Незабравено

В очакване на един удавник
автор: senkin

В очакване на едно обаждане
един удавник

разгръща интуитивна лунна логика
която предизвиква приливи
на най-коварното въображение
в окото на спиралното безсъние
светлинните урбанистични ребуси
планктон на тъмното движение
от хоризонт до хоризонт:
тревожността на органичната пулсация.

В очакване на едно обаждане
един удавник
си спомня и ще си спомни
синхронизиране на елементите на опита
когато щракне чудноватата машинка
в дванадесет и кукувичката е куку
когато заработят интегралите
на мое-твое и комплексните им отношения
когато вдъхновението и изчислението

съвпаднат:

той ще засънува
ръцете си и нейните ръце
ръце, които не са негови
и ще разбира и ще разбере
как течните туптящи живи линии
застиват кристалинно постоянни
около вътрешната абсолютна нула.

В очакване на един удавник
едно обаждане
е приплъзване по насрещна логика

и никой няма

да си пръсне
мозъка.

Astillero

Отзад-напред. По-старите неща ще почакат още малко.

Ако не сте гледали снощи Astillero във Военния клуб, препоръчвам да отидете днес - заслужава си. Аз писах, писах, както винаги, мързи ме да го слагам тук, ето едно линкче.

Добавям снимки и звук и още веднъж - гореща препоръка да се видят и чуят. Рядко съм била на толкова добър концерт. Вярно, че много обичам танго, а тези юнаци съчетават по невероятен начин корените на тангото с нашето си съвремие - беше почти като метъл концерт, а видео стената, на която прожектираха клиповете, докато свиреха, беше нещо страхотно. И, както винаги при тази музика, се раздават като за последно. Емоцията може с нож да се реже. Страхотно е.

Някой е снимал концерта снощи, ето втора част, останалите - пак там :)

Наистина ли

Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Бързо се притискаме.
И махаме с ръцете си... И гларуса,
и вятъра, и залеза тържествено
ще съобщят на всеки, че за София
със влака в десет си замина лятото.

По дяволите! Всичко е известно.
Известно е. Но все пак оставете ме
да се удавя в погледа на лятото.
Да ме вълнува беглото докосване
на медните й колене...
И в пръстите,
замрежили лицето ми изопнато,
да прозвучат тръстиките созополски.
Какво, че е известно. Оставете ме
да й говоря и да вярвам с някакво
забравено, детинско изумление,
че ме обича, че е много влюбена,
че винаги ще ме обича... Лятото
ми маха дълго със ръка...
Ах, лятото
не искаше да си отиде...

Х. Фотев

Онзи ден, не много отдавна, усетих вкуса на есента по крайчеца на устните си. Напечени от кроткото слънце паднали листа ухаеха на нещо сладко и умиращо. Небето изсиняваше в онези безпаметни дълбочини, които стискат сърцето ти в юмрук и ти спират дъха. И тревите бяха подстригани като за първия учебен ден. Но когато вдигнах поглед към тополите - най-верните барометри на есента, те бяха още зелени, зелени, без нито едно жълто листо - сякаш всички издайнически пожълтели сърчица от клоните им бяха бързо изтръскани на земята, да не развалят младежкия им, летен вид.

Милите ми тополи...

Вчера, днес, утре усещам, обаче, че още е лято. Разбира се, трябва още време да ми се отпусне - изяла съм само няколко смокини, още не съм пила мента с мляко (мляко с мента, всъщност) и само два пъти си купих сладолед. Кожата ми е повече лате макиато, отколкото кафе лате, Морската градина е неизследвана, а Созопол отново е град, а не гъмжило от тела.

Родната ми къща, с пропукан таван, без течаща топла вода, запазила още спомените от баба, разтваря гостоприемно скърцащите си врати и вади като от ръкав на фокусник най-прекрасните слънчеви следобеди, когато слънцето обгражда етажа отвсякъде и обстрелва прозорците с потоци светлина. А вечер отново чувам влаковете и корабите, разнообразени с гларусовия лаф-моабет - точно както преди почти 20 години.
2о години?!? Колко много изглежда, а сякаш е било вчера - простете клишето - нито едно от местата, където съм живяла след това (а те не са малко), не носи и частица от тази магия на стария приспособен за жилище тавански етаж, на един хвърлей от пристанището и гарата в Бургас.

Още е лято. Аполония в Созопол и приятното трептене от припряното търчане между събитията. Улиците в Стария град, всъщност в единствения град - Новият не ме интересува, за кратко усетих съществуването му по софийски - квартирата, плаж, вечеря - не, благодаря.

Улиците, пълни с котки, магазинчета за странни неща, спокойни къщи, бели покривки, развели крила от силния вятър, разкривени павета, между които се наслоява не прах, а пясък. И открих две чудни картини в Художествената галерия.

Още е лято. Градският плаж с прекрасния ситен пясък, повишаващите се температури, големите вълни. Учат ме на разни полезни неща за снимането (като например да си купя по-добър фотоапарат, но дори този е прекалено добър за мен ) нагледно върху собствената ми персона - по обяд така, инак онака, светкавица, фокусиране и накрая - четири нахилени мои физиономии:

Бургас е спокоен, изпразнен от много туристи, лъчезарен и усмихнат, когато вървя през него. Аз съм тук още дълго - дълго, с кратки вечерни прелитания 30 км на юг и завръщане с последната маршрутка точно в 10, на гарата. Животът преминава на вълни - интензивно прелитане между хора и места по Аполонията, бавно и мързеливо шляене из Бургас. Много неща за свършване и дълги бездейни вечери и нощи.

А ръцете ми са изненадани и се смеят, сгушени в топла длан.

Злобица човешка

Показаха ми това:

http://knigi-news.com/?in=pod&stat=3324&section=9&cur=5

Който се чуди дали да кликне - статия относно моя статия, по-скоро "ревю" на един роман. В която статия авторът ме прави на две стотинки и ми прави една много задълбочена личностна характеристика. И ме нарича "дама" - знаех си аз, че съм жена с класа и стил :)

Нямам нищо против критиката. Въпреки че това ми ревю много си го харесвам (да, изречението за романа го написах лошо. Друго имах предвид, имаше и заигравка със заглавието на книгата, сама съм си виновна, че не отделих повече време да го направя по-добре). Обаче направо ми се повръща от злобата.
Първо ми стана криво. После смешно. (Което е истинско постижение за моята тънкообидна личност.) И реших, че е добър повод да направя две неща, които все отлагам - да представя "Словеса" и книгата "Колекционер на любовни изречения". За второто просто ще дам линка към ревюто в сайта - няма смисъл да го пействам в блога - и ще добавя, че според мен книгата натежава на моменти и трябва да е по-кратка. И че е по-скоро поезия, отколкото нещо друго. Струва ми се и малко претрупана и на първо четене не ми хареса. И сега не съм й голяма фенка, но оценявам качествата й. Освен това аз понякога пиша в подобен нюанс - изписване с букви на аромати и усещания, вкусове и гледки, с едничка цел да опитаме да гравираме мимолетните стъпки на настроенията и чувствата, преминаващи през нас като отблясъци от слънцето по отварящо се крило на прозорец в сградата отсреща, докато пием кафе на балкона.

А за "Словеса" и работата ми по сайта мисля да блогна в отделен пост. От съвсем скоро имаме нов облик, който си е до голяма степен моя заслуга - мрънках и настоявах, че имаме нужда от промяна и рубрики, докато накрая стана, иначе дизайнът не е моя идея, но пък много ми харесва. Отделен пост, защото "Словеса" са моята кауза, моето "детенце", моята гордост (една от всичките де) и понеже нашето гардже е най-рошаво ...

Когато плачеш, запалвай си цигара...

...и знай - димът ще скрие твоите сълзи.

Това е нещо като откъс от стара градска песен. Внимателният разбор на произведението показва, че от изключителна важност се оказва сълзите да се скрият.
Ще речеш, че откривам топлата вода.

Въпреки натрупания ми опит, има болки, които не съм изпитвала, мъки, които не са ме разкъсвали, отчаяния, които не са ме милвали с хладните си пръсти. Затова и не мога да се преструвам, че разбирам какво точно изпитва човек със съответната болка, мъка или отчаяние. (Мога да се опитам, разбира се.) В един момент всичко прелива и въпреки дълго градените стени и прегради, човек се разплаква.
Когато някой плаче, за мен той е просто едно дете. Махнете годините, характера, щедрите хоризонти на душата, злобните стеснения на калкираните вени, дребните различия между половете, самочувствието, гордостта... Те нямат никакво отношение към сълзата.

Усмивката, със свойта нишка лека - твърдеше Лъчезар Станчев - привързва тя човека към човека. Сълзата... и тя привързва човека към човека. Някой се разплаква. И през цялата му същност, трупана грижовно и/ или случайно с годините, прозира крехкото телце на детето. Те затова мъжете така внимават да не плачат - не обичат да излагат на показ това пърхащо в тях създание. Но и затова, като заплачат, то още по-силно засиява в мрака. А детето си е дете. Какво правиш, когато - паднало и ожулило коляно, или наскърбено от някоя огромна несправедливост - се облее в сълзи? Утешаваш го. Прегръщаш го. Уверяваш го, че всичко ще е наред. Вземаш парчетата от счупения му свят и ги подреждаш по местата, залепваш ги и той е като нов.
От много чупене обаче това става все по-трудно.
Е какво, накрая да ги оставим да се търкалят в прахта ли?
Имам приятелка, която признава, че види ли някой да плаче, изпитва неистовото желание да се махне от стаята. Защото просто не знае какво да направи.

Не сме си губили времето напразно. Изкопали сме дълбоки ровове и сме пуснали в тях крокодили. Насипали сме високи укрепления. Подострили сме стрели, заложили сме вълчи капани, натрошили сме стъкла по пътеката към хълцащото вътре в нас дете. И, разбира се, очакваме, че и другите са се екипирали подобаващо. Което може и да е така, може и да не е - знам само един начин да се разбере.
Знам и друго - като се порежа, ще ми мине. Възвишенията се изкачват. Рововете се преплуват (от което най-много намазват крокодилите...). Стрелите са малко по-неприятна работа, така е...
Но плачът на детето е онзи древен, вечен, изначален, автоматичен, вроден, инстинктивен, вселенски сигнал с едно единствено тълкуване - помощ! Утеши ме! Кажи ми, че всичко ще е наред! (Древната магия на думите, които, веднъж изречени, правят така, че наистина всичко да се оправи). Прегърни ме, за да се пренеса за миг отново в топлата пазва на първичното море, на майчината ласка, на извора жива вода, който да ме възкреси от този студен свят...

И този вик отеква в мен с незабавна сила. Да вървят по дяволите евентуалните капани, остриета и острозъби земноводни. Блъсни ръката ми в горчивия прилив на гнева си. Избягвай ме после, защото не знаеш как да тълкуваш легналата на рамото ти длан. Мрази ме, защото съм те прегърнала - уплашено сърце в мрака на стоварващите се "Защо???" - и съм докоснала твоята грижливо скривана слабост. Но пред възможността - почти 100% вероятност за миг поне да ти стане по-добре, да се отпуснеш и да се сгушиш, макар и в мислите си - ще поема риска.
Е, предпочитам да няма такива реакции, защото ми става криво, но се случват.
Не искам да е вярно това:

Последен купувач - след всички нас -
ще мине вятърът с торба мъглива.
Ще купи слънцето, което си отива.
Ще купи вик на влак и птичи глас.

Ще купи сребърните балеринки на дъжда.
Ще купи параходната сирена
и в джоба си ще сложи като смачкан вестник Сена
ведно със отраженията на града.

Тогава аз край пътя ще поседна,
за да продам сълзата си последна -
но той ще се отвърне настрана,
защото в здрача, който с мене скита,
дори и на Пазара на бълхите
сълзата няма никаква цена.

Димитър Василев, "Пазарът на бълхите" (вехтошарски пазар в Париж)

Добър ден! (анатомично-геоложко)

Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –
като теменужен остров в лунносребърни води...

Някой беше попаднал на блога ми, търсейки в Гугъл "тъжно ми е". Стана ми мъчно за човека. И на мен ми е тъжно често. Подавам сигнали, изпращам зов за помощ - само в Гугъл наистина не съм потърсила и индиански димни сигнали не съм започнала да пускам. И - тц. Няма. И изкристализира тогава постулат:

Не може да се тъгува на дребно.

