неделя, 30 декември 2007 г.

Един зимен ден по шосето

Кучетата, както и котките, имат най-изумителни начини да спят. Друго си е, като си качиш краката на врата или си завреш носа в петите, нали. Дара спи на съвършен кравай, а Весна, бялата гръмогласна котка, се опитва да ме убеди, че точно в този момент трябва да излезе от стаята. Което е трудно, защото - незнайно как - тия джувотни са потрошили вратата на кухнята. Прибирам се днес сутринта и долната й панта дала фира. Не знам какво са правили, люлели ли са се на нея, какво ли... Те котачките вярно я ползват за трамплин да се катерят по горните шкафове и редовно може да получиш котка по главата си, ако рачиш да затвориш кухненската врата без да погледнеш кой упражнява еквилибристика отгоре й, ама все пак... Научили са се да преровят всички шкафове, които могат да отворят (а вече отварят страшно много, не ги спира ни магнит, ни бидон "Горна Баня" отпред), за да търсят храна, ама аз съм хитър и затварям храната или във фурната, или в хладилника и така я спасявам. За сега. Такива ми ти работи у нашенско. А Дара вчера я прибрах от хотела в с. Лозен, където беше временно, докато аз временно не бях тук. Брат ми я закарал и после си заминал за Бургас барабар с ключа от колата и аз трябваше да я прибера с подръчни средства и материали.
Село Лозен е моята Тера Инкогнита. Казано по друг начин - хал хабер си нямам къде се ситуира в пространството. Чувството ми за ориентация сигнализира, че е някъде отвъд и че има някакво поле между моето село - четвърта младост - и това, прекосимо лятос с цената на няколко часа и кило тръни по кучето. Обаче зиме - цък. Затова обръщам поглед към моторизирания транспорт, не-личен. Маршрутка 42 бясно се носи по сивото Цяриградско, изръшква Герман и влиза в Лозен. Подминавам отбивката за хотела, защото не знам изобщо къде е, а когато питам шофьора, той любезно ми казва, че сега като завие да се връща, ще ме остави. Супер. Сядам и чакам. Той, типично по маршруткаджийски, нон стоп говори с колеги по джиесема. В резултат към Герман (защото го познах, нали преди малко бях там) разтревожено го питам "Тоя хотел не беше ли в Лозен?" и той притеснено се плесва по челото (образно): "Аз се заговорих и забравих..."
Обади се на колегата си и ме стовари на Враня, айде ловим маршрутката в обратна посока, която беше вече инструктирал и айде пак, през Герман за трети път. Не знам какво са се инструктирвали, обаче този също щеше да подмине хотела. Добре, че аз вече бях научила къде е, так си го спрях.
Хората в хотел "Чопър" са много любезни, ама повече кучето си там няма да дам. Елементарно е - сетерите не обичат да остават сами. Ако има нещо, което им къса сърцето повече от това, че си купил кренвирш и не си им го дал на мига, то това е да ги оставиш сами. А в този хотел кучетата са в боксове на двора, самички в това мизерно пространство. А, не. Никога повече. Дара пощуря от радост, въргаля се в снега, търча като изоглавена, изобщо пълна програма. Натоварихме се после на абсолютно раздрънкания червен икарус на автобусна линия номер 5, който дрънчеше и трещеше като бръкмата на последния некадърен писар в Ада, и слязохме на Печатницата (нали така й викат на спирката на Цариградско над разклонението за Дружба). И оттам, бавно и кално, до Младост 4 пешачката. Взе ми се здравето. Не стига отвратителното време, калта, колите и неприятелски настроените улични псета, ами има и разни добри улични-блокови, които просто не искам да виждам. Тръгват към теб с безпределно доверие, завъртели опашка, свикнали, че хората ги хранят. Една майка с провиснали до земята цицки и окървавена лапа, от която оставаха яркоалени следи, куцайки, с най-милия израз на муцуната си, тръгна след нас към улицата. Кое куче по-напред да гледам да не сгазят колите. Трябва да е забранено със закон да има бездомни кучета. Те по-малко и от хората са направени да живеят на улицата. Кучетата нямат работа там. Не трябва да има кучета в града, които си нямат дом и не са обичани.
Прибрахме се, обущарят ми е запразнил, без да счете за нужно да остави бележка до кога няма да работи и оставам без обувки за Нова година. Какво обикаляне ще пада днес, а как мразя точно преди празници...

сряда, 26 декември 2007 г.

Apologize

Има една не-музикална телевизия, която се нарича Вива - просто там между дебилните реклами за рингтонове от време на време пускат музика. А сред тази музика от време на време има нещо слушаемо. Случайно чувам как се представя "новата песен на Тимбаленд feat. One Republic".

А, викам си, що за животно е това? А то какво се оказа, човекът взел песента на момчетата, пипнал я тук-там и сега просто я представя, но явно името му е по-вървежно, та някои направо му я пишат негова. И вече бях готова да се настроя анти-Тимбаленд, нещо много почна да се показва напоследък, и си изнамерих оригинала на песента. Еми, не мога да си кривя душата, тоя човек знае какво прави. Без да я променя изоснови е направил къде-къде по-добра версия. Само старият клип ми харесва повече:

понеделник, 24 декември 2007 г.

Коледна порция Шрек

Много харесвам анимациите за Шрек и затова още не смея да гледам третия филм - всички казват, че бил много зле...
Коледно обаче излезе една половинчасова история за телевизията - "Shrek The Halls", на която много се смях. Има я в Ютюб на три части, ако не ви се занимава да дърпате от торенти, поствам първата част:

неделя, 23 декември 2007 г.

Весели празници

Да пожелая много хубаво изкарване на Коледните празници. Аз се надявах на бяла, снжна Коледа и затова се занесох в Мюнхен, а то какво се оказа - нито една снежинка, за сметка на това е много студено и на всичкото отгоре вкъщи няма келява украса. Хич нещо не го улавяме коледното настроение. За щастие си почивам като никога до сега - ям, спя и гледам филми цели два дни. Хубавото е, че из града има коледен дух, а и направихме културно посещение на близкия Залцбург, където имаше някакъв хилав снежец, а къщата на Моцарт се оказа доста голямо разочарование (освен това не можеше да се снима вътре. Не, че имаше какво. Сигурно за това не дават - да не се види, че няма нищо). По-подробен бюлетин в някой следващ пост. О, забравих още нещо - немците не пускат нищо чуждоезично по кабелната си телевизия, а аз немския така и не научих. Очертават се ама и празниците....

четвъртък, 20 декември 2007 г.

Копче за сън

Копчето ми за сън сигурно ми е жестоко обидено, защото пак оплесках нещо сроковете и се наложи да будувам цяла нощ. Поне беше интересно. Толкова е патетично на моменти да се гледа документален филм за социализма, правен от американци, бяха му издокарали и финал съвсем в тон, ще постна може би после. Докато си пия кафето обаче и се чудя как още не са ми окапали вкочанените пръсти ;) 
да напиша за едно чудесно филмче за много малки деца.
Блогър е отвратителен! Едно, че си е навил на пръста, че комбинацията Контрол+Шифт, която Аз изпозлвам за смяна м/у кирилица и латиница, той я разбира по негов си начин и редовно ме вбесява!

А и незнайно как решава да тегли по някое време едни свръхдълги редове и ми иде да го фрасна с нещо, стига да му намеря витруалното теме!!!
 
Анимацията се казва "Maisy"
(ето, за да мина на латиница се наложи да мина през визуализация, 
глупав, глупав! и разбира се, пак почна да чупи линии! бъгав! бъгав!)

Ох, няма явно да обяснявам за мишката Мейзи, ако минават от тук учители на малки деца или майки на такива, мисля,че може да да им послужи филмчето и сайтовете са с доста полезни ресурси.
Добре, блогспоте, предавам се!

сряда, 12 декември 2007 г.

Един прозорец още свети...

Четири часът. Всъщност вече минава. Ставам случайно да се поразсея, преминаването от една задача към друга винаги е трудно. Импулсът, че работата е свършена и иде заслужена почивка трябва да се потисне и да се започне следващото задание. За целта се използват разсейващи механизми, като ровичкане из интернет, въртене на едно място, тип "шаване", измиване на чинии или зареждане на миялна машина, както и всякакъв род дребни домакински работи, ограничени в пространството около работно място (тоест плочките в банята няма да ги огрее точно сега), правене на какви ли не сортове кафе и прочее. И ядене на сладки неща, ако са в наличност.

На дневен (ако не е още дневен, след час-два ще стане) ред е мляко с нес. Кутията мляко в хладилника до прозореца и погледът ми се зарея някъде в тъмното зад прозореца. Всъщност не е тъмно. Отсреща мижат няколко прозореца. Чудя се. Четири - това е едно такова никакво време. Дали са станали хората толкова рано за работа, толкова късно да са се прибрали или и те като мене си работят цяла нощ? Има бяла неонова светлина като от кухня, има топла оранжева, ярка жълта, а има и приглушена с опулено синьо телевизорно око. Опитвам се да разгадая къде какви хора има и какво правят. Може да им е скучно, може да не си доспиват, може да закъсняват със срокове и да им е ужасно напрегнато, може да тъгуват и да не могат да заспят, може сън да не ги хваща от други причини, може просто да имат една вечер, в която са решили да стоят до късно и просто ей така, да гледат телевизия, може... може... Може да пишат, да рисуват, да готвят, да перат, да чертаят, да топлят сънено шишето с млякото, да се тревожат за болен, да пушат след секс. Може да пекат баница, да довършват приятелски запой, да ближат рани, да избиват комплекси.
Имам един бинокъл, с който дебна птици лете, въоръжена с определителя. За разстоянието на което са блоковете, все ще ми свърши някаква работа. Но изобщо не съм изкушена да го взема. Имам си мой, идеално преносим бинокъл, с който гледам и виждам където и каквото си искам. Имам си и филтри за него. Тази нощ съм сложила един, който прави всички прозорци да светят в по-топлата гама и пълни будните стаи с по-безгрижни хора, отколкото може би са. Ще ми се някой път, както съм се залепила на стъклото, (защото не може да стане, когато гледам отдръпната, подпряла се на кухненския плот) или когато съм отворила прозореца и съм се облакътила на рамката, да съзра някоя фигурка в отсрещните светли очертания. Понякога има - тъмен силует със сигналната лампичка на цигарата. Да съзра силует и да отгатна някак, че ми се усмихва. Може и да помаха, за по-лесна комуникация. Няма ли да е чудесно - ще сме като два обитатели на две отдалечени звезди (хайде да е по-реалистично, планети), които си махат по съседски при перигей на орбитите. Не. При както се нарича точката, при която орбитите на две небесни тела са в максимална близост. Как сте, как сте? Захладня тази нощ. Имате право. Да не забравите да почистите вулканите. Благодаря, благодаря, непременно няма да забравя. И после планетките се отдалечават и се стапят в светлината на изгряващото огнено слънце.

понеделник, 10 декември 2007 г.

