вторник, 11 ноември 2008 г.

...и старото - или как се ядосах на БДЖ (отново)

Опитвам се да намеря определение за БДЖ, което напълно да удовлетвори желанието ми с една дума да ги окачествя, етикетирам и повече да не се занимавам с тях, а да ги оставя да си гният някъде далеч из кътчетата на съзнанието ми, до които рядко се докосвам, ама не мога. Трудна работа е да се обхване такава тотална некадърност.
Проблемът, който предизвика моя гняв, може да се стори на мнозина незначителен. Става дума за превоз на домашно животно. Само че, дори никога да не ви се наложи да се сблъскате с него, той все пак е показателен за високото ниво на хаос и неорганизираност, което цари в милия ни превозвач.
И нещо любопитно: 13:40 тръгва бърз влак от София за Бургас. Стига за 7 часа и 25 минути.
В 15:55 тръгва УБВ, сиреч ускорен бърз влак, или наричан по-често "експрес". Стига за 7 часа и 35 мин. Ми...

Така, животни. Някога, преди години, се пътуваше по следния начин - купуваш билет "дом. животно" (половин цена) и пътуваш втора класа, като ако пътниците в купето не са съгласни, си длъжен да се изнесеш с кучето на края на вагона. И всичко си беше мирно, тихо и ОК. Сега, след птичия грип, някои гении в железниците са решили "всичко под ножа". Първоначалната тотална забрана за превоз на животни е премахната, обаче какво точно е положението сега - никой не знае.

На гишето в бюро "Рила", където чинно отивам да си купя билет за домашно животно, след като съм се запознала със сайта на БДЖ и съм видяла, че доскорошното изискване големи ловни породи да пътуват в клетка в товарните вагони вече го няма, ми казват, че не могат да ми издадат билет, ако не им дам номер на ветеринарно уверение, че кучето е здраво. Компютърът го искал, иначе не може да влезе до издаване на билет. Ясно, ще се разкарваме сто пъти, нищо ново.
Емвам се, отивам при ветеринаря ми и му обяснявам. Той ме гледа и вика: "Аз за пръв път чувам за това, освен това не мога да ти издам такова нещо, защото не съм държавна ветеринарна служба, а и те няма да ти издадат, номер на паспорт има само на международните паспорти. Освен ако не ти искат номера на чипа." (Вярно, че е задължителен и вярно, не сме си сложили още, но смятам скоро. Само че служителката не искаше номер на чип, а на уверение, после каза, че може на паспорт - просто някакъв номер искаше жената).
Обади се ветеринарят в държавна вет. служба, оттам казаха, че за пръв път чуват такова нещо.
Обади се на гарата. Оттам му казаха, че няма нужда от такова свидетелство!!!, обаче кучето трябва да пътува в клетка в товарния...

Пита се в задачката - как да си купя билет, като искат номер, който никой не може да ми предостави?
Как да разбера коя наредба е актуалната?
Как да знам кондукторът в какво настроение ще е? Като бобът, дето се гласях да го хвърлям, го сварихме отдавна...

П.С. При все това чета по кучешките форуми за хора, които са си пътували с куче дори без билет съвсем спокойно, за служителки, които на въпроса може ли кучето да се качи в спален вагон, са отвърнали "Само да не ви види шафнера". Аз лично съм пътувала с кучо в спален, само че сме били двама човека, купували сме си и третото, празно място, че и подкуп на шафнера сме давали...

понеделник, 10 ноември 2008 г.

Новото

Това местенце, което преди беше джаз клуб "Сачмо бой", а преди това, ако не се лъжа, "Stateside", явно е орисано да е нещо като музикален клуб. Което ми се струва доста странно, предвид, че хич не го бива за тая работа. Ходила съм по веднъж в предишните му превъплъщения - един път за Кръпката, когато заведението бе с американски дрешки, и веднъж за джаз формация, която не помня вече каква беше, но си спомням, че в менюто спокойно се мотаеха разни неща за хапване и си поръчах сармички. Въпреки че бе джаз клуб, те си бяха много хубави. Като оставим настрана менюто, в този клуб е почти невъзможно да видиш кой свири, освен ако не си от малкото щастливци, успели да се набутат около възтесничкото пространство край "сцената", или нямаш някаква гледка през нещата, подобни на амбразури, или ако превидливо не си си монтирал система от огледала тип "перископ".

