неделя, 27 януари 2008 г.

Да му се не види...

Баш от тех съм, как’ Нуше Ейджънси

и

Саралия & Тригуна Пъблишинг

Имат удоволствието и честта да ви представят откъс от все още ненашумялата книга “Ноу-Хау”. Не, това не е двуезичен разговорник между английски и индиански, а компактен наръчник за всяка ситуация, който ще ви измъкне от всяко положение и ще спаси репутацията ви, дори да се наложи дишане уста в уста. Съвети и практични предложения се редуват с богати илюстрации и празни страници, на които записвате бележки или правите хербарий. Обмисля се и възможността за колекция от пеперуди, но вероятно ще бъде предвидена в допечатката.


Из Раздел трети – закупуване на стоки

Глава 24 Убий простака с мълчание, или как да си купим кафе и билетче

[- Джъъъъц, бръмта-думта-бухта-скръц-ииии! (спокойно пътуващ тролей, по хлопането на табелката с номера отдалеч се познава, че е номер 9).

Стъпки на пресекулки и притичвания на прибежки между превозни средства, създаващи почти осезаема сфера от звуци, до един от категорията – шум.

- Ало? – Не – И тя каз... – Ето оттук – Да влезем – Накъде - ...и когато - ....просто да не ти разправям, възмутително! (фонов шум)]

Магазинче тип “клек” на оживена улица. Имате половин час до театър/ кино/ среща и решавате да си купите нещо* от някъде**. Забравете старомодната троица: “Може ли” – “Заповядайте” – “Благодаря”. Запознайте се с новата хипер актуална и напълно внедрена в практиката

Програма в 7 стъпки:

1. Пристъпете към набелязаното “някъде” и приклекнете с приветлива усмивка (да не забравяме – “човека тя привързва към човека”!);

2. Така усмихнати, заговорете благо (Блага дума железни врати отваря!). “Извинете, имате ли кафе/ билетче/ арпаджик/ бяла ряпа?”;

3. Ще чуете:
- “Мхгъ”. В този случай попитайте “Моля? Не ви чух, прощавайте.”

- “Ми то нали пиши!”, в този случай отговорете “Аз само питам, може да са свършили”.

4. Усмихнете се.

5. В първия случай няма да чуете нищо, ще идат да правят кафе с физиономия тип “докато седях на този мравуняк, мравоядът ми изяде закуската”. Във втория ще чуете “Ако нямаше, щях да я махна. То на българина само му дай да пита!”, произнесено с идентично на горепосоченото изражение.

6. Можете да се вбесите, но аз препоръчвам да си припомните древната мантра (за по-сигурно си я запишете на листче и я носете в джоба си) – “Оти да се косим, като че ми мине” (Шопски и колектив, “Самиздат”, Сф. 1000). С хладнокръвно спокойствие си вземете обратно вече протегнатите към търговеца пари и се врътнете, но не се хабете да е демонстративно, и без друго ще чуете изпровождащи речетативи.

7. Извадете си предварително приготвения термос с кафе/ кочан с билети, употребете една част, разпънете сгъваема масичка и завъртете търговия с останалата част. В началото подхождайте към клиентите си мило и усмихнато. След като търговията се развие, може да си позволите гореописаната маркетингова стратегия. Чийто дълбок смисъл е да осигури потока на клиенти в най-различни посоки, по този начин увеличавайки ентропията в системата, а всеизвестно е, че това е състоянието, към което се стреми всяка система.
Така ще допринесете за вселенския ред, всемирния мир и спасяването на кондорите в Андите.
---------------------
*нещо – неограничено разнообразие от хранителни продукти, сред които се отличават цигари, кафе, спиртни напитки, билетчета за градски транспорт, вестник, бирен фъстък, солети и шоколад, семки и бонбонки, панталони от рипсено кадифе и чадъри за двукратна употреба;

**някъде – категория, която в първия момент се свежда до плюс безкрайност, а с всеки по-следващ намалява, докато мине отвъд минус безкрайността и се ограничи с най-близкото прозорче на будка, често единствено в района.


Очаквайте следващия откъс – Раздел “Глупаци в чужбина” – Глава 18 “Меню в ресторант – инструкции за експлоатация”.


Бел. а. Всяка прилика с будка за вестници на спирка Орлов мост и магазинче на Раковска е нарочна и изрична.

петък, 18 януари 2008 г.

Историческото съвремие

Не вярвам, че в тази зала има народен представител, който да не е на ясно какво означава физическото унищожаване на над един милион мирно население арменци, но историческата истина е една, а политиката и съвремието - съвършено други.