Шекспир аламинут

Уилям Шекспир.
Чувала съм го с ударения на "я"-то. Дано не го чуя с ударение на "и"-то във фамилията.
Из софийските театрални сцени са поставени известен брой негови пиеси, за голямо мое съжаление вече не се играе "Бурята", която бихме използвали за иделаното въведение, решим ли да започнем нашата програма "Опознай Уилям, за да го обикнеш". "Ние" сме аз и Д'Артанян, възмутени от словата на Атос, че не харесва г-н Шекспир. И вместо да я убием с присмех, ние, по девически благородно, решихме да й разкрием света на този мистичен господин.
Кратък обзор на пиесите (без претенции за изчерпателност), поставени у  наше село.
Отписваме "Бурята", както казах.
Прясно-прясно е "Комедия от грешки". С източен (от изток, а не изтънен) привкус, от което не страда никак даже. Не съм сигурна дали е много добра постановка или се върти около средното ниво, защото я гледах на предпремиера в Армията в един безхаберен ден, когато бях силно некритична към света около себе си. Я да видим какво съм писала по неин повод?
Пак в този театър вече десет години шества "Много шум за нищо". Влюбена съм в този спектакъл, гледала съм го много пъти и въпреки че напоследък Иван Ласкин се лигави прекомерно и на сцената не излиза Стефан Вълдобрев, много съжалявам, че няма да мога да оползотворя поканата си за юбилея му другата седмица.
"Крал Лир" в Народния, разбира се. Каквото имам да кажа, съм казала, но да добавя, че много харесах постановката.
Имам чувството, че някъде се играят или са се играли до скоро версии на "Зимна приказка" и "Ромео и Жулиета", но не знам нищо от първа ръка (не съм ги гледала, демек).

Преди две седмици ми се наложи да превеждам кратки анимации от по 25 минути по 12 от пиесите на Шекспир. С оригиналния текст, тук-таме посъкратен, разбира се, с анимации от руски майстори, различни по стил във всяко едно - това си беше истинско пиршество. Не претендирам да познавам и половината от драматургията на Уилям, затова с удоволствие изгледах тези серийки. Много ми помогнаха в разплитането на "кой кой е" при събирателната комедия в спектакъла "Уилям Шекспир. Пълни съчинения", който препоръчвам с две ръце и два крака на всеки. Адриан беше писал, моето мнение е малко по-различно.

Да не се повтарям, но - анимираните пиеси и горната в Театър 199 са най-горещата ми препоръка към който е решил да прочете този текст и е стигнал до тук.
Благодаря за вниманието ;)

събота, 8 декември 2007 г.

Мускетари в поли

Минава 4 часа сутринта и след като внесох малко ред в графика за следващите дни, мъничко си отдъхнах - не защото той е лек, а защото внасянето на ред носи известно (измамно) спокойствие. Сега остава да реша дали да поостана да поработя или да взема да си легна и да поработя утре. И двата варианта не са добри, но така е, като осъмва човек. За известно време разкошната традиция на моя мускетарски екип да се виждаме в събота се измести в петък. Което ми даде възможност да стигна до извода, че в петък по театрите дават предимно неинтересни (за мен) представления. Затова днес почти на сляпо се насочихме да гледаме "Четири чифта пагони" в Малък градски театър зад канала. Изобщо не бях чела нищо за представлението, освен, че е смешно. Закъснях, разбира се, защото е петък и трафикът е ужасно ужасен, но мускетар Д'Артанян самоотвержено бе купила билети и чакаше на студа. Залата на театъра явно е ремонтирана, седалките са страшно удобни и има много пространство (да вземе Сатирата да се поучи от колегите си), но изненадващо (отдавна не съм идвала) е някак по-ниска от сцената и това причинява известни неудобства.
Дори да не знаех, че пиесата е на Камен Донев, щях да разбера - личи си. На моменти актьорите играят като клонинги на Даскала. Скечова, свежа пиеса, не е нещо, което ще гледам втори път (особено при такава цена на билета), но никак не съжалявам за едното гледане, даже напротив - чудесна доза смях.

После се отправихме да хапнем, уж само за малко, а го откарахме до след два. Както казах и на тях, ще преживея без да се виждаме с моите момичета - мускетарки, но когато се видим разбирам, че срещите ни ми липсват. Радвам се, че са ежеседмични, някои традиции са разкошно нещо. След като закърпихме положението с трудовата заетост на Атос, моя милост и Д'Артанян единодушно гласувахме, че е време да поемем шефство над следващата задача, която бяхме започнали отдавна и замразили за известно време - колежката да се дипломира. Както каза Д'Артанян, конспектът за държавния изпит от година на година олеква, молекулярната биология вече не влиза в него (а ние нея я знаехме що годе добре), значи тамън му е дошло времето да научим систематиката (която доста ни куцаше). Приехме и проекторезолюции и по други едни въпроси, при което в един момент си заприличахме на копие на Сексът и градът, затова преминахме към по-други теми, а именно - родовата връзка и влияние между творчеството на Шекспир и сапунените опери ;), дискусия някъде след трите бири и преди кафето и тирамисуто. Или това, което в "Кривото" наричат "тирамису".

Да живеят моите момичета, мускетарки, колежки и прекрасни приятелки, очарователното въплъщение на любимия девиз "Една за всички, всички за една!". Понякога е не само чудесно, но и жизнено необходимо нещо светло и добро от детството да се окаже непрекъсната истина. Как беше, "Нейно величество, негово сиятелство, нашите любими дружба и приятелство..." Жалко, че Портос е толкова далеч в пространството, кой ли ден ще й се изсипем задружно на гости :)

петък, 7 декември 2007 г.

Чаша вино

Или по-точно седем чаши.
Хвърлям от време на време око на един блог на любител на вината и докато се чудех дали да не участвам в една негова инициатива, взех, че участвах.
Своеобразна "дегустация" на австрийски вина в Wineforum (намира се до бившето Мачу Пикчу) - зачудих се какво бих правила там, но пък звучеше привлекателно и авантюристично за любител на виното от моя ранг. А моят ранг се състои в следното - като всеки българин перфектно правя разлика между бяло и червено, но като много малка част от българите не обичам червено, а бялото - ако може да е много сладко. Но пък ако правим само нещата, които знаем, че са в нашата област и ходим само там, където (смятаме, че) ни е мястото... сигурно животът ще е по-лесен, но така и така сме заживели в интересни времена, да се възползваме. Та отидох, беше интересно, приятно откъм компания, с точната доза обучителна част, опитах чудесни вина (както бе казал организаторът - от по-скъпа ценова категория, които не пием всеки ден - да, не всеки ден бих дала над 30 лв. за бутилка) и за пореден път се убедих, че червеното не е мойта бира ;) Но и че някои червени вина си ги бива. Харесах си и сладко бяло австрийско вино (над 30 лв. бутилката ;), което да прави компания на сладкото бяло, което си взех от Атина.
А сега да видим как ще ми се опре зимната депресия!
Когато си тръгвах към 11 часа вечерта - излязох от светлото, оживено помещение и потънах в лепкавата мъгливост и влага на Славянска и Левски, бе като прескачане от един свят в друг. От едно квадратче, в което лека вариация във формата на чашата променя значително аромата на виното, квадратче, в което имаш време да усещаш и даваш име на ароматите, които вдъхваш, към другото квадратче на мокрия паваж и слепите светофари.
Алиса играе шах.

неделя, 2 декември 2007 г.

Бързата литература какви ги ражда?

Понеже стана дума в коментарите.
Понякога, когато коментирам неласкаво някой автор, се намира някой да прецени, че го правя, защото завиждам на "успеха". Това, че аз пиша предимно поезия, а критикувам прозаик, сякаш няма значение. Но какво пък, всеки е свободен да мисли каквото си иска. На мен не ми харесва групичката "Бърза литература" и смятам в този самоцелен пост да го заявя, с ясното съзнание, че им правя и реклама. Същата, каквато направих на една книга на Парушев, когато може би бях единственият журналист, отразил премиерата в рамките на Панаира на книгата. Да, не се бях изказала позитивно, но бях писала поне. До този момент кликата просто не ми харесваше. Тома Марков ми е смешен, Парушев ме дразни, Стефан Илиев ми е жалък (защото в него има потенциал, но канализацията не е в ред), единствено Момчил ми харесваше, само че още не знам дали защото представянето на негова книга мина доста оригинално и интересно, или наистина текстът е добър - още не съм го чела целия. Но след споменатата премиера получих лично писмо от г-на Радослава (Ники, знам, че ти е писнало от тая история ;) ама да споделя с повечко хора), чието съдържание няма да засягам, само ще кажа, че натрапващият се извод бе - на голямото афиширано самочувствие на най-добри съвременни български автори критиката на нашето скромно специализирано онлайн издание не понесе, та се стигна до там голямото его да седне и да мисли какво да пише на таз нахална джурналистка, дето не я срам да пише лошо за нас. Като си толко велик, какво ти пука критиката, един вид си мисля аз?
Както и да е.
Може и да са добри писатели. Сигурно има нещо хубаво в стила/ текстовете. Но от външния им имидж ми се повръща. Пост модернизмът, момчета, отдавна замина, дори от нашите земи, с предпоследния влак се изниза, нарамил една бутилка вино, две газети със судоку и половинка суджук, за всеки случай. Да не говорим, че този така пърхащ стил, който са навлекли господата, преди десетилетия редица изтъкнати отвъд океански автори са го изнамерили, използвали, развили, разработили и преобърнали като ръкавица. Още ли минава номера с него да се свалят мацки?
Така. Мисля, че си заслужих едно питие следващия път, когато срещна някой от юнаците. Туй ако не е реклама, здраве му кажи.

четвъртък, 29 ноември 2007 г.

Ден за почивка

Вчера, а като гледам часовника, направо онзиден, си казвам: "Аз мога или не мога" и обявих деня за почивен. Не, че сутринта не бях врътнала вече две образователни единици с учениците, но това не го броим. Просто реших, че няма да превеждам и няма да мисля за работа. По-точно, няма да мисля какво и за кога имам да свърша. Грабнах пинсетата и огледалото, да въведа малко порядък в тез писани вежди гайтанови, размазах се под душа, после едно гости по женски на Ели, после един театър, който се оказа и превъзходна комедия, после хапнах и после заспах. 
Чувствах се лека като перце от това, че мисълта ми съзнателно 
заобикаля тресавището, наречено "план-график", а именно - трябва да пишеш статия за театъра, трябва да преведеш тая книга, тоя филм, трябва да оправиш тоя куп неща за университета, да се обадиш на този, на онзи, на третия, на петия, да уредиш тези акредитации, да провериш, напишеш, свършиш... Съзнателното игнориране бе пълна почивка.
Днес, за сравнение, също почти нищо не свърших - помотах се малко, разхождах един час кучето, свърших няколко организационни дреболии, пропуснах един университетски ден, минах да взема касети за работа, да платя едни поръчани ДВДта, да помрънкам по време на "Лига на разказвачите" в Грамофон (ако още веднъж чуя, че Радослав Парушев, когото открито и отговорно заявявам, че не мога да дишам, е "лошото момче на българската литература", ще си направя ритуални оригами ;). Харакирито нивгаш не ми е било страст.) И през цялото време си мислех за статията, която трябва да напиша и филма, който трябва да преведа, за десетките неща за вършене утре. И изобщо не си починах.

