Незабравено

В очакване на един удавник
автор: senkin

В очакване на едно обаждане
един удавник

разгръща интуитивна лунна логика
която предизвиква приливи
на най-коварното въображение
в окото на спиралното безсъние
светлинните урбанистични ребуси
планктон на тъмното движение
от хоризонт до хоризонт:
тревожността на органичната пулсация.

В очакване на едно обаждане
един удавник
си спомня и ще си спомни
синхронизиране на елементите на опита
когато щракне чудноватата машинка
в дванадесет и кукувичката е куку
когато заработят интегралите
на мое-твое и комплексните им отношения
когато вдъхновението и изчислението

съвпаднат:

той ще засънува
ръцете си и нейните ръце
ръце, които не са негови
и ще разбира и ще разбере
как течните туптящи живи линии
застиват кристалинно постоянни
около вътрешната абсолютна нула.

В очакване на един удавник
едно обаждане
е приплъзване по насрещна логика

и никой няма

да си пръсне
мозъка.

Les Miserables

Като стана дума за Сюзан Бойл, докато пишех ревюто, рових из YouTube и се прехласвах по изпълнения. Мюзикълът "Клетниците" на мен лично не ми беше познат, въпреки че форматът ми харесва. В България е крайно неизвестен и - може би - непопулярен, но си спомням много ясно, докато живеех във Франция, когато излезе "Парижката Света Богородица" и какъв фурор направи, не само там. Има невероятни компзиции и хората си знаят как да ги представят на сцена.
Та намерих оригиналното изпълнение и искам да го споделя, защото тази жена има невероятен глас (повече ми хареса от изпълнението на Илейн Пейдж, която иначе много харесвам). По-поразително е как играе, дори без да е всъщност в пиеса - това е нещо като концертно изпълнение. Просто на моменти влага в гласа си такава емоция, че може да те срази. Линкче и към смъртта на Фантин, която не е шедьовър някакъв, обаче същата тази емоция (помага и да знае човек какво става в романа ;) ) може да те разплаче. И мисля, че сега е моментът да прочета отново Клетниците. За Парижката Света Богородица просто нямам сили - емоционално. То и време няма, ама ще трябва да се намери :)

Къде ми са детските книжки...

Във фацебуцето направиха една група за "ДеЦките по Първа" - това е една от много малкото групи, в които се "джойнвам", и до сега не съм била активна в друга. Голям кеф, изрових(ме) почти всички детски филмчета, които си спомням, не мога да намеря само "Водното паяче" и "Зоопарк от пластилин".

Честно, ако намеря тези филмчета на някакъв носител с добро качество, съм готова да си дам цялата музикална колекция!

Покрай тях, разбира се, се заредиха спомените. Дъга, Мурзилка, Чуден свят. Комплектите с паста, четка, дъвка и чашка "Мечо" и "Снежанка" (помните ли?) Билетчето по 6 ст. Скаридите във фунийка от вестник, които продаваха на улицата. Захарният памук и вафлените фунийки, пълни с един много пухкав и лек, сладък крем (продаваха ги и по плажа, майка не ми даваше да ги купувам, защото ги продаваха цигани). Въртележките. Игрите на ластик, въже, държави, дама, ръбчета. 7 без 10 по радиото, кукуригууууууууу...
Когато снощи се присъединих към групата, имаше около 1000 души, сега са почти 4000.
Помните ли, например, че тогава думичката "чест", например, имаше смисъл, например? ;)
Представяте ли си сега, пак например, детско, в което да става дума за нея? Сега има егоизъм, гордост, его, интереси, зрелище, екшън, сарказъм, ирония, мълниеносен хумор (не че е лошо), но и със свещ да търсиш, нищо няма да намериш, което да носи нюанс на саможертва, подвиг, добро дело, чест и достойнство. Я да дойде някой да се опита да ме убеди, че няма нужда от това!

Затова се радвам, че позахаросани, с малко повече лустро и ореола на отминалото детство, спомените ни са живи, до колкото виждам - в чудесно здраве и въпреки опитите всичко минало и старо да се направи на пух и прах, като Мавзолея, да се изтрие и заличи, те нямат намерение да се дават. И това е едно от много малкото неща напоследък, които ми дават надежда.

Фейсбук послужи за нещо хубаво :)

Три места

Заговорихме се с Ан по тази тема и обещах да драсна нещо. Че тук станало като в пустиня, само липсват онези трънаци на кълбета да ги развява вятърът по пустите улици.

Темата изглежда една, но всъщност се дели на две съвсем отделни посоки. Защото това, което бих показала на чужденец в София, съвсем не е задължително това, което аз харесвам в града. Какво да се прави, такова е положението.
А какво, собствено, имам предвид :)

Налагало ми се е да показвам София на чужденци и оттогава до сега съм твърдо убедена, че в нея почти няма какво да се види. И направо си е срамота. В България като страна има достатъчно забележителности, че да се конкурира с която и да е друга държава, но столицата ни е друга работа. Това, между другото, се отнася за всички балкански столици. Изключение прави Истанбул, защото първо не е столица ;) и защото там определено има какво да се види. Вероятно заради вековете робство тук не са създадени такива паметници, по които туристите сега да идват и да ахкат. Ако се замислите, голяма част от нещата, които се разглеждат в европейските столици, датират от периоди, когато тук сме си нямали държава. Останата част е от античността, когато пък е нямало София :) Дори в Атина един ден стига за разглеждане на основното. Което, всъщност, е Акрополът.
Иначе - да, ако човек има повечко време и желание, може да си запълни и една седмица не само в Атина, но в който и да е град. Говоря обаче за отличаващите се, "must see" работи.

Та да се върна на София. Трите неща, които бих показала на чужденец в София, са:
- Задължително Боянската църква. Чужденците я оценяват много повече от нас, да ви кажа. Малко е мизерна обстановката, но историята й, съчетана с прекрасното място, на което се намира и гледката към града в подножието на планината, за мен са номер едно.