Сега мястото се казва "The Black Lodge" (това май беше бещо от Туин Пийкс) и е метъл кръчма. Или бар, не съм много на "ти" с класификацията. Амбразурите са неизползваеми за гледане, защото са запълнени със живописни скелети, черепи и прочее подходящ интериор. Местенцето си е пипнато и, честно казано, не е много скъпо. На откриването в събота беше тотален фраш, само че не мисля, че ще продължи да е така, ако входът не продължи да е безплатен. Тоест, не знам дали планират там да свирят групи. Ако малко от малко се съобразят със специфичната лабиринтоподобна специфика на интериора, едва ли.

Личи си обаче, че собствениците са се постарали (до колкото знам, има силно бургаско участие), даже много сладко на входа раздаваха едни такива мини значки с логото на клуба (което е доста добре изрисувано). Направо се почувствах пренесена набързичко в олд-скуул дните на събиране на значки и изрезки от "Браво". Има хитри графити насам-натам, разни чаршафи на групи по ужасно ниския тава и мебелировка, която, ако не ме лъже паметта, е останала от джаз-превъплъщението. Поради ниския таван и тоталната липса на вентилация (а и да е имало, е била в отпуск на откриването явно), както и поради факта, че около 99% от посетителите пушат, скоро обстановката става задушевна и при малко повече желание можеш да си отрежеш парченце от напоения с дим въздух и без проблем да си го носиш у дома, да си подпираш вратата.

Както и да е. Да му е честито на ново заведение, обаче ми е мъчно, че така и не може да се направи едни що-горе свестен клуб за български групи, където да не се настъпват петимата, успели да се нагъчкат вътре, по мазолите, или пък който да не прилича на катакомбите на 18-та градска... А още по-мъчно ми е, че не е ясно ако се направи едно прилично местенце, дали българските групи ще събират достатъчно публика. Не знам какво става напоследък, заради многото концерти на големи чужди групи ли е, за какво ли, но наблюдавам едно отдръпване от концерти на родни - и то добри - банди. Защо е несъвместимо съвместното съществуване на чужда и родна сцена у нас? И защо когато някоя група (независимо дали българска или чужда) вземе, че направи два концерта в интервал по-малък от няколко месеца, веднага се надига ропот. За чуждите групи - до кога ще ги гледаме тия, за българските - тия навсякъде се бутат... Чудна работа.

сряда, 5 ноември 2008 г.

Memories

Предизвикаха ме и аз най-накрая се наканих. Пу, пу! Играта тръгва оттук и се пита:


Само се чудя, ако рeшите някой ден да пишете мемоари…

Как бихте ги нарекли?

На кого бихте ги посветили?

Какви щяха да са първите няколко изречения?



Как бих ги нарекла... Интересното на заглавието на мемоарите е, че трябва да обхваща някак си целия живот. Така че от моментното ми положение трудно мога да реша как бих ги нарекла. Може би I Followed the Sun. Не знам как ще реша проблема с англоезичното заглавие, намигване към песента на Бийтълс... Но не мисля, че ще имам такъв проблем - не вярвам някога да напиша мемоари :)

На кого бих ги посветила - ще ми се да отговоря - на никого. В живота си съм се и ще се посвещавам на когото трябва, а мемоарите да ги чете който иска и да не са обвързани с тежки посвещения.

Първите няколко изречения? Много труден въпрос. Изобщо как може човек да говори за мемоарите си, когато е толкова в началото? Писането на мемоари изисква да застанеш на някоя по-височка скала, както си се приближил към края на пътя, да се огледаш добре назад, да изсинтезираш каквото има за изсинтезиране, да изкристализираш каквото има за изкристализиране, да скриеш това, да премълчиш онова, да подчертаеш третото, да си спомниш както ти хареса четвъртото или както - дори и неизгодно, но пък откровено - е било, петото... И от това ще знаеш как да започнеш. Заглавията и началните думи изплуват в главата ми след като вече знам за какво ще пиша. Сега не знам за какво ще пиша. Но все пак, ако много се наложи да измисля, сигурно ще е нещо такова: "Един ден през самотния октомври листата лежаха в меката слънчева светлина..." wink

Я да предизвикам аз наш Съзерцател. Бих предизвикала Хейзъл, но знам, че тя няма да пише sad

вторник, 4 ноември 2008 г.

Киномания 2008

Задава се тазгодишната Киномания. Потърсих сайт, защо не намерих - не знам. Иначе безплатната програма я видях и си взех една, да се ориентирам не в друго, а какви филми ще превеждам. За сега са ми стоварили цели 7 (седем). Процентно хич не е зле, мисля. И трите за танго - при кого да идат, ако не при мен, а, питам аз!

Като изключим тези филми, едва ли ще гледам други. Въпреки че много ми се щеше да видя "Завръщане в Брайдсхед". Книгата ми е толкова любима и все не мога да си я намеря да си я купя (рожденият ми ден не е скоро, ама други празници се задават, ако някоя добра душа си търси повод да ми я подари lol ). Но напоследък гледам само филмите, които превеждам...

Както и да е. Има и други филми, които ми представляват интерес: Одисеята, Бежар, "Влюбените животни" (ех, този ако можех да го превеждам... няма и думичка в него!), "Другия", филмите за Мик Джагър и Джордж Майкъл, продължението на "Ирония на съдбата" и прочее.
Хайде да ходим на кино!

понеделник, 3 ноември 2008 г.

Народното творчество

Спектакълът на Камен Донев исках да гледам отдавна, но все се разминавах. За представлението на 1 ноември се докопах до билети и искам набързо да споделя впечатления, докато не съм се разсеяла прекалено
Малко късничко се усетих, че представлението е в тази голяма зала, защото тематично се свързва с Деня на будителите. И понеже беше и събота, самата аз не се бях светнала, че имам празник, тъй да се каже. А празниците трябва да се уважават!

Харесвам Камен Донев в амплоато му "а ла Улицата". Харесвам го от там, а това лято като ми пуснаха и брътвежите на инж. Донев, съвсем ме спечели. До толкова, че да забравя опитите му да играе в "Трамвай "Желание". Не, че не играе добре (аз мисля съм писала тук за постановката на Крикор Азарян, че може и за тази на Пернишкия театър, която стоически изтърпях). Просто не е за тази роля. Не, не го сравнявам с Марлон Брандо, който в ролята на Стан е шеметен и помитащ и отстъпва само на мадам Лий, която играе просто неописуемо. Но не говорех за филма, а за Камен Донев. Ами старае се, ама не се получава. Та така. Иначе за "даскал" много го бива.

Спектакълът за мен е нещо страхотно. Изброявам вкратце и синтезирано защо:
- ненатоварващ абсурдистки хумор, който не те кара да се смееш през сълзи и не те замисля. Не, че има нещо лошо в това, просто понякога е хубаво да се посмееш просто така. Терапевтично.
- страшно много вложени усилия и любов. Когато това се вижда, няма как да не стане хубаво нещо.
- народните танци са ми слабост.
- тъкмо когато беше на ръба да омръзне, направи завой, а после и приключи.
- забележителен финал. Няма да разкривам какъв, само ще кажа, че имаше цитат от Булгаков. А това е достатъчно да ме спечели и то много.
- има потенциал наистина да събуди интерес към народното творчество, в частност - танците.
- има потенциал да замисля, все пак.
- няма ли да е хубаво да има малко повече лудост и цвят в живота ни...

Не смея да кажа, че го препоръчвам, защото имаше хора, на които никак, ама никак не им хареса. Аз този факт още не мога да си го обясня


снимка: Владимир Зенкевич