петък, 24 август 2007 г.

Споделено (искрено и лично)

Кой знае защо реших, че ще дойда в Бургас да си почина тия три дни, та и неплатен си взех тоя петък. Снощи се утрепах да си хвана влака, по-скоро брат ми, който с Корсата-героиня взе Младост 4 - Централна гара за точно 21 минути. В 6:35 термометър на Главната сочеше 22 градуса, а в 7 у нас се наложи да си пусна душ, климатик и кафе. Добре, имам оправдание да не отида на плаж точно сега, само като минавам край прозореца и усещам какво ме лъхва отвън, ми става лошо; и да седна да доработя. На плажа най-рано в 6 часа. Има реални шансове утре вечер да пийна едно коктейлче - необходимата личност ще вземе да вземе да си дойде, да не повярваш.
Завърших един епизод за Норвегия за Нешънъл Дж. - ледници, сняг - ирония. Дано да го харесат, че ми хареса тоя тип превод. За сметка на това сега запрятам ръкави на роклята с презрамки да се преборя с тестов превод за едно издателство, няколко серии от симпатична детска анимация и един сериал. Имам натрапчивото чувство, че имах и друго да правя, но по-скоро не, просто то става навик в един момент... а, да, едни детски книжки, но те са бързи, и една пътешественическа, но ще чакат - аз как си чаках хонорара. Което ме подсеща, че едни хонорари имам да взимам... хм!
О, ъпдейт, епизодът да е готов до вторник на обяд, но самия филм ще ми го дадат понеделник или вторник ?!?! Че на мен таймингът ми е проблемът, преводите ги правя за норматив. Странна работа. Но какво пък, навън е лято и изобщо ми е все едно.
Звърших вчера един материал за по-известните барове, в които е ходил Хемингуей и покрай многото търсене на инфо сега умирам да седна да прочета какво е писал като литература. Харесвам си работата. Повечето време :)
Очертава се да има и хубава вечеря...

понеделник, 20 август 2007 г.

Парашкева

Парашкева е името на област по Южното Черноморие. Скътано и закътано, далеч от хорски очи, приказно красиво, по различен начин от Иракли. Тук има предимно скали, тъмносиня вода, рапани, миди и водорасли, гора и река - Ропотамо. Навремето Тодор Живков го включва в резиденция "Перла" и лопва кепенците. Тогава е можело да се видят свободно сърни, сръндаци и друг дивеч - диви прасета, например, но срещата с тях не е особено очарователна. Още стоят бившите ниви, които се засяват и после се оставят така, да се хранят животните.
Та сега който знае пътя, минава край Приморско и се шмугва посока гората.
Леко нелирично отклонение:
Приморско е един жив ад. Не само то, разгледахме доста подробно част от Южното крайбрежие - какво им става на хората, не знам. Все едно някой е бръкнал в огромен чувал с Лего и е ръсил - безредни, разнородни сгради, нагъчкани една в друга, разхвърляни без достатъчно жизнено пространство, надмогващи се за повече височина и помпозност, уж различни, а всъщност еднотипни, няма как да различиш покрайнините на Созопол от тези на Приморско или Дюни, навсякъде недовършени строежи, разкекерчени огради, прах от бетон, сиви основи, кухи греди, зеещи дупки, боядисващи се стени, неми прозорци, табели "Продава се". Лудница. Хубаво е да има туризъм, но ако продължават така нещата, кой ще иска да дойде в този хаос?
А и нали има и друг вид туристи, такива, които обичат ниските къщички, къмпинга, палатките, квартирите с големи балкони и двор, тишината за разходка, зеленина тук-таме. Пътувах на връщане с Грегорис, приятел от Атина, който бе на почивка в Слънчев бряг - той ми разказа, че по техните острови било същото навремето, в добавка към безразборните строежи имало и онова желание да оскубеш възможно най-много чужденеца (не че тук го няма). И, вика, по едно време островите опустяха. Никой вече не ходеше там - претъпкано покрай брега, скъпо и те мамят.
Знам, че нещата се променят, че има нужда от туристически курорти и пари за хазната, за живеещите край морето. Знам обаче и че трябва да се оставят области, където да има нещо друго - я непокътната природа, я място за свободно лагеруване и плаж.

Парашкева все още не е засегната, само че миди вече почти няма (малко хора се замислят и че с нарастващите комплекси никнат и заведенийца, а откъде толкова деликатеси морски в опосканото ни море...)

Коларски път сред рядка букова гора, която е пълна с хищни комари и тежка жега.

Сухите листа и съчки хрущят под краката, има реална възможност да се натъкнеш на змия. От време на време се мярка табела "Резерват Ропотамо". Честно казано, нямаме май много право да сме тук, трябва да метна едно около на лекциите по екология, раздела за защитените зони.

