Един пролетен ден по шосето

Не точно по шосето, но някъде там.

Неделя. Не обичам неделите точно от времето, когато неделите означаваха край на хубавото време и подготовка за училищния понеделник, задължителното минаване през банята и шампоанът, който люти в очите, неприятни дебели хавлиени халати, къщата се изпълва с пара, като някоя клаустрофобична баня, неповторимите сигнали на "Всяка неделя", Пинко го няма, защото Събеседникът по желание се е разприказвал прекалено много, досадна вечеря, времето е притиснато между две филии, никаква свобода и козирката на седмицата не ти дава да видиш небето.

Оттогава шампоаните ми не лютят, банята мирише неземно хубаво, хавлиите ми са големи, леки и меки кърпи, телевизията е с ограничителна заповед и поне по отношение на работата ми няма никакво значение дали е понеделник или сряда. Или събота, драги братя Стругацки. Но онова отвратително чувство успява все пак да се промъкне.

И аз се боря с него по всякакви начини.

Три места

Заговорихме се с Ан по тази тема и обещах да драсна нещо. Че тук станало като в пустиня, само липсват онези трънаци на кълбета да ги развява вятърът по пустите улици.

Темата изглежда една, но всъщност се дели на две съвсем отделни посоки. Защото това, което бих показала на чужденец в София, съвсем не е задължително това, което аз харесвам в града. Какво да се прави, такова е положението.
А какво, собствено, имам предвид :)

Налагало ми се е да показвам София на чужденци и оттогава до сега съм твърдо убедена, че в нея почти няма какво да се види. И направо си е срамота. В България като страна има достатъчно забележителности, че да се конкурира с която и да е друга държава, но столицата ни е друга работа. Това, между другото, се отнася за всички балкански столици. Изключение прави Истанбул, защото първо не е столица ;) и защото там определено има какво да се види. Вероятно заради вековете робство тук не са създадени такива паметници, по които туристите сега да идват и да ахкат. Ако се замислите, голяма част от нещата, които се разглеждат в европейските столици, датират от периоди, когато тук сме си нямали държава. Останата част е от античността, когато пък е нямало София :) Дори в Атина един ден стига за разглеждане на основното. Което, всъщност, е Акрополът.
Иначе - да, ако човек има повечко време и желание, може да си запълни и една седмица не само в Атина, но в който и да е град. Говоря обаче за отличаващите се, "must see" работи.

Та да се върна на София. Трите неща, които бих показала на чужденец в София, са:
- Задължително Боянската църква. Чужденците я оценяват много повече от нас, да ви кажа. Малко е мизерна обстановката, но историята й, съчетана с прекрасното място, на което се намира и гледката към града в подножието на планината, за мен са номер едно.

- Следващото нещо аз наричам "мини-тур с център храм-паметник "Александър Невски" - с криптата". Всяко едно от включените в него неша отнема по няколко минути и не бих могла да го откроя като отделен момент. Затова започваме от Невски. Добавяме непосредствено прилежащите в района - базиликата Св. София, вечният огън, бит-пазарът (който е много интересен за чужденците), разширяваме със Софийския университет, Народното събрание и паметника на Цар Освободител и приключваме с Руската църква и архитектурния комплекс "България", Двореца (евентуално при интересна изложба и вътрешността му като галерия), Народния театър и Раковска, спомената като Софийския Бродуей ;) (ако не го кажем, хората няма как да знаят). Ако решим да разширим още малко - не повече от 30-40 мин, - оттам правим лек отскок до Министерски съвет и президенството, да се нагледат хората на соц архитектура, статуята на Света София, задължително! ротондата Свети Георги (като не е зле да обясним на чужденците какво й е забележителното, но мисля, че отпред имаше информационна табела) и завършим с изправените една срещу друга синагога и джамия. И после водите хората на обяд :)

- На трето място бих сложила различни неща според натюрела на самия чужденец :) Може да е тегел Женски пазар/ Славейков, ако човекът иска да се потопи в атмосферата. Или НДК и кафе в ресторанта горе или в Мати'д заради гледката, ако човекът не иска да се потапя в атмосферата, а да се извиси :)

Наблягам, че не включвам музеите. Колкото и да са интересни, имаме си същите музеи, както и навсякъде другаде. Археологическият много си заслужава, наистина. Само че категорията "музеи" е особена работа - или на човек му се ходи, или не. За общия тип по света съществуват нещата като Лувъра или Националния кралски музей в Амстердам, където има от всичко накуп - в София не се сещам за нищо такова.

Та това са трите места. Не бих показвала на чужденец която и да е градинка или парк в София, освен ако не искам да умра от срам или да го уморя от скука. Зелени неподдържани площи, осеяни с продуктите на органичната химия под формата на полимери едва ли са нещо, с което да се гордеем. Борисова не предлага нищо вълнуващо или различно от който и да е обикновен парк в обикновен интересен град. По-добре да ги заведа на Витоша или Рила. В този ред на мисли и зоологическата ни градина не струва.

В личната ми класация обаче са други места. Тях няма как да покажеш на чужденец, освен ако не е за по-дълго време в града. Аз по принцип не харесвам София. За мен това е един измъчен град, измъчващ на свой ред жителите си. Пренаселен и непригоден почти за нищо в момента - нито за живеене, нито за транспорт, нито за достъп до администрация, нито за показване пред света. Различна инфраструктура му е майката, обаче - тц. Въпреки всичко, след години безразлично съвместно съществуване с нея, започнах да се привързвам към някои нейни места и страни. Предполагам най-вече заради годините, прекарани там, спомените, преживяванията с които сама си ги населявам. Както е обикновено, затова си я обичат и софиянци, заради детството си е нея.
Та трите неща, които ми харесват в нея:
- театрите. Това са ми любимите места, фактът, че са много, че са различни, че повечето са запазили полъх на нещо старо и прашно, което ми харесва, колкото и да е странно. И колкото и лоши неща да има. Не ми се разпростира точно тук за това, че е дълго.