На всичкото отгоре на тая Лига имаше един пределно симпатичен младеж, точно мой тип. Ама като си нямам грам идея как стават тия работи, тъй си и остана неосъществено нашето запознанство ;) И после - що си тръгваш сега? Ами - отвръщам аз - аз работя нощем... :-O Така де, ей ме на, чашата мляко с какао и я да видим сега лесно ли се пише за хубави спектакли. (Ако някой се интересува - не, много е трудно.)  

понеделник, 26 ноември 2007 г.

Раз, два, пълна кошница

Има хора, които могат да разказват толкова увлекателно, че да те пленят на мига и да те подтикнат да вършиш наглед безумни неща. Има хора, които са толкова склонни да бъдат пленявани и омагьосвани, че само се оглеждат за подходяща възможност, защото животът им се осмисля от такива безумни неща. Когато преставител на първата и представител на втората група се срещнат, не знам за първия, но втория потрива ръце и преминава в действие, след което се чувства много добре.
Пример: прочетох в блога на Алвин за една книга и написаното от Алвин толкова ме грабна, че тръгнах да си я поръчвам на прима виста, без да я взема първо от някой да прочета, да видя дали ще ми хареса. Ползвам услугите на Мобилис, много съм доволна от тях. Те да вземат да имат още книги на Уортън, аз да взема да си ги поръчам всичките. Клик, клик, готово. Седем броя. Едно от щастливите ми числа. Чакам ги до края на седмицата.
Чувствам се превъзходно. Дано и книгите ми харесат.
А преди няколко дни спорихме защо съм си купувала книги и най-вече - оригинални дискове. Сетих се в този контекст, но това е предмет на друга тема, че настроението й няма да е така лежерно.

My winter storm

Не, това не е пост за Таря или за Найтуиш. Седя и чакам ученичката ми да дойде и се ядосвам, че брат ми е оставил отворен буркан с туршия в кухнята, където за момента е работния ми "кабинет" и съответно цялата кухня мирише на оцет. Как ми се иска ремонтът на стаята-хол да приключи по-бързо и да си водя вече уроците в подходяща обстановка...
И отварям прозореца, за да намаля концентрацията на оцетени пари, а ме връхлита.... нещо. В първия момент помислих, че на светлината на уличните лампи виждам как вятърът разнася с бясна скорост талази мъгла, после, че е много силен дъжд, докато не осъзнах, че край лицето ми прелитат бесни снежинки. Тъкмо днес си мрънках наум, че само вали ли, вали, а сняг няма.
Може би утре този сняг ще се стопи, а може да стане голяма пречка и хората да не могат да се движат. Вторият вариант, колкото и да е бедствен, ми харесва. Ще си стоя в къщи и ще снегувам. Толкова обичам зиме да има сняг, много сняг, да затрупа и да имаш пълното основание да се сгушиш, да се покриеш, да се притаиш. Жалко, че не спим зимен сън - усещам как през зимата имам нужда от дебела снежна покривка, за да презаредя. Аз, която съм луда по лятото, обожавам зимата. Няма думи, или поне още не съм ги намерила, с които да изразя чувството пред покрито с непокътнат сняг поле, проснало се в замръзнала тишина до където поглед стига, пресечено едва забележимо от нечии птичи стъпки или заешки следи, пробито на две-три места от черни силуети на кльощави дървета с бели калпаци. И отгоре блести примижаващо зимно слънце. Безмерно спокойствие. Или пък се спуска синеещ здрач. Почти непоносима, просмукваща се самотна тъга. Понякога отминавам, за да остане непокътната белота още малко, понякога я набраздявам цялата - в зависимост от настроението. Но във всеки един случай снегът действа пречистващо, без празни приказки. Имам нужда от тази снежна покривка, миналата година в началото на пролетта, с която и без друго имаме обтегнати отношения, се чувствах изморена и мръсна.

Навън виелицата се вихри. Забелязала съм не само у себе си, че човек обича стихиите. Катаклизмите. Природната ярост. Дали ги обичам, защото мога да си го позволя, защитена от не-знам-колко камерната дограма и изолацията на покрива?

вторник, 20 ноември 2007 г.

Йон, без кита


Може и да се казва Джон, но не сме малко хората, които сме решили да му казваме Йон и това си е. Малкият човек с големия глас. Това съм го чувала за доста музиканти, на прима виста се сещам за Дио, но важи с пълна сила за Йон Андерсън. Няма да се отплесвам в подробности, които ПР-ите явно смятат за важни, та разпращат преди концертите - къде отседнал, какво си поръчал за ядене, пък за пиене, пък какво искал, пък какво не искал... Осем часа на 14 ноември, зала "Универсиада" е смутително празна. Аз си знаех, че няма да има много хора, но все пак! Пространството пред сцената е заето от редове столове с кодовото име "оркестрина", където също присъствието е доста рехаво, но за мой късмет и удоволствие се намират неколцина приятели, заели ключови места на първия ред. Което означава, че ще мога да си седя там и да снимам, вместо да клеча или стърча като щъркел на първите песни. Обект на шегички е листа с надпис "Джейн Андерсън", положен на първия стол. Оказва се обаче, че именно там си седна жената на Йон - мило миньонче, която не свали очи от него през целия концерт и си припяваше песните му. Някак много мило ми стана.
Предвид че тя си седеше най-спокойно сред феновете, не бе изненадващо и че на сцената Йон излезе съвсем сам и така до края. Компания му правиха само акустична китара, миди китарата и пиано за едно медли. Концерт за глас. Толкова. Изумителен е, като начало, потенциалът на гласа на Йон, изумително е и в каква форма беше тази вечер. Гласът на прогресива, го наричат приятелите ми. Гласът на кристала, бих казала аз. Ако кристалът можеше да пее, сигурно би звучало подобно. С някакъв звънлив, фино режещ момент на ръба на възприятието, обгърнат от толкова звънкост и мекота, че ти иде да се гмурнеш в него. Както ти иде да се хвърлиш презглава в белите облаци, които се кълбят под теб, надникнеш ли през прозореца на самолета или изкачиш ли висок връх. Слънце до ослепителност, лазурност до главозамайване и разпиляващи се кристални трохи извиращо от глъбините на душата чувство. Ако някой реши да ме пита защо слушам "Йес", да си отметне някъде, че две трети е заради Йон.

Йон в дуетите, или по-скоро в съвместната си работа с Китаро и Вангелис, е гласът на простора. Сега оставяме за малко кристала и си представяме какво щеше да е, ако просторът имаше кристален глас. Щеше да е Йон. Иска ти се да летиш.

И така, хубавото на малкото хора в една зала е, че има голяма вероятност голям процент от тях да знаят за какво са там. Както бе и в случая. Откликът на публиката, според мен, зарадва Йон и се получи много хубаво двупосочно изпращане на позитивизъм. Може да звучи сладникаво, но ако някой ми каже, че няма нужда от позитивност и това са популистки глупости, ще го обява за лъжец или човек, който не е наясно със себе си. На моя отговорност.
Йон забрави веднъж текст и веднъж не успя да изсвири един пасаж. "Така е, човек трябва да се упражнява" - и се застреля с пръст. Хуморът е много силно оръжие. Чудесно обезоръжава.

И после остана и раздаде автографи на всеки, който поиска, размени по две думи с повечето и ги гледаше в очите, когато говореше с тях. Някои музиканти ги разглеждаме само като такива, защото като хора не са ни приятни. Йон е и разкошен човек. Спомена, че след две години може да дойдат с "Йес". И да не дойдат, това означава, че ще има турне и аз смятам да се занеса на някоя от датите.
Преди да посоча сетлиста, в заключение ще добавя, че ако имаше тълковен речник с аудио-визуални средства, към "ликуване" щях да сложа препратка към този концерт.

Jon Anderson Tour, Sofia, Universiada Hall, 14 November 2007


1. Yours Is No Disgrace
2. Long Distance Runaround
3. Time And A Word
4. Give Love Each Day
5. Starship Trooper
6. Italian Song
7. Richard
8. Sooner (работно заглавие на нова песен)
9. Buddha Song
10. Owner Of A Lonely Heart
11. Piano medley: Set Sail/Close To The Edge/Marry Me Again/
The Revealing Science Of God
12. Your Move
13. Wonderous Stories
14. Turn Of The Century
15. And You And I
16. State Of Independence
17. Roundabout
18. O'er

И малко лошо качество картина от края, като си говорим за глас, такъв беше гласът му на предпоследното парче:

четвъртък, 1 ноември 2007 г.

Отломки

Разправят, че вещиците били най-опасни на Хелоуин. Хи-хи.
Мина-замина, вече не съм толкоз опасна.
Иска ми се да напиша постинги (публикации?) на доста теми, но вместо това трябва да пиша разни неща за не-виртуалното пространство.
Думата "virtual" означава и реален. Много подло.
Работя много по-добре нощем. Някак трябва да си настроя режима.
Няма да пиша нищо на тема "блогове". Пренаситих се да чета за това тези дни.
Започва "Киномания". Гледам по работа новия филм на Торнаторе и хем ми е страшно интересно, хем обезумявам, че няма да докарам превода на ниво блестящо съвършенство клас "секващ дъха", хем има някои моменти, които загатват, че филмът е гадничък.
Що ли ще да става?
И ей го на, сезонът на мъглите се задава...

събота, 27 октомври 2007 г.

Hi!

За известно време яхнах метлата в южна посока, изпращам на всички преминаващи оттук малко слънчево настроение :)




понеделник, 22 октомври 2007 г.

Формула 1

Престанах да следя активно Формулата, на която бях върла фенка, когато заминах за Франция - там нямах телевизор, а да следиш пресата просто не е същото. Надавах ухо само колкото да се порадвам на успехите на Шуми (на когото и до момента съм голяма привърженичка, да, знам, знам. Обаче!), да разбера името на някоя нова звезда, промяна в правилника или прегрупиране на конструктори и двигатели. И така няколко години, докато снощи не се оказа, че финалът Бразилия се очертава вълнуващ - от сума ти време до последния кръг не е ясно кой ще е шампион. И се наредих да гледам, като веднага метнах око на Хамилтън - падам си по рекорди аз, а и момчето кара добре. Освен това откакто Вилньов не успя да спечели първото състезание, в което участва, на косъм, ми се ще някого да го огрее нещо подобно изключително. Неясни за мен са разпоредбите са горивото в квалификациите и старта, явно пак са изменяли правилата, но ето, Луис тръгва втори, никак не е зле. Аз и Райконен (Kimi Räikkönen) харесвам - защото е финландец, защото изглежда така, защото е от Ферари и защото си заслужава да спечели. А Алонсо просто не мога да го дишам.
И - лош старт за Луис, после излиза от пистата и се намъква обратно на ужасно крайна позиция. Леле, ужас. Момчето се бори мъжки, обаче колата му прави технически проблем и... той все пак успява да продължи и дори да финишира на 7-мо място, като по този начин Кими печели шампионската титла (най-накрая!) само с една точка. Абе криво ми беше за Хамилтън.
Сега разследват екипите на BMW и Уилямс за по-студено гориво след състезанието, ако им дисквалифицират пилотите, ще стане интересно, но не ми се вярва. Едно е сигурно, от догодина засядам през неделя пред телевизора.