Най-накрая, след лепкавия преход, излизаме на скалите. Отсреща е Маслен нос, отдолу е морето - гладко и спокойно, рядко е такова през август. Слънцето прежуря над малкото заливче, едрият пясък от мидени черупки, камъчета и охлювчета е достатъчен колкото за максимум три кърпи, съседното заливче предлага полуразрушено рибарско кейче и бетонни стъпала за нагоре, където навремето е имало рибарски заслон. Водата е безумно синя, мандахерцат се водорасли и има резки дълбочини.
Иракли е дъъъъъъъъъъъълъг равен плаж със ситен пясък, плавно слизащо надолу дъно, обрасли с храсталаци скали. Ето така:








Стоиш там на пясъка и се чувстваш като на ръба на времето.
А тук нещата са по-различни. Когато излезеш от гората на скалите, пред теб се ширва морето в цялата си огромност и те блъсва в гърдите и очите. Голямо, спокойно, невъзмутимо, дълбоко, нещо, което не е шега работа. Красиво. Величествено.


В ляво е един безимен нос, а след него е Маслен нос.


Заливът се врязва доста навътре в сушата - ако не се лъжа, няма много други подобни по бреговата ни линия.


В дъното имаше опънати палатки - не се виждат добре на снимката. Никога не съм ходила на палатка... ъъъъ.... глупости. Каква е тая моя памет! Един миг, да си припомня... Ходила съм! На язовир Тополница. Не беше крайно зле. С весели рибари и кучето. Може би някой път трябва да палаткувам край морето.

Нда. Трябва ми кола и мъж.
Не.
Трябва ми кола и приятел, за предпочитане от мъжки пол, за предпочитане да има и още народ, малко свободно време, повечко свободни умове и така. Да не се отплесвам.
Беше, както казах, предимно скалисто:

А водата - кристално чиста (другия път ще си взема моя фотоапарат, може да не е кой знае какво, но е по-добре от този на майка ми, която освен това упорито отказва да разкарам глупавото изписване на датата с червени цифри, та се налага да кропвам после):


Малко опити за снимка от все още неразрушените стълби към разрушения заслон

Интересното е, че аз всъщност почти не нося зелено.

Опит със самоснимачката - не е толкова зле, ако не беше леко разфокусирано, защото апаратът се е фокусирал над два стръка трева, вместо над прекрасните черти на моя милост и братовчедка ми :)


Здрасти!


Фотосесии някакви, суета и това си е. Дори и зелените вещичките не сме пощадени.



По дъното е голяма красота. Малко е страшничко в началото, защото има резки спадове, като подводни каньони и долини, обрасли с кафяви разперени водорасли и бавно поклащащи се зелени, имаше стрелкащи се рибки, могат да се видят безобидните водни змии, змиорки, миди, рапани (които бяха наловени, но не можах да опитам, защото бавно се приготвят, а аз си пътувах за София вечерта), както и други обитатели на дълбините, чиито имена съм забравила. В една ниша на плиткото видях яркочервена актиния. Гмуркането с маска и шнорхел е малко неприятно, но си заслужава


Следобяд слънцето искри върху водата и заслепява,


а наоколо се възцарява квинтесенцията на спокойствието. Безбрежие, дори на брега човек се усеща така, сякаш плува.






А Маслен нос прилича на лъв:


неделя, 19 август 2007 г.

Иракли, Емине, тия три неща

Важно! Следва пост тип: "Днес на обяд ядох супа, а след това спах."
Иракли е едно много хубаво място. Почти като онова моето край Алепу, което, както писах, е унищожено вече. Така че ще се радвам да се запази. Ако се построи нещо на Иракли, плажът ще се превърне в поредния по нищо неразличаващ се такъв в България. А сега е дълъг, широк, чист, с чиста вода, прекрасна гледка и рядко населен. Харесва ми.
И слънце, слънце, слънце...

Аз обикновено не изгарям. Едно че знам кога да ходя на плаж и много се дразня, когато ме карат да ходя там между 11 и 15 ч; друго, че косата ми пази гърба, трето, че знам как да ходя на плаж. Но днес по изключение се озовах там в 13 и след като хавлията бе постлана (брат ми пак е завлякъл моята, древна поизтъркана хавлия на корабчета), скочих в морето. Винаги стоя дълго, този път около час и половина. Сега имам тен на лицето и раменете, заради този престой, а най-смешното е, че от носа до ъгълчетата на устните се спускат бели резки - непрекъснато се смеех и там не успя да се поопече. За пръв път от години се плациках с нашите и беше ужасно забавно. Татко доошлайфа техниката ми на бруст, с кроулът се справям прилично. Друго нещо за пръв път - всеки, който е бил с мен в морето, е наясно с трите ми забрани - не ме пръскай или карай да се намокря - потапям се, когато реша, може и след час; не използвам дюшеци, топки и прочее надуваемости; не се катеря по хората и не скачам циркаджийски във водата. Е, плувах малко с дюшека на мама и се учех да скачам във водата от раменете на татко (да, не съм на 5 години и тежа ... колкото там тежа, но въпреки това!). Това едва ли ще се случи пак и ми беше страшно хубаво. Няколко медузи, никакви водорасли (ако не броим косата ми, която щом се освободи, се мота наоколо като морска трева), нито един облак, малко хора, зелено и синьо, зелено и синьо, зелено и синьо и малко бял пясък.
Ето ме у дома.
От водата нещата изглеждат по -различни. И брегът се вижда от друга гледна точка.

Един бърз поглед към Емине. Пътят до там е все така разбит, както беше през 2002-а, когато бяхме на лятна университетска практика в Дружба и бях хванала един младеж да ми изпълнява капризите (та покрай мен и на приятелките ми, с които съставлявахем Тримата мускетари тъй наречени, единствените ми приятелки-колежки, неразделни по изпити и прочее. Ето ни, лошо сканирани, млади, баш на носа:


Пусто и диво, морето се е вдигнало над хоризонта и върви към небето, малкото бяло фарче зорко се охранява от някакъв чичка, преди военните ни пуснаха да минем, сега ги няма и чичката е по-зъл и от Цербер.
Гледката оттам:


и гледката натам:


Край пътя крави се катерят по скалите и пасат клонки - без майтап.

Лягам си и - това е щастие - забравеното усещане, паметта на тялото ми - отново чувствам люлеенето на морските вълни. Физически. Оставям за утре материала, който трябва да напиша (баровете на Хемингуей, а сега де) и отивам да поплувам. Лека нощ, изпращам на всеки най-най-хубавите си мисли, усмивки, слънце и щастливи мигове от днес. (Да не се чудите после за сънищата ;) )

събота, 18 август 2007 г.

Але, хоп!

Скок в пространството и ето ме в разгара на слънцето, с чаша безалкохолна мента с мляко, чакам да се отправя към Иракли. Може и да съм ходила като малка, но в съзнателния си живот не съм била там. У нас е истинско роднинско стълпотворение - без братята ми - единият се прибира днес от младежки лагер у Швабско, а другият пое щафетата в ожарения апартамент в София, където обеща да разхожда кучето, храни котките, полива цветята, да дръпне една прахосмукачка с новата, която купи и е пълен провал, но той си е виновен, и да оправи колата, която той разглоби. Мисля, че само последното има шанс да стане.
Та чичо ми и чинка ми, която освен това днес има рожден ден, така че довечера ще пропусна втората вечер на блус феста, са тук заедно с братовчедка ми, която пък се върна от Швабско, и сега заедно с вуйчо ми (ако някой се обърка още тук, да го успокоя, че според родата от Самоков тукашните ни бургаски роднински наименования са крайно опростени) и майка тръгнаха към Иракли (не знам защо са решили да ходят там), а аз чакам баща ми, който, както винаги, и днес работи, та да се присъединим към тях. Ако ги изюркам утре да ходим на Парашкева (не знаете къде е? ами точно там е работата, почти никой не знае, но силно се съмнявам това чудно заливче дълго да остане незасегнато) ще бъде просто чудно.

Полетът до тук на крилете на чудната птица с емблема "Уърълд холидей" (моля, отбележете Ъ-тата) бе изпитание за моите нерви. На предните седалки беше седнала една кокошка с дъщеря си и приятелката си и по едно време като се метна до шофьора да си приказва с него, защото навремето била работила тя в автобуси на туроператорски фирми, и не млъкна цяла вечер. То хубаво, но аз седях на втората редичка и тази персона се характеризираше с ужасно висок и креслив глас, силно кънтящ смях и пискливи нотки. Към които се включваше не много възпитаното й дете. Боже, идеше ми да ги оскубя. Пуснаха "Апокалипто". Тоя филм не искам да го гледам. То хубаво, ама "Замъкът на лорд Валънтайн" изобилства от описания, а те не са способни толкова да ми грабнат вниманието, та да се изключа от кокошия смях. Да не описвам колко спирахме и чакахме тоя и оня, как шофьорът не бе наясно, че край Пловдив "МакДоналдс" няма, има само на Пазарджик (то вярно, че аз го изминавам тоя път минимум 10 пъти в годината, но не се ли предполага той да го прави по-често от мен???), как като изключи мотора и после го включи, филмът започна отначало, та пуснаха нещо друго със Стив Мартин (бррр)... Кога ли ще се науча да не си взимам сандвич с кашкавал и шунка от спирките за почивка - Аосициацията на шунките би издала протестна нота и би се самоопържила в знак на възмущение, ако бе видяла самозванеца в така наречения ми сандвич.
Не знам как се събудих след като бяхме спрели на Военна болница и половината пътници бяха слезли - изскочих от този "рейс" и хайде у дома.
Дали да не взема да кандидатствам в бургаския клон на "Британика" и да зарежа всички преводи, филми, книги, списания, издания, концерти, театри, култура, халтура и прочее? Никога не съм харесвала "Британика" обаче...

петък, 17 август 2007 г.

Луд на шаренко се радва

Их, да са пофала! Вчера, поради силно редуцирана посещаемост на народните танци, водих две хора. Не е лошо. Но особено при тези, за които е нужен повече размах, за да се придвижва хорото напред, не ми се удава да "издърпвам" хорото и по едно време май повече наляво се движехме, хихи...

Да речем, че отдавна съм наясно, че не съм много у ред, та затова да се порадвам на шаренкото. Ако няма друг начин и ще трябва да живея сред панелки, то би ми се искало да са такива:




четвъртък, 16 август 2007 г.