- второ - уличките (някои) в Лозенец, около Орлов мост и между Гурко и Витошка в най-широк смисъл. Обичам да тръгна по Любен Каравелов и да си я извървя цялата. Да се отклонявам от Иван Асен по късите криви сокаци. Да се спусна от Смирненски по Елин Пелин покрай магнолиите и да вляза в парка. Тези улички ми показват какво е била София преди и защо родените тук я обичат. Показват ми града такъв, какъвто е в романите - повечето соц, но какво от това - които съм чела. Филмите, в които съм я гледала. Имат си лице и дух.

- Борисовата. Напомня ми на Морската :) А и през зимата е прекрасна. Има го същия този привкус, като от уличките. Натъжава ме леко, опитва се да прилича на гора и упорито го играе до край, като застаряваща актриса, която впряга цялото си умение, за да задържи образа на Жулиета. И почти винаги успява. Харесва ми снежната градина и веднага изникват в главата ми стихове - примерно на Валери Петров.

Ами това е. Още нещо, което ми харесва, са местата, които откривам, където мога да седна да пия кафе, потапяйки се в някакво златисто безвремие. Например "Вила Росиче" (благодаря на Бистра, че ми го показа), или 703, което открих съвсем наскоро, или "Вестибюл", което е изумително...
Още - хилавите лъчи на ниското слънце в късния зимен следобед над бул. Прага или Драган Цанков. Заради паветата. Получава се картина, за няколко минути, в която като в мозайка всички елементи са се напаснали и се чува едно ясно "щрак". Отключва се кутията. Интересно е как образи от преди години са се запечатали, пуснали са тъничките си пипала-нишки и са обвързали към тях усещания и настроения, та когато се докоснеш до някое, по веригата протича мигновен импулс и изплува цялото като безплътна холограма.
Ясно си спомням един кадър от "Нощем с белите коне" - тя е с поло, в сладкарница с големи стъклени прозорци, седят и пушат, навън е зимна София. Моментът не е спокоен, а тревожен, което елиминира чувството на безлика сладникавост и придава на кадъра острота. Секунда, но това чувство за мекота, уют, топлината, докато навън е студ, задушевността на цигарения дим, това завинаги се вгражда в моята представа за зимна София.
Или преди повече от десет години една разходка в снега на Борисова от Плиска до Орлов, късния следобед, преди снегът да почне да синее от вечерта. Завинаги остава вграден, заедно с прилежащите му чувства, с паното на зимната Борисова.
Или слънцето е ниско над хоризонта, Цариградско бучи зад дограмата на апартаментите в кооперациите край Плиска - онова широко строителство, с няколко нотки повече аристократизъм от панелките и няколко по-малко от старите сгради в центъра с високи тавани, но тесни прозорци. Парченце в мозайката ми за зимна София, този път без сняг. Същото е и за другите сезони. Мисля, че за всичко е виновна светлината. Харесват ми местата в София, където светлината става тяхна собствена и надтъкава тъканта на усещанията.

Така като гледам, ще трябва да пиша и за Бургас :)

Банско, джаз...

Тази година в началото на август за пръв път отидох до Банско и за пръв път бях на джаз феста. Честно казано, хареса ми. Градчето - не особено. Като изключим много приятната къща за гости, в която бяхме настанени ("Севда") и която се намираше на 10-на минути от центъра. В района й ми хареса - миришеше на пушек, смола и градини в дворовете. Почти като в Самоков, а с това ухание съм свикнала и винаги го свързвам с ваканция... Като цяло Банско много ми заприлича на Самоков, само че много по-чисто и подредено, по-богато и разработено.

Откъс от репортажа за първата вечер на феста:
"След Преображение народът казва, че лятото се пречупва и тръгва към есента. Колкото и Владимир Голев да ни уверява, че август е средата на лятото. Привечер към уханието на борова смола от подготвяните за зимата нарязани дървета, струпани на подредени купчини по тротоарите, се прибавя парливият аромат на дим, а залезите стават по-оранжеви. Но малко преди залез на сцената пред Общината изгряват прожекторите и музиканти от цял свят потапят жителите и гостите на града в друг сезон, съвсем извън времето.

По традиция Васил Петров вля глас в последните слънчеви лъчи и заедно с Мери Танева и биг бенда на джаз феста в Банско препълни фестивалния площад. Много настроение и енергия в топлия спектър беляза началото на фестивала и зададе гамата на вечерта - цветово и звуково - кристална мелодичност в златисти отблясъци - като от красив глас, като от медното намигване на саксофон, като от уиски.

Уиски, които следващите изпълнители за вечерта - Ото Хейниц трио - поднесоха под формата на водопад от звуци, изливащ се от барабаните на Ото (основател на групата), контрабаса на Щефан Бартуш и пианото на Ондржей Крайнак. Роялът „Бьозендорфер“, докаран преди броени часове и гордост на феста и кметството, непоклатимо защитаваше световната си слава, докато по него яростно препускаха пръстите и вътрешните демони на Ондржей. Музиката на триото, замайващата острота на усложненото опиянение от изкуството им, също бе в златистата гама на вечерта. Но приличаше на уиски, поднесено в чиния - откритото пространство на площада пускаше звуците на воля като ято кресливи гълъби, остри стрели, забиващи се в неуловимостта на нощния въздух. Интимността на затвореното пространство и приглушаващата безмълвност на стените, между които ценителите да съпреживяват с музикантите, са идеалната чаша за това питие.