Като се върна от Гърция от "Далече" ме пращат да пообиколя и напиша за някои наши ски курорти. Защо някой не вземе да ме прати да пиша за някоя Формула, хич нямам претенции за пистата ;)

неделя, 21 октомври 2007 г.

Никога в неделя

Ох, колко е студено навън. Някъде, някога в събота съм получила смс "Честит първи сняг", но аз тогава съм спала. Спах безобразно много часове, проспах съботния ден и нощ, но сега е неделя рано сутринта (или както казва баща ми, сабахлем рано призори ;) ) и варя кускус (онази, италианската паста, популярна у нас под това название) с мляко, което беше много традиционната ми детска закуска, в кухнята мирише на горещо мляко, захар, мъничко сирене, котките и кучето закусиха, навън вали ситна лапавица, покривите на колите са бели, полята край Бистрица и Малинова долина са бели, Витоша е в мъгла, тук е топло, кучето спи.
Няколко часа по-късно нищо вече не е бяло и след разходка из пътеките над Пасарел е време да поработя, но никак не върви по следобедному.
Вчера завърших един филм за Седмицата на гръцкото кино в Дома на киното. Казва се "Никога в неделя" (Ποτέ την Κυριακή) с Мелина Меркури и Жюл Дасен. Едва ли някой се сеща за филма, но песента от него "Децата на Пирея" печели Оскар и е достатъчно известна (повече с варианта си "Текила, сеньорита, бонита" и т.н. ;) ). Черно бял филм, по легендата за Пигмалион. Филмът е много приятен - проститутката Иля в Пирея е красива и независима, не определя твърда цена, но си ляга само с когото хареса. По едно време идва американецът Омир, който е философ (бррр!) и вижда в нея изгубения блясък на Древна Гърция. Решава да я пресъздаде (разбирай - образова), за да стане тя съвършена. Има още няколко паралелни сюжетни линии и е много свежо. И не е така тъжно като легендата за Пигмалион и Галатея. Препоръчвам го, а ето и въпросната песен:

събота, 20 октомври 2007 г.

Сбогом на оръжията, Вчера


Бях прочела в блога на Алвин за книгата "Вчера" и тъй като филмът ми е особено любим, а и не съм чела нищо на Владо Даверов , немедленно я закупих и изчетох още по-немедленно. Достигането на информацията до тук обаче стана медленно, както често се случва, което едва ли е от голяма загуба за някого. Особено превид вечността и непреходността на изкуството.

Та много добре написана книга, хареса ми стилът, даже много ми хареса. Лекота на повествованието и хитри диалози, една вибрираща, почти жива атмосфера, осезаем младежки език - ще ми се да можех и аз така да улавям спецификата на говора, за да предам характерното за дадена група, пол, възраст.
Накрая ми стана много тъжно, значи - въздействащ финал.
Една неглижираност, непукизъм, с които се "споменават" дълбоките и важните неща и от това те остават още по-дълбоко къде в сърцето, къде в съзнанието.
Книга, която се поглъща.

А после довърших "Сбогом на оръжията", която влачих безобразно много време.
Реших да прочета нещо на Хемингуей, след като писах статия за любимите му барове (тя между другото излезе, първа публикация в "Далече", притурката на "Мениджър", добре се получи). Тъй като всичко на Ърнест се намира в семейната библиотека в Бургас, която в момента не ми е под ръка, аз своевремненно закупих единствената налична на първата попаднала ми пред погледа сергия за кашонна търговия негова книга, а именно гореспоменатата такава. (Някои хора сучат мустаци, аз суча изречения... Кой с каквото разполага.)

И се започна едно тегаво четене. Много трудно напредвах, а после изведнъж като стана лесно, та дори и интересно и не беше честно да завършва така. От друга страна нямаше как иначе да стане. Първи сблъсък с Ъ.Х. - по-скоро оптимистичен. Но с ръка на сърце ще кажа, че "Джони грабна пушката", също на антивоенна тематика, е в пъти по разтърсваща. Или по-скоро не, не е справедливо. Много по-осезаемо разтърсваща (това е онази въпросната книга, довела до песента "One" на Металика, сигурна съм, че е всеизвестен факт, но хем да не се мина да не го кажа, хем да не подценявам читателите си). Хемингуей вкарва една доза небрежарство (едва свръхдоза дори) и нещо много по-близко до английската невъзмутимост, което печели точки при мен. "Сбогом..." е твърда, зелена, със стиснати устни и добри очи. Така си я представям визуално. Отива американецът, пише се доброволец и се забива в Италия, където, офицер, командва санитарите, пие вино, хапва си и се задява с жени. Раняват го, лекува се, влюбва се, бие се, отстъпва през кални полета, за малко да го разстрелят и навсякъде в този свят има един ред, един отдавна загубен ред, а колко малко години са минали от тогава - става дума за Първата световна война. Леко, стегнато, небрежно, подредено, подострено и мъжкарско и хоп, вече му идва до гуша (пак спокойно, без ексцесии а ла "бате Арни побесне, ей ся ш'ги изколи"), дезертираме, вземаме жената, децата (проектотакивата) и опа - у швейцарско. Всичко това с естествената непринудена аристократичност на анлийски лорд, мажещ тъъънък слой масло върху препечена филийка, докато икономът му съобщава, че Темза тъкмо влиза в гостната. Хареса ми!


И сега какво да чета? :-O

четвъртък, 18 октомври 2007 г.

Един есенен ден по шосето

Уморени са ми ръцете.
Уморени са ми ръцете, уморенисамиръцете...
Това има много общо с факта, че пиша с по-малко от десетте ми налични пръста и все повече наближава моментът, когато ще започна да се уча на десетопръстната - снощи дори си инсталирах програма, която за моя огромна изненада има и българска версия, лаптопът ми няма изписани кирилски букви на иначе толкова удобната си клавиатура, но това изобщо не е проблем.
Болят ме лактите, дланите, ставите на пръстите, връзките между мъничките фаланги - колко интересна дума, все едно тръгвам на бой. Но то не е далеч от истината, строявам фалангите, привеждам ги в боен ред и атакуваме писаното слово - вместо с огън и меч - с клавиатура и текстообработваща програма превръщам едното в друго, нося напредък, количествено натрупване, а дали има и качествено изменение?
Чакат ме три филма, освен редовните сериали, два материала за мода и едно пътуване за материал за ски, подновеният курс по фински - записах се и на онлайн такъв, а всичко съм забравила, записването за магистратура в Софийския и след това за педагогическа правоспособност във Великотърновския, пътуване до Атина, купуване на билет за Мюнхен по Коледа, надявам се да ми дадат да превеждам малко Верлен, времето е хубаво, работя си вече от дома и мога да излизам в сипващата се с листата от дърветата есен.
Само че ме болят ръцете, утре така и така ще ходя на годишен преглед, ще взема да си поискам направление да ми погледнат красивите ръчички, хаха ;)

Дара беше бременна, но се оказа, че станал проблем и се наложи да отстранят матката. После тя си разкъса конците и носи яка, докато мажех отворената рана с миризлив мехлем. "Само не знам, да не ти стане лошо, докато мажеш" (ветеринарката). Няма проблем, госпожо, аз съм биолог. Когато се налага. Но хормоните са си хормони и карат до неотдавна бременното животно сега да гледа кученце. Такова няма, затова цялата й грижа сега се е съсредоточила върху един гумен таралеж.

На мен ми изглежда много тъжно. За нея е нормален инстинкт, който ще отшуми, когато хормоните се резорбират в кръвта й.

Мисля си, че всъщност аз съм човек именно защото виждам в погледа й мъка, отчаяние и майчина обич, когато, внимателно захапала таралежа, го бута между нас двете в леглото и се притиска до мен, да е на сигурно детето. Докато в погледа й всъщност най-вероятно има нещо като "мръдни се малко, да ми е по-удобно".


Опа, пристигна поредната ми пратка дискове. 4 Мерилиън: 3 Камел: 1 Линкин парк: 1 Скорпиънс - любимият ми албум "Fly To The Rainbow". Пуснали са ми и някакви бонуси, само веднъж уцелиха тия Уизърд и ми пратиха новия албум на Стив Хакет. Сега са някакви Магнум и Фрийдъм Кол. Изобщо не съм ги чувала, кой знае, може и да е нещо интересно. Айде сега да видим как звучи старият Скорпиънс от нов диск. /след 10 мин -кога ще почнат да ги правят тези опаковки с лентичка за отваряне!!!/

петък, 12 октомври 2007 г.

Последен ден

Днес беше последният ми работен ден във фирмата. За щастие от вчера по-голямата й част, начело с шефовете, е в Гърция на най-смешния и абсурден тийм-билдинг, но това е друга тема. Та два дни без абсолютно никой на главата ми се оказаха идеалният завършек за над едногодишния ми престой на това работно място. Днес денят завърши с игра на Монополи, но малко преди това гадините от отдела (повечето) ми купили подарък!
Тракам си аз по клавиатурата и по едно време усещам - те се промъкват зад гърба ми ухилени като зелки и носят една голяяяяяяяяма торба, изписана с най-разкошните пожелания, които съм получавала. Избрали ми разкошни елегантни блюдца от порцелан и две шеметни винени чаши... само дето не се разплаках. Беше толкова мило, зарадваха ме и въобще изненадаха чудесно. Освен това така се заличиха всички неприятни мигове от тази работа (въпреки че не са свързани с тях). Какъв по-хубав начин човек да напусне?
Сега Монополи-то е в мен, за да ми идват на гости да играем (живея срешу работата), а след края на предвидения скорошен ремонт се надявам да дойдат на гости и да използвам и подаръците им.
Много е хубаво, когато се чувствам добре от хорските постъпки. Животът става няколко идеи по-слънчев!

четвъртък, 11 октомври 2007 г.

И Нобеловата награда отива при...


Дорис Лесинг. 88-годишната англичанка получи Нобелова награда за литература.
Миналата година призът отиде при Орхан Памук, преди това - у Харолд Пинтър.
Гледала съм пиеса на Питър, чела съм Памук, явно е време да си набавя нещо на Лесинг.

Йон Андерсън! ЙОН АНДЕРСЪН!


