Ден за почивка

Вчера, а като гледам часовника, направо онзиден, си казвам: "Аз мога или не мога" и обявих деня за почивен. Не, че сутринта не бях врътнала вече две образователни единици с учениците, но това не го броим. Просто реших, че няма да превеждам и няма да мисля за работа. По-точно, няма да мисля какво и за кога имам да свърша. Грабнах пинсетата и огледалото, да въведа малко порядък в тез писани вежди гайтанови, размазах се под душа, после едно гости по женски на Ели, после един театър, който се оказа и превъзходна комедия, после хапнах и после заспах. 
Чувствах се лека като перце от това, че мисълта ми съзнателно 
заобикаля тресавището, наречено "план-график", а именно - трябва да пишеш статия за театъра, трябва да преведеш тая книга, тоя филм, трябва да оправиш тоя куп неща за университета, да се обадиш на този, на онзи, на третия, на петия, да уредиш тези акредитации, да провериш, напишеш, свършиш... Съзнателното игнориране бе пълна почивка.
Днес, за сравнение, също почти нищо не свърших - помотах се малко, разхождах един час кучето, свърших няколко организационни дреболии, пропуснах един университетски ден, минах да взема касети за работа, да платя едни поръчани ДВДта, да помрънкам по време на "Лига на разказвачите" в Грамофон (ако още веднъж чуя, че Радослав Парушев, когото открито и отговорно заявявам, че не мога да дишам, е "лошото момче на българската литература", ще си направя ритуални оригами ;). Харакирито нивгаш не ми е било страст.) И през цялото време си мислех за статията, която трябва да напиша и филма, който трябва да преведа, за десетките неща за вършене утре. И изобщо не си починах.

На всичкото отгоре на тая Лига имаше един пределно симпатичен младеж, точно мой тип. Ама като си нямам грам идея как стават тия работи, тъй си и остана неосъществено нашето запознанство ;) И после - що си тръгваш сега? Ами - отвръщам аз - аз работя нощем... :-O Така де, ей ме на, чашата мляко с какао и я да видим сега лесно ли се пише за хубави спектакли. (Ако някой се интересува - не, много е трудно.)