А после на сцената се качи Клеър Тийл, за да завърши вечерта. Но освен че я завърши, тя я започна и продължи едновременно. Топлият й глас с характерна звучност и открититото, непосредствено общуване с публиката спечелиха сърцата на всички. Стандартите, които тя поднесе, минаваха през какви ли не музикални сезони и си приличаха по лекотата, с която омагьосваха и очароваха. При все, че пя под сиянието на сребърната луна, Клеър блестеше в сиянието на най-топлото златно.

Първият ден от тазгодишния джаз фест премина без концерт на Арабел Караян (лошо) и без дъжд (добре). Банско започва да спи и сънува в ритъма на джаза, докато из каменните улици отекват импровизациите на местните виртуози - както може да чуе всеки, прибиращ се по първи петли - буквално."

И малко снимки:





Така твърдят в Банско, но за рожденото му място спорят с Доспей (Самоковско). Но друго е, като сложиш паметен камък и изградиш копие на килията му в Атон :) Лошо няма, така се прави, като искаш да привлечеш туристи

Пазарджик, Пловдив, Асеновград

Не в много близък отрязък от време, но в този ред .

Харесвам Пазарджик, ходила съм няколко пъти - веднъж на един Булгакон, друг път на гости при приятели, а миналия месец - за фестивала, организиран от общината (моите хора свириха и стана много добро съчетаване на нещата). Само че си забравих апарата, май ще трябва да наблегна на словесната образност.

Много е хубаво, че се правят фестове като този в Пазарджик - двудневен рок фестивал на открито, безплатен, организиран от Общината, група "Demorage", Младежки парламент и кмета, и то - както трябва. Изкарахме чудесно, въпреки че вечерта беше доста хладна. Отидохме за втората вечер, аз пропуснах да гледам Fyeld, нали както винаги трябва да работя до последно, останалите три групи се представиха чудесно, особено последните. Местенцето е разкошно, добре поддържан парк, само че "Островът" не прилича много на остров, почти нямаше вода в реката, единият ръкав си беше съвсем пресъхнал, жалко.

Едно много хубаво нещо в Пазарджик е църквата Св. Богородица. Разглеждала съм я преди, бях улучила изключително спокойно време, нямаше никого вътре и ме пуснаха да се кача дори горе. Този път обаче нацелихме Цветница, та имаше доста тарапана. Специалното на тази църква е иконостасът и по-точно - дърворезбата му. Няма такова нещо, наистина. Изобщо няма и да започвам опити да го опиша - трябва да се види. Буквално ахваш. Можеш да го разглеждаш с часове - има толкова детайли, кой от кой по интересни, празно място няма, а не омръзва. И ме изумява майсторството на дърворезбарите, прецизността, идеите най-вече, пламъкът на таланта, вдъхнал живот на плетеницата от растения, животни, хора.

Сайтът pravoslavieto.com казва:

"Великолепният дърворезбен иконостас е дело на майсторите от Дебърската школа, показали изключително оригинално третиране на растителни мотиви в орнаментални композиции. Човешки фигури са въведени също в цели композиции. За изработването му са били необходими голяма за времето си сума - 70 000 гроша, наложило се пазарджиклии да вземат заем от Виенската банка.
Пазарджиклии разказват, че иконостасът бил изработен от седем майстори за седем месеца. Но според проф. Иван Батаклиев, автор на книгата "История на църквата "Св. Богородица" в гр. Пазарджик", иконостасът е създаден между 1840 и 1845 година. Създаден е от майстор Макри Негриев Фръчковски от градчето Галичник, Дебърско и четиримата си синове (двама - иконописци и други двама - скулптори). През 1895 година изгоряла част от колонката на централната врата на нашия иконостас, но четири години по-късно майстор Нестор Алексиев от село Осой, Дебърска околия отново я изработил, точно в стила на другите части на иконостаса."
Иконите също са много красиви - точно този стил на мен много ми допада.

Трудно беше да намерим интернет в Пазарджик, в хотел "Тракия" на пъпа на града нямаха дори компютър, от който да пратя нещо, интернет кафенета на хоризонта не се задаваха, слава Богу, че в неделя сутрин в 8 часа издирихме работещ (доста голям и просторен) интернет клуб да си свършим работата за 5 минути.

Друго неприятно е, че както в 90% от случаите с интересните места в България, де що има музей, той през уикенда не работи. Етнографският е точно зад църквата Св. Богородица. Сигурно трябва да си взема отпуск, за да го разгледам. Къщата на Константин Величков пък така и не намерихме. Имаше огромна табела, че е на 50 м, стрелката сочеше в неясна посока нейде през малка градинка към училището "К. Величков", обикаляхме, търсихме - не се показа. Но сигурно и тя щеше да е затворена за посетители през уикенда.

Смятам, че създателите и инициаторите на рекламния спот "Чангър-лангър, дрън-дрън, музики разни... Къде ще прекарате почивните дни? (или там каквото в тоя смисъл казват) В България!" трябва да добавят със ситни букви и изречено в скоропоговорка "За употреба само през работни дни." Културните и исторически забележителности и паметници в родината са достъпни в по-голямата си част само от понеделник до петък, от 10 до 16 ч, с около 2 часа обедна почивка, примерно. Ако искаш да разгледаш къщата на Чудомир в Казанлък, вземи си отпуск в сряда. Искаш да видиш защо е толкова известен Котел и да почувстваш българския възрожденски дух? Сигурна съм, че шефът ще те разбере и ще ти отпусне два дена през следващата седмица. Нали не бива да нарушаваме спокойствието на държавния музеен уредник? Какви са назадничави ония от Лувъра, дето почиват във вторник, а в събота и неделя се скъсват да работят. Вярно, ако съм чуждестранен турист, има голяма вероятност да се озова в България през седмицата, нали съм на почивка. Сигурно инициативата "100 национални туристически обекта", мотото "Опознай България, за да я обикнеш" и споменатият по-горе рекламен клип са с таргетна аудитория именно чуждите туристи. Да се чудиш просто как не продават книжката за печатчетата в будката за билетите за лондонския Тауър. А българите събота и неделя да ходят в Гърция и Турция, там музеи и разни вехтории като Акропола работят по това време.