Литературно

* Търсих снощи разказ на О.Хенри (според Amber) и така и не намерих. Явно след Валънтайн и Стайнбек ще изчитам целия О.Хенри. Колко са 600 разказа, а и Проектът Гутенберг любезно е предоставил в Мрежата доста материал.

* Като се каже "Тигър" и се сещам за:
Tyger Tyger, burning bright,
In the forests of the night;
What immortal hand or eye,
Could frame thy fearful symmetry?

In what distant deeps or skies.
Burnt the fire of thine eyes?
On what wings dare he aspire?
What the hand, dare seize the fire?

And what shoulder, & what art,
Could twist the sinews of thy heart?
And when thy heart began to beat,
What dread hand? & what dread feet?

What the hammer? what the chain,
In what furnace was thy brain?
What the anvil? what dread grasp,
Dare its deadly terrors clasp!

When the stars threw down their spears
And water'd heaven with their tears:
Did he smile his work to see?
Did he who made the Lamb make thee?

Tyger Tyger burning bright,
In the forests of the night:
What immortal hand or eye,
Dare frame thy fearful symmetry?


Има намнайсе превода на този разкош на Блейк, но аз харесвам най-много този на Спас Николов (започва "Тигре, тигре, жива жар,/ лумнал полунощен звяр"). Не мога да го намеря целия в интернет, а и аз съм много зле с английската поезия. Трябва да отдам дължимото на Адриан, че ме заинтригува с По и Блейк (най-малкото).

*Преди малко какво стана дума за фара на Кранево с колежки, и се сетих за невъобразимо тъжното стихотворение на любимия ми Превер (пределната кратка форма):

Le gardien du phare aime trop les oiseaux

Des oiseaux par milliers volent vers les feux
Par milliers ils tombent par milliers ils se cognent
Par milliers aveuglés par milliers assommés
Par milliers ils meurent

Le gardien ne peut supporter des choses pareilles
Les oiseaux il les aime trop
Alors il dit Tant pis je m'en fous !

Et il éteint tout

Au loin un cargo fait naufrage
Un cargo venant des îles
Un cargo chargé d'oiseaux
Des milliers d'oiseaux des îles
Des milliers d'oiseaux noyés.


В превод на Веселин Ханчев:

Фаропазачът много обича птиците

Хиляди птици летят към лъчите на фара,
хиляди птици се блъскат в стъклата на фара,
хиляди птици лежат ослепени, пребити,
хиляди птици умират.
Фаропазачът не може това да понася.
Фаропазачът обича морските птици.
Фаропазачът казва: По дявола! Нека!
И светлините на фара той загасява.
А сред морето потъва някакъв кораб.
Някакъв кораб, идващ от някакъв остров.
Кораб потъва, цял натоварен със птици.
Хиляди птици, хиляди островни птици,
хиляди, хиляди мъртви, удавени птици.

Някой ден ще преведа любимите си френски стихотворения както ми се иска.

сряда, 15 август 2007 г.

One of these days

Виждам повечето абстрактни понятия в цветове. Чувствата също. Те до колко са абстракция?
Навремето за учителката ми по пиано беше нещо съвсем нормално и ми каза, че някои музиканти си оцветяват нотните редове в зависимост какъв цвят им носи музиката - трябваше да науча дълга сонатина и оцветяването помогна. А по-късно четох, че това всъщност било заболяване. Да, бе...
Дните на седмицата също са цветни. Сряда е мекичка и пухкава, сигурно заради асоциациите ми със средата на хляба. И е жълта - наравно отдалечена от края и началото на работната седмица, сгушена и скътана, като в пашкул.
Четвъртък е червен, предполагам, заради звуковия аналог. И е остър, пак поради тази причина.
Понеделник е син. И дълъг, като панделка.
Вторник е бял, но понякога се мени.
Петък е може би зелен, не съм сигурна, а събота и неделя са ужасно пъстри и съставени от калейдоскопични частици.
Това намерих в Гугъл, художник: Sharon Blanchfield
Неделя:


Сряда:

Високо, високо, високо...

И нова песен в утринния час
високите етажи ще запеят...


Високите етажи - там обичам да живея. Сега живея на последния девети, търся си нещо мъничко таванско-ателиерско. Не е ли чудесно това, че те първи се огряват от изгревните лъчи и до последно - от залезните. И не само това, първата утринна светлина е много особена - като кехлибарено вино, разредено с изворна вода, хладно още, с обещание за затопляне, свежо, почти усещаш как тече по кожата ти, искри, в първите лъчи на слънцето са застинали безброй моменти безвремие и в същото време са толкова мимолетни. Придобиват величествена мащабност, когато виждаш как са огрели ридовете на Витоша, как синьото е станало тъмно зелено и черните скали прокафевяват до сиво, като мързеливи писани, наместили се на припек да стоплят старите си кокали.

Или когато са пронизали морето, обикновено гладко, защото сутрин вятърът духа от брега, и тогава ориентацията за пространство изчезва.
Повече обичам вечерното слънце. Долните етажи вече са тъмни, угаснали и студени, загледаш ли се, виждаш как сянката пълзи нагоре, а ако има облаци - как слънцето се спуска надолу (ориентири, ориентири, какво ще правим без тях). Но последните етажи стоят с горди чела, до край, до последната искра оранжева светлина, дълго след като планината е потънала в чернота, още по-изпъкваща на фона на залеза някъде в посока Копитото. Тогава светлината е уморена, бавна, почти гъста, почти ароматна, милваща и тъжна, като топлите есенни дни - красиво до болка; тъга, която се подсилва от източният хоризонт, запалил елмазена звезда и протегнал се в онзи цвят, смес от изумрудено и морскосиньо, който е знакът за равенство между тръпнещите предчувствия за бъдеще и въздишащите спомени за недавното минало - в голямото уравнение на съзерцанието.
Когато бях по-малка, казвах сърцезание.
Никога не съм сънувала, че летя, но често съм летяла и с нестихваща ненаситност искам още и още да се качвам на самолети. Да живея по високи етажи. Да минавам по главозамайващи мостове над главоломни дълбочини, някъде по ръба на страха от падане, който пали искрата.
После пада вечер, някой угася с едно движение слънцето и малките стрелкащи се прилепи минават на сантиметри от лицето ми, горе, на балкона.
Но крайностите никога не са добри, затова редовно се гмуркам във вълните, надолу, под морското равнище. Сядам на мокрия пясък, да разгледам отблизо миниатюрните раковинки. Или, пак привечер, тогава е най-разкошно, се загубвам в ливадите (къщата на баба и дядо е на края на селото), завирам нос в цветята и се снишавам почти до корените на тревите, лягам по гръб сред тях и тогава небето изглежда недостижимо, а пръстта - единствената възможна реалност.

После идва кучето ми и безкомпромисно ме побутва с нос, докато не тръгнем пак - тя просто не търпи да стои на едно място.

Вчера, въпреки че за малко щях да заспя в автобуса, все пак отидох на народните танци. Забравила съм да си купя билетчета, тръгнах към шофьора. Не мога да не споделя - то е нещо нормално, но в тази действителност минава за изключително - как той, с вид на шофьор на ТИР, докато очаквах нещо да изсумти, всъщност ми даде билетче, върна ресто, извини се, че е говорил по телефона и ми пожела приятен ден. И на жената, която купи след мен, също. 

А с Дара вечерта ядохме пъпеш. Омете си парчето като стой, та гледай. Реших да чета книга и да не върша нищо друго. Така че и днес ме чака работна обедна почивка, хехе.

вторник, 14 август 2007 г.

Обедна почивка

Два лимона и една сода "Кинли" от магазина + захар и мед от офиса, както и благословеният уред за изстискване на цитруси (както и да се нарича), озовал се в кухничката на офиса + физически труд от моя страна = лимонада. Или цитронада, според както се харесва. Това следобедно, за да си почина от обедната си почивка.

Дара ме притеснява, лочи вода като огнедишащ змей и яде удивително охотно гранулите, на които много се мръщи по принцип. Дори най-спокойно, след като сама си събори сухия нарязан хляб от масата (не за да ми покаже, че трябва да я почистя, а за да си го хапне, но тъкмо тогава аз се прибрах), когато после й подавах филиите, ги взимаше и ги изяждаше (след като, разбира се, ги занася в стаята на брат ми, за да може да произведе възможно най-много и ефектни трохи по винения мокет). Може би трябва да уточня, че "ние хляб не ядем, освен ако не е навън на земята и в идеалния случай принадлежи на друго куче или изгубил каузата гълъб". Тогава ни е много вкусен. Но у дома - никога. До вчера.
В главата ми веднага изникнаха описанията на симптомите на диабета при кучетата (яде и пие повече, а слабее; а наша Дара краде бисквити и всичко сладко, което успее да докопа) и днес в обедната почивка отскочих до нас и разходката се насочи към ветеринарния кабинет. По пътя минаваме край някакъв паркинг, охраняван от кучета на вериги, и тя много добре знае това - веднага се втурва да им се репчи, даже вече влиза вътре, лае, настръхва, ще речеш - едва се сдържа, на косъм да ги направи на попара. Онези беснеят, но тя е преценила, че веригата здраво държи. Ще трябва сериозно да си поговорим с нея по въпроса.

Та това смело куче се наложи да го нося на ръце, за да влезе в кабинета. Като се сви и легна на пътя - аз от тука не мърдам, един вид, пък ти ако искаш ходи на тебе да ти бият инжекции (време е за годишната й ваксина).
Как да е, влязохме. Кръвната проба показа, че захарта й си е нормална.
Въздъх облекчено.
Боцнахме ваксината, няма да даваме обаче обезпаразитяващи - броя да минат 35 дни, за да ходим да видим дали е бременна. Двадесетте лева от урока сутринта смениха притежателя си (абе добре мислех аз по едно време да запиша ветеринарна, тъкмо както признаваха първата година с моята специалност...).

Хайде после бързо у нас, измиваме лапите, един кренвирш за успокояване на нервите (и аз си гризнах малко, не обичам кренвирши след първата хапка), я да взема аз един душ - а, браво! От душа тече нещо тъмно ръждиво. Да не е дошло време за гениалното изобретение на Топлофикация, наречено "профилактика"? Каккто нямам телевизор и не купувам вестници, като нищо може да съм пропуснала събитието. Не, водата си тече топла, но на редовни интервали ту студената, ту топлата потичат ръждиви. Сменят се, за да не се усетиш и да няма как да се изкъпеш само с чиста вода. Побеснях. Как да е...
Покрай това измих и част от банята (как лъсна умивалникът, мил златен той!). Не ми остана време да простра, лапнах в движение две-три скариди от снощната вечеря и към работа.

В къщи сме само жени - Дара (ирланска сетерка), Весна и Аза (дъщеря и майка котки) и аз. Брат ми е в Бургас, приятелите по морето, кеф. Чета Стайнбек (много е готино, в "Улица "Консервна"" кучето птичар (е, пойнтер, ама пак птичар) се казва Дарлинг и глезла като моята (която по паспорт и тя е Дарлинг). Не знам къде съм бляла, че не съм чела този автор, но от друга страна сега му е тъкмо времето да го чета. Напоследък много се зачетох в американски автори от този период. А се заслушах в руски рок и производни от тия дена около близкото минало. Има нещо ужасно очарователно в начина, по който редят думите Керуак, О'Хенри, Хелър, Стайнбек, Сароян. Простичко и омотва, като сладка алкохолна напитка. Усещам как празното място за тях постепенно се запълва и като стигне до някакви нормални граници, ще се прехвърля за малко на Чехов - може да е еретично, но намирам паралели.
Което ми напомня, че освен финския за научаване, имам руски за припомняне. Ох!

понеделник, 13 август 2007 г.

Мешана салата:
Четвъртък срешу петък: Най-лошият превод, който съм правила. Направо ми иде да се гръмна.
Петък следобед: случайно интервю в езикова школа, без дори да ми проверят езика и при все липсата на преподавателски ценз, за 15 минути разговор шефката реши, че много ме харесва и иска да работи с мен. Има още хляб в мене, явно.
Събота: интервю за ужасно мечтана работа. Бях позабравил това чувство на провал. Толкова за хляба. А и бар "Candle" не се оказа кой знае какво.
Събота вечер: ужасен превод на филм, в който всички пеят, ама с рими. Щеше ми се да си поиграя да го римувам и на български. Нямам време. Междувременно преведох и детска книжка.
Неделя: пак не можах да се наспя. Ровичкам из нета да се ориентирам за дипломи и възможности за работа.
Днес мисля за пръв път от месеци след като се прибера от работа да не работя. Най-много да чистя.
Понеделник сутрин: двата материала, които написах между другите работи в предните дни, като че не са пълен провал.
Тези дни: отива си лятото. Пак не го изживях. Би трябвало сама да се напердаша. Не ми идват стихове, изплъзват ми се хубавите теми, от писане за хартиени носители и блог не остава нищо за нещо по-инакво.
В съботата за известно време преминах в състояние, в което не се чувствах жива. Просто бях. Много е гадно.

понеделник, 6 август 2007 г.

Средата на лятото

По темата от известно време.

Средата на лятото
На моето поколение

Зелен пелин. Полюшнати ракити.
Призивен писък на тревожно ято.
И саз, размахал острите си пики.

О, август, август!
Средата на лятото.

Люлей равнецът облачета бели.
Жужат жетварки и дъхти земята.
И лятото е сякаш без предели -
зелено и горещо.
                            Необятно.

Събуждат те върбите с вик на чапла,
приспиват те щурците нежни в здрача.
Нощта едва нахлупи звездна шапка,
денят в зенита вече се изкачва.

Безкраен ден...
                            Дорде съзреш внезапно,
че в утринта за път се сбира ятото.
И пак ти става безпощадно ясно:
преваля - неживяно още - лятото.

Жълтеят необходени лъките,
отлитат птици и заглъхват песни.
Наместо щъркел - гледай по реките
пристигат с кряък патиците есенни.

Така и ти -
                            достигнал до средата,
усещаш как по-кратък става пътя
и някой друг с мелодия позната
наместо теб в пелините пристъпя.

Какво ще сториш?
                            Люшкат се ракити,
с призивен вик отлита бяло ято
и саз размахва острите си пики...

О, август, август!
Средата на лятото.

Владимир Голев


Не съм писала от... много време.

Сезам, преобрази се!

So we go and we'll not return
to navigate the seas of the sun



Преображение. Дойде време за гроздето.
Малко е тъжен този ден, особено както е така дъждовен. Днес според народните вярвания:
- настъпва трайно преобразяване в природата. Слънцето обръща гръб на лятото и лице към зимата, щъркелите се събират на ята, преди да отлетят към топлите земи. Тъжно. Вчера към Ясна поляна имаше много щъркели, както винаги. Помня, че веднъж бяха накацали по дърветата и изглеждаха сюрреалистично в падащия мрак. Рядко съм виждала щъркел на дърво;
- на този ден се отваря небето и ако някой види това, се сбъдва всичко, което си нарече. Обаче днес и да се отвори, как ще го видим от тия облаци. А и като вали, кой ти гледа нагоре. Локви и мокри обувки. Преображението на пищното ми лято;
- ако някой се разболее, натопява се връзка сушени плодове, болният пие от водата и болестта се преобразява. Не е лошо човек да има още нещо под ръка при тия епидемии. Което ми напомня, че ми е време за втората ваксина срещу хепатит. Идея си нямам кой ще ми я бие;
- дните видимо намаляват, очаква се студът. Моментът, който трови дните ми цяла година;
- всеки трябва да се размисли, да си спомни, че е имало много случаи, когато е бил лош и ето, сега е времето да се преобрази, да стане по-добър. Както винаги, все имаме специални дни за такива неща. Но пък какво толкова, може да намаля с една степен заядливостта си, например, няма да ми се отрази зле.

И нещо интересно - на Преображение някога момите и ергените се сговаряли за годежи и женитби. Според традиция от най-дълбока древност женитбите се правели през септември, за да се роди дете през юни и невястата да се захване за работа през усилния летен период. Хм. Моят усилен период е леко непрекъснат. барем един кандидат-жених да имаше, да го цаня да помете двора, не за друго...

Ще продължа с алжирските камънаци, приех да допреведа и останалите документи от сондажите. Но ще заделя част от парите за някоя бъдеща екскурзия до региона. Приемственост да има, един вид.
Изобщо да не споменавам за списъка с екрани от програмата на работа, които трябва да се преведат и кoмпилират и не знам си още какво. Нито за материалите, които стоят ненаписани. Книгите, които чакат да започна да ги превеждам. Имаше и още нещо... а, да, един филм. А на мен всъщност страшно ми се чете, плюс още един куп други дреболии, не достатъчно значими, за да се споменават, особено тук.
Мина ми през ръцете един стар филм с Жан Габен, казва се "La Horse", което, оказа се, е остарял жаргон за хероин. Добре, че се измъкнах и не преведох заглавието. Иначе вътре в субтитрите го метнах "херинга", видях в неолог, че има такъв жаргон за хероина и по животинската релация... 

Много е странно да се гледат такива филми, този не е нищо особено и го зачеквам заради една особена сцена в него. Габен е дядка-фермер, глава на семейство и управлява с желязна ръка имотите и близките си. Внук му Анри (малко радост за окото, Марк Порел) се е забъркал с трафик на дрога (филмът е от 1970) и по случайност старецът научава. И ела да видиш - взема нещата в свои ръце. Заключва детето в едно мазе, че да не го докопат мафиотите, и почва да ги трепе. А и те не са много, нито толкова организирани, нито толкова страшни, нито толкова оборудвани като сегашните по филмите. За сметка на това са дистанцирано елегантни (кой ще познае нескопосаният превод на фразата), надменни и непредпазливи. След като дядото очиства един и разпилява един пакет хероин по вятъра, те решават да действат твърдо. И стигаме до въпросната сцена - нахлули в къщата, вързали дъщеря му и я питат къде е дрогата и момчето, докато в другата стая явно изнасилват внучката. Което е загатнато, но после, когато избягват, камерата надниква в стаята, тръгва по голите крака на внучката, стига около кръстчето и увитата риза и се качва към гърдите й. А те са като за онова време, тип Бриджит Бардо, в цялата си пищност. Още няколко сантиметра по-нагоре в кадъра влизат и зашеметяващите й дълги гримирани клепки, руса коса и красиво лице. И там седим цели минути. Странното е, че тежкото й дишане и притрепване с клепки, което трябва да показва колко е разбита, натрапчиво изглежда така, сякаш й е било доста приятно. Много странно.
А и разбира се накрая всичко свършва добре, гадовете са избити, блудният внук се приобщава към семейството и даже подхвърля, че ще иде с дядо си на полето да прибират кравите - един вид ето ни вече едно щастливо семейство, внучката разтребва масата, сякаш нищо не се е случило. Никакви психически травми, нищо. Още веднъж много странно. Киното нали се прави от хора. Щом то се е изменило...

Оле Затвори Очички

Затварят ми се очите. Защо тогава пиша тук, би бил логичният въпрос. Още по-логичен е при положение, че имам останали 7 страници да преведа (някакви водопроводи се строят в Алжир, моля ви се) и утре в осем (днес в осем) на автобуса и в София и от Плиска - директно на работа.
Спи ми се.
Сондажите за вода и химичния състав на скалите, в частност - гнайса, е скучновато нещо.
Всъщност само на тялото ми му се спи. На мен не ми се спи, искам да ходя боса по плочките в апартамента до кухнята, да хапна нещо от нощния хладилник, да почета (все едно, страница от вестник, книжка, етикет на буркан), да позяпам безсмислена телевизия, да си взема душ или вана, да си направя кафе или мляко с мента, да седна да допреведа, докато навън се развиделява.
Глупости, на цялото ми същество му се спи.
Днешният коварен дъжд осуети плажа - тъкмо се настанихме на мокрия пясък в заливчето срещу Змийския остров и се подготвихме да изчакаме да изгрее слънце, то взе, че заваля проливно. Разбушували се вълни, тъмносини облаци и силен вятър, който шиба голата кожа с остър пясък. Не ме плаши дъжд на плажа, ако не е толкова студен. Затова се наложи да поемем обратно към Бургас. На идване ми се разби сърцето. Най-най-най-любимото ми кътче по цялото Черноморие е съсипано. Имах един любим залив срещу Алепу, там, където затвориха стария път заради резервата Ропотамо. Горе на скалите, край пътя - пущинак и страшни къпинаци, както и тайна пътека, по която може да се мушне колата на скришното, долу - разкошен залив, запазен приоритетно за единични преминаващи - никога няма много хора, понякога се заседяват с ипровизирани заслони и за през нощта, най-често с кучета, защото на кого да се пречи и тн. Ненаселен и отдалечен от цивилизацията, която обаче нахално наднича с лицето на комплекс Марина нам-кво-си в далечината. Е, не знам как, но в пущинака вече гордо надигат снага пет-шест многоетажни сгради, догодина - кипри хотели. Камъкът, запушващ пътя, вече е бариера. И заливът е един вид увенчан с трънен венец от тези сгради. Ъъъъ... не мисля, че ще ходя вече там за цели следобеди, с кучо, с тишината и пустошта на лятното слънце и прозрачната вода... когато отгоре ще надвисва нечий балкон.
Ох. Търся си залив.
Какво ще стане, когато съвсем ги свършат?
На връщане имаше безумно задръстване и кандидат-самоубийци - като си с регистрация от провинцията (а това по нашенско включва и, и най-вече, София) и не познаваш пътя, като вали като из ведро, като пътят е една лента в една посока и фрашкан със завои, къде си тръгнал да се правиш на голямата работа? Минахме през Ясна поляна, да избегнем върволиците. Имаше много щъркели, дървени скулптури от пленера в Ясна поляна, мокрите руси черги на сламени ниви и Странджа, с мълчаливата си, строга красота.
Някакъв авантююристичен дух се пробуди в мен пак. Но освен да взема да пусна обява "Луд умора нема, търси си дружина за обиколка из пущинаци и цивилизации, яваш-яваш, за кеф и удоволствие", не виждам как ще оползотворя духа.

петък, 3 август 2007 г.

I'll follow the sun

Знам, че ставам за симулантен (както си го наричам) превод, но не и когато най-малко очаквам. Цял ден вчера и половината днес висях при белгийски клиенти, дошли за последни уточнения тук, и в главата ми са само фактурирания, платформи за разработка, таблици, сметки и какво ли още не. Брррр! Но поне се отрази добре на самочувствието ми (по закона за всемирната гадост очаквам следващия път да се проваля с гръм и трясък, за компенсация). Хайде сега обратно към добрите стари документации и филмче за разнообразие. Кога ще се заемам с чакащата художествена литература, не знам. Но със сигурност до края на август трябва да съм направила две важни неща:
- да овладея най-накрая писането с повече от 6 пръста, ако е възможно - с 10;
- и да си наваксам пропуснатото и забравеното от курса по фински, защото септември пак като почнем, хич няма да имам мотивация да ходя. А както се очертава, ще взимат на работа тук преводач с унгарски, в чиято биография (...предимствата да седиш до шефката на отдела...) пише, че владее много добре фински. Ако това не е стимул...

И за да продължим в тон "мило дневниче" - вчера най-накрая младите се взеха. Кучката ми Дара се дърпа на кандидат-жениха си цял ден във вторник, но снощи се заобичаха и сега ще видим след месец-два дали ще има резултат. Момчето се казва Чарлс и в сряда, ми каза стопанката му, след като запознахме кучетата, цяла вечер примъквал одеала, чаршафи, вестници, пантофи под бюрото - направо си свил гнездо. Умрях от смях когато ми обясни как после започнал да носи там и храна, гранула по гранула. Ето го красавецът:

Снощи приятели на момичето със сетера казаха, че днес отиват на палатки край Гела, за събора с надсвирването. Не е лоша идея, някой път трябва да го посетя. Довечера обаче отивам да плувам. То не може само да се работи, трябва и малко да се живее. Това във всякакъв смисъл и с всякакви уговорки.
Имам един стар спомен, когото страшно много обичах. Точно като името си, Вихрен. Един път ми каза: "Аз съм планината". Знаем се от толкова години вече и когато ми изплува за кратко от сенките наскоро, му повторих: "Аз съм морето". Точно така си е. И няма как да се срещнем. От доста години вече не ми е мъчно, просто се сещам от време на време. Болката по невъзможните неща има и някакво скрито очарование - като попрашасала стая, необитавана от много години, пълна със стари неща и тайни нещица.
Чувствам се малко извън картинката. I'm leaving; what about navigating the seas of the Sun?
Set the controls...