалянето му от въжетата.
Както се казва - ще поживеем, ще видим."


Съгласна съм, че е грозно. Както и че е по-екологично от сушенето в сушилня. Както и че не във всеки дом има условия за вътрешно простиране. Както и че целият манталитет ни е такъв - да почистим, че ще идват гости. Както и това, че всичката Мара втасала... Както и че частичните мерки не само не са полезни, ами и напротив. Както и с всичко останало.

вторник, 5 юни 2007 г.

Up The Irons!

Сиреч - вдигнете ютиите! С намигване.
Снощният концерт на Айрън Мейдън описах толкова постно в "Словеса", че даже линк няма да дам, досрамя ме. Но ми е чужда метъл реториката, а ако не използвам нея, в издание като нашето се сещам само за този сух начин да предам събитието.
Накратко - слушам Мейдън сравнително отскоро - едва две-три години - и не съм запозната обстойно с дискографията им. Но доста ги харесвам и отидох на концерта не само, защото е "голяма" група. Предвид обаче, че ще има много хора и то, хех, метъли - използвам думата внимателно, защото има метъли и метъли; се настаних на трибуните. От там се виждаше перфектно, само че през цялото време звукът не беше на ниво, което поразвали малко усещането. Но пък аз си подивях, какво пък толкоз. Брус беше невероятен - като живак на сцената. Останалите свириха също чудесно. Като сценично поведение, декори, осветление - всичко беше проява на висш професионализъм. Смешно, но след сцената на Джордж Майкъл огромната само по себе си сцена на Мейдън ми се стори като в читалище. Имаше много, много хора и те всъщност направиха част от вълнението около концерта за мен - отгоре цялото море от скандиращи, пляскащи, куфеещи и всичко, което се прави на такъв концерт, изглеждаше велико. Та така. Сетлистът:
1. Different World
2. These Colours Don't Run
3. Brighter Than A Thousand Suns
4. Wrathchild
5. The Trooper
6. Children Of The Damned
7. The Reincarnation Of Benjamin Breeg
8. For The Greater Good Of God
9. The Number of The Beast
10. Fear Of The Dark
11. Run To The Hills
12. Iron Maiden
Encore:
13. 2 Minutes To Midnight
14. The Evil That Men Do
15. Hallowed Be Thy Name


Обичам The Evil That Men Do.
Концертът, ако трябва да съм максимално обективна, беше добър, не чак велик - поради проблемите със звука, беше доста кратък, Мейдън излязоха по светло (още в 21 ч.), накрая Брус си позагуби гласа мъничко... Но аз лично си прекарах страхотно.



Снимки: Светослав Драгиев, СМЕ.

събота, 2 юни 2007 г.

Мерилиън

Кратка реч с илюстративен материал за една от двете основни цели, които си поставих за едноседмичния си престой в Мюнхен (за който ще драсна скоро няколко реда).

Мерилиън, 18 май т.г. Концерт от турнето "Somewhere Else Tour", промотиращо новия им едноименен албум.

Снимките не са добри, вината е моя, като фотограф.
*Прокашляне*

И така, започвам.
Другари. Съмишленици и сродни души. Меломани. Лейдис и жентл'мен. Бай Киро от Челопеч, най-виден блуз и прог сноб, и бабо Бонке, фенке на Лед Зеп и Фреди. В ранното майско утро, когато придремвах на летището в Будапеща, малко след като раздрънканото самолетче на "Малев" се надбягваше с изгрева над проскубани облаци надлъж и нашир из обичания от всички нас Европейски съюз, както и малко по-късно същото това утро, докато се почесвах замислено на мюнхенското летище, не съм имала и най-бегла представа накъде съм се запътила и какво ме очаква. Като начало столицата на Бавария ме посрещна със слънце и покачващи се температури, докато из Софийското равно поле валеше, до колкото разбрах от пощенските гълъби, които успяха да се промъкнат между капките, порой - роднина на онзи, който навремето успял да отработи няколко трудодни с такова зашеметяващо преизпълнение на плана, че му връчили званието ударник, герой на библейския труд и ордена "Потоп".