За щастие, не навсякъде е така. Седмица по-късно, по Великден, се озовахме в Пловдив - град, през който само бях преминавала, без да видя нищо от него. Там в събота си работеха и Етнографският музей, и къщите-музеи в Стария Пловдив... Чудесно място, между другото. Очарована съм - съвсем друг поглед към Възраждането, по-точно към бита му, отколкото представят например Копривщица, Панагюрище, Клисура. Повече размах, повече европейско влияние, повече простор. Някак двете неща се наслагват и създават по-пълнокръвна картина. Ходиш из копривщенските сокаци и усещаш едно, разхождаш се из стръмните улички в Пловдид, усещаш друго, нещата се допълват, насищат и вече не са едностранчиви, иска ти се пак да видиш как точно беше в Копривщица, пак да се върнеш в Пловдив, после да видиш като как са се справили русенци...
Та - разхождаш се из стаите на Балабановата къща, на Етнографския музей, и осъзнаваш - добре де, аз осъзнавам, колко малко всъщност знам за този период. Вярно, че съдействието на средното училище се свежда до минимум, стане ли дума за това - изключително скучни и почти отблъскващи уроци по история, не синхронизирани учебни програми по история и литература, почти толкова отблъскващи уроци за литературата на българското Възраждане, евентуално някакви екскурзии до градове като Клисура, Копривщица, Котел, от които учениците едва ли си спомнят нещо повече от това как са се напили, да не казвам по-силна дума. И за капак, когато решиш сам да се образоваш, ти се изпречва табелката с работно време и ти се хили злорадо.

Този човечец е пред сграда на Художествената академия, ако не се лъжа.

Следват малко изгледи от Балабановата къща:

Етнографският музей:

И разни от Стария Пловдив:

Следващият ден бе посветен на Асеновград, от който не видях много, но за който установихме, че има безжичен интернет още в пицарията срещу гарата и че влакът (на всеки час) от Пловдив за Асеновград е супер модерен, като истински . Едната местна забележителност - евтини и качествени булчински рокли - не разгледахме, а се отправихме към Асеновата крепост. Не знам как са я строили тая пущина, освен ако не са преквалифицирали козите в зидари - човек едвам се изкачва, представям си какво е да се мъкнат камъни нагоре... От оригиналните постройки е останала само църквата. Крепостта е от 100-те национални туристически обекта, има си печатче, не проверих дали будката, в която го държат, работи и през уикенда, защото бе минало 17 ч., когато е краят на работното й време. Жалко, но тъй като не успяхме да видим Бачковския манастир (и той в кюпа с печатчетата), ще се ходи поне още веднъж в района, по възможност - в работно време . Към тези обекти е църквата в Пазарджик, както и неоткриваемата къща на К. Величков, Античният амфитеатър в Пловдив, Етнографският музей там (в който входът за учащи е лев, не се заяждат да ти искат книжка - аз всъщност имам, но не я носех, нали завърших вече семестриално) и още разни неща в Пловдив. Всичките събрани на един номер в книжката. Както и обектите във Варна, между другото. Пита се в задачката - при толкова много интересни места в тези два най-големи града след столицата, кой умник ги е струпал на куп, та ако искаш да имаш всички печатчета - защото ходим да разглеждаме и те остават спомен - трябва да си омастилиш едва ли не и кориците на книжката, а София разполага с има-няма 22 отделни позиции, сред които страшно забележителният музей на спорта в Националния стадион (да не си помислите, че като е в София, той работи през уикенда? Ама да не си мислите и че като сте от София, можете да идете да го разгледате - работно му време е от 9 до 17 ч. с обедна почивка и освен ако шефът ви не е футболен фен, единствен вариант ви остава да притичате до музея в обедната почивка. Вашата, не на музея. Дано не работите в Младост 4.) Друго забележително място е НДК. Отиваш, гледаш, цъкаш и ти подпечатват книжката. Какво толкова си видял - а посмей само да питаш.

Нещо позитивно - и спирам с лирическото отклонение - е например НХГ. Тя почива в понеделник, а в четвъртък работи до 19 ч. Най-накрая някой се е сетил. Браво.

Изглед към града от крепостта:

Обичат се хората...

Асеновият надпис

Църквата:

Да се върнем на Асеновата крепост. Вечерта пренощувахме в с. Червен, хотел "Авалон" - много приятен семеен хотел, който ще спомена и поради две допълнителни причини - има безжичен интернет (ако някой се интересува, да информираме) и пускат кучета. За мен това е един много голям плюс. Малко са местата, на които може да се ходи с куче на почивка, а това определено се изкачва много високо в класацията ми. Така като го гледате на снимката, да не помислите, че е до полето - тревата е от малка градинка насред селото, хотелчето си е доста централно, но селото е тихо, все пак, не е като да минава магистрала под прозорците

The Police

24 юни, Белград. Пристигаме по-късно, отколкото очакваме, но поне автобусът на Карат С беше много добре климатизиран (използвам случая да прдупредя хората, които пътуват с автобуси на Груп из чужбина - да не го правят, ако имат избор). Белград е хубав град и се оказва, че си спомням почти всичко от местата, където се разхождахме миналата година преди Стоунс. Но този път имаме време само да минем по пешеходната "Княз Милош", да хапнем и да тръгваме към парк Ушче, където, пак както миналата година, ще е събитието - концерт от прощалното турне на The Police.

Концертът... Изключителен концерт във всяко едно отношение - и като организация на самото събитие от страна на сърбите (73 входа за мястото на концерта, големи указателни табели за входовете, видими отдалеч) и като място - парк край Дунав, за щастие в горещия следобед оттам полъхваше от време на време, не много наблъскано в зоната пред сцената, която е и на бабунки, така че ако се изхитриш да си завземеш някоя овреме, си гледаш сцената като на длан, без да ти стърчат каквито и да било глави.