Ами да. Тазгодишният София Мюзик Джем се очертава доста силен. След Чик Кърия и Бела Флек, на 14 ноември в зала "Универсиада" идва Йън Андерсън. След като ще изпусна концерта на Робин Гиб, смятам да дам всичко от себе си, за да присъствам на този на Андерсън.
Има много малко групи и изпълнители, които наистина искам да гледам и Йон е сред тях. Чувствам се прекрасно и искам да споделя прекрасното си чувство с колкото мога повече хора. Знам, че концертът ще бъде великолепен и се надявам възможно най-много хора да се възползват от този генератор на чудесности.
На концерта си в София - казват организаторите - в рамките на дванадесетото издание на фестивала Мюзик Джем, Джон Андерсън ще изпълни пред българската публика едни от най-популярните парчета на „Йес”, както и композиции от съвместното творчество на вокала с легендарния Вангелис.
Ура!
Харесвам Йон (аз така му викам) от гимназиалните години, когато го чух за пръв път в проектите му с Вангелис. После открих Йес (не знам какво иамт предвид под най-популярните парчета на "Йес", но как ми се иска да чуя повечко от ранните албуми!), после проектът "Дрийм" на Йон и Китаро. Още не съм надала ухо да разбера какви са били съместните му изяви с Тенджърин Дрийм и Майк Одлфилд примерно, но новината за идването му е именно подходящият ситмул да ги потърся и чуя.

Танго Бар

Студио ТангерИН пак организират всяка сряда милонга "Танго бар" в залата на Чешкия клуб на ул. "Кракра" 15.
Да завърша класа за начинаещи, да походя още малко на курсове и после ще се престраша за милонга. И като нищо по-другата година да се амбицирам за наградата "най-редовен посетител" ;)
Другата седмица ще направя крачка към сдобиването с по-удобни обувки, тоест надявам се да си намеря или да ми направят хубави такива.

сряда, 10 октомври 2007 г.

Ти лети, лети...


"Чайка". Бум. Завърших написването на един текст за постановката в Армията и сега мога спокойно да си дращя тук.

Да си представим - ТБА, който много обичам. Крикор Азарян, режисьор от класа. Чехов, моя любов. "Чайка" - тази пиеса, тази пиеса... Актьорски състав - да стиснем зъби и да издържим.
Зала, пълнеща се с народ. Олеле майко, какво ме чака. Тук се смяха на Бланш, която разказваше за самоубийството на момчето. Не, не се подиграваха на играта или нещо такова. Смяха се, защото явно монологът беше смешен? Или тя играеше подвеждащо? Тази вечер Бойка Велкова обаче влиза в ролята на Аркадина, актрисата. Имаме още Ласкин, Радоев, Сърчаджиева, Ингилизова, Мирослав Косев, Иван Бърнев, Меглена Караламбова. От последните трима се очаква класа, очакванията се оправдават. Мога да сипя само хвалебствия за играта им.

Косев е железен - мрънка достоверно, пиянства реалистично и умира естествено.

Иван Бърнев ми е любимец отколе. Като се замисля, май само в руски пиеси съм го гледала - просто му иде отвътре. Играе тук един залюхан учител, който на всеки три думи започва да разправя за тежкото си положение, играе точно, вярно, вдъхновено и едновременно ми става жал и ме отвращава този Семьон Семьонович Медведенко.

Меглена Караламбова
е мила, волева и тъжна в обикновеността на жената на управителя, чайка по неин си начин. Изобщо в пиесата наистина има много чайки, както каза по време на пресконференцията Крикор Азарян.

Бойка Велкова играе едностранчиво. Пуснах едно търсене в youtube за фрагменти от постановки на "Чайка" и видях как може да се изгради този образ. Как може в него да има отчаяние и любов, каприз и резервираност, подлост и преструвки, самота и арогантност, изобщо палитра, която може да разцъфти. Тук видях една неприятна жена. Точка.


Иван Ласкин ме изненада много приятно. Очаквах да се лигави със самодоволната си усмивка, с която шества на сцената при "Колко е важно да бъдеш сериозен" и "Много шум за нищо", примерно. Вместо това видях вглъбена игра, видях дилемата на твореца, досадата при писателя, слабостта на безхарактерния мъж, дребния гъдел на успелия човек, преситеността и едновременно с това копнежа по нещо просто, чисто, истинско. Този човек (Тригорин) е един малък разказ само по себе си.


Анастасия Ингилизова играе Маша така, както игра Нора. Всеки, който има представа от двете пиеси, ще разбере какво имам предвид, няма нужда да казвам нищо повече.


Александра Сърчаджиева е още по-голямата ми изненада. Израснала е забележимо и прави такава Нина, че ум да ти зайде. Няма фалш, няма неясни моменти в този склонен към отвлеченост образ.


Иван Радоев колкото го харесвам, толкова не играе добре. Има едно скечово поведение, което му пречи. Изигра края обаче много добре - от завръщането на Нина до самоубийството. Има талант, но какво става, че на моменти издиша, не знам.


Много добра режисура, имаше една сцена, докторът подава на всеки да си запали цигара. Пушат мълчаливо минута-две и после все гаси, по напълно различен начин, с различни жестове, изражение и т.н. Не може да се опише колко много каза тази сцена без думи. Много добро хрумване.


Накрая заваля сняг и когато изтрещя пистолетът, а в стъклата се блъсна чайка, въпреки цялото ми мърморене (когато Треплев се застреля, зад мен някой се изсмя!!!), тази сцена ме разтърси до сълзи. Харесва ми, че ме разплака - както ми харесва, когато комедия ме разсмива истински. Случва се рядко в нашия театрален пейзаж.


Снимки: Иван Дончев

понеделник, 8 октомври 2007 г.

Венецианският търговец

Гледах филма по телевизията и а-ха да се завихри спор около един момент. Спрях се навреме, но ми стана мъчно. Разбира се, пак е свързано с мъжете и жените.

Сещате се, нали, следната сцена - стои Порция насред съда, преоблечена като младия доктор, а собственият й съпруг обяснява пламенно на Антонио как би жертвал това, онова, жена си (Порция поглежда странно) дори, ако можеше да го спаси. В този май момент тя решава да го изпита, като после го кара да й даде пръстена, с който бе обещал да не се разделя. Аз се изтървах да кажа, че е много правилно тя да е огорчена (хайде да сметнем, глупаво се вземат пари от неподходящия лихвар, глупаво са изпратени всички кораби с цялото богатство, Порция му дава 20 пъти сумата, която Антонио дължи, без абсолютно никакъв проблем той заминава далеч от нея още в деня на сватбата, тръгва след него да стори всичко възможно, за да му помогне). Не, не било така. Трябвало да се чувства едва ли не горда, че мъжът й имал такъв характер. Какъв характер? Държал на приятелите си. А тя едва ли не го ограничава така, видиш ли. И пак да повторя, трябва да е доволна и щастлива, задето той е казал, че е готов да я пожертва в името на, в случая, Антонио.

Аз разбирам тя да беше някаква сприхава, да не си е мръднала пръста да му помогне и т.н. Но това е жена, която доказва, че разбира мъжа. Че е до него, че го подкрепя. Влиза му в положението, разбира колко са важни приятелите (дава му от парите си, от времето си, съгласява се да бъде пренебрегната първата брачна нощ, сама търси помощ за него).
Не познавам жена, която ще пламне от щастие, когато чуе, че не е тя най-важната (най-малкото). А още по-зле в горната ситуация.

Призракът на това ужасяващо "обвързване" - чудовище троглодит с остри като саби зъби, което те дебне из ъглите на мазата, когато слиза да си наточиш ракия и да вземеш туршията, което виси от тавана и те гледа с малки хищни очички, докато правиш секс, което се е навило под педалите на колата и само чака да ти източи кръвчицата, речеш ли да се разходиш някъде с мацката - това ли е причината? Или има нещо друго, непознато мен - някой звяр с нечетен брой копита, примерно, който тропка чардаш в килера на мъжкия мозък и заглушава всичко друго, чуе ли се "жената... а приятелите" и мъжът чува и разбира само "кат' са ожена и край. Тая няма да ме пуща да се видя с никой! Сакън!"

Уточнение - не казвам, че всички мъже са такива (стискам палци, плюя в пазвата, дано!). Въпросът ми е за тези, които си мислят горното - да преформулирам - имам ли си (сериозна) приятелка, недей си боже, жена, край с живота, край с веселбата, край с приятелите. Които слагат меча на крал Марк между "жена" и "приятел" (разбирай - едното не може да е другото и обратно). Които намират за естествено аз да плесна с ръце и да се втурна да точа баница от радост, рече ли половинката ми, че има някой, който му е по-скъп от мен.
Всъщност даже не е и въпрос. Горчивея си.

Дълъг пост за брака (кога?)

Някъде из блоговете попаднах на темата относно бременностите, ражданията, ергенлъка и най-вече на колко години да стават тези неща. Как е много куул да си сингъл уайт мейл на 25, на 30, че и нагоре. И как жените над 25 почвали да истерясват за деца. Сетих се за една статия, която превеждах и при все, че не винаги съм съгласна с авторката, все пак ще пейстна част от текста (извинявам се за дължината). Няма да изказвам лично мнение кога смятам, че човек трябва да се задоми (човек, не мъж или жена), само ще кажа, че не виждам нищо лошо човек да избере сам кога да има деца. На 20 или на 40. И никой няма право да седи да му чете морал.

"Истинската любов чака. Да се научиш да чакаш. Заслужава си да чакаш. Девизът на Програмата за въздържание при тийнейджърите разкрива един основен факт за човешката природа: тийнейджърите, сексът и чакането не са естествена комбинация.

През последните петдесет години чакането стана по-дълго. През 1950 година средната възраст на младоженските бе малко над 20 години; през 1998-а булката е с пет години по-възрастна, а съпругът й е на 27. Ако този младоженец е навлязъл в пубертета на 12, то до сега е чакал повече от половината си живот.
Ако е чакал - там е въпросът. Сексът е захаросаната обвивка на подтика за възпроизводство, а този подтик е почти непреодолим. Така и трябва да е; той е двигателят за оцеляване на човешката раса. Да се бориш срещу него, означава да се бориш с основен телесен инстинкт, все едно да се бориш с жаждата.
Но все пак, въпреки конфликта между либерали и консерватори по почти всяка възможна тема, по тази те са на едно мнение: младите хора в никакъв случай не трябва да имат деца. Не са на едно мнение за средствата - консерваторите защитават въздържанието, либералите - контрацепцията - но си стискат ръцете за общата цел. По-младото поколение не трябва да произвежда по-младо поколение.

Ала бременността при тийнейджърките сама по себе си не е толкова лошо нещо. На осемнадесетгодишна възраст женското тяло е добре подготвено за износване на дете. И младите мъже са квалифицирани да извършат своята роля. И двамата ще имат по-голям успех, отколкото биха имали след години, тъй като някои рискове за здравето - като цезарово сечение и синдром на Даун - се повишават с възрастта. (Опасностите, които свързваме с бременността при тийнейджърите, от друга страна, са поведенчески, а не биологични - наркотици, болести, предавани по полов път, ранен аборт, прекалена незрялост и липса на родителска грижа). Женската плодовитост вече е започнала да намалява на 25 - една причина, поради която контролът над числеността на населението препоръчва по-късно износване. Ранното износване възнаграждава женското здраве с допълнителна защита срещу рак на гърдата.

По-младите майки и бащи са и по-сръчни при отглеждането, по-малко се изморяват от постоянното движение на малкото, по-подвижни са при игрите с децата. Подозирам, че по-младите родители ще са по-търпеливи с необуздаността на момчетата, и няма като четиридесетгодишните при най-малкия повод да търчат при педиатрите за медикаменти, с които да овладеят предполагаема патология. Хората са създадени да се възпроизвеждат в тийнейджърските си години и потенциално го правят много добре. Затова и го искат толкова много.

Не е проблемът тийнейджърската бременност. Тийнейджърската бременност без брак е проблем. Отглеждането на дете без брак създава всички грижи. Създайте среда, която подкрепя по-младите бракове, и няма да се налага да се борите с биология повече от десетилетие.
Повечето от нас пребледняват при мисълта децата ни да се оженят под 25, какво остава за под 20 години. Незабавната реакция е: "Прекалено незрели са." Очакваме тийнейджърите да са егоцентрични и импулсивни, неспособни да понесат проблемите на възрастните. Но това не е задължително; през по-голямата част от историята на човечеството тийнейджърските бракове и отглеждане на деца е било в реда на нещата. В родословното дърво на повечето от нас е пълно с бракове между юноши.
Разбира се, времената са били такива, че порасналите тийнейджъри са били възприемани като "млади възрастни хора". Трудно ни е да си представим такова нещо днес. Не че младите хора са свойствено неспособни да поемат отговорност - историята го опровергава - но ние вече не го очакваме от тях. Само до преди няколко десетилетия дипломата от гимназия бе доказателство за зрялост или поне обещание, че кльощавото дете, което я притежава, е готово да започне да се държи като възрастен. Много момчета преминаха непосредствено след завършване на гимназията към свят с ежедневна работа, която не напуснаха, докато косите им не побеляха; много момичета започнаха да превръщат кътче от малък апартамент в ясла. Очакванията може да са били скромни, но бяха постижими и по този начин се образуваха много добри семейства.

В този сценарий се крие неизказана презумпция - че млад зрял човек може да спечели достатъчно, за да издържа семейство. В хода на историята възрастта за брак като цяло е ограничена - от една страна от пубертета, а от друга - от възможността да се издържа семейство. В добрите времена хората са се женили млади; когато перспективите не са добри, двойките се борят и спестяват за сватбения си ден. Култура, при която мъжете не се оженват до 27 години, нормално е означавала наличието на елементи като няколко последователни лоши реколти или икономическа депресия.

Но не такъв е случаят в Америка днес. Вместо това имаме изкуствена ситуация, която предизвиква отлагането на браковете. Възрастта, при която мъж или жена могат да печелят разумни доходи, постоянно нараства в следствие от по-завишените изисквания за образование. Обикновените условия за наемане на работа, които се покриваха от диплома за средно образование, сега изискват бакалавърска степен; а професионална кариера, която бе възможна с бакалавърска степен, сега изисква магистърска или още по-висша. Докато децата се опитват да получат квалификациите, необходими, за да печелят като възрастни, годините невъзвратимо си отминават.

Финансовата способност обаче не е единствената ни грижа; убедени сме, че младите хора просто не са способни на отговорност. Очакваме, че няма да контролират добре импулсите си, ще са егоцентрични и емоционални и няма да са способни да преценят последствията. (Странно е, че от децата, за които се смята, че ще са прекалено безотговорни за брак, се очаква вместо това да практикуват героично въздържание или старателна контрацепция.) Презумпцията за тийн безотговорността се корени по-дълбоко, отколкото простата ни преценка за естеството на юношеството; тя включва самата ни идея за целта на детството. [...]

Моделът на късен брак може всъщност да увеличи броя на разводите. През първото десетилетие от физическите зрелите им години младите хора може да не се женят, но се влюбват. Влюбват се и после връзките им се разпадат, понасят ужасна болка, но откриват, че с времето я преодоляват. Може да им се случи няколко пъти. Постепенно свикват; научават, че могат да отдават сърцата си и после пак да си ги вземат; научават се като начало да предпазват сърцата си. Научават се да подхождат към една връзка с цел да получат каквото искат и да са готови всеки момент да си съберат багажа. До момента на сватбата са имали много възможности да научат как се бяга от обещание. Тренират за развода.

Идеята да се завърнем към ера на ранни бракове все още е плащеща - и с основание. Не става дума просто да се затегне възела между замечтаните осемнадесетгодишни и да ги избутаме в реалния свят. Предците ни са можели да се омъжат рано, защото са били включени в мрежа на подкрепа, която позволявала такава стъпка. Младите хора не са вродено некомпетентни, но все още има много какво да научат, точно както младоженците на каквато и да е възраст. В миналите поколения една млада двойка е била обградена от семейство и приятели, които ги насочвали и подкрепяли, не само при плаването из водите на новия брак, но и при практичните умения да се сработи семейството – как се води бюджет, как се поправя течащия покрив, как се сменя мръсна пелена. Не е хубаво човек да е сам; не е хубаво и една млада двойка да е изолирана. В нашето време на продължително обучение двойките, които се женят рано, го правят по-скоро преди да завършат колеж, а това изисква практическата и емоционална подкрепа на семейство и приятели.[...]"
Фредерика Матюс-Грийн

петък, 5 октомври 2007 г.

Linkin Park - Minutes to Midnight


Понеже пак почнах да си въртя този албум, а и защото така, както гледам, скоро "Ритъм" няма да излезе (от лятната си ваканция?), но пък понеже не ми се пише нещо не толкова форматирано, а и защото всъщност трябва да пиша за "Чайка", а и...

Всяко време с нещото си

Край. Каквото било, било. Третият албум на Линкин Парк се чакаше с толкова трескави и тревожни предположения и обсъждания, на които би завидял и най-отракания отбор квартални бабички-клюкарки. Какво ли ще издадат – дали пълна промяна или упорито ще се придържат към досегашния рап-метъл? И в двата случая унищожителните критики нямаше да ги подминат. И ей го на - не подминаха – едва издаден, Minutes To Midnight предизвика яростни полемики. Но докато кучетата лаят, керванът си върви, и той окупира върховете на класациите и продажбите. И несъмнено отбеляза края на една ера. Нещо като всичко след Черния на Металика – отречено от върлите фенове с кървящо сърце и сълзи на очи. Надгробен камък на рап-метъла, комерсиално залитане, лов за нови фенове или закономерното неизбежно улягане след четири години пауза – всъщност всичко наведнъж, с две думи дискът е отличен продукт. С повече от две: като начало е излязъл от ръцете на Рик Рубин (ето защо на места звучи леко а ла Ю Ту, сериозно). Изненадващо силно застъпени лирични отклонения – като се почне от направо нежното интро и се стигне до електро баладата “Valentine’s Day”. Текстовете са не особено силни – по досадната вече тема за Буш и световната несправедливост, и малко порядъчни лични душевни терзания. Рап само в две парчета, останалото е модерен рок с плътен, разнообразен саунд, електроника и хипхоп. Китарите на места звучат очарователно седемдесетарски, че дори има и сола. Ако Hybrid Theory и Meteora са мачкащи валяци, къде по нанадолнището, къде по нанагорнището, то новата тава е бетонобъркачка. Яко, както и да го погледнеш.

неделя, 30 септември 2007 г.

В неделя рано билки брала

Вече е сутрин и човек... опа, една вещичка може спокойно да легне да спи. Пошетах си през нощта, по едно време реших да поготвя - като не ми се работи, се сещам да правя нaй-невероятни неща. Като например грис халва.
И ето, рано сутрин в неделя, навън е хладно, в кухничката е топло, долу вече се разхождат кучета, а денят обещава да е ако не топъл, то поне слънчев и ще планинарстваме така като гледам.
Слънцето е изгряло съвсем безшумно и безцеремонно, навън се стели прекрасна есен, може да е малко тъжна, но хубаво тъжно, спокойно някак си
в кухнята парчетата грис и не подозират какво светкавично омитане ги очаква, дими арабско кафе и изпълва стаята с аромат на кардамон. То се пие, разбира се, в три пъти по-малки чашки, но за моите цели количеството е недостатъчно. Ами добро утро, така да се каже ;)
А на изпроводяк, малко веселба от "Бони Нем" - юнаци-руснаци трашари-подигравчии:

Livin' la vida loca


It's my life

Да се почерпим

Днес е нещо като Ден на преводача (ако правилно съм запомнила). Което трябва да се отбележи и ей ме на, седнала посред нощите да превеждам. По-добре щеше да е да съм седнала пред нощвите или да подреждам, но не би.
По случай повода си позволявам да направя един подарък (за Не-рожден ден), при все че усещам как няма да се размине без подробен пост на тема Camel:

събота, 29 септември 2007 г.

***

Змеев писа нещо за виртуалните условности. Ето сега ми се е прищяло да публикувам пост, който е изключително условен и от типа "Това сега за какво го пиша, след като не интересува никого". О, вечно съмняващата се душа, защо не си остана в Романтизма...
(Тематично някак си - есенно, а и нали в блога се разказва.)

***
Разказвай тихичко.

Долитат ми листа от някой лес помръкнал
в нечакани милувки на невярна есен;
заспиват вечерните сенки с тъмна песен -
не виждам никого, а чувам стъпки...
                                       Някой е замръкнал...

Налита тъмен дух - нявярно наскоро прехвръкнал
под някой лес, погубен от милувките на златна есен;
загиват вечерните сенки с тъмна песен, -
не виждам никого, а чувам стъпки...
                                       Някой е замръкнал...
Тихо ми разказвай.

Трифон Кунев

петък, 28 септември 2007 г.

На изток от рая

Първите ми и неизличими спомени за тази книга са от библиотеката на нашите, която в първата ни къща се помещаваше в спалнята и аз спях там. Гърбът на книгата, с нарисувана, почти скицирана фигура на черен човек, отдалечаващ се в ръка с нож към оранжево слънце, а на земята лежи проснат друг. Представа си нямах от Каин и Авел, но реших, че сигурно книгата е за някакви престъпници и не ми се искаше да имам нещо общо с нея. Както и с една друга, лилава и дебела, само защото името там бе непроизносимо - Съмърсет Моъм. За 6-7 годишното дете, което бях, това представляваше изумително странно съчетание от звукове. Реално до сега не съм и докосвала Моъм, а "На изток от рая" винаги свързвах с някакво отблъскващо пропито с кръв произведение. Минаха 20 години с тази представа.

Един ден с Дайк си говорехме за американските автори. Смятам, че съм чела малко от онова златно поколение, писало в началото-средата на миналия век. Да, обожавам О.Хенри, Хелър, Вонегът и Сароян, но до там. После прочетох "Джони грабна пушката" и прибавих към смипъка Далтън Тръмбо. После почина Вонегът и прочетох последния му роман, а човекът, който ми го даде, ми даде и "По пътя". Има нещо в Керуак, което не ми допада съвсем, някаква ръбатост, някаква типично мъжка чепатост, която може би усетих и в "Спасителя в ръжта" и затова не харесах и него. Но след Kеруак реших да продължа и взех "Улица Консервна". Толкова топла, слънчева и човешка книга отдавна не бях чела. Именно човешка, не мъжка, не женска, не чепата и ината, брутална и хилеща се, не лигава и сълзлива, слабостно разнежваща се в импресии. А силна, помитаща с поток от златна слънчева светлина, промиваща и пречистваща. Разкош.