Пристигнах в сряда, а концертът беше в петък, така че имах време да си поспя, да се помотам из града, когото не съм посещавала от години, да отделя време на любим човек и да се изнервя заради билета за връщане, издаден ми от агенцията за 22 юни (вместо 22 май). Но това не е тема на темата, затова пристъпвам към петък, 18 май, клуб Бекстейдж (точно така, само че не е на паметника Левски и е малко по-голям).
Преди това успешно успях да се объркам, защото клубът има две зали, разположени от двете страни на голяма магистрала, и вместо да си спазя часа за интервю с клавириста на групата, успях, без да знам какво всъщност правя, да си уредя снимки и интервю с другата група, на която така и не разбрах името. Всичко това ми се изясни, когато, дошла за уговореното интервю, усетих ситуацията. Слава богу, пак си ме пуснаха, направих си интервюто с Марк Кели, от интересуващата ме група ;) , разкошен човек, взех си пропускче за снимане и застанахме баш до бара с бирата, да изчакаме началото.

Голямата зала на „Бекстейдж” побира... ъъъъ... никога не съм можела да преценявам бройката! Обаче хората си имат сайт, в който любезно са поместили пълна характеристика на заведението, като почнеш от това колко кв.м. е до това с каква дограма са прозорците и дали има интернет. Да. Та за момента му бил намален капацитетът на 800, а иначе бил за 1300 души. Ами да речем, че са били тогава 800. Беше пълно. Но много бързам.

Залата е загатващо амфитеатрална, което ще рече, че край основния дансинг има подиумче, което го опасва на равнище две стъпала. На това подиумче най-близо до сцената застанахме ние и имахме такава видимост идеална, плюс, че се подпирахме на парапета, плюс, че бяхме само на няколко метра от сцената. Точно в 20:00 ч., нали сме в Германия, излезе подгряващата група. Много добри момчета, браво. Свириха, народът бавно се събираше и силно ги аплодираше, защото явно бяха местни. Свършиха си всичко, точ в точ, и културно се изнизаха от сцената. И малко след 21 ч. , в 21:20, за да бъдем точни, на нея се появи Стив Хогарт. Беше тъмно, само жълто-червена светлина осветяваше отдолу лицето на Ейч.


Аз съм фенка и на двете групи, Мерилиън с Фиш и с Ейч (не познавам много хора като мен). Един познат казва, че у Фиш притегателна е харизмата. У Ейч видях притегателната сила на лудостта, творческата лудост. Два часа не спря да пее – не мога да кажа, че момчетата са много млади, но не правиха почивки за дръм соло, клавирно соло или прочее. Плътно два часа се разходиха из почти всичките си албуми (разбира се, без първите четири с Фиш). Наблегнаха, пак разбира се, на новия – „Somewhere Else”.
Но да се върна към началото. Преди концерта Марк Кели каза, че този път едно на ръка, че сетлистът е различен във всеки град, но и свирят, каквото публиката пожелае – ако има някой гръмогласен да извика името на песен, те я свирят. И тъй като това се коментира по форумите, хората от предстоящите дати са наясно и се подготвят с гръмогласието.
Та на онази диаболична светлина започна “Splintering Heart” (от Holidays In Eden, втория албум на Ейч с Мерилиън). На сцената освен певец, музикант, имаше артист, актьор. На моменти беше направо страшничко. Облечен бе доста странно, с много смешни обувки, обект на майтап от страна на басиста, но „куртката” на „костюма” му страшно натрапчиво ми напомняше на момченцето от обложката на “Misplaced Childhood”. Тъмно, тъмно и после избухна светлина, видяха се и другите - Стив Ротъри:

Йън Мозли,
Пийт Треуавас (имам силни съмнения дали така се произнася

и Марк Кели:

Последва „The Other Half” – отварящото от новия албум.


Аз не дадох висока оценка, когато ревюирах диска, защото наистина ми се струва, че нещо му липсва, но изпълнен на живо, няколко метра пред мен, албумът вече придоби съвсем друг аспект. Определено му давам втори шанс. Преди втория сингъл от него - The Last Century For Man, бяха Ocean Cloud и You’re Gone, брилянтчета от Marbles.


Харесвам тази снимка заради контраста между двамата Стив.

Публиката, уважаеми мили мои (баб’ Бонке, недей дрема, виждам те!), бе нещо невероятно. Още повече, че са германци. Нали, едни такива, хладни ужким. Хогарт в самото начало им каза: „Много добре си спомням Мюнхен от турнето Marbles” и те, разбира се, полудяха. По повод всички коментари из форумите, които съм чела - дали публиката пее или не – ами не пяха да кажеш като армейски хор от времето на арийската инвазия. Но бяха толкова активни, общото чувство у мен беше на излъчваща се от тях към сцената, е, ще го кажа – любов. Тотален, непрекъснат отговор на всичко, което групата изпращаше към тях. Не знам как да го опиша, защото това просто се усещаше в атмосферата. И се усещаше как музикантите го усещаха и на свой ред отговаряха – невероятен кръговрат, който се самозарежда.