[Аз често мрънкам и мърморя, за много неща, защото ако го държа в себе си, става много тъжно и лошо положението. Рискувам хората, които не ме познават особено добре и/ или не им пука много за мен, да се изнервят, но предпочитам така, отколкото аз да натежа от някакви неволи и тъги. И въпреки, а по-точно - заради - това, съм най-често ведра и усмихната. Наскоро един приятел, който знае колко бях уморена точно в този момент и колко още работа ме чакаше, както и как върви битието ми напоследък, учудено ме попита как изглеждам така весела и лъчезарна и се смея. Ами - не си заслужава да съм тъжна на дребно. Освен в предвечерието - онова време между небето и земята, между деня и вечерта, синкаво-лилаво под прихлупващата се длан на нощното небе, зеленикаво по ръба на хоризонта, като очи на котка, чиито намерения не знаеш, розовеещо-аленеещо в гаснещ пурпур и почерняващо алено, като изстиващи въглени там, където утихва залезът. Тогава може. Малко.]

Иначе...

Иначе има време за само една голяма тъга. Когато всичко се събере, изправи се в цял ръст и рече: Ето, смятам повече да не шикалкавя, дойдох. И се ухили широко.

Тъгата, тежка като тежка вода и толкова всепроникваща, ще е тогава моя. Ще седна на една пейка, точно по това сумрачно време, когато - според един относително симпатичен филм, не съм го проверявала в оригинални легенди - дори драконите недовиждат добре. Отгоре няма да има нищо друго, освен небе, то е достатъчно тежко. Отпред ще е хоризонтът с вечната си лъжа - още малко, ей-там е морето! Наоколо ще е висока трева с три оркестъра и половина щурци, а препускащите в галоп светулкови момци ще мамят окото със светлинните си сигнали - примигваш и очакваш светлинката да блесне пак там, където за кратко си я мернал, но тя вече е малко по-встрани, колкото да те замае. Светулката е движеща се оптична измама par excellence.
И аз - там някъде, където и да е. Ще я оставя да нахлуе през отворените двери. Да изличи усмивките. Да оправдае името си - да тегне, тегне, да е тежка, тежка, тежка, смазваща. Да пречупи раменете, на които е кацнала като свиреп сокол - това място са й отредили поетите, второ по важност след сърцето. Тъгата кацна на раменете й. Преви рамене от тъга. Или мъка, все едно. Добре, така да е - хряс! Изпуква крехката кост на ключицата. И другата след нея. Костите не издържат натиска и се извъртат в мястото на счупване, острите им ръбове пробиват слоеве мускулна обвивка, мускулни влакна, разкъсват вени и промушват артерии, устремили се към тънката като хартия последна инстанция на целостта - кожата се назъбва като разкъсана от бой уста около мястото, където костиците са се подали като новородено, ококорило се към външния свят - за пръв път. Нишките на нервите, обхванали като въжетата на властващ бич цялото тяло, се объркват и пресукват, опъват до скъсване. Гръбначният стълб развива извивката си и се огъва в такива танцови пируети, сякаш се учи да танцува танго. Хрущялните дискове скърцат от напрежението, прешлените чупят крилата си - никога няма да полетят, гръбначният мозък се гърчи, теглен от срещуположни страни от сноповете (гръбначно-мозъчни) нерви, които се опитват да си го поделят като в игра на дърпане на въже - кой отбор ще спечели? Меката му същност се разплисква със спиналната течност и ако можеше да писука, щеше да звучи като лабораторна жаба, чийто мозък се разрушава с остро шило. (Крясъкът, между другото, е неописуем.) Лопатките се притулват като изплъзващи се шепи над белите дробове и се огъват в чадъровидна форма, опитвайки да предпазят порестите бели гъби. Гръдната кост се огъва и забива в тях, като кама, насочена от ръката на предател с трийсетгодишен стаж. Ребрата се цепят на трески, пукат като мокри клони, хвърлени в огъня и като тях разпръсват искрици кост из цялата гръдна кухина. Диафрагмата се смачква - употребявана носна кърпа, и притиска в неистовата си прегръдка стомаха, приютил част от пулсиращата същност на тъгата. Сърцето тупти до край, набучено с костните стрелици като свети Себастиян, тъй като там поетите са натири тъгата и тя го изпълва, мумифицира и превръща в кехлибарена вкаменелост. Тъгата, пулсиращо кълбо с цветовете на дъгата, преминало като кълбовидна мълния и с едно позволение - добър ден, тъга! Заповядай, влизай - смачкало тялото с нищожната му въглеводородна същност, разцепила го на съставни органи, клетки, елементи - малко кислород тук (последни глътки), малко азот тук (а защо не райски газ, за блясък в ъгълчето на усмивката), малко водород там - за полет нависоко, и една шепа обикновен въглерод. Въглени, въглища, сажди. Премазани скелети и тъкани в прегръдката на тъгата. Теглото й от хиляди атмосфери - нажежени атмосфери, разведрени атмосфери, наелектризирани атмосфери... Време, което тече както си иска, а когато си тъжен, обикновено се спира да те гледа и да се хили, затова минутите минават като часове, а секундите - като еони.
Налягане. Време.
Какво повече й е нужно на тази шепа въглерод, за да се превърне в диамант?

Adieu tristesse

Bonjour tristesse

tu es inscrite dans les lignes du plafond

Tu es inscrite dans les yeux que j'aime

Tu n'es pas tout à fait la misère

Car les lèvres les plus pauvres te dénoncent

Par un sourire

Bonjour tristesse

Amour des corps aimables

Puissance de l'amour dont l'amabilité surgit

Comme un monstre sans corps

Tête désappointée

Tristesse beau visage

(P. Eluard, "A peine défigurée")

Тигри

Задава се бурна сесия и аз за кой ли път се питам за какъв дявол изобщо започнах на тия години пак да уча. Но както и да е, вече имам една оценка - симпатична шестичка по стихотворен превод. По-късно ще пусна един пост с някои от досегашните ми достижения в областта, хаха, но по този повод се сетих за едни преводи на едно стихотворение. След като най-накрая се докопах до - според мен - най-добрия превод на "Тигърът" на У. Блейк, мога да пусна за сравнение няколко такива (откакто Хейзъл беше писала за "Гарванът" се каня. Анималистично някак си.)
И така:

The Tyger William Blake Tyger! Tyger! burning bright In the forests of the night, What immortal hand or eye Could frame thy fearful symmetry? In what distant deeps or skies Burnt the fire of thine eyes? On what wings dare he aspire? What the hand dare sieze the fire? And what shoulder, & what art. Could twist the sinews of thy heart? And when thy heart began to beat, What dread hand? & what dread feet? What the hammer? what the chain? In what furnace was thy brain? What the anvil? what dread grasp Dare its deadly terrors clasp? When the stars threw down their spears, And watered heaven with their tears, Did he smile his work to see? Did he who made the Lamb make thee? Tyger! Tyger! burning bright In the forests of the night, What immortal hand or eye Dare frame thy fearful symmetry?

Тигърът Превод: Спас Николов: Тигре! Тигре! Жива жар, лумнал полунощен звяр, кой ум вечен разчерта твойта стръвна красота? Кой ти взора разгоря? Кой си с огъня игра? Кой издън юдол дълбок смя да литне на възбог? Кой пресука с две ръце твойто жилесто сърце? То на длан ли затуптя? И нима не трепна тя? Чий бе чукът? Кой кова кръвожадната глава? Кой те в жупела с ръжен шари, ужас нажежен? Стрелометните звезди като плувнаха в сълзи, кой със смях твори те? Кой? А агнеца? Пак ли той? Тигре! Тигре! Жива жар, лумнал полунощен звяр, кой ум дързък разчерта твойта стръвна красота?

Някак преводите на Кръстан Дянков и Димитър Карагеоргиев ми се струват бледи и тромави след горното. Кръстан Дянков разтяга излишно, а при Карагеоргиев нещата са по-добре, ала не могат да се сравнят с мощта на "ж" и "р"-тата, с които Спас Николов е доближил преводът си максимално до звученето и въздействието на оригинала. Тъй мисля аз.

Прев. К. Дянков Тигър, тигър, лумнал с мощ като факла в черна нощ, кой безсмъртен взор, коя ръка те вгради в таз дива красота? Где в далечни бездни, висини пламъкът в зениците лети? Чии криле потърсиха простори, теб от огън кой посмя да стори? Що за плещи и кои изкусни сили за сърце ти свиха яки жили? Щом затупа то, в теб мощ се взе; лапа вдигна зла и зли нозе. Що за чук и що за здрави клещи мозъка отляха в нажежени пещи? Що за наковалня? И ръка смъртен ужас хванала така? Щом замятат копия звездите и небето плувне им в сълзите, радост не изпитва ли творецът? Той, създателят и на агнеца? Тигър, тигър, лумнал в мощ като факла в мрачна нощ, кой безсмъртен взор, коя ръка те вгради в таз дива красота?

Прев. Д. Карагеоргиев Тигре, тигре, с плащ пламтящ, в дебри нощни звяр неспящ, кой титан могъщ в безкрая тъй ужасен те извая? В бездна или в див простор пламна твоят огнен взор? Кой посмя дотам да хвръкне и във пламъка да бръкне? Що за опитни ръце сплетоха това сърце? А щом почна то да бие кой успя да го надвие? Що за чук, що за метал? В пещ каква ли е кипял твоят мозък? Как ли в скоби някой ужасът пороби? И при първите звезди, под небесните сълзи с гордост ли живот ти даде? Той ли Агнето създаде? Тигре, тигре, с плащ пламтящ, в нощни дебри звяр неспящ, кой ли смел титан в безкрая тъй ужасен те извая?

Търново, Ловеч, Туистед, WASP - I част

Миналата събота рано-рано се запътих към Централна автогара, за да хвана автобуса в 7:30 за Велико Търново. Времето беше просто чудесно, но аз не предполагах колко горещо ще е в пустото Търново, да му се не види. Бях си предвидила време да разгледам някои от местата, които не съм разглеждала там - ходила съм няколко пъти и вече си имам любими местенца, но още не се бях качвала на Царевец например. Целта на посещението всъщност беше награждаването от студентски конкурс за превод на поезия, в който, както се оказа, спечелих второ място (преведох три стихотворения за 5 часа общо, така че да речем, че за награденото съм отделила 2 часа, който е правил превод на стихове, ще разбере колко нищожно малко време отделих, така че и второ място си е направо чудо. Но нали винаги се сещам да седна да върша всичко в последния момент, а и не можах да реша кое от трите стихотворения - от английски, руски и френски да преведа, та подпуках и трите. Изпратих преводите точно в 23:56 на последния ден от срока ). Но преди да вляза за пръв път във ВТУ, имах време да разгледам Археологическия музей и Царевец.

Музеят много ме разочарова, ама много. Единствено копията на колоните с надписи в предверието бяха нещо по-интересно (оригиналите са пак в Търново, в църквата "Свети Четиридесет мъченици") - сещате се, "Човек и добре да живее — умира и друг се ражда, и нека роденият след него..."
Омуртаг.

Царевец
е друга работа, особено в този топъл ден, с прежурящо слънце, лазурносиньо небе
и малко хора за събота, тъй като беше работен ден. Камъните се бяха нагрели, заоблили гърбове, приканващи новите ми обувки да им видят сметката,
отдолу реката се влачи мързеливо с маслено зелено настроение,

навсякъде цъфтят като луди кестени и ароматни рози, от маслодайните - изобщо - разкош.
Ако човек си отпусне въображението, става чудно. Особено с Балдуиновата кула, която си е и доста страшничка за изкачване, малки стъпалца, теснички, покрай стената на кулата, над пропастта - вкопчих се в парапета и слизах бавно-бавно.

Номерът е да си намериш автентичен камък, защото много е реставрирано и е нововнесено, да сложиш ръка на него и да се заслушаш - с кожата си, със слуха, който чува морето, когато собствената ни кръв изнася симфония в залата на някоя раковина, с "вътрешното око", наречено въображение, което лично мен ме кара да потръпвам, когато чета някои исторически книги, с мъничката част от съзнанието, която те определя като българин, с мъничката част от мозъка, която пази "родова памет", заключена за логичното и разумно съзнание, четима само от връхчетата на пръстите при такова докосване, от крайчетата на косите, когато ги развява вятърът край някое тракийско светилище, от мимолетните клетки на кожата, която ги докосва небето над връх Вихрен. Примерно.

Разгледах, нямах време да мина през любимата Самоводска чаршия и "Стратилат", но на паметника на Асеневци имаше интересен фолклорен фестивал.

След като ме наградиха, се оказа, че се сдобих с огромен куп книги, които помъкнах с последния автобус към Ловеч. Там се убих да търся четиризвездния хотел "Президиум", но го намерих тъкмо навреме за пресконференцията на Туистед систър.

Фадо

Тук стана малко като справочник, но какво пък.
Вчера най-накрая се наканих да гледам "Фадо" на Карлос Саура. Първо, защото много обичам фадо, после, защото още нищо не съм гледала на Саура и накрая, защото престават да го дават в Дом на киното, а човекът, който пуска там титрите, склони да дойде само заради мен и още една негова позната да ни ги пусне - иначе последните прожекции на филма са били без титри. 
Това познатите и приятелите са си плюс в някои ситуации :)
Филмът е почти изцяло музикален, но е доста приятно да знаеш за какво пеят.
Докато слушах португалския, си мислех колко ли им е трудно на финландците да го говорят този език, след като не правят никаква разлика между шипящите съгласни - с, ж, з, ч, ш, щ - за тях си е все едно и също.
Аз просто много харесвам фадо и филмът страшно ми хареса, целият пронизан от една гама в оранжево, жълто и червено, както винаги съм си представяла в главата си цветовете на тази музика. Как ми се ходи в Португалия :) Не знам дали би харесал толкова на хора, неизкушени от фадо-то, но сама по себе си лентата е стилна и има някаква красота, като картина на художник. Това е нещо като трейлър към филма, слагам го заради цветовете:



В началото започна с фрагмент от празника на Св. Хуан (ако правилно си спомням) на островите Зелени нос. Ритъм, създаван единствено от барабани (перкусии, защото не съм сигурна за точното име на използваните инструменти), който е буквално омагьосващ. Разбираш какво се крие, каква е магичната сила на африканските и индиански племенни танци, където липсата на музика в пълния смисъл на думата винаги ме е озадачавала. Силата на ритъма, властта на ритъма над телата и оттам - над душите. Защо хората днес вече не танцуват, не танцуват така?
Трябва да гледам "Танго" и Кармен", най-малкото.

Тази песен много ми хареса, знам, че обикновено не са много удачни тези линквания към ютюб, но това изпълнение е наистина разкошно, Мариза има невероятен глас и емоция, а тук е в съчетание с гласа на Мигел Поведа:

Сняг

Но не по Орхан Памук. И по-добре.

Новата година посрещнах доста по-добре от очакваното, с танци до зори, а вчера, първия ден от новата година, заваля сняг. Толкова е хубаво, че изобщо не искам да се замислям за всички затруднения, които причинява снегът по улиците. Важното е, че така трябва. Да вали много сняг, защото е януари. Защото такива спомени имам от детството си и такива спомени имат приказките - за поля, заспали под дебелата снежна покривка и само някоя питка-самодейка прекосява белите пространства. Детството ми е здравата канава, върху която после бродирам и развалям сто неща и когато има някакви драстични промени, те не могат да не се отразят. Миналата година бях като болна - не падна и снежинка и се оказа, че напролет бях уморена, изтощена и нервна. Белите снежни преспи изтриват за известно време мръсотията и неуредиците. Приспиват тревогите и нервността. Обещават спокойствие и топлина. Надживяване на времето. Вечност на върха на замръзнало клонче. Къщи-иглу, чиито стени струят с магическа бяла светлина. Безкрайна тишина за музика. Бесен снеговалеж за танц. Птичи стъпки за думи и котешки стъпки за ноти по линиите на навяванията от ветровете. Парче пространство и време, в което да се мушнеш на топло, като под юргана и да си на сигурно място. И още, и още... само на върха на една игла. Никак не обичам да ми е студено, никак. Но зимата трябва да има сняг, много сняг, на преспи, да вали световъртежно и да превръща огромния свят в познаваемото, близко, малко пространство наоколо.
И Дара беснее като луда из снега. Дано до петък не се стопи, защото ми се иска да я разходя из Борисовата. Това е може би любимото ми място в цяла София и точно снежната градина има за мен някаква дълбока сантименталност. Когато чета стихотворението на Валери Петров "Така веднъж във снежната алея...", си представям, че се случва точно там. А преди много години, когато още не познавах добре града и се бях влюбила силно и безнадеждно, получих една разходка от Плиска до Орлов мост сред заснежената градина. Оттогава винаги, когато я погледна, сърцето ми си спомня нещо и се чувствам много добре. Като добавим и детските ми спомени за огромния сняг в Самоков, се получава една омайваща смес.

Навън е тихо, снегът вали на дребно, но за сметка на това - силно, снегът хрущи с най-неподражаемия звук, понякога преспите са над коленете, дърветата са изписани, детайлите са скрити,  гледам гладките повърхности навалял сняг и едновременно ми е жал да стъпя и да наруша съвършенството им и в същото време ми се иска да се хвърля през глава... Вечерта е лилаво-синя.  Сещам се за разкази на Радичков. 
Хиляди неща в главата ми.
Зима.

Валери Петров

Така веднъж във снежната алея
видях следи: "той" бе минал с "нея".
Аз тръгнах по следите и узнах
какво се бе развило между тях:
как тук над нея той бе тръснал клона,
как там си бе изула тя шушона,
за да изтърси влезлия й сняг,
и как я бе придържал той, и как,
използвайки таз полуизмама,
стояли бяха дълго време двама,
трептящи от любов, един до друг,
в гората без движение и звук
освен почукванетто на кълвача.
И продължавайки след тях да крача,
представих си аз нежната игра
на двамата във снежната гора
и видях как на дългата й клепка
звездата на една снежинка трепка
и как разтапя топлият й дъх
скрежеца върху мекичкия мъх
на шала му. А той не е кротувал
а той, разбира се, я е целувал,
мошеникът с мошеник, виж го ти!
Вървях и се ядосвах аз почти
и още с тая ревност във гърдите
в миг гледам: отделиха се следите
и без да спрат, на първия завой,
тя тръгна вляво, а във дясно - той.
Какво бе станало? Нима раздяла?
Озадачен, сред тишината бяла
с ръце в джобовете си аз стоях.
И изведнъж засмях се с тъжен смях:
наистина те бяха тук вървели
на таз алея в белите тунели,
но не в прегръдка, както мислех аз,
а поотделно, с разлика от час,
и не любовна двойка бяха, значи,
а двойка най-случайни минувачи,
един за друг незнаещи дори.
Как тъжни са тез букови гори!
И аз стоях, обзет от болка тиха
по всички тез неща, които биха
могли да бъдат, но - уви! - не са
подобно тази среща във леса...

***

Змеев писа нещо за виртуалните условности. Ето сега ми се е прищяло да публикувам пост, който е изключително условен и от типа "Това сега за какво го пиша, след като не интересува никого". О, вечно съмняващата се душа, защо не си остана в Романтизма...
(Тематично някак си - есенно, а и нали в блога се разказва.)

***
Разказвай тихичко.

Долитат ми листа от някой лес помръкнал
в нечакани милувки на невярна есен;
заспиват вечерните сенки с тъмна песен -
не виждам никого, а чувам стъпки...
                                       Някой е замръкнал...

Налита тъмен дух - нявярно наскоро прехвръкнал
под някой лес, погубен от милувките на златна есен;
загиват вечерните сенки с тъмна песен, -
не виждам никого, а чувам стъпки...
                                       Някой е замръкнал...
Тихо ми разказвай.

Трифон Кунев

Есента нахълта с трясък от ясно слънчево небе

За кой ли път си казвам да не взимам обезмаслени продукти и пак. 0.2% сирене за мазане - леле, колко е гадно! Планът беше да хапна нещо, преди да легна да поспя, защото тази нощ премина в преводи, но това не се яде.
И Кока-кола лайт ми е гадна. Изобщо здравословните или "по-здравословни" храни и напитки в болшинството си са лишени от вкусен вкус и кънтят на кухо в диапазона на луковиците на езика, или вкусът е някакъв друг, привнесен и абсолютно неадекватен.
Чудя се какви вкусове усещат котките. Черната е на хапчета заради гастрит и въпреки че успявам да я излъжа с едното лекарство, Алмагел не приема. Насилствените методи са безрезултатни, освен ако не се намира наоколо някой, тренират от камикадзета или от будистки монаси. А смесен с храна не го докосва. Излишно е да споменавам, че другата котка, нейна плът и кръв, дебела три пъти повече, го омете, да не ходи зян, не друго.
След като споделящите домовете ни животни са толкова различни в светоусещането си от нас, къде сме тръгнали да пращаме в космоса капсули...
Вчера за пръв път писах Letter of Resignation. Де ли ще ми останат сили да спретна лаконичен пост по психологическата страна на нещата.

Я, навън е есен!


Ако в чая въздъхнат горчиви треви
И потръпне червената риза на клена,
Иде време за горест, иде мраз несъмнено,
А сърцето на лятото още кърви.


Дайк написа:
Подготвям се за зимата,
запомняйки ръждата
на клоните…
и как ниско пада слънцето
въобразило си, че е вечно.
Слагам сняг
за да има пъртина
в дълбоките думи...
и за всеки случай
една ябълка в джоба.


Аз отбелязах:
Тънките кожички на смокините
са посинели в стремежа да удържат
пиршеството на плътта им огнена -
златни искри в сърцето на рубини.

И само едно мръдване на рамо,
помахване на жълто листо,
застинал извън времето въздух -
глътка, жилка зелена в мрамор

дребнотии такива бележат
захладняването на чувствата,
изслетляването на сетивата,
авангарда на валежите.
...

Лудетини

Моля най-учтиво текстът по-долу да не се чете. Не устоях на изкушението, на което е подложен всеки пишман драскач, нещото някъде да се публикува! Но моля, поне да не се чете. Благодаря.

Тази зима ще ме загроби. Още сега го усещам във взъдуха. Нещо ми стана криво и... диво. Малко нощни разговори и ето какво се получава ;) за около пет минути в един посред нощ...
Да ви предложа чай от самовара и сладко от боровинки?
Или предпочитате едно мартини с две зелени маслинки?

Ах...


не може ли тоя монитор така да не свети
все едно ми завира в очите горящи конфети!
Ах...
ах, как ми се иска по мутрата някой да фрасна,
поне за минутка да се почувствам прекрасно;
но явно не мога, седя си, пропит от тъгата,
която е облак дъжовен, ръмящ над главата ми
и стихове даже не мога да пиша, каква орисия,
ах, да знаех тайкуондо, тогава да видите вие.
На двора пролайва разсънено куче
а тоя монитор блести ми и аз се научих
как нощите черни, катранени да превръщам
в сияни и бели, като над руска къща
в която над печката спи котарака,
ври самоварът, а до прозореца някой те чака,
докато ти из далечния запад или из Урала
караш весело с ватенка топла два самосвала
и изпълняваш предсрочно заветната петилетка.
Не мога да фрасвам, затуй взимам си плетката
и вместо силата груба, минавам на вербализация
"простак със простака" е извор на мотивация!

Ах...
каква нощ теменужена. Хърка кучето свито
на кравайче във ъгъла. Млък! го замерям със ситото!
(защото тази сутрин от много ъкъл си ритнах кросното,
а нощвите с коритото тръгнаха през просото,
скоба във скобата, тази рима е простовата,
но дип, не придирай, да не стане бела. Та...)
събуди се кучето, ще го нахраня с бисквити,
а после заспиваме двамата гушнати, на кравайчета свити.

Това е под специален лейбъл "Лудостта на двата папагала, в лодката, без да броим кучето и тримата танкисти".

Дъжд

И просто нямам какво да кажа. Може ли този Юрий Шевчук да пее така? Лягам и умирам и толкова.



Дождь, звонкой пеленой наполнил небо майский дождь.
Гром, прогремел по крышам, распугал всех кошек гром.
Я открыл окно, и веселый ветер разметал все на столе -
Глупые стихи, что писал я в душной и унылой пустоте.

Грянул майский гром, и веселье бурною пьянящею волной
Окатило. Эй, вставай-ка и попрыгай вслед за мной.
Выходи во двор, и по лужам бегай хоть до самого утра.
Посмотри, как носится смешная и святая детвора.

Капли на лице - это просто дождь, а может плачу это я.
Дождь очистил все, и душа, захлюпав, вдруг размокла у меня.
Потекла ручьем прочь из дома к солнечным некошеным лугам.
Превратившись в пар, с ветром полетела к неизведанным мирам.

И представил я: город наводнился вдруг веселыми людьми.
Вышли все под дождь, хором что-то пели и плясали, черт возьми.
Позабыв про стыд и опасность после с осложненьем заболеть,
Люди под дождем, как салют, встречали гром - весенний первый гром.

Литературно

* Търсих снощи разказ на О.Хенри (според Amber) и така и не намерих. Явно след Валънтайн и Стайнбек ще изчитам целия О.Хенри. Колко са 600 разказа, а и Проектът Гутенберг любезно е предоставил в Мрежата доста материал.

* Като се каже "Тигър" и се сещам за:
Tyger Tyger, burning bright,
In the forests of the night;
What immortal hand or eye,
Could frame thy fearful symmetry?

In what distant deeps or skies.
Burnt the fire of thine eyes?
On what wings dare he aspire?
What the hand, dare seize the fire?

And what shoulder, & what art,
Could twist the sinews of thy heart?
And when thy heart began to beat,
What dread hand? & what dread feet?

What the hammer? what the chain,
In what furnace was thy brain?
What the anvil? what dread grasp,
Dare its deadly terrors clasp!

When the stars threw down their spears
And water'd heaven with their tears:
Did he smile his work to see?
Did he who made the Lamb make thee?

Tyger Tyger burning bright,
In the forests of the night:
What immortal hand or eye,
Dare frame thy fearful symmetry?

Има намнайсе превода на този разкош на Блейк, но аз харесвам най-много този на Спас Николов (започва "Тигре, тигре, жива жар,/ лумнал полунощен звяр"). Не мога да го намеря целия в интернет, а и аз съм много зле с английската поезия. Трябва да отдам дължимото на Адриан, че ме заинтригува с По и Блейк (най-малкото).

*Преди малко какво стана дума за фара на Кранево с колежки, и се сетих за невъобразимо тъжното стихотворение на любимия ми Превер (пределната кратка форма):

Le gardien du phare aime trop les oiseaux

Des oiseaux par milliers volent vers les feux
Par milliers ils tombent par milliers ils se cognent
Par milliers aveuglés par milliers assommés
Par milliers ils meurent

Le gardien ne peut supporter des choses pareilles
Les oiseaux il les aime trop
Alors il dit Tant pis je m'en fous !

Et il éteint tout

Au loin un cargo fait naufrage
Un cargo venant des îles
Un cargo chargé d'oiseaux
Des milliers d'oiseaux des îles
Des milliers d'oiseaux noyés.

В превод на Веселин Ханчев:

Фаропазачът много обича птиците

Хиляди птици летят към лъчите на фара,
хиляди птици се блъскат в стъклата на фара,
хиляди птици лежат ослепени, пребити,
хиляди птици умират.
Фаропазачът не може това да понася.
Фаропазачът обича морските птици.
Фаропазачът казва: По дявола! Нека!
И светлините на фара той загасява.
А сред морето потъва някакъв кораб.
Някакъв кораб, идващ от някакъв остров.
Кораб потъва, цял натоварен със птици.
Хиляди птици, хиляди островни птици,
хиляди, хиляди мъртви, удавени птици.

Някой ден ще преведа любимите си френски стихотворения както ми се иска.

Средата на лятото

По темата от известно време.

Средата на лятото
На моето поколение

Зелен пелин. Полюшнати ракити.
Призивен писък на тревожно ято.
И саз, размахал острите си пики.

О, август, август!
Средата на лятото.

Люлей равнецът облачета бели.
Жужат жетварки и дъхти земята.
И лятото е сякаш без предели -
зелено и горещо.
                            Необятно.

Събуждат те върбите с вик на чапла,
приспиват те щурците нежни в здрача.
Нощта едва нахлупи звездна шапка,
денят в зенита вече се изкачва.

Безкраен ден...
                            Дорде съзреш внезапно,
че в утринта за път се сбира ятото.
И пак ти става безпощадно ясно:
преваля - неживяно още - лятото.

Жълтеят необходени лъките,
отлитат птици и заглъхват песни.
Наместо щъркел - гледай по реките
пристигат с кряък патиците есенни.

Така и ти -
                            достигнал до средата,
усещаш как по-кратък става пътя
и някой друг с мелодия позната
наместо теб в пелините пристъпя.

Какво ще сториш?
                            Люшкат се ракити,
с призивен вик отлита бяло ято
и саз размахва острите си пики...

О, август, август!
Средата на лятото.

Владимир Голев


Не съм писала от... много време.

Георги и така нататък

Попаднах на една народна балада и смятам да я постна тук, колкото и да е дълга, за сметка на това ще съкратя приложените размисли и страсти. Така, телеграфно: много гледни точки има, но тази по-долу стилизирано илюстрира максимално близко моята. Идеалната ситуация, когато Гьорги не само нощем се бие с дзерове, ами и денем носи жена си на ръце, не съществува. Обратната не е за изхвърляне, но ако една жена си пада по биещ се със змейове мъж, няма как... Та браво на нея, че като е възникнал проблем във връзката, не си замълчала. И браво на него, че е направил всичко възможно да оправи нещата и да я задържи. Да се обичат младите!

Болен Георги и жена му

(Българска народна поезия и проза в седем тома. Том ІV: Народни балади)

Болен Гьорги болен лежи,
болен лежи девет годин -
ни умира, ни оздравя.
Гьоргьовица млада булка,
тя на Гьорги проговаря:
- Ей та тебе, болен Гьорги,
що ми лежиш девет годин,
ни умираш, ни оздравяш,
ни на мене прошка даваш,
прошка даваш да са жена;
омръзна ми, додея ми -
дене лежиш на постеля,
ноще одиш по планини,
та са бийеш със змейове!
Омръзна ми, додея ми
да ти връзвам девет рани,
девет рани куршумени,
десетата мъждрачова!
Изпогнои девет тръби,
девет тръби бяло платно,
десетята копринено
изпогнои девет плъсти,
девет баслам юргане -
дососа ми, додея ми,
искам прошка да са жена!
А Гьорги й отговаря:
- Ей та тебе, млада булко,
проста бъди, ожени са,
ако найдеш друго либе
по-юначно освен мене!
Тя отиде във чаршия,
ареса си друго либе,
доведе го при млад Гьорги
и на Гьорги проговаря:
- Това либе ще си зема!
Отговаря болен Гьорги
- Ей та тебе, Гьоргьовице,
я си увляз във мазите,
та наточи чаша вино,
що си бере девет оки,
и си ела тук при назе!
Га отиде Гьоргьовица,
та наточи чаша вино,
що си бере девет оки,
па се качи право при тях
Проговаря болен Гьорги:
- Кой изпийе таа чаша,
таа чаша руйно вино,
той ще вземе Гьоргьовица!
Па покани добар юнак,
подава му чаша вино -
подигна я добар юнак,
но не можа я изпийе.
Подигна я болен Гьорги,
та я изпи в един сулук,
па си дума на юнака:
- Не мож зема Гьоргьовица!
Па забожда кама в земя
девет педи на дълбоко,
па на юнак проговаря:
Ако можеш я измъкна,
и то да йе с енна ръка,
ще си земеш Гьоргьовица!
Помъчи са добар юнак
и не можа я извади -
измъкна я болен Гьорги
с енно пръсте от земята.
И пак оста Гьоргьовица
да си гледа болен Гьорги.

Копривщица, Пирдопско (СбНУ 46, № 9).

Юни

Както винаги юни изтича, докато се озърна. Месеци наред преминават в неговото очакване и после, когато дойде, вече е свършил. Профучава като влак-стрела най-дългият ден в годината, натоварен отново с моето очакване - внимателно следя четирите знакови дни - на равноденствията и на слънцестоенията. Свива ми се сърцето, когато денят започне да намалява, и ме заболява, когато започне да става по-малък от деня. Отдъхвам си с радост, когато отново се изравнят и никак не ми се иска да идва най-дългият ден. А той идва, отминава и на мен ми остава да се утешавам с дните преди 22 септември.

Но юни винаги развива шеметни скорости. Докато се озърна, вече ми маха за "чао". Освен това това лято за пръв път съм напълно закотвена в София. И пак ми се ходи в Прага - умирам да отида. И ми е едно криво, защото се сещам за хубавите неща, които правехме миналото лято с миналото ми гадже. И този уикенд се шмугнах в Бургас. Разбира се, точно преди да тръгна, се изсипа едно кило работа. Но не се огънах, а освен това ми харесва. И след като събота с/у неделя не мигнах, в неделя пък не излязох от водата. Там си ми е толкова добре.

А сега е юли. Разхождам кучето посред нощите и си мисля - ето, цяла зима оцелявах, защото не пусках нишката на представата - да ходя само по една рокля с презрамки, без връхни дрехи, дори през нощта - ето, стана. Ако не си ги напомням тези неща, и те ще изтекат като юни.

Има една картина - безбрежието на жълтите пясъци - дюни и зеленикава суха растителност. Прегорели до бяло, крехки черупки на охлювчета. Петопръсти грапави смокини, тъмнозелени петна сред избеляващите цветове. Неразумно разхищение на синьото в небето, изтъняло към хоризонта. Море, което не подлежи на описание. Кафявите гърбове на скали в далечината, изпращащи самодоволното послание "Изобщо не можеш да си представиш колко пусто и готино е тук". Зелените кореми на водораслови плитки, смаляващи се под слънцето свидетелства за бурната младост на някоя и друга буря. Разрошени от вятъра гларусови глави, чието око любопитно и дръзко те гледа от минимално разстояние и след като прецени, че няма какво да "пуснеш", се отдалечават с достойно шляпане или плющящ полет. Два-три фини силуета на малки чайки, ориентировъчни точки за плоскостта на вятъра. И после тягостната жега на двора на завет, преди да излезе вечерният вятър. Крясъците на прибиращите се гларуси, които присвиват сърцето с осезаемо чувство за сладка самота. Прашния дъх на чимширите някъде отвъд гледната точка. Масата с мушамената покривка. Кучето, което си е намерило някакъв по-хладен бетонен под и се прави на килимче. Босите крака и залепналите песъчинки, някаква асма-ентусиаст, и здрач до невъзможност. Останалото предстои да се дорисува.

Някой ден искам да вляза в тази картина за повече от няколкото дни, когато я обитавам. Знае ли човек...

Съвсем честно, ходи ми се даже из някоя планина. На мен, да, точно на мен. С плащещия ме плътен мрак и странните звуци, със сладката студена вода, с камъните и зеленото, с хора, които я обичат така, както аз - морето, и нямам против и да изпитват към мен особеното снизхожение, с което планинските хора гледат на тези, дето не ги разбираме тия работи. :)Долу нямаше светулки тази вечер и ми стана мъчно. Ще ми се да ида, заради щурците, които се напъват цяла нощ да надвият шума на реката под прозорците на този мой висок панелен блок. Някак си искам нещата да са си на мястото. Ходи ми се, ама няма.

И много си падам по слънчогледи.


Юни (Найден Вълчев)

Такива сме си ние с месец юни -
обичаме в ливадите да спим.
Вали ни звезден дъжд и помежду ни
щурче свирука вечния си химн.

Огнището от гъбите дотлява.
Утихва слънчогледовият склон
и черно-чер до треснатия явор
пръхти и хрупа дядовият кон.

Подлагам си седлото му и лягам,
оставям даже малко място, но...
но юни за възглавница си слага
купа от детелиново сено.

И спим като откоси на земята.
И аз сънувам: летен ден. Момче.
Варосано селце. Река. Реката
от изгрева към залеза тече.

Затворено

Защото наистина за момента не смогвам с времето...

Като от прозореца на стара бозаджийница
където продават толумбички и маслени пасти
лист амбалажна хартия -
"Затворено"
и отдолу минал шегаджията -
"до второ пришествие".
Един вид, до ново зареждане.
Има какво да се сложи на витрината
и
затова лепвам вечното
"Затворено. Връщам се след 15 минути."
Ако на някого липсвам -
любезно -
нали? -
от моя страна
да насроча второто пришествие за след 15 минути ;)

Приветствам пролетните ветрове

... които над земята ни минават...
Последният ден на февруари се ухили със слънчеви зъби, след като вчера вилня цял ден с някакво подобие на сняг. От което сега няма и следа, улиците са сухи, градинките не са кални...
Та думата ми беше за ветровете. Вятърът, моят приятел. Сигурно защото още не съм ходила на север, сред ледената пустиня, или на юг, сред пясъчната, където ветровете, озлобени от липсата на зелени клони, сред които да се люлеят, и на златни жита, в които да шумолят, се вихрят смъртоносно.
Трудно се показва вятър - нали не може да се нарисува :) Но да опитам:
със слово :

Пролетен вятър (Н. Фурнаджиев)

Моя майко и моя кръщелнице,
полудяла и огнена пролет,
дето весело биеш в кепенците
и лудуваш над влажните клони!

Аз съм луд и аз язда през нивите
и по сивите улици тичам,
и разправям на моите биволи
колко нежна любов ги обичам.

А танцуват запалени къщите
от безспирния бяг на земята,
ний със всяко дръвче се прегръщаме
и лудуваме с лудия вятър.

Падат, стават и хора, и улици,
и дървета, и гробища черни
от безкрайните смели приумици
на вечерния ветър неверен.

Моя майко и моя кръщелнице -
полудяла и огнена пролет,
дето весело биеш в кепенците
и лудуваш над влажните клони.

с картина (Зеленият шум, А. Рилов)
(Много обичам тази картина, вятърът - топъл - направо духа от нея)

с музика и стих (Паша Христова)

Повей, повей, скитнико ветре,
и всяка болка в нас
с обич разпилей