- Следващото нещо аз наричам "мини-тур с център храм-паметник "Александър Невски" - с криптата". Всяко едно от включените в него неша отнема по няколко минути и не бих могла да го откроя като отделен момент. Затова започваме от Невски. Добавяме непосредствено прилежащите в района - базиликата Св. София, вечният огън, бит-пазарът (който е много интересен за чужденците), разширяваме със Софийския университет, Народното събрание и паметника на Цар Освободител и приключваме с Руската църква и архитектурния комплекс "България", Двореца (евентуално при интересна изложба и вътрешността му като галерия), Народния театър и Раковска, спомената като Софийския Бродуей ;) (ако не го кажем, хората няма как да знаят). Ако решим да разширим още малко - не повече от 30-40 мин, - оттам правим лек отскок до Министерски съвет и президенството, да се нагледат хората на соц архитектура, статуята на Света София, задължително! ротондата Свети Георги (като не е зле да обясним на чужденците какво й е забележителното, но мисля, че отпред имаше информационна табела) и завършим с изправените една срещу друга синагога и джамия. И после водите хората на обяд :)

- На трето място бих сложила различни неща според натюрела на самия чужденец :) Може да е тегел Женски пазар/ Славейков, ако човекът иска да се потопи в атмосферата. Или НДК и кафе в ресторанта горе или в Мати'д заради гледката, ако човекът не иска да се потапя в атмосферата, а да се извиси :)

Наблягам, че не включвам музеите. Колкото и да са интересни, имаме си същите музеи, както и навсякъде другаде. Археологическият много си заслужава, наистина. Само че категорията "музеи" е особена работа - или на човек му се ходи, или не. За общия тип по света съществуват нещата като Лувъра или Националния кралски музей в Амстердам, където има от всичко накуп - в София не се сещам за нищо такова.

Та това са трите места. Не бих показвала на чужденец която и да е градинка или парк в София, освен ако не искам да умра от срам или да го уморя от скука. Зелени неподдържани площи, осеяни с продуктите на органичната химия под формата на полимери едва ли са нещо, с което да се гордеем. Борисова не предлага нищо вълнуващо или различно от който и да е обикновен парк в обикновен интересен град. По-добре да ги заведа на Витоша или Рила. В този ред на мисли и зоологическата ни градина не струва.

В личната ми класация обаче са други места. Тях няма как да покажеш на чужденец, освен ако не е за по-дълго време в града. Аз по принцип не харесвам София. За мен това е един измъчен град, измъчващ на свой ред жителите си. Пренаселен и непригоден почти за нищо в момента - нито за живеене, нито за транспорт, нито за достъп до администрация, нито за показване пред света. Различна инфраструктура му е майката, обаче - тц. Въпреки всичко, след години безразлично съвместно съществуване с нея, започнах да се привързвам към някои нейни места и страни. Предполагам най-вече заради годините, прекарани там, спомените, преживяванията с които сама си ги населявам. Както е обикновено, затова си я обичат и софиянци, заради детството си е нея.
Та трите неща, които ми харесват в нея:
- театрите. Това са ми любимите места, фактът, че са много, че са различни, че повечето са запазили полъх на нещо старо и прашно, което ми харесва, колкото и да е странно. И колкото и лоши неща да има. Не ми се разпростира точно тук за това, че е дълго.

- второ - уличките (някои) в Лозенец, около Орлов мост и между Гурко и Витошка в най-широк смисъл. Обичам да тръгна по Любен Каравелов и да си я извървя цялата. Да се отклонявам от Иван Асен по късите криви сокаци. Да се спусна от Смирненски по Елин Пелин покрай магнолиите и да вляза в парка. Тези улички ми показват какво е била София преди и защо родените тук я обичат. Показват ми града такъв, какъвто е в романите - повечето соц, но какво от това - които съм чела. Филмите, в които съм я гледала. Имат си лице и дух.

- Борисовата. Напомня ми на Морската :) А и през зимата е прекрасна. Има го същия този привкус, като от уличките. Натъжава ме леко, опитва се да прилича на гора и упорито го играе до край, като застаряваща актриса, която впряга цялото си умение, за да задържи образа на Жулиета. И почти винаги успява. Харесва ми снежната градина и веднага изникват в главата ми стихове - примерно на Валери Петров.

Ами това е. Още нещо, което ми харесва, са местата, които откривам, където мога да седна да пия кафе, потапяйки се в някакво златисто безвремие. Например "Вила Росиче" (благодаря на Бистра, че ми го показа), или 703, което открих съвсем наскоро, или "Вестибюл", което е изумително...
Още - хилавите лъчи на ниското слънце в късния зимен следобед над бул. Прага или Драган Цанков. Заради паветата. Получава се картина, за няколко минути, в която като в мозайка всички елементи са се напаснали и се чува едно ясно "щрак". Отключва се кутията. Интересно е как образи от преди години са се запечатали, пуснали са тъничките си пипала-нишки и са обвързали към тях усещания и настроения, та когато се докоснеш до някое, по веригата протича мигновен импулс и изплува цялото като безплътна холограма.
Ясно си спомням един кадър от "Нощем с белите коне" - тя е с поло, в сладкарница с големи стъклени прозорци, седят и пушат, навън е зимна София. Моментът не е спокоен, а тревожен, което елиминира чувството на безлика сладникавост и придава на кадъра острота. Секунда, но това чувство за мекота, уют, топлината, докато навън е студ, задушевността на цигарения дим, това завинаги се вгражда в моята представа за зимна София.
Или преди повече от десет години една разходка в снега на Борисова от Плиска до Орлов, късния следобед, преди снегът да почне да синее от вечерта. Завинаги остава вграден, заедно с прилежащите му чувства, с паното на зимната Борисова.
Или слънцето е ниско над хоризонта, Цариградско бучи зад дограмата на апартаментите в кооперациите край Плиска - онова широко строителство, с няколко нотки повече аристократизъм от панелките и няколко по-малко от старите сгради в центъра с високи тавани, но тесни прозорци. Парченце в мозайката ми за зимна София, този път без сняг. Същото е и за другите сезони. Мисля, че за всичко е виновна светлината. Харесват ми местата в София, където светлината става тяхна собствена и надтъкава тъканта на усещанията.

Така като гледам, ще трябва да пиша и за Бургас :)

Каква по-подходяща посока

...от сърцето на Слънцето? Хайде :)



И просто защото се сетих тази вечер, може за малко да амнистирам отношението си към Fat Old... по изключение новогодишно и за малко - дребните неща, които нямат никакво значение :)


Заради старите High Hopes

Почина Ерик Уулфсън

Eric Woolfson. Почивай в мир!


Silence and I ("Eye in the Sky", 1982)


Closer to Heaven ("Gaudi", 1987)



Don't Answer Me ("Ammonia Avenue", 1984)



Eye in the Sky ("Eye in the Sky", 1982)

Киномания: Нещата от живота и Празничен обяд

Два съвсем различни филма. Единият заснет преди много години, другият - съвсем наскоро.

Сигурно сте гледали "Нещата от живота". Аз имам спомен за него от ранна възраст, давали са го по телевизията. Докато го превеждах, си мислех колко различна е атмосферата на филмите от "онова време". Прибавяме и "европейско кино"...
Трудно е да кажа нещо за "Нещата от живота", което да не е било писано или казвано. Филм, който върви леко и неусетно, докато всъщност се случват големи и сериозни неща, обаче - както често става в живота - идват и си отиват, забелязани и оставили следи само у тези, които са засегнали най-пряко. Животът си тече, необезпокояван от прекъснатите или разбъркани съдби, от дребните случайности и малшанс...
Онзи чудесен начин на заснемане, онзи типичен звук, онзи начин на игра... Онези Мишел Пиколи и Роми Шнайдер...

"Празничен обяд" (не съм научила италиански, но понякога се налага да помагаме през английски, с консултации с колеги с италиански и познанията ми по френски) е също европейско кино. Ново, без онази претенция за "арт". Като интересен разказ, който не можеш да оставиш, започнеш ли го веднъж. В който има една обикновена история, но разказана така, че те "хваща". В който може дори да няма история в същинския смисъл, в динамичния смисъл на думата, но има нещо...
Старите дами в чудесни роли. Гледах го и накрая просто бях много доволна, че го гледах. Защо не хвърлите едно око?


Ето, за филми не мога да пиша, не се и опитвам да спретна нещо като ревю. Но нали ме сърбят пръстите да си напиша мнението, било то по този разпокъсан начин...

Край

Така пише, когато свършват филмите.
Да знаят зрителите.
Така пиша, когато свършват репликите.
Да знаят актьорите.
Така пише, когато август преваля.
Да знам аз.
Йероглифите на отлитащите ята. Изчезващите минути ден. Изчезващите градуси топлина. Настъпващият дъх на есен, издващ на талази с уханието на печени чушки, промъкващо се като котка от все повече прозорци. Промушващият се между листа и звезди дъх на презряващи смокини. Надеждата да разтегнеш септември до край.
Само през лятото мога да дишам.
А в края му - край.

Винаги съм била колеблива с краищата. Заради надеждата за чудо. Заради вярата в чудото.
Някога, преди повече от десетилетие, имах най-невероятното приятелство. Съвършеното приближаване до съвършенството. Дишахме с един ритъм и мислехме в един глас. Виждахме света с две очи. И когато всичко се обърна на 180 градуса и кулата от слонова кост се разцепи от горе до долу, вироглаво не помръдвах. Защото каквото и да направи приятелят ти, колкото и да се е заблудил, ти трябва да останеш някъде, където да те намери, когато му потрябваш.
Никога повече не го чух, ни видях.
Стоя ли още там? Може би.

Почти десет години той беше пламъчето в лятото, беше вкусът в града. Шепа дни, в които се завръщаше, изпълнени с малки слънца. Ядосвах се на това и онова, но всичко отминаваше. Не помня колко години не съм свалила часовника и все се връщам към същите обици. Измъчваше ме само негласността. И онзи студ на една Коледа.
Но нали е лято, нали и двамата разбираме морето, нали винаги има възможност пред вратата да ме чака елегантният поостаряващ Черньо, нали знам какво са разходките посред нощ из улиците на града.
И си мълчим.
Но се чакаме.
И после - край. Подсмърчам над собственото си изчезване. Мен ме няма в неговия град, в неговия свят. На няколко пресечки един от друг.
Дали ще стоя, за да ме има?
Едва ли.
Колко изкусително категорична е думата "сбогом". Само да не беше толкова демонстративна.
Е... късмет.

Нещата, които обичам

Сега работата стана дебела. Това е поредната "блогърска игра", при мен достига пак от Марио, а причината да редя толкова често постове, е, че не го ли направя сега, после отече. Още седи неприето предивикателството на Creative Blogger, че и за приказка за SOS селищата (ако не се лъжа). Които, откъдето и да се погледнат, са далеч по-смислени. Но ще дойде и техният ред!

Нещата, които обичам, са много, страшно много. Ще трябва да направя много подбрана селекция и пак ще е дълго. Предупреждавам

Обичам... любимите си хора. Вярно, че не са неща, но са най-важното за мен. Златин - любовта на живота ми, братя двама броя, родители и много близките приятели.

Морето. Слънцето.

Любимите животни - за момента само сетерката Дара, иначе се включва и произволен брой котки. Обикновено делят хората на любители на котките и любители на кучетата (и една трета група - нелюбители). Аз съм едновременно котко- и кучелюбител. Обичам из къщи да щъкат представители и на двата вида. Обичам разходките с Дара навън, както и факта, че заради нея ходя из планините - иначе едва ли някой може да ме накара да се мотам из чукари и върхари, когато мога да го правя на равничко - из някое китно поле, или край морето. Обаче планинският терен се оказва много по-достъпен и туристически облагодорен . Обичам си кучето без някаква конкретна причина, въпреки че такива могат да се намерят много - като се почне от погледа тип "не съм яла от 10 дена", особено след като току-що е омела де що вкусотии е имало, мине се през грациозността й и необуздания й, игрив характер, та се стигне до това, че каквото и да става, все си е привързана към мен. За котките важи същото - просто ги обичам и се чувствам особено добре, когато се навъртат край мен.
На следващата снимка е 3 в 1: слънце, море и Дара:

Книгите. Голяма любов в моя живот. Не мога без да чета книги, ако почна да изброявам тук, няма да ми стигне времето до утре, затова ще бъда лаконична. Същото важи и за музиката. Слушам много разнообразна музика, като с най-голямо желание разширявам кръгозора си за още стилове. Не знам какво би бил животът ми без книгите и музиката.

Да добавя сега няколко неща, които са свързани. Пътуване - толкова много обичам да пътувам, че няма накъде. Кажи ми само да тръгваме нанякъде и съм готова. Смятам, че както са интересни разни далечни и екзотични дестинации, така има какво да се обикаля и в родния периметър, затова с удоволствие следвам принципа "Опознай България, за да я обикнеш" (сам по себе си много противоречащ си с разните слова за безпрекословната и изначална любов към родината, но все пак достатъчно мотивиращ, заедно с инициативата "100 туристически обекта", която от своя страна също има трески за дялане). Обичам да виждам интересни места, да заминавам, по-малко обичам да се връщам, най-много обичам самия път - онази почти безтегловност между началото и края. Обичам да разглеждам и хората, да си ги разнищвам мислено, да наблюдавам. Оттам идва и другото нещо - самите хора, с прилежащите им езици (ех, ако можех да науча един минумум от десетина езика...) и култура. Страшно са ми интересни различните култури (без да имам претенции да разбирам всичко). Интересно е най-вече как едни и същи - хората - могат да са толкова различни. Какво обуславя това? И в какво сме еднакви? Ей такива разни нещица. Затова обичам да срещам хора.

Да взема да сложа природните науки. Туй биология, химия (особено органичната), малко физика (само да стои по-надалеч всичко, що е механика, електричество и прочее), астрономия и какво ли още не са ми ужасно привлекателни и интересни. Чета, опитвам се да проумявам, къде успявам, къде не... Показателно е как преди държавния ми изпит тухлата от няколко хиляди страници, наречена "Molecular Biology of the Cell", един вид библия на молекулярната биология (в първите четири издания един от авторите е Уотсън - същия от екипа Уотсън-Крик, открил двойноверижната структура на ДНК), започна да ми се струва ужасно интересно четиво - и все още го смятам за такова. Има удивителни неща вътре, направо да си четеш като роман.

Да завърша с храната, особено сладките неща. Въпреки че не умея да готвя особено зашеметяващо, смятам храната не само за биологично действие, осигуряващо оцеляването, но и културно натоварено такова, а като добавим и ароматите, вкусовете и вида, в който се поднася... С пълна сила това важи за неща като кафето например.

Сега да видим на кого да прехвърлим задачката...
Блогуващия с пилци, Бистра, Додушка, Неандерталеца ;), Човекът на сребърната планина и Деси.

Astillero

Отзад-напред. По-старите неща ще почакат още малко.

Ако не сте гледали снощи Astillero във Военния клуб, препоръчвам да отидете днес - заслужава си. Аз писах, писах, както винаги, мързи ме да го слагам тук, ето едно линкче.

Добавям снимки и звук и още веднъж - гореща препоръка да се видят и чуят. Рядко съм била на толкова добър концерт. Вярно, че много обичам танго, а тези юнаци съчетават по невероятен начин корените на тангото с нашето си съвремие - беше почти като метъл концерт, а видео стената, на която прожектираха клиповете, докато свиреха, беше нещо страхотно. И, както винаги при тази музика, се раздават като за последно. Емоцията може с нож да се реже. Страхотно е.

Някой е снимал концерта снощи, ето втора част, останалите - пак там :)

Love of my life

Никога до сега не съм гледала Мюзик Айдъл, но предишните няколко дни се уцелвах пред телевизора към 8 часа (не си бях у нас, иначе въпреки че го дават по БТВ и може да се гледа през интернет, никога не би ми хрумнало да си го пусна). Едно изпълнение ми направи силно впечатление - прекрасна песен и много добър музикант. Песента аз лично чух съвсем наскоро - любимият ми (който наистина е The love of my life) ми я пусна първо в изпълнение на "Скорпиънс", после и на Фреди, наистина е омагьосваща. Ето я тук в трите варианта:

Вики, Кристина, Барселона

Има някакъв шанс да гледам кино извън това, което превеждам, този СФФ, но това няма да стане, докато съм още болна. Затова се задоволявам с работните материали, по принцип нищо особено или добре познати хитове, закупени след години от някоя телевизия. Но след приятният "Благослови детето" ми попадна "Вики, Кристина, Барселона" на Уди Алън, който на всичкото отгоре е и доста нов - от миналата година, ако не се лъжа.
Не съм никак запозната с творчеството на Уди Алън, миналата година гледах само "Scoop" (забравих как беше преведен) и не бях особено впечатлена. "Вики, Кристина..." обаче ми хареса много. Леко и неусетно разказана история, омешана с Испания, Барселона и една веселичка песничка, която от началото до края звучеше между сцените и ми напомняше на пъстро виенско колело или старовремски велосипед, каран с висока скорост по слънчев път. Хитра и закачлива, като самия филм - без да знам за какво се пее в нея, защото е на испански.

Историята е за един от многото периоди, които всеки преживява в живота си - започваш от някъде, имаш възход, после спад и пак отначало. Две американки, с различно виждане за любовта, прекарват лятото си в Барселона и случайно се натъкват на Хуан Антонио, художник и - дон Жуан (съмнявам се съвпадението на имената да е случайно). Вики е сгодена за перспективен бизнесмен, а Кристина, скъсала с поредното гадже, търси нещо, но знае само какво не иска, какво иска - не знае.

Като се замисля, историята можеше да бъде поднесена така, че да е трагична, разтърсваща и съдбовна, защото чувствата са искрени и дълбоки, порядъчно оплетени, въпросите и дилемите са също толкова порядъчно объркани, жизненоважни, фундаментални, основни и т.н. - разбира се, защото всичко се върти около любовта. Но е поднесена усмихнато, спокойно и докато се усетиш - вече е разказана, без прекалено много драми, но с много голяма усмивка.
Няма смисъл да разкривам още подробности около сюжета, препоръчвам филма и дано хареса и на някой друг :)

Минорно

Днес ще ни е тъжно.
Понякога си трябва.
За да не подсмърчам сама, ще помагат две разкошни песни, написани по стихове на двама мои любими поети. (Клиповете са каквито има под ръка в нета).

"Конче мое", т. Борис Христов, знаете кой пее. Мен гарантирано ме разплаква.


"Заклинание" (не "Мъко моя", нищо, че пее Петър Чернев, известен още като Петър Мъката именно поради тази песен, пята също и от баба ти Лила), т. Миряна Башева


За последно - още нещо разкошно пак до голяма степен благодарение на текста на друг невероятен поет:
"Синева", т. Павел Матев (пише, че се изпълнява от "Диана Експрес", защото тогава Васко (наричан по това време Васко Синевата, традицията повелява) е вокалист на групата. Аз лично не понасям версията на Георги Христов и още по-малко на някаква си Люси Дяковска)

Златно

Октомври е прекрасен. Синьо, жълто-оранжево и бяло. Красота.
Небето е обърнат спокоен вир, дълбок и ведър.
Слънцето не се скъпи и в лъчите му още се прокрадва неизличената нотка лято.
Листата се сипят разточително.
Високо в небето се белва силует на птица, блясва мъничък самолет, младият сняг по върховете искри, белите стени на сградите и топлите шепи на сателитните чинии са се потопили до бездиханност в слънце.
Хоризонтът срамежливо се оттегля зад сино-сивкави воали мъглица, скривайки в ръкавите си някой хълм, някое поле, малко сгради, понякога цяла планина.
Всичко плува.
В безвремието на летните следобедни мигове, хванати точно между топлите камилски гърбици на обрасли със сиво-зеленикави остри треви дюни, задъхани от емоция, от топлина, от размаха на пространството, от разточителното разхищение на време и пространство. Точно както най-скъпата и фина копринена дреха минава през скептичното око на мъничък пръстен, така тези мигове бият битието ми с помитащите криле на задморска птица, обещаващи вечност, а побиращи се в малкото квадратче от тиктакане - секундите се отронват от устните на времето и се нареждат в геометрични форми, в които се наливаме ние самите и застиваме като недокоснати картини от течно стъкло.
Октомври ме връхлетя, целуна и вместо да отлети, оставяйки след себе си меката тъга на въздишката, се заседя. Кафе с шоколад и аромат на бадеми, пържени филийки сутрин, гледам слънцето в очите. Моето слънце.

Мигове с цвят на прозрачен мед. Ставам прозрачна и заприличвам на пчелно крилце, хванато в капана на кехлибарна смола. Златна отвътре, отвън, светлината преминава през мен, завихря се, пробягва по кожата ми и я превръща в оризова хартия, излъчваща следобедна сладост.

В един момент разбираш, че си се бил загубил и сега отново намираш себе си. И се чувстваш цял.
В един момент разбираш, че си се плъзнал по занемаряващата плоскост на подразбирането и сега отново си връщаш радостта от откривателството.
В един момент разбираш, че в теб блика извор жива вода.

Тези моменти се подреждат в кротката геометричност на погледа и очертават рамката, през която се вижда квадратчето синьо, слънчево жълто, ослепително бяло. Лято. Есен. Слънце. Гледаш на света през нея, поток от златиста светлина.

Октомври. Златен.

Crematory, тъй да се каже

Аз тук защо не пиша често напоследък? Не знам.
Но снощи имаше концерт, за който много искам да напиша поне набързо, защото за много хубавите неща си заслужава да се говори. Крематори (което всъщност се произнася Кремътъри, ама кой ти забелязва) направиха един разкошен концерт в зала "Христо Ботев". Пак по тарикатски ще метна линк към статията си, а и колегите са писали доста подробно за протичането на мероприятието, аз отново искам да подчертая колко съм доволна от организацията от страна на Art BG, много е приятно да се работи с тях. Много беше трогващо и топлото отношение на групата към феновете, както и искреността им във всичко, умението им да се забавляват и това, че го предаваха на хората около тях. Първоначално се бях настроила доста негативно, като им бях видяла какви са им изискванията за престоя в София, но после ПРката разказваше как са обикаляли по кръчмите и какви душици са, като видях малката розова принцеса със заглушителите на ушите как прекара целия концерт на сцената - ама това е толкова разкошно, отпред някакви гърмят, трещят, реват, джаскат се, мятат се, а тя зад целия джангър се кефи и щрака с фотоапаратчето... като ги гледах след концерта как се отнасяха към публиката, как не отказаха нито един автограф или снимка с фен, как се изсипаха в "Строежа" и там се изпоснимаха с всички желаещи, а беше невероятна гъчканица, да му се не види, как си приказваха с който им висваше на главите да си приказват, как се забавляваха... Много ме спечелиха за каузата си.

Иначе концертът го изгледах както си му е редът - три песни през визьора на фотоапарата - и пак никакви хубави снимки не станаха, писна ми! - и после останалото до сцената, ама встрани. Хубавичко си подивях там (в рамките на приличното де) - дори така отстрани, където периферното зрение непрекъснато улавя движещите се напред-назад носещи вода, сок и какво ли не към сцената хора, емоцията и зарядът на концерта ме заливаха на талази. Както в началото щях да умра от студ на празните трибуни в празната зала, където кукнах още в 4:30, като съвестен журналист, така към края бях благодарна, че се сетих да си облека все пак тенисчица под якето и жилетката.

Снимки ще взема да кача по-късно, при все че нещо не се получиха, но някои на подгряващите станаха сносни (само на The Revenge Project, всъщност, Hyperborea ги изгледах от трибуните, все още леко зъзнеща).

А всъщност най-хубавото беше цялостното усещане за вечерта - концертът, организацията, мотаенето преди това, когато се запознах с колеги, гледната точка към самия концерт, мотаенето след това, тъпканицата в "Строежа", която всъщност ми хареса, "Малибу" и сода, разговорът по време на първото питие. И най-вече съпреживяването на почти всеки момент с моя Мъж с главна буква, моя Човек със също толкова главна, той - моят ангел с тъмно крило, което свети за мен в мрака. И се усмихва спокойно, докато аз диво подскачам на - да, добре, признавам си - The Fallen.

I'm only sleeping...

Точно така, пет и половина сутринта. Имам някаква работа да довърша и вися пред компютъра. Отвън минава камион, полъхва хладен вятър. Отдръпвам пердето - небето е покрито с млечнобели облаци, май ще е мрачен ден. Събота сутрин още не е започнала.

Зад мен лапмата още свети - но не защото ми трябва за работата.

От време на време се обръщам и го гледам. Косата ми мирише на неговия парфюм. Кожата ми смесва аромата на моя и неговия. Опитвам се да ги различа, но не мога. Седя си и маникюрът ми трака по клавиатурата, кучето става от време на време да пие вода, а той спи кротко и спокойно. Не всички хора са красиви, когато спят, за съжаление. Понякога се събуждаш, гледаш спящия до теб човек и се чудиш какво ли трябва да изпитваш сега. Малки нощни бягства от обичта, дребни проблясъци, които напъхваш набързо под купчината от всичко останало, да не би някой да забележи. И се хващаш за детската безпомощност и откритост, които излъчва всеки в съня си. Към това знаеш какво да чувстваш.

Седя и го гледам как красиво спи. Този път е различно. Нежното спокойствие, което излъчва лицето му, топлата доверчивост на ръцете. Едва доловима светлина, чисто и открито сияние, доловимо само за моите очи. Една почти-усмивка, притихнала в ъгълчетата на устните. Гледам го на пресекулки, за да не го събудя с поглед. Гледам цялата мъжка сила и сигурност, които са само за мен в прегръдките му, виждам ги кротнали се и заспали, като недокосван от вятъра бряст в смълчана лунна гора. Гледам детското палаво, наивно и ранимо рошаво духче, сладко потънало в пухения свят на възглавницата. Ставам да пия вода, да пусна миялната машина, да полея цветята. Вървя на пръсти. Столът скърца. Във въздуха потрепва тъничката нишка, която свързва моята будуваща нощна душа с този залив в сумрака на зазоряване, който ме очаква, обърна ли платна натам. Този мой обичан пристан. Този мой красив сън, който сега спи и сънува и вместо мен.

Гледам го и в цялото безмълвие и неподвижност долавям пак двата аромата. Моя парфюм и неговия, неговия и моя и не мога да кажа къде единият спира да е той и започва другият.

Наистина ли

Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Бързо се притискаме.
И махаме с ръцете си... И гларуса,
и вятъра, и залеза тържествено
ще съобщят на всеки, че за София
със влака в десет си замина лятото.

По дяволите! Всичко е известно.
Известно е. Но все пак оставете ме
да се удавя в погледа на лятото.
Да ме вълнува беглото докосване
на медните й колене...
И в пръстите,
замрежили лицето ми изопнато,
да прозвучат тръстиките созополски.
Какво, че е известно. Оставете ме
да й говоря и да вярвам с някакво
забравено, детинско изумление,
че ме обича, че е много влюбена,
че винаги ще ме обича... Лятото
ми маха дълго със ръка...
Ах, лятото
не искаше да си отиде...

Х. Фотев

Онзи ден, не много отдавна, усетих вкуса на есента по крайчеца на устните си. Напечени от кроткото слънце паднали листа ухаеха на нещо сладко и умиращо. Небето изсиняваше в онези безпаметни дълбочини, които стискат сърцето ти в юмрук и ти спират дъха. И тревите бяха подстригани като за първия учебен ден. Но когато вдигнах поглед към тополите - най-верните барометри на есента, те бяха още зелени, зелени, без нито едно жълто листо - сякаш всички издайнически пожълтели сърчица от клоните им бяха бързо изтръскани на земята, да не развалят младежкия им, летен вид.

Милите ми тополи...

Вчера, днес, утре усещам, обаче, че още е лято. Разбира се, трябва още време да ми се отпусне - изяла съм само няколко смокини, още не съм пила мента с мляко (мляко с мента, всъщност) и само два пъти си купих сладолед. Кожата ми е повече лате макиато, отколкото кафе лате, Морската градина е неизследвана, а Созопол отново е град, а не гъмжило от тела.

Родната ми къща, с пропукан таван, без течаща топла вода, запазила още спомените от баба, разтваря гостоприемно скърцащите си врати и вади като от ръкав на фокусник най-прекрасните слънчеви следобеди, когато слънцето обгражда етажа отвсякъде и обстрелва прозорците с потоци светлина. А вечер отново чувам влаковете и корабите, разнообразени с гларусовия лаф-моабет - точно както преди почти 20 години.
2о години?!? Колко много изглежда, а сякаш е било вчера - простете клишето - нито едно от местата, където съм живяла след това (а те не са малко), не носи и частица от тази магия на стария приспособен за жилище тавански етаж, на един хвърлей от пристанището и гарата в Бургас.

Още е лято. Аполония в Созопол и приятното трептене от припряното търчане между събитията. Улиците в Стария град, всъщност в единствения град - Новият не ме интересува, за кратко усетих съществуването му по софийски - квартирата, плаж, вечеря - не, благодаря.

Улиците, пълни с котки, магазинчета за странни неща, спокойни къщи, бели покривки, развели крила от силния вятър, разкривени павета, между които се наслоява не прах, а пясък. И открих две чудни картини в Художествената галерия.

Още е лято. Градският плаж с прекрасния ситен пясък, повишаващите се температури, големите вълни. Учат ме на разни полезни неща за снимането (като например да си купя по-добър фотоапарат, но дори този е прекалено добър за мен ) нагледно върху собствената ми персона - по обяд така, инак онака, светкавица, фокусиране и накрая - четири нахилени мои физиономии:

Бургас е спокоен, изпразнен от много туристи, лъчезарен и усмихнат, когато вървя през него. Аз съм тук още дълго - дълго, с кратки вечерни прелитания 30 км на юг и завръщане с последната маршрутка точно в 10, на гарата. Животът преминава на вълни - интензивно прелитане между хора и места по Аполонията, бавно и мързеливо шляене из Бургас. Много неща за свършване и дълги бездейни вечери и нощи.

А ръцете ми са изненадани и се смеят, сгушени в топла длан.

Five Miles Out

Това е за друга приятелка. Най-добрата ми приятелка, която от цяла вечност е в Япония. Писа ми вчера, че слуша нашия общ любимец Майки и някак тематично на тази песен си мисли за мен - бая miles ни делят. Ще си грабна аз един ден куфарите и ще се изтърся в Токио за седмица.

Не си давам приятелите да ми ги отмъкват разни разстояния, били те трансконтинентални!

Старите приятели

Говорим си по скайп. Аз имам някакви бегли идеи да отскоча до Варна. Тя ни кани - мен и останалите две от "Великолепната четворка" - да й отидем на гости още откакто се върна да живее там. Отидохме веднъж - на сватбата й.

Тя - една от нас, от мускетарките, единствената, напуснала златния кръг в столицата, за която винаги се сещаме, когато излизаме на нашите женски седмични събирания, на която все се каним да гостуваме, с която се чуваме от време на време. Времето минава, но някак не успява да се настани в отношенията ни - повече от две, ако не вече и три, години тя е на 500 километра от нас - дори да не се чуваме по цели месеци, тя си е една от нас. Четвъртата, която не виждаме с очите си, но не отдалечаваме в сърцето си. Въпреки километрите. Въпреки че е омъжена. Въпреки всичко. И всяко лято кроим планове как точно този път ще минем и през Варна да я видим.
Сега съм решила, че може и да стане номерът. Но може и пак да минем метър.

Тя: Тук наистина е невъзможно горещо през деня, а аз имам известни проблеми с кръвното, а и шкембето ми понатежава и затова през деня се крия.

Аз (мислейки си как пак е почнала да си мисли глупости - та тя е слаба като клечка): а, нямам претенции, ще пием кафе и толкоз, даже нали ти казвам, може да се прибера вечерта, не е нужно да оставам да преспивам

Тя: Е, какъв е смисълът да дойдеш за няколко часа - ще преспиш, че кой знае кога пак ще те видя. Чудех се няма ли начин и [друга от нас, кодово име - Атос] да намине насам

Аз: Хм, силно се съмнявам :) Но може да пробваш да й се обадиш - те са още в Созопол - и да я навиеш.

Тя: Ок, ще пробвам. Созопол е на един хвърлей с малко повече желание, не мисля че ще проблем. Тази година е момента да се видим - другата става много сложно. Осигурявам идване с преспиване само срещу дундуркане.

Минават четири минути, докато осмисля информацията и реша как да реагирам.

Аз: Ще те убия - защо не си казала, че си бременна!


Хванах си маршрутката сутринта в петък и след два часа и половина (кога ще направят магистрала между двата града!) и 120 километра се озовах в слънчева Варна, за да си тръгна чак на другата сутрин, след разговори до четири часа сутринта и след като станах очевидец на неприятните страни на бременността. Но дори и те не успяха да ме разколебаят в увереността ми, че вече съм психически напълно готова за подобна стъпка. Само "по график" не съм - имам наум участие в някакви доброволчески мисии, най-малкото. Не ми е за това думата обаче.

Не сме се виждали от години. В живота и на двете са се случвали купища събития, кое от кое по-различни. Вървяли сме по раздалечаващи се пътища. (Тъй като сме колежки, бих казала "дивергиращи". Бихме се засмели на тази шега.) Радостите ни са били различни. Проблемите ни са нямали нищо общо. Единствено в стремежа си към щастие сигурно сме били еднакви.
Същото важи и за останалите две момичета. С тази разлика, че с тях се виждаме по-редовно.

Ние, четирите, които се намерихме в потискащо студените коридори на мрачния факултет като по случайност. На принципа на краставите магарета. Различни една от друга, но много повече - различни от всички останали. Кой каквото прави - ние сме четирите. Учехме преди изпити заедно, като обикновено не стигахме до прочитане на лекциите, но винаги си взимахме тези изпити. Бяхме в пакет по практиките (поне на последната, когато пълноценно се включих и аз) - на занятия, в прогнилия фургон, отреден ни за спане, в свободното си време, когато аз тормозех един младеж да ни води из Северното Черноморие. "Искаш ли - пита той, - да отидем до Калиакра?" "Разбира се, но нали ще вземем и моите приятелки?". Риторичен въпрос.
Тя първа завърши магистратура, прибра се във Варна, но работата й позволяваше да идва до София. После я смени и ние останахме трите - две софиянки и една бургазлийка в столицата. Вече нищо не беше същото. И с тях почти не се виждахме. Лесно е да се случи, нали?

До момента, в който се организирахме. Обикновено аз ги ръчкам - те някак много доверчиво се оставят да избирам на какво културно мероприятие ще ходим, да подхвърля списък с разни по-екзотични места за хапване, на които бихме могли да отидем след това, а те избират от възможностите. Резервациите обикновено оставяме да ги направи Атос. Д'Артанян дава ценни съвети. Виждаме се почти всяка седмица. Искаме да се виждаме, държим да поддържаме тази наша връзка. Която, като умни жени, знаем, че няма да оцелее без съзнателни усилия по поддържането й.
И въпреки всичко, ако не се обадя да ги сръчкам, ще минат седмици, месеци...
А във Варна изобщо не успяваме да отидем.

Седя в маршрутката, която лети на юг, и си мисля как при все всичко това се срещам с нея така, сякаш сме се разделили преди два дни. Проблемите на майчинството й не я карат да омаловажава моите проблеми. Аз не усещам тази стена, която омъжените и бъдещите майки поставят между себе си и приятелките си, които още не са се осъзнали по въпроса. Вече не бихме могли да лудеем по баровете на дискотеките, но в нашия сакрален кръг нейното място не изглежда охладняло. Креслото й е запазило формата на тялото й, сякаш е станала да си сипе кафе. Няма сътресения, няма охладняване.

Седя, слънцето прегаря кристалите сол по косата ми, а аз си мисля. Ще ги натоваря онези двечките, само Д'Артанян да си напише дипломната, ще ги натоваря в колата някой октомврийски слънчев ден, както и трите не работим на нормирано работно време, и потегляме към Варна. Изобщо няма да чакаме бебето да се роди. Щеше да ми е по-лесно, ако желанието им да запазим това безценно, уникално наше приятелство, успяваше да ги побутне да надвият комфорта или болежките си. Но съм приела фактите и положението на нещата. Щом трябва да има някой, който подбира останалите по план, ще вляза в ролята. Защото всички еднакво силно искаме да хвърляме съчки в огъня. И четирите знаем, че ако не го правим, той ще угасне. Защото такова приятелство е като огън, запалил се на речен бряг от случайна светкавица. Рядко събитие, което ще изтлее в прегръдките на белите обли камъни, ако някой не мята в него клони и сухи есенни треви.

И започваме да се сещаме за старите си приятелства и познанства. Аз търся съученичката си, заминала след гимназията в Бордо, във фейсбук. Тя търси по някакъв стар имейл наша колежка, която последно беше в Брюксел. "Здрасти! Отдавна не сме си писали. Помниш ли ме..."

Здрасти! Отдавна не сме се чували! Помните ли ме... Аз - една от вас, ненапуснала златната окръжност на привързаността. Помните ли ме? Видяхме се вчера, минали месец, преди цяла вечност. Ние, които се сещаме за старите приятели и се чудим какво ли става с тях. И ни се иска да ги видим, да ги прегърнем. Ние, които все се каним да хванем един влак, един автобус, един самолет, и да се видим. Ние, които имаме нужда от тази близост. И - без да го осъзнаваме - имаме нужда да положим усилията, за да я запазим. Защото си струва. И защото има нещо изключително насърчително в това да пребориш поговорката за "далече от сърцето, далече от ума" в полза на "старата любов ръжда не хваща".

Усилията не са страшно нещо. Не повече от навеждането да оплевиш розовия храст.
Има и други усилия - да опазиш чувствата си. Да не се разпилеят от някой жест, от някоя дума. "Не идват да ме видят" - и розовият храст се превръща в олеандров - красив, но във вените му тече отрова.

И ето, стоим ние, четири розови храста, отказващи да се сбръчкат от студения вятър, да изсъхнат от прежурящото слънце, плевящи един на друг по някой бурен, с четири различни сорта цветове, различни по ръст, форма, предпочитана почва... Но някъде там, където очите не виждат и остава само същественото, корените са се преплели така здраво, че всеки опит за разплитане ще откъсне парче от всички.

Защото... нали ние сме си същите, както и сега, както и преди...

Аутопсия на болката

Този пост е много личен, в него се говори само за мен, предупреждавам овреме (може и да се намират една-две общовалидни истини, но не са особено нужни никому).

Пиша, защото това е единствената терапия (освен тъпченето с валериан, но все ми се иска да го оставя за по-нататък, ако положението не се оправи), която познавам в такива случаи. Въпреки че съм забелязала как в двете крайности на емоциите - когато съм много щастлива и когато съм дълбоко нещастна, не мога да пиша. Само че сега ми се иска да напиша част от нещата, които ми минават през главата, отчасти за да се опитам да се излекувам по-бързо, отчасти заради други неща.

Кога изгубих това малко парче цветно стъкло, което ми беше едновременно прозорец към света, чадър при силни бури и одеяло? Парчето, наречено щастие? 29 години се смятах за щастлив човек и не съм мислела за живота като бреме, като нещо гадно, като нещо мъчително - той беше за мен нещо много, много хубаво. Даже до вчера. А днес вече едно мъничко, само по себе си не толкова значително нещо, преобърна всичко. Хвърлям поглед зад рамо и откривам, че не може да съм била щастлива, щом съм нещастна сега. Осъзнавам, че от няколко години съм изгубила свободата си. Свободата си да бъда себе си - да се отпусна, да действам, да говоря, да чувствам това, което искам, което съм истинската, не много съвършена, но достатъчно добра аз. Аз, която като цяло не може без човек до себе си. (Мислете си каквото искате.) Аз, която изпитвам нужда на някого да обръщам внимание и някой да ми обръща внимание на мен. Ако се опитам да го редуцирам минимално - аз, която изпитвам нужда да се гушкам в някого и на някого да му е приятно да се гушне в мен. И да можем да си говорим ;) Последните мъже в живота ми са ме принуждавали, по един или друг начин, да слагам юзди на спонтанната ми същност. Няма лошо, това ме научи на много неща. И точно, когато открих човек, с когото нещата да са оставени да се случват просто и естествено, без ограничаване, намесване и насилване от която и да е страна...

...случва ми се за втори път. Мразя бившите приятелки, с които мъжете решават да пробват още веднъж какво ще се получи. Господи, колко ги мразя! Миналия път ми бяха нужни три години, за да се възстановя. Не мисля, че сега ще ми отнеме толкова, проблемът е...

...това само по себе си не кой знае колко значително събитие бе камъчето, което се сурна надолу по склона и предизвика каменна лавина. Боли ме, боли ме, боли ме, ужасно ме боли. Осъзнавам, че голяма част от болката е по загубеното "нещо мое". Друга част е от безсилието, че нищо не мога да направя, нищичко. Трета част - защото съм пренебрегната, нали, а егото си е его. Четвърта част - защото толкова много ми липса простата възможност да прегърна някого, да заспя, гушната в някого (да му се не види, та аз нямам и един приятел, когото мога да прегърна така, у когото да отида на гости, да ме изтърпи с многото ми думички, да знае какво пия и че никога не отказвам шоколад, да ме прегърне по някое време и да заспя - секс може да има или не, това няма никакво значение, никакво - защото, ЗАЩОТО! аз бих направила същото или поне това, от което се нуждае, в такава ситуация. А още по-малко имам (ако е възможно това) такъв, с когото горното може да се случи и без да съм на ръба на депресия. И да, говоря за приятел в мъжки род, с приятелките е различно, а и изобщо, това е друга тема).

Но осъзнаването не помага. Болката си остава. Добре, че съм в Бургас, добре, че след обяснението получих солидна доза Кредъл ъф филт (страхотно е да се изпразниш от всичко за миг и да оставиш да те напълнят чужди крясъци, чужди барабанни удари, да те срязва не парещото чувство някъде около стомаха, а звукът на китара), че се разходих посред нощ из улиците от детството ми, запазили атмосфера, която е като мехлем, добре, че ревах на рамото на брат ми... но това помага само временно.

Понякога настъпват и моменти, когато не усещаш нищо. Не те боли, просто всичко е наред. Идват неочаквано, не знаеш какво ги провокира. Изчезват скоро, а ти се опитваш да ги удължиш, защото те са глътките въздух, без които се задушаваш. Буквално.

Доста по-често очите ти плувват в сълзи. Не ти пука, че хълцаш по улиците, защото те са празни. Пресичаш - на пешеходна пътека - и наистина, с цялото си същество, се надяваш да те блъсне кола. Не за друго, а за да усетиш болка, която да отвее тази. Това чудесно свойство на човешкото тяло при две огнища на болка, просто да игнорира по-слабото... Блъскал ме е мотор, беше много отдавна, но тялото ми помни усещането и сега, когато се гърчи в центрофугата на изтощаващата болка, иска нещо по-силно, по-помитащо, но физическо, локализируемо и лечимо, което да го избави от тази фантомна, призрачна гадост...

Каква вещица, каква фея - няма в мен вече никаква, никаква магия. Нищо не е останало, освен интуицията ми, която не е от особена полза напоследък. Аз съм пресъхнал извор, смачкана сянка, ненужно парче онзиденшен вестник, шепа безинтересен пясък. Изчезвам между процепите, между плочките на тротоара. Кому съм нужна? Чий живот правя по-добър? На кого нося нещо хубаво? Никому. Ничий. На никого.

С кучето ми безразсъдно се привързваме. Тя - защото такава й е природата и по инстинкт. Аз - защото такава ми е природата и въпреки всичко. Въпреки страховете, въпреки че знам каква болка ме очаква. И ако ми се удаде възможност знам, че пак ще го направя.

Винаги съм успявала да се възстановя, да си стъпя на краката, да продължа напред (и тайничко се гордеех с това). Намирах смисъл, усмихвах се, животът е хубав. Не е ли иронично - никога до сега не ми се беше случвало и да си вляза в кю-то и да няма нито един човек онлайн. Никога. А сега гледам, как от 60-те човека там (хоп, изтрихме един - 59) онлайн са точно нула.

Нищо не мога да направя. Ето това е. Просто нищо не мога да направя. Каквото зависи от мен - старание, грижи, всичко е налице. И хоп! шамарчето, което си мислех, че съм отдалечила със старателните си, смешни усилия. Ти не си виновна, просто така се случи... Животът е отвратителен.