Съвпадение, но в Турция Елена беше взела "На изток от рая" да си чете и докато влизаше да плува, аз я започнах. Чета сравнително бързо и почти я приключих, но не съвсем. Нямам я в София, та онзи ден я взех от колежка и снощи я приключих.
Хареса ми, страшно много ми хареса. Преплитането на житейските пътища, гледано изотгоре и издалеко, е впечатляващо. Много интересна трактовка на притчата за Каин и Авел, много мъдра, много добра. Малко ми стана неловко от толкова проницателни хора, от това, че чувства и емоции се разпознаваха по едно движение или пробягала по лицето сянка, но може би преди е било по-лесно да се чете у хората.
Освен всичко друго, книгата ми припомни неща за отношенията между хората и ми обърна внимание за някои. Успокои ме, приласка и вля една доза слънце в мен. Станйбек пише толкова леко, почти лесно и притежава свойството и най-големите катаклизми, трагедии и напрежение да разрешава така естествено, че аз, която вътрешно изтръпвам от болка и често плача, чета ли за разни лошотии и несправедливости, този път ги понесох. А и "щастливият край" на места, който вече е започнал да се превръща в синоним на "лош край, некачествен и нереален" никак не изглежда така. Реабилитация! :)
Прекрасна книга.

Ужасните родители - театралният сезон започва

Премиерата в театър "София" на пиесaта на Жан Кокто "Ужасните родители" приятно ме изненада. Представях си - Кокто, Възкресия Вихърова, театър "София" (който винаги ме е отблъсквал с монолитната си, студена сграда, в която гледах доста късно "Пир по време на демокрация" в празен огромен прашен салон, с оттенък на мизерия) - амалгамата придоби отблясъка на студена артистичност и авангардно лопнати кепенци пред посредствената ми душа. Нищо подобно обаче.

Още с пресконференцията започнах да се стоплям. Обичам ги пресконференциите в театрите, когато не са в голите, кънтящи фоайета (както имат навика да ги правят Сълзата и Народния), а в някоя заличка, стаичка, където се намира покрита с плюш маса, поизтъркан дебел мокет, някой и друг шкаф, тук-таме пиано, ;) прозорци, които предоставят скришни гледки към вътрешен двор, примерно. Театралите палят цигари, така забранените вече повсеместно цигари, които обаче толкова добре си пасват с обстановката и я допълват някак си със синкавия си дим и острата миризма, че тя става лека, пухкава и уютна. Изобщо няма значение, че понякога се говорят глупости, че понякога се говорят умнотии, че трептят високопарни фрази, че повечето в залата са престарели бабички (и до сега не съм разбрала бивши журналистки, театралки или какво са), луди представители на гилдията (имам си колоритни любимци), журналисти от ресор "Култура", които в повечето случаи ходят както на такива пресконференции, така и на промоция на новия албум на Преслава, примерно, и пишат разни дивотии. Като например тук. Изобщо нямам претенции да пиша добре за театър, но поне се старая да имам някакъв добър стил и език. Това прилича на съчинение в училище. Какво значи "Според мен от този сюжет и текст винаги може да се изкара нещо ново..." или финалът: "Представлението потапя в размисъл всеки зрител. Кара ни да бъдем по-искрени и непринудени в отношенията си с околните." И по-добри, да си мием ръцете и да си изяждаме закуската. "Режисьорската адаптация на текста е успешна" - тоест?
Както и да е.

Самата постановка е много добре изградена, а пиесата си е класика. Ако не се лъжа, постановката на Михаил Събев (в ролите Славка Славова, Васил Бинев, Юлияна Караньотова, Васил Димитров и Таня Масалитинова) в Театър 199 е най-дълго играната изобщо на българска сцена. Чудесна актьорска игра, въпреки малко фалшивите нотки на моменти, предполагам дължи се на предпримиерата, много добра сценография и хореография. Само ми се стори, че краят е попретупан, но е възможно просто да не съм наясно с текста. Лично на мен много ми хареса как игра Лилия Маравиля, много повече дори от играта на Петя Силянова. Доста добре се справи и младата Искра Донова, всъщност направо чудесно. За мъжката част - Сава Пиперов като бащата бе почти идеален, само имаше един момент, в който преходът от затворения в своя си свят мъж към решително нареждащия и изнудващ тип нещо не ми се разреши спонтанно. Росен Белов се носеше вихрено по сцената, без ни най--малко запъване или залитане, задъхано, напрегнато изпълнение, грабващо вниманието от раз. Само да не беше това коремче - доста грозно седи, като тръгне да се съблича. Може да е пресилено, но тялото на актьора е негов инструмент, защо не го поддържат поне малко, той е млад, няма да му е трудно... Както и да е.
Пиесата, постановката - препоръчвам.

Виж ти, виж ти...

Този тест разправя, че :


You would fall for the gentleman. Keep an eye out for your love at your next formal or field trip to the opera. Watch out for bad boys who walk on the inside of the curb and don't hold the door for you, and you'll end up with the guy who's suave, sophisticated, and classy through-and-through.

What Kind of Guy Will You Fall For?



Нда. Малката подробност, че това е изключително рядък вид, а данните за съществуващите в света екземпляри са непотвърдени, няма да ме спира, я!

На висок ток

Пътувам си блажено в претъпкания автобус номер 76 и си чета книга. Внезапно една мисъл, незнайно как появила се, още по-незнайно как непоявила се по-рано, когато й беше времето, ме осенява: в торбичката с дрехите и обувките за танци са ми обувките за тангото. А не скарпините за народни танци. Който не внимава и не си сменя облеклото! И сега какво? Аз съм с някакви шеметни токчета в момента, малко по-ниски от тези на обувките за танго. Ми... айде, няма да се връщам. Изтанцувах си сума ти хора на ток (да, болят ме сега краката) и съм горда, че си ги изиграх даже много добре. Може да ти е гадно, но важното е да не си личи пред другите ;)
Работата е там, че един приятел от групата ме поднася за тангото и веднага опитва да ме накълве: "И къде ще го танцуваш това танго?" Е, джанъм, то си има танго партита - милонги, точно както си има и за салсата, примерно.
Пък и у дома може да искам да си го танцувам. Или в Аржентина да ми се е приходило.
Защо (стигнахме до идеята на постинга, вече оформена като поанта, сиреч наближаваме финалето и можем да се ориентираме към приключване) когато някой прави нещо не чак толкова често срещано (защото танцуването на танго даже не е и необичайно), реакциите са по-скоро "я да те срежа" вместо "ей, супер, интересно е, сигурно ти доставя удоволствие" (нали, щото иначе нямаше да го запиша).
Знам, да. Упражнявам се в риторика.

четвъртък, 27 септември 2007 г.

Реминесценции

От лятото. Което още не си е отишло, пък!

Змийският остров.
DSCF0226
Истинското му име е остров Свети Тома. Май вече никой не знае защо е кръстен точно на този светец. Защо е "змийски" обаче се знае - там има доста змии. Ако някой случайно попаднал тук човек се зачуди "това сега пък за какво ни го разказва момичето?", ще кажа - мисля, че има някои интересни нещица за мястото, кой знае, може някой ден да помогнат в "Стани богат"...
Та по българското Черноморие се намират не повече, не по-малко от 5 острова. Да си ги преброиш на пръстите на едната ръка, буквално. И те са Змийският (св. Тома), Света Анастасия (бившият остров Болшевик в Бургаския залив), Свети Иван (най-големият, край Созопол), Свети Кирил (или св. Кирик, който е свързан със Стария град на Созопол чрез бетонен вълнолом) и Свети Петър (мъничък спътник на св. Иван). Така. Змийският остров се намира близо до блатото Аркутино, сега на него може да се ходи, ако правилно си спомням, преди беше забранено, но продължава да е резерват. Въпросните змии са морски и не хапят, а си закусват с риба. Плуваш си, значи, към острова, разминаваш се с някоя водна змия, кимвате си за поздрав и си продължаваш. Аз как стигам до този остров - ами понеже нямах под ръка лодка, яхнах един дюшек и с брат ми и вуйчо ми за охрана (те си плуваха) поех натам. Малко е страшничко, но в момента, в който НЕ мислиш колко метра вода има под теб, се ядва.
Брат ми (По-големият от двамата ми по-малки от мен братя):


аз


и заедно


Заслужава си пътешествието, защото, изкачиш ли се на напечения от слънцето гръб на скалите, придобиваш съвсем различна гледна точка към брега и морето. Освен това там е пълно с кактуси. И то не какви да е, а диворастящи, от южноамериканския вид Смокинена опунция, засадени навремето от цар Борис III, който ги е пренесъл от ботаническата градина в Братислава. Те са плъзнали по голяма част от острова и той на практика е непроходим. През юни цъфтят с големи, жълти цветове, а през август - септември дават плод, който се яде и по непотвърдени данни има аромат на ягода.
Навремето е имало параклис на св. Тома, сега няма. Останали са обаче легендите за заровени пиратски съкровища. Имало по тези брегове дори един много страшен хайдутин, Вълчан (ако не се лъжа), който нападал с четата си бавноподвижните турски гемии. Още търсят иманяри съкровищата му, особено около скалния феномен Лъвската глава, но това е на брега. Островът притежава мини фиордчета, сигурна съм - преровени отдавна от търсачите на съкровища.
Резерват "Змийски остров" влиза в буферна зона, която включва и природната забележителност Маслен нос, най-източната точка на Странджа и трети по големина на българското Черноморско крайбрежие. Маслен нос е наречен така, защото навремето в острите му, непристъпни скали са се разбивали много кораби. Повечето пренасяли амфори със зехтин и така.... станал маслен (зехтин = дървено масло).

P9030031

Снимки са мои и на Profy.

сряда, 26 септември 2007 г.

Две мисленки

Мисля си...
...за висшето образование тук. Защо във Франция (само за там знам от първа ръка) влизаш в първи курс нещо мноооого общо (вярно, има други ограничения като BAC и от кой град си, брой желания и т.н. Но!). В първи курс първи семестър учех заедно с геолози (!) - да ме видиш сега каква геоложка карта мога да спретна, само дето не знам как се нарича на български, к'во да пра'йш. В края на първи курс ни връчиха по едно листче да направим една отметка какво сме решили да учим, след като вече сме видяли за какво иде реч, биология или геология. После на края на втори курс листчето даваше избор между органична химия и не помня точно какво, като органичната те поставя на пътеката към молекулярната биология, а другото - на общата такава. След всеки такъв избор, направен, след като си имал възможност по един семестър да изучаваш предмети, които ти дават представа за двете насоки, до някакво ниво можеш да смениш предпочитанието си, ако си размислил.
Така аз, тръгнала към биология на субклетъчно ниво, която обаче там се нарича Клетъчна биология, когато реших да се прибирам тук и в СУ любезно ми казаха да си гледам работата, но хорариумът там бил много малък, та ще ме запишат пак в първи курс, взеха и че ме записаха в нормалната Биология, защото Клетъчната тук е по-скоро така ориентирана. А тази биология те прави ботаник, зоолог, класификатор... Работи на едро, един вид. Побеснях.
Откланям се. Исках да кажа, че тук още преди да си разбрал изобщо какво е това биологически факултет, се налага на някакви хартии да пишеш какво ще искаш да завършиш. Ти не знаеш какво точно е молекулярна биология, примерно, или ако имаш бегла обща представа, то не си разпарчетосвал ларви на винарки, за да им гледаш хромозомите, нито си ходил да инжектираш серум в опашката на мишка (рязането на жаби е в последните курсове), за да имаш наистина достоверна представа дали ти се седи забит в лаборатория или ти се ходи из калищата в дивата природа. Но пишеш - първо желание, второ желание. Сега се сещам и за друго - задължителните осем избираеми дисциплини. Дават ти един списък и там пише - нематология, лимнология, цитогенетика, квантова физика (хич не ми се чудете тук, аз това го взех с 6), методи на развитието, клетъчни регулаторни механизми и т.н. Идея си нямаш какво е това, но пишеш, защото трябва да се избере преди изобщо да си имал възможност да идеш на лекции...
Защо?

...вече за втори път ми се случва сметката в такси да ми е еди-си-колко лева и 15 или и 25 стотинки. Давам аз 10 лв. и ми се връща закръглено. Ама дори без да тръгне от кумова срама да търси 50 ст. Просто въпросът е приключен. Отвратена съм. Не само, че 85 ст. си е прекалено голям бакшиш за таксиджията, а най-вече защото едва ли не смята, че то си е в реда на нещата да го оставя. Налага ми се да взимам таксита все още, но от сега си зареждам портфейла с дребни монети. От всичко най-много мразя неприкритото нахалство и наглост!

вторник, 25 септември 2007 г.

Спасителният звънец

Робин Гиб ще идва в София, а аз няма да съм тук, за да отида на концерта. Умирам си от яд.
Но не това исках да напиша. Обработвам прес информацията, за да я пусна. Нещата започват така:

РОБЪРТ ГИБ от Би Джийс с концерт в София


Легендарният брат Робърт Гиб от британската група Би Джийс ще изнесе концерт в София на 25 октомври в Зала 1 на НДК. Заедно с него ще дойдат и двамата българи в екипа му - беквокалистката Амалия и китаристът Николо Коцев.Концертът на Робърт Гиб ще бъде с участието на Калин Вельов и музикати от Софийската филфармония.
Bee Gees/Би Джийс е британска група, сформирана от братята Barry, Robin и Maurice Gibb в средата на късните ‘60е в Австралия.


и продължават така:

Той оформя собствената си музикална идентичност със поредица от солови изпълнения, между който хитовете на първа позиция/на челно място Saved by the Bell /Спасени от звънеца/ and Juliet /Жулиета/.
Е, не мога!

Изобщо не коментирам запетаи, пълен член, с/ със и "й".

Аз съм част от силата, която...

Мога ли или не мога, тъй както си седя, барабар Петко с мъжете, да изпляскам един пост за учителите и стачката, един вид така да се каже. Не знам дали мога, то ще се разбере.
Ама почнах да се нервирам от много писаници на глупости по въпроса. То не било това решението да се вдига стачка. То не било решението всеки химик да може да стане учител, като не може да се реализира (ми да. Не може. Трябва ти педагогически ценз, който не ти го дават в Химическия вече. Ама хората си говорят по инерция. То затова има специалност "Биология и химия", примерно, от която не можеш да станеш ни биолог, ни химик, а само учител. И аз, като дипломиран биолог, според димпломата си, учител не мога да стана, трябва да си търся работа в науката.) Някъде четох, че ако настъпи неистов глад за, например, преподаватели химици (като следствие от факта, че химиците не могат да стават учители и тъжно отиват да си работят в Софарма), ще се вдигне заплатата на учителите-химици (голямо търсене, малко предлагане). Но няма да стане така, това е слабият момент на теорията. Ако ще пукнат химик да не остане да преподава, заплатата се определя от бюджет и като няма от къде да се вземе, просто няма! И толкоз.

Просто в държавата всичко е на куц крак. Ни стачката е както трябва, ни правителственото отношение. Аз не се чувствам съпричастна със стачката, въпреки че подкрепям искането за по-високи заплати в сектора. Нямам (все още) ценз за даскал, но обичам да преподавам. Знам, че съм добър учител. Съмнявам се в това понякога, но като цяло го знам. Само че не ми се работи в държавно училище. Нареждам си така нещата, че да мога да работя на такова място с малък хорариум, а през останалото време да си изкарвам пари за живеене. Иска ми се. Обаче децата в училищата като цяло са просто... а те са такива, защото цялото общество е такова. И това положение не може нито един, нито всички учители да го променят. Не и докато в къщи и на улицата (ако света го делим на три: в училище, у дома, на улицата) дърпат на друга страна. Цялата картинка е обречена. Така че независимо какви са заплатите, тези деца няма да си променят "фоновата радиация". Учителите, които имат душата и сърцето да се борят с нея, са като последна кола на състезание - има там някаква надежда за успех. И хъсът да я преследват до някаква степен се определя от заплатата. Тоест трябва прилична заплата. И едновременно с нея - реформа на образованието на един учител (университетското). Защото училището, също както живота отвън, е състезание. За душите на тези деца.

понеделник, 24 септември 2007 г.

Сънна недостатъчност

Цък, цък, цък, Гугъл, консервиране на гъби.
- Брат ми, тука вчера брах едни шипки...
- А, затова ли имаше по пода в стаята ти?
- Да, защото никой не е нахранил котките, докато ме нямаше! Не е там въпросът, смятам да се пробвам на шипковия мармалад, нали обичаш. Има много претриване, през три сита, затова набрах колкото само за едно бурканче.
- Хитро.
- И едни гъби...
- А, не, такова не ям!
- Масловката няма двойници. Аз след като изкарах "Водорасли и гъби" в унивеситета [това е задължителен предмет от бакалавърския курс] не пипам гъби също де...

Нещо ме е прихванала страст към бурканирането. Смятам да сложа грозде за компот също. Сладката ги пропуснах лекинко, чини ми се. Слагам сега тенджерата да бланширам гъбите и си мисля разни неща. По-скоро две - за издръжливостта и за едно конкретно чувство.
Петък сутрин след 4 часа сън се отправих бодро на работа, работих, после ходих да танцувам, после седнах да работя, работих, на сутринта изпратих превода, помотах се и реших да поспя, но всички решиха да ми звънят по телефона и да минават през нас (един от телефонните разговори наполовина изобщо не го помня). След час "сън" станах, продължих да работя, работих, три часа се каних да си купя нещо за ядене, не си купих, на другата сутрин приключих, изпратих превода, нахраних животните и се приготвих да си лягам, когато звънна Дайк и каза: "Айде на планина". Аз си казах: "К'во толкова, само ми трябва кафе".
Колко часа прави това, точно 48 без : 1 час със сън, добре, слънцето грее ослепително, Дара е на върха на щастието, пътят към Пасарел, 31-и километър, разкошно кафе и палачинка със сладко, Горни Окол, планината, чешма, пътеката, лек сутрешен хлад и слънце. Часовете стават 50, 51 и още, но ми е все едно. Чувствам се като наспана, наоколо е прекрасно, има много гъби, узрели шипки, ожънати жълти поля, зелени борови гори и един пламък от почервеняло дърво сред тях, на хоризонта се е плиснала Рила, срещу нея, на другия хоризонт, се вижда смогът над София. А ние си вървим и си говорим, последния път по този маршрут обсъждахме Персийските мотиви на Есенин, сега си говорим за преводи на поезия, Гарванът и унгарските поети. И ето го чувството - храст. Или дърво. На фона на изумително синьото небе. Такова е само есенес. Опитвам се да разбера какво точно става. Може би... в началото ме връхлита чувството за красота, в цялото й съвършенство. А съвършенството е тъжно. После усещането за самота - наоколо няма нищо, само това дърво - зелено - и небето - синьо. Толкова. Самотата може да е приятна - не съм ли си представяла преди как един ден се събуждам и целият град е празен, не се е случило нищо лошо, просто няма никой. Винаги съм го асоциирала с летните следобеди, които се доближават до това усещане за празност. Не празнота, а празност. Така че има нещо много хубаво като чувство - единственост, самота в целия свят, можеш да правиш каквото си искаш, когато си искаш (и затова най-честно не правиш нищо). Но самотата всъщност също е тъжна. И това за секунда, за част от секунда дървото, изрязано от небето, ми нахлува в душата. Казва: "Виж к'во, отваряй си вратата на душата, че влизам, иначе минавам през прозорците барабар с черчеветата." А тя стъкларията скъпа, така че отварям. Внася нещо толкова хубаво, че чак е тъжно и едновременно ми става страшно добре, много спокойно, много тревожно и ми се доплаква. После премествам поглед и светът пак се изпълва. Мисля, че постоянно ще се чувствам така в пустинята.
После брах шипки и като реших, че ще се огранича с бурканчето от детски храни, оставих Дайк да си бере, а аз полегнах. Тревите са превити от собствената си тежест и от дъждове, но пак се извисяват над мен, над тях е шипковият храст, после е небето. Понякога е хубаво човек да се качи на някой покрив, някое дърво, някое бюро дори и да види света отгоре, с друг път - да допре нос до тревите и буза до пръстта, за да го види в обратния ракурс. Смалих се. После заспах, около час сред тревите и слънцето, докато няколко досадни пчели не ме събудиха. Топла пътека назад, пътят към София, пуснали са топлата вода! айде в банята, час на спирката (добре де, как може след 8 и нещо да няма вече маршрутки за към центъра!!!), гости, филм, 11 ч, лека нощ.
Чудя се, кое е това, което ни кара да "издържаме". В един момент императивът в съзнанието ми е работа, сиреч чувство за дълг и чест. Може би най-вече чест - казала съм, че ще е готово до еди-си-кога, името ми е заложено. Въпреки че до колкото разбирам, има хора, които това не ги спира (Благодаря ви за работата, аз всъщност преводът не съм го гледал, предадох го на клиента, но че го пратихте в срок, сроковете много преводачи не ги спазват...). Хубаво. А при разходка? Тялото ми крещи, че му се спи, кара ме да виждам неподвижните сенки като подвижни черни котки, няма нещо наложително, само спокойствие и слънце, а аз си крача по пътеката. Къде са границите на издържането и колко подвижни са? Кога се предаваш и казваш "Край, не мога повече, спирам, до тук съм". За всичко - за диета, за спор, за каквото и да е. Не ме занимава въпросът колко може да издържи човек, а как контролира този малък спусък в главата си. Май пак ще чета психологическа литература.
Лека нощ!