С известно закъснение излязоха Counting Crows, които пяха доволно добре и се оказаха наистина приличен бонус към мероприятието, само че как да им обърнеш изобщо някакво достойно внимание, когато си се настроил на съвсем друга вълна...

Миналата година, почти по същото време, си тръгнахме от същото място след концерта на едни извънземни, наречени с кодовото име Rolling Stones. Изпрати ни Exodus на Боб Марли (писах някъде каква е връзката на Стоунс с Марли и как тази песен е нещо като отдаване на почит към един велик приятел). Сега, към 10 часа местно време, ни посрещна друга песен на Марли - "Get Up, Stand Up". (Нали няма нужда да се обяснява каква е връзката на Полис с регето?) След което на сцената изскочи една фурия, едно вихрено чудовище с ореол от бели коси - точно както каза hendy, същински луд учен, и погали гонга, разположен зад барабаните, след което се метна връз тях и повече от час и половина Стюарт Коупланд им разказа играта. На сцената се плъзнаха и дружките му, оформиха тазгодишната команда извънземни, па като зина оня ми ти звяр Гордън... Стинг бе в жестока форма, до послено държа такива висини на вокално майсторство, гласът му не мръдна и на йота, а не е като да се щадеше особено. Звукът на целия концерт бе кристал, да вземеш от него да направиш диамантена корона на Пепеляшка, ще избие рибата на бала. Имаше си контакт с публиката на прилично равнище, Анди Съмърс сякаш си разглабяше и сглабяше китарата в движение, Стинг се усмихваше с едни едновременно стоманени и добродушни очи и тримцата показаха защо Полис е една велика група. Това шоу, да използвам тази чиста българска дума, въпреки че не беше зрелищно с физически ефекти като огромни екрани, главозамайващи светлини и фойерверки, бе зрелищно с максималното доближаване до състоянието на съвършенство. И като всяко съвършено нещо може би е изглеждало и прекалено отрепетирано, прекалено изчислено, прекалено излъскано и полирано откъм дребни дефекти - нямам нищо против. Защото освен желязната хватка на музиката с нейното съвършенство от типа на звездите в студения космос, освен стоманения захват на професионализма с неговото съвършенство на шеметна кула от слонова кост, имаше и секващото дъха топло излъчване на свиренето в екип от типа на хлапашкото приятелство, което остава у момчетата дори когато вече са зрели мъже. Там, на сцената край Дунав, не свириха само велики музиканти. Там (дано наистина не за последно) видяхме една велика група.

The Police
Белград, Сърбия
24.06.2008, парк Ушче

1. Intro - Get up, Stand up (Bob Marley)
2. Message in a Bottle
3. Walking on the Moon
4. Demolition Man
5. Voices Inside My Head / When The World Is Running Down
6. Don't Stand So Close to Me
7. Driven To Tears
8. Hole In My Life
9. Every Little Thing She Does Is Magic
10. Wrapped Around Your Finger
11. De Do Do Do, De Da Da Da
12. Invisible Sun
13. Can't Stand Losing You / Reggatta De Blanc
Encore 1:
14. Roxanne
15. King of Pain
16. So Lonely
17. Every Breath You Take
Encore 2:
18. Next To You

По пътя

Ще отекнат през обедния кръстопът годините.
И пак ще се върти по стародавния си път земята -
деня на хората ще грейне още по-засмян.
Ще имат те редовен превоз до луната с експрес ракетоплан.

Ще има пак звезди... и кучета... ще има,
виещи към тях... като преди.
Яснее този мирен ден отвъд. На път!
Човекът е човек тогава, когато е на път!

Това е финалът на поемата "Дни на проверка" от Пеньо Пенев. Въпреки че това не е любимото ми негово стихотворение, се сещам често за последния ред. Употребен преносно от поета, все повече си мисля, че той важи много повече от преносно за мен. Несравнимо удоволствие ми доставя пътуването, тръгването и пристигането, както и самият път - сивият асфалт, променящите се мигове, синьото небе, разликите и приликите, спокойствието и промяната, събрани заедно в сравнително кратки периоди от време. Баба ми, лека й пръст, не можеше да спи добре на друго легло, освен нейното собствено. Това, в по-голяма или по-малка степен, го чувам от много хора. Аз нямам проблеми да спя където й да е - дали защото от много отдавна съм свикнала често да спя на различни места или защото непрекъснато не си доспивам и ми е все едно къде ще положа глава, стига да е поне мъничко удобно, не знам. Но е факт, че спя без проблем на "чужди места" - всичко е главата ми и стига да си го направя уютно в представите си, местенцето не е проблем.
Обичам да пътувам, да виждам нови неща, да се сблъсквам с предизвикателството на новото, да се обучавам, малко по малко, да приемам и съжителствам с различното, да се наслаждавам на хубавото, да просмуквам в себе си атмосфера, усещания, гледки, мимолетни настроения, кратки мигове, да си създавам привички и да ги разрушавам... Обичам например на ново място да изпия едно кафе с нещо сладко на някое по-живописно място. Да си купя сувенир, който после да подаря или който използвам у дома, в никакъв случай някакви статуетки или декоративни чинии. Да се държа не като турист, доколкото е възможно. В следващия миг решавам пък да се държа като типичен турист, провесвам фотоапарата на врата си и демонстративно забивам нос в картата. Забавно е.
Има места, където искам да се доближа до хората, да разбера ежедневието им, да уловя специфичното у тях, за да си запазя късче от най-хубавото. Има други, където не ми се иска да се потапям така, а завинаги да ги запазя като експонати зад стъкло, с екзотична, непонятна красота.
Толкова обичам да пътувам! А Гърция започва все повече да ми харесва. Харесваше ми притегателно-митично в началото, докато все още не бях стъпвала там - заради Даръл и Кун. Поохладнях след Атина. Солун и времето, което бе омекотило погледа ми, засилиха една вълна в обратна посока и сега топлите ми чувства отново се връщат. Солун като обект на забележителности не е кой знае какво - ще пусна отделен пост веднага щом проуча какво толкова й е известното на Бялата кула - но пък като обща атмосфера ми се стори чудесен. Ще взема най-накрая да го науча този гръцки език.
Може би най-магическото от всичко е това, че до обяд се къпех в слънце, разхождах се по ефирни блузки и пак ми беше горещо, докато вятър със солен дъх съсипваше прическата ми, а сега зъзна в жилетката си и слушам как неуморно вали дъжд.

Търново, Ловеч, Туистед, WASP - II част

Пресконференцията на Тустед - за съжаление Дий Снайдър остана да спи, защото беше пристигнал съвсем скоро с убийствено дълъг полет от Щатите, докато другите явно бяха правили почивки или бяха пристигнали по-рано и имаха време да релаксират. Оказаха се много приятни хора, още с влизането започнаха с шеги за разчупване на ледовете, но нашего брата джурналист в една голяма своя част е страшно дърво, чак ме хваща срам. Хубава пресконференция, отзивчиви музиканти с няколко запомнящи се изказвания - че няма да записват нов албум, защото им излиза много скъпо, а така и така по концертите хората искат да чуят старите хитове, дойде ли време да се представи: "А сега ще ви изсвирим парче от новия ни албум..." всичко живо тръгва да ходи до тоалетна или да си купува бира. И че въпреки всичко си дават сметка, че едва ли щяха да са толкова популярни, ако го нямаше интернет.
Дъщеричката на съфорумника Ozzy обра точките, като им подари нарисувана за тях картина, а те след края на пресконференцията я извикаха специално да се снимат с нея и й разписаха и върнаха картината (тя малко се разочарова, защото я беше рисувала специално за тях). Като я питаш коя й е любимата група, тя казва "Ози Озбърн". Баща й упорито отрича да има каквото и да било музикално влияние върху нея За срамота забравих на колко е години, но още не ходи на училище.

Концертът на Туистед беше хубав, дори за човек като мен, който знае само една единствена тяхна песен (сещате се коя, нали). Професионалистите са си професионалисти и това е.






На другия ден отделихме време за Етнографския комплекс в Ловеч, където един страхотен образ те развежда из две запазени стари къщи и разказва как са живели, експозицията е много интересна и си заслужава отвсякъде, жалко, че бързахме, и не можах да снимам, има страхотни неща. Почти си тръгваме и на входа се появява един рокер - четирикрилен гардероб, черно кожено яке, капси, кърпа на главата, татуировки - изобщо, пълна програма. Уредникът понечва да го покани да слуша беседата, но онзи го прекъсва: "Извинете, ние вчера минахме, слушахме беседата, сега сме дошли за печатчето, че вчера го нямаше..." (100-те туристически обекта, и аз ги събирам). Ченето ми почва да пада, но уредникът ме довършва: "А, ще прощаваш, аз не те запомних, не съм физиономист". Не знам как няма да го запомниш тоз' юнак на фона на къща от миналия век, в която едва се побира, дошъл за рок фест, но минал да разгледа етнографския музей. Стана ми смешно, но хубаво смешно, весело - първо, защото никога не е късно някой да ти напомни, че обобщенията от типа "всички метъли са прошляци", както и знакът за равенство - "дошъл е да слуша групите и да пие бира, хич не ги интересува културата и историята", са опасно хлъзгави. И от друга страна, защото наистина мястото е чудесно, добре поддържано, много интересно, входът е 2 лв. - на такива места трябва да се ходи, мога да изтъкна 100 причини - от тази, че на тези музеи от някъде трябва да им идват средства, за да се съхранят, до тази, че това е средство ти да се съхраниш (и любимата ми тема - развиваш ).

Задължително трябва да отделя един ден на Ловеч - крепостта, зоологическата градина, старите улички на стария град, сладкарничката на Покрития мост... Повече от ден едва ли ще издъжа, рекордът ми в малък град е три дни в Трявна, но на третия така ме беше хванал съклетът, че скочихме в колата и запрашихме по Подбалканския път на обиколка из Котел, Калофер, Сопот... чак до Рилския манастир.
Та - пресконференция с Блеки.
Аз си знам, че е задник и че е професионалист. Леко надменно, но с много уважение към журналистите, обаче въпреки че беше казано, че ще раздаде автографи (аз не чакам за такива неща, ходих с дъщеричката на Ozzy на люлките, докато той чакаше), минал после с бодигардовете все едно никой няма. А пресконференцията е закрита, имаше не повече от 20 човека, журналисти, колко му е да им разпише някой диск... Кретен. Обаче има глас и като зине, аз се разтапям. Много хубав концерт, ама много. Не бих отишла втори път, на мен дертът ми беше да ги видя веднъж, освен това са страшно малко групите, на които искам специално и нарочно да отида на концерт, на повечето ходя, защото ми се удава възможност, интересно ми е да видя как са на сцена, на живо, това за концертите е тема на отделен постинг, така че приключвам и без друго безумно дългия пост.

Hi!

За известно време яхнах метлата в южна посока, изпращам на всички преминаващи оттук малко слънчево настроение :)

Сънна недостатъчност

Цък, цък, цък, Гугъл, консервиране на гъби.
- Брат ми, тука вчера брах едни шипки...
- А, затова ли имаше по пода в стаята ти?
- Да, защото никой не е нахранил котките, докато ме нямаше! Не е там въпросът, смятам да се пробвам на шипковия мармалад, нали обичаш. Има много претриване, през три сита, затова набрах колкото само за едно бурканче.
- Хитро.
- И едни гъби...
- А, не, такова не ям!
- Масловката няма двойници. Аз след като изкарах "Водорасли и гъби" в унивеситета [това е задължителен предмет от бакалавърския курс] не пипам гъби също де...

Нещо ме е прихванала страст към бурканирането. Смятам да сложа грозде за компот също. Сладката ги пропуснах лекинко, чини ми се. Слагам сега тенджерата да бланширам гъбите и си мисля разни неща. По-скоро две - за издръжливостта и за едно конкретно чувство.
Петък сутрин след 4 часа сън се отправих бодро на работа, работих, после ходих да танцувам, после седнах да работя, работих, на сутринта изпратих превода, помотах се и реших да поспя, но всички решиха да ми звънят по телефона и да минават през нас (един от телефонните разговори наполовина изобщо не го помня). След час "сън" станах, продължих да работя, работих, три часа се каних да си купя нещо за ядене, не си купих, на другата сутрин приключих, изпратих превода, нахраних животните и се приготвих да си лягам, когато звънна Дайк и каза: "Айде на планина". Аз си казах: "К'во толкова, само ми трябва кафе".
Колко часа прави това, точно 48 без : 1 час със сън, добре, слънцето грее ослепително, Дара е на върха на щастието, пътят към Пасарел, 31-и километър, разкошно кафе и палачинка със сладко, Горни Окол, планината, чешма, пътеката, лек сутрешен хлад и слънце. Часовете стават 50, 51 и още, но ми е все едно. Чувствам се като наспана, наоколо е прекрасно, има много гъби, узрели шипки, ожънати жълти поля, зелени борови гори и един пламък от почервеняло дърво сред тях, на хоризонта се е плиснала Рила, срещу нея, на другия хоризонт, се вижда смогът над София. А ние си вървим и си говорим, последния път по този маршрут обсъждахме Персийските мотиви на Есенин, сега си говорим за преводи на поезия, Гарванът и унгарските поети. И ето го чувството - храст. Или дърво. На фона на изумително синьото небе. Такова е само есенес. Опитвам се да разбера какво точно става. Може би... в началото ме връхлита чувството за красота, в цялото й съвършенство. А съвършенството е тъжно. После усещането за самота - наоколо няма нищо, само това дърво - зелено - и небето - синьо. Толкова. Самотата може да е приятна - не съм ли си представяла преди как един ден се събуждам и целият град е празен, не се е случило нищо лошо, просто няма никой. Винаги съм го асоциирала с летните следобеди, които се доближават до това усещане за празност. Не празнота, а празност. Така че има нещо много хубаво като чувство - единственост, самота в целия свят, можеш да правиш каквото си искаш, когато си искаш (и затова най-честно не правиш нищо). Но самотата всъщност също е тъжна. И това за секунда, за част от секунда дървото, изрязано от небето, ми нахлува в душата. Казва: "Виж к'во, отваряй си вратата на душата, че влизам, иначе минавам през прозорците барабар с черчеветата." А тя стъкларията скъпа, така че отварям. Внася нещо толкова хубаво, че чак е тъжно и едновременно ми става страшно добре, много спокойно, много тревожно и ми се доплаква. После премествам поглед и светът пак се изпълва. Мисля, че постоянно ще се чувствам така в пустинята.
После брах шипки и като реших, че ще се огранича с бурканчето от детски храни, оставих Дайк да си бере, а аз полегнах. Тревите са превити от собствената си тежест и от дъждове, но пак се извисяват над мен, над тях е шипковият храст, после е небето. Понякога е хубаво човек да се качи на някой покрив, някое дърво, някое бюро дори и да види света отгоре, с друг път - да допре нос до тревите и буза до пръстта, за да го види в обратния ракурс. Смалих се. После заспах, около час сред тревите и слънцето, докато няколко досадни пчели не ме събудиха. Топла пътека назад, пътят към София, пуснали са топлата вода! айде в банята, час на спирката (добре де, как може след 8 и нещо да няма вече маршрутки за към центъра!!!), гости, филм, 11 ч, лека нощ.
Чудя се, кое е това, което ни кара да "издържаме". В един момент императивът в съзнанието ми е работа, сиреч чувство за дълг и чест. Може би най-вече чест - казала съм, че ще е готово до еди-си-кога, името ми е заложено. Въпреки че до колкото разбирам, има хора, които това не ги спира (Благодаря ви за работата, аз всъщност преводът не съм го гледал, предадох го на клиента, но че го пратихте в срок, сроковете много преводачи не ги спазват...). Хубаво. А при разходка? Тялото ми крещи, че му се спи, кара ме да виждам неподвижните сенки като подвижни черни котки, няма нещо наложително, само спокойствие и слънце, а аз си крача по пътеката. Къде са границите на издържането и колко подвижни са? Кога се предаваш и казваш "Край, не мога повече, спирам, до тук съм". За всичко - за диета, за спор, за каквото и да е. Не ме занимава въпросът колко може да издържи човек, а как контролира този малък спусък в главата си. Май пак ще чета психологическа литература.
Лека нощ!

Иракли, Емине, тия три неща

Важно! Следва пост тип: "Днес на обяд ядох супа, а след това спах."

Иракли е едно много хубаво място. Почти като онова моето край Алепу, което, както писах, е унищожено вече. Така че ще се радвам да се запази. Ако се построи нещо на Иракли, плажът ще се превърне в поредния по нищо неразличаващ се такъв в България. А сега е дълъг, широк, чист, с чиста вода, прекрасна гледка и рядко населен. Харесва ми.

И слънце, слънце, слънце...