Гледах после сетлиста от следващите градове – по-кратък, най-малкото. Не знам как са реагирали чехите в Прага на следващия ден, но много се радвам, че когато се колебаех дали да ги гледам там или в Мюнхен, избрах последния. Няма какво да обяснявам, че хората освен всичко друго си бяха и културни – никакви блъсканици и простащини. И огромно мнозинство от тях – с тениски на групата. Направиха много от Marbles.
Невероятно беше изпълнението на The Invisible Man:

I haven't changed
I swear I haven't changed....

И го виждаш, с озарено лице, с очи, в които блести чиста проба лудост – как крещи:

I will scream again
"I am perfectly sane"
"I am perfectly sane".

Да бе, точно „sane”! Великолепно.

А след това имах невероятната възможност да чуя "Man of Thousand Faces" от любимият ми албум на тази група - "This Strange Engine".







Когато казаха „Лека нощ” и се скриха, хората щяха да срутят залата. Беше невероятно. По тяхно настояване направиха “Easter” – е тук армейският хор се включи. Общо около два часа и половина почти без прекъсване. Преди биса Хогарт се вгледа в залата и каза: „Yeah, I remember how it was on Marbles. You’ve beaten it somehow!”



Вече работят по петнадесетия си албум, предвижда се да излезе догодина. Надявам се тогава да имам възможност да ги видя, надявам се в България.

Белен Майа

То просто няма начин да не слагам линкове към писаното в "Словеса", за да не пействам тук и да удължавам постовете. Та за картините на "компанията на Белен Майа" набързо тук. Мога да добавя само, че беше невероятно изживяване. Бях толкова уморена и въпреки това цялото представление прикова вниманието ми от начало до край. Винаги съм обичала фламенкото, тази сплав от най-хубавото на арабските ритми и испанската чувствителност; китаристът Хосе Луис Родригес беше невероятен - всъщност четох, че Белен решава да направи този спектакъл, след като чува негов концерт, допада й неговата емоционалност. Цялата музика в "Картини" е негова. Вокалите ми харесаха, и женския, и мъжкия - падам си именно по този оттенък на неизразимост в мъжкото фламенко пеене, това "на ръба"...
Малко смръщване: колкото и да са ми симпатични Джаз +, такава организация си е срам. Не знам защо закъсняха доста след обявения начален час 20:00, обаче да държиш хората отвън като добитък си е безобразие. После - какво са виновни фотографите и хората от първите редове - те не могат да виждат ние като се накачулим там отпред, на нас не дават от другаде да снимаме? Станаха неприятни сблъсъци.

Когато Белен Майя излезе, за мен това означаваше само едно - няма да помръдна до края. Не само защото не искам, а и не можех - беше буквално приковаващо. Обаче явно това не действаше на останалите хора. Които ставаха, разхождаха се напред-назад, снимаха - абе джанъм, толкоз ли е трудно да се сетиш, че светкавицата на фотоапарата ти просто няма как да метне до сцената, осветява няколко метра напред и толкоз! Но ефикасно пречи на хората дори от другия край на залата, предполагам и на артистите. После, разбира се, за къде сме без джиесеми - не знам какво трябва да се направи за този казус, който е навсякъде - в театър, кино, концертна зала...

Приятелят ми каза, когато на излизане се разфучах за нелепото пляскане по едно време - не се ядосвай, хората се учат. Учат се как да се държат - днес като идиоти, утре ще знаят... може би? А може би не? Аз просто усетих в атмосферата как на мнозина им доскуча и по едно време, като видяха някакво раздвижване - разбирай двете дами, които пляскат с ръце, излязоха напред и изграха кратичък "скеч" и мнозината си рекоха: "А, разгеле, стана нещо интересно, машалла, бравос, дай да пляскаме, че умрехме от скука." Боже! Умрях от срям. И провиквания, и какво ли не...
После ропот, че няма микрофони на биса. Аз мисля, че си бяха нарочно изключени. Знаеше се, знае се, винаги се знае, че ще има бис. Ако не се лъжа, миналата година на фламенкото в зала България бисът пак беше такава импровизация на всеки от артистите, и пак (ако не се лъжа) "акустично". Чува се добре - разбира се, ако публиката реагира адекватно.
Както и да е, ето малко много лоши снимки:

В самото начало, въпросната дъска, за която писах в репортажа:


Паралелът с разчертания под:

После Белен започна да танцува:

Ла Тремендита, певицата:



Белен отново на сцената (и после ни изгониха)...


И от биса - импровизация накрая: