I Will Always Love You

During an interview, Parton's manager Danny Nozel said that "one thing we found out from American Idol is that most people don't know that Dolly Parton wrote [the track]"

Може би най-любимата ми песен на Флойд...

Превеждайки, превеждайки, и изслушах (с малки поглеждания) в ЮТюб цялото дивиди от турнето PULSE. Реших, че не е честно само на мен да ми е толкова хубаво, та споделям малко. А някой ден ще си седна и ще си го изгледам като хората от дивидито, което надлежно съм си купила, ама все не стигам до него, заедно с едно пак такова примамливо на Лед Цепелин, и още едни други такива хубавини. Кога ли ще е тоз ден :)


How I wish, how I wish you were here 
We're just two lost souls 
Swimming in a fish bowl 
Year after year

Когато има защо

Новият албум на Белослава, представен снощи в зала "България". Много топло и нежно преживяване. Репортажът ми за MySound:

http://mysound.bg/?act=article&id=14447




Ако не ви се клика на линк, ей го на, текста:

Влаци

От известно време бях отказала пътуването с БДЖ като вредно за здравето, особено психическото. Откакто пуснаха т.нар. "бизнес вагон" обаче има затопляне в нашите отношения. Сега, разбира се, от компанията са традиционалисти и в духа на българските (тоя път за разнообразие без европейските) ценности и следвайки изконната българска поговорка, че много хубаво не е на хубаво, такъв вагон има само по маршрута София - Бургас - София и то само в определени експреси, а именно в сутрешния "Слънчев бряг" от София до Бургас и следобедния в обратна посока (пак "Слънчев бряг"). Ако отиваш до Бургас за ден и искаш да се върнеш в рамките на 24 часа, предполагам, е добре. Ако обаче си от Бургас и искаш да отидеш до София, за да си свършиш работата за ден и да се върнеш вечерта, не става.

Архив, така да се каже

Намерих си много хубава група и искам да я споделя - както се казва, по-добре късно, отколкото никога (откриването й, имам предвид) :)

Archive

Сонисфиър фест

Само давам линк към написаното от мен за изминалите два дни, в които бях толкова изтощена, че съм пропуснала историята с chitanka.info...

С три думи - фестът ми хареса. Бях се зарекла да не ходя на фестове, но друго си е да не газиш в кал до колене. Но вчера колко ми беше студено... докато не излязоха Рамщайн, де.

В Катехизиса частите за Антракс и Слейър са мои:
http://katehizis.com/news/shNews.php?id=15482&

За Металика:
http://mysound.bg/?act=article&id=9099

Рамщайн:
http://katehizis.com/news/shNews.php?id=15483&

И видео, снимано с моя старичък фотоапарат, който разфокусира, когато нещо не му хареса и изобщо не му е това силата, но все пак добре се справя за Кодак отпреди 4-5 години:



Снимките са в обратен хронологичен ред, но ми писна от простотията на Блогър и не ми се оправят. Клик за по-голям размер, евентуално.

Шефа на 'орото или Лорд ъф дъ денс (пак)

Със задна дата, но нещо напоследък не ми се пише...
На 9 юни след три концерта в столицата приключи третото гостуване на спектакъла Лорд Ъф Дъ Денс (Lord Of The Dance) у нас, преминал този път още през Варна, Бургас и Пловдив.

За трети пореден път залите са препълнени, билетите – разпродадени дълго преди изявите, самите дати – увеличавани поради голямото търсене. И за трети пореден път се убеждаваме, че шоуто на Майкъл Флетли не е шоуто с Майкъл Флетли.

Отзвуци от Джаzz+

Шестото издание на фестивала "Джаzz +" приключи преди десетина дни, оттогава се каня да пиша няколко думи и май е време да го направя, преди да дойде време за следващите концерти в програмата :)
Джаз плюс винаги имат изключително качествена програма и дори да отидеш на концерт на изпълнител, който никога не си чувал, не поемаш почти никакъв риск. Бях много приятно изненадана от "Ронин", един изключително слушаем авангард, чудесна музика.
Вместо да описвам концертите един по един (изпуснах само фламенкото, за което изключително много съжалявам), пускам това, което писах вече.

Конкуренция

AC/DC си били избрали да ги подгряват "Конкурент". Да бе. Не знам тази смешна група кой точно я е избирал, но силно се съмнявам да са дори мениджърите на ДиСи, както се твърди.