Аз обикновено не изгарям. Едно че знам кога да ходя на плаж и много се дразня, когато ме карат да ходя там между 11 и 15 ч; друго, че косата ми пази гърба, трето, че знам как да ходя на плаж. Но днес по изключение се озовах там в 13 и след като хавлията бе постлана (брат ми пак е завлякъл моята, древна поизтъркана хавлия на корабчета), скочих в морето. Винаги стоя дълго, този път около час и половина. Сега имам тен на лицето и раменете, заради този престой, а най-смешното е, че от носа до ъгълчетата на устните се спускат бели резки - непрекъснато се смеех и там не успя да се поопече. За пръв път от години се плациках с нашите и беше ужасно забавно. Татко доошлайфа техниката ми на бруст, с кроулът се справям прилично. Друго нещо за пръв път - всеки, който е бил с мен в морето, е наясно с трите ми забрани - не ме пръскай или карай да се намокря - потапям се, когато реша, може и след час; не използвам дюшеци, топки и прочее надуваемости; не се катеря по хората и не скачам циркаджийски във водата. Е, плувах малко с дюшека на мама и се учех да скачам във водата от раменете на татко (да, не съм на 5 години и тежа ... колкото там тежа, но въпреки това!). Това едва ли ще се случи пак и ми беше страшно хубаво. Няколко медузи, никакви водорасли (ако не броим косата ми, която щом се освободи, се мота наоколо като морска трева), нито един облак, малко хора, зелено и синьо, зелено и синьо, зелено и синьо и малко бял пясък.

Ето ме у дома.

От водата нещата изглеждат по -различни. И брегът се вижда от друга гледна точка.

Един бърз поглед към Емине. Пътят до там е все така разбит, както беше през 2002-а, когато бяхме на лятна университетска практика в Дружба и бях хванала един младеж да ми изпълнява капризите (та покрай мен и на приятелките ми, с които съставлявахем Тримата мускетари тъй наречени, единствените ми приятелки-колежки, неразделни по изпити и прочее. Ето ни, лошо сканирани, млади, баш на носа:


Пусто и диво, морето се е вдигнало над хоризонта и върви към небето, малкото бяло фарче зорко се охранява от някакъв чичка, преди военните ни пуснаха да минем, сега ги няма и чичката е по-зъл и от Цербер.
Гледката оттам:


и гледката натам:


Край пътя крави се катерят по скалите и пасат клонки - без майтап.

Лягам си и - това е щастие - забравеното усещане, паметта на тялото ми - отново чувствам люлеенето на морските вълни. Физически. Оставям за утре материала, който трябва да напиша (баровете на Хемингуей, а сега де) и отивам да поплувам. Лека нощ, изпращам на всеки най-най-хубавите си мисли, усмивки, слънце и щастливи мигове от днес. (Да не се чудите после за сънищата ;) )

Имен ден

Обичам си имения ден. Получавам повече поздравления, отколкото за рождения си, защото всички знаят, че празнувам, а не всеки ми знае рождената дата. Дара получава много агнешки кокали, защото ходим при дядо, на когото съм кръстена, а там са заколили традиционното агне. И пием разни алкохолни напитки отпреди 30 години - той си пази. Днес имаше вино от 1972 и ликьор от неизвестна година, но и той от някъде там трябва да е. И едно смрачено огромно зелено поле, из което пасат много коне. В това село има много коне и въпреки че сигурно половината село ни е рода, така и не може да се намери някой кон да пояздя. Затова като се постопли още малко ще ходя сигурно на езда в китната столица. Модерни времена.

Технологиите са хубаво нещо. Оттатък брат ми пусна "High Hopes" и за да не си пускам аз оттук или да не ходя двете крачки до там, по кю-то му писах да усили. Същия ефект щеше да има да извикам през отворените врати, ама друго си е по нета.

Имам много работа, а не ми се работи. Трябва да уча по фински и ми се учи, но понеже нали имам много работа, тя е с приоритет. А всъщност се мотам.

Из планини и гори

С един много, много добър мой приятел - страхотен поет и човек - горд стопанин на ризеншнауцерка, се отправяме сравнително нередовно на пътешествия из планините. Минала събота скитахме из заснежена Плана, а тази неделя се устремихме към Средногорието. Времето ни беше обърнало гръб и всичко отчайващо сивееше. Цветовете бяха убити - с онази смърт, която настъпва бавно и изсушаващо незабележимо. И един пронизващ вятър се носи в бръснещ полет... Дара, както винаги, нагази победоносно в леденостудената вода на забързала се рекичка, пи от нея, ходи напред-назад и когато излезе, за минути мократа й козина стана на миниатюрни ледени висулки. И си ходеше така - с обеци на ушите и с украса по коремчето и краката - през цялата разходка. Няколко ястреба и един орел я зърнаха веднага със зоркото си зрение и започнаха да й се присмиват, всеки по своему. Тя не им обърна внимание, защото много съсредоточено търчеше насам-натам и гризеше някоя случайно срещната шишарка.

Гората, въпреки бедните цветове, бе чудна. Мека тишина, прозвънваща между оголените клони и рошавите зелени иглички, послегнали кафеникави листа, които поглъщат стъпките, разпръснати навсякъде мраморни камъчета в най-различни цветове - сякаш са минавали стотици Хензеловци и Гретели. Повалени от минала буря дървета попречиха да продължи по пътеката, отстрани на която се разстилаше есенно царство зиме, с тронове на невидими крале:
Из подмолите на рекичката се бяха сгушили ледени висулки и приличаха на завеси пред тайни входове към приказни светове. А в далечината се извисяваше връх Баба, със заснежено чело. От време на време се показваше слънцето, колкото да ти домъчнее по-силно за него, и пак изчезваше.
Цяло премеждие си беше разходката из едно мочурливо поле, до което се стига след прекрачване на коварна меандрираща речица. Как да е, минахме я на отиване, а на връщане си намерихме естествен мост, от който неколкократно опитвах да цамбурна във водата, но бях овреме спасена. Снимка за спомен, щрак, няма само аз да снимам я: