Един пролетен ден по шосето

Не точно по шосето, но някъде там.

Неделя. Не обичам неделите точно от времето, когато неделите означаваха край на хубавото време и подготовка за училищния понеделник, задължителното минаване през банята и шампоанът, който люти в очите, неприятни дебели хавлиени халати, къщата се изпълва с пара, като някоя клаустрофобична баня, неповторимите сигнали на "Всяка неделя", Пинко го няма, защото Събеседникът по желание се е разприказвал прекалено много, досадна вечеря, времето е притиснато между две филии, никаква свобода и козирката на седмицата не ти дава да видиш небето.

Оттогава шампоаните ми не лютят, банята мирише неземно хубаво, хавлиите ми са големи, леки и меки кърпи, телевизията е с ограничителна заповед и поне по отношение на работата ми няма никакво значение дали е понеделник или сряда. Или събота, драги братя Стругацки. Но онова отвратително чувство успява все пак да се промъкне.

И аз се боря с него по всякакви начини.

Шефа на 'орото или Лорд ъф дъ денс (пак)

Със задна дата, но нещо напоследък не ми се пише...
На 9 юни след три концерта в столицата приключи третото гостуване на спектакъла Лорд Ъф Дъ Денс (Lord Of The Dance) у нас, преминал този път още през Варна, Бургас и Пловдив.

За трети пореден път залите са препълнени, билетите – разпродадени дълго преди изявите, самите дати – увеличавани поради голямото търсене. И за трети пореден път се убеждаваме, че шоуто на Майкъл Флетли не е шоуто с Майкъл Флетли.

Къде ми са детските книжки...

Във фацебуцето направиха една група за "ДеЦките по Първа" - това е една от много малкото групи, в които се "джойнвам", и до сега не съм била активна в друга. Голям кеф, изрових(ме) почти всички детски филмчета, които си спомням, не мога да намеря само "Водното паяче" и "Зоопарк от пластилин".

Честно, ако намеря тези филмчета на някакъв носител с добро качество, съм готова да си дам цялата музикална колекция!

Покрай тях, разбира се, се заредиха спомените. Дъга, Мурзилка, Чуден свят. Комплектите с паста, четка, дъвка и чашка "Мечо" и "Снежанка" (помните ли?) Билетчето по 6 ст. Скаридите във фунийка от вестник, които продаваха на улицата. Захарният памук и вафлените фунийки, пълни с един много пухкав и лек, сладък крем (продаваха ги и по плажа, майка не ми даваше да ги купувам, защото ги продаваха цигани). Въртележките. Игрите на ластик, въже, държави, дама, ръбчета. 7 без 10 по радиото, кукуригууууууууу...
Когато снощи се присъединих към групата, имаше около 1000 души, сега са почти 4000.
Помните ли, например, че тогава думичката "чест", например, имаше смисъл, например? ;)
Представяте ли си сега, пак например, детско, в което да става дума за нея? Сега има егоизъм, гордост, его, интереси, зрелище, екшън, сарказъм, ирония, мълниеносен хумор (не че е лошо), но и със свещ да търсиш, нищо няма да намериш, което да носи нюанс на саможертва, подвиг, добро дело, чест и достойнство. Я да дойде някой да се опита да ме убеди, че няма нужда от това!

Затова се радвам, че позахаросани, с малко повече лустро и ореола на отминалото детство, спомените ни са живи, до колкото виждам - в чудесно здраве и въпреки опитите всичко минало и старо да се направи на пух и прах, като Мавзолея, да се изтрие и заличи, те нямат намерение да се дават. И това е едно от много малкото неща напоследък, които ми дават надежда.

Фейсбук послужи за нещо хубаво :)

National Geographic's International Photography Contest 2009

Curious gulls on Sanibel Island, Florida. Meet my friend, "Gull-i-Bel"!!! (Photo and caption by Richard Rush)

Текстът под снимките е писан от съответните фотографи.

Разни прекрасности от Нешънъл Джиографик, както винаги.
The Big Picture са подбрали 25 чудеса, а в страничката на Viewer's Choice competition на сайта Нешънъл може да се гласува за определен брой страхотни снимки. Аз си правя една оскъдна селекция, за радост на окото. Мога да сложа само тези от The Bih Picture, но в селекцията на Нешънъл има невероятни неща, особено в Nature и Places.

An example of photo luminescence in coral in West Papua (Photo and caption by Stephen Martin)


I took this picture on a sunny fall afternoon on a prairie near Chicago, Illinois. To improve the color saturation, I blocked the sunlight with my body. The blue background came straight from the camera. The image was not altered with any editor. (Photo and caption by Richard Susanto)


My grandfather was born and raised on our New Zealand farm. He and my grandmother were married nearly 60 years. Preparing for a photo in the barley, my grandmother lovingly reached up to adjust his hat. This was his last harvest. (Photo and caption by Gemma Collier)



A young orangutan swings from tree to tree in Tanjung Puting National Park in Indonesian Borneo. (Photo and caption by Sean Crane)


This is one view of many dunes found in Jordan. Two steps forward and one step back made for a challenging ascent. (Photo and caption by Andrew Cwiklewich)

Киномания: Нещата от живота и Празничен обяд

Два съвсем различни филма. Единият заснет преди много години, другият - съвсем наскоро.

Сигурно сте гледали "Нещата от живота". Аз имам спомен за него от ранна възраст, давали са го по телевизията. Докато го превеждах, си мислех колко различна е атмосферата на филмите от "онова време". Прибавяме и "европейско кино"...
Трудно е да кажа нещо за "Нещата от живота", което да не е било писано или казвано. Филм, който върви леко и неусетно, докато всъщност се случват големи и сериозни неща, обаче - както често става в живота - идват и си отиват, забелязани и оставили следи само у тези, които са засегнали най-пряко. Животът си тече, необезпокояван от прекъснатите или разбъркани съдби, от дребните случайности и малшанс...
Онзи чудесен начин на заснемане, онзи типичен звук, онзи начин на игра... Онези Мишел Пиколи и Роми Шнайдер...

"Празничен обяд" (не съм научила италиански, но понякога се налага да помагаме през английски, с консултации с колеги с италиански и познанията ми по френски) е също европейско кино. Ново, без онази претенция за "арт". Като интересен разказ, който не можеш да оставиш, започнеш ли го веднъж. В който има една обикновена история, но разказана така, че те "хваща". В който може дори да няма история в същинския смисъл, в динамичния смисъл на думата, но има нещо...
Старите дами в чудесни роли. Гледах го и накрая просто бях много доволна, че го гледах. Защо не хвърлите едно око?


Ето, за филми не мога да пиша, не се и опитвам да спретна нещо като ревю. Но нали ме сърбят пръстите да си напиша мнението, било то по този разпокъсан начин...

Родолфо Медерос

Много неща могат да се напишат за Родолфо Медерос. Че е може би най-известният жив бандонеонист в света, легенда на аржентинското танго. Че е номиниран три пъти за Грами, че е свирил с такива имена като Освалдо Пулиезе и Астор Пиацола... Това са все неща, които могат да се прочетат навсякъде и от всекиго.

А един концерт е различен навсякъде и не може да се види от всекиго - за съжаление, както разбраха тези, които искаха да си купят билети през последните дни, но нямаха възможност. Родолфо Медерос в България - концертът бе разпродаден изцяло.

Културата на тангото постепенно и все по-широко навлиза у нас - и се приема изключително добре. Свидетелства за това са все по-честите концерти на танго изпълнители, богатата програма с филми, най-вече по кинофестивалите, уроците и милонгите, организирани от танго клубовете. Именно танго клуб - Тангерин - организира заедно с Джаzz + снощния концерт, който бе и последен от турнето на прочутия бандонеонист.
Преди концертът - дни преди това, бяха прожектирани два филма за Медерос. Единият - "Последният бандонеон", е с превод от моя милост, кхъ-кхъ. Правих го за миналата Киномания, едва ли са взели друг да го преведе за тази прожекция

Всичко започна с "Nunca tuvo novio", преди другите двама от триото - Армандо де ла Вега (китара) и Серхио Ривас (контрабас), да се присъединят към Родолфо Медерос на сцената за "Don Goyo". Под приглушената синкава светлина на прожекторите от трите инструмента се надигаше чистата душа на тангото, а сърцето й въздишаше с гласа на бандонеона.
Кристален звук в зала "България", изпълнена до краен предел с хора, които много по-добре от специално проектирания интериор осъществяваха изумителната акустика - всеки тон намираше своя точен резонанс у някого, всяка музикална фраза се разчиташе в най-истинския си смисъл от някого в залата.



Родолфо Медерос разказваше истории. На глас - за да представи композициите, музикантите или самото танго. И на бандонеон - истории за всичко на света, уникални като аржентинското танго и универсални като музиката.
Идентичността на танго културата, на аржентинската култура, на културите, съхраняващи се в заливащата еднаквост на морето на глобализацията - и за това разказаха Медерос и бандонеонът. Не случайно от тази година тангото е в списъка на ЮНЕСКО за Световното наследство - видях съхранената, жива красота на неговата вселена.

Прозвучаха както широкопопулярни танга - "El Choclo", "Palomita Blanca", "Sur", "La Cumparsita"; така и не толкова известни композиции. Наталия Гамес и Габриел Анхио танцуваха на някои от композициите и както винаги правят майсторите тангероси - приковаха вниманието на публиката.
Тя дълго не искаше да пусне музикантите да си идат и получи своя бис - "Milonga de mis amores" и "Adios Nonino" на Астор Пиацола, което се превърна в последната перла от короната на вечерта. Бандоненонът прохриптяваше в характерните за Пиацола въздъхвания - няма как да сбъркаш негова композиция, сякаш инструментът оживява - такова изтъркано клише, но толкова вярно - и изричаше своите думи за сбогом.
Последният танц - на "Milonga de mis amores" - като лунен лъч, проблеснал за кратко в строгата си грациозна чувственост. И отново аплодисменти, и финал.
И някак няма какво повече да кажеш.

Киномания - Шери и Момчетата

Днес гледах първия си филм от Киномания - на голям екран - "Момчетата се връщат" и го препоръчвам. Клайв Оуен играе разкошно, историята е простичка, но въздействаща, има чудесни пейзажи и филмът е много добре заснет - поне по моя вкус. Човешка история за пораснали и непораснали момчета :)

"Шери", от друга страна, като се абстрахираме от моя превод, който ми се иска да имах повече време да работя и да стане достоен за филма, не съм гледала на голям екран, но съм сигурна, че ще въздейства още повече там, отколкото на лошото качество миниатюрно прозорче на BSPlayer-а ми. Много фин филм, елегантен сам по себе си, в същото време зареден с достатъчна доза непукизъм, нахалство, ирония и осъзнаване на собствената си красота. Чудесен филм, не случайно действието се развива по време на Бел епок. Мишел Пфайфър, която отдавна не бях гледала в нова роля, е шеметна. Също много препоръчвам, дори повече от горния.
Не ми се иска да разказвам сюжети - има писано за филма на много места. Наистина е филм за съблазняването, за любовта и за едно различно време. Рупърт Френд също прави запомняща се роля. Най-забележителното е в начина, по който е поднесено всичко - намесата на разказвач зад кадър придава едно отдръпване, отдалечаване, сякаш четеш книга. Много интересен режисьорски подход.

Минаха ми през ръцете и две филмчета от детската Киномания - "Лунното мече" и "Мия и Мигу".
Мечето е много сладко, много красиво и детско филмче за деца, с 2-3 детски песнички, отново преведени не на 100% от възможностите ми, извинявам се :)

Мия е с интересна анимация, сюжет, ориентиран към отношенията деца-родители и хора-природа. Не ми е най-голям фаворит, но ако се случи да се гледа, не е загуба на време.

Щеше ми се да гледам Дон Жуан и Ш'ти, ама да видим като как ще се получат нещата.

Неделя сутрин

Имах странната представа, че в неделя сутрин в осем часа ще е подходящо време да се разходим по плажа и из Морската - времето хубаво, грее едно слънце, кой ли друг ще скочи толкова рано да се разхожда из града, супер.
Да, ама планът се оказа изцяло и изначално погрещен. Силно съм подценила двигателната сила на народонаселението над една определена възраст, което целокупно се бе запътило към плажа да се разхожда и диша йодни пари, най-вече предполагам пради липса на отворени толкова рано плод-зеленчук и хлебарници.
Всъщност, нищо лошо - възрастните хора в Морската сутрин са си дори много приятна гледка - чудесно е да види човек толкова енергични хора.
Проблемът се оказа друг - освен тях и редовните кучкари, които в Бургас са в пъти по-малко, отколкото в София (там сутрин само пред нашия блок има повече, отколкото срещнах днес за 2 часа, обхождайки почти 3/4 от плажа), имаше и изумително количество други хора. Малко излезли да тичат за здраве, малко рибари, други, които не тичат, а само се разхождат, седят или правят упражнения, учудващо много хора по алеята - почти колкото вечер.Групи пенсионери, които правеха разни неща или се изчакваха да се съберат, така и не разбрах за какво, едните сякаш почистваха плажа. И накрая - една тумба странни хора, които се бяха събрали в кръг и сякаш се молеха или нещо такова - като секта. За разлика от всички останали, те ми бяха неприятни. Има едни, които се събират край Парк Хотела и си припяват и правят упражнения, те са симпатични. Има единични, които - по време на вечерната ни разходка - седят на хавлии с йога-подобни пози, припяват мантри и правят странни движения. И те са симпатични. Но тези не ми бяха. Не мога да кажа конкретно защо, може да е от излъчването

Човек да не може да си намери място да седне!
Накрая се паркирахме малко след Евиния плаж, даже се полу-окъпахме. Водата е разкошна, но много силен вятър духа.
Есента си идва...

Но, за щастие, още има летни цветове :)
Въргаляме се в пясъка като невидели :)