Но за друго ми е мисълта - за пръв път под новина - в случая в Катехизис - всичките мнения - до този момент над 70, са абсолютно единодушни. Такова нещо не съм виждала. Като добавим дружния смях, който се носи от тия коментари, и се успокоявам за здравия разум на хората.

И цял ден, като се сетя за Емо и компания, и си се смея. Веселба голяма. Не им завиждам на хората, които ще трябва да ги изтраят :(



"А ся, не приличам ли на Ковърдейл? А, а? Нали, нали?"

Иде вятър, иде...

Явно такъв е периодът :) Поредният постинг, който - първо, мрънка за нещо недоволно, второ, не бе планирано зачекване на темата, но...

Ще си говорим за ФСБ. Тоест, аз ще пиша, после ще се появят коментари (ако имам късмет), които да покажат, че някой не е разбрал какво съм писала, такива, които са ме разбрали и са на същото мнение и - пак ако имам късмет - такива, които са ме разбрали и не са съгласни, обаче ще започнем интелигентна дискусия. Разбира се, всички знаем, че това последното няма да се случи, така че да пристъпваме спокойно напред.

Поводът за постинга не е, както всеки би предположил, новият албум на групата в интернет, а изречение на Ивайло Крайчовски по повод повода :) в което имаше нещо фрапиращо и аз си позволих да го споделя във фейсбук. Целта ми изобщо не беше ФСБ, а появата на дума, която ме изуми и ядоса. Цитирам:
"...ФСБ не можа да си намери нов издател или пъблишър..."

Човекът, който забавлява

Впечатление от концерта на Ричард Клайдерман, спретнато като за медия, но ме мързи да го напиша по-блогово :)

Когато говорим за концерт на Ричард Клайдерман, трябва да направим няколко необходими уточнения.
Въпреки че несъмнено е виртуозен пианист и че изпълнява пиеси от световната класика, неговата аудитория е различна от тази на един класически пианист и публиката му не присъства на класически концерт. Каквото и да си мислят хората, които слушат неговите версии на „Fur Elise”, Девета симфония на Бетовен и „Рапсодия в синьо” на Гершуин. По-точно на части от тях.

Без концерт на Кататония

Утре трябваше да има концерт на една от много любимите ми групи, за чийто последен албум пуснах ревюто и тук - Кататония.
Тъкмо се готвехме да пътуваме за София след празничните дни в Бургас, и - изненада. Всъщност даже не е изненада, предвид кой е организаторът на концерта - НМА.
Но ужасно много ме е яд и съм направо бясна - не само защото няма да има концерт, но и заради начина, по който протича това "отпадане". Повече подробности - в Катехизиса, а аз продължавам да беснея. При това положение концерт на Анатема със сигурност няма да има. Гадове, измамници, подлеци!

За концерта на Парадайз, некои съображения

Удивително е колко негативи може да събере една промоутърска кампания и да продължи да съществува. Силно се надявам, че обявените концерти на Кататония и Анатема ще се проведат и не само - че ще се проведат на добро ниво. Но по-скоро ще се изненадам.
Въпреки това концертът на Парадайз Лост мина добре - с много малко публика, до голяма степен заради недоверието към промоутъра, което сигурно е прецедент в концертния бизнес тук. Можех да напиша по-остро за НМА, но... айде да видим какво ще направят април и май...


За второто гостуване на Парадайз Лост (Paradise Lost) в България можеше спокойно да се каже, че е бил чудесен концерт, направо концерт – слънце, ако не бяха някои обстоятелства, които не биха позвлолили използването на подобни определения с чиста съвест.

Англичаните дойдоха в „Христо Ботев” и свириха пред около 700 души снощи, съвсем недостатъчни да създадат впечатление за понапълнена зала, но за сметка на това – изключително сърдечна публика, която възнагради музикантите за тяхното не по-малко сърцато изпълнение.

Малкото публика бе резултат от неуредиците около концерта и конкретно липсата на предварително обявените за гости Самаел (Samael). Не само краткото предизвестие за отпадането на съпорт бандата, но и непроменената цена на билетите (доста висока само за една група), както и реномето на залата по отношение на звуковия комфорт, накара мнозина да се откажат.

За щастие на тези, които се престрашиха да дойдат, Парадайз излязоха да свирят и то с минимално закъснение, особено на фона на предишното им гостуване тук – около десет минути преди 21 часа прозвуча интродукцията и след нея се заредиха час и половина ударни композиции, приети изключително радушно от публиката. Независимо дали ставаше дума за „стари класики” като „Pity Тhe Sadness”, “As I Die”, „One Second” или парчетата от новия албум „FaithDivides Us - Death Unites Us ”, от който чухме доста голяма част.

Още с появата на музикантите на сцената, когато основният композитор Грег Макинтош зае своето място вляво и люшна тъмни дълги коси, а вдясно застана Аарън Аеди, зареден с енергия не като за пред 700, а като за пред 70 000 души; когато микрофонът грабна неуморният Ник Холмс и отекнаха първите удари на барабаниста Адриан Ерландсон, който почти успя да си разглоби сета от свирене; стана ясно, че няма да се мине просто с отбиване на номера. Напрежението в публиката утихна, а на негово място започна да се покачва градусът - на настроението, не на алкохола, въпреки че този път бирата не беше разводнената наливна, а се продаваше на бутилки.

За съжаление звукът в залата бе традиционно очакваният – меко казано „не добър”. Единствено пред пулта в центъра на помещението инструменти и вокал се чуваха ясно и балансирано. Всяко отклоняване от „златната среда” рязко влошаваше положението, на трибуните то ставаше направо плачевно – но там така и така нямаше почти никого.

Осветлението на сцената също не може да се спомене с нещо добро, но, както казват, това да ни е проблемът.
След последните акорди на „Requiem” групата се оттегли зад кулисите, за да бъде извикана на традиционния бис, включил „Faith Divides Us - Death Unites Us” и обявена за “the last song - „The Last Time”. Разбира се, на нас такива не ни минават, и публиката си извика гвоздея „Say Just Words”, „популярната песен” на Парадайз.

Ще ми се да мисля, че групата толкова е харесала българските си фенове, че реши да излезе още един, последен път, и да закове „Embers Fire”. И вероятно е така, защото след концерта момчетата останаха и дадоха автографи на всеки, който пожела и ги изчака пред залата.

С точно две думи – чудесен концерт. Сега очакваме с интерес развоя около следващите две събития на "Нова музикална агенция" – гостувания на Кататония и Анатема.

Искрено се надявам и тях да можем да опишем с тези две думи, без никакви допълнителни уточнения.

Les Miserables

Като стана дума за Сюзан Бойл, докато пишех ревюто, рових из YouTube и се прехласвах по изпълнения. Мюзикълът "Клетниците" на мен лично не ми беше познат, въпреки че форматът ми харесва. В България е крайно неизвестен и - може би - непопулярен, но си спомням много ясно, докато живеех във Франция, когато излезе "Парижката Света Богородица" и какъв фурор направи, не само там. Има невероятни компзиции и хората си знаят как да ги представят на сцена.
Та намерих оригиналното изпълнение и искам да го споделя, защото тази жена има невероятен глас (повече ми хареса от изпълнението на Илейн Пейдж, която иначе много харесвам). По-поразително е как играе, дори без да е всъщност в пиеса - това е нещо като концертно изпълнение. Просто на моменти влага в гласа си такава емоция, че може да те срази. Линкче и към смъртта на Фантин, която не е шедьовър някакъв, обаче същата тази емоция (помага и да знае човек какво става в романа ;) ) може да те разплаче. И мисля, че сега е моментът да прочета отново Клетниците. За Парижката Света Богородица просто нямам сили - емоционално. То и време няма, ама ще трябва да се намери :)

Едно ревю за Сюзан

Звезда за една нощ

Тя излезе на сцената на “Britain’s Got Talent” като невзрачна 48-годишна домакиня и след минути си тръгна като най-голямата изненада на шоуто. С изпълнението си на “I Dreamed A Dream” от мюзикъла „Клетниците” отвя публиката, журито, зрителите пред екраните и не след дълго видеото от вечерта бе гледано десетки милиони пъти в ЮТюб. Въпреки че не спечели първото място, медийният отзвук – с огромното „съдействие” на интернет – я превърна в световна звезда.

Албумът й започна да чупи рекорди още преди да види бял свят, като стана най-добре продаващият се в „Амазон” при предварителна заявка. „Билборд” съобщи, че това е най-продаваният дебютен албум тази година и с най-големи дебютни продажби за жена-изпълнител в историята на системата за отчитане на музикални продажби Nielsen SoundScan, която стартира през 1991 г. Той е и най-продаваният дебютен албум в британската история с 410 000 копия в първата седмица след пускането му на пазара. И така нататък.

Всичко това няма как да не се отрази на начина, по който се подхожда към албума. Дали с огромни очаквания (изумителна певица) или свръхкритично (просто поредната тв-звезда), но задължително с нещо на ум.

Първото прослушване разочарова. 12 песни, от които само една („Who I Was Born To Be“) авторска, предлагат интересна трактовка на доста разнообразни композиции. Несъмнено забележителният глас на Сюзън е достатъчно школуван, за да е добре овладян и без проблеми да катери височини. Парчетата са заредени с емоция и изпети без забележки, но след четвъртото започват да си приличат – развити са в сравнително еднаква плоскост и въпреки разнообразието от жанрове, създават впечатление за еднообразие. Обаче…

В началото са събрани много силни композиции. Отварящото „Wild Horses” е в нестандартен аранжимент и подхожда към класиката на Мик Джагър от съвсем различна гледна точка, много сполучливо. „I Dreamed A Dream” е все така въздействащо като на сцената на шоуто, а „Cry Me A River” е изпълнено като по образец, без да е стандартно.

При всяко следващо прослушване на диска започват да изпъкват и характерни моменти от останалите (с изключение на „You’ll See” и „Daydream Believer” – кавъри толкова неуспешни, че нищо не може да ги спаси или оправдае). И с всяко следващо прослушване албумът узрява и става все по-притегателен. Той никога няма да достигне шеметни висини в личните класации, защото е ясно едно – многото талант е налице, но е нужна още работа, за да разцъфнат цветовете в гласа на Сюзън Бойл.

По това, което ни показва дебютният й диск, няма основания за съмнения, че както опитната обработка промени външния й вид и сега от обложката гледа чаровна дама, така и гласът й ще разгърне пълния си потенциал. „Who I Was Born To Be“, която сякаш е писана за Селин Дион, е доказателството, че не е нужно и следващият албум да е с версии на чужди парчета. В интерпретацията й на „Proud” (от саундтрака към тийнейджърския мюзикъл “Britannia High”) гласът й пък звучи пленително младежки. Още вокална динамика, още малко опит и мис Бойл ще засенчи цели кохорти изгряващи тийн звезди.

О, тя всъщност вече го направи…

Концерт за памет

Концертите в памет на хора, които вече не са сред нас, са вълнуващи по особен начин. Обикновено по доста сходен за публиката и музикантите, което поставя съпреживяването на друго ниво – обикновено техните два свята съществуват отделно и голямото „случване” става, когато се докоснат. В конкретния случай те по презумция са достатъчно близки, защото изходното този път не е толкова музиката, колкото хората, които си спомняме.

Десетият концерт на „Сцена Академия” бе в памет на трима барабанисти, отишли си твърде рано от този свят – Михаил Яланджиев – Църо, Петър Славов и Еди Демирджиян. Музикантите, които се редуваха на сцената, освен барабанисти и перкусионисти – в по-голямата си част, бяха хора, докоснали се по някакъв начин до поне един от тримата. Имаха общи спомени и емоции, които споделиха и с публиката в продължилия близо два часа концерт.

Той започна с изпълнение на „младата смяна” – ученици от Музикалното училище, сформирали рок група и дръм шоу. След тях на сцената излизаха хора с общи спомени и емоции, и разказваха – най-вече с музиката си – за тримата, които сигурно (въпреки клишето) присъстваха в залата. Дори да не вярвате в духовните превъплъщения, толкова много емоция и музика вдъхват живот.

Сред отличаващите се моменти бе съвместното изпълнение на Живко Петров, Калин Вельов и кубинската изпълнителка Долорес де ла Каридад. Джазираните афро-кубински ритуални песни бягаха далеч от минорните тоналности, както и спомените, които Калин разказа за Михаил Яланджиев, с когото са учили заедно в Музикалното училище.

Христо Йоцов и Стоян Янкулов – Стунджи завършиха вечерта във вихъра на композиции, родени от новия им проект „Percussion impact”. Преди това Йоцов изсвири едно парче на Еди Демирджиян заедно със записа на починалия барабанист, като сподели, че приживе не е имал възможността да свирят заедно. Въпреки че бе видимо развълнуван, това не попречи изпълнението им със Стунджи да мине под знака на усмивките и опиянението от музиката, което накара и залата да си поиска не по-малко шеметен бис. Не можеше да има по-подходящ финал за вечерта, посветена на хора, пламтели в музиката и продължаващи да живеят именно чрез нея.

Сцената бе твърде малка и твърде наблъскана с какво ли не, за да мога да снимам. Не помогна отвратителното осветление и разположилият се на първия ред озвучител, блокиращ достъпа ми до нея :)

Каква по-подходяща посока

...от сърцето на Слънцето? Хайде :)



И просто защото се сетих тази вечер, може за малко да амнистирам отношението си към Fat Old... по изключение новогодишно и за малко - дребните неща, които нямат никакво значение :)


Заради старите High Hopes

Почина Ерик Уулфсън

Eric Woolfson. Почивай в мир!


Silence and I ("Eye in the Sky", 1982)


Closer to Heaven ("Gaudi", 1987)



Don't Answer Me ("Ammonia Avenue", 1984)



Eye in the Sky ("Eye in the Sky", 1982)

Бохемска рапсодия с мъпети

Една чудесна версия на Bohemian Rhapsody, изпълнена от незабравимите кукли от Muppet Show:

Форца, Форчоне!

Докато напиша нещо различно от музикални ревюта или концертни репортажи, поне тях да публикувам овреме ;)

Та от Словеса, право тук.
Понякога отиваш на концерт с големи очаквания, а той вземе, че те изненада. Понякога - с лошо. Понякога - с добро. И се окаже толкова над очакванията, че часове след това още не можеш да слезеш от облаците и сякаш летиш. Точно такава беше срещата снощи с квартета на Антонио Форчоне, организирана от Джаzz +.

София Лайв Клуб, малко след 22 ч. На сцената излиза Антонио - сам, с акустична китара, и започва да свири. Сякаш цялата енергия в залата се засмука от силуета на мъжа с китарата и полетя към слабоосветената сцена. Магията започна.

Още преди да осъзнаем какво ни се случва, първото парче свърши и пред нас вече имаше квартет, оформил се с присъединяването на Джени Адеджайан (чело), Нейтън Томпсън (контрабас) и Адриано Адиуейл (перкусии) за "Hearbeat". Наистина - музика до толкова в ритъма на сърцето, че се просмуква в теб, "хваща те" така силно, че не може да те пусне. А и кой би искал...

Изумително сработване между музикантите. Перфектен звук, ясно различаващи се отделни инструменти. Ударна доза настроение, добро настроение. Непринудена и естествена комуникация с публиката. Публика, която е във възхита. Музикантите са повече от доволни.

"Tears of Joy", "Night Passage", "Sahara Rain"... Картини, рисувани със звук. Думи, заместени от музика.

После кратка почивка, колкото да осъзнаеш какво ти се случва, къде се намираш, да се завърнеш за кратко от пътешествието из чудните кътчета, където те отвежда Форчоне.

И след това - "Diary". Разказ за един живот и несекващия път напред.

Имахме удоволствието да чуем интерпретацията на класиката на Марвин Гей "I Heard It Through The Grapevine" и "Billie Jean", в която китарата успя и да запее с гласа на покойния Майкъл. Казах ли вече, че публиката беше във възторг?

Два силни акцента във втората част - вълшебната "Alhambra", която почти буквално ни пренесе в градините и коридорите на двореца, изгради го пред нас в цялата му красота, преплете историята му с настоящето, смеси културите, пресекли пътищата си там, довя полъх от ароматите, отблясък от слънцето по стените му. И "Touch Wood", вече превърнало се в класическо за Форчоне.

За финал – „Funky” – луда надпревара между китара и пандейро - традиционен бразилски инструмент, между Антонио Форчоне и Адриано Адиуейл. Шеметно, екзалтиращо съперничество и синтез, палаво намигване и чиста радост от музиката.

Разбира се, не можеше всичко да свърши без бис - "Maurizio`s Party", преди началото на което китаристът обяви - "После ще подпиша дисковете, програмите, чорапите - каквото ми донесете за автограф".

Така че, ако сте пропуснали да чуете Антонио Форчоне на живо, следващия път силно препоръчвам билети на първия ред и - както се оказва - чисти чорапи, в случай, че дисковете и винилите (да, колекционери, винили!), продавани на щанда за мърчандайз, свършат. И още по-силно се надявам да има следващ път - скоро, много скоро.