Според някой си Александър Радославов от Коалиция за България, който

заяви, че е гласувал "против" проектите на решения и на декларация, защото в основата на мотивите на вносителите стои омразата.
По думите му не може омразата да се проповядва от парламента като средство за политика
.

Според Нюз.бг.

Аз съм напълно объркана. Да оставим настрана, че в родния ми град има много арменци, че баба ми е преподавала в арменското училище там, че имаме приятели арменци, че обожавам "Егур, Егур" в София, че смятам писмеността им за ужасно красива, че страната винаги ме е привличала, че, че... Няма да го взимаме предвид. Да не замесваме любовта, че не се знае къде ще му излезе краят, като подкараха омразата...

Просто искам някой да ми обясни, като за блондинки, дори обещавам да се замисля да се изруся, ако получа удовлетворяващ отговор, след като историческата истина от една страна и политиката и съвремието - от друга, са две "съвършено", сиреч тотално, абсолютно и непогрешимо различни неща,


ся ко'ш прайм?


Това значи ли, че все едно историческата истина вълци я яли и ще живеем, като й лопнем кепенците под носа, да се оправя?
Или ще я изкилифенчваме, за да пасне на новите дрехи на съвремието?
Или нещо трето, недей си Боже, четвърто, което бедният ми прозт акъл не може още да осмисли и вербализира?
Че аз не съм гений на модерната мисъл е ясно, но дали тоз гу'син ще е тъй любезен да изясни проблемата, която така ме тревожи...

четвъртък, 17 януари 2008 г.

Евтиното е скъпо, а безплатното - чиста далавера

Исках да пиша за втория сняг, когато заваля вторият сняг, защото тъкмо предния ден си мислех как може до края на зимата друг снеговалеж да не видим, а това си е тъжно, откъдето и да го погледнеш. Но снегът заваля, а сега се топи с пълна сила, което също си е тъжно, откъдето и да го погледнеш.

Но днес ми пристигна поредната пратка CD-та и им се зарадвах като на малко дете - освен новия албум на Серж Танкиян и още две-три удоволствийца, си поръчах всичко, което нямах на "Пинк Флойд" на оригинален носител. Единствено по-голяма радост ще ми донесе, когато успея да направя същото с албумите на "Бийтълс". Та гледам ги, красиви обложки, с красива музика и за да не е този пост безсмислено за читателите прехласване от моя страна, реших да драсна накратко някои размишления за купуването на музика. Забележете, не на легална музика по принцип, а на музика на физически носител - компакт-диск, плоча, та ако щете, и магнетофонна лента.
Опитах се да обясня на един познат защо си купувам дискове. Защото вече мога да си го позволя, казах. Е те парите може и да за друго да ги харчиш, а музиката да си я сваляш.
Вярно е.
Защото ми харесват обложките на албумите, продължих. Е то сега в интернет какво ли няма, сваляш обложки, текстове, принтираш и е все същото.
Вярно е.
Защото обичам да колекционирам. И с книгите съм така, купувам си ги и ги нареждам по лавиците, обичам да си ги гледам.
Е тогава си купи на Живков трудовете, стоят внушително.
Вярно е.
Ама не е съвсем така.
Защото не искам да си харча парите за друго. Не защото така подпомагам музикантите, не, наясно съм, че така подпомагам лейбълите, музикантите не получават кой знае колко от продажбата на носителите. Но просто хубавите неща имат цена и аз съм готова да я платя.
Защото не е същото, когато обложката е свалена от интернет. Поради същата причина у дома ми никога няма да има репродукции на картини.
А искам обложки, защото в повечето албуми, които искам да притежавам, музиката върви в хармонично цяло с така нареченият "артуърк" на обложката.
Защото наистина обичам да колекционирам. Определени неща - книги и музика. Стойностни и то. Не за да ми стоят красиво на лавицата, а за да ми харесва, като го гледам там, преди и след като съм го прочела. Това е някакъв вид любов, колкото и странно да звучи.
Някои албуми ги свалям. Не съм фанатичен проповедник анти-пират. Не мога да си позволя финансово да купя всичко, което искам да прослушам. Но има някои, които държа да имам както си му е редът. Някои неща трябва да се правят както трябва. Noblesse oblige.
Пък който иска да ме смята за глупава, че си купувам книги и дискове. И без това по презумция ме смятат за глупава, като си купя повече от един чифт ботуши, повече дрехи, по-скъп парфюм, грим и така нататък. Нали съм жена. Обаче съм си изработила парите до стотинка и съм доказала на който трябва и не трябва, че мога да нося отговорността да правя избор. Така че ще си купувам горните, защото така искам. Мога. И трябва.

събота, 12 януари 2008 г.

HP

А, де... В какво се забърках, се питам аз.
Тази бутилка вино е с капачка на винт. Като шише ракия се отваря, тоест. Мен ме устройва, хич не съм добра с тирбушона.
Завърших седмия Хари Потър. Искам да споделя с уважаемата публика някои свои наблюдения.
Като оставим настрана много достъпния език (само първите една-две страници ми се искаше да си я чета на български, че бавничко го карах, после като включих на скорост, втората половина на книгата я прочетох нощес), който понякога се класифицира като недостатък, с което аз не мога да се съглася, книгата е разкошна. Много добре оплетена интрига, към края става толкова интензивна, че почти летях по страниците, добре балансирана откъм поука и приключение история, характери, които търпят развитие.
Аз съм голяма почитателка на хепталогията, не ме засяга комерсиализацията около нея или поне не ме дразни толкова, колкото дразни разни хора. Филмите ми харесват. Идеята ми харесва. Харесва ми как е написана. Какво е вложила вътре. Обвиненията, че главният герой е прекалено голям късметлия и нахално хлапе, ми се струват странни - ами да, ако не беше късметлия, нямаше да му се случат тия събития, а щеше да си лежи кротко поумрял и книга нямаше да се напише. Обикновено така стават нещата.А нахален и прочее черти - зз деца светци не познавам, особено навлизащи в пубертета, особено с тежко детство.
Ако разгледаме героя не като желанието на някаква си там жена да спечели пари (което кой знае защо стана нещо лошо), а като психологически профил на момче, какво не е наред? Нямаше да й повярвам на авторката и нямаше да чета книгата, ако Хари беше някакво ангелче-генийче, призвано да спаси света. Мирси!
Проблемът с книгата е следният (внимание, спойлер! ЧЕТЕНЕТО НА СОБСТВЕНА ОТГОВОРНОСТ! ;) - стана ми тъжно накрая.

Страшно ми домъчня за Петуния. Още повече за Снейп. Може и да е трябвало да умре, обаче аз не исках. Още по-малко така. През цяяяялата книга мислех, че той нещо замисля, че всъщност не е на страната на Тъмния Лорд, обаче към края вече се отказах да го вярвам. И тъкмо тогава се оказа, че наистина е било така. Тюх, друг път няма да се отказвам толкова лесно. Много съм чувствителна към несподелена любов, продължила толкова дълго. Ей това просто ме докарва до сълзи. Ако някой ще се смее - да си излезе сега, аз отговорно заявявам, че ми се къса сърцето за Снейп. И за сестрата на Дъмбълдор и за него като малък. Да не продължавам, но изводът за мен е един - щом така дълбоко ме развълнува, романът е нещо качествено.

Мисля си, за цялата тая патардия - съвременници сме на раждането на класика в детската литература. Убедена съм, че когато са публикували приказките и историите си други автори, останали сега като класици, пак е имало такива брожения и отхвърляне. Само че това не остава в аналите, не това е важното.
Всъщност не ми се искаше книгата да свършва.
Сега отивам да си намеря противоотрова. Имам нужда от нещо пак така фантастично, но в съвсем друга посока. Почвам да препрочитам Фондацията.

събота, 5 януари 2008 г.

А грамофонът се върти...

Като съм отворила едно бяло вино, с ударение на последното "о" ;) и като съм му седнала на топло, и като не върша нищо съществено, та чак яд ме 'фаща. Затова, преди да се захвана сериозно за работа, или по-скоро - вместо да се захвана, си драскам в блога.

Разпределението на висшите гръбначни в стаята е следното - едно двукрако (въпреки, че е от клас Бозайници, които пък принадлежат към надклас Четирикраки) от разред Примати, семейство Човекоподобни, се кьори пред компютъра до печката, едно черно четирикрако от семейство Коткови се е изтегнало между клавиатурата и монитора ми, след като изгони дъщеря си от коленете ми. Тя се позиционира на килима под стола. Третият представител на разред Хищници се е изтегнал с цялата си дължина на леглото върху одеялото, след като от своя страна дойде недвусмислено да заяви, че не е съгласна котката да е толкова близо до мен - ревност.
Сега всичко е мирно и спокойно.
Заредила съм страшен плейлист и освен това си съставих поредната разорителна поръчка дискове. Не съм писала за музика откакто се спомина "Ритъм" и това ми липсва. Ще изгубя форма, затова ще видим сега дали няма да пописвам от време на време за Metal Katehizis.

Ето пак - проблемът с контрол и шифт. Вече не го ползвам за превключване между езици, но го използвам за маркиране на думи, за да ги превърна в линк. Е? Това поне е стандартна комбинация клавиши. Ще взема да пиша на тия от Блогър по въпроса!

Как се отплеснах. Щях да пиша за две неща, подбудени от два блога.
Нека първо да се наприказвам за музиката. Видяно при Змея.
Вместо да му пиша километрични коментари.
Признавам без бой, че за мен винаги и открай време най-важни са били книгите, литературата, писането, четенето, говоренето. Чета от много малка, пиша от много малка и такива ми ти работи. В училище с музиката бях много зле. Имам предвид - нови певци, групи, фенщини - хич не ме засягаха. Още не мога да се начудя как пеех в хора, след като нямам добър слух и пея фалшиво. Свирех на пиано (и още свиря) - аз съм от редкия вид деца, които настояват да ходят на пиано, а не родителите ги карат. Мина доста време, преди майка да реши, че това не е поредният ми каприз и да ме запише на уроци, поради което започнах доста късно, към 5-6 клас, не помня точно.
После изслушах всичко на Бийтълс и това стана любимата ми група.

От няколко години, примерно десетина, се интересувам по-сериозно от музика. Даже все по-сериозно. Както в повечето случаи, се навързват едно след друго събития, които водят до все по-задълбочения ми интерес към музиката. Може би защото не съм имала тийнейджърски години, пропити с трескавото търсене на информация за любим изпълнител и презаписване на касетки, моето отношение към музиката е малко по-различно. Към любимите си стилове прибавям нови и с малко изключения дори жанрове, които не можех да понасям, започвам да опознавам (не винаги харесвам). Получавам забележки и обвинения в еклектика и коментари относно склонността ми да си купувам оригинални дискове. Пука ми. За лицензираната музика все се заричам, че ще пиша в отделна тема, но ще го оставя за след като свърша един материал за "Мениджър" относно съвременната ситуация в музиката (музикални компании, интернет, такива неща). Поне планът е да го пиша, още нямам срок, да видим.

Не знам дали музиката е възникнала преди словото, защото "музика" в смисъла, който влагаме ние в понятието, не са птичите песни сами по себе си, а нашето осъзнаване на птичите песни като музика. Което не знам кога се е случило (имаше, още я имам, чудесна книга "История на музиката в картинки", която горещо препоръчвам). При всички положения аз съм повече книжно-словесен тип, но смятам да дълбая в музиката още и още. Дали мисля, че ще ми омръзне - едва ли. Съумях да съхраня способността и най-досадния шлагер да чувам като за пръв път (освен в случаите, когато съм в "настроение" и просто ми доставя удоволствие да мрънкам, да се заяждам и да роптая. Което не е много рядко напоследък). Ако нещо ми липсва, това са хора с любим стил, слабо познат за мен, които да ме въведат в нещата. Такива хора са рядкост, защото не стига да кажеш "Ей, тая група е много яка, чуй я непременно", а трябва да имаш умението да подбереш точно парчето или факт, които да заинтригуват ухото. Казвала съм го и друг път.
Дълбоко уважавам музикантите и ми е мъчно, когато някой талант зареже попрището си, поради каквито и да било причини. Може би моят отчасти "научен" интерес към музиката й пречи да се изхаби? Не знам. Може би интересът ми към всяка област на изкуството, любопитството ми към творческата страна на Човека помага? Сигурно. Може би има пръст и желанието да ставам все по-добра в това, което правя? Съчетанието, че пиша за музика?
Тъжното е, че има толкова малко хора на такава вълна. Втриса ме, когато попитам: "Каква музика слушаш?" и отговорът е: "Ами всякаква." Какви книги четеш? Ами интересни. Какво обичаш да ядеш? Бе там да се нахраня с нещо. И аз си купувам полуготови храни, разбира се...

А дори и хората, с които можеш да се разбереш, постепенно се превръщат в хора със следните отличителни черти:
- не слушат, а говорят, опиянявайки се от своето красноречие и/ или своите познания;
- твърдят (и си вярват), че са много толерантни към другите;
- събират се в събота (за да не са другия ден на работа) и пият много, ама много;
- говорят все едни и същи неща;
- говорят с авторитет и апломб, който има покритие, но е досаден;
- към 2 часа дори и аз, с моя преблаг характер и нескончаема толерантност, вече се отегчавам (не съм изпила съответстващо количество алкохол) и ми става жал.

Не знам за мечтите, но жужащите думички, като желанията, живецът и животът поизбледняват така.

сряда, 2 януари 2008 г.

Сняг

Но не по Орхан Памук. И по-добре.

Новата година посрещнах доста по-добре от очакваното, с танци до зори, а вчера, първия ден от новата година, заваля сняг. Толкова е хубаво, че изобщо не искам да се замислям за всички затруднения, които причинява снегът по улиците. Важното е, че така трябва. Да вали много сняг, защото е януари. Защото такива спомени имам от детството си и такива спомени имат приказките - за поля, заспали под дебелата снежна покривка и само някоя питка-самодейка прекосява белите пространства. Детството ми е здравата канава, върху която после бродирам и развалям сто неща и когато има някакви драстични промени, те не могат да не се отразят. Миналата година бях като болна - не падна и снежинка и се оказа, че напролет бях уморена, изтощена и нервна. Белите снежни преспи изтриват за известно време мръсотията и неуредиците. Приспиват тревогите и нервността. Обещават спокойствие и топлина. Надживяване на времето. Вечност на върха на замръзнало клонче. Къщи-иглу, чиито стени струят с магическа бяла светлина. Безкрайна тишина за музика. Бесен снеговалеж за танц. Птичи стъпки за думи и котешки стъпки за ноти по линиите на навяванията от ветровете. Парче пространство и време, в което да се мушнеш на топло, като под юргана и да си на сигурно място. И още, и още... само на върха на една игла. Никак не обичам да ми е студено, никак. Но зимата трябва да има сняг, много сняг, на преспи, да вали световъртежно и да превръща огромния свят в познаваемото, близко, малко пространство наоколо.
И Дара беснее като луда из снега. Дано до петък не се стопи, защото ми се иска да я разходя из Борисовата. Това е може би любимото ми място в цяла София и точно снежната градина има за мен някаква дълбока сантименталност. Когато чета стихотворението на Валери Петров "Така веднъж във снежната алея...", си представям, че се случва точно там. А преди много години, когато още не познавах добре града и се бях влюбила силно и безнадеждно, получих една разходка от Плиска до Орлов мост сред заснежената градина. Оттогава винаги, когато я погледна, сърцето ми си спомня нещо и се чувствам много добре. Като добавим и детските ми спомени за огромния сняг в Самоков, се получава една омайваща смес.

Навън е тихо, снегът вали на дребно, но за сметка на това - силно, снегът хрущи с най-неподражаемия звук, понякога преспите са над коленете, дърветата са изписани, детайлите са скрити,  гледам гладките повърхности навалял сняг и едновременно ми е жал да стъпя и да наруша съвършенството им и в същото време ми се иска да се хвърля през глава... Вечерта е лилаво-синя.  Сещам се за разкази на Радичков. 
Хиляди неща в главата ми.
Зима.

Валери Петров

Така веднъж във снежната алея
видях следи: "той" бе минал с "нея".
Аз тръгнах по следите и узнах
какво се бе развило между тях:
как тук над нея той бе тръснал клона,
как там си бе изула тя шушона,
за да изтърси влезлия й сняг,
и как я бе придържал той, и как,
използвайки таз полуизмама,
стояли бяха дълго време двама,
трептящи от любов, един до друг,
в гората без движение и звук
освен почукванетто на кълвача.
И продължавайки след тях да крача,
представих си аз нежната игра
на двамата във снежната гора
и видях как на дългата й клепка
звездата на една снежинка трепка
и как разтапя топлият й дъх
скрежеца върху мекичкия мъх
на шала му. А той не е кротувал
а той, разбира се, я е целувал,
мошеникът с мошеник, виж го ти!
Вървях и се ядосвах аз почти
и още с тая ревност във гърдите
в миг гледам: отделиха се следите
и без да спрат, на първия завой,
тя тръгна вляво, а във дясно - той.
Какво бе станало? Нима раздяла?
Озадачен, сред тишината бяла
с ръце в джобовете си аз стоях.
И изведнъж засмях се с тъжен смях:
наистина те бяха тук вървели
на таз алея в белите тунели,
но не в прегръдка, както мислех аз,
а поотделно, с разлика от час,
и не любовна двойка бяха, значи,
а двойка най-случайни минувачи,
един за друг незнаещи дори.
Как тъжни са тез букови гори!
И аз стоях, обзет от болка тиха
по всички тез неща, които биха
могли да бъдат, но - уви! - не са
подобно тази